Мери Рено
Персийското момче (26)

10

Времето тече и всички неща отминават. Той започна да се храни, да спи, и да се среща със своите приятели. Дори даде няколко аудиенции. Остриганата му коса започна да расте. Понякога говореше с мен — за разни ежедневни неща. Но не повика обратно пратениците, които бяха на път към оазиса Сива.

Есента отиваше към зима. Вече бе минало времето, когато Великите Царе обичайно потегляха към Вавилон. Пратеници и делегации от цялата империя и отвъд нея вече пътуваха, за да се срещнат с него там.

Египтяните бяха приключили работата си върху Хефестион. Наистина бяха вложили всичките си умения. Той лежеше в позлатен саркофаг, разположен върху подиум в Тронната зала, украсен със скъпи платове. Около него бяха наредени оръжията му и погребалните дарове. Не го бяха увили в повои, както правят тук в Египет. Не бяха сложили върху него и задължителният саван и маската. Всяко балсамирано от тях тяло, дори и неповито, можеше да запази чертите си като живо за много векове. Александър често отиваше да го посети. Веднъж ме взе със себе си и повдигна капака, за да мога да го видя. Хефестион лежеше върху златен плат, напоен с характерната остра миризма на билки и селитра. Когато дойдеше времето да го изгорят във Вавилон, щеше да пламне като факла. Лицето му беше красиво и застинало с цвета на потъмняла слонова кост. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите. Те почиваха върху отрязаните кичури от косата на Александър.

Мина още време. Той вече можеше да говори с приятелите си. И тогава генералите, с типичната за войника мъдрост, направиха това, което аз не можех. Донесоха му лек, който притежаваше сила да подобри състоянието му. Птолемей дойде да му каже, че косеите^[1] са изпратили делегация да изиска от него полагащия им се данък:

Те бяха племе на прочути разбойници и живееха около проходите между Екбатана и Вавилон. Керваните, които минаваха по този път, бяха принудени да изчакват, за да се съберат повече и да могат да наемат достатъчно охрана. Дори Царете всяка година са били нападани и накрая се съгласили да плащат на косеите по един чувал златни дарици преди началото на есента, за да ги държат далеч от себе си. Срокът за тази такса отдавна бе изтекъл и те бяха изпратили хора да си я поискат.

Александровото „Какво?!“ прозвуча почти като в старите времена.

— Данък ли?! — каза той. — Нека почакат. Ще им дам един данък.

— Тази област е трудно проходима, — каза хитрият Птолемей, почесвайки се по брадата, — а укрепленията им са като орлови гнезда. Артаксеркс никога не успя да ги подчини.

— Ние обаче ще го направим, — отвърна Александър.

Тръгна преди да са изтекли и седем дни. Каза също, че всеки косей, който убие, ще посвети на Хефестион, както Ахил се бе заклел да постъпи с троянците на кладата на Патрокъл.

Събрах си нещата, без да го питам. Александър вече не ми хвърляше онези скрити погледи. Той ме приемаше, че живея до него, а това беше всичко, което исках в този момент. Вече бях успял да се примиря в сърцето си с мисълта, че той може никога повече да не поиска да легне с мен, за да не би да наскърби духа на Хефестион. Този траур бе станал нещо обичайно. Стигаше ми да бъда само до него, за да мога да живея.

Когато навлязохме в проходите, Александър раздели армията на две — една част тръгна с него, а другата — с Птолемей. Там, горе, вече беше зима. Отново се превърнахме в стария армейски лагер, който прекоси планините на Согдиана, Движехме леко, и укрепленията падаха едно по едно. Виждах как забравя мъката си и си ляга изпълнен с мисли за предстоящите сражения.

На седмия ден Александър за първи път се засмя.

Макар че косеите бяха крадци и убийци, ужасявах се при мисълта за някое безумно и жестоко клане. Но Александър бе дошъл на себе си. Разбира се, когато трябваше, той убиваше. Може би и Хефестион е бил задоволен, ако наистина мъртвите обичат кръвта толкова много, колкото Омир твърди. Но както обикновено. Александър винаги вземаше пленници и задържаше вождовете, за да може да се спазари. Разсъдъкът му беше наред както преди. Забелязваше всяка козя пътека, водеща към орловите гнезда. Неговите хитрости и изненади наистина бяха работа на артист. Истина е, че артистите се лекуват от своето изкуство.

След превземането на едно укрепление той даде вечеря в шатрата си за старшите офицери. Преди това му под метнах, при това доста лесно:

— Косата ти има нужда от подравняване, Ал’ скандер. — И той ми позволи да отрежа стърчащите краища. Тази нощ той се напи много. Не го беше правил от смъртта на Хефестион — щеше да бъде подло и жалко да удави мъката си във вино. Но сега го направи заради победата и, докато му помагах да си легне, сърцето ми биеше по-леко.

Продължихме напред към следващата крепост и я обсадихме. Върховете вече бяха побелели от първия сняг и войниците се събираха по-близо до огньовете. Той влезе в шатрата поруменял от мраз и огън и поздрави телохранителите, както обикновено.

Когато донесох нощната лампа, той се протегна и ме дръпна в леглото.

Тази нощ не приложих никакво изкуство, или по-скоро нищо повече от изкуството, което вече бе станало моя природа. Дадох му само нежността, която изниква и се възпламенява от самото удоволствие, както цветята поникват и цъфтят след пролетния дъжд. Трябваше да изтрия очите си във възглавницата, за да скрия сълзите си на радост. Виждах по спящото му лице признаците на лудост, на болка и на безсъние. Но те бяха рани, които щяха да преминат в белези. Той лежеше спокойно.

Замислих се. Александър отново изгради легендата — този път във вечен бронз. Ахил ще остане верен на своя Патрокъл, ако доживее до седемдесет. Полкът на Хефестион винаги ще носи неговото име, независимо кой го командва, и така той ще остане завинаги любовник на Александър. Никой друг повече няма да чуе: „Обичам те повече от всичко.“ Но в това светилище ще живее само легендата. Човекът щеше да изгори в сини пламъци и да се превърне в прах. Дано мястото му е на Олимп при безсмъртните, стига моето място да бъде тук.

Измъкнах се тихо навън, за да не го събудя.

На зазоряване щеше да атакува крепостта.

През цялата си проклета история косеите никога не са били преследвани в разгара на зимата. Последните укрепления бяха принудени да се предадат поради липса на хранителни припаси. В замяна те поискаха свобода за пленниците. Цялата война отне всичко на всичко четиридесет дни. Александър остави гарнизони в укрепленията по протежение на прохода, събори или изгори останалите и войната свърши. Керваните, които бяха изчаквали, наводниха пътя. А Домакинството на Царя тръгна надолу към Вавилон.

Тук-там упорити червеникави пъпчици вече украсяваха като скъпоценни камъни голите храсти и ги отърсваха от снежната премяна.

Ако не беше лудостта му, Александър можеше да прекара зимата и в мекия климат на равнината при Вавилон, и да планира новото пристанище и построяването на флотата за Арабия. Но сега той отиваше там в момент, когато всеки персийски цар вече щеше да мисли за пренасянето на двора в Персеполис. През цялата война с косеите армията от посланици и пратеници си губиха времето във Вавилон, за да го чакат.

Срещнаха се с него, когато разпънахме лагера си от другата страна на Тигър. Александър се беше подготвил да ги посрещне с цялото великолепие на империята. Но никой от нас не беше подготвен за това, което щяхме да видим.

Бяха дошли пратеници не само от пределите на държавата, но от почти целия познат свят: от Либия — с корона от африканско злато, от Етиопия носеха зъби на хипопотами и бивници на огромни слонове, от Картаген — с лазурит, перли и подправки, от Скития — с кехлибар от севера. От северозапад бяха дошли огромни руси келти, от Италия — рижави етруски, и дори ибери от отвъд Херкулесовите Стълбове. Всички го поздравиха като Цар на Азия. Всички бяха донесли споровете и конфликтите си от своите далечни земи, за да помолят за неговото мъдро решение. Бяха дошли с даровете си, посветени на него, както гърците ходеха в най-прославените светилища на своите богове да питат оракулите.

Повечето от пратениците на тези далечни народи сигурно очакваха да намерят човек с внушителна фигура. Още повече, че някои от келтите бяха високи, колкото Пор. И въпреки това никой от тях не напусна аудиенцията си, чудейки се защо Александър е това, което е. Той заслужаваше цялата земя да бъде поставена в ръцете му.

Всъщност по наше време лицата на самите богове носеха неговия лик. Погледнете където и да е — към статуите или фреските. Целият свят помни очите му.

Той бе посещаван заради това, което е. Това облекчи болестта му. След всичко, което бе изстрадал и понесъл, гърците продължаваха да мърморят, че Александър е постигнал щастие и участ много над жребия, отреден на човека и че боговете са станали ревниви. Веднъж казах на един:

— Говори само от свое име, защото ти изразяваш само мнението и чувствата си. Ние имаме Велик Цар и не му завиждаме, нито пък той завижда на някого. Александър притежава славата и светлината — затова и ние му даваме уважението и възторга си.

Нищо чудно, че боговете на гърците са завистливи, след като самите гърци са изпълнени със завист и злоба.

Три дни Александър нямаше никакво време за печал. Той продължаваше да бъде въодушевен, да чака нетърпеливо пратениците от Сива и да мисли за запада, чиито народи виждаше за първи път. Но понякога лицето му се променяше, сякаш тъгата го докосваше по рамото и му казваше: „Забрави ли ме вече?“

В равнината при Тигър зелените стръкове на житото вече пробиваха богатата земя. Черните стени на Вавилон изпълваха целия хоризонт, когато един конник пристигна малко преди да стигнем града — беше Неарх. Макар че трудностите и изпитанията бяха оставили белезите си върху него, човек можеше да види, че той бе едва на четиридесет. Стори ми се много угрижен. „О, не“, казах си. „Не му носи нови грижи точно сега, когато се пооправи малко.“ Затова останах да слушам.

Александър го посрещна, попита го как я кара и какво става с флотата. Накрая каза:

— А сега ми кажи какво има?

— Александре, става дума за халдейските жреци, които гадаят по звездите.

— Какво не е в ред при тях? Дадох им цяло състояние, за да възстановят храма на Бел-Мардук^[2]. Какво искат сега?

— Не става дума за това — каза Неарх. Макар че не можех да го виждам от мястото, където стоях, усетих как стомахът ми се сви. Неарх бе моряк и не беше в стила му да говори със заобикалки.

— Добре. Какво тогава? — попита нетърпеливо Александър. — Какво е станало?

— Александре, преди да тръгнем за Индия, жреците ми направиха предсказание по звездите. Всичко се сбъдна. Така че сега аз отново отидох при тях. Те ми казаха нещо, нещо което… ме разтревожи. Александре, аз те познавам от дете. Знам рождената ти дата, мястото, часа, знам всичко, което им трябва. И ги помолих да разгадаят звездите. Те казват, че сега Вавилон е в лошо разположение на звездите за теб. Те самите тръгнаха насам на своя глава, за да те предупредят да не влизаш в града. Жреците казват, че за теб това ще бъде бряг, към който духа вятърът — нещастен бряг.

Настана кратко мълчание. Александър тихо попита:

— Колко нещастен?

— Много. Затова дойдох.

— Е, радвам се, че те видях — каза Александър след малко. — Я ми кажи, те привършиха ли с построяването на храма си?

— Само основите са готови. Не знам защо.

Царят се разсмя:

— А аз знам. Те получават свещения налог за възстановяването на храма още от времето, когато Ксеркс го разруши — поколения наред. И сигурно са най-богатите жреци в света. Мислили са, че никога няма да се върна, и че това ще може да продължи завинаги. Нищо чудно, че не искат да премина през вратите на града.

Неарх се покашля.

— Не знаех това. Но… Те ми предсказаха, че ще имам големи изпитания във вода, че ще доживея да бъде почетен и награден от един Цар, и че ще се оженя добре за чужденка. Помниш ли, аз ти казах това на сватбата?

— Те са знаели, че ти си адмирал и мой приятел. Забележително, а? Хайде да вечеряме.

Той уреди жилище за Неарх и привърши ежедневната си работа.

През нощта се наведох над него, а той погледна нагоре и каза:

— Ей, подслушвач! Недей да гледаш толкова тъжно. Така ти се пада сега.

— Ал ’скандер! — Коленичих до него. — Направи, каквото ти казват. Голяма работа, ако задържат парите. Тези жреци не са просто гадатели. Не им е необходимо да бъдат с чисти сърца. Те притежават знание. Всички казват така.

Той протегна ръка и започна да върти един кичур от косата ми около пръста си.

— Какво от това? Калистен също притежаваше знания.

— Те биха се страхували да излъжат. Цялата им чест е заложена във верните им предвиждания. Аз съм живял във Вавилон и съм разговарял с всякакви хора в публичните домове.

— Наистина ли? — той леко дръпна кичура. — Разкажи ми повече.

— Александър, не отивай в града!

— Какво да те правя? Хайде, вмъквай се в леглото. Не си в състояние да спиш сам.

На следващия ден дойдоха Халдейците.

Те пристигнаха облечени в свещените си мантии, чиято форма не бе променяна от векове. Пред тях вървяха момчета и кадяха тамян. Емблемите на жезлите им бяха звездите. Александър ги посрещна в парадно облекло, което беше изцяло македонско. Те успяха някак си да го убедят да ги приеме само в присъствието на преводач. Халдейците почти имат свой собствен език, а и самите вавилонци въобще не говорят добър персийски. Но се надявах той все пак да разбере достатъчно, за да промени решението си.

Александър се върна със сериозно изражение на лицето. Не беше от хората, които си мислят, че бог няма никакво друго име освен името, което са чули в детството си.

Жреците го бяха помолили да се насочи на изток и да иде в Суза. Но най-важните и близки до сърцето му мисли в момента бяха насочени към Вавилон — новото пристанище, пътуването до Арабия и ритуалите по погребението на Хефестион. Той продължаваше да се съмнява в добрата им воля. Старият Аристандър, когото веднага щеше да помоли да извърши жертвоприношение и да разчете поличбите, бе умрял.

Накрая Александър каза, че след като западът е неблагоприятен, той ще заобиколи града от изток и така ще стигне до Южната порта.

Ала нямаше Източна врата и ние скоро разбрахме защо. Когато минахме от тази страна, стигнахме до огромна мочуреста местност, пълна с блата и тресавища. Целият Ефрат се стичаше и разливаше в нея. Във всеки случай Александър можеше да направи и по-голямо заобикаляне, дори и да се наложеше да пресече два пъти Тигър и да се върне обратно нагоре към Ефрат. Но той каза нетърпеливо:

— Това решава въпроса. Нямам намерение да клеча като жаба в блато, докато халдейците мирясат.

Откакто прие посланиците, той знаеше, че очите на целия свят са насочени към него. И може би точно това реши нещата. В крайна сметка тръгнахме обратно и приближихме града от север и запад.

Все пак Александър не влезе през портите на Вавилон, а направи лагер нагоре по реката. Тогава разбра, че идват и други пратеници. Този път от Гърция.

Анаксарх, както винаги, се забърка, където не му е работа и напомни на Александър, че гръцките философи вече не вярват в предзнаменования. Това бе достатъчно да жегне гордостта му.

Дворецът беше отдавна подготвен. Докато минаваше през портите в колесницата на Дарий, някакви гарвани започнаха да се кълват над главата му и един от тях падна мъртъв пред конете.

Въпреки всичко, сякаш, за да прати по дяволите всички птицегадатели, първата новина, която го посрещна се отнасяше за живот и щастие. Роксана беше пристигнала направо от Екбатана в харема на двореца. Когато я посети, той разбра, че е бременна. Тя знаела още в Екбатана, но му каза, че изчакала, за да бъде наистина сигурна. Истината беше, и аз въобще не се съмнявам в това, че тя е знаела още по времето, когато той бе обхванат от лудостта си. Но се уплашила да му каже новината.

Александър я дари с всички обичайни почетни дарове и изпрати вестоносци до баща и. Самият той прие всичко спокойно. Може би се беше отказал от мисълта, че тя ще зачене от него, и е възнамерявал, когато му дойде времето, да отгледа наследник от Статира. А може би мисълта му бе заета с други неща. Когато ми предаде новината, аз извиках:

— О, Александър! Дано доживееш да видиш сина си победоносен до себе си!

Хванах го с двете си ръце, сякаш имах силата да оспоря волята на небесата. Останахме така мълчаливо и се разбрахме. Най-накрая той каза:

— Ако се бях оженил в Македония преди да тръгна към Азия, както искаше майка ми, сега момчето щеше да бъде на дванадесет години. Но все не ми оставаше време. Никога не ми стига времето.

А след това ме целуна и излезе.

За мен беше истинско мъчение да не го виждам. Наблюдавах го как се движи из полузабравените великолепия, които познавах от юношеството си. Тогава бях дошъл тук с леко сърце, а сега бях болен от страх и мъка. Защо той първоначално послуша халдейците и се подчини на предупреждението им, а после им се възпротиви? Хефестион е причината, помислих си. Той протяга ръка към него от Царството на мъртвите.

Преди много време Александър ми беше казал, че човек трябва да живее така, сякаш ще живее вечно, и в същото време сякаш всеки миг може да е последен. По негова заповед веднага започна прокопаването на голямото пристанище и строежът на корабите за арабската флота. Вече беше пролет, но бе толкова топло, колкото е лятото в Суза. Той всеки ден яздеше до новото пристанище и после се връщаше към царската баня. Нищо друго в двореца не му доставяше по-голямо удоволствие. Александър обожаваше прохладните стени, замрежените прозорци, гледащи към реката, огромния басейн с лазурносините плочки и златните рибки. Гмуркаше се или се отпускаше в него, а водата повдигаше косата му.

Но Хефестион винаги беше там. Той очакваше ритуала на изгарянето си.

Работата по новото пристанище и флотата вървеше гладко. Александър имаше време за всичко. Но скоро започна да отделя време само за Хефестион. Отново се върна към лудостта си. Събуждаше се нормален, но веднага се понасяше без посока по течението на сънищата. А сънищата на Александър бяха като демони. Той ги призоваваше да се върнат и те му се подчиняваха.

Нареди да бъдат съборени наполовина десет стадия от стените на града и да бъдат подравнени като квадрат. Вътре поставиха платформа, направена от прекрасни плочки. Всяка от страните бе дълга един стадий. Това беше основата на кладата. Оттам тя се издигаше заострена нагоре — етаж по етаж. Върху всяка редица имаше изваяни скулптурни фигури. Бяха издълбани от дърво, но толкова прецизно, сякаш бяха предназначени да оцелеят във вековете. Най-долу бяха изобразени носове на кораби със стрелци и воини, по-големи на ръст от истинските. Следваха факли, украсени с орли и змии и високи двадесет стъпки. После идваше една сцена на диви зверове и ловци. По-нагоре имаше купчини от трофейни оръжия, както македонски, така и персийски, за да покажат, че и двата народа са почитали мъртвия. Над нещо, което не разбрах какво е, стояха изваяни слонове, лъвове и гирлянди. А на върха имаше фигури на крилати сирени. Те бяха кухи и в тях живи певци трябваше да оплакват мъртвия, преди да бъде запалена кладата. Между всеки етаж висяха огромни алени знамена. Вътре имаше достатъчно място за голяма стълба, по която да го качат горе с достойнство.

Като гледах всичко това, си мислех, че откакто е започнал светът, нито един цар не си бе отивал по такъв начин. Александър го беше измислил, сякаш това бе предназначено за самия него. Наблюдавах лицето и очите му, които гледаха към кладата. Наблюдавах го в тихата му лудост и не се осмелявах да направя нищо, нито дори да го докосна.

Погребалната кола пристигна от Екбатана, ескортирана от Пердикас. Хефестион отново бе изложен на поклонение в двореца. Сега Александър ходеше да го вижда по-често — скоро вече нямаше да го има. Медий от Лариса^[3], който беше негов приятел, поръча малък бронзов портрет на Хефестион при един скулптор, който го бе виждал често. Искаше да го подари на Александър и той го прие с такава радост, че един след друг приятелите му, съперничещи си кой от привързаност, кой заради благоразположението му, си поръчаха малки статуи от злато, слонова кост или алабастър. Скоро стаята се напълни с тях! Където и да погледнех, Хефестион беше навсякъде.

Един ден, когато останах сам, взех най-хубавия портрет в ръката си и му казах на ум:

— Кой си ти, какъв си ти, че да можеш да постъпваш така с господаря ми?

Александър бе влязъл неусетно зад мен.

— Веднага остави това! — изкрещя той с такъв гняв, че аз едва не го изпуснах. Успях някак си да го оставя, като целият треперех от страх да не бъда изгонен завинаги. После той рече по-меко:

— Какво правеше?

— Той ти беше скъп — отговорих. — Исках само да го разбера.

Александър отиде до другия край на стаята и се върна. Тогава каза:

— Той ме разбираше.

Нищо повече. Беше ми простил. Александър не бе искал да ме нарани. Аз бях попитал, той отговори.

Те и двамата бяха родени в един и същи месец, на едни и същи хълмове. Бяха от едно и също племе и имаха едни и същи богове. Бяха живели под един покрив от четиринадесетата си година. Наистина, когато ми се струваше, че ние сме като едно цяло, всъщност колко ли много аз съм бил чужденец?

Ще мине време, си казах. Те понасяха да бъдат разделени по време на война. Надявах се, че след време всичко ще започне да изглежда по същия начин. Ако има време.

Денят дойде. В полумрака преди зазоряване всички се построиха на площада около платформата — генерали, принцове, сатрапи, жреци, знаменосци, глашатаи и музиканти. Дори и боядисаните слонове бяха там. В подножието при стъпалата, стояха мангалите и факлите.

Носачите пренесоха горе ковчега по скритите стълби. Когато стигнаха на най-горния етаж, изглеждаха дребни като играчки. Положиха го на мястото и сирените запяха в небето. После те слязоха долу, като продължаваха да пеят. Запалиха факлите.

Кладата стоеше на колони от палмово дърво, а мястото между тях беше напълнено с прахан и суха слама. Александър излезе напред с факлата си. Сам.

Беше въодушевен най-вече от лудостта си. Беше в екстаз. Певкестас, който го бе видял да продължава да се бие в онзи малийски град, със стрелата забита в тялото му, по-късно ми каза, че тогава изглеждал съвсем по същия начин. Слоновете вдигнаха хоботите си и затръбиха.

Александър хвърли факлата и пламъците лумнаха. Приятелите му го последваха. Горящи главни заваляха към кладата. Огънят скочи през решетките към редицата от корабите. Започна да фучи.

По цялата си височина от двеста стъпки погребалната клада бе пълна отвътре с леснозапалимо дърво. Огнените езици се извиваха спираловидно нагоре покрай корабите, стрелците, лъвовете, орлите, щитовете и гирляндите. На върха те обвиха ковчега и избухнаха в огромна кула от пламъци на фона на зеленото небе при изгрева.

Някога в Персеполис те бяха гледали този огнен пир рамо до рамо.

За миг високата кула остана в страховитата си красота. После една по една редиците започнаха да се огъват и да се срутват. Един орел с горящи криле падна с тъп звук на платформата. Сирените се олюляха и се строполиха навътре. Ковчегът изчезна. Колоните и тежките скулптури рухваха с трясък, като хвърляха нагоре облаци от искри високи колкото дървета. Кладата се превърна в една единствена факла, изгаряща до основи. А в светлината й аз виждах само неговото лице.

Слънцето се вдигна над хоризонта. Цялата процесия стоеше вцепенена, обгърната от горещината. Когато не остана нищо друго, освен червена жарава и бяла пепел, Александър даде разрешение да се оттеглим. Сам даде заповедта. А аз си мислех, че ще трябва да го събудят.

Когато той си тръгна, към него се приближи множество от жреци, събрани от всички видове храмове. Той им отговори нещо и отмина. Изглеждаха нещастни.

Настигнах един от телохранителите, който бе стоял наблизо, и го попитах за какво е станало дума.

— Те го попитаха — отговори ми той, — дали могат да запалят отново свещените огньове. Но той не разреши — до залез слънце.

Зяпнах го с невярващи очи.

— Огньовете в храмовете? Той е наредил да ги загасят?!

— Да, заради траура. Багоас, какво ти е?… Изглеждаш зле! Всичко е заради тази ужасна топлина. Ела тук в сянката… Да не би това да означава нещо във Вавилон?

— Прави се само, когато умре Царят.

И двамата млъкнахме. Най-накрая той проговори:

— Но те сигурно са му казали това, когато той е заповядал.

Побързах към двореца, като се надявах да го намеря сам. Ако ги запалят сега, това все пак би могло да предотврати поличбата. Премъдри Боже! Нима не му стигна това, което успя да направи за Хефестион?

Но Александър вече бе извикал при себе си една тълпа хора и привършваше плановете за погребалните игри. Сериозните персийски лица ми подсказаха, че и други са се опитали да го предупредят.

Старите евнуси от двореца, които бяха доживели да видят огньовете три пъти угасени, си шушукаха тихо и извърнаха очи към мен. Не се присъединих към тях.

Храмовете останаха тъмни до залез слънце. През целия ден Александър се занимаваше с игрите. Вече нямаше какво толкова да се прави по тях, но той просто не можеше да спре.

Те продължиха близо половин месец. Всички най-добри артисти от всички гръцки земи бяха тук. Ходех на представленията най-вече, за да наблюдавам лицето му. Спомням си само една от пиесите — „Мирмидонците“^[4], в която Тетал и преди беше играл за Александър. В трагедията ставаше дума за Ахил и за смъртта на Патрокъл. Самият Тетал наскоро бе загубил скъп приятел — един актьор, който умря по пътя от Екбатана насам. Но Тетал преодоля мъката. Той беше професионалист. Александър гледаше, но духът му не беше тук. Познавах този поглед — същият, както когато изваждаха стрелата от тялото му.

Като че ли музиката му действаше добре. Когато артистите свиреха, той изглеждаше освободен от себе си. След това даде прием за всички победители и намери най-подходящите думи за всеки. Казах си, че може би прекалено многото огън и пламъци са изгорили и прогонили от него последните остатъци от лудостта му.

Той отново започна да ходи до реката и да наблюдава обучението на моряците. Проведе състезания за гребците и предложи награди. Тогава пристигнаха пратениците от Гърция.

Дойдоха да го поздравят с успешното завръщане от края на света. Носеха златни корони, изящни произведения на бижутери и свитъци писма на уважение и почит. Дойдоха дори и завистливите атиняни, изпълнени с неискрените си похвали и поздравления. Той знаеше, че те лъжат. Но въпреки това им даде в замяна докараните от Суза статуи на Освободителите — Хармодий и Аристогитон, за да ги поставят обратно в града си. Докато им ги поднасяше като дар, сякаш съвсем случайно той посочи кинжалите им и ми хвърли един поглед.

Последни пристигнаха пратениците от Македония.

Те не бяха като останалите. Регентът Антипатър, когото Кратер трябваше да смени, бе изпратил сина си да говори от негово име.

Царица Олимпиада го беше мразила през всичките години на неговото регентство, което датираше още от времето на Филип. Мое дълбоко убеждение е, че тя всъщност винаги бе искала да управлява вместо него. Антипатър знаеше за всичките й клевети и интриги. Може би затова той бе сметнал, че те най-сетне са оказали някакво влияние, и той е извикан, за да бъде даден под съд. Ако приемем, че е така, то Регентът постъпи много глупаво като изпрати точно сина си Касандър^[5]. И това, разбира се, при условие, че наистина е имал добри и честни намерения.

Когато и да ми разказваше за детството си, Александър винаги бе споменавал този, младеж с отвращение и ненавист. Те не се харесали още от пръв поглед и това продължило по време на учението им. Един път дори се сбили. Причината, поради която Касандър бе оставен в Македония бе, че Александър просто не би могъл да го изтърпи в армията си.

И все пак Касандър бе помогнал на баща си да потуши някакво въстание в южна Гърция и се бе справил добре. Несъмнено те и двамата се надяваха, че това сега ще го представи в добра светлина. След толкова много години той пристигна почти като чужденец. Само дето този чужденец и Александър се възненавидяха още в първия миг, както бе станало и преди.

Този Касандър беше арогантен, луничав и червенокос и носеше старовремската македонска брада. Разбира се, той беше абсолютно чужд на дворцовия живот в Персия. Бях забравил, че такива хора съществуват. И нямаше никакво съмнение — той направо умираше от завист.

Мебелите в Тронната зала бяха сменени за приема на пратениците. Около трона имаше голям полукръг от кресла със сребърни крака. Там имаха право да седят главните приятели на Царя — македонци и персийци — когато той даваше аудиенции. Цялото домакинство стоеше зад него. Сега, след като се бяхме върнали към истинската процедура за провеждането на аудиенции, моето собствено място беше близо до трона. Застанах там, за да наблюдавам Касандър, и докато той чакаше Александър, видях как поглежда към нас, евнусите, сякаш бяхме някакви паразити.

Аудиенцията не тръгна добре. От Македония бяха дошли молители да се оплакват от регента. Касандър постъпи твърде необмислено и прибързано като се намеси, без да го питат, и каза, че тези хора са изминали толкова път само, за да клеветят. Той смятал, че поне един от тях е изпратен от Царица Олимпиада.

Само един човек си позволяваше някога да говори пред Александър срещу нея. И този човек беше мъртъв.

Александър прекъсна аудиенцията и каза на Касандър да го изчака докато приеме няколко персийци.

Да приеме персийци! Варварите с предимство пред него! Яростта се изписа върху лицето му. Той пристъпи назад и персийците, които нямаха ранга на царски Роднини, направиха прострацията.

Касандър се усмихна презрително. Не е вярно, както твърдят някои, че той се изсмял високо. Все, пак той беше пратеник с важна мисия. Нито пък е вярно, че Александър ударил главата му в стената. Нямаше нужда да прави това.

Истината е, че подигравката беше съвсем явна. Предполагам, че гневът му го направи безразсъден и дързък. Касандър се обърна към един македонец, който водеше със себе си, и посочи с пръст. Александър позволи на персийците да станат, поговори с тях, а после им разреши да се оттеглят. След това слезе от трона, сграбчи Касандър за косата и се загледа втренчено в лицето му.

Реших, че ще го убие. Допускам, че и Касандър си помисли същото, но Александър искаше да направи нещо повече от това. Нещо повече от царската власт, която имаше, повече дори от думата на оракула на Амон. Той искаше да унижи Касандър. Македонецът го зяпна, както птичката гледа към змията — беше побелял от чист и неподправен страх.

— Давам ти разрешение да излезеш — каза Александър.

Вратите на залата бяха далеч. Касандър сигурно разбра, че страхът му го беляза с клеймо и всички ние, които бяхме удостоени с презрението му, видяхме това.

По-късно, когато останахме сами с Александър, казах:

— Омраза като тази е много опасна. Защо не го изпратиш обратно в къщи?

— О, не — отвърна той. — Касандър ще се върне и ще каже на баща си, че съм негов враг, ще го накара да вдигне бунт, да убие Кратер и да откъсне и обсеби Македония. Антипатър може да направи това, ако нещо го накара да се уплаши за живота си. Когато не го закачат, той е по-благоразумен. Ако смятах да му навредя, никога не бих взел другия му син като главен виночерпец. Просто Антипатър прекалено дълго беше регент. Не. Докато Кратер не стигне в Македония и Антипатър не я напусне, Касандър ще остане тук, за да ми е под око… Хефестион също не можеше да го понася.

Преди време щях да го помоля да нареди тихо да премахнат този човек от пътя му. Но вече знаех, че Александър не би направил нещо, за което после да не може да си признае. Това, за което най-много съжалявам в моя живот е, че не го убих тайно, на своя глава. До смъртта си ще се измъчвам от мисълта, че с една малка стъкленица можех да сложа край на тази смъртоносна омраза, която продължи да преследва моя господар дори след смъртта му. И не само него — майка му, жена му, сина му, когото никога не видях, но който щеше да ни даде нещо повече от Александър, отколкото само един спомен.

Лятото дойде. Всички персийски Царе отдавна вече щяха да са в Екбатана. Но аз знаех, че той никога няма да мине отново през онези седем порти. Единствената ми радост бе, че флотата и пристанището го държаха постоянно зает. Бяха минали четири месеца от предсказанието на халдейците. Можех почти да го забравя, ако не виждах строежа на новия храм на Бел.

Не след дълго напуснахме за малко града. |Всяка година, когато снеговете при изворите започнат да се топят, надолу по реката стават наводнения. Заради това хората, които живееха там — те произхождаха от стар асирийски произход — бяха бедни и окаяни. Александър искаше да планира нови водохранилища и канали срещу наводненията и така да разшири обработваемите земи. Това беше само едно пътуване по реката, но аз се радвах, че то ще го накара да се измъкне от стените на Вавилон.

Той винаги бе обичал реките. Корабите се извиваха сред Тръстики високи колкото човешки бой, а отпред стояха лоцмани асирийци, които преглеждаха внимателно каналите. Понякога огромни сенчести дървета се срещаха над нас и ние плавахме през зелени пещери. Друг път си проправяхме път през листата на водните лилии в откритите водоеми. Там реката има много разклонения. Александър, както винаги, стоеше на носа и понякога поемаше управлението на кораба.

На главата му стоеше същата стара слънчева шапка, която носеше в Гедрозия. По някое време реката се разшири между клюмналите полюшвани от вятъра върби. Сред тях се виждаха блокове от древна каменна зидария с протъркани от времето и наводненията фигури на крилати лъвове и бикове с човешки глави. Когато Александър попита за тях, капитанът вавилонец му каза:

— Велики царю, това са гробниците на древните царе, когато тук са управлявали асирийците. Тук са били техните гробища.

При тези думи един внезапен порив на вятъра вдигна шапката от главата на Александър и я отвя зад борда. Пурпурната панделка с диадемата — символ на царствеността — се развърза, отлетя надалеч и накрая се заплете в тръстиките близо до една от гробниците.

Гребците бяха прибрали веслата си, но ние продължавахме да се движим напред. През целия кораб премина шепот на страхопочитание и ужас.

Един от гребците — бърз и мургав младеж — се хвърли в реката, стигна до брега и отвърза панделката. Той спря за миг, както я държеше в ръката си, погледна към калната вода и завърза панделката около главата си, за да я запази чиста и суха. Александър я прие с думи на благодарност. Беше спокоен. Направих всичко възможно да не изкрещя — царствената диадема бе отнесена до една гробница, а след това бе преминала на друга глава.

След като свърши работата си, Александър тръгна обратно към Вавилон. Когато видях черните му стени, ми идеше да се заудрям по гърдите.

Александър разказа на гадателите за знамението и те всички заключиха, че главата, която си е позволила да носи царската диадема, трябва да бъде отсечена.

— Не — каза той. — Момчето имаше най-добри намерения и направи това, което всеки друг би направил. Ако боговете настояват за някакво изкупление, можете да го наложите с бич. Но не го удряйте твърде силно. После го изпратете при мен. — Когато младежът дойде, Александър му даде един талант сребро.

Върнахме се при благоденствието на Вавилон. Певкестас с гордост показа добре обучена армия от двадесет хиляди персийци. В неговата провинция цареше ред и спокойствие. Народът го харесваше повече от всякога. Александър официално изказа похвалите си, а след това се зае да планира създаването на обединена македонско-персийска армия. Никой не се разбунтува. Дори македонците бяха започнали да мислят, че и персийците могат да бъдат хора и воини. Някои наши думи вече преминаваха в тяхната реч.

Дойде и дългоочакваният ден, когато пратениците се върнаха от Сива.

Александър ги прие в Тронната зала. Около него, върху сребърните кресла, се разположиха приятелите и генералите му. Главният пратеник разви церемониално папируса с отговора на прорицателя на Амон. Богът отказваше божествена същност, но все пак Хефестион щеше да има свое място след безсмъртните. Той бе обявен за божествен герой и трябваше да му се принася жертва.

Александър остана доволен. След първоначалната си лудост той сигурно се бе досетил, че Бог не би могъл да пристъпи определени граници. Но така или иначе, Хефестион можеше да бъде боготворен.

Бяха изпратени заповеди до всички градове да му построят храм или светилище. (Тук в Александрия често минавам покрай осветеното празно място на остров Фарос. Предполагам, че Клеомен, който беше тогава сатрап, е откраднал всички пари.) На Хефестион трябваше да се отдават молитви и да му се принасят жертви като Предотвратител на злото. При сключването на тържествени договори страните бяха длъжни да се заклеват и в него, освен в имената на боговете.

(Храмът, който трябваше да бъде построен за него във Вавилон, беше в гръцки стил — с фризове на лапити^[6] и кентаври. Това място също е празно. Всъщност аз не мисля, че някога е било започвано строителството на което и да било от тези светилища. Е, все пак Хефестион може да е доволен. Той получи своето жертвоприношение.)

Александър покани пратениците на пир в чест на безсмъртието на Хефестион. Всички останали гости бяха негови приятели, които щяха да го разберат. Той беше весел, безгрижен, почти лъчезарен. Човек можеше да си помисли, че лошите поличби са забравени.

В продължение на няколко дни Александър беше изпълнен от щастие — бе зает с проектите за някои от светилищата. Посети Роксана. Тя беше в добро здраве — согдийските жени не обръщат голямо внимание на бременността. После той се захвана с плановете за новата армия.

Това щеше да доведе до промени във всички войски. Когато завърши подготовката по преназначаването на командирите, той изпрати да повикат офицерите, за да встъпят официално в новите си длъжности. Аудиенцията се състоя в Тронната зала. Той вече много добре разбираше какво значение има за персийците съответната церемония. Домакинството бе събрано зад трона.

Първите дни на лятото бяха отминали и навсякъде беше станало много горещо. Той прекъсна аудиенцията по средата, за да заведе приятелите си във вътрешната стая и да ги почерпи с чаша студена вода, примесена с вино. Нямаше да се бавят дълго и затова не си струваше да се оттегляме и пак да се връщаме. Така че зачакахме зад празния трон и се заприказвахме за дреболии.

Никой не забеляза човека, докато той не се оказа сред нас. Той беше в парцаливи дрехи и по нищо не се различаваше от хиляди други, освен по израза на лицето. Всички ние бяхме невидими за побъркания му втренчен поглед. Преди да имаме време да мръднем, той седна на трона.

Зяпнахме ужасени и не можехме да повярваме на очите си. Тази поличба бе най-ужасна от всички. През цялата история на моя народ такова нещо се е наказвало със смърт като най-тежко престъпление. Неколцина от нас скочиха напред, за да го издърпат, но по-старите се развикаха да не го правим. Ако евнуси освободят трона, това би лишило от смелост и мъжественост царството. Те започнаха да ридаят и да се удрят по гърдите и ние се присъединихме към техните вопли. Това успокоява за малко съзнанието и човек няма нужда да мисли.

По-низшите офицери в другия край на залата се смутиха от шума и скочиха на крака. Те сграбчиха човека и го смъкнаха от подиума. А той се пулеше към тях, сякаш бе озадачен от това отношение към него. Александър излезе от вътрешната стая и попита какво става.

Един от офицерите му каза и посочи човека. Беше обикновен войник, невъоръжен. Ако си спомням добре, беше от племето на уксите^[7]. Царят не каза нищо. Предполагам, че уплашените ни викове му бяха казали достатъчно.

Той се приближи към войника и го попита:

— Защо направи това?

Човекът стоеше и мигаше, без следа от уважение, сякаш зяпаше някакъв непознат.

— Ако той е бил изпратен за това — каза Александър, — тогава трябва да разбера кой го е изпратил. Не го разпитвайте преди да дойда.

А на нас той каза:

— Млъкнете. Това е достатъчно. Аудиенцията продължава.

Привърши с назначенията, без да бърза и без да допусне никаква небрежност или нехайство.

Малко преди залез той се качи в стаята, за да смени дрехите си. Сега бяхме във Вавилон и всичко се движеше според церемониала в присъствието на съответните хора. Аз бях този, който държеше Митрата. Разчитайки мислите ми по очите, Александър отпрати останалите веднага, щом етикетът го позволи. После заговори, преди още да успея да го попитам:

— Разпитахме го. Но той не знае нищо, нито дори какво го е довело там. Единственото, което успя да каже, бе, че е видял един хубав стол и седнал на него разбрах, че преди време е бил заплашен с военен съд за някакво неподчинение. Доволен съм, че този човек се оказа побъркан.

Александър говореше хладно и твърдо. Цялата ми кръв се смрази. Тайничко се бях надявал да разбера, че войникът е направил признание за съществуването на заговор, макар че един поглед в лицето му беше достатъчен, за да разбера истината. Истинските предзнаменования са тези, които се появяват непреднамерено.

— Александър — казах твърдо аз, — този трябва да го убиеш.

— Това вече е направено. Такъв е законът. А и гадателите казаха, че трябва. — Той отиде до масичката с каната, напълни една чаша с вино и ме накара да пия. — Хайде, усмихни се заради мен. Боговете ще направят това, което искат. А междувременно ние ще живеем. А те искат и това.

Преглътнах виното като лекарство и се опитах да се усмихна. Заради лятната горещина той носеше тънка бяла роба от индийски плат, която разкриваше тялото му като каменните хитони, които скулптурите извайват. Оставих чашата на масата и се хвърлих да го прегърна. И той както винаги, сякаш грейна отвътре. Струваше ми се, че е неугасим като слънцето.

Когато Александър излезе, огледах портретите от злато, от бронз и от слонова кост, които ме гледаха мрачно от поставките си.

— Остави го на мира! — казах. — Още ли не си задоволен? Ти умря по своя собствена вина, заради неподчинение и лакомия. Не си ли способен да го обичаш толкова, че да му спестиш всичко това? Ако не можеш, тогава го остави на мен, който го обичам повече. — Те всички ме гледаха, без да мигнат и ми отвърнаха: „Да, но аз го разбирах.“

От Гърция пристигнаха още пратеници, натоварени с дарове, сякаш отиваха при своите богове. Те го коронясаха още веднъж със златни маслинови клонки, златни ечемичени класове, златни лаврови листа и златни летни цветя. И днес Александър е пред очите ми, носейки на главата си всяка една от тези корони.

Няколко дни по-късно приятелите му казаха, че след всички тези триумфи той самият още не е празнувал победата си над косеите. (Сега тези племена бяха изцяло подчинени и го приеха за свой цар, така че Александър дори взе няколко хиляди от тях в армията си.) Толкова време мина, казаха те, от последния комос^[8]. А и празникът на Херкулес наближаваше.

Те не му мислеха злото. Дори и най-лошите от тях търсеха само благоразположението му. Те просто искаха да го дарят с една безгрижна вечер, да го накарат да си спомни славата си и да забрави мъката. Уви, боговете могат да направят това, което искат по всякакъв начин.

Александър оповести празненството, заповяда да се извършат жертвоприношения на Херкулес и раздаде на войниците безплатно вино. Комосът започна при залез слънце.

Беше непоносимо гореща вавилонска нощ и всички изнемогваха от задух и се обливаха в пот. Те скоро привършиха с храната. Заедно с приятелите му бях замислил една малка изненада за него — един танц с македонци и персийци, по четирима от всяка страна. Първо — имитация на война, а после — на приятелство. Бяхме голи, като изключим шлемовете и хитоните, или панталоните. Александър хареса танца, повика ме да седна до него и започнахме да пием заедно от златната му чаша.

Лицето му беше зачервено. Нищо чудно при тази горещина и изпитото вино. Но в очите му видях някакъв блясък, който не ми хареса. Бях изтрил набързо потта си, но продължавах да съм задъхан от танца. Ала, когато той ме прегърна, усетих, че тялото му гори.

— Александър — викнах аз през шума, — ти имаш треска.

— Не се тревожи. Само лек пристъп. Ще отида да си легна след песента за несподелената любов.

Не след дълго те взеха факлите и излязоха да пеят навън в градините, и да вдъхнат първата хладина на нощта. Измъкнах се от залата и отидох в Спалнята, за да проверя дали всичко е приготвено. Зарадвах се като чух, че пеенето постепенно заглъхва. След малко той влезе вътре. Ако бяхме само двамата, щях да му кажа: „Хайде да се мушнем в леглото и да не се мотаем.“ Но пред домакинството аз винаги съблюдавах правилата. Пристъпих напред, за да взема диадемата. Робата му беше мокра от пот и видях, че потрепери.

— Само ме избърши — каза той, — и ми намери нещо малко по-топло.

— Господарю, — отвърнах аз, — нали няма да излизате отново?

— Медий е организирал една малка веселба — само за стари приятели. Обещах да се отбия.

Погледнах го в очите с настойчива молба, но той се усмихна и поклати глава. Александър беше Великият Цар и решенията му не можеха да бъдат оспорвани пред домакинството. Докато го бършех, погледът ми се спря върху поставките с портретите. Защо „ти“ не си тук сега, му казах на ум, когато можеш да бъдеш полезен и да му кажеш: „Не ставай глупав. Ти ще си легнеш, дори ако трябва да те накарам насила. Багоас, върви и кажи на Медий, че Царят не може да дойде.“

Ала портретите запазиха позата на герои. И Александър тръгна, облечен в гръцката си роба от тънка вълна заедно, с няколко факлоносци надолу по големия коридор с фриза на лъвовете.

— Всички можете да се оттеглите — казах на останалите. — Аз ще остана да изчакам Царя. Ще наредя да ви извикат, ако има нужда от нещо.

В спалнята имаше диван, на който спях, когато закъсняваше. Влизането му винаги ме събуждаше. Луната се издигаше все по-високо в небето пред отворените ми очи. Когато Александър се върна, петлите вече пееха.

Изглеждаше разгорещен и уморен, и вървеше несигурно. Не беше спирал да пие от залез слънце до изгрева. Но затова пък беше в много приятно настроение и похвали моя военен танц.

— Александър, — казах аз, — много съм ядосан. Виното е вредно, когато имаш треска. Ти самият си го казвал.

— О, но тя премина. Казах ти, че не е нищо особено. Днес ще си наваксам съня. Ела с мен в банята. Цяла нощ стоиш с тези дрехи.

Първата светлина на деня надникна през замрежените прозорци и птиците запяха. Банята ме освежи и ме налегна дрямка. Сложих го да си легне, и спах непробудно почти до вечерта.

По залез слънце отидох тихо в спалнята. Той тъкмо се беше събудил и се въртеше неспокойно в леглото. Приближих се и докоснах челото му.

— Александър, ти гориш!

— Нищо особено — каза той. — О, хладни ръце. Не ги махай.

— Ще наредя да донесат вечерята тук. Да повикам ли лекар?

Лицето му се намръщи и той дръпна глава от ръцете ми.

— Никакви лекари! До гуша ми дойдоха. Трябва да стана — обещах да вечерям с Медий.

Спорих, умолявах, но той се беше събудил раздразнен и нетърпелив.

— Нищо ми няма, казвам ти. Предполагам, че е блатна треска. Тя минава за три дни.

— Може и да минава, но за вавилонците. Те са свикнали. Но блатната треска може да бъде и лоша. Защо не можеш да се грижиш за себе си, Александър? Сега не си на война.

— Не се дръж като бавачка. Бил съм и по-зле от това и пак съм яздил по цели дни из планините. Предай на камериерите, че искам да се облека.

Щеше ми се поне да отиде при някой друг, но не и при Медий, който нямаше да се загрижи за него, или да забележи, че нещо не наред. Медий беше голям поддръжник на Хефестион в конфликта му с Евмений. И както чух, беше влошил нещата, защото имаше хаплив език и някои от неговите подигравки се приписваха на Хефестион. Без съмнение скръбта му беше искрена. Но той много бързо съобрази да използва благоразположението, което тя му донесе. От устата му можеше да капе мед, но тя можеше да бълва и змии и гущери. Знаеше как да забавлява Александър и да го накара да се смее. Не беше лош човек. Но не беше и добър.

Бях задрямал, когато Александър се върна. Погледнах небето и ми се стори, че е малко след полунощ. Зарадвах се, че се прибира толкова рано.

— Оставих ги да продължат без мен — каза той. — Треската малко се позасили. Ще ида да се разхладя в банята и си лягам.

Докато го събличах, усетих, че го побиват тръпки. А цялото му тяло гореше.

— Нека само да те изтрия с влажна кърпа — помолих аз. — Не трябва да се къпеш в това състояние.

— Не, не. Банята ще ми дойде добре. — Въобще не пожела да се вслуша в здравия разум и тръгна навън, облечен в халата си. Не остана дълго във водата. Подсуших го и тъкмо му облякох робата, когато той каза:

— Смятам да спя тук. — Тръгна към кушетката до басейна. Настигнах го бързо. Целият трепереше от пристъпа на треската. Зъбите му тракаха.

— Донеси ми едно топло одеало — помоли той. Премъдри боже! Одеало, във Вавилон, и то посред лято! Изтичах навън и му донесох зимното наметало.

— Това ще свърши работа, докато премине пристъпът. Аз ще те топля.

Покрих го, хвърлих отгоре собствените си дрехи, а после се мушнах отдолу и го притиснах в обятията си. Беше по-зле от всякога и трепереше от студ, макар че кожата му изгаряше ръцете ми.

— Притисни ме повече — каза той, сякаш бяхме голи посред зимна виелица. Докато го обгръщах с тялото си, пророческият глас, който ми беше казал в Екбатана: „Никога не забравяй, че си щастлив“, не се обади. Но той ме пощади и не ми каза: „Никога вече“.

Треперенето спря и започна да му става горещо. Оставих го да се изпоти. Той каза, че ще спи тук, защото било по-свежо и прохладно. Облякох се и отидох до Домакина на Царската Спалня, за да изпрати всичко, от което Александър щеше да има нужда, както и един сламеник за мен. Преди заранта треската понамаля, той заспа и аз притворих очи.

Събуди ме гласът му. Банята беше пълна с хора, които ходеха насам-натам. Току-що се беше събудил и заповяда да извикат Неарх. Неарх ли? За какво ли пък точно той му е дотрябвал, си помислих. Бях забравил, че наближаваше времето за пътуването до Арабия. Тази сутрин Александър смяташе да работи.

Той отиде до Спалнята, за да се облече. След това легна на дивана, тъй като едва се държеше на краката си. Когато Неарх дойде, Александър го попита дали е готово жертвоприношението за умилостивяването на боговете към флотата. Неарх каза „да“, но с очите си видях, че е обезпокоен. После попита Александър кой би желал да отправи молитвата вместо него.

— Какво?! — извика Царят. — Разбира се, че аз лично ще я отправя. Ще отида на носилка. Днес съм малко трескав. Предполагам, че това са последните пристъпи. — Той отхвърли всички протести на Неарх. — Благосклонността на боговете те доведе благополучно от Океана. Тогава аз извърших жертвоприношение за теб и те ме чуха. Ще го направя и сега.

Занесоха го там под един балдахин, който скриваше убийственото вавилонско слънце. Той слезе от носилката и застана прав, за да направи възлиянието. Когато се върна, почти не се докосна до лекото ядене, което му бях поръчал. Въпреки това повика в стаята Неарх и всичките си старши офицери заедно с един писар да води бележките и прекара четири пълни часа в разговори за корабите, доставките, провизиите и водата.

Така минаха няколко дни. Треската не го напускаше. Александър смяташе, когато флотата отплава, да поведе лично една помощна армия покрай брега и да търси подходящи места за пристанища. Така че, волю-неволю трябваше да отложи датата на отплаването. Всяка сутрин той твърдеше, че е по-добре. И всеки ден го носеха до олтара на двореца, за да отправи сутрешната молитва. Но всеки път той беше все по-отпаднал. А всяка вечер треската се засилваше.

Спалнята беше постоянно пълна с влизащи или излизащи хора. А дворецът — с офицери, чакащи заповеди. Макар че стените бяха дебели и държаха прохладно, Александър жадуваше за зелена сянка и за гледката на водата. Затова накара да го прехвърлят от другата страна на реката в царските градини. Там той обикновено лежеше под дърветата с притворени очи близо до някой фонтан, плискащ струите си в басейн от порфир. Понякога изпращаше да повикат Неарх и Пердикас, за да прегледат отново пътуването и похода, понякога Медий — да поприказват и да поиграят на ашици. Медий го уморяваше, тъй като се гордееше, че е бил избран точно той и стоеше прекалено дълго.

Понякога Александър избираше помещенията на банята и нареждаше да поставят леглото му до ръба на басейна, откъдето можеше лесно да се гмурва. Обичаше да се разхлажда в хладката вода, да го подсушават, както си седи върху покрития със сини плочки ръб на басейна, и да се връща в чисти чаршафи. Той дори спеше там заради хладината и ромона на реката, която се плискаше отвън.

Не го изоставях нито заради Медий, нито заради генералите, нито заради който и да било друг. Като Главен евнух на Спалнята щях да имам своите ежедневни грижи и да отсъствам. Затова се отказах от дворцовите си титли. Старецът, чието място бях заел, с удоволствие си ги получи обратно. Замених официалното си облекло със здравите ленени дрехи на слугите. Сега тези, които влизаха, виждаха само персийското момче, което държеше ветрило или чаша, което носеше одеала, когато пристъпите на треската обхващаха Александър, което го къпеше и постилаше сухи чаршафи след изпотяването, или седеше тихо на някоя възглавница до стената. Мястото ми не предизвикваше никаква завист. Така бях в безопасност. Само един човек можеше да ми отнеме това, но той беше бяла пепел в небесата.

Когато Александър отпрати генералите си, обърна очи към мен. Бях взел двама роби, за да внасят и изнасят нещата от стаята. За всичко останало се грижех лично аз. Така хората престанаха да ме забелязват и да ми обръщат повече внимание, отколкото възглавниците или на каната за вода. По стар обичай в двореца продължаваше да пристига чиста изворна вода, каквато винаги са пиели персийските царе. Тя го освежаваше. Държах я в една глинена стомна на нощната масичка.

Той можеше да стигне до водата. Винаги разбирах, ако се нуждаеше от нещо друго — през нощта слагах сламеника си до него. Понякога, когато треската го правеше неспокоен, той предпочиташе да разговаря с мен. Припомняхме си стари изпитания или старите му рани, за да се убедим един друг, че той скоро ще победи и тази болест. Той никога не спомена за смъртните поличби, както никога не бе говорил и за поражение по средата на някоя битка. Вече цяла седмица беше на легло. Но не спираше да повтаря как след три дни ще тръгне на поход.

— Мога да започна с носилката, веднага щом треската попремине. Това не е нищо в сравнение с нещата, с които съм се справял преди. Нали е така?

Генералите отново го помолиха да повика лекар.

— Нямам нужда от един и същи урок два пъти. Багоас се грижи за мен много по-добре от всякакви лекари.

— Мога да се грижа и по-добре, ако ми даваш възможност да го правя — му казах, когато те излязоха от стаята. — Един лекар щеше да те накара да си почиваш. Но понеже знаеш, че само аз съм до теб, правиш, каквото си искаш. — Същия ден той бе наредил да го изнесат навън, за да извърши жертвоприношение за армията. За първи път той направи възлиянието от леглото.

— Трябва да се почитат боговете. А ти трябва да ме похвалиш за моето безропотно подчинение, благи ми тиранино. Ето, много ми се пие вино, но както виждаш достатъчно съм благоразумен да не ти искам.

— Никакво вино. Тук имаш най-хубавата вода в Азия. — Една от причините никога да не излизам, когато дойдеше Медий, бе страхът ми този глупак да не му даде вино.

— Да, наистина е хубава. — Той пресуши чашата. Само се закачаше и ме дразнеше. Станеше ли по-жизнен, знаех, че треската се засилва. Но тази нощ като че ли не беше така силна като друг път. Отправих отново тържествените си обещания към боговете, за това какво бих им дал, само и само да оздравее. Спомних си, че когато той нахлу в територията на скитите, предзнаменованията също бяха лоши, но се изпълниха само отчасти — като болест. Заспах със съживени надежди.

Събуди ме гласът му. Навън беше още тъмно — първата стража след полунощ.^[9]

— Защо не ми докладвахте по-рано? Изгубихме напразно половината от нощния преход. Докато стигнем до водата ще стане пладне. Защо ме оставихте да спя?

— Александър, — казах аз, — ти сънуваш. Това не е пустинята.

— Поставете охрана на конете. Мулетата може да ги оставите. Буцефал в безопасност ли е?

Погледът му блуждаеше и ме отмина, без да ме забележи. Намокрих една гъба в ментова вода и навлажних лицето му.

— Александър, аз съм Багоас. Така по-добре ли е? — Той ме дръпна внезапно за ръката и продължи:

— Вода ли? Да не си полудял? Няма достатъчно вода за войниците!

Треската му се беше засилила и то в часа, когато обикновено спадаше. Наклоних стомната към чашата. Беше изпразнена наполовина и течността не беше бистра, а тъмна. Това беше вино. Някой беше влизал, докато съм спал.

Опитах се да овладея гласа си и казах тихо:

— Александър, кой донесе виното?

— Менедас пи ли вода? Дайте първо на него — той има треска.

— Всички имаме вода. — Излях стомната и я напълних от голямата кана за вода. Той пи жадно. — Александър, кажи ми кой ти даде виното?

— Йолас — Това беше името на царския виночерпец. Истина е, че Александър не беше на себе си и е напълно възможно да го е казал просто така. Но Йолас беше брат на Касандър.

Излязох навън, за да попитам дежурния роб, но го заварих заспал. Не бях помолил никой от тях да служи денонощно, както правех аз. Оставих го да спи, за да не би да избяга от наказанието си, след като разбере какво се е случило.

Александър се въртя неспокойно до сутринта. Треската не го отпусна, както обикновено по това време. Когато го занесоха до дворцовия олтар и поставиха чашата за възлиянието в ръката му, тя толкова силно трепереше, че половината от елея се разля, преди да успее да възлее. Тази промяна настъпи, откакто той пи виното. Мога да се закълна, че преди това бе започнал да се оправя.

Разпитах роба, но и той не знаеше нищо. Сигурно бе спал непробудно няколко часа. Изпратих заповеди в домакинството да го наложат с бич с оловни топчета. Телохранителите от нощната смяна също не знаеха нищо, или поне така казаха. Нямах власт да наредя да ги подложат на разпит. Помещенията на банята се охраняваха по-трудно от Спалнята. Сигурно някой се беше промъкнал откъм реката.

Денят бе горещ като пещ. Александър пожела да го занесат под сенчестите дървета до фонтана от порфир. Ако подухнеше случайно лек бриз, единствено там човек можеше да го усети. Бях оставил в един малък летен павилион всичко, от което той можеше да има нужда. Докато го нагласявах на леглото, дишането му привлече слуха ми. То беше сипкаво — нещо, което го нямаше преди.

— Багоас, можеш ли да ме повдигнеш малко? Нещо ме стяга тук. — Той се хвана отстрани.

Александър лежеше гол под чаршафа. Беше поставил ръката си върху раната от малийската стрела. Мисля, че това бе моментът, когато за първи път разбрах.

Донесох няколко възглавници и го подпрях с тях. Всяко отчаяние щеше да бъде истинско предателство, докато той се бореше. Той не трябваше да го почувства нито в гласа ми, нито в ръцете ми.

— Май не трябваше да пия виното. Вината е само моя, аз те помолих за него. — Той се задъха дори от тези няколко думи и отново притисна ръката си върху раната.

— Александър, аз не съм ти давал никакво вино. Можеш ли да си спомниш кой го остави?

— Не, не. То си беше там. Само се събудих и пих.

— Йолас ли го донесе?

— Не знам. — Той затвори очи.

Оставих го да си почива и седнах на тревата Плътно до него. Но той си отдъхваше, за да може отново да говори. Малко по-късно попита за Началника на телохранителите. Отидох и го извиках.

— Обща заповед — каза Александър. — Всички офицери от командир на отряд нагоре да се съберат… във вътрешния двор… и да чакат… заповеди.

Тогава разбрах, че и той е започнал да се досеща.

Няма да има никакво сбогуване, си мислех, докато веех ветрилото от палмови листа, за да го разхлаждам и да пропъждам мухите. Той никога няма да се предаде. И аз също не трябва да го правя.

Една лодка с негови приятели пресече реката: искаха да разберат как се чувства. Пресрещнах ги, за да ги предупредя, че се задъхва когато говори. Когато те се приближиха към него, той каза:

— По-добре е… да се върна… в двореца. Извиках носачите. На малкото корабче около него се събра цяла тълпа. Той се огледа наоколо и прошепна:

— Багоас.

Отдръпнаха се, за да ми направят място.

Занесоха го в Спалнята, където крилатите позлатени демони пазеха огромното легло. Много отдавна, в един друг живот, аз го бях приготвял за един друг Цар.

Подпряхме го на големи възглавници, но продължавахме да чуваме стърженето в дъха му. Ако искаше нещо, той разговаряше с мен без глас, както правеше, когато раната беше прясна. Знаеше, че аз единствен ще го разбера.

След малко в стаята влезе Пердикас, за да му каже, че офицерите са във вътрешния двор и чакат заповеди. Александър даде знак да ги доведат. Те препълниха огромната Спалня. Той ги поздрави с ръка. Видях го, че събира дъх, за да говори, но вместо това се закашля и изплю кръв. Даде им знак, че са свободни, и те излязоха. Той притисна с ръка гърдите си, едва когато и последният от тях излезе.

Тогава генералите без негово разрешение доведоха няколко лекари. Дойдоха трима. Колкото и да беше слаб, те се страхуваха от него, защото знаеха за съдбата на Главкос. Но той мълчаливо изтърпя пръстите им, с които го опипаха по гърдите и около раната. Изтърпя и ушите им, докато го преслушваха. Наблюдаваше ги внимателно, докато те си разменяха погледи. Когато донесоха някаква отвара, той я изпи и заспа. Единият от тях остана до него, така че и аз успях да си почина час-два. Той щеше да има нужда от мен и от моето внимание през нощта.

В първите часове на тъмнината треската го обхвана по-силно от всякога. Те вече нямаха намерение да го оставят само на мен. Трима от Почетната конница го пазеха. Един от лекарите трябваше до стои до него, но Александър протегна ръка и хвана моята. Лекарят си замина.

Беше много дълга нощ. Приятелите му дремеха на столовете си. Александър кашляше и храчеше кръв, но после заспа за малко. Някъде около полунощ устните му се размърдаха. Наведох се да го чуя.

— Не я махайте от там — каза той. Огледах се из стаята, но не видях нищо. — Змията — прошепна той и посочи към един тъмен ъгъл. — Никой да не я закача. Тя е изпратена.

— Никой няма да я докосне — казах аз, — под страх от смъртно наказание.

Той заспа отново. В един момент прошепна:

— Хефестион.

Очите му бяха затворени. Целунах го по челото и не казах нищо. Той се усмихна и продължи да спи.

На сутринта ме позна и знаеше къде се намира. Дойдоха генералите и застанаха край леглото. Из цялата стая можеше да се чуе задавеното му дишане. Той ги огледа един по един. Разбираше достатъчно добре какво значи всичко това.

Пердикас се приближи до главата му и се наведе към него.

— Александър. Всички ние молим боговете да те запазят за много години. Но ако тяхната воля е друга, на кого ще оставиш царството си?

Той насили гласа си, за да проговори високо. Започна да произнася — винаги съм бил убеден в това — името на Кратер. Но дъхът му изневери и той завърши без глас. Пердикас промърмори на останалите:

— Той казва: „На най-силния“. Кратерос, кратеротатос^[10]. Две думи, звучащи почти по един и същ начин, дори значението съвпадаше с името. Кратер, на когото той винаги бе вярвал безрезервно, бе на път към Македония. Убеден съм, че той искаше да го остави като регент на своето неродено дете. Дори като Цар, ако детето бъде момиче или ако умре. Но Кратер беше много далеч от Вавилон. А тук никой не би застанал на негова страна. Тук неговата кауза беше ничия.

Нито пък беше моя. Какво значеше Македония за мен, какво ме интересуваше кой ще я управлява? Погледнах единствено към Александър, за да видя дали не е ядосан. Но той не беше чул Пердикас. Нищо друго нямаше значение за мен, стига той да беше спокоен и да се чувстваше добре. Ако кажех какво съм чул, те можеха да ме отстранят от него.

Не казах нищо.

След малко Александър даде знак на Пердикас. После извади от пръста си пръстена с царския печат, на който бе гравиран Зевс на трона и му го даде. Той си избра заместник за времето, докато е твърде зле, за да управлява. Но този жест не значеше нищо повече.

Докато седях тихо до леглото му, просто като персийското момче, забелязах, че генералите започнаха напрегнато да се споглеждат. Те мислеха за политиката и властта и хвърляха под око погледи към пръстена.

Той ги видя. Очите му се взираха в далечината, но в един миг те се размърдаха и аз знам, че той ги видя. Наведох се към него с една влажна кърпа. Реших, че е видял достатъчно. А той ме погледна така, сякаш и двамата имахме обща тайна. Сложих ръка, върху неговата. Върху пръста му имаше бяло петно — там, където пръстена бе скривал слънцето.

В стаята цареше гробна тишина — чуваше се само учестеното му дишане. Изведнъж чух отвън някакво силно раздвижване — шепота на много гласове. Птолемей излезе да види какво става. След малко се върна, и тогава Певкестас също излезе. След това и останалите ги последваха. Но не след дълго всички отново влязоха вътре.

— Александър, — каза Пердикас. — македонците са отвън. Всички войници… Те… Те искат да те видят. Казах им, че е невъзможно, че ти си твърде зле. Мислиш ли, че ако пусна вътре само неколцина, някъде около двадесет, като представители на останалите, мислиш ли, че ще можеш да понесеш това?

Очите му се отвориха широко. Той започна да кашля. Докато държах кърпата за кръвта, той даде заповед с ръка, която означаваше: „Изчакайте, докато стана готов.“ След това каза:

— Всички… Всеки войник.

Нямаше значение къде беше пръстенът. Царят беше тук. Пердикас излезе навън.

Александър се размърда и ме погледна. Преместих възглавниците, за да може да се вдигне и да се подпре на тях. Някой отвори тайната задна врата, през която да излизат войниците, след като минеха покрай леглото. Техните шепнещи гласове се приближиха. Певкестас ме погледна приятелски и направи леко движение с глава. Той винаги се беше държал любезно с мен. Така че го разбрах. Обърнах се към Александър:

— Ще се върна след това — казах му, и излязох през задната врата.

Те бяха дошли да се сбогуват с него като войници със своя генерал, като македонци със своя Цар. Сега, преди края, те имаха право да го видят само техен, а не с персийското му момче, което стоеше по-близо до него от всички тях.

От нишата, където стоях незабелязан, ги наблюдавах докато излизаха един след друг — река от хора, която си мислех, че никога няма да свърши. Те плачеха или говореха с прегракнал шепот. Или просто изглеждаха зашеметени, сякаш току-що бяха научили, че на другия ден слънцето няма да изгрее.

Минаха часове, преди да преминат всичките покрай него. Денят прехвърли обед. Чух някой да казва:

— Той ме поздрави с очите си. Той ме позна.

Друг рече:

— Той веднага разпозна кой съм аз. Опита се да се усмихне.

Един млад войник подсмъркна:

— Той ме погледна и аз си казах: „Светът се руши“. — А един ветеран отвърна:

— Не, момче, светът продължава. Но единствено боговете, знаят накъде.

Най-сетне те престанаха да излизат. Промъкнах се обратно в стаята. Александър лежеше, както го бях оставил. През цялото това време, той беше държал е последни сили очите си към тях, за да не позволи някой да мине, без да го е поздравил с поглед. Сега приличаше на мъртвец — чуваше се единствено тежкото му, конвулсивно дишане. Те изцедиха и последните му капки живот, си помислих, и не ми оставиха нищо. Дано душите им бъдат осъдени на вечно скитане.

Повдигнах го с една ръка и дръпнах възглавниците така, че да може да легне удобно. Той отвори очи и се усмихна. Разбрах, че техния дар, без значение какво му струваше, бе това, за което той би отправил молитва към своя Бог-пазител. Нима можеше да ми се свиди това? Преглътнах и забравих яда си.

Генералите бяха стояли встрани, докато войниците минаваха покрай него. Птолемей избърса очите си. Пердикас се приближи до леглото.

— Александър. Когато те приемат сред боговете, кога искаш да ти отдадем божествени почести?

Не мисля, че Пердикас очакваше някакъв отговор. Просто искаше, ако можеше все още да бъде чут, и да направи един дар на последна почит, както чувстваше, че е справедливо. Но Александър го чу. И отново дойде при нас, сякаш излизаше от дълбока вода. Усмивката не го беше напуснала. И прошепна:

— Когато сте щастливи.

После затвори очи и се върна там, където беше.

Целия ден той лежа на високите възглавници между позлатените демони с разперените криле.

Целия ден генералите влизаха и излизаха.

Късно привечер доведоха Роксана. Детето в нея вече бе пораснало. Тя се хвърли върху него и започна да се удря по гърдите и да скубе косата си, оплаквайки го, сякаш той бе вече мъртъв. Забелязах, че клепачите му се сбръчкаха. Не се осмелих да говоря с нея, защото бях виждал пълния й с омраза поглед. Затова прошепнах на Певкестас:

— Той може да чува. Това му причинява болка. — И те накараха евнусите й да я отведат навън.

Понякога успявах да го събудя, за да пие вода. Понякога той изглеждаше така, сякаш вече бе в предсмъртен сън и не помръдваше дори и за мен. Въпреки това аз чувствах присъствието му и инстинктивно разбирах, че и той чувства моето. Казах си: „Няма да моля небесата за някакъв знак от него. Нека не бъде обезпокояван от любовта ми. Нека разбере за нея само ако на Бог му е угодно. Защото любовта е живот за него и той никога не се отвърна от нея.“

Падна нощта и лампите бяха запалени.

Птолемей стоеше до леглото и гледаше надолу. Сигурно си го припомняше като дете в Македония. Певкестас влезе в Спалнята и каза, че той и няколко приятели отиват на нощно бдение в светилището на Серапис^[11]. Александър беше донесъл култа към този бог от Египет Той е въплъщение на възкръсналия Озирис. Те искаха да попитат неговия прорицател дали Богът ще излекува Александър, ако го занесат в храма.

В природата на човека е да се надява дори и в предсмъртните мигове. И аз зачаках някакво обещание от този Бог, докато примигващата светлина от лампата играеше по лицето му и ме мамеше с лъжливи сенки на живот Но тялото ми знаеше. Тялото ми натежаваше заедно със смъртта му — тежка като човешка плът.

Нощта премина за мен в стряскания и напрежение. Отдавна не бях спал. Понякога се усещах, че съм положил глава на възглавницата му и търся с поглед някакво движение у него. Но той продължаваше да спи с бързи плитки вдишвания, прекъсвани от дълбоки въздишки. Лампите избледняха. Високите прозорци започнаха да се очертават на първата светлина на зората. Дишането му промени звука си и нещо ми каза: „Той е тук.“

Приближих се до главата му и прошепнах: — Обичам те, Александър — и го целунах. Няма значение, казах си, от кого сърцето му ще го приеме. Нека бъде според чувствата му.

Косата ми беше паднала върху гърдите му.

Очите му се отвориха. Ръката му леко помръдна, докосна един кичур и го прокара между пръстите си. Позна ме. Мога да се закълна в това пред боговете. На мен той казваше сбогом.

Другите скочиха на крака, когато го видяха, че се размърда. Но той вече си беше отишъл. Той бе на прага на своето Пътуване.

Някой влезе през вратата. Беше Певкестас. Птолемей и Пердикас отидоха да го пресрещнат.

— Останахме да бдим през цялата нощ. — каза той, — А призори отидохме при оракула. Богът каза, че за Александър е по-добре да бъде тук.

Когато дъхът му престана, всички евнуси започнаха да го оплакват. Предполагам, че и аз. Не знам. Риданията се чуха навън и воплите тръгнаха из целия град. Нямаше нужда да се оповестява, че Царят е мъртъв. Докато махахме големите възглавници, за да го положим правилно, телохранителите на пост влязоха и застанаха объркани. А после излязоха плачейки.

Той умря със затворени очи и затворена уста — така красив, сякаш спеше. Косата му беше разрошена от пристъпите на треската и аз я вчесах. Не можех да се въздържа да не го направя така внимателно, сякаш той все още можеше да чувства. След това потърсих генералите и сановниците, които почти бяха изпълнили Спалнята. Потърсих някой, който да заповяда как трябва да се погрижат за него.

Но нямаше никой.

Светът се беше разрушил. Парчетата от него лежаха като натрошено злато — плячка за най-силния. Те бяха отишли, за да ги събират.

Не след дълго дворцовите евнуси започнаха да стават все по-разтревожени й смутени, защото не знаеха кой е Царят. Един след друг те заизлизаха навън, за да разберат как стоят нещата. По-ниско поставените последваха по-главните. В началото не забелязах, че съм останал сам.

Аз останах, защото не можех да си представя къде другаде можех да бъда. Рано или късно някой ще дойде, си казах. Той е мой, докато те си го поискат. Отвих тялото и погледнах раните му, които можех да позная и само с докосване в тъмнината, и го покрих отново. След това седнах до леглото, положих глава върху него и мисля, че съм заспал.

Събудих се в угасващата светлина на деня. Никой не беше идвал. Въздухът бе натежал от горещината. Те трябва да дойдат скоро. Тялото му няма да издържи на това. Но от него не идваше никакъв дъх на разлагане. Той изглеждаше така, сякаш спи.

Животът в него винаги е бил по-силен, отколкото в другите хора. Докоснах го, за да усетя сърцето му, но напразно. Дъхът му не овлажни огледалото. И все пак някъде дълбоко в него душата му може би все още стоеше, готова да си тръгне, но все още тук. Заговорих на нея. Не на ушите му. Знаех, че те няма да ме чуят. Заговорих на всичко онова от него, което можеше да ме чуе.

— Върви при боговете, непобедими Александър. Дано Реката на Мъчението бъде нежна като мляко към теб и те окъпе в светлина, а не в огън. Нека убитите от теб ти простят. Ти даде на хората много повече живот, отколкото отне. Бог е направил бика да се храни с трева, но не и лъва. И само, и единствено Бог ще отсъди чие е правото. Ти никога не живя без любов. Нека я откриеш и там, където отиваш.

При тези думи си спомних как Калан пееше в своя украсен с цветя ковчег. Помислих си: „Той удържа на думата си, че ще се върне. Той отложи заради Александър прераждането си. Той е тук, за да го преведе през Реката — той, който мина спокойно през огъня.“ Поуспокоих се, след като разбрах, че моят Александър няма да бъде сам.

Изведнъж в това спокойствие, към стаята се приближи огромна врява. Птолемей и Пердикас нахълтаха вътре заедно с група войници и царските телохранители. Пердикас извика:

— Залостете вратите! — и те ги затвориха с трясък.

В коридора се чуваха викове и тежки удари. Онези отвън разбиха резето и влязоха. Пердикас и Птолемей извикаха на хората си да защитят тялото на Царя от предатели и претенденти. Аз бях почти смачкан, докато те обърнати с гръб заобиколиха леглото.

Войните за подялбата на света бяха започнали.

Тези хора се биеха, за да го притежават, сякаш той беше някаква вещ, някакъв символ, като Митрата или Трона. Обърнах се към него. Когато го видях, че продължава да лежи спокойно и неподвижно и да понася всичко това без обида и възмущение — тогава разбрах, че той наистина е мъртъв.

Те се биеха яростно и хвърляха копия. Изправих се, за да го предпазя и едно от тях закачи ръката ми. Белегът ми остана и до ден-днешен — единствената рана, която някога получих заради него.

Не след дълго те започнаха да преговарят и излязоха, за да продължат спора си навън.

Превързах ръката си с едно парче от кърпа и зачаках, защото не е правилно той да бъде оставен сам. Запалих нощната лампа, поставих я както винаги до леглото и останах да бдя над него до сутринта, когато балсаматорите дойдоха да ми го отнемат и да го напълнят с неувяхваща смирна.