Мери Рено
Персийското момче (25)

9

В едно сияйно пролетно утро изпратихме ветераните към домовете им. Изпратихме ги с много обич и пари. Кратер ги поведе към Македония. Там той трябваше да поеме регентството на мястото на Антипатьр.

Тази смяна беше въпрос на голямата политика. Александър просто каза, че Кратер има нужда от почивка. Но някои твърдяха, че самият той имал нужда да си почине от безкрайните интриги и караници между майка му и регента. Други намекваха, че Антипатър управлявал Македония като цар и след толкова дълго време наистина е започнал да се смята за такъв. Регентът беше верен. Но само докато очакваше, че Александър ще се върне. Антипатър имаше прекалено много власт. Това го каза Александър.

В прощалната си реч към ветераните той рече:

— Оказвам ви чест, като ви поверявам в ръцете на Кратер — моят най-верен привърженик, когото обичам като собствения си живот. — Най-верен…? Това сигурно учуди мнозина, макар че мина доста добре в една реч на благодарности и сбогуване.

А може би причината, която накара Александър да нарече Кратер „най-верен“, беше отказът на Хефестион да подаде ръка на Евмений.

Сега, с всеки изминат ден това ставаше по-трудно. Евмений се беше унижил първи да предложи сдобряване. Веднъж отблъснат, нито един човек с неговото положение не би го направил втори път. Когато се срещаха, те си разменяха студени погледи. Освен това всеки от тях разправяше наляво и надясно какво мисли за другия.

Сигурно ще кажете, че това беше моментът да се възползвам от случая. Всеки, свикнал с живота в двора, ще каже това. Едно време и аз бих го казал.

Но сега бях по-разумен и знаех много повече неща.

Александър, за когото хората разказват много легенди, живееше според собствените си разбирания. Ахил трябваше да има своя Патрокъл. Той можеше и да обича своята Бризеида, но Патрокъл беше негов приятел до гроб. Александър и Хефестион бяха извършили заедно жертвоприношение при гробниците им в Троя. Ако нараните Патрокъл, Ахил ще ви намери където и да сте и ще отмъсти. Евмений знаеше това.

Той ги познаваше от момчета. Така че вместо да приказвам много и да всявам раздори, аз с нищо не давах да се разбере, че дори знам за проблема. Тази легенда беше част от самия Александър. Собствената му кръв течеше в нея. Ако някой я нарани, казах си, нека това бъде бъде Хефестион, а не аз. И освен това — аз не забравях онази сутрин в пустинята.

Поехме към Екбатана. Александър остави Статира при баба си в Суза, но Роксана дойде с нас. По пътя си имахме невероятно забавление. Атропат, сатрапът на Мидия, беше чул как Александър се е разправил с някои от другите управители. Затова измислил едно неочаквано развлечение за него. Когато минавал за пръв, път през тези земи, Александър попитал дали древното племе на амазонките, споменато от Херодот, още живее по тези места. Атропат сигурно бе мислил върху това през цялото време от тогава насам.

И една сутрин звънлив звук от ловджийски рог огласи прохода, където бяхме направили лагера си. Към нас гордо се зададе отряд от конници, въоръжени с изящни кръгли щитове и малки брадвички. Водачката скочи от коня си, приветства Александър и му каза, че са изпратени от Атропат. Дясната и гръд беше разголена и достатъчно малка — точно както е във всички легенди. Тъй като лявата беше покрита, нямаше начин да разберем дали пък тя не беше по-голяма.

После тя се върна при своя отряд и заедно с останалите момичета направиха бляскава и смела демонстрация. Войниците зяпнаха голите им гърди и през глава се втурнаха да ги аплодират.

Александър се обърна към Птолемей:

— Атропат сигурно съвсем е откачил. Нима това са воини? Та те са само момичета. Какво ще кажеш, приличат ли ти на проститутки?

— Не — отвърна Птолемей. — Струва ми се, че са подбрани според красотата си и ездата.

— Тогава за какъв глупак ме взема този? Трябва да ги изведем от лагера, преди войниците да са се нахвърлили върху тях. Багоас, направи нещо за мен. Кажи им, че представлението им е прелестно, но аз искам отново да видя тяхната мелодична езда. Хидарн, можеш ли бързо да събереш ескорт от мидийци на средна възраст?

Почервенели от ездата, момичетата изглеждаха още по-прекрасни. Войниците лакомо облизваха устни, като кучета пред вратата на кухня. Когато представлението започна отново, подсвиркванията и дюдюканията екнаха още по-силно. Александър бързо подбра подаръци. Той избра скъпоценности, а не оръжия, и те бяха приети много добре. А посивелите мидийци изведоха „амазонките“ надалеч под звуците на всеобщо мърморене и охкане.

Направихме лагер във високите планински пасбища на Ниса — земята, където се отглеждат царските коне. Кобилите-майки все още наброяваха около петдесет хиляди, макар че през годините на войната много от тях бяха откраднати. Гледката на безбройните стада беше истинска радост за Александър. Той създаде един отряд да ги охранява и сам избра няколко обещаващи жребчета. Едно от тях даде на Евмений. Това трябваше да мине вместо благодарност за неговото безплодно предложение към Хефестион и като мехлем за наранената му гордост. Но думи не бяха изречени. Не зная дали Хефестион, който първи започна кавгата, прочете подтекста на този жест, но фракцията на Евмений със сигурност го направи. Привържениците му не спираха да повтарят, че гордостта има предимство над падението.

Знам, тъй като видях списъка с очите си, че същата вечер Александър бе решил да покани Хефестион на вечеря заедно с няколко стари приятели. Той възнамеряваше да се държи към него очарователно и да покаже пред всички, че Патрокъл продължава да бъде Патрокъл.

Но същия ден Хефестион се срещна лице в лице с Евмений.

Нямам представа дали това беше нагласено или стана случайно. Бях излязъл да пояздя и да видя табуните с коне и тъкмо се връщах, когато чух виковете. Хефестион твърдеше, че гърците са се изчерпали напълно от сто години насам, че Филип навсякъде ги побеждавал и Александър ги заварил в положение, когато тяхното единствено оръжие били езиците им. Тях те знаели как да използват. От своя страна Евмений крещеше, че арогантните фукльовци не се нуждаят от доносници — шумът, който вдигали, говорел достатъчно.

Всяка фракция освиркваше другата и подкрепяше с одобрителни викове лидера си. Тълпата ставаше все по-многолюдна. Тази работа ми замириса на кръв. Започнах да се промъквам по-напред. Вече чувах стърженето на мечовете в ножниците. И тогава се чу бесен тропот на копита и виковете спряха. Един силен и ожесточен глас извика нещо. Извика само веднъж. И всички звуци утихнаха. Александър стоеше на седлото и гледаше към нас, заобиколен от телохранителите си. Устата му беше затворена, но ноздрите му трепкаха нервно. В тишината се чуваше само тежкото дишане на конете.

Дългата пауза свърши. Хефестион и Евмений пристъпиха напред и започнаха да се обвиняват взаимно.

— Млъкнете!

Скочих на земята и хванах коня си, като се опитах да се слея с навалицата. Нямах никакво желание да запомнят лицето ми покрай всичко, което щеше да се случи.

— Нито дума — изрева Александър — Отнася се й за двамата.

От бързането вятърът беше издухал назад косата от челото му. Очите му бяха пребледнели, а гневът бе набраздил челото му като болка.

— Аз искам дисциплина от хората, които съм назначил да я поддържат — продължи Александър — Вие трябва да водите моите войници в бой, а не в шумни разпри. И двамата заслужавате да бъдете обвинени в подстрекаване на бунт. Хефестион, аз те издигнах заради това, което си. А не за това, което е било.

Очите им се срещнаха. Сякаш ги видях да кървят, оставящи кръвта да се стича незабелязано надолу по каменните им лица.

— Под страх от смъртно наказание ви заповядвам да се откажете от тази вражда, — каза бавно Александър — А ако избухне отново, и двамата ще бъдете дадени на съд за измяна. Виновният ще изтърпи обичайното наказание и аз няма да променя присъдата.

Тълпата затаи дъх. Но не само заради публичното скастряне на двама такива мъже, което само по себе си беше нещо нечувано. Те бяха македонци. И познаваха легендата.

Фракциите прибираха мечовете си обратно в ножниците.

— По обед — продължи Александър, — ще си подадете ръка пред мен, ще се закълнете, че се сдобрявате и ще спазвате клетвата си на външен вид, на думи и на дело. Разбрахте ли ме?

След това обърна коня си и се отдалечи.

Измъкнах се веднага от навалицата. Не посмях да погледна към лицето на Хефестион, за да не би случайно да забележи, че съм там. Не го видях и когато той се закле пред Александър.

Същата нощ той покани и двамата на вечеря. Жест на прошка — но по равно и към двамата. Онова особено внимание към Патрокъл остана за някой друг ден.

Почти не успях да видя Александър, докато не стана време да се облича. Беше по-лошо, отколкото предполагах. Изглеждаше изтощен и въобще не му се говореше. Не се осмелих да кажа нищо. Но когато започнах да реша косата му, обгърнах главата му с ръце и притиснах бузата си до него. Той въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Трябваше да го направя. Нямаше никакъв друг начина — Има рани, от които само царете трябва да страдат заради всички. — Доста време мислих какво точно да кажа, така че да не го нараня.

— Така е. Но това е тежко.

Умирах от желание да го прегърна и да му кажа, че аз никога не бих го накарал да изтърпи това. Но си казах, че те ще се сдобрят. И тогава какво? Освен това, онази сутрин в пустинята винаги оставаше в мислите ми. Така че само го целунах и продължих с това, което бях започнал да правя.

Вечерята свърши рано. Реших, че той просто се е страхувал да не се напият и да започнат отново. Но той се бавеше в шатрата си, вместо да дойде да си легне. После си сложи едно наметало и излезе навън. Видях го, че покри главата си с качулка. Не искаше да се види къде отива, макар че сигурно знаеше, че аз ще се досетя.

Не се забави дълго. Навярно бяха оправили нещата, но само донякъде. Защото, ако всичко беше минало, както Александър бе искал, той нямаше да завърши нощта с мен. Както и стана. Нямаше никакви думи през тази нощ. И въпреки това си казахме много, дори твърде много. Обичах го и не можех да престана.

Времето минава и лекува всичко. В продължение на още три-четири дни разпъвахме лагера си сред високите и равни конски пасища. Хефестион и Евмений се обръщаха един към друг строго официално. Една сутрин Александър излезе на езда с Хефестион, за да избере кон и за него. Върнаха се смеейки се, все едно че нищо не се бе случило. Точно както преди. Само дето човек виждаше, че и двамата се стараеха да изглежда така. Казах си, че няма да е достатъчно само времето, за да ги излекува. Единствено волята можеше да ги накара да забравят. „Аз няма да заменя присъдата.“ — беше казал Александър. Единият знаеше, че тези думи са изтръгнати насила от него, а другият — че са изречени. Нищо от станалото не можеше да се върне. И никой не можеше да убеди другия, че всичко е наред. Но те бяха свързани от толкова дълго време. Бях сигурен, че ще се съгласят да забравят. Трябваше!

Изкачихме се в проходите на изток пред самата Екбатана.

Сега нямаше никакъв сняг върху седморните крепостни стени. Те блестяха като огърлици от скъпоценни камъни върху планинската гръд. Сега в просторните проветриви стаи влизаше хладен гъделичкащ бриз, а не суграшица. Временните дървени капаци на прозорците бяха махнати. Дворецът очакваше пристигането на Царя. Покоите на Александър бяха застлани с прекрасни килими, а от таваните с розетки от златни листа висяха лампи от инкрустирано сребро и позлатен бронз. Спалнята, където Дарий ме беше ударил през лицето и аз налетях, плачейки, в ръцете на Набарзан, стоеше непроменена.

Хълмовете бяха целите в зеленина и пълни с игриви потоци. Можех да почувствам истинския аромат на планината. Най-после можех да яздя там на воля. Щяхме да останем в двореца през цялото лято.

Още първата нощ Александър излезе на балкона, за да охлади главата си от виното. Застанах до него. От огромните саксии се носеше нежна миризма на лимонови дървета и рози. Свежият вятър духаше направо от височините.

— Когато дойдох тук за първи път, преследвайки Дарий, — каза Александър, — зимата беше в разгара си. Но аз си казах, че някой ден непременно ще се върна.

— Аз също. Когато бягах с Дарий, а ти ни преследваше, аз си казах съвсем същото.

— И ето ни тук. Силното желание прави възможно всичко. — Той се взираше в ярките звезди на небето и в главата му се раждаха нови копнежи, както песента се ражда в поета.

Познавах тези признаци. В такива случаи той ставаше разсеян и възбуден и не спираше да ходи нагоре-надолу със събрани от мисли вежди. Винаги можех да ги различа. И знаех, че не трябва да го разпитвам, преди да е готов. Той щеше да каже всичко съвсем ненадейно, сякаш току що го е родил.

И една сутрин Александър се събуди готов. Беше толкова рано, че аз се оказах първият, който го чу. Заварих го да ходи из стаята чисто гол. Сигурно не беше спирал от преди зазоряване.

— Арабия — каза той веднага, щом ме видя. — Мисля си за Арабия. Но не за вътрешността. Там единствената ми работа е да направя така, че племената да не нападат пристанищата. Сега става дума за крайбрежието. Ние имаме нужда от него. И никой не знае колко далеч на — юг или на запад — продължава брегът. Помисли само! Та ние можем да направим пристанища по крайбрежието на цяла Гедрозия. Вече знаем къде там има вода. А от Кармания, нагоре към Персийско море плаването е лесна работа. Но ние трябва да заобиколим Арабия. А стигнеш ли един път до Арабския залив^[1] — а този край на света е добре описан в картите — ти си вече в Египет. Знаеш ли, там има прокопан канал направо до Средиземно море? Започнал го е техният фараон Нехо^[2], а Дарий Велики го е завършил. Каналът трябва само да се почисти и разшири. Това е всичко. И ако успеем да обиколим Арабия, корабите ще пътуват направо от Инд не само до Суза, но и до Александрия, до Пирея и-до Ефес. Градове ще изникнат на места, където преди това не е имало нищо. Окаяни диваци като онези, които се хранеха само с риба, ще бъдат свързани с останалите хора. И всички велики народи ще си разменят най-доброто от себе си и ще споделят своите знания. Морето е най-големият път. А човекът едва сега се докосва до него.

Почти тичах, за да успявам да ходя до него и да слушам.

— А след това ще отида в Италия — продължи Александър — Мъжът на сестра ми загина там в някаква война. Не трябваше да избързва, а да ме изчака. Ще въведа ред и там, иначе онова западно племе, римляните, ще завладеят всички. Чувам, че били добри войници. Ще използвам войските им и ще разширя империята на запад по протежение на Северна Африка. Искам да видя Херкулесовите Стълбове. А кой ли знае какво има след тях?

Това не беше всичко, което Александър каза тогава. Държа цяла реч. Понякога при мен се връщат откъслечни спомени от онази сутрин, но после ги забравям. Ала ясно си спомням лицето му в хладната светлина на настъпващия ден — изтощено и греещо, точно като старо и много използвано злато. Не мога да забравя и хлътналите му очи, искрящи като олтар на огъня, разрошената му коса — леко посребряла, но все още като на момче, и силното му тяло, забравило за многобройните си рани, готово да приеме смело задачите на още един човешки живот.

— Тогава Вавилон ще бъде новата столица — точно в центъра на държавата. Ще построя кей най-малко за хиляда галери. Точно така… От тук ще тръгна направо за Вавилон, за да не губим време и да подготвим флота за Арабия… Но защо гледаш така тъжно?

— Защото ще напуснем Екбатана. Кога ще тръгнем?

— О, не преди да започнат студовете. Ние ще имаме своето лято. — Той извърна очи към планината и щеше да излезе гол на балкона, ако не го бях наметнал с един халат. — Какво чудесно място за празненство! Ще си направим едно преди да тръгнем. Време е да предложа нещо на Безсмъртните.

И, така ние имахме своето лято.

Сред хълмовете, надбягвайки се с облаците или на лов с лая на хрътките; в розовите градини и покрай езерата пълни с лотоси; в Тронната зала с обкованите в злато и сребро високи колони, където играх своя Танц на Реката под звуците на флейтите; в огромната спалня, където някога изпитвах срам, а сега бях желан. И всеки ден, и всяка нощ си казвах: „Нищо няма да пропусна. Никога няма да позволя на очите си, на ушите си, на душата си или на ума си да заспят, никога няма да забравя, че съм щастлив.“

Защото ни предстоеше дълга война. Кой знаеше кога щяхме да се върнем отново тук?

Да, Премъдрият Бог ни дава достатъчно пророчество. Но не твърде много. Както дава на птиците, които предугаждат зимата, но не и ледената нощ, която ще ги повали от клоните на дървото.

Александър даде ход на плановете си за флотата и за огромното пристанище на Вавилон. Той искаше да изследва северната част на Хирканско море и да разбере как брегът завива към Индия. Освен това вършеше и цялата държавна работа, която Дарий по-рано даваше на някой друг. Според обичая Царят ходеше в Екбатана на почивка. Когато казах това на Александър, той много се изненада и каза, че си почива чудесно, и че никога през живота си не е бил толкова бездеен.

Предишното лято бяхме изкарали в ужасната Гедрозия. Често седях край някое от езерцата, играех си с водата и си мислех: „Аз съм щастлив. Дано никога нито един миг не мине покрай мен, без да му благодаря, без да го целуна.“

Една нощ го попитах:

— Щастлив ли си, Александър?

— Нима не можеш да познаеш? — усмихна се той.

— Искам да кажа тук, в Екбатана.

— Щастлив ли? — замисли се той. — Какво е щастието? — После ме погали, за да разбера, че е благодарен. — Да постигнеш своя копнеж, това да. Но също и, когато тялото и разумът ти са напрегнати до скъсване, когато човек не мисли по-надалеч от това, което ще направи в следващия миг. А след това поглеждаш назад и виждаш, че щастието е било там.

— Ти никога няма да заживееш спокоен и улегнал живот. Никога няма да се успокоиш, нали, Александър? Дори и тук.

— Да заживея спокойно? При всичко, което трябва да направя? Надявам се, че не.

Той замисли да направи грандиозно празненство преди началото на есента и изпрати съобщения в Гърция. Цели кервани с актьори и поети, певци и музиканти щяха да тръгнат насам. Но той не покани атлетите. В доброто старо време, каза ми Александър, те били многостранно развити хора и били истинските герои на градовете по време на война. Но сега се упражнявали, за да се превърнат в обикновени машини за печелене на състезания.

— Един катапулт може да хвърля по-далеч от всеки атлет, но не може да прави нищо друго. Не искам войниците ми да бъдат побеждавани от такива хора. Нито пък момчетата да ги гледат.

„Момчетата“ сега означаваха за него само едно. Когато ветераните тръгнаха към своите жени в Македония, те оставиха тук, както обикновено постъпват войниците, жените, които ги бяха следвали през целия път и през всички трудности. Тогава Александър направи техните деца свои повереници. Не искаше да ги остави да страдат в Македония като нежелани чуждоземни копелета. Те трябваше да бъдат отгледани и възпитани такива, каквито бяха — полуперсийци, полумакедонци — част от съжителството, за което той бе помолил боговете на голямата сватба в Суза. Момчетата, които бяха достатъчно пораснали, за да напуснат майките си, вече ходеха на училище и бяха дошли тук заедно с двора. За тях също се предвиждаха отделни състезания на игрите. Понякога той ходеше да ги наблюдава как се упражняват.

Понякога Александър извървяваше и пътя по замрежения коридор към харема. Роксана беше за него като пикантен сос. Ако напълниш цялата си чиния с него, можеше да ти причини гадене. Но, ако от време на време го опитваш по малко, той те кара да жадуваш да го вкусиш отново. Това не ме притесняваше.

Лятото отлиташе от прохладните и ароматни хълмове, а розите си почиваха, преди да цъфнат отново наесен. И в един от тези безкрайни, галещи дни, лицето на Александър отново засия. Досетих се какво се е случило. Той не можеше да говори за нищо по-дълго време, без да каже: „Хефестион мисли…“ Или „Хефестион казваше…“ Някъде, може би, докато бяха яздили сами, те бяха разрушили стената, бяха се хвърлили в обятията си и бяха станали отново Ахил и Патрокъл.

С мъдростта от единственото училище, което бях посещавал — живота, аз не сторих нищо, за да попреча на това. Бях заключил дълбоко в мълчаливото си сърце онова, което винаги исках да кажа: „Кажи ми, че ме обичаш повече от всичко.“ Така аз запазих това, което имах. Не се наложи Александър да забрави нощите, когато се обръщаше към мен и когато знаеше, че го разбирам, без думи. Аз не унищожих легендата. Сега, когато всичко беше възстановено, изгладено и светеше, усещах огромно облекчение у него. Александър беше живял толкова дълго в напрежение — в нечовешки усилия, в рани, в болести ’и изтощение, че не би могъл де понесе каквото и да е разместване или бъркотия в корените на своя живот. Хефестион навярно го е разбирал. Той не беше глупав. Всъщност аз дори предполагам, че в сърцето си той продължаваше да бъде негов любовник. Затова смяташе, че трябва да получи подкрепа срещу Евмений, без значение дали е прав или не. Точно така се чувстваха и македонците спрямо персийците. Точно така се чувствах и аз, но бях достатъчно благоразумен да го запазя за себе си. Александър привличаше ревността. Всички го обичаха, а той никога не се отвръщаше от любовта.

Той продължаваше да се уморява по-бързо, отколкото преди да получи раната. Не му помогна нито прохладния въздух в Екбатана, нито това, че вършеше работа само за двама. Но все пак се радвах, че онази другата рана зараства и той ще замине спокоен за Вавилон, където трябваше да започне истинската работа.

Не след дълго изникна цял град от палатки за артистите, пристигащи за празненствата. Върху позлатени колони бяха вдигнати разноцветни знамена. Архитектите построиха цял театър и дори кран, който да придвижва из въздуха боговете. Построиха и механизъм за извозване на убитите. Гръцките поети отдават голямо значение на тези неща. Тетал, красив тесалиец малко над петдесетте, бе любимият актьор на Александър. Царят го посрещна с отворени обятия и му даде най-хубавата палатка. Градът бе наводнен от флейтисти, декоратори на сцената, певци и танцьори и акробати. Имаше и първокласни куртизанки и долнопробни проститутки. Сред тях и няколко евнуси — толкова безсрамни и натруфени, че всеки път, когато ги виждах да се мотаят наоколо, ми идеше да потъна в земята от срам. Навсякъде гъмжеше от търговци, които продаваха храна, евтини украшения, дрехи, подправки и разбира се — вино.

Дворецът просто преливаше от вино. Всяка вечер имаше прием — за артистите или за приятелите на Александър. Неговият Патрокъл се беше върнал и той се отдаде на веселието. Той не си легна трезвен в продължение на много нощи. Никога не беше мъртво пиян, защото знаеше, че на другия ден е длъжен да бъде на крак и да присъства на състезанията без махмурлук. Но приятелите му, които нямаха официални задължения, често напускаха залата на четири крака. Както и да е. Когато човек живее сред македонци, постепенно свиква с това.

Един ден, докато го обличах в официалната мантия за състезанията на хоровете, той ми каза:

— Хефестион е болен. Има треска.

По-рано той никога не ми говореше за него.

Но сега, след всички наши неизречени тайни, го правеше често. Казах, че съжалявам, и че се надявам да не е нещо особено.

— Сигурно треската е започнала миналата нощ, но той не е разбрал. Така ми се иска да можех да ги накарам да не пият толкова много. — Той излезе навън и фанфарите възвестиха началото.

На следващия ден Хефестион беше още по-зле и получи спазми в корема. Колкото и да беше зает, Александър прекарваше цялото си свободно време при него — Ахил винаги бе лекувал раните на Патрокъл. Александър доведе и най-известния лекар в Екбатана — един грък на име Главкос, на който, както ми каза по-късно той, беше дал някакви съвети. Александър също разбираше от медицина. Аристотел го беше учил на това и той често използваше знанията си. Двамата с лекаря се разбраха, че Хефестион не трябва да приема никаква твърда храна. Помолиха също и жреците да извършат жертвоприношение за неговото оздравяване. Но третия ден той беше още по-отпаднал. Както каза Александър, Хефестион бил слаб като бебе, говорел несвързано и целият горял. Спомням си, че това беше денят за комедиите и фарсовете. Царят не видя нищо от тях, но все пак успя да дойде навреме от болничната стая, за да раздаде наградите. Когато вечерта го попитах как е Хефестион, той въздъхна:

— Мисля, че е по-добре. Не го свърта не едно място и е станал капризен, а това е добър знак. Съжалявам, че разочаровах актьорите. Но наистина трябваше.

Същата нощ имаше пир, но той си тръгна рано, за да види как е Хефестион. Каза, че го заварил заспал и изглеждал облекчен. На следващия ден, макар че още го тресеше, той бе много по-добре. Александър дойде на всички състезания, а вечерта заварил Хефестион да седи и да иска храна.

— Ще ми се — каза ми той по-късно, — да можех да му изпратя нещо вкусно за вечеря. — Александър не се беше отказал от този си приятен навик. — Но когато бяхме при река Оксус забелязах, че спазмите в корема правят стомаха слаб. Казах на лекаря да не го глези и да го държи само на течности.

Състезанията за артистите свършиха и започнаха игрите. Хефестион продължаваше да бъде на легло. Беше доста по-добре, но нощем все още го тресеше.

Александър обичаше изкуствата. Но най-голям интерес за него представляваха игрите Той председателстваше журитата по всички спортове, а когато даваше лавровия венец, винаги си спомняше и другите прояви на победителя, било то в бой или в предишни състезания. Заради такива неща армията го боготвореше. След няколко дни дойдоха и състезанията за момчетата.

Обикновено гледах да се измъкна от стадиона и да прекарвам времето си в района на артистите, където ми беше по-интересно, но този път отидох да видя състезанията на момчетата. Бях любопитен да видя поколението, което Александър отглеждаше.

Откакто той ги взе при себе си, ги хранеха добре и те изглеждаха здрави и силни. Притежаваха чертите на хора от почти всички краища на света, но примесени с македонски. След време, сред тях, несъмнено щеше да има и полуиндийци. Докато ги гледах, си казах, че полуперсийците съвсем не бяха най-красивите. Седях от другата страна на пистата, точно срещу Александър. При церемониалния марш те всички преминаваха с лица, огрени от неговата усмивка. После се построиха, тръбачът даде сигнал и те се втурнаха напред към стартовата линия. Носеха къси гащета, но само от уважение към персийското приличие. Хубава гледка, си казах. И точно тогава долових някакво неспокойно раздвижване около трона. Някакъв пратеник стоеше до Александър, който беше скочил на крака. А после разблъска хората край себе си — просто стъпваше върху тях. И си замина, а най-близките до него се помъчиха да си пробият път и да го последват.

Измъкнах се почти пълзешком от мястото си. Трябваше да разбера какво става. Бях от другата страна на стадиона и това ме забави. А когато стигнах в двореца, царските покои бяха празни. Едва тогава се досетих. Качих се нагоре по стълбите и после завих по един тъмен коридор. Нямаше нужда да питам за пътя. Още на стълбата чух ужасния вопъл на скръб, който изправи косата ми. Никой не стоеше на пост пред вратата.

Имаше само навалица от хора. Промъкнах се между тях незабелязано, като куче от домакинството. Никога преди не бях влизал в стаята на Хефестион. Беше красива — с червени стенни гоблени и поставка със сребърни съдове. Но във въздуха се носеше миризмата на болест. Хефестион лежеше на леглото с обърнато нагоре лице и отворена уста. Някой беше затворил очите му. Александър бе легнал през него, сграбчил тялото с двете си ръце. Притискаше устата си до лицето му. А после отново повдигна глава и нададе онзи ужасен вик преди да скрие лицето си в мъртвата коса.

Подир малко Пердикас, чувствайки се неудобно от срам и жалост (а вече и от страх) промълви:

— Александър.

Той погледна нагоре. Пристъпих напред, без да се притеснявам от никой. Но втренченият му поглед, който мина покрай мен беше празен. В този момент ми се стори, че никога не съм съществувал за него. Отново бях безпомощен, притежаван, обречен.

Гледах тази странна стая, където стоях като някакво мъртво същество, неоплакано от никого, непогребано и захвърлено голо в нощта. Никога не я забравих. Гледах леглото с неговата тежест, сребърните съдове и стенните гоблени с избродираните елени и стрелци. Видях и нощната масичка, избутана накриво и една празна кана за вино паднала настрани, и един поднос с оглозганите кости на петел.

Изведнъж Александър скочи на крака и се взря в нас, сякаш се канеше да убие някой без значение кой.

— Къде е лекарят?

Птолемей се огледа наоколо, за да попита слугите, но те отдавна се бяха изпарили.

— Сигурно е отишъл да гледа игрите — каза той.

Бях се отдръпнал близо до вратата и усетих с гърба си, че има някой зад мен. Беше самият лекар. Явно му трябваше много повече време, отколкото на мен, за да усети опасността. Преди още да осъзнае опасността, Александър скочи към него като хищник към плячката си, сграбчи го и го разтърси напред-назад.

— Ти, убиец такъв! Защо го остави сам? Защо си му позволил да яде?

Човечецът почти си беше глътнал езика и запелтечи, че Хефестион изглеждал вън от опасност и че той му бил поръчал пилешки бульон.

— Обесете го — каза Александър. — Отведете го и го обесете. Веднага.

Пердикас погледна към Птолемей. Неговите очи се взираха в Александър. Без да ги мръдне, той кимна с глава. Извлякоха лекаря навън под охраната на Селевк^[3].

Александър се върна при леглото, взря се в него и легна на мястото, където бе стоял преди. Трупът помръдна и се разклати от неговия плач.

Все повече хора се трупаха на вратата — хора с положение, които току що бяха научили новината.

Тия, които бяха вътре, се гледаха безпомощно.

Певкестас докосна рамото ми и каза тихо на персийски:

— Говори с него.

Поклатих отрицателно глава. Трябваше ми само още едно нещо, за да умра — Александър да ме намрази, за това, че аз бях този, който е останал жив. Така че побягнах навън. През града, през вонята на изхвърлените боклуци от празненствата, през улицата на проститутките — без да виждам нищо и без да имам представа накъде вървя, докато не чух техния смях в горите извън града. Дойдох на себе си, когато се спънах и паднах в някакъв поток. Погледнах назад към Екбатана. Слънцето се снижаваше зад височините и разноцветните бойници на стените отразяваха светлината му. Нима офейквах, си казах, докато той получаваше рани в тялото си? Но сега той е ранен в разсъдъка си и може да ме удари в лудостта си. Сега аз го изоставих — нещо, което нито едно куче не би направило.

Смрачаваше се. Дрехите ми бяха разкъсани, а ръцете ми кървяха от трънаците. Върнах се обратно, без дори и да си помисля да пооправя външния си вид за пред хора. Пред вратата на Хефестион навалицата си стоеше почти същата. Отвътре — мъртва тишина. Няколко души излязоха навън, за да говорят настрана. Птолемей каза тихо:

— Трябва да го измъкнем преди да започне да вони. Иначе той ще загуби разсъдъка си.

— Насила ли да го изведем? — попита Пердикас. — Той няма да излезе по друг начин. Трябва да бъдем всички. Сега не е време за изпъкване.

Измъкнах се. Нищо не можеше да ме накара да вляза вътре и да видя как той поглежда от мъртвото лице към моето. Отидох в стаята му и зачаках.

Когато го доведоха, той мълчеше. Всъщност никой от тях не го държеше. Те застанаха около него и започнаха да изразяват мъката си и да възхваляват умрелия. Предполагам, че го правеха за първи път. Очите му бавно огледаха всяко лице, сякаш се намираше в безнадеждно положение пред насочени към него копия. И изведнъж се разкрещя:

— Лъжци! Всички вие го мразехте и му завиждахте! Всички до един! Махайте се, оставете ме сам.

Те си размениха погледи и излязоха. Той остана в центъра на стаята, облечен в официалната си мантия за игрите — пурпурна на цвят с бели ивици. Цялата беше измачкана от въргалянето му върху нея. От гърдите му избухна стенание, сякаш всички рани, които бе носил мълчаливо, решиха да изкрещят в един глас. И тогава той се обърна и ме видя.

Не можах да прочета нищо по лицето му. Александър нямаше оръжие, но ръцете му бяха много силни. Приближих се до него и коленичих. А после взех ръката му и я целунах.

Той се взря напрегнато в мен. Накрая каза:

— Ти скърбиш за него.

В първия момент не успях да се сетя за разкъсаните ми от тръните дрехи, за разраненото ми лице и ръце. Сграбчих едно съдрано парче от кафтана си и го разпорих от горе до долу.

Той ме хвана за косата и наведе назад главата ми, за да разгледа лицето ми. Казах му само с очите си: „Когато ти се върнеш, аз ще те чакам. Ако съм жив. Ако не — значи такава е била съдбата ми.“ Струваше ми се, че ме претърсва цяла вечност с обезумелите си очи. Най-накрая каза:

— Ти го доведе, когато умираше Буцефал. Ти го почете, когато той те спаси от пустинята. Ти никога не си желал неговата смърт.

Както бях коленичил, сграбчих отново ръката му и започнах да хваля пред него мъртвеца. Това беше моята изповед, макар че той не го знаеше. Аз бях приветствал радостно неуспехите и недостатъците на моя съперник. Аз мразех неговите добродетели и достойнства, но сега с болка ги измъквах на бял свят от там, където желанията ми ги бяха погребали. Достойнствата на Хефестион, облени в кръвта ми. Сега той оставаше победител. Завинаги.

Очите на Александър блуждаеха. Не чу и половината от това, което казах. Пусна ме и се върна в самотата си. След малко легна и покри лицето си.

Остана да лежи там и на другия ден. Не прие утеха от никого. Макар че не ми позволи да се погрижа за него, не ме и отпрати. Всъщност почти и не усещаше, че съм там. Генералите на своя глава прекратиха игрите и наредиха знамената да бъдат сменени с траурни венци. Селевк, който все още не беше убил лекаря в случай, че Александър промени решението си, не се осмели да попита отново и го обеси. Балсаматори започнаха работата си с тялото на Хефестион. През нощта, без въобще да ме забележи, Александър ме остави да му дам вода. Успях тихомълком да донеса възглавници в стаята и спах там. На сутринта го видях как се събуди от кратък сън и се отдаде на спомени. През този ден той плака така, сякаш току-що се бе научил как се плаче. Видът му беше като на човек, изпаднал дълго време в безсъзнание, който едва сега идва на себе си. Веднъж дори ми благодари за нещо. Но лицето му беше чуждо и не се осмелих да го прегърна.

На другата сутрин се беше събудил преди мен. Стоеше с една кама в ръката си и режеше косата си.

За миг си помислих, че вече е съвсем откачил и че след малко ще пререже своето или моето гърло Гърците в наши дни полагат само по един кичур от косата си върху погребалната клада. Но тогава си спомних Ахил, който остригал косата си след смъртта на Патрокъл. Така че аз потърсих ножа за подстригване и му рекох:

— Нека аз да го направя. Ще го направя така както искаш.

— Не — отговори той, без да спира да реже. — Не, трябва сам да го направя.

И все пак той се изнерви, когато стигна отзад и ме остави аз да го довърша, така че да може веднага да излезе. Разбуден от мъртвешкия си живот, той изчезна като дим, с широко отворени очи.

Попита къде е Хефестион. Но балсаматорите го бяха потопили в разтвор от селитра. Попита дали лекарят е бил обесен (Селевк беше постъпил много благоразумно) и нареди тялото му да бъде приковано на кръст. А после заповяда в знак на траур да острижат гривите на всички коне и мулета в армията. И накрая — да махнат златото и среброто от бойниците на Екбатана и всичките седем стени да бъдат боядисани в черно.

Следвах го, където можех, в случай че съвсем изгуби разсъдъка си, или се вдетини. Знаех че е полудял. Но той различаваше къде се намира и с кого е. Изпълниха всичките му заповеди. Лекарят Главкос почерня от накацалите гарги.

Следвах го по петите, но не твърде близо — не исках да разбере, че съм подире му. Внезапно той се натъкна на Евмений, който го забеляза твърде късно, за да успее да се скрие. Не можах да видя лицето на Александър. Но затова пък видях ужаса в очите на Евмений. Той знаеше много добре, че го подозират, че е желаел смъртта на Хефестион.

Скоро след това на площада пред двореца се появи богата катафалка със закачени по нея траурни венци. Предадоха на Александър, че приятели на умрелия са я построили като посветен на него погребален дар. Той отиде да я види. Евмений беше първи. Той отдаде на Хефестион пълното си въоръжение — доспехите и всички оръжия. А те бяха великолепни и много скъпи. Следваше го цяла процесия. Дойдоха всички, които се бяха карали по някакъв повод с Хефестион.

Александър гледаше всичко със спокойствието на дете, което са излъгали, но което знае, че не може да бъде заблудено. И той ги пощади — не заради преструвките им, а заради разкаянието им, и страха им.

Когато те свършиха, дойдоха да оставят даровете си тези, които наистина бяха обичали Хефестион. Изненадах се колко бяха много.

На следващия ден Александър обмисли погребението. То трябваше да се състои във Вавилон — новата столица на империята, където неговата гробница щеше да остане във вековете. Спомням си, че когато Дарий бе помолил за мир след падането на Тир, предложил като откуп за майка си, жена си и децата си десет хиляди таланта. Александър реши да похарчи за Хефестион дванадесет хиляди.

Грижите по погребението успокоиха малко разсъдъка му — избра архитект за царската клада, която трябваше да бъде висока двеста стъпки, планира И организира погребалните игри, в които трябваше да участват три хиляди състезатели. Беше спокоен и педантичен във всичко.

Нощем, когато си лягаше, Александър постоянно ми говореше за Хефестион, сякаш споменът можеше да го съживи — какво са правили като момчета, какво е казал той за това или онова, как е обучавал кучетата си. И все пак аз чувствах, че има нещо неизказано. Чувствах очите му, когато бях с гръб. Аз знаех. Той мислеше колко мъка е причинил на Хефестион с това, че се е влюбил в мен. И смяташе, че трябва да изкупи това. Той щеше спокойно и безшумно да ме отблъсне, да не ми обръща внимание и по този начин да накаже себе си и да отдаде своя дар към мъртвия. Знаех, че ако веднъж вземе твърдо решение, той щеше да го изпълни.

Главата ми работеше трескаво — като преследван елен, който не усеща, че бяга.

— Хубаво е, — казах аз, — че Евмений и останалите отдадоха своето към паметта му. Сега той е в приятелски отношения с тях и вече е забравил тленния гняв. Сега, когато е поставен сред безсмъртните, той е загрижен единствено за теб.

Александър се дръпна настрани и остави кърпата в ръцете ми. Притисна с длани очите си толкова силно, че се уплаших да не ги нарани. Не знам какво видя в тази тъмнина. А когато излезе от нея, каза:

— Да… Да… Да… Така трябва да бъде. Нищо друго не е възможно.

Оправих завивките и го сложих го да легне. И тъкмо излизах, когато той скочи в леглото и очите му заблестяха:

— Още утре ще изпратя да попитат прорицателя на Амон.

Измънках нещо и изпълзях навън.

Какъв ли нов завой бях дал на неговата лудост? Когато му казах за безсмъртните, аз разсъждавах като персиец. Това бяха душите на безгрешните, които Реката щеше да пощади, за да отидат в Рая. Но Александър мислеше като грък. Да! Той щеше да попита оракула дали да се отдадат на Хефестион почести като на Бог.

Хвърлих се на леглото си и заплаках. Той беше решил това и щеше да го направи. Замислих се за египтяните — най-стария народ — надменни и презрителни заради дългата си история. Те ще му се присмеят, си казах. Те ще му се подиграят! Тогава си спомних. Та самият Александър бе вече божество. Амон го призна. А без Хефестион той не би могъл да понесе дори безсмъртието.

Мъката ми беше толкова силна, че изпразни главата ми от всичко и заспах.

На другия ден Александър избра жреци, пратеници и дарове за Бога. А след още един ден те поеха към Сива.

След това той стана много по-спокоен. Безумието му утихваше с всеки изминал ден, макар че всички живееха в постоянен страх от него. Приятелите му направиха лични дарове за погребението. Евмений даде най-много. Несъмнено си беше спомнил деня, когато палатката му изгоря. Но въпреки щедрите дарове той бе готов да извърви цяла миля повече, само и само да избегне възможна среща с Александър.

Ходех да яздя из хълмовете, за да се избавя поне за кратко от болката и злочестината. От височините поглеждах назад към града и виждах седморните стени, лишени от техните прекрасни цветове.

Виждах седем огромни черни пръстена и започвах да плача отново.