Волф Дуриан
Робър (12)

Тайната се изяснява

Една сутрин Джил пъхна своя Робър в чантата на седлото, така че оттам се подаваше само малката му топчеста глава (веднъж вече той беше пренасян по този начин). На Тъндърболт това никак не се понрави, той извиваше гръб и през целия път присвиваше уши. Обидени бяха и Баркър и Уегър, защото през този ден не им се разреши да придружат Джил.

Маки още беше на обиколка заедно със своите кучета. Джил слезе до неговия фургон и извади от чантата Робър. Седна на един сандък. Беше свалила само оглавника на Тъндърболт и го беше пуснала да пасе.

Робър прояви голям интерес към сандъка, върху който седеше Джил; по една случайност той беше жилището, дето спеше Дай. Ревностно и възбудено Робър почна да души отвън и отвътре сандъка, да рови сламата, заскимтя, после затърси нещо наоколо в тревата и под колата, където по-рано стоеше кошницата, втурна се пак обратно към сандъка и се мушна в него.

После пристигна Маки със своите кучета.

— Минах оттук с коня си и рекох да ти кажа на бърза ръка „добър ден“ — обясни Джил.

— Ама че мило от твоя страна. Ха! Ти ли доведе със себе си кученцето?

— Да.

— Но… ние се познаваме вече с малкия. Дай, какво ще кажеш ти? Бъни пак е дошъл насам.

Но Дай нямаше какво да каже. Затова пък териерът Нед се разлая като бесен и не престана да ръмжи дори след като му се заповяда да млъкне. Голямото овчарско куче Фаг наблюдаваше с философско спокойствие тая приветствена сцена.

Но все пак Дай приветливо размаха опашка и малкият подскочи към нея, а опашчицата му — още далеч не можеше да се говори за истинска опашка — трепкаше като махалото на някой повреден часовник. С такава благодарност си спомняше за нея той, дребосъкът. Тя беше майка му. Светлата точка беше изчезнала сред мрак и тогава тя беше дошла при него и беше спасила живота му тъкмо когато той почти умираше от глад.

— Тя не е истинска майка на малкия, само го откърми — обясни Маки. — Защото всъщност той е вълк, трябва да знаеш това.

Джил кимна утвърдително.

— Значи вече го знаеш?

— Ирам ми каза.

— Истински вълк. Лично аз го измъкнах от вълчата пещера.

Маки разседла своето пони, сложи на спиртника котлето със супата и докато вършеше това, разказа на Джил цялата история от начало до край.

— А пък после, знаеш ли — тъкмо преди няколко дни, той ни избяга. Къде го намери ти?

— Дотича при мен в нашата конюшня.

— В обора на фермата?

Джил на свой ред разказа.

— Сега ти сигурно искаш да си го вземеш обратно, така ли? — запита накрая тя.

— А нима ти би желала да го задържиш?

— Ах, да, на драго сърце ще го задържа.

— Но за какво ти е вълк?

— Няма защо хората да знаят, че е вълк. Ирам знае, но няма да каже никому. А пък аз ще се отнасям към него, като че то си е малко куче. То пристигна при мен в конюшнята; откъде ще знам, че е вълк? Наистина го сметнах за кученце.

— Да, човек, който не разбира тия неща толкова добре, както Ирам, никога няма да открие. Но не е там работата. Трябва да не забравяш, че само след година този вълк ще стане по-голям и по-силен от моята Дай. А вълкът е опасен хищник. Да знаеш само как ли не сме патили вече от вълците.

— Ирам казва, че когато един вълк е откърмен от кучка, става питомен и кротък като куче.

— Аз не бих държал дълго вълк, пък ако ще и да е питомен и кротък, както казва Ирам. Зад неговата кротост, знаеш ли, винаги се спотайва хищникът.

— Тогава дай го на мен, щом като и тъй, и тъй не смяташ да го задържиш.

— Добре, но трябва да ми обещаеш никому да не казваш, че съм ти го дал аз. И аз не съм разправял за него на никого, освен на теб и няма да разправям — можеш да разчиташ на моето мълчание.

— Дай си ръката, Маки! Двамата не знаем за това нито дума.

Сега вече Джил знаеше всичко, което искаше да знае.

— И много ти благодаря! — добави тя, като стисна здраво ръката му.

— Искаш ли една супа?

— Не, благодаря, трябва да се прибирам в галоп в къщи. Друг път пак ще ти дойда на гости. А сега внимавай — да видим дали малкият предпочита да остане при тебе или при мен.

Тя беше отвързала Тъндърболт, възседна го и потегли. Вълчето се втурна след нея.

— Виждаш ли? — извика Джил, като се извърна назад.

Наведе се, както беше на седлото, хвана за врата своя Робър и го пъхна в чантата на седлото.

Маки я изпроводи с поглед.

— Ех, дано тая работа не свърши зле — каза си той и се почеса зад лявото ухо.

Оттогава насам за втори път се запролетява и Робър е, кажи-речи, напълно израсъл. Рошавата му, отпусната надолу опашка стига почти до земята, а над пухкавата му козинка има покрив от рунтави, четинести косми. Очите му са леко извити, ушите му — къси. Понякога, когато наоколо нямаше никой, за да я наблюдава, Джил беше разтваряла муцуната му и тайно се бе възхищавала на яките зъби. Вълкът Робър още никога не беше използувал тия свои смъртоносни оръжия.

Дори дивият вълк не граби в близката околност на своята бърлога. В горските гъсталаци, гдето вълците обикновено се подслоняват денем, дивечът си остава необезпокояван от тях. Сърните си живеят там съвсем спокойно, в мирно съседство с вълците, а пред вълчите дупки подскачат зайчета и никак не се тревожат при появата на вълците. Вълчицата майка носи плячката за своите малки отдалеч, никога от близката околност.

За него, за вълка Робър, беше достатъчно само да посегне. Кокошките се въртяха наоколо и кълвяха от храната му, понякога някоя от тях литваше и кацаше на гърба му, но на него дори не му хрумваше да отвори уста и да я захапе. Не само защото беше питомен вълк. То си беше в кръвта му. Беше законът на всички вълци: никакви следи там, където възнамеряваш да спиш!

Отначало Баркър и Уегър бяха подхващали някое и друго спречкване с пришелеца. Но те отдавна се бяха отказали от това и сега се държаха на по-голямо разстояние от Робър. Не ги вземаха вече при езда, а общият им смъртен враг, койотът, тъй и не се беше явявал.

Докато Джил беше там, всичко вървеше добре.

Робър я следваше като вярно куче на всяка крачка. Подчиняваше се дори на погледа й, на най-малкия знак, който му даваше с очи; достатъчно беше само да го погледне. Тя не можеше да го взема със себе си в конюшнята и на ограденото пасбище, Робър я чакаше отвън, докато се върне. Дори когато това продължеше с часове, той чакаше.

Конете не можеха да го понасят. Но с течение на времето Тъндърболт беше попривикнал с него. Когато Джил излизаше на езда, Робър тичаше покрай тях, винаги на известно разстояние и от онази страна, където вятърът вееше срещу него, така че да не тревожи коня.

Вечер лягаше в стаята до леглото на Джил и я пазеше.

Ала освен на Джил той никому, дори на баща й, не се подчиняваше. Гледаше в друга посока, когато някой го викнеше. Никого не поглеждаше право в очите, само Джил.

И… не лаеше. Странно куче!