Димитър Димитров
Съветска България през три британски мандата (3) (Ричард Спейт 1956–1958
Антъни Ламбърт 1958–1960
Антъни Линкън 1960–1963)

ПРИМИРЕНО ПРЕЗРЕНИЕ КЪМ КОМУНИЗМА
АНТЪНИ ЛАМБЪРТ
пълномощен министър в София
1958–1960

Антъни Ламбърт е роден на 7 март 1911 г. Във Форин офис работи от 1934 г. Изпращан е в посолствата в Брюксел 1937–39 г., Анкара 1940–42 г., Бейрут 1942–44 г., Стокхолм 1949–52 г. Шарже д’афер в Атина между 1952 и 1958 г. Пълномощен министър в София от 5 ноември 1958 г.

 

На 2 януари 1959 г. Антъни Ламбърт изпраща до външния министър, Селуин Лойд, доклад с първите си впечатления от България.

 

Първото и най-трайно впечатление се сумира в думата „сателит“. България, разбира се, е тясно свързана с Русия с кръвни, исторически и езикови връзки — много повече от всяка друга страна в съветския блок. Но нещо повече от това, България е с вързани ръце и крака от един огромен икономически и политически апарат. Картината, която оставя у външния наблюдател, наподобява на затворено в космическа сонда безпомощно куче, което лае в безековата пустош.

България няма никаква собствена външна политика и почти не си говори с три от съседите си. И докато никой не очаква такава малка страна да бъде напълно независима, тя има пред очите си примера на нейните съседи. Югославия и Гърция, и двете малки и бедни страни, следват собствена линия във външната политика. Нещо повече, за безчет българи Югославия, която мнозина от нас поставят ниско в стълбицата на човешките свободи, излъчва свобода. И това не е чисто метафизична концепция. Веднъж след като успее да стъпи на югославска земя, българинът е свободен човек. А какви трябва да са чувствата на българина към омразния грък, който ако желае да отиде в Америка или Австралия, трябва просто да се качи на кораб в Пирея.

Много по-важна от външната политика обаче е икономическата политика. Тук също българските ръководители нямат пространство за маневриране. Природно страната е много плодородна, селяните се трудят упорито и са развили известни умения, а има и елементи на индустриално развитие. Това е потенциално богата страна. Но аз имам впечатлението, че тази страна се ръководи така, че да задоволява интересите на някой друг, а не собствените си жители. Ако е така, това трябва да е крайно унизително за населението.

Същото се отнася до образованието и културата. Българите се гордееха с образователната си система, която, като се има пред вид късата и неспокойна история на страната, изглежда е била похвална. Сега това предстои да бъде радикално променено — и не за по-добро, а за да отговаря на една чужда система. На по-високо интелектуално ниво положението става още по-лошо. Никоя страна не може да си позволи да бъде без интелигенция, и никоя интелигенция не може да оцелее без международни контакти. Тези интелектуалци, с които се срещнах досега — и те са сравнително многобройни — са отчайващо загрижени как да поддържат връзки със Запада. На теория това е окуражително, но на практика не е така. Един типичен пример имаше неотдавна, когато заедно с известен британски нумизмат отидохме в археологическия музей в Пловдив. Бяхме развеждани от служител (учен от значим калибър), който беше в захлас от възможността да срещне събрат. Но бедният човечец трябваше да си признае, че т. нар. уредник, назначен от Партията, си отишъл с ключа от монетната колекция.

Човек не може да избяга от усещането, че над всеки българин, включително предполагам и повечето от ръководителите, виси сянката на страха и московската ръка на смъртта. Мисля, че няма и най-малък шанс за реакция срещу тази мрачна ситуация и вероятно българите са били под чужда тирания толкова много векове, че са се примирили да приемат това завинаги. Въпреки това, колкото и да е странно, тези на власт изглежда отдават важност на желанието България да бъде смятана за достоен член на обществото на нациите. За момента, обаче, това желание по отношение на нас се изразява в недоверие и досадност. Желанието да бъдат смятани за достойни за уважение, сигурен съм, е искрено. Това несъмнено е проява на национализъм, който апаратът на една всецяло полицейска държава, ръководена в крайна сметка от Москва, прави всичко възможно да подтисне. Така България се стреми и може да привлече туристически поток. Но туристите, ако изобщо получат визи, всеки момент може да имат сериозни проблеми с полицията и съм сигурен, че такъв поток никога няма да се развие. Както ми каза един пристигнал неотдавна гръцки приятел: „Никога преди не бях ходил в България, но и тя мирише както останалите страни зад Желязната завеса“.

Чувам, че стандартът на живот расте, макар и бавно, но за новодошлия животът на работниците изглежда много суров, особено що се отнася до жилищата и всичко, което би могло да се сметне за луксозна стока. А когато се изразходват големи суми пари, често е за проекти, които за човек отвън изглеждат налудничави. Например правителството току-що се захвана с осигуряване на пълно телевизионно покриване на страната (използвайки, както с радост отбелязвам, британски материали). Разбира се, телевизията е мощен пропаганден орган, но аз съм сигурен, че повечето българи по-скоро биха похарчили парите си за нещо по-полезно. Същият елемент на лудост обхваща и други важни мерки. Вече споменах за образователната реформа. Когато пристигнах, политическите лидери настойчиво призоваваха работниците да изпълнят петгодишния план за три години. Причината за това решение остава неясна, но може да става дума да се върви в крак с нещо, което става в Русия или дори в Китай. На практика това води до забележителни абсурди като, например, на сложните машини в една текстилна фабрика по време на обедната почивка работят общински чиновници. Очевидно никой нормален гражданин не би бил във възторг от такова нещо.

 

След първите си 6 седмици в България, Антъни Ламбърт прави преценка и на българите като народ.

 

Направи ми впечатление, че българите са по природа селяни и дребни буржоа — вероятно нещо като чехите, само че по-малко напреднали. Ако й се позволеше да се развива естествено, България можеше да е станала просперираща и щастлива малка страна, в която да е приятно да се живее. Както са нещата сега, в нея е приятно да се живее само ако човек е чужд дипломат. Когато запитах моя турски колега дали турското малцинство желае да емигрира, неговият отговор беше, че ако се позволи емиграция, не само турците, но и всички българи ще поискат да напуснат.

България тръгна по пътя към комунизма най-вече поради натиск от Москва, а не толкова чрез спонтанно въстание. Опасявам се, че искрите на независимост ще бъдат бавно и безмилостно задушени, освен ако в света не стане голямо сътресение. Ако това не стане, българинът несъмнено ще устои на сегашния режим така, както е устоявал на други в миналото — чрез сила на духа.

 

Новопристигналият британски посланик признава, че рисуваната от него картина на положението е мрачна, но той вижда и основания за надежда.

 

Мисля, че може да се открият един-два насърчителни белега. Като се има пред вид поробването на България от Съветския съюз и непрестанната антизападна кампания, на която е подложено населението от люлката до гроба, изненадващото е, че няма дори по-голяма враждебност спрямо Запада. Беше ми казано, че младежта в частност е слабо засегната от официалната пропаганда и Партията е разтревожена от това. Причината може да е отчасти в това, че промиването на мозъци е досадно и без въображение — да не кажем инфантилно — и се състои от монотонни повторения на изтъркани теми. Също така западните новости, дори тези от съмнително естество, изглежда имат фатална привлекателност за младежта във всички страни, където животът е сив като тук. Общо погледнато, българите изглежда нямат повече от едно минимално интелектуално любопитство, но дори появата на една британска кола поражда известен интерес. Селяните, като всички селяни по света, са твърде приятелски настроени към чужденци, откъдето и да идват те. Няма българин, колкото и да е изненадващо, който да гледа на западняците като на диви животни. На практика обратното е по-близо до истината.

 

От първите си впечатления от България Антъни Ламбърт прави следните изводи:

 

Моето заключение е, че макар вероятно да няма никаква надежда за въстание като това в Унгария, в сърцата си българите желаят да отхвърлят Руското иго, ако Съветската империя в Източна Европа започне да се разпада. Те може и да не отхвърлят комунизма изцяло — основата на бившия буржоазен режим никога не е била много солидна — но най-малкото биха могли да се развиват по югославски образец. От разговори с българи и от четене на книги и статии, писани от тях, ми прави впечатление познатото желание на малки расови общности да бъдат третирани като нация с истинска собствена история и собствена култура. Не знам дали те заслужават да бъдат третирани така, но съм твърдо убеден, че това би било в наш интерес в дългосрочна перспектива. С наследено чувство на малоценност, българите се страхуват, че западняците може да видят колко малко те заслужават да бъдат вземани на сериозно. Те са чувствителни относно изостаналостта на страната си, липсата на модерни съоръжения, добри пътища, хотели и художествени галерии. Аз самият не смятам, че тази преценка е справедлива, защото страната не се сравнява неблагоприятно например със Северна Гърция или Турция. Но чувството съществува. Следователно, ние бихме могли да се възползваме от него и е възможно нещо да се постигне чрез амалгама от ласкаене, поучаване, търговски и културни контакти. Едно пълно игнориране на България само би я изкушило да се откаже от неравната борба и да потъне безвъзвратно в положение на руска колония. Да продължаваме да я третираме като независима може да е неблагодарна задача, но в това лежи единствената ни надежда да я видим един ден независима.

 

В коментар по този доклад на Антъни Ламбърт служителят на Форин офис, Джон Уеринг, написва: „Г-н Ламбърт е намерил една-две нови метафори, за да опише заробването на България от Съветския съюз, но рисуваната от него картина не се различава по нищо съществено от оценките на неговия предшественик“. В доклад от 11 април 1959 г. Теренс Гарви, шарже д’афер в Белград, сравнява България с Югославия.

 

Прекарах великденския уикенд в България. Представям някои повърхностни сравнения. България, въпреки че такова гледище би било неприятно тук^[1], се сравнява благоприятно в редица отношения с Югославия. Българските пътища са облекчение за раздрусаните кокали на пътника, когато прекоси границата. София е значителен, солидно построен град, в сравнение с който Белград изглежда като разраснало се село. Нещо повече, макар Югославия да има прекрасна природа, България няма от какво да се страхува при едно сравнение. Тук обаче свършват очевидните предимства. Софийските улици, макар и застроени със стройни сгради, са значително по-сиви от белградските и за око, свикнало с югославската гледка, хората както в градовете, така и в селата, изглеждат безцветни, мудни и апатични. Портретите на Димитров изобилстват в България така, както Титовите в Югославия, но многообразието на героични портрети е много по-голямо — има включително този на Чарлз Дарвин (по всяка вероятност за неговите заслуги за разрушаване на християнските митове) и на няколко места на Сталин.

Гледана от главните пътища, България оставя впечатлението за благоденствие, което не е особено под това на Сърбия. В района между Витоша и Самоков, обаче, открих села, които определено не са по-напреднали от тези в Косово и Метохия, с порутени къщи и обори, които не може да са се променили много от дните на турска окупация. Стори ми се, че Западна България я очаква значителна суша, освен ако скоро не падне голямо количество дъжд. Има периодичен режим на водата дори в самата София.

 

През лятото на 1959 г. Английското дружество за приятелство с България, една прокомунистическа организация, изпраща писмо до кмета на лондонската община Степни с покана да предложи 3 деца, които да летуват в международния детски лагер край Варна. Когато кметът на Степни се обръща с молба към британското външно министерство за информация относно лагера в България, Форин офис на свой ред отправя питане към легацията в София. Първият секретар на легацията, Брайън Шепърд, пише на Лондон на 14 юли.

 

Няма почти никакво съмнение, че това ще е едно добре организирано прекарване, и комбинацията от концерти край лагерния огън, привлекателна природа и плаж биха направили силно впечатление на деца в тази впечатлителна възраст. Целта на всички български младежки мероприятия е просто и единствено комунистическо индоктриниране и би имало голям шанс всяко връщащо се дете да бъде най-малкото прокомунист, ако не и по-лошо. Има слаба надежда, че една триседмична почивка би била прекалено дълга за деца, които не са свикнали да бъдат без родителите си за такъв дълъг период, и това може да има известен уравновесителен ефект.

Знам от опит, че Форин офис е ограничен в това, което би могъл да направи, за да разубеди хората да правят подобни посещения. Хората, които ще страдат най-много, освен самите деца, обаче, са родителите, и се чудим дали няма да е възможно родителите да бъдат поканени във Форин офис, преди да дадат съгласието си за пътуването на децата. Ако плашилото на вкарването на комунизма в техните семейства не се окаже достатъчно, за да възпре родителите от изпращане на децата, има и други неща, които би могло да се изтъкнат: например, че никой отговорен човек не е посещавал тези лагери и че репутацията на българската санитарна система е много под тази в развитите страни. А що се отнася до храната, по време на неотдавнашното си посещение във Варна нашият пълномощен министър, шефът на една друга западна мисия тук и техните деца не са могли да си купят нито риба, нито мляко, нито плодове и зеленчуци. И най-после, тъй като лагерът е неизвестен, родителите сигурно не биха искали да излагат деца на по тринайсетина години на възможни атаки срещу тяхната моралност.

 

На 5 април 1959 г. се провеждат общински избори. За тях Родни Бедфорд от британската легация пише на Малкъм Макинтош, шеф на българската секция на Би Би Си, на 7 април.

 

Подготовката за изборите стоеше в центъра на вниманието през втората половина на март. Появиха се обичайните плакати, призоваващи хората по всевъзможни причини да гласуват за кандидатите на Отечествения фронт, макар единственият кандидат да е от тази организация, което прави работата особено фарсова. Отидох в провинцията, за да видя как се провеждат изборите, и намерих, че всичко беше добре организирано и имената на гласоподавателите бяха сравнявани със списък. Селяните, които дойдоха да гласуват, обаче изобщо нямаха представа какво да правят и присъстващият служител трябваше да им обяснява всичко. Имаше и забавни моменти. С помощта на един стар трион беше подсигурено, че пликовете с бюлетините няма да задръстят избирателната урна, а на един селянин, който се мотаеше след като гласува, беше казано: „Сега си свободен. Можеш да си вървиш“.

Тъй като има само един кандидат за всяко място, единственият начин да не се гласува за него е да се зачертае името му, но от достоверно място бях информиран, че бюлетина, по която има зачеркване, просто се брои за невалидна.

 

През август 1959 г. от легацията информират Лондон за ключовите личности в българската политика. Ето някои от тях.

 

Тодор Живков — човек със значително влияние и енергия, възможен наследник на Югов. Говори се, че има неприятен характер и му липсват образование и маниери.

Георги Трайков — крайно послушен и противен слуга на комунистите. Говори много отмъстително срещу Петков и Гичев на техните процеси.

Антон Югов — вежлив и любезен. Със своя перчем от внимателно поддържана къдрава коса и спретнат вид прилича на берберин. Има известна демагогска привлекателност за партийните последователи. Имената му са придобити.

Вълко Червенков — впечатляващо висок, безмилостен и енергичен мъж. Той е ревностен доктринер, хитър политик и находчив оратор. Въпреки своята заплашителна осанка, той може да бъде сравнително любезен на повърхността, когато това му е изгодно.

Георги Пирински — бивш генерален секретар на славянския комитет в САЩ. Експулсиран от САЩ в 1951 г. заради неговата комунистическа дейност. През май 1957 г. е предложен за пълномощен министър в Лондон, но му е отказан агреман.

Кирил, Патриарх български — под ръководството на Кирил, Църквата е изцяло подчинена на правителството.

 

На 5 януари I960 г. Антъни Ламбърт изпраща до Форин офис годишния доклад за 1959 г.

 

Твърде малко неща станаха на повърхността. Ако един български пътешественик се върне след 12-месечно отсъствие, той би видял малко нови неща на сцената. Същите хора са на власт, макар да има някакво разместване в по-долните ешелони. Имаше слухове за съперничество между две фракции, водени от министьр-председателя, Югов, и първия секретар, Живков, но нищо такова не се прояви публично. Отношенията на България с нейните съседи са толкова лоши, колкото бяха и преди, а ръката на Москва е все така тежка. Частната инициатива и предприемачеството все още са задушавани. Под повърхността, обаче, течението се променяше и това беше една интересна и не безнадеждна година. Противно на това, което повечето хора смятат, България не е преди всичко „ориенталска“ страна. Вековете на турско господство и тясната руска връзка не са попречили на нейните граждани да гледат на Запад, към Германия в годините преди войната или другаде. Ще дам само един пример: за мен беше изненада да науча, че традициите на Софийската опера изобщо не са руски, а италиански. Дори днес водещите певци школуват в Италия. Същата нагласа владее почти целия интелектуален и културен живот на страната. Българските лидери, обаче, са консервативни и страхливи. Ще цитирам един абсурден, но типичен пример: току-що ми беше казано, че скулптурите на Хенри Мур „няма да бъдат разбрани от публиката“ и не би могло да се показват тук.

Развитията в България стават на фона на продължаващите усилия на Москва за Gleichschaltung^[2]. Цялата структура на образованието (с което българите не без основание се гордеят) се трансформира, за да влезе в унисон с руската система. Нещо повече, има очевидни планове в ход за спояване на икономиката на страната дори още по-здраво в Съветския блок и в този смисъл надеждата за истинска независимост и дори индивидуалност намаля.

 

Посланик Линкън коментира и международните отношения на България през 1959 г.

 

Най-важното събитие беше възобновяването на отношенията със САЩ на 28 март. Това е от огромна полза за България, тъй като иначе страната трудно би се надявала да получи пълно признание на уважаван член на общността на нациите. В същото време руснаците въвлякоха България в опасната игра на Балканската политика. Нейното агитиране за безядрена зона целеше да откъсне Гърция и Турция от Съюзниците, и доведе до постоянни търкания между България и тези две страни.

През цялата година гърците бяха недоволни от България. Заместник-външният министър, Monsieur Тарабанов, посети Атина през пролетта, без да постигне подобряване на атмосферата. Турският пълномощен министър в София бе отзован в знак на протест на 10 април и не беше заместен. Няма съществено подобрение и в отношенията с Югославия, макар на повърхността те да бяха по-малко неприятни от предишната година. Българите дори успяха да се скарат с далечна Аржентина. След откриването на таен радиопредавател в българската легация, българският пълномощен министър в Буенос Айрес беше обявен за persona non grata.

 

Главният британски дипломат в София анализира и отношението на хората към режима през 1959 г.

 

Не мисля, че народът като цяло е наистина недоволен. Режимът има голяма подкрепа, особено във въоръжените сили, и наистина с всяка измината година се увеличава броят на хората, които имат интерес да подкрепят режима. Между интелектуалците и бившата буржоазия преобладава известен фатализъм. Те са, разбира се, трагични случаи на несправедливост и отчаяние. Изглежда, че общото настроение се изразява в примирено презрение към комунизма и всички негови прояви, комбинирано с плаха надежда, че нещата постепенно ще се подобрят.

 

В доклад от 9 февруари I960 г. британската легация в София дава пример за възнаграждаване на онези, които подкрепят режима.

 

Един обикновено надежден източник ни информира, че миналия юли бил издаден указ, постановяващ, че всички „партизани“ (под което разбираме също „борци срещу фашизма и капитализма“) ще получават двойни заплати. Както изглежда, ще има специална система за осъществяване на плащането — то просто ще се включва към фишовете за заплати като премия. В допълнение на това знаем, че избрани партийни членове могат да използват специални магазини, където винаги има месо, въпреки че в обикновените магазини може да няма. Има и магазин за бакалски стоки, който също е достъпен за малцина избрани, и там всички български продукти са в изобилие и на намалени цени, а дори някои внесени от Запад стоки може да се купят на цени значително под това, което обикновените български граждани биха платили, ако намерят такива стоки в нормалните магазини. Така на практика има елит, чийто стандарт на живот трябва да е по най-консервативни преценки поне 10 пъти по-висок от този на обикновения българин. И това е без да се взима под внимание предоставянето на кола, на което се радват мнозина партийни членове и за което, съгласно нашия източник, те не плащат нищо. Несъмнено има и множество други облаги, от които се ползва „партизанската класа“, и ние съобщаваме горното само като индикация как ръководителите успяват да си оплетат кошницата.

 

В края на 1959 г. изследователският отдел на Форин офис, въз основа на множество доклади от посолства в Източна Европа и Близкия изток, изготвя доклад за активността на България и другите източноевропейски страни в Близкия изток. Във връзка с този доклад на 15 февруари служителят на британското външно министерство, Чарлз Ле Куейн, отбелязва:

 

Вероятно няма нищо особено оригинално в тази мисъл, но ми се струва, че съществуват някои признаци, че Москва е дала на българите водеща роля в съветската политика в Близкия изток. През ноември и декември 1959 г. забелязах, че е имало три различни посещения на иракски делегации в България. Трябва също така да се помни, че един от подсъдимите в текущата серия процеси в Багдад каза през декември, че иракските комунисти са получавали оръжие от българското посолство. В последно време също имаше продължителна атака срещу българската политика в египетската преса. Не знам дали фактически съветската политика е да се разделя между сателитите отговорността за преследване на великите кроежи в различните части на некомунистическия свят, но ако такова разделение съществува, изглежда, че България има специална роля, ако не в Близкия изток изобщо, то във всеки случай в Ирак.

 

На 7 март 1960 г. Народното събрание провежда извънредна сесия на тема „Разоръжаване, мир и приятелство между народите“. Една седмица по-късно Антъни Ламбърт докладва на Лондон.

 

Основната точка в дневния ред на сесията, който както обичайно не беше обявен предварително, беше доклад на председателя на Министерския съвет, Югов. Явната цел на доклада на Югов беше да се одобри декларацията на Съветския Върховен съвет за разоръжаване. Интересната част на речта беше във втората половина, засягаща ситуацията на Балканите. От нея по-ясно от всякога изпъкна дадената на България роля в международния дебат за разоръжаване. Българското правителство изразява стремеж да обърне гръб на Студената война и да развива търговски и културен обмен с Гърция и Турция. Югов дори отиде до там да предлага гръцки пристанища, по-специално Александруполис, да се използват за транзитен превоз на български товари и почти обеща, че няма да се допуска реките, идващи от България, да причиняват бедствени наводнения в Северна Гърция, а вместо това ще генерират електричество.

Заобикаляйки въпроса за действителния размер на българските въоръжени сили според постановленията на Мирния договор, Югов се позова на общо разоръжаване и създаване на безядрена зона с одобрението на Съветския съюз. Той намекна, че България е за двустранни споразумения с южните си съседи, които няма да засягат техните отношения с НАТО.

Очертаните от Югов икономически предложения явно изпъкваха в неговата реч. Те са по-конкретни от обичайното и са отчасти нови. Но България ще спечели малко от тях, ако се изключи предложеното използване на Асександруполис като свободно пристанище, което обаче е твърде нереалистично. Мотивът без съмнение е главно политически.

Гръцкото правителство, ако се съди по първите му реакции, не смята че българите действат искрено. Възможно е българските власти да имат искрено желание за подобряване на връзките с Гърция. Но те са едновременно жертва на руската силова политика и на собствените си задръжки. Съветският съюз е хвърлил око на източния фланг на НАТО — вероятно дори на егейския излаз при Александруполис. Междувременно за българите въпросът за репарациите остава „препъни камък“. Резултатът е, че всеки ход към сдобряване неминуемо ще създаде впечатлението, че българите изграждат Троянски кон.

 

На 11 март британското посолство в Атина изпраща доклад за гръцките реакции.

 

Атинската преса отдели доста внимание на подновеното предложение на българския министър-председател към Гърция и Турция за увеличаване на търговията и за Балкански договор за ненападение. Цитира се изявлението на Югов, че българското правителство винаги е готово да поднови преговорите с Гърция и че е атакувал гръцкото становище, че България трябва да плати военни репарации, преди да бъдат подновени преговорите. В тази връзка гръцкото външно министерство издаде декларация:

„На практика българският министьр-председател казва, че ако няма обсъждане на взаимните искове преди каквито и да било плащания и ако се приеме гръцката гледна точка, това би представлявало «диктат», наложен от Гърция на България. Гръцкото министерство на външните работи се чувства задължено да поясни, че гръцката гледна точка е, че изплащането на военни репарации е ясно и конкретно задължение, което е независимо от всякакви други искове и контраискове, и че преди всякакво разискване на такива въпроси България би трябвало, като израз на добра воля, да плати в брой аванс от $6 милиона от нейното задължение да плати еквивалента на $45 милиона по стойността от 1938 г. (т.е. $70 милиона по сегашния курс). Продължаващият отказ на българското правителство да признае задълженията си по Мирния договор оправдава съмненията на гръцкото правителство относно българската добра воля. Настоящият български опит да се представят гръцките отстъпки като «диктат» подсилва тези съмнения.“

 

На 22 март I960 г. британското посолство в Анкара съобщава на Форин офис за турските реакции към речта на Югов.

 

Турското правителство е на мнение, че българските предложения се правят с пропагандна цел. Практиката на българите е да правят публични изявления от този род, но да не предлагат нищо по нормалните канали. Няма вероятност турското правителство да отговори на предложението на Югов, но ако реши да направи това, то първо ще обсъди естеството на своя отговор в НАТО. Речта няма да има абсолютно никакъв ефект върху турската политика.

 

На 9 февруари 1960 г. от София съобщават на Форин офис за доклада на Живков на 12 януари пред конференция на секретарите на общинските и районните партийни организации.

 

Един особено интересен момент в доклада представлява решението за създаване на „другарски съдилища“ по образец на тези в Съветския съюз. Въпреки че засега това е само решение на Политбюро, може да се предположи, че е само въпрос на време, преди това да стане закон и съдилищата да започнат да се занимават със „случаи на нарушаване на трудовата дисциплина, злоупотреба с държавни и обществени средства, случаите на граждани, които не изпълняват задълженията си да гледат стари родители и да възпитават децата си, обиди, клевети, побоища, повреди на сгради и т.н.“ Списъкът на нарушения, изреден от Живков, е почти същият като съветския, цитиран от сър Патрик Райли^[3] в доклада му от 6 ноември. Едновременно с горното решение Политбюро е решило да създаде „доброволни групи от трудови хора за опазване на обществения ред“. Не е ясно каква власт ще бъде дадена на тези поделения, но може да се предположи, че те ще бъдат строго моделирани по съветския еквивалент.

 

На 1 март I960г. посланик Антъни Ламбърт изпраща до външния министър, Селуин Лойд, подробен доклад по въпроса за стабилността на комунистическата власт в България и отношението на хората към нея.

 

Често ни питат какво недоволство има в България или с други думи колко здрава е властта на Комунистическата партия над народа. Не е лесно да се отговори на тези въпроси. Американският журналист Стюърт Алсоп, с когото обядвах тук неотдавна, искаше да може да каже на читателите на „Сатърди Ивнинг Поуст“ какъв механизъм движи комунизма. („Страхът — заключи той в първата си статия — е главната пружина.“)

Без да навлизам в психологически анализ, вероятно ще е от полза да насоча вниманието към онези аспекти на съгласието и принудата, върху които се крепи режимът и които изглежда са пропили умовете на хората. Така, както аз виждам нещата, привилегията в България е нож с две остриета. Партията, създавайки обвързани с режима интереси, има в ръцете си едно много ефективно оръжие. Въоръжените сили, администрацията, управленческият апарат са пълни с хора, които никога не са били толкова добре при друг режим. Проблемът със системата — другото острие на ножа — е, че тя е така ексклузивна, както всяка олигархия в златните дни на покровителството в Англия. Пораждат се ревност и негодуване, но няма никой, който да стане и да каже, че покровителството се е разширило, продължава да се разширява и трябва да бъде ограничено. Често се казва, че средният българин — т.е. човек, който е извън магическия кръг на партийното покровителство) — е прекалено безгръбначен или твърде философски настроен, за да протестира. Намирам за вярно, че при повечето обстоятелства той ще се примири с всяка несправедливост или най-много няма да се старае да изпълнява нормите. Разпуснатостта и скуката са главните врагове на социализма. Само когато възникнат сериозни недоимъци, привилегиите може да предизвикат тревожеща реакция. Не казвам, че тази точка вече е достигната, но внезапната липса на храни в столицата, отгоре на другите хронични дефицити, привлече вниманието към неприятното състояние на нещата и задълбочи разочарованието, което вече беше широко разпространено.

Общо казано, западният гражданин тук има чувството, че е попаднал в Лондон непосредствено след войната. Отделният човек трябваше да се задоволява с малко докато икономиката се изправи на крака. Само че тук не е имало война 15 години (а и България не пострада особено от войната). Но докато в Англия повечето хора смятаха, че трудностите се чувстват почти еднакво от всички, някои българи са много по-равни от други. В сегашния момент това е фрапиращо забележимо по различни начини.

Следователно, една от главните причини за разочарованието е разминаването между условията на живот за висшите партийни членове и за обикновените работници. Има общо усещане, че докато Партията винаги призовава работниците за големи дела, възнаграждението за труда е малко, а обещанията за подобряване на условията на живот и на заплатите отнемат неопределено време, докато се превърнат във факт. Недоимъкът в последно време на яйца, месо и сирене отново създаде горчиви чувства и незабавната реакция бе да се припомни изобилието на такива продукти преди войната.

Друга причина за разочарование е системата на подбор за гимназии и университети. Факт е, че дете, чийто баща не е партиен член, няма абсолютно никакъв шанс да бъде прието в езикова гимназия. Трябва да е особено оскърбително за родители да научат, че техните деца са издържали приемните изпити за университета, но не са били одобрени по политически причини, или че им се отказва записване, защото родителите са определени като „занаятчии“, а не като работници. Това е една система, обърната с главата надолу.

Друга болна тема са жилищата. Двучленни, тричленни и дори четиричленни семейства живеят в една стая и делят сервизни помещения. В същото време луксозните вили на бившата буржоазия в полите на Витоша се заемат от партийни шефове. Градът е пренаселен, така че хората не могат да канят приятелите си на гости и това се отразява особено на младите хора. Няма по-подтискаща гледка от млади хора в София, стоящи пред врати или разхождащи се нещастно в дъжда в събота вечер, но тъй като не могат да отидат вкъщи с приятели, нито могат да си позволят цените в ресторантите, те нямат друг избор. Не е изненадващо, следователно, че властите имат такъв проблем с млади „хулигани“ — те се захващат с престъпност от чиста скука. Един неотдавнашен коментар във вестник не е за пропускане: „Тяхното изнасилване на жени е целяло да се разстрои социалистическото производство.“ Необичаен мотив, би казал човек, за такова престъпление!

Общественият морал е паднал ниско и се смята, че разводите са много, макар да няма доказателства, тъй като подобни статистики не се публикуват. Говори се, че партийните членове са особено виновни в това отношение. Когато напреднат в йерархията, те решават, че жените им са прости селянки и им пречат да получат някои по-добри постове. Присъствието в столицата на по-млади и по-привлекателни жени може също да е причина за разводите. Макар да няма сведения за проституция, говори се, че я има, но само потайно, тъй като наказанията са големи. Един обикновено добър източник твърди, че порокът е широко разпространен и че са замесени привидно почтени жени, но тези факти не бяха потвърдени. Живков отправи предупреждение в речта си на 12 януари срещу „моралната деградация на отделни партийни членове“, обяснявайки, че „подобни прояви са остатъци от старото буржоазно общество и няма да се толерират“.

Постарах се в този доклад да противопоставя различията между двата главни слоя на българския народ — партийните членове и обикновените хора. Невъзможно е да се прецени количеството на недоволство, но то определено далеч не е нищожно. Аз смятам, че е крайно невероятно да има опит на хората да предизвикат промяна на правителствената и партийната политика, но ако недостигът на храни се влоши и хора започнат да ходят гладни, тогава може да има трудности за управниците и е възможно да се наложат някои отстъпки.

 

В Лондон споделят гледището на посланика в София. Джеймс Рийв отбелязва на 9 март:

 

Привилегията в нейните различни форми е естествено един дразнител за мнозинството българи. Но без истински глад не може да се очаква, че становището на населението ще се отрази на правителствената политика.

 

През лятото на 1960 г. се наблюдава значително влошаване на снабдяването с храни. На 22 юни от Легацията съобщават:

 

Изглежда, че българите са силно загрижени за прибирането на реколтата, и те наистина имат основания за това. Миналата година беше нормално да се видят гниещи череши по дърветата, защото нямаше кой да ги обере. Тази година е много трудно да се намерят пресни зеленчуци, а месо е почти невъзможно да се купи. Главната причина изглежда е, че правителството е поело прекомерни ангажименти за износ и явно е загрижено, че не ще може да изпълни договорите. Един интелигентен българин подхвърли неотдавна на една вечеря, че след 15 години планиране от режима условията са по-хаотични от всякога.

 

Между документите на Форин офис за България от 1960 г. има папка за религията в България. Поводът за нейното откриване е писмо на британски гражданин до неговия депутат в Парламента. Случаят е интересен и с това, че отразява една характерна черта на обществения живот във Великобритания — писането на писма и своевременното отговаряне. Въпросната кореспонденция между британски гражданин, неговия народен представител, външното министерство и легацията в София приключва в рамките ни само два месеца. Тя започва на 29 януари, когато англичанинът Лезли Ботъм от град Лестър пише до своя народен представител, Джон Фар, по повод избирането му:

 

Уважаеми г-н Фар,

Изпращам ви своите искрени поздравления за преизбирането ви за депутат. Желая ви успех във вашата работа. Необходима ми е информация и помощ по въпрос, отнасящ се до група протестантски пастори, които бяха арестувани и осъдени на затвор от българското правителство преди 14–15 години. Някои от осъдените бяха методисти и баптисти и най-малкото един от тях бе от моето изповедание. Досега не съм научил почти нищо за тях след осъждането им.

 

Веднага след като получава писмото от Лесли Ботъм, депутатът Джон Фар го препраща на парламентарния секретар на Форин офис, Робърт Альн. Британското външно лшнистерство не открива никаква информация за осъдените български пастори в архивите си и кореспонденцията тръгва по обратен път: Форин офис до депутата Джон Фар, той на свой ред — до Лезли Ботъм. Така, по-малко от три седмици след първото си писмо, Лезли Ботьм пише отново до своя народен представител, като този път изпраща подробности.

 

Четирима от 15-те подсъдими получиха доживотни присъди, бяха глобени и тяхното имущество конфискувано. Четиримата са: Васил Зяпков — евангелист, Янко Иванов — методист, Никола Наумов — президент на Съюза на евангелистките църкви в България, Георги Чернев — виден петдесятник. Те бяха признати за виновни в измяна, получаване на пари от Запад и разпространяване на неверни слухове. Съвсем категорично мога да заявя, че Чернев никога не е бил виновен в измяна или действия срещу държавата. Но разбира се тези обвинения следваха обичайния образец на нещата в комунистическите страни.

Излишно е да казвам, че не бих искал да се прави нищо, което може да навреди, но от друга страна може би е възможно да се направи нещо, което да облекчи положението на тези невинни мъже и техните семейства. Последното, което съм чувал, е, че на техните семейства не се дава работа и не могат да учат.

 

След като получава това писмо, депутатът Джон Фар го препраща на Форин офис. От Северния отдел пишат до легацията в София.

 

Прилагаме копие от писмо, адресирано до депутата Джон Фар от един от неговите избиратели, относно четирима български духовници, осъдени в 1949 г. Ще сме благодарни, ако можете да ни изпратите информация за сегашното положение на тези хора. Предполагаме, че няма начин, по който да се опитаме да помогнем на тези български пастори, но очакваме да научим вашето гледище дали да не предложим на г-н Фар той да повдигне въпроса пред българския пълномощен министър в Лондон.

 

В същия ден, в който от Северния отдел на Форин офис пишат до легацията в София, парламентарният секретар Робърт Алън пише до депутата Джон Фар. Той го уведомява, че е била поискани информация от легацията и обещава да пише веднага след като получи информация от София. Цялата цитирана дотук кореспонденция става за малко повече от 3 седмици. Още толкова време е било необходимо на Легацията в София, за да отговори на питането от Лондон:

 

Един от осъдените, Никола Наумов, е бил освободен преди 2 години поради лошо здраве, но не се знае нищо за условията, при които живеят сега той и неговото семейство. Останалите трима с доживотни присъди ще се възползват от промяната в българския закон от 1952 г., с която отпадна доживотната присъда и бе заменена с 20 години затвор. Техните присъди също са били намалени с 3–4 години съгласно общата амнистия отпреди няколко години и те вероятно ще бъдат освободени след около 5–6 години. До началото на настоящата 1960 г. всички те са били държани в Пазарджишкия затвор, но неотдавна са били прехвърлени в затвора в Стара Загора.

Смятаме, че е крайно невероятно някога да ни се позволи да помогнем на тези трима мъже и техните семейства по какъвто и да било начин, и се опасяваме, че ако се опитаме да правим това, тяхното положение само би се влошило. Също така не смятаме, че е препоръчително г-н Фар да се обръща по въпроса към българския пълномощен министър в Лондон от името на осъдените и техните семейства.

 

В средата на 1960 г. приключва мандатът на Антъни Ламбърт. На 22 юни той изпраща до външния министър, Селуин Лойд, прощалния си доклад от София след година и половина в България.

 

Вгледан назад към тези 18 месеца, виждам малко съществени събития, но под спокойната повърхност има дълбоки и силни течения. Напускам поста с чувството, че е вероятно моят наследник да преживее интересни времена.

 

За състоянието на англо-българските отношения, Антъни Ламбърт пише:

 

Имаше значително подобрение. Това желано развитие обаче едва сега започва и то ще продължи само чрез съзнателни усилия от наша страна. Убеден съм, че подобни усилия са оправдани. Когато пристигнах към края на 1958 г., в британското външно министерство се обсъждаше дали изобщо да има легация в София. Първото ми впечатление беше, че е необходимо, и 18-месечният ми опит силно потвърди това ми мнение. Сега бих казал, че „presence britannique“^[4] в тази страна е не просто желателно, то е съществено. И под „presence“, аз не разбирам символично представителство, а легация, способна да има положително въздействие в живота на тази малка балканска столица.

(Илюстр. 5: Началото на прощалния доклад на Антъни Ламбърт от София от 22.06.1960 г.)

Трябва да смятаме, че руснаците гледат на България като на най-надеждния от техните европейски сателити. Тя има стабилно правителство, добра армия и покорно население, а също така заема ключов сектор на фронтовата линия срещу НАТО.

Явно руснаците засилват натиска срещу Гърция и Турция и тук българското правителство има да играе важна роля. Едно гръцко или турско правителство, което продължава да отказва да подобри отношенията си с този малък и разумен балкански съсед, трябва да е войнствено и реакционно. Че България трябва да култивира по-добри отношения със Запада, е несъмнено ход от същата игра. Страната трябва да се представя като модел на миролюбива социалистическа държава и фактът, че българите като цяло искрено желаят съвместно съществуване със Запада, засилва правдоподобността на руския стремеж.

Възниква въпросът доколко можем да вярваме на българите. Гърците от своя страна очевидно не им вярват. Гръцкият външен министър, когото посетих по време на пътуването си до Атина за Великден, ми каза, че в сърцето си всеки българин е експанзионист. Аз, обаче, не вярвам, че докато се запазва европейският мир, излазът на Егейско море за България е нещо повече от мираж. Затова предлагам, ако не гърците, то ние да възприемаме българските протести буквално. По този начин няма да загубим нищо, а може да спечелим много.

 

Антъни Ламбърт разглежда и изгледите за промяна в България.

 

Ако някога в България стане промяна, тя ще дойде чрез еволюция, а не революция. Безкомпромисна враждебност към режима няма да помогне на този процес. Нито пък реално би насърчила антимарксистите. Тези, които в сърцата си най-много се противопоставят на комунизма, няма да ни упрекнат за това, че имаме контакти с онези на власт. Напротив, моят опит ме кара да мисля, че това, което тези хора очакват, е една британска политика, която може да повлияе на Партията, а чрез нея и на общото състояние на страната. Аз не мога да се откажа от убеждението — макар то да не се споделя от много от моите колеги — че съдбата на тази страна сега е поставена на везните и може да бъде решена през следващите няколко години.

Пълните последици от революцията от 1944 г. все още предстои да бъдат почувствани. След само 15 години комунистическо управление страната до голяма степен продължава да живее по инерцията от миналото. В повечето сфери на живота има хора, съзряли преди революцията — нещо, което не е вярно в Русия. Парливият въпрос е какво ще стане през следващото поколение. Ще се появи ли една нова и квазинезависима България, или пък цялата тъкан ще се разгради и ще бъде залята от течението, подобно на балтийските държави? Моето гледище е, че едно от тези две неща ще стане, въпреки че след като България няма обща граница със Съветския съюз, много ще зависи от това, което стане в Румъния.

Аз лично намирам тази перспектива за крайно обезпокоителна, както и, уверен съм, всички либерално настроени българи, защото българите са патриотичен народ. Русия, с нейните огромни ресурси, вероятно може да преживее една революция и дори да я доведе до успешен край. Но България е една твърде млада и твърде безпомощна нация, за да има особена надежда за възраждане без помощ отвън — много по-малка надежда, разбира се, от по-старите общества на Полша и Унгария.

 

В последния си доклад от София Антъни Ламбърт анализира промените в България след 1944.

 

Гледайки сегашното състояние на страната и сравнявайки я с това, което е била преди войната, трудно е да се избегне заключението, че много от ценностите в живота значително са били обезценени. Дори прогресът в материалната сфера е незадоволителен и не бих се изненадал, ако условията на живот в столицата се влошат още повече или ако правителството се сблъска с още по-сериозни финансови трудности. Още по-депресиращо в дългосрочна перспектива е мракобесието и духовният банкрут на марксизма, който се стреми да доведе всичко до едно мъртво ниво на посредственост.

Твърде много образовани умове в България съзнават добре опасностите, пред които е изправена тяхната култура. Мнозина дори не са впечатлени от качеството на руската наука и често се срамуват от необходимостта да се придържат към причудливи марксистки понятия. Неотдавна това се разбра много ясно, когато няколко английски археолози на посещение тук получиха покана да се върнат и извършат разкопки. Българите са задължени да сътрудничат с руски археолози, но имат много лошо мнение за тях и биха искали да поддържат британската връзка. Има нещо прочувствено в такива напразни опити да се промени балансът. Какво биха могли да сторят тези хора когато, например, дори са принудени да прекроят цялата си образователна система по руски модел, въпреки че го смятат за по-долнокачествен от техния? Те не биха могли да се надяват да спрат идващата вълна без помощ и гледат за помощ към нас.

 

Антъни Ламбърт се спира и на възможностите за действие на Западните сили.

 

При наличието на общ подход на представените тук Западни сили и особено сега, когато американците отново имат представителство, не е невъзможно да се помогне. Самите лидери се стремят да подобрят отношенията си със Запада и най-вече да видят тяхната страна третирана като уважаван член на общността на нациите. Колкото по-скоро постигнат тази цел, толкова по-добре ще е за нас, защото по този път лежи и надеждата за разхлабване на руската хватка. Тази възможност обаче все още е отвъд хоризонта. Въпреки това аз вярвам, че могат да се забележат няколко слаби проблясъци, не в политическата сфера, но в търговията, културния обмен и някои други контакти.

Мисля, че дори да има ново влошаване на отношенията, част от спечелената територия никога няма да бъде загубена. Българските студенти са насърчавани да учат английски — достатъчно английски, за да могат да четат технически книги. От достоверен източник научих, че откликът е бил така голям, че е било занемарено изучаването на руски. Веднъж научен, английският не може лесно да бъде отучен. Макар и с нежелание и под известен натиск от художници, партийните умни глави неотдавна разрешиха изложба на Хенри Мур в София.

Така, надявам се, малко по малко ще достигнем точката, от която връщане назад няма. Тогава вече няма да е възможно да се спре тенденцията към Запада. Убеден съм, че тук има това, което поради липса на по-точна дума, ще нарека обществено мнение. Във времена, когато Русия не натиска със сила страната надолу, режимът трябва да разчита на някаква степен на консенсус. При това положение той не може да престъпва известни граници на непопулярност. В този аспект, България без съмнение е далеч зад Унгария и Полша, но от време на време е възможно да се забележат следи на вслушване към обществените искания, макар и само по маловажни въпроси.

 

На фона на така нарисуваната картина британският посланик прави препоръки към своите началници в Лондон.

 

Надявам се, че не храня илюзии — аз напълно разбирам, че за целите на глобалната стратегия тази страна е всецяло на разположение на Русия. В една бъдеща война България несъмнено отново би била на погрешната страна и в София няма да има никакви барикади. Но мисля, че ние най-малкото трябва да се стремим да разсеем славата на България като идеален образец на съвременна социалистическа държава, щастлива под руския патронаж, просперираща и напредваща към комунизъм със серия „кенгурски скокове“ — накратко, като пример за подражаване от всички необвързани страни. И ако България не представя това лице пред света, не мисля, че има друга страна, която може да го представи.

За да упражняваме някакво влияние върху съдбините на тази страна, нашата главна цел трябва да са хората на власт. Вярвам, че е възможно да имаме контакт с тях. Неотдавна един от най-амбициозните млади партийни лидери ми каза колко много желае да има повече контакти с нас, а един от заместник-външните министри каза, че макар по много въпроси да не сме на едно мнение, той се радва, че намира общ език с мен. В някои отношения София е изостанала и нова марксистка ръководна класа още не се е появила тук. Но когато това стане, според мен, ние би трябвало да можем да упражним известно влияние върху нея, ако сме добре подготвени.

На Запад изглежда масово се смята, че е погрешно да се прави нещо, което повишава самомнението на едно комунистическо правителство, че те трябва да бъдат третирани като парии и с презрението, което заслужават. Аз съм убеден, че това е погрешно. Естествено, ние не можем да одобряваме тяхната политика — те дори и не очакват това от нас. Но за да имаме изобщо някакво влияние върху българите, трябва поне да създаваме впечатление, че ги третираме като чувствителни същества. Мъдрото отношение към тази страна определено е това което ще накара самите българи да видят разликата между свободно и независимо общество, каквото те би трябвало да бъдат, и сателитното, каквото са. За постигането на целта няма да помогне, ако им пратим ангел с огнена сабя. Те трябва да бъдат положително насърчавани. Не трябва да забравяме, че ние имаме съюзник в остатъците от „буржоазна“ култура в тази страна.

 

Антъни Ламбърт завършва доклада си с известно лично отклонение.

 

Аз и моята съпруга многократно виждахме, че за всички тези — и съм изненадан колко много са те — които имат либерални идеи, Великобритания и Западът изобщо, предлагат единствения лъч на надежда на тъмния хоризонт.

Един образован българин на средна възраст ще издържи на бедност и интелектуално, дори физическо ограничение с учудващ стоицизъм. Но мисълта за бъдещето, което очаква неговите деца, го изпълва с отчаяние. За хората в такава тъжна ситуация и най-малката възможност да отидат в чужбина, всеки контакт с легацията, мисълта, че не сме ги забравили или че можем понякога да им създадем допир с външния свят, всяко подобно нещо в техните очи е като добро дело в един лош свят. Както един смелчак написа в „книгата за предложения“ на изложбата на Хенри Мур: „Най-после глътка свеж въздух!“

Сблъскването с тази реалност е вълнуващо и на моменти силно травматизиращо преживяване. Всичко това остави в съзнанието ми две мисли: „Дълбоко съм благодарен, че не съм българин“ и „Не мога да си представя, че някой нормален човек може да си тръгне марксист от България след престой от няколко дни“. Дори малката ми дъщеря, която е на 10 години, като чу, че отиваме в Тунис, се зарадва, че това не е друга комунистическа страна.

 

На 5 юли 1960 г. служителят на Форин офис, Джеймс Рийв, добавя свой коментар към доклада на Антъни Ламбърт.

 

Споделям, гледището на г-н Ламбърт, че ако в България стане промяна, тя ще е еволюционна, а не революционна. Аз обаче бих оспорил неговото мнение, че съдбата на България е поставена на везните и може да бъде решена през следващите няколко години. В дългосрочна перспектива България, както и другите сателити, може (в зависимост от съветската политика) или да стане част от някаква политическа конфедерация на Съветския блок, или да се развие като една квазинезависима държава. Мисля обаче, че не е изключено статутът на България да си остане повече или по-малко същият през следващите десетина години.