Волф Дуриан
Робър (16)

Робър пази овцете

Тази сутрин Ирам имаше много работа и ядове със стадото си. Няколко от овните хлопатари бяха побягнали нанякъде заедно със свитата си. Яхнал своето послушно магаре Мустафа, Ирам обикаля цели часове, докато откри отделните групи и ги прибра при стадото.

По овцете личеше, че кучето липсва. Те се подчиняваха лениво и неохотно. Ирам можеше да си ругае, докато пресипне. Той пляскаше с камшика. Изравяше с дългата си лопата буци пръст и ги мяташе по упорствуващите овце. Ала техните кожи бяха дебели и това не ги вълнуваше много. Само куче можеше да им вземе страха.

Овните хлопатари играеха важна роля в голямото стадо. Прибавеха ли се в сметката и тазгодишните агънца, сега стадото броеше двеста и четиридесет глави. Още в прерията, където през пролетта стадото пасеше до изкъпването и подстригването на овцете, бе трудно да не ги изпуснеш от поглед. Прерията не е равна поляна, а пустош. До тая земя не се докосва нито плуг, нито брана, нито някакво семе или култура. Там има хълмове и падини, и пропасти, гдето стотици овце могат изведнъж да изчезнат от погледа ти. Бодливи храсти растат буйно по скатовете, сиво-зеленикавият див пелин, това пустинно растение, се издига на височина колкото човешки бой и пречи на видимостта.

Още по-трудно бе пазенето в планината на лятната паша.

В детските книжки представят овцете като мили, мирнички и чисти животни. Но в действителност те са тъпи и глупави, своенравни и злобни и съвсем не са чистоплътни. Преди стригането ги къпят в реката, но и след това къпане далеч не са толкова снежнобели, както ги рисуват по картинките в детските книжки. Бели са само новородените агънца. Те се открояват с блясъка си сред мръсното стадо, когато то напуща зимните си кошари.

В детските картинни книги милите овчици носят на шиите си камбанки, вързани с небесносини кордели. Действително, овните хлопатари в стадото на Ирам носеха звънци, само че не на небесносини кордели, а вързани за шиите им с ремъци. Помежду си тия звънци бяха съгласувани по тон, всеки от тях издаваше особено звънтене. Музикантът Ирам си беше измислил сам тази мелодия. По звънтенето на камбанките той можеше да разбере дали неговите овни хлопатари са на едно място, а заедно с тях и цялото стадо. Защото всеки от овните биваше неотклонно следван от група овце, от своята свита.

Щом някой тон от съзвучието на звънците липсваше, бил той „до“ или „ми“, Ирам знаеше, че един или друг от овните хлопатари се е заблудил заедно със своята свита или пък е побягнал от проклетия, тоя Моцарт или Верди. Ирам бе нарекъл своите овни хлопатари с имената на прочути композитори. Един се казваше Майербер, друг — Доницети, трети — Маскани, четвърти — Йохан Щраус. Страшен кръшкач беше този негов Йохан Щраус, царят на валса.

То се знае, за едно такова музикално пасене на овце човек трябваше да има и музикален слух. Ирам го имаше.

От време на време той преброяваше свитата на различните композитори. По начало пазенето на едно голямо стадо си е постоянен урок по смятане.

Господин Тъпър, собственикът на животновъдната ферма, твърдеше, че в целия край не можело да се намери по-добър овчар от Ирам.

След всичките ядове през този ден за овчаря все пак имаше и една радост. Робър си беше дошъл. Върнал се беше самичък.

Не че се втурна да го посрещне радостно. Лежеше си в сандъка, който овчарят му бе приготвил за спане, и се подаде оттам едва когато Ирам му остави съдинката с храната. Робър лакомо я изгълта.

Ирам си даваше вид, че не се интересува от него. Но тайно го наблюдаваше. Направи му впечатление, че животното се държи боязливо и някак наплашено. Когато след яденето посегна да го погали, Робър се дръпна, подви опашка и се пъхна в сандъка си. Явно беше, че през този ден той беше набрал някакъв лош опит.

Може би главният ратай го беше прогонил с камшик от двора.

Ние знаем онова, което Ирам нямаше как да знае. Камъчето, ударило Робър, забиването на куршума в земята, гърмежът на огнената светкавица, стигнал до него от далечината, го бяха наплашили до смърт. Обстоятелството, че в страха си той не беше избягал вече във фермата, а при овчарската каручка, доказваше, че сега вече се чувствува у дома си тук, че тук му е мястото.

Беше се сприятелил с овчаря.

На следната сутрин Ирам взе Робър за пръв път със себе си на пасбището.

Мъгла беше покрила прерията. Овцете току-що бяха станали и почваха да пасат, агънцата стояха около майките си и блееха. Робър пристъпваше зад ботушите на Ирам, точно по следите им, привел глава към земята, ноздрите му се движеха. Беше надушил овцете.

Ала ето че и овцете подушиха вълка. Онези, край които минаваше, преставаха да пасат и вторачваха очите си във вълка, който се държеше като куче. Овните хлопатари вдигаха рогове и се пулеха: изведнъж сред тях се бе появило куче, не, вълк! Или може би все пак беше куче? Седеше до овчаря като същинско куче.

Ирам почна първия си опит с вълка. Изсвири с уста и посочи с дръжката на лопатата. Отначало той го пращаше след магарето, но скоро Робър разбра, че след изсвирването трябва да се спуска само натам, накъдето сочеше тоягата. И щом го зърнеха, изостаналите или отклонилите се овце сами хукваха обратно при стадото; не допускаха да се стигне дотам, той да се нахвърли отгоре им. Покрай застарелия Коли овцете бяха изгубили дисциплината си, тичаха ту насам — ту натам, както им хрумнеше, и се пръскаха надалеч в полето. Често овните хлопатари бяха заставали насреща му със заплашително сведени рога. Сега главите на всички овце мигновено се надигаха от земята, щом Ирам свирнеше. Всички вперваха поглед във вълка. Истинско удоволствие бе за овчаря да работи с Робър.

Ала старият Ирам познаваше своите овце и не си правеше илюзии, че и занапред ще остане все тъй, както през този първи ден. След известно време овцете привикнаха с миризмата на вълка и страхът им от него намаля. Този мним вълк не им правеше нищо, не закачаше и агънцата. А и не скачаше отгоре им като зло куче. Не беше истински вълк, но не беше и истинско куче. Не лаеше.

— Издай някакъв звук! — заповяда Ирам и му даде пример. — Ау, ау, ау!

Когато иска, вълкът може да лае. Робър не искаше.