Волф Дуриан
Робър (13)

Пролет без Джил

Ден и нощ, нощ и ден чакаше Робър да дойде Джил. Та нали тя трябваше да се върне при него! Беше се научил вече да чака. Чакал беше веднъж майка си между своите изгладнели братчета и сестричета в пещерата. Достатъчно бе само да се чака, дълго да се чака…

Но Джил беше заминала за големия град и отдавна бе пристигнала с Пасифик-експреса там, на две хиляди и петстотин километра. Леля Емелина я беше посрещнала на западната гара — тя съвсем не изглеждаше толкова страшна, колкото си я представяше Джил, всъщност бе мила и приятна жена — и ето, сега Джил живееше сред един нов и чужд свят, сред един свят, изпълнен с шум. Тук нямаше коне, само автомобили. А нямаше и прерия, над която човек можеше да хвърли поглед чак до края на света; околовръст се издигаха до небето каменни стени с безброй дупки по тях. Всичките тия дупки бяха прозорци (у дома, в малкото им жилище за ратаите, имаше само два). Същото пролетно слънце грееше и тук, ала почти не му оставаше време да изпрати лъчите си до дъното на дълбоките долини сред небостъргачите, гдето гъмжеше от хора и автомобили.

След най-последната година татко и дъщеря контрабандно си бяха прекарали още една най-най-последна година заедно. Но повече от това не можеше. От магазина на малкия град сред прерията нейният баща й купи рокля и палто — в края на краищата Джил не можеше да отиде в Чикаго по пуловер и с бричове за езда. Почти никога през живота си тя не беше проливала сълзи, ала тогава рева през целия път — скри лице под палтото си в своето ъгълче в железопътния вагон и рева. Татко й поведе към дома за юздата наред със собствения си кон и Тъндърболт, който сега беше останал без господар.

Тъжно поклащайки глава, главният ратай Лиза поглеждаше… кучето Робър, което оттогава насетне ден след ден лежеше пред стълбата и чакаше Джил. То не побутваше храната си.

— Хайде, не ставай глупав! — рече му Лиза. — Все някога тя ще се върне, но не можеш да лежиш и да чакаш дотогава.

Робър гледаше някъде встрани от него.

Какво да прави с това… куче?

Овчарят Ирам водеше през двора своето стадо, което беше извел от кошарата на стопанството. Новородените агънца подскачаха наоколо, тъкмо през този слънчев пролетен ден те излизаха за пръв път извън оградата. „Бе-бе-беее“ — примамваха овцете майки своите малки.

Но агънцата не се оставяха да ги спрат. Те подскачаха лудо из двора, катереха се като опитни спортисти по купчината боклук. Не подозирайки нищо, спряха пред къщата на ратаите до вълка, своя смъртен враг, и впериха погледи в него. Робър не се помръдна. Ноздрите му потръпнаха, беше подушил овцете.

Магаренцето теглеше количката на овчаря. Напускаха зимната квартира, за да излязат навън, сред пролетта. И ето че сега зад количката се появи и овчарят. Човек не може да си представи овчар без куче, но Ирам нямаше вече куче. Неговият Коли, който до миналата година все още бе куцукал след стадото, беше умрял през зимата от старост.

Ирам спря край къщата на ратаите пред Робър. Наведе се и погали вълка. Робър допусна да го погалят, но не прояви никаква взаимна обич. В това време овцете се пръснаха из двора, вмъкнаха се в сеновала и почнаха да хрупат сеното.

— Гледай само какво става! — рече Ирам на вълка Робър. — Ти си лежиш тук и скучаеш. Я ела да ми помагаш да пазя овцете. Виждаш сам, нямам вече куче, което да ми помага.

— Вземи го, щом смяташ, че може да ти върши работа — рече главният ратай. — Само лежи тук, нищо не яде и не помръдва от мястото си. Ще умре от глад пред стълбата.

Овчарят се поусмихна.

— Значи ми даваш… кучето? Щом като нямаш нищо против, ще опитам с него.

— Няма да се оправяш лесно с тоя пес — рече главният ратай. — Никого не слуша… освен Джил.

Сега вече Ирам събра овцете, стадото се заблъска, за да излезе от двора, тук-там сред гъмжилото можеха да се забележат витите рогове на овните водачи. Сред мръсния цвят на старите овце се открояваше белотата на агънцата.

— Ела с мен! — рече Ирам и подръпна Робър за нашийника.

Робър извърна главата си на друга страна.

Ирам го върза с въже за количката, магарето тръгна. Робър се запъна, остави се да го влачат. Постоянно извръщаше глава назад, докато къщата изчезна от погледа му.

На първо време той остана завързан за каруцата. Ирам сложи до него съдинка с вода, която той жадно излока. Жаждата е по-силна от всичко. Овчарят го потупа, погали го, почна да го увещава:

— По-нататък ще ти се хареса при мен. Добри приятели ще станем ние с тебе.

Робър погледна след двамата черни братя, които се отдалечиха. Яхнал магарето, Ирам се отправи към овцете, на пасбището. Нямаше да му е лесно с вълка — по този въпрос той беше наясно. Но затова пък толкова повече му се искаше да разбере дали ще спечели приятелството на животното. Пък и имаше сега време да се занимае с него.

Вълк в ролята на овчарско куче!

В своята родина Унгария, в Пустата, Ирам често беше виждал укротени вълци, които овчарите използуваха за тренирането на своите кучета от вълча порода. Всички тия кучета от вълча порода имаха в жилите си по няколко капки вълча кръв.

Слагаха вълчетата, още преди да прогледнат, под някоя, кучка, която имаше малки. Младите вълци израстваха сред своите братя и сестри, след това ги оставяха да тичат сред тяхната глутница и ги възпитаваха заедно с кучетата, за да станат пазачи на овцете. Правеха това, за да ги сближат съвсем с кучетата. Никога не се беше случвало някой от тия укротени вълци пазачи да посегне на овца в стадото.

Защо пък да не му се удаде същото и с укротения вълк Робър, ако той се почувствува у дома си при Ирам?