Димитър Димитров
Съветска България през три британски мандата (2)

(Ричард Спейт 1956–1958
Антъни Ламбърт 1958–1960
Антъни Линкън 1960–1963)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

ЧАСОВНИКЪТ ТУК СЕ ВРЪЩА НАЗАД
РИЧАРД СПЕЙТ
пълномощен министър в София
1956–1958

Ричард Спейт е роден на 12 юли 1906 г. Започва работа във Форин офис в 1929 г. През 1931–33 г. е в посолството в Будапеща, а през 1935–38 г. във Варшава. Посланик в Рангун 1953–56 г. Като държавен служител е помощник външен министър от 1953 до 1956 г. От 27 юни 1956 г. е назначен за пълномощен министър в София.

 

Малко след пристигането си в България на 17 август 1956 г. посланик Спейт изпраща на Форин офис доклад с първите си впечатления. Той прави уговорката, че след два месеца на новия си пост впечатленията му са повърхностни.

 

От момента на пристигането си забелязвам, че що се отнася до външни признаци, няма контраст между България и свободна Централна Европа. Виден израелец, който пристигна тук с кола от Истанбул тия дни, ми каза, че когато прекосил турско-българската граница, веднага разбрал от вида на селата и дори от състоянието на пътищата, че навлиза от Азия в Европа. И обратното, пътникът от Запад при пристигането си в България няма чувството, че е отишъл в друг свят. Градовете и селата не са по-очукани от тези в Югославия и дори в Италия.

Симптом на по-нормалната атмосфера е свободата на движение, която се позволява на чужденците. Малко след пристигането ни аз и съпругата ми направихме двудневна обиколка на планините южно от София с колата ни, която все още имаше английски номер, и нито веднъж не бяхме спирани или разпитвани. При по-дълго пътуване до Черно море опитът ни беше същият. Никой не ни следеше и само на два пъти ни се попречи да направим снимки — веднъж от пазач на кооперативно стопанство, който възрази на нашия интерес към купове от царевица, и веднъж от милиционер, който попречи на усилията ми да заснема едно магаре, вързано до пазар за добитък.

Има интересен контраст между отношението на граждани и селяни към пътуващи западняци. Навсякъде западните коли привличат тълпи, но докато в градовете зяпачите проявяват интерес само към колите и изглеждат удивително безразлични към хората в тях, забелязахме по-живо любопитство сред селяните, които искат да знаят кои сме и какво правим. Те обикновено завършват, като изразяват съжаление за старото време на частно земеделие и се оплакват от бедността при сегашната си съдба. На няколко пъти хора от провинцията, разбирайки откьде сме, ни заговаряха и твърдяха, че са редовни слушатели и почитатели на българските предавания на Би Би Си.

Що се отнася до Църквата, бях информиран, че макар през първите години на комунистическия режим тук да е имало широки репресии на свещеници, няма повече активна враждебност спрямо църквата. Вероятно би било достатъчно като коментар по този въпрос да спомена, че когато посетихме музея на църковните реликви в Рилския манастир, там видяхме големи портрети на Димитров и Червенков на почетното място. След толкова кратко време в България по-лесно е да пиша за физическите характеристики на страната и за отношението на хората от улицата и полето, отколкото да преценя мисленето на тези на власт в Партията и администрацията. Аз видях от разстояние министър-председателя и се ръкувах с различни членове на Политбюро, включително с Monsieur Червенков, но не е имало възможност за някакъв разговор с тях.

Като новопристигнал в комунистическата орбита, който очаква да види нещата по-лоши, отколкото са, може би наблегнах прекомерно на светлата страна на картината. Затова като корекция на баланса ще приключа с някои общи наблюдения. Постиженията вероятно се дължат повече на естествените качества на българите, отколкото на ефикасността на сегашната администрация: по природа българите са спретнати и обичат да поддържат добре градовете си; те са трудолюбиви и способни земеделци и още през първите дни на своята независимост си създадоха репутация на ентусиазирани строители на пътища. Второ, няма съмнение, че външните признаци на приятелство към Запада идват от умишлена промяна на политиката по нареждане на Москва и не представляват промяна в ничие сърце: девет десети от населението винаги са се чувствали приятелски настроени, но са се страхували да го покажат, докато останалата десета сега по инструкция показва приятелско отношение, каквото не чувства.

Вероятно също е вярно, че макар животът да става по-малко тъжен, най-вече за градското население, България изостава зад другите сателити най-малкото във външните прояви на възвръщащо се благоденствие: тя е все още страна на сива униформеност и дори привилегированите класи, по моя преценка, имат малко от материалните придобивки, които сега стават достъпни за техните колеги в Полша, Чехословакия и дори в Румъния. Отчасти по тази причина може би ще е вярно заключение, ако се каже, че този сателитен режим държи по-здраво юздите, отколкото другите режими зад Желязната завеса, с възможното изключение на Румъния. Както селяните, така и интелектуалците не пропускат възможност да се оплачат пред хората от Запад, но няма никакви белези, въпреки страшните слухове за военен бунт в Пловдив, че някой сектор на населението има и най-малкото намерение да превърне своите недоволства в сериозна акция срещу правителството.

 

Посланик Спейт започва мандата си в годината на прословутия Априлски пленум. Този пленум и други събития от 1956 г. Ричард Спейт обобщава в годишния си доклад до Форин офис.

 

През 1956 г., както и през предишните години, курсът на събитията в България вярно отразяваше събитията в Съветския съюз. Имаше същите реакции срещу сталинизма в началото на годината и същото начало на по-либерално отношение в контролирането на ежедневието на обикновените граждани и към отношенията със Запада. На тези тенденции до голяма степен беше даден заден ход през последното тримесечие под двойния удар на Суец и Унгария, така че годината приключи с мрачен акорд и контролираната от Москва клика държеше твърдо контрола както винаги, а населението беше набързо сплашено чрез полицейски превантивни мерки и подкупено с материални отстъпки за неентусиазирано подчинение на партийната линия. През цялата година Червенков си остана главната фигура и макар натиск от Москва да направи невъзможно за такъв изявен сталинист да запази премиерството, неговото засенчване бе само частично и временно.

 

В доклада си до външния министър, Селуин Лойд, посланик Спейт отбелязва, че поради влиянието на Червенков България е била бавна при прилагането на уроците от 20-тия конгрес в Москва. Британският посланик коментира и по станалия прословут впоследствие Априлски пленум.

 

Пленумът на Централния комитет през април направи предложения за реформа, базирана на руския модел, и открито разкритикува Червенков за неговите диктаторски методи. Няколко дни по-късно Червенков беше сменен на министър-председателския пост от Югов — безцветен, но непоклатим последовател на партийната линия. Червенков пое от Югов заместник-председателството на Министерския съвет. Той се спотайва няколко месеца и се заговори за пълното му елиминиране, но е малко вероятно той да е преставал да има важно, а дори и доминиращо влияние в управляващата клика, и към края на годината неговата звезда отново бе във възход.

 

Покрай проявите на десталинизация в България се е забелязвала и по-голяма откровеност в печата.

 

През лятото на 1956 г. грешки в правителствената политика и практика бяха разкритикувани с учудваща откровеност на партийни събрания в страната, а един от главните вестници дори се осмели да атакува открито минали действия и схващания на партийни водачи. Това се оказа прекалено: редакторът беше понижен и беше дадено да се разбере, че отсега критика ще се разрешава само в строго определени граници.

(Илюстр. 1: Част от доклада на Ричард Спейт от 10.01.1957 г. за събитията в България през 1956 г.)

 

Обстановката в България в края на 1956 г, британският посланик рисува по следния начин:

 

Събитията в Унгария и Египет през октомври сложиха край на размразяването, що се отнася до официалните кръгове, въпреки че тези събития не направиха обществото като цяло по-малко приятелски настроено кьм Запада. Последва период на голямо напрежение, управниците се страхуваха от отражения от Унгария в България, а обществото — от ново възцаряване на терор. В крайна сметка почти нищо не стана, защото българинът не се захваща лесно с безнадеждни каузи, а при един така твърдо окопал се режим (и при липсата на алтернативни водачи) дори мнозината, които симпатизираха на унгарците, не бяха склонни да рискуват да правят демонстрации, още по-малко бунт: те не отидоха по-далеч от слушане на Би Би Си, чиято слушателска аудитория изглежда се увеличи рязко въпреки заглушаването.

 

Коментирайки по този доклад от София, служителят на външното министерство в Лондон, Джон Уеринг, отбелязва: „Скучен доклад, но грешката не е на Спейт, а на българите.“ През януари 1957 г. Британската легация докладва за усилията на режима да заличи празнуването на Коледа.

 

В центъра на София можеха да се видят много украсени коледни елхи, макар на всички да имаше малки новогодишни честитки, за да могат както миналата година да бъдат наричани „новогодишни елхи“. В магазините можеше да се види „Дядо Мраз“ както и миналата година и никъде нямаше признаци на истинска Коледа. Освен няколко коледни картички, ръчно рисувани от монахини и продавани тайно на приятели, не видяхме никакви религиозни коледни картички.

 

Малко след празниците, през януари 1957 г., се извършва министерска реорганизация. Между направените промени има една, която пряко засяга работата на Британската легация, както докладва Ричард Спейт на 23 януари.

 

Комитетът за православната църква, който преди беше под контрола на Министерския съвет, сега се прикрепя към Министерството на външните работи. Това може да означава, че нашите ограничени контакти с Църквата в бъдеще ще трябва да се провеждат посредством министерството, наместо пряко с Патриаршията.

 

Относно по-широката цел на министерските реформи, посланик Спейт смята, че:

 

Както всички комунистически страни, България страда от обременителна и прекалено сложна администрация и свръхизобилие на служители. Предложената реформа, ако бъде приложена ефективно, би довела страната до по-функционално управление с по-малко разходи. Въпреки това, трудно е да се повярва, че Централният комитет, който има голям интерес да поддържа максимален брой добре платени правителствени постове за партийни членове, би санкционирал такива драстични и отдавна належащи съкращения единствено в интереса на доброто управление. Изглежда, че Комитетът е взел решението поради два фактора: икономическият натиск за намаляване на правителствените разходи с оглед да се посрещне цената по неотдавнашните увеличения на заплатите и други финансови отстъпки, и нуждата от някакъв жест в сегашната политическа атмосфера към масата българи некомунисти, които от дълго време са недоволни от раздутата партийна бюрокрация.

 

Във връзка с конкретни министерски назначения посланикът докладва на 8 февруари 1957 г.

 

Най-важно е назначаването на Вълко Червенков за министър на образованието и културата. След неговото понижаване миналия април, ние винаги сме смятали, че той упражнява значителна власт зад кулисите. Неговият нов пост означава нещо повече от връщане на един сталинист. Може да се очаква, че той ще действа с твърда воля за безмилостно справяне с всеки признак на бунтарство сред студентите. Нито пък е вероятно той да е по-малко суров спрямо критични коментари в пресата или по отношение на онези културни кръгове, които жадуват за повече свобода на изразяването. Райко Дамянов, който оглави обединеното министерство на външната и вътрешната търговия, е, както Югов и Червенков, обучен в Москва комунист от старата гвардия, а намаляването на броя на министерствата оставя властта концентрирана още повече отпреди в ръцете на малцината надеждни с московско минало.

 

Ричард Спейт коментира и една друга министерска смяна.

 

Назначаването на Тончев наместо Грашнов за министър на обществените строежи и пътищата представлява даване на предпочитание на земеделец пред един комунист. Това е в съответствие с последните усилия за омиротворяване на селяните.

 

Но кой е Тончев и кой Грашнов? В интервю за Би Би Си бившият ръководен член на БКП, Петър Семерджиев каза:

 

В миналото Марин Грашнов е бил секретар на партийната организация в Троян и оттам беше издигнат на по-отговорна работа, включително на министерски пост. Стоян Тончев има специална биография. Стоян Тончев е известен на българското комунистическо ръководство от миналото, защото от 1922 г. той е изпратен като съмишленик на Комунистическата партия да членува и работи в БЗНС. Поради участие в събитията 1923–25 г. той емигрира в Съветския съюз и там, като емигрант, членува в Съветската комунистическа партия. Независимо от преживяното от него през годините на големия сталинов терор, той успява да оцелее, да излезе от лагерите и непосредствено след 9 септември 1944 г. се завърна в България. Със завръщането му пред него се изправя проблемът къде трябва да членува. Той се явява в ЦК на БКП, за да се уреди по-нататъшната му политическа дейност. Най-напред се среща с ръководителя на отдел „Кадри“, Иван Масларов, а той се обръща към политическия секретар на Централния комитет, Трайчо Костов. Случаят на Стоян Тончев е известен на Трайчо Костов и той нарежда да му се съобщи да се завърне веднага в родния си край, в град Русе, да се легитимира пред областното ръководство на БЗНС и да остане деятел в този край. Оттам почна политическата кариера на Стоян Тончев. Във връзка с укрепването на Земеделския съюз под ръководството на БКП, постепенно той става секретар на областната дружба, издигат го за член на Постоянното присъствие на Земеделския съюз, става негов секретар, и за да се укрепи още повече неговото положение, и следователно позициите на Комунистическата партия, на него се поверява поста на министър наред с други членове на Постоянното присъствие. Това е момент, когато окончателно се укрепват позициите на БКП в земеделското движение и специално в БЗНС под ръководството на Георги Трайков, който трябва да се превърне в проводник на комунистическата политика сред българското селячество.

 

През януари 1957 г. Централният комитет обявява и решение за ролята на Отечествения фронт. На 24 януари Ричард Спейт докладва на Лондон.

 

След 9 септември 1944 г. Отечественият фронт изигра първоначалната си цел да помогне на комунистите на вземат властта и, по времето когато тази власт беше твърдо установена след изборите в 1946 г., той престана да е нещо повече от чисто комунистическа организация, използвана на национални празници и други подобни случаи за създаване на фалшиво впечатление за широко левичарско единство в страната. В последното решение няма претенция, че ОФ няма да бъде изцяло ръководен от комунистите, но в неговия последен параграф се осъжда всякакво подценяване на важността на „съвместната работа на комунисти и земеделци в Отечествения фронт“. Това решение на Централния комитет на пръв поглед прилича на позната външна украса, но е възможно да има и нещо повече от това. Има признаци, че Партията може би намира за необходимо да направи някои истински отстъпки на земеделците, за да засили позицията си сред селяните. Нещо повече, достоверно беше съобщено, че бившият популярен земеделски водач, Гичев, е бил замолен да сътрудничи в правителството, но той предпочел да остане в затвора.

 

В началото на април 1957 г. в София се провежда конгрес на БЗНС, който хвърля допълнителна светлина върху намеренията на комунистите. H? 19 април посланик Спейт пише в доклад до външния министър, Селуин Лойд:

 

Приетата в края на конгреса резолюция потвърждава общото впечатление, че отделянето на внимание на земеделците през последните седмици в публични речи не е предзнаменование за даване на някакъв реален глас на тази т.нар. партия. Тъкмо напротив, ясно се заявява, че задачата на земеделците е само да спечелят подкрепата на всички селяни за правителствената аграрна политика, която не подлежи на оспорване. Ако някой се е надявал, че на Земеделската партия може да се позволи макар и едно подобие на независим глас, както резолюцията, така и други изявления по време на конгреса се позовават конкретно на бившите истински земеделски водачи като на предатели. Гемето, Гичев, Муравиев и Христо Стоянов се наричат поименно „агенти на международната реакция“, които нямат нищо общо със Земеделския съюз и подкрепят интересите на едрия капитал.

 

1957 г. не донася почти нищо ново в българския културен живот и дори се забелязват прояви на основен застой. В доклад от 6 февруари британският посланик изразява по емоционален начин своята преценка.

 

Подтискащ факт е, че партийните ръководители, макар напоследък да предложиха нещо за подслаждане на населението, досега не са почувствали никаква нужда да направят подобни отстъпки на онези, за които духовните, интелектуалните и художествените свободи означават точно толкова, колкото добро заплащане и пълна трапеза.

 

В подкрепа на тази си преценка Ричард Спейт цитира две статии. Едната, от Атанас Бошков и Димитър Остоич, е озаглавена „Критика или клевета“ и е поместена във вестник „Отечествен фронт“ на 23 януари. В нея двамата остро нападат полския критик Анджей Богуславски, който писал в полския вестник „Пжеглонд културални“ в защита на българския художник Бенчо Обрешков. Съгласно тази статия Бенчо Обрешков бил художник изгнаник в собствената си страна, защото неговите картини не следвали партийната линия. Полският вестник също писал, че в България „няма свобода на изкуството, което отговаря на общото политическо положение“. По отговора на Атанас Бошков и Димитър Остоич на тази статия, британският посланик коментира:

 

Това, което шокира, не е защитата на социалистическия реализъм — това беше неминуемо — а заключението, че Българската комунистическа партия е открила абсолютната истина в изкуството и българските художници трябва завинаги да се задоволяват с малки вариации на същата тема. Този аргумент изглежда куриозно старомоден в комунистическия свят на 1957 г.

 

Втората статия, към която посланикът насочва вниманието на своите началници, е от главния редактор на вестник „Литературен фронт“, Славчо Васев. Тя е озаглавена „Не обиждайте народа, редактори на «Духовна култура»“ и се появява на първа страница на „Литературен фронт“ на 31 януари. Статията започва с остра нападка срещу Димитър Пенов, който писал на страниците на „Духовна култура“ за нуждата от религиозно обучение и възпитание на младежта. За тази статия посланик Спейт пише:

 

Статията съдържа доста несвързана защита на моралните и интелектуални качества на днешните българи и завършва с укор към Църквата за това, че не е разбрала до каква степен комунизмът на практика е реализирал християнските идеали. Не е изненада, че един комунистически вестник критикува Църквата, нито пък че защитава забраната върху религиозни уроци в държавните училища. Както в случая със статията за изкуството обаче, интересният елемент е невероятното авторско самодоволство. Славчо Васев отказва да признае, че има нещо духовно, което липсва в днешната българска държава, или че добрите българи може да имат някакви въжделения (различни от чисто материалните), които режимът не е вече на път да задоволи. Авторският аргумент е следният: „Нашият народ роди Ботев и Георги Димитров, ние имаме художници, поети и музиканти, които продължават да творят, ние дори сме превели сонетите на Шекспир на български. Какво повече може да се иска от нас?“

 

В заключение на доклада си до Форин офис, Ричард Спейт пише:

 

Реших, че си струва да привлека вниманието ви към тези две статии, защото, макар сами по себе си да не са от голяма важност, те добре илюстрират дълбочините на интелектуалната стагнация, до която е затънал този сателитен режим въпреки предупрежденията и примерите през последните две години от самата Русия и други комунистически среди.

 

През лятото на 1957 г. се извършват съществени промени в българското ръководство: от Политбюро е отстранен Георги Чанков, като същевременно съставът му е увеличен от 9 на 11 члена. Новите трима в политбюро са Димитър Ганев, Борис Тасков и Боян Българанов. Освен това от Централния комитет са изключени Добри Терпешев и генерал Йонко Панов. Британската легация коментира промените.

 

Остава общото впечатление, че е имало почти повърхностна промяна, за да се угоди на текущите кремълски директиви. Доколкото може да се съди, целите са:

а) да се консолидира властта зад управляващия триумвират — Югов, Живков, Червенков. Последният беше постоянно активен зад кулисите след номиналното му понижаване през април 1956 г. и сегашното отстраняване от Политбюро на Георги Чанков, който по едно време беше по-високо от Югов в йерархията и бе смятан за заместник на Червенков, ще елиминира един съпернически център на влияние;

б) докато отстраняването на потенциални „национални комунисти“ като Терпешев и Панов и консолидирането на позициите на Червенков и Югов трябва да е неприемливо за югославяните, някои от новите назначения внушават желание за помиряване с тях;

в) отстраняването на бившия шеф на планирането, Чанков, и на министъра на земеделието, Тодоров, може би е замислено като даване на изкупителни жертви за сегашните български икономически трудности. Освен това вероятно има нужда от нови хора, които да прокарат предстоящата децентрализация, както може да се предположи, по нареждане на Хрушчов.

 

 

По-рано през годината българското ръководство се среща с Хрушчов по време на посещение през месец февруари. На 1 март британският посланик в Москва, сър Патрик Райли, изпраща доклад до външното министерство в Лондон.

 

Българската делегация, оглавявана от Югов и Живков, пристигна в Москва на 15 февруари. Вниманието, отредено на тази най-нова група послушни поклонници в комунистическата светиня, беше така подобно на получения прием от други преди тях, че аз не ще ви отегчавам с пълно описание на банкета, гала-приемите и другите празненства за отбелязване на посещението.

Посещението донесе богата реколта от речи, изпълняваща нормата, та дори и отгоре. Както и предишната чехословашка делегация, българите показаха истинско сателитно раболепие и бяха третирани със снизхождение. Те заявиха, че са били специално похвалени за тяхната идеологическа чистота, която те контрастираха открито с мирогледа на Югославия и прикрито с този на Полша. На 18 февруари на обяд в Кремъл Югов самодоволно наруга югославската преса, защото открито изразила разочарование, че в България няма събития, подобни на станалите в Полша и Унгария. „В какво ни обвиняват враговете на социализма си е тяхна работа“ — каза Югов, — „но те никога не ще успеят да откъснат нашата страна от Съветския съюз. Ако те ни наричат сталинисти“ — продължи той, — „защото сме твърди и безкомпромисни спрямо опортюнизма и ревизионизма, то ние приемаме този упрек като похвала.“

 

В края на посещението на българската делегация се издават съвместни декларации. По тяхното съдържание сър Патрик Райли отбелязва:

 

В търговското комюнике се говори за съветско-българско сътрудничество в мирното използване на атомната енергия — България щяла да доставя на Съветския съюз уран на „справедливи и взаимноизгодни цени“. В комюнике на двете комунистически партии се говори за важността на тесни консултации между тях и също се поздравява БКП за нейното придържане към принципите и успешното колективизиране на земята. Постоянно се подчертава водещата роля на КПСС като най-опитната комунистическа партия.

 

Когато този доклад на британския посланик в Москва пристига в Лондон, служителят във Форин офис, Джон Уеринг, отбелязва към него: „Низкопоклоничеството на българското правителство пред Съветския съюз е отвратително, но те си получиха своята награда.“ Междувременно, на 26 февруари, делегацията, водена от министър-председателя, Югов, и от първия партиен секретар, Живков, се завръща в София. Ричард Спейт докладва на Лондон.

 

Уреденото посрещане за отпразнуване на завръщането бе в тон с атмосферата на полуистеричен русофилски ентусиазъм, който се насърчава от органите на държавната публицистика от момента на обявяване на посещението. Хиляди работници и ученици бяха отведени под строй до гарата, носейки лозунги, деклариращи тяхната вярност към каузата на вечно приятелство със СССР. Делегацията напредна триумфално към мавзолея на Димитров, където Югов, Живков и икономическият плановик Георги Чанков говориха за благодарността си за материалната помощ и идеологическото ръководство на Москва с изрази, почти така екстравагантни, както тези на българския печат през последната седмица. Аз и западните ми колеги игнорирахме поканата да присъстваме на посрещането, но очевидци потвърдиха пред мен, че тълпите са показали обичайната си апатия през цялото време, което рязко контрастирало, за нещастие на режима, с проявите на бурен ентусиазъм предишния ден, когато българският национален футболен отбор игра срещу Югославия за световно първенство.

 

За съветското присъствие в България става дума в доклад на служителя на британската легация, Джон Прайс, от 22 юни 1957 г.

 

Често сме наблягали в нашите доклади на робското низкопоклоничество на правителството на този сателит пред Съветския съюз. Позицията на съветския посланик тук не се различава много от позиция на генерал-губернатор. Имаше интересна странична изява на това в разговор на приема по случай рождения ден на Кралицата, когато говорех с него и Тарабанов, заместник-министьра на външните работи. Изразих нашето задоволство от това, че на приема присъства търговският съветник на българското посолство в Лондон, Танев. Тарабанов каза, че изпитва добри надежди за значително увеличаване на търговията между България и Обединеното кралство. Съветският посланик побърза да каже, че смята това за малко вероятно, при което Тарабанов някак си стеснително изрази предположението, че неотдавнашното съобщение от Лондон за контролиране на търговията с Китай е много насърчаващо и той определено бил оптимист, че има добри изгледи за по-голяма британска търговия с българите. В този момент съветският посланик каза така твърдо, че нещата определено не стоят така, че Тарабанов смени темата. Лесно е да се прозре, че вероятно руските и българските желания по въпроса са в конфликт, но каквито и мечти да имат българите за следване на независима индустриална и икономическа политика, няма съмнение кой е господарят тук, когато въпросът опре до това.

 

Икономическото състояние на България и стандартът на живот на нейните граждани и селяни се разглеждат в доклад на посланик Спейт от 27 август 1957 г.

 

Магазините са по-добре заредени от миналата година и макар качеството на повечето местни продукти да си остава ниско по западни стандарти, асортиментът е по-широк — най-вече по отношение на текстилните и домакинските стоки — и има повече вносни стоки, главно от Чехословакия и Източна Германия. В новооткрития, построен по московски образец, ЦУМ миналата седмица видях да се продават чехословашки мотоциклети, източногермански фотоапарати, швейцарски часовници, вносни найлонови чорапи и бельо, шведски ножчета за бръснене и различни спортни и туристически стоки. Разбира се, новият магазин е показен, но подобрението не е ограничено само до столицата, то се забелязва през последните месеци дори в магазините на малките градове. За всеки наблюдател е очевидно, че не само висшият партиен ешелон има пари за харчене. Хората на улицата са по-добре облечени и дори се виждат жени, които са елегантни. Докато миналото лято мотоциклетите все още бяха рядкост, сега стотици излизат от града всяка неделя и правителството трябваше да започне кампания за безопасно движение, поради растящия брой фатални катастрофи.

В провинцията също се забелязва напредък, макар и не така осезаем, както в градовете. Има нови сгради, повече трактори и комбайни. Очаква се добра реколта въпреки наводненията в Пловдивско и Сливенско. Дялът на селяните във всичко това обаче е нищожен по западни стандарти и държавата е тази, която получава най-много облаги. Тези на дъното са все още отчайващо бедни и има райони, където те получават по-малко от 4 лева на ден; но въпреки това средният стандарт на живот се повиши; най-малкото в плодородните райони, макар и по-слабо, отколкото в градовете. Селяните продължават да се оплакват пред чужденци, които ги разбират, но ясно се забелязва, че земеделското недоволство не е вече един от по-сериозните проблеми на правителството.

 

Посланикът анализира също пътното строителство и туризма.

 

Проблемът с модернизирането дори на ключовите пътища е огромен, поради занемаряването им от години, което ги е довело до състояние да са подходящи само за джипове. Друга трудност е, че в бързането за постигане на резултати, строителите често не обръщат внимание на основите, затова настилката започва да се пропуква веднага след завършването на пътя. Правят се големи усилия за туристите, но е съмнително дали огромните инвестиции за строежи на хотели могат да донесат някога икономическа печалба. Хотелите по крайбрежието, макар и пълни през лятото, са затворени през половината от годината, а другите изглеждат винаги полупразни. Посетители идват почти изключително от другите сателитни държави или са делегации, чиито разноски се посрещат от български източници, така че приходите в полезна чужда валута не съответстват на капиталните разходи на държавата. Нито пък текущото 25% увеличение на разменния курс за туристи прави голяма разлика, тъй като почти всички идват тук на екскурзии, договорени между сателитните правителства, и плащат за допълнителните си разходи от продажбата на незаконно внесени стоки.

 

В заключение на прегледа си на икономическото положение в България Ричард Спейт обобщава причините за забелязаното от него подобрение на условията за мнозинството от населението.

 

Това се дължи отчасти на икономически причини — увеличената производителност в земеделието и фактът, че индустрията преодолява някои от болките на растежа — но най-вече това се дължи на умишлената политика на режима, който се стреми да отбие настояването за либерализация чрез засилено темпо на материални отстъпки. Определено няма никакво придвижване към отпускане на диктатурата на малката група, която доминира партията и страната през последните десет години: точно обратното, признаците са, че режимът възнамерява да реагира на отклоненията по-твърдо от всякога преди това. Подобна ситуация би била опасна в Полша или Унгария, но мисля, че за момента е вероятно да им се размине на тези на власт в България, където хората винаги са били доволни от малко, не са свикнали на свобода и обикновено духовните ценности са пренебрегвани, стига материалните нужди да могат да бъдат посрещнати. Старото поколение е все още враждебно, но безсилно; интелектуалците са малко и им липсва водаческата дарба, проявена от техните колеги в Полша и Унгария; селяните не са никак настроени за активна опозиция; а студентите изглежда се интересуват повече от взимането на изпити, които да им помогнат да получат правителствени длъжности, отколкото да рискуват бъдещето си, като атакуват с копия вятърни мелници. Що се отнася до промишлените работници и армията от бюрократи, на които режимът главно се осланя, признаците са, че стига да няма някакъв силен тласък отвън, те са готови да приемат сегашното състояние на нещата дотогава, докато то им предлага постоянна работа и растящ стандарт на удобство. Повечето от тях изглежда отдават по-голяма важност на перспективата за нов мотоциклет, отколкото на радостта от демократични свободи.

(Илюстр. 2: Последна страница от доклада на Ричард Спейт от 27.08.1957 г.)

 

От 21 до 27 септември 1957 г. в София се провежда сесия на Международния олимпийски комитет — първата отвъд Желязната завеса, както докладва посланик Спейт.

 

Откакто комунистите взеха властта в 1944 г., в тази столица не е имало подобно събиране на влиятелни представители на некомунистически страни. Британската делегация се състоеше от лорд Абърдер и лорд Ексетър. Американската бе начело с Ейвъри Бръндейдж, председателя на МОК. Между другите представители бяха Принц Жан и Принцеса Жозефин от Люксембург, Принц Аксел и Принцеса Маргерита от Дания и Принц Голам Реза Пахлави от Иран. От самото начало бе ясно, че третирането ще бъде различно. Ударението не беше поставено върху големите постижения на комунизма, а на българското културно и историческо наследство. Това трябва да е била първата група посетители, на които бе позволено да се спасят от стандартните посещения във фабрика и колективизирано стопанство. Бяха положени всички усилия да се създаде илюзията, че София е нормален цивилизован столичен град, различаващ се малко от тези на Запад. Всичко това вероятно не беше без връзка с настоящите български усилия за подновяване на дипломатическите отношения със САЩ. Всички делегати с изключение на лорд и лейди Абърдер, които отседнаха при мен, бяха настанени в импозантния плюшено-мраморен хотел „Балкан“, който едва беше завършен навреме за тях. Те бяха успешно изолирани от всичко наподобяващо същинската България и на практика от всички българи с изключение на хотелски служители и олимпийски официални лица. Организаторите не одобриха настаняването при мен на лорд и лейди Абърдер, нито факта, че те предпочитаха сами да разглеждат места, често по време на заседания.

 

На самия конгрес, както изтъква посланик Спейт, главният български коз е бил генерал Стойчев.

 

Генералът, който се е представил блестящо през войната, беше добре познат ездач в международните спортни кръгове преди войната. След революцията той успя да запази не само позицията си, но и големия си апартамент и кола. Неговите английски сака, неговата жълта жилетка с пиринчени копчета и дори понякога вратовръзка на клуба „Кавалри“ изглеждаха странно всред партийните водачи без вратовръзки. Той беше познат на членовете на МОК от предишни срещи и беше харесван от тях, и този случай му предостави уникалната възможност да демонстрира пред своите сънародници положението си в международния спортен свят, за да опровергае онези, които в последно време казваха, че той не би могъл да оцелее.

Като председател на Българския олимпийски комитет той откри сесията в сградата на Народния театър, където бяха поканени дипломатическият корпус и голям брой българи. Най-напред генерал Стойчев говори на български, ползвайки най-обикновени клишета за „прогресивния“ дух на съвременните спортисти в свободолюбивите демокрации и техния принос за световния мир. След това той бе шумно аплодиран от българския сектор на публиката и повтори речта си на френски, а накрая и на английски. Не беше трудно да се забележи ловко редактиране. И на френски, и на английски той напълно окастри обичайния комунистически жаргон.

 

След приключване на сесията всички делегати получават покани за безплатно тридневно посещение във Варна и повечето от тях, както съобщава британският посланик, приемат.

 

Тук отново бяха положени специални усилия те да получат най-доброто в един нов хотел. Но дори и така не беше възможно те да бъдат 100% изолирани от местното население. Една камериерка в хотела, например, предизвика истински шок, като разказа на всички на нейния етаж нещастната история със смъртта на нейния съпруг в ръцете на комунистите и ликвидирането на техния имот.

 

В заключение на доклада си за сесията на МОК британският посланик анализира плюсовете и минусите на такива срещи зад Желязната завеса.

 

Опасявам се, че въпреки здравия скептицизъм, с който пристигнаха повечето от делегатите, почти всички си тръгнаха с една невярна, благоприятна и подвеждаща представа за тази страна и нейния режим. Макар да няма съмнение, че идва нещо добро от това, че вечно любопитните българи виждат добре облечени чужденци в скъпи коли, аз се съмнявам дали общо погледнато тези посещения са особено полезни от наша гледна точка, след като гостите са така успешно изолирани от контакти с хората и реалностите на живота тук. Тъкмо напротив, има реална опасност посетителите да си тръгнат повече от наполовина убедени, че животът под комунизъм в никакъв случай не е толкова лошо нещо и че неговите злини са силно преувеличени. Резултатът е още по-сериозен, когато така заблудените са интелигентни и представителни посетители като тези, които току-що си заминаха.

 

През последната си година в България Ричард Спейт изпраща първия си доклад до Лондон още на 3 януари, като поводът са проведените в края на 1957 г. избори.

 

Кандидатите изглежда бяха взели своята кампания на сериозно и в провинциалните райони те се опитаха да държат най-малко по една реч във всяко село, което щяха да представят. Избирателите обаче изглежда бяха в мнозинството си апатични към това, което те ясно виждаха, че е фарс. Чух за няколко гласоподаватели, които дори не са си направили труда да разберат кой е техният кандидат, докато в избирателните бюра не им дали бюлетините с името на кандидата. Би било погрешно да се предположи, че публикуваните резултати са били повече от леко фалшифицирани, и е твърде възможно 99.7% от избирателите наистина да са гласували, а 99.95% от гласовете да са били „за“ кандидатите, защото събирането на гласоподавателите беше ефективно и дори онези хора, които не са харесвали кандидатите си, биха видели безполезността и дори опасността от разкриването на своите истински чувства чрез изборните бюлетини.

 

Също през януари 1958 г. посланик Спейт изпраща и годишния доклад за 1957 г.

 

1957 г. беше една незабележителна година в България и през нея нямаше никакви нови развития. Българското правителство и Комунистическата партия напълно запазиха репутацията си, че не отстъпват пред никого в своето лакейство пред Москва. Раздвижванията другаде в сателитния свят имаха едва забележимо отражение тук и нямаше никакво сериозно противопоставяне на партийното ръководство — несъмнено, отчасти защото режимът бе достатъчно благоразумен да продължи и дори разшири политиката си за възпиране на ропот с материални примамки.

(Илюстр. 3: Първа страница от годишния доклад за 1957 г., изпратен Ричард Спейт до външния министър Селуин-Лойд на 16.01.1958 г.)

Югов, Червенков и партийният секретар, Тодор Живков, продължават да доминират Българската комунистическа партия и техните позиции не изглеждат по никакъв начин засегнати от политическите промени в Москва. Югов и Тодор Живков бяха повикани незабавно в Москва след юлския преврат на Хрушчов[1] и се завърнаха с подновен мандат. Няколко дни по-късно, несъмнено по инструкции на Хрушчов, те започнаха кампания за изкореняване на нездравите елементи в партията и Георги Чанков, първият заместник-председател на Министерския съвет и водещ стопански плановик, беше изключен от Централния комитет заедно с двама други по-маловажни членове, които се набиха на очи с нападки срещу Червенков през временното му засенчване предишния април. Тримата бяха заместени с поддръжници на Червенков и изглежда, че цялата операция, която не предизвика особен интерес в страната като цяло, е била планирана, за да се консолидира неговата лична позиция. Несъмнено Хрушчов е сметнал, че си струва да не се задълбава в неговото сталинистко минало, а да е сигурен, че държи България с твърда ръка, която не поставя под въпрос заповедите на Москва.

Ширеха се опасения, че юлските промени предвещават нова ера на репресии. По отношение на обществото като цяло тези опасения общо взето не се оправдаха, но през втората половина на годината бе възприета твърда линия срещу прояви на уклони сред писатели и журналисти. В началото на декември в София се проведе събрание на Съюза на българските писатели с цел да се накарат критично настроените да признават грешки, но тази маневра бе само отчасти успешна и годината завърши като няколко видни автори все още отказват да правят нещо повече от формално хвалене с половин уста на партийната линия.

 

В годишния си доклад за 1957 г. Ричард Спейт разглежда и българската външна политика.

 

Както по малките, така и по големите въпроси българската външна политика продължава да бъде диктувана от Съветския съюз и 4 пъти през годината български ръководители, включително министър-председателят, отидоха на поклонение в Москва, за да получат нарежданията си. Отношенията с останалата съветска орбита бяха забележими само с това, че обичайната размяна на културни, „парламентарни“ и технически делегации беше по-интензивна от обичайното. Продължи тенденцията за култивиране на афро-азиатските страни, като главният прицел беше Сирия. През цялата година седмичните полети на К.L.М. превозваха български техници и съветници, а връщаха сирийски студенти и курсисти. В Дамаск бе открито постоянно българско търговско представителство, но българските ресурси са твърде малки, за да може страната да разпространява мрежата си нашироко, и с възможното изключение на Египет, нейни интереси в други страни на Близкия изток практически съществуват само на хартия.

В отношенията с Югославия имаше известно подобрение, отбелязано с назначаването на по-малък българофоб за югославски посланик в София и отварянето на два нови гранични пропускателни пункта; но традиционните идеологически различия са все още достатъчно силни за някакво истинско сдобряване. Отношенията с Гърция също регистрираха леко подобрение и за първи път след войната през октомври беше отворен пътят за Солун, но само за ограничен търговски трафик. Вероятно отношенията с Турция бяха по-обтегнати, отколкото с всяка друга страна, особено към края на годината, когато напрежението между Сирия и Турция доведе до остри атаки в българската преса и дори до съсредоточаване на войски край турската граница, където бяха проведени необичайно мащабни маневри през есента.

 

В началото На януари 1958 г., посланикът изпраща и доклад за развития, засягащи журналисти.

 

Научаваме от достоверен източник, че редакторът на водещия партиен вестник „Отечествен фронт“, Стефан Станчев, и известният журналист от неговия вестник, Владимир Топенчаров, са били уволнени и им е било забранено да пишат. Топенчаров, който е зет на Костов, имаше проблеми миналата година заради критикуване на Червенков и други партийни лидери, но му се позволи да продължи да пише, след като беше порицан публично. След това той внимателно следваше партийната линия по всички въпроси. Топенчаров и Станчев в миналото са подкрепяли една по-либерална партийна линия по вътрешната политика. Макар в последно време, както изглежда, техните писания безпогрешно да отразяваха партийната линия, те вероятно са изразявали други гледища вътре в партията. Тяхното уволняване изглежда е част от нова атака срещу „ревизионистите“. Бившият костовист Иван Масларов, който миналата година беше реабилитиран и върнат в партията, отново беше изключен за „ревизионистки уклони“. Сега часовникът тук се връща назад.

 

След като се запознава с последните доклади от София, шефът на Северния отдел на Форин офис (който е обхващал скандинавските и комунистическите страни, включително България), Томас Бримлоу, коментира на 31 януари:

 

Най-интересният елемент е стабилността на българското ръководство. Те вече оцеляха през твърде много промени на политиката и на кадрите в Москва. Изненадващо е, пред вид силата на управляващите, че българските писатели и журналисти оказват известна съпротива на партийната линия. Очевидно би било неблагоразумно да се предположи, че техният „бунт“ е вероятно да се разрастне, особено когато техните колеги в Съветския съюз са под голям натиск отново да влязат в коловоза. Но зародишите на съпротива ясно съществуват и, ако се съди по опита от миналото, би било трудно те да бъдат напълно унищожени.

 

Нежеланието на някои писатели да прегърнат изцяло социалистическия реализъм и да си направят самокритика довежда до свикване на писателска конференция на 7 и 8 април 1958 г. За тази конференция британският посланик докладва на 2 май.

 

Първият секретар на Българската комунистическа партия, Тодор Живков, намери за необходимо да говори лично пред съюза — една необичайна процедура. Ударението в неговата дълга реч беше, че големите български икономически постижения при социализма не са намерили израз в литературата и изкуството, че все още са се запазили буржоазни идеи и те се експлоатират от западната пропаганда (без да иска, тук той отдаде почит на Би Би Си), и че макар да трябва да се насърчава критичен подход, той трябва да остава в строгите граници на социалистическия реализъм. Живков се оплака, че все още има елементи сред интелигенцията, които смятат, че изкуството трябва да бъде извън партийния контрол, и заяви, че никаква интелектуална и творческа дейност не ще процъфти в комунистическата държава, ако не се базира на партийни директиви. Живков приключи с атака срещу българската филмова индустрия, затова че изоставила реализма и се поддала на чуждо модернистично влияние.

В последвалите дебати имаше множество дребни пререкания и злословия по чужд адрес от онзи вид, който е така характерен за българския литературен живот. Тодор Генов, един от видните „ревизиониста“, чиято пиеса „Страх“ в известен смисъл е българският еквивалент на Дудинцевата „Не само с хляб“, направи унизително разкаяние и заключи, че речта на Живков го вдъхновила да отвори нова страница. Повечето от другите по-стари ревизионисти запазиха мълчание и имаше критики срещу партийната линия от писатели, които не бяха говорили преди. Пресата възхвали резултата от конференцията като триумф на правоверния марксизъм над ревизионизма. Публикуваното от разискванията не подкрепя такова твърдение. Самият факт, че беше отделено несъразмерно внимание на дейността на Съюза на писателите внушава, че той остава един от няколкото потенциални източници на заплаха за режима.

 

Един друг проблем на режима през 1958 г. е престъпността и по-специално младежката престъпност в столицата. След убийството на кандидат-член на Партията в трамвай, се отприщва кампания срещу младежката престъпност. На 13 февруари посланикът съобщава на Лондон.

 

Несъмнено беше необходима някаква твърда акция, но властите, както обикновено, се захванаха по погрешен начин. Близо 2 000 души бяха арестувани през последните 3 седмици, главно в София. Около една четвърт от арестуваните после бяха освободени, но останалите се пращат в концентрационния лагер Белене и други лагери. Арестите бяха извършени по твърде произволен маниер и освен истински престъпници младежи — черноборсаджии, проститутки, измамници и тям подобни — милицията замъкна всеки, който редовно е посещавал кафенета, където действат черноборсаджии, всеки, който носи тесни панталони, къси вълнени палта с качулки и практически всичко, което съответства на текущата местна представа за западен стил облекло. Във всичко това властите сами се направиха за смях, особено с включването на палтата с качулки, 60 000 от които бяха произведени в България и се продават в софийския ЦУМ. Жената на един от секретарите в източногерманското посолство е била арестувана за носене на такова палто и тъй като не е имала документи, е била държана известно време, преди да бъде пусната. Един от служителите на британското посолство е бил очевидец как председателят на Софийската търговска палата, облечен с такова палто, е бил спрян от милиционер, който се опитал да го арестува, но трябвало да му се извинява, когато разбрал самоличността му. Подобно нещо станало в трамвая миналата седмица, когато милиционер спрял младата жена на един от френските секретари, която била с джинси току-що донесени от Париж.

 

В началото на февруари Народното събрание прокарва закон за малолетната престъпност. Съгласно статии в печата, при изготвянето на закона бил проучен опитът не само в Съветския съюз, но дори и в капиталистическите страни. Законът предвиждал създаване на превъзпитателни училища за деца над 7 години и трудово-поправителни училища за малолетни. Ричард Спейт прави анализ на причините за увеличаващата се престъпност.

 

Мисля, че това може да се отдаде на три главни фактора: неуспехът на режима да намери заместител на религиозното влияние, което той се стреми да унищожи с всички възможни средства; отслабването на семейството и неудовлетвореността, пораждана от ограниченията върху свободата на мисълта и пътуванията. Многозначително е, че успоредно с кампанията срещу младежката престъпност пресата провеждаше нова кампания срещу религията и във вестниците излизаха една до друга статии, от една страна осъждащи липсата на морал у младите хора, а от друга страна атакуващи „религиозни суеверия“ в училищата. И докато религиозните традиции на православната църква са все още силни, най-вече в провинцията, няма съмнение, че липсата на каквото и да било религиозно обучение в училищата, заедно с официалното отношение към религията, дава своето отражение върху младите хора. Намаляването на родителското влияние — нещо, което стана почти навсякъде в Европа след войната — е по-остро тук поради социалните сътресения на революцията и вероятно дори още по-големия приток на хора в градовете и последвалото отчайващо пренаселване. За по-интелигентните млади хора ограниченията, които режимът поставя върху свободата им да пътуват, да получават книгите, които искат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват, неизбежно създава дълбоко чувство на неприязън и неудовлетвореност. В частност, студентите страдат от това, че не могат изобщо да разширят знанията си извън рамките на комунистическия блок. Подтискайки джаза и рокендрола, властите отново прекалиха и онези няколко ресторанта в София, които имаха свирещи групи, са сега почти празни, което стана и с единствения нощен клуб (чиято главна певица беше между първите арестувани).

 

На 21 юли 1958 г. се провежда многохилядна демонстрация пред Британската легация в София. Съгласно доклад на легацията над 100-хиляден народ преминал пред сградата на легацията между 4 и 6 следобед.

 

Първото нещо, което се наби на очи, беше броят на жени с деца, които бяха по-многобройни от мъжете в процесията. Както винаги тук, мнозинството взимаха участие, защото им бяха казали да отидат от техните фабрики и предприятия. Някои минаваха, без дори да погледнат към легацията и с досада по лицата, докато други се смееха, като че ли това беше за тях само една допълнителна разходка. От друга страна сред тълпата имаше хора, главно между жените, които сякаш вярват в лозунгите, които скандираха. Няма съмнение, че обикновеният българин е дълбоко уплашен от изгледа за война и макар да не вярва на всичко, което му казва пресата, той е останал с впечатление, че британското и американското правителство са направили нещо в Близкия изток, което може да доведе до война. Разбира се, по-интелигентните не виждат нещата в тази светлина, но те вероятно са малцинство. Най-измореният човек в България е вероятно пощальонът, който продължава да идва денем и нощем с протестни телеграми — общият им брой вече надхвърли 1 000 (срещу 40 по време на Суец). Някои от нашите коли бяха надраскани с тебеширени лозунги за мир. Един-двама души от легацията преживяха ругателни обаждания по телефона. Но иначе нещата са нормални и мнозина българи се опитват да намерят начин да ни кажат, че не одобряват демонстрациите.

 

В дипломатическата кореспонденция между Лондон и София през 1958 г. намира място и футболът. На 8 март Ричард Спейт пише на президента на английската футболна асоциация, Станли Роуз.

 

За вас може да е от интерес следната информация, която показва докъде са готови да отидат българските власти, за да си осигурят силни единайсеторки. Както знаете, българският армейски тим ЦДНА предстои да играе срещу Челси в Лондон на 25 март. Между молбите за визи на играчите бяха имената на двама, които участваха в отбора до 23 години, играл срещу Англия миналия октомври. Сравнявайки молбите, установихме, че на миналогодишната молба пише, че единият футболист е роден в 1935 г., което му дава право да участва в отбор „до 23 години“, но в новата (и несъмнено коректна) молба пише, че той е роден в 1933 г. За втория играч сега видяхме, че е бил почти 24-годишен по време на мача „до 23 години“. Нещо повече, служители на посолството, които ходят на мачове в София, потвърждават, че двама футболисти включени в армейския отбор за мача срещу Челси, са всъщност играчи на други отбори и нямат право да играят за ЦДНА. Човек, разбира се, знае, че всички комунистически страни са твърде безскрупулни при селекционирането на отбори за международни състезания, но това е първият случай, когато ние в София имаме реално доказателство за измама. Вие може да сметнете за уместно въпросът да се повдигне пред техните футболни власти. Ако те разберат, че им знаете триковете, може да са по-внимателни за в бъдеще.

 

За 10 и 17 август Челси насрочва два мача в България. Британският посланик докладва на началниците си, че не е доволен от такова посещение в момент, когато режимът се опитва да създаде военна атмосфера и антибритански чувства.

 

Малко вероятно е българските власти да отменят мачовете, тъй като те ще искат да покажат, че техният конфликт е с „империалистите“, а не със спортистите, но не виждам защо трябва да играем тяхната игра и се надявам, че Челси ще решат сами да отменят турнето. Те биха могли да кажат на българските власти, че съобщенията за настоящата антибританска кампания и ограниченията върху придвижванията на чужденци са показали, че те не могат да очакват приятелско посещение без рискове за инциденти. Предлагам позицията да се обясни по спешност на футболната асоциация, за предпочитане на сър Станли Роуз лично. Разбира се, важно е да се създаде впечатление, че Челси действа по собствена инициатива, а не под натиск на Форин офис.

 

В Лондон началниците на Северния отдел на външното министерство решават следното във връзка с предложението от София: „Нашият опит със Станли Роуз ни подсказва, че всяка намеса от наша страна би била сметната и представена като натиск от Форин офис. Не смятаме, че условията във вашата телеграма могат да бъдат изпълнени и, следователно, не предприемаме никакво действие.“ Така през август 1958 г., Челси отива в България, където играе два мача. За турнето на Челси, Ричард Спейт пише до Лондон:

 

В случая всичко мина добре. Челси загуби първия мач срещу армейския отбор с 1–2, но спечели втория срещу водещия български цивилен отбор с 2–0. След втория мач ги поканих на коктейл и те направиха добро впечатление на всички, които разговаряха с тях. Ръководството и повечето футболисти изглеждаха добре информирани от някого (от вашия отдел?) за реалностите на живота в България и не бяха прекомерно подведени от оказаното им специално внимание. Те нямаха никакви оплаквания освен от храната (дори в най-добрия български хотел храната е твърде ужасна), но изглежда не е имало почти никакво сприятеляване.

 

В началото на юни 1958 г. се провежда 7-ят конгрес на БКП. На него присъстват съветският генерален секретар, Хрушчов, и албанският партиен ръководител, Енвер Ходжа. H? 19 юни Ричард Спейт докладва.

 

Конгресът протече по обичайния образец, с изключение на обръщението на Хрушчов през втория ден, което нямаше пряко отношение към дневния ред на конгреса. Първо имаше 7-часова реч на първия партиен секретар, Живков, в която бе направен преглед на българските постижения през последните 5 години и на курса, който партията планира за следващия 5-годишен план. Някои членове на Политбюро после направиха интересни изказвания по някои пасажи в доклада, но останалият поток от ораторстване бе напълно безинтересен и нито един делегат нямаше оригинална идея за изразяване. Конгресът единодушно прие резолюция по доклада на Тодор Живков, която също така не съдържаше нищо ново и не представляваше нищо повече от повторение на вече казаното.

 

От речите на конгреса Ричард Спейт разглежда тези на Димитър Ганев, Георги Цанков и Вълко Червенков.

 

Димитър Ганев, когото дипломатите смятат за втори след Живков в партийната йерархия, хвърли особено интересна светлина върху текущите партийни трудности. Той отбеляза следните моменти:

— много трудещи се, най-вече в селата, са все още недокоснати от агитацията и трябвало да се положат големи усилия за възбуждане на интереса им към партийната работа;

— инженери и други специалисти предпочитат да стоят в големите градове, наместо да отиват в провинцията и да работят на строителни обекти;

— идеологическото обучение в някои училища и институти е неадекватно поради факта, че някои учители завършват университетите със слаби познания по марксизъм-ленинизъм;

— необходими са по-големи усилия за премахването на ревизионизма от изкуството и литературата и за поставяне на художници, писатели и други в по-близък контакт с народа;

— „малък, но много належащ въпрос“ е сътворяването на повече песни, танци и друга лека музика за борба с влиянието на западната танцова музика. „Неприлични и варварски песни няма повече да бъдат толерирани. На самозвани певци няма да се позволява да корумпират с животински звуци нашата чудесна младеж.“

Забележителна реч държа и Георги Цанков, министър на вътрешните работи и член на Политбюро. В нея той разгледа атаките срещу партията от империалисти и реакционери, вътре и извън страната. Той говори с гневен език за усилията на „Гласът на Америка“, радио „Свободна Европа“, американските разузнавателни служби и българските емигранти, които те подкрепят, за подкопаване на режима и осигуряване връщането на Цар Симеон, който — както изглежда — все още е смятан за фактор, който трябва да се има пред вид. Цанков се оплака от непочтените методи на империалистическите агенти за подкупване на пътуващи на Запад българи и за подстрекаване към бунт в България чрез пропагандни балони и разпространяване на листовки, повече от 50 000 от които били предадени на властите само през 1957 г. Той също се оплака, че между самите български граждани поддръжниците на бившия режим са все още активни и търсят всякаква възможност, за да дискредитират режима. Те пускали различни слухове и злонамерени вицове. В дейността си те използвали религиозни и други буржоазни предразсъдъци. Твърде изненадващо е, че Георги Цанков не спомена предаванията на Би Би Си, макар напоследък те да са под огън в пресата.

Вълко Червенков възхвали решението на Априлския пленум от 1956 г. за премахване на култа към личността и каза че пленумът се е оказал ценна школа. Той добави: „Считам за мой партиен дълг да заявя пред конгреса, че аз лично съм преминал през тази школа и в практическата си дейност съм правил и правя всички необходими заключения от решенията на Априлския пленум“. Неговата роля в партията си остава мистерия. Той говори като човек, който е бил силен в миналото, но повечето компетентни наблюдатели смятат това за тактически ход и неговото заминаване от Министерството на просветата и културата непосредствено след конгреса не означава нищо повече от желание от негова страна да се освободи от министерски задължения и за момента да упражнява властта си зад кулисите.

 

В заключение на своя доклад ла 7-мия конгрес на БКП, британският посланик прави следната преценка:

 

Картината, която се очертава след конгреса, не дава особено насърчение нито за самия български народ, нито за неговите доброжелатели в свободния свят. Ясно се видя, че каквото и раздвижваме да има в низините, сега партията е обединена на върха. Конгресът не разкри никакви признаци на напрежение зад кулисите и макар истинското значение на министерските промени да е все още неясно, нищо не подсказва Червенков и Панчевски[2] да са били понижени заради предизвикателство към партийното ръководство. Едва ли се нуждае от преповтаряне фактът, че това ръководство открито признава съветската хегемония в икономическата и в политическата сфера без въпроси и резерви. Въпреки, или вероятно поради това икономическо подчинение (България никога не е стояла икономически на собствените си крака), има материален напредък с обещания за още в бъдеще и стандартът на живот вероятно ще продължи да расте.

В друг аспект, обаче, животът обещава да стане по-труден, най-малкото за интелигентния българин. Солидарността на върха не отеква в по-долните слоеве и има признаци на растящо безпокойство от неуспеха да се спечели по-младото поколение и от продължаващия отказ на мнозина писатели и интелектуалци да следват линията.

Може да се очаква нова кампания за осигуряване на по-голям конформизъм, но не виждам причини да предполагам, че тя ще е по-успешна от предишните. Макар българинът да не рита срещу ръжен, вековете под турско управление са го научили на изкуството на тихо изплъзване от тиранични управници. Тази липса на увереност на ръководството в неговия контрол върху масите е вероятно един от елементите на конгреса, от който можем да получим известно удовлетворение.

 

На 1 октомври 1958 г. Ричард Спейт изпраща на Форин офис прощалния си доклад от София.

 

Във всички страни зад Желязната завеса западният дипломат трябва да страда до известна степен от чувство на изолация, но се съмнявам дали в някоя друга страна той се намира така напълно откъснат от малкия свят около него, както в България. Различни фактори допринасят за това: липсата на силна традиция на контакти със Запада, малкият размер на бившите образовани класи, езиковата трудност (малцина дори от тези, които са благоразположени, имат адекватни познания по западен език), националният характер (българинът е егоцентрично същество без голямо любопитство за други страни) и преди всичко всеобхватността на партийния контрол, който гарантира, че и малцината хора, с които влизаме в контакт, никога не ще се осмелят да изразят мнение по някои полемичен въпрос.

В резултат срещам повече от обичайната трудност да представя в моя последен доклад от София убедителна картина на това, което става днес в Съветска България. Гледайки назад към последните две години, това, което най-много се набива на очи, е застоят на политическия живот. Няколко интелектуалци с малко влияние извън собствения им малък кръг бяха възбудени от 20-тия конгрес на Съветската комунистическа партия и събитията в Полша и Унгария, но за масата от народа, вътре и извън партията, тези развития не бяха нещо повече от кьорфишек. Нито пък се създава впечатление партийната върхушка да е била сериозно смутена от онзи вид идеологически и персонални различия, който се забеляза в Полша и Унгария и в самия Съветски съюз. След като отстрани един възможен съперник миналата година, същата малка група продължава да доминира Политбюро и да налага на страната същата политика на стопроцентно раболепие пред Русия във всички сфери. Доколкото може да съди един външен наблюдател, няма повече никаква опозиция на върха, нито срещу партийното ръководство, нито срещу партийната линия. Така водачите са с развързани ръце да моделират националната икономика съгласно указания от Съветите план, докато в същото време се стремят, макар и без голям отклик, да разширят и задълбочат базата на своята подкрепа сред народа, като дават на хората по-голям дял от растящото национално благосъстояние.

(Илюстр. 4: Началото на последния доклад на Ричард Спейт от София, изпратен на 01.10.1958 г.)

Докато Съветът за икономическа взаимопомощ може да носи неизгоди за една развита икономика като тази на Чехословакия, която има традиционни връзки със Запада, положението е много по-различно по отношение на България, която никога не е стояла икономически на собствените си крака и й липсват както капитал, така и необходимите технически умения за разработване на собствените ресурси. Тясната обвързаност има своите недостатъци и не само опоненти на режима съжаляват, че е трябвало ферми и фабрики да се оборудват с нескопосани съветски машини, когато по-добри и по-евтини машини са достъпни на Запад. Но руските машини могат да се получат по-лесно и съветски кредити финансираха механизацията на селското стопанство, амбициозните хидро-енергийни проекти и новите химически заводи, които са базата на текущата икономическа експанзия. Страната вероятно би била по-добре, ако по-малко усилия и пари се влагаха в производството на индустриални стоки, които с изключение на най-примитивните пазари, не могат да се надяват да конкурират стоките на по-напредналите сателити.

Външното впечатление за относително благоденствие, което идва като приятна изненада за новопристигналия западен посетител, разбира се, е до известна степен подвеждащо. За тези, които имат постоянна работа, реалните доходи се повишиха средно с около десет процента, но много от ежедневните стоки, които се виждат в магазините, остават извън възможностите на обикновения работник и все още е почти невъзможно за работник или служител да задоволява основните нужди на семейството си, ако жена му не работи. Освен това остават политически „ненадеждните“, които често са на ръба на гладуване.

Властите проявиха загриженост от тревожното нарастване на злоупотребите и корупцията, но попаднаха в омагьосан кръг. Желаейки да излекуват злините на прекомерната централизация, те трябваше да дадат по-голяма свобода на местните власти и така увеличиха възможностите на местните началници да напълнят гушите си. Друг, още по-сериозен аспект на същата вътрешна гнилост, е пълната неспособност на ръководителите да възбудят сред населението като цяло какъвто и да било ентусиазъм към тях самите или към партията. Може да се каже, че българинът е флегматично същество, по-близък до чеха, отколкото до палещия се поляк или унгарец. Но това не обяснява напълно проявяваната от него апатия в наши дни при всякакви случаи: когато летува във Варна, демонстрира срещу англо-американска агресия, слуша партийни речи (дори речта на Хрушчов не можа да го възбуди) или когато просто прави вечерната си разходка по софийските булеварди. Несъмнено той е бил също толкова апатичен през дните на турското господство. Турчинът не е искал повече от това, докато сегашните му господари не престават с кампаниите си за раздвижване на ентусиазма му.

Аз умишлено използвам тези фрази, защото пропагандата вече е станала едно повтаряне на изтъркани клишета, за които човек се съмнява дали дори техните автори сериозно очакват някой да им повярва. Това вероятно е най-очебийният провал на партията в България, от който ние можем да получим най-много насърчение, макар и от негативно естество. Можем също да сме насърчени от нейния неуспех да постигне забележимо въздействие върху софийския културен живот. Както във всички комунистически страни, писателите, художниците, актьорите и музикантите се радват на най-големи привилегии и дори могат да пътуват в чужбина сравнително свободно. Те максимално се възползват от тези привилегии и аз не познавам никого, който би застрашил привилегиите си, като рекламира собственото си нехаресване на режима (българите рядко са идеалисти). Човек не трябва непременно да е живял дълго тук, за да открие, че малцина от тях имат някакъв интерес към неговите постижения. Между гостите на нашето прощално парти миналата седмица бяха най-популярният български драматичен актьор, най-известният художник, композиторът на най-новата българска опера, един от диригентите на операта и съпругата на най-видния археолог. Всички те се сбогуваха с нас по начин, който макар и дискретен, не остави у нас никакво съмнение, че техните симпатии са към Запада и против комунизма. За съжаление хора като тях имат малко влияние тук и не може да се очаква те да действат като квас сред масите.

 

В края на своя последен доклад от България, Ричард Спейт повдига необичаен въпрос.

 

Всеки западен представител в София трябва по някое време да се запита дали има смисъл да се поддържат дипломатически отношения с тази страна, която няма никаква собствена външна политика и където за момента има малки изгледи дипломатите да могат да изпълняват нормалните си функции. Въпросът е дори още по-уместен за британското правителство, отколкото за други некомунистически правителства, тъй като за разлика от Франция, Италия и Австрия, ние нямаме никакви традиционни връзки с България, търговията е малка, има малък културен афинитет и няма британци, живеещи в България. Наистина може да се изложи силен аргумент за закриване на легацията на Нейно Величество или най-малкото за понижаването й на ниво на консулство — така България ще бъде третирана реалистично като руска провинция, наместо да се подпомага нейното правителство в поддържането на фикцията, че притежава суверенна власт. Но аз мисля, че като се направи равносметка, ние ще се окажем губещите от такова действие. Не само ще се лишим от потенциално и дори актуално важен източник на информация за югозападната гранична зона на Съветската империя. Нашето оттегляне също би отбелязало началото на края за онези в България, които вероятно са по-многобройни, отколкото ние смятаме, и които гледат на присъствието на британската и на други западни легации като на осезаемо доказателство, че външният свят още не ги е окончателно изоставил на Кремъл. Вероятно единствената услуга, която ние можем да направим на българите при сегашните обстоятелства, е да помогнем на този народ да запази до известна степен порив за свобода, за да могат да се възползват от шансовете си, когато Кремъл започне да отпуска своята хватка.

 

След като се запознава с доклада на заминаващия от България посланик Спейт, началникът на Северния отдел на форин офис, Томас Бримлоу, пише следното заключение на 9 октомври 1958 г.:

 

Трябва да се помни колко лоши са били понякога нещата, когато правим преценка колко лошо е сега отвъд Желязната завеса, факт е, че общо взето животът за нашите мисии не е така лош, както беше през последните години от живота на Сталин. Ние правилно не скъсахме отношенията тогава и няма валиден аргумент за прекъсването им сега. Трябва да сме търпеливи и внимателни. Целият комунистически блок еволюира твърде бързо. В никакъв случай не съм убеден, че тази еволюция ще бъде в наша полза, но със сприхавост не ще стигнем доникъде. Както показа Полша, правилната политика е резервираност и търпение в лоши времена, и приятелство веднага след като нещата се подобрят.

Бележки

[1] Отстраняването на Молотов — б. а.

[2] Ген. Петър Панчевски — бивш министър на отбраната — б. а.