Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zone Null, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Херберт Франке. Нулева зона

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №52

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Любен Дилов

Преведе от немски: Лидия Капонова

Редактор: Людмила Стоянова

Редактор на издателството: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Немска (ФРГ), първо издание

Дадена за печат на 27.X.1983 г. Подписана за печат на 16.XII.1983 г.

Излязла от печат месец януари 1984 г. Формат 70/100/32 Изд. №1725

Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. УИК 10,11. Цена 1,50 лв.

Страници: 256. ЕКП 95363 21431 5637–239–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-830.1–31

© Лидия Капонова, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

Herbert W. Franke / Zone Null

© Suhrkamp Verlag Frankfurt am Main, 1980

История

  1. — Добавяне

* * *

Лъхна го влажен и задушен въздух. Чу се пронизителен вик. Кресливи, неразбираеми гласове изпълваха пространството.

Излезе от кабината. Ходилата му залепваха за пода. Всяка стъпка оставяше мокри следи.

Мъгла. Приглушена светлина. Неоновите тръби на тавана бяха обвити от сивкавобяла, трепкаща омара. Не се виждаше надалеч, само на няколко метра. Пред него имаше стена, напръскана с блестящи капчици. Продължи внимателно нататък, зави зад един ъгъл…

Стигна до зала, в която мъглата не бе толкова гъста. Посрещна го шумна гълчава.

— Направете място! Дайте път!

Чу се свистене сякаш от дюзи. Плътно зад него се появи кола на въздушни възглавници… той отскочи встрани. На волана стоеше примат, гледаше от възвисоката седалка, въртеше равномерно глава във всички посоки. От каросерията на колата, обградена с висок парапет, се разнесе пронизителен писък. Показаха се човешки глави, изчезнаха, отново се появиха. Странни лица — гладки, с къси, плоски носове и големи очи, главите — изцяло окосмени.

Колата спря недалеч от Даниел. Една от вратите се отвори, седящите вътре хора наизскачаха с крясъци, хлипане и смях — блъскаха се, удряха се, падаха; приматът подскачаше около тях, насочваше ги, помагаше на падналите, хващаше тези, които се опитваха да избягат, изблъскваше ги към някаква машина, чието предназначение остана неясно за Даниел — няколко стъпала, водещи към продълговат подиум, върху него скеле, наподобяващо стартово устройство на писта за робоколи.

Малките човечета тичаха нататък или пък бяха насочвани натам, заставаха на някаква лента, движена от два цилиндъра. Мутанти? Джуджета? Болни? Даниел никога не бе виждал толкова много изроди на едно място — гледката го ужасяваше: твърде големи глави върху мършави голи тела, а към тази диспропорция се прибавяше и психически дефект — можеше да различи само отделни думи, изкрясквани високо, но трудно намираше смисъл в тях — бяха може би възгласи, а може би ругатни? Луди?

Изведнъж усети, че някой го хваща за ръката и го дърпа към пътеката, на която се бяха наредили всички в редица. Той поиска да се възпротиви, но лентата, на която бе стъпил, се задвижи под краката му, обгради го парапет, вече не можеше да слезе и ако не искаше да падне, трябваше да пристъпя, отначало бавно, после по-бързо. Все още успяваше да запази равновесие, но скоростта се увеличаваше непрекъснато, затича в механичен тръс, за няколко секунди у него се надигна нещо като амбиция, настрои се за състезание, поставената задача не го затрудняваше, преодоляваше трудността без усилие, той превъзхождаше машината…

Две дузини уродливи същества се мъчеха около него — рояк ритащи създания, които надвишаваше с цяла глава. Виковете им се чуваха все по-рядко, някои звучаха жалко и задавено, залата бе изпълнена със запъхтяно дишане, летяха черни и руси кичури, мършави ръце търсеха упора в парапета…

Даниел усети, че се изморява. Имаше чувството, че лентата все се движи малко по-бързо от него и беше принуден да ускори темпото, да тича по-бързо, макар че беше безсмислено да иска да се измъкне от конвейера. Само напред нямаше преграда — ако се тича достатъчно бързо, можеше да се стигне до спасителната площадка. Спокойствие — сега всички въпроси, предположения и очаквания останаха на заден план, мислите му кръжаха около движението на краката, около темпото, умората, сигурния бряг на площадката.

Защо бягаше? Каква бе целта? Погледът му беше отправен напред — там се виждаше вертикално разграфена скала, някаква червена светлина се движеше нагоре-надолу. В ниското, върху един съд проблясваше малък сребристочервен предмет.

Усещаше краката си пълни с олово. Не беше свикнал на такова напрежение, тялото му беше по-тежко от телата на останалите бегачи. Събра всичките си сили, съсредоточи се за по-голямо натоварване и изведнъж рязко увеличи темпото, за да може да скочи на площадката. Но лентата ускори своя ход със същото темпо и сега той трябваше да поддържа повишената скорост, което прогони и последните му надежди.

Олюля се, имаше опасност да загуби равновесие. Посегна към парапета, за да се подпре, но ръката му се дръпна инстинктивно още преди да е осъзнал болката-по парапета течеше ток!

Безкрайно тичане…

Чудеше се на самия себе си, че все още се държи. Краката му се движеха срещу съпротивяващата се жилава маса, а усилията да се пребори с нея бяха болезнени.

Намали темпото.

Скоростта на лентата също се понижи, но не достатъчно — все още бе твърде висока.

Даниел се олюля, падна. Лентата го понесе назад, блъсна го в една стена, усети електрически удар, преобърна се, бутайки се непрекъснато в парапета, търкаляше се по лентата…

Тишина…

Само няколко секунди и отново викове — победни, алчни.

Беше вече изправен. До него стоеше примат и го подпираше. Той дръпна Даниел назад, посегна към блестящия предмет, разви го и от хартията се показа светлокафява буца с яйцевидна форма… Ръката на примата притисна меката лепкава маса върху устата му. Даниел се отбраняваше, но не можа да устои на силата на примата. Трябваше да разтвори челюстите си… устата му се напълни с натрапчиво сладка маса… липсваше му въздух, бореше се с пристъп на задух, едва преглъщаше, лепкавата каша течеше от устата му, кашляше…

Най-лошото бе преминало; препаратът се разтвори бързо, част от него той преглътна, друга изплю.

Междувременно приматът го беше дръпнал със себе си и го бе набутал върху превозното средство на въздушни възглавници… озова се пак сред малките същества, които все още крещяха, но вече не така високо, вълнението им като че ли бе понамаляло, седяха на земята и ближеха сладката каша, като клепаха ръце и лица, дъвчеха, мляскаха.

Колата потегли по дългите коридори през облаци от пара. Всеки път, когато завиваха, човечетата изпопадаха едно върху друго, повличаха се взаимно, квичаха, боричкаха се. При това често се приближаваха до Даниел — носещата повърхност беше тясна. Даниел усещаше миризмата им — смесица от парфюм и екскременти, те го докосваха без притеснение със своята бледа, влажна, мека кожа, а това му беше извънредно неприятно. Неговата кожа също бе толкова влажна от пот, че по дрехите му се бяха появили малки капчици, крачолите на панталона му бяха провиснали и лепнеха на коленете.

Спряха. Крилата на въртящата се врата се разтвориха. Застанаха на входа на дълго помещение, така че откъм страната на превозното средство нямаше повече никакъв проход. Другите напираха да слизат и когато Даниел се спря, към него притичаха два примата, смъкнаха го на пода, държейки го здраво. Явно се бяха разбрали мълчаливо — може би с погледи, — защото започнаха като по сигнал да му събличат дрехите. Даниел се дърпаше, но нищо не помагаше, приматите бяха по-силни. Не че бяха брутални с него — хватките им бяха много внимателни, силата — премерена, превъзходството — делово, оставаха безучастни, не чуваха, което той се опитваше да им обясни, вероятно не го и разбираха, действуваха сръчно, уверено и бързо и той вече стоеше гол сред останалите.

Помещението беше съвършено празно, подът от грапава изкуствена материя миришеше на карбол. Беше приятно топло. Тук човек се чувствуваше — Даниел трябваше да признае — по-добре без дрехи, но положението беше доста неприятно — уродливи голи същества — мъжки и женски, както се виждаше, макар че половите им органи бяха едва развити или атрофирали. Внезапно насреща им задуха хладен вятър и в същото време прозвуча звънец. Даниел видя как останалите клекнаха бързо и той не повярва на очите си — изпразниха мехурите и червата си на пода — там, където стояха. Даниел се помъчи да се абстрахира от тази противна гледка, но за свой ужас трябваше да установи, че и той почувствува внезапен напън. Хладна тръпка пробягна по влажното му тяло. Опита се да се противопостави на усещането, остана стегнат и прав, но разбра, че не може да владее тялото си, и веднага след това почувствува като за награда, че въздухът стана по-топъл. Вода докосна пръстите на краката му — поносимо гореща, прииждаща на вълни и оттичаща се някъде. Двата примата отново бяха до него. Усети, че го хващат и навеждат, а някой застана зад него — изпълнен с възмущение разбра, че му пъхват свещичка в ануса.

Отново стоеше прав, все още го държаха здраво, само след секунди усети разбъркване в червата си и слабост в стомаха, лек напън, клекна веднага — пазачите му го пуснаха — и той изхвърли фекалиите си на тласъци, спазматично, с пъшкане.

Изправи се отпаднал, с треперещи колене — миризмата, която постепенно се разнасяше наоколо, беше непоносима, но задуха вятър с дъх на карбол, топъл и приятен, само че замайващ.

Суматохата около него продължи — боричкаха се, тичаха един подир друг, блъскаха се един връз друг и той стоеше безпомощен сред блъсканицата, докато едно от женските същества не му обърна внимание. То се приближи, издаде някакъв вик и го посочи с пръст. Останалите също се приближиха, обкръжиха го, гледайки го с широко отворени очи. По-смелите посегнаха към него, заопипваха го, станаха и по-нахални, започнаха да го щипят, докосваха най-интимните му части.

Даниел се опита да се отдръпне, но те го бяха обградили от всички страни, почувствува, че пада… През помещението премина бръмчащ звук, от стенните дюзи потекоха горещи пронизващи водни струи, те плющяха по незащитената кожа. Някои от съществата падаха и се опитваха да избягат от пороя пълзешком.

В началото Даниел сметна, че става въпрос за мярка за неговата сигурност, но после забеляза, че никой не бе изненадан или уплашен, напротив, през редиците мина ликуване, пуснаха го, втурнаха се срещу струите, подхлъзвайки се, търкаляха се по пода, който бе покрит с педя вода, пръскаха се взаимно, скачаха високо и шляпаха с крака в кипящата вода.

Изведнъж из въздуха се разнесе нещо бяло, мехурчета, пяна. Може би във водата имаше някакъв сапун-дезодорант. Скоро всички бяха покрити със снежинки от пяна — по лицата, по главите, навсякъде.

Отново настъпи промяна — водата стана по-хладка, дори студена, чуваха се викове на удоволствие или на неудоволствие, не можеше да се разбере, пяната изчезна… водата пресъхна, спусна се фина аерозолна мъгла, усети блудкав вкус на масло, чу се къркорене от скритите отточни тръби, дюзите в стената се бяха затворили.

Всички се втурнаха обратно, блъскаха се към колата. Автоматичната врата се затвори, превозното средство тръгна. Отпред стоеше приматът, който управляваше и от време на време поглеждаше назад. Даниел успя да се докопа до едно място край парапета — действителна преграда за останалите, които все още гледаха навън, но не и за Даниел. След първия завой той се преметна, спъна се, падна и бързо се хвърли настрани… беше вече извън полезрението на похитителя си. Глезенът го болеше… Навехнат? А може би счупен?

Изправи се, опита се да тръгне… усети тъпа болка, която се изостряше, щом стъпеше на засегнатия крак.

Не можеше да остане тук. Огледа се — няколко коридора се кръстосваха, стелеше се мъгла, открояваха се квадрати мътна светлина. Избра наслуки една посока и пое по нея, накуцвайки. Напредваше бавно. В това състояние трябваше да избягва всяка среща с надзирателите. Вярно е, че бяха само обикновени примати, но физически те го превъзхождаха, а в момента това беше по-важно.

На няколко пъти спираше и се ослушваше — всяка стъпка по влажния под предизвикваше шляпащ звук, — щеше да се ориентира своевременно, ако някой се приближеше.

В тази част на лабиринта нищо не помръдваше. Попадна в помещение, в което се намираха по-едри екземпляри от странните човечета — те лежаха в редици на нарове, спяха или се намираха в някакво полусънно състояние, не трепваха въобще. Една от стените бе покрита с голямо командно табло, работеше автомат, виждаха, се трепкащи светлинни точки, които даваха данни за съдържанието на заложената информация. От едната страна на наровете излизаха кабели, водещи към обръчите с електродите, закрепени на черепите на лежащите.

Даниел закуцука назад, болката постепенно стана непоносима. Почиваше си все по-дълго, облегнат на стената, изпънал болния крак.

Отново кръстовище на няколко коридора — сега накъде? Не знаеше коя посока да избере. Асансьорът, който не се подчиняваше на нарежданията му, не му вършеше работа, а друг изход не знаеше.

Чу се тихо шляпане някъде откъм дъното на коридора. Обърна се наляво… оттам също се чу звук, който се приближаваше. Оставаха още две посоки. Беше все едно накъде ще се обърне. Заподскача напред на един крак, подпирайки се на стената.

Отново чу тихото шляпане… Спря. Здравият му крак също отказа да му служи, краката му се подкосиха. Клекна на земята, неспособен на каквото и да е движение.

Стъпките се приближаваха несигурни зад стената от мъгла — още не се виждаше никой, само от време на време една сянка затъмняваше смътната белота, виждаха се контури на тромави фигури…

— Даниел, ела!

Все още се чуваха шляпащите звуци, приглушено ехо, капки и ромолене в далечината зад светлинната завеса.

— Даниел, ела!

Мъгливи облаци витаеха над него, чуваха се стъпки — вече съвсем близо, воал от сребристи капчици се стелеше наоколо, различаваха се огромни, клатушкащи се сенки.

— Даниел, ела!

Някакъв глас го викаше, настояваше, пробуждаше го от летаргията. Той се обърна — една пластмасова плоскост се бе отместила встрани — в стената се бе отворил процеп, през който се подаваше протегната ръка.

Опита се да стане… не успя. Пропълзя до отвора, промъкна се през него — наоколо му здрач, само от една ивица на стената се процеждаше слаба жълтеникава светлина.

— Надявам се, че денят ви е бил приятен.

— Чудесен ден.

Беше Памела. Тя върна стенната облицовка на мястото й. Тук нямаше мъгла, нямаше влага, само суха задуха.

— Елате, Даниел!

— Не мога, ранен съм, кракът ми е навехнат, а може и да е счупен.

— Това може да се оправи! — Тя се наведе над Даниел, погали косата му, целуна го. — Почакайте тук, ще се върна веднага!

Остана сам. Само една тънка стена го делеше от царството на малките човечета — невъзможно бе да са мутанти, твърде много си приличаха, за да са такива. Една стена — твърда, термоизолираща, звукопоглъщаща. През нея шумовете се чуваха съвсем приглушено. Долавяше се слабо трополене, сякаш някой се блъскаше в кухи предмети, чуваха се неясни викове.

Когато стоеше спокойно, болката го отпускаше, ставаше тъпа. Даниел се огледа — запознаваше се с нова част от централата, тази зад гладките стени, зад облицовката, зад кулисите — зоната на техническите съоръжения, снабдителните пътища, каналите. Тук някъде трябваше да се намират и въздухопречиствателите, автоматичните кухни, химическите съоръжения. Под коленете си усети нещо твърдо — по пода минаваше релса. Докосна я — металът трепна леко, — усети вибрация, която се усили малко, а после отново отслабна.

Когато очите му свикнаха с дрезгавата светлина, забеляза нови подробности. От стените излизаха жици, събираха се в дебел кабел, който обточваше едната стена. Освен това няколко масивни тръби пресичаха тясното помещение. Откъм коридора се чу някакво шумолене, нещо издрънча и кънтящото ехо отекна неколкократно.

Болката в глезена бе намаляла. Даниел се опита да стане, помисли за момент, че кракът му е отпочинал и може да понесе ново натоварване, но когато се изправи бавно, острата болка отново го прониза, той залитна, подпря се на стената, не издържа и без малко да падне. Сви се омаломощен на пода. Когато сърцебиенето му отслабна, видя какво се беше случило. Една от жиците висеше — бе скъсал проводник. Беше прекъсната някоя от връзките, един от шалтерите нямаше да функционира, някое от повикванията щеше да остане без отговор, някое указание нямаше да бъде спазено, едно съобщение щеше да бъде спряно, някоя проверка осуетена, някой, който щеше да иска, получи, да направи или предотврати нещо, щеше да чака напразно и да открие, че системата не е съвършена.

От дъното на коридора долетя шум — отначало тих, после по-силен, чуха се слаби удари и търкаляне. Нещо се приближаваше — беше някаква странна фигура, с ръце-клещи и огромно, мигащо око.

Даниел се опита да избяга. Пропълзя няколко метра, влачеше се на здравия си крак, но напредваше твърде бавно.

Създанието не се приближи, то спря там, откъдето той беше влязъл. Окото се завъртя, опипвайки всичко наоколо. После крайниците се задвижиха като пипала на паяк, показа се конусовидна конструкция, закрепена на телескопно рамо. Свистене, махово движение напред-назад…

Скъсаната жица беше отстранена, конусовидната глава на уреда застана до стената, задвижи се бавно и равномерно по права линия из въздуха, оставяйки след себе си светлокафява следа…

Проводникът отново бе изпънат там, където беше преди, системата бе възстановена, редът — отново въдворен. Робоколата се плъзна обратно по релсата.

Някъде имаше управляваща инстанция, мозък на контролната система, който беше вездесъщ. Вероятно нито едно съоръжение не бе излязло от строя, вероятно съществуваше застраховка срещу всякакви повреди, въпреки че в тази част от централата нямаше хора.

Памела? Какво правеше тя тук? Можеше ли да се скрие човек на това място? Да води свой живот? Можеше ли оттук да оказва влияние на хода на нещата оттатък? Можеше ли да пречи, да саботира?

Даниел седеше със затворени очи, изтощението го бе обзело напълно, не спеше, но не бе и буден, дремеше. През уморения му мозък прелитаха образи и сцени от близкото минало, но не в логическа последователност, а неподредени. Главата му клюмна, без картините да изчезнат, стресна се.

Памела стоеше до него. Беше донесла две патерици. Помогна му да стане, пъхна опорите под мишниците му. Той вдигна болния си крак, сви го, стъпи на здравия и се опита да тръгне, но се затрудни, тъй като подът бе осеян с кабели и тръби. Беше тясно, по стените имаше схеми, механични и химически апарати, камери, но все пак в близост до релсата оставаше свободен преход. Имаше кръстовища и разклонения, преходи към по-долни етажи. Спряха в едно разширение на коридора. Между откритите шалтерни схеми се виждаше широк цокъл, зад който нещо бръмчеше. Върху купчина гъсто преплетени тръби бяха метнати няколко одеяла. Даниел се пъхна между тях. Памела го покри и коленичи до него. Над жичната мрежа на някакъв шалтер беше прикрепила куфар с медицински прибори и принадлежности. Извади оттам спринцовка и впръска в нея болкоуспокояващо средство. После се зае с крака му, намаза го с чет-чица, потопена в леденостудена течност, извади нещо като кутийка, насочи един параболичен екран към глезена му и включи. Смъдеше и щипеше, но не болеше. Даниел имаше ясното усещане, че кракът му зараства, кост с кост, плът с плът.

Памела все още стоеше на колене, приведена над него. Прокара ръце по лицето му, по врата, по раменете.

— Знаеш ли какво е майка? — попита тя нежно.

Даниел поклати глава отрицателно.

— Аз съм твоята майка — каза тя отчетливо, — а ти си моето дете.

— Да — отвърна Даниел.

— Трябва да ми кажеш всичко. Трябва да ми вярваш. Само аз мога да ти помогна.

— Само ти — каза Даниел.

— Бедното ми момче, какво само са направили с тебе? Но каквото и да си сторил, майката прощава всичко. Винаги е било и ще бъде така.

— Да, да.

— Ти си по-различен от останалите, веднага почувствувах това още преди да те познавам. Но и другите го забелязаха. Поради тази причина те довеждат до отчаяние, затова се и случиха всички тези ужасни неща.

Тя замълча, погали го и продължи:

— Аз мога да ти помогна, аз съм единствената, която може да ти помогне. Но трябва да ми кажеш всичко. Къде си бил преди? Откъде идваш? Какво си вършил навън?

Какво беше вършил? Трябваше да каже на Памела, но какво?

— Защо криеш? Аз ти мисля доброто. Кажи ми и всичко ще бъде наред.

— Не зная.

— Не бива да лъжеш, положително знаеш. Кой ти е забранил да говориш? Нямаш основание да мълчиш. Помисли колко лоши са те! Ти беше ужасно сам… Това вече мина. Ще ми разкажеш всичко, нали?

Даниел, разбира се, искаше да й разкаже всичко. Беше дошъл отвън. Къде беше прекарал живота си от деня на своята зрелост? В някакъв град като всички останали? Имаше ли нещо особено в неговото минало. В някакво кътче от съзнанието му се таеше нещо, но то беше блокирано. Нямаше ли някаква опорна точка, някакъв ключ? Опита се да се концентрира, по челото му изби пот. Някъде, нещо… Събития, лица, мисли… Слънце, буря, звезди? Задачи, цели? Усети, че беше близо до главното.

— Там имаше…

— Какво? Кажи, скъпи? — Ръката на Памела легна върху челото му, лицето й бе срещу неговото, изразът в очите й…

Беше загубил следата.

— Не помня, нищо не помня.

— Но ти ставаш лош! Ще трябва да те накажа. Мога да ти причиня болка, ето!

Тя изключи апарата, от който бе дошло облекчението.

— Действието на инжекцията е краткотрайно. Кракът ти още не е излекуван, по-точно казано, счупен е, както преди. Усещаш ли?

Тя се понадигна леко и ръката, която току-що бе галила гърдите му, хвана ходилото му и го изви бавно. Болката се съживи веднага, по-силна отпреди.

— И така? — Тя завъртя рязко на другата страна, той се опита да извърти крака си, но успя само отчасти. Тя продължи, докато усети съпротивата на жилите и сухожилията и раздвижи крака бавно нагоре-надолу.

— Памела, моля те! Ужасно боли! — изстена той.

— Трябва да ми кажеш всичко! Тогава ще спра веднага.

— Но аз наистина не зная нищо! Нищо не зная… — изхлипа той отчаяно.

— Вие наистина сте костелив орех — каза Памела. Тя внезапно отпусна крака и връщането му в нормално положение отново му причини болка. Пред очите му притъмня, за миг усети леко сътресение. Като отвори очи, обстановката беше променена. Все още лежеше под одеялата, но вече върху маса, а наоколо му имаше хора — Зола, Фенер, колегата му, Фигуейра, Мириам и тъмнокосият непознат, който беше отмъкнал чантата му.

— Стефано, покажи му чантата! — заповяда Памела.

Тъмнокосият пристъпи напред и вдигна нещо.

— Чантата ми е у вас? — попита Даниел.

— Да. Дадоха ви копие. Истинската е у нас. А също и съдържанието й.

— Какво е то? — Въпреки хаоса в неговото съзнание, интересът му към миналото не беше отслабнал, дори само за да може да разкаже на Памела всичко, което тя искаше. Тъй като едва тогава щеше да бъде оставен на спокойствие…

— Наистина ли не знаете?

— Не!

— Покажи му!

Стефано бръкна вътре, извади една бележка, бутна я под носа на Даниел и той прочете:

Павел 106,

Грег 109,

Йозеф 183,

Тибор 165,

Соня 185,

Дан 182.

Сигнал за спешност 200.

Имената събудиха у него спомени. Те бяха ключът. Но за какво? Всичко беше далеч назад, през светове. Имена, номера, живот, пълен с приключения…

Ключът не помогна. Имената не придобиха образ. Те събудиха само чувства — надежда, страх, напрежение, ревност. Какво беше свързано с тях, оставаше неизяснено. Мъчеше се да си спомни, но напразно.

— Какво ви говорят тези имена?

Даниел вдигна рамене и обърна глава настрани.

— Дали наистина не знае?

— Сега вече можем да не се съобразяваме с нищо.

— Тогава опитайте, моля!

Даниел почувствува, че вдигнаха ръката му… поставиха му инжекция. Празнота…

* * *

Плахи крачки в неизвестността, шумно дишане, непосредствено до него. Мъглата бълваше бледите си създания.

Даниел не се съпротивяваше, когато два примата го вдигнаха и отведоха от мястото, където се намираше. Дълго стоя със затворени очи… когато ги отвори, картината бе същата — мъгливи коридори, ярки светлини зад воал от трептящи капчици. Усети, че го слагат върху мека подложка, наоколо му се разля някаква течност, започна да се показва… беше във вана, която се пълнеше безшумно. Тежко полюшващата се кафеникава маса играеше около гърба му, оплиташе косата, стигаше до ушите… шумовете отвън, пляскането и шля-пането, трополенето и ромоленето, глухото ехо и далечната врява затихнаха. Вместо това се чуваше скриптене, епизодични метални звуци, подобни на удари на гонг. Течността продължи да се покачва, стигна до бузите, устата, процеди се през зъбите — на вкус беше блудкава, но не неприятна, — покри очите, които не бе затворил. Усещаше мека тежест, лека и галеща, нищо непознато, от което трябва да се пази, приятна миризма, която усети, когато мокротата стигна до ноздрите му. В носа му влезе малко от течността, без да го раздразни… Тя можеше да се вдишва.

Всички външни дразнители бяха преодолени. Той се вглъби в себе си, сега имаше време за това… бавно, глухо тропане, игра на вентилите, размествания, пулсации, ритми…

Сега целият свят бе вътре в него.

* * *

Лари го бе посъветвал да отиде на рецепцията и да опише случая, да се осведоми дали би могъл да получи нов номер и малък запас от време, за да продължи работата си, но там само вдигнаха рамене:

— За подобен случай нямаме указания. Трябва да си възвърнете марките и боновете, тогава ще видим какво да правим по-нататък!

— Тогава няма да имам вече нужда от вашата помощ — каза Даниел.

Ставаше му все по-ясно, че без отличителен номер и без достатъчно време нямаше: право на съществуване. Върна се при Лари, който в началото изглеждаше малко раздразнен от последните спънки, но после се успокои и повика Мод и Бенедикт да обсъдят положението.

Събраха се в онова помещение, в което Даниел се бе запознал с Лари и Бенедикт. За негово учудване там имаше и друг човек — младият мъж, когото вчера бе видял на работното си място. Бенедикт го представи — казваше се Гунар, Гунар 037 170 155.

— Моят номер! — възкликна Даниел.

— Трябва да разберете, че сме в неловко положение. Изпратиха ни Гунар. Сега той е зачислен към нашата група.

— А аз?

— За съжаление появиха се обстоятелства, които правят по-нататъшната ни съвместна работа невъзможна. Вие знаете това най-добре. Затруднението, в което сте изпаднали, е изключително неприятно. При други обстоятелства бихме могли да работим заедно десетки години. Аз, разбира се, не мога да ви оневиня — действували сте необмислено.

Даниел постепенно разбираше все по-ясно какво нещастие го бе сполетяло. Мъчеше се да обясни всичко, но безуспешно; увещаваше ги, че се е намирал в безизходица, че не е имал избор, че не е можел да действува по друг начин, че не е осъзнавал последиците; че той самият е изненадан най-много, че е бил заблуден, че не е бил господар на разума си, че не е имал лоши намерения, че е невинен и е готов да направи всичко, за да поправи неволната грешка, че в бъдеще ще действува по-разумно, че си е взел поука от неуспеха си, че държи много да остане при тях, че вече е свикнал с работата, че може да им бъде полезен. Молеше ги да проявят снизхождение, да направят изключение само този път и да му повярват, че той ще им се отблагодари и че едва ли някой друг би се жертвувал така за тях — освен ако не е преживял нещо подобно — и че, ако се наложи, е готов да пренебрегне личните си интереси, за да им окаже безрезервна помощ при положение, че някой от тях изпадне в беда — а това може да се случи.

Останалите се спогледаха смутено.

— Какво можем да направим? — попита Лари.

— Нищо — отвърна Бенедикт, — направихме всичко, което можахме, постарахме се — да оставим настрана това, че положението е неприятно и за нас. Ще ни одумват, а петното пада винаги и върху околните.

Той млъкна. Тъй като Даниел не помръдна, Бенедикт помоли Мод:

— Придружи го навън!

Мод стана, тя погледна Даниел със съчувствие и това съжаление беше по-болезнено от всичко друго. Той се изправи, обърна се към Бенедикт и каза:

— Сигурно вече не мога да влизам в тези помещения?

— За съжаление, не. Надяваме се, че денят ви е бил приятен?

— Чудесен ден — промърмори Даниел. Той последва Мод до входа — контролната система провери знака на Мод и вратата се отвори.

— Жалко — каза Мод, — че трябва да се разделим така. Или искате да спите още веднъж с мене?

— Благодаря — каза Даниел, — надявам се, че денят ви ще бъде приятен!

— Аз също! — отвърна Мод и си тръгна. Плъзгащата се врата се затвори.

* * *

Даниел вече нямаше нито жилище, нито работно място. Въпреки това не страдаше. На бар-плота си взе нещо за ядене и напитки, ободряващи таблетки, ароматни капсули. Можеше да следи видеоигрите в прожекционните зали, но най-голямо удоволствие му доставяше да седи на най-горния етаж, под прозрачния покрив, който делеше централата от външния свят, от морето. Често часове наред кръстосваше из коридорите и колкото и дълги да бяха те, той имаше чувството, че ги познава всичките, но това може би се дължеше на факта, че си приличаха. В началото бе заговорил едно момиче и работата се бе наредила така, че да отидат в стаята й, но нищо не излезе, дори не се впуснаха във флирт — струваше му се, че по някакъв тайнствен начин нещо ще се промени, че по него ще остане някакъв белег.

Който няма никаква работа, който само чака времето да мине, вижда и усеща нещата различно от тези, които непрекъснато преследват настървено работата и удоволствията си. Сега дом му беше лабиринтът от коридори и чакални, но точно затова той можеше да си състави по-правилна представа за събитията, които се разиграваха зад стените. Някои бяха прозрачни и той Се облягаше на тях, притискаше лице до стъклото и наблюдаваше суетнята. Но и непрозрачните стени издаваха тайни, чуваха се шумове, усещаше се приглушено вибриране, виждаха се хора, които излизаха от вратите или изчезваха зад тях. Той ги наблюдаваше, дори преследваше; изследваше режима им и така забеляза, че някои нямаха определен режим и се мотаеха като него. Бяха само няколко. От тях той разбра по какво изключените се различават от останалите — те старееха невъзвратимо, кожата се набръчкваше, гръбнакът се превиваше, ръцете започваха да треперят, гласът спадаше.

Един от тези хора, дребен мъж с металносива, не-подстригана коса и лице, по което бръчките образуваха гъста мрежа, той срещаше по-често от другите. Като че ли всеки от тях се стараеше неговите пътища да се пресекат с тези на другия. И въпреки това минаха седмици, докато се стигна до разговор.

Отначало заговориха за напитки, за капсули, за удобството на столовете, в които спяха; когато бяха уморени — седешком, за да не бият на очи. Едва по-късно стигнаха до собствените си съдби.

— Колко време сте изключен? — попита Даниел.

— Не съм броил годините, може би двадесет, може би четиридесет, не мисля за това. Много повече ме занимава въпросът, колко още мога да издържа. Но както става с всички, интеграцията е неизбежна.

— Ако човек не е съгласен…

— Докато мога да мисля и говоря, ще бъда против. Но когато някакъв дефект ми отнеме тази възможност, други ще решават вместо мене. Тогава и без това не остава никакъв избор. Системата е такава, че съхранява живота.

— От ден на ден се изморявам все повече. Не ми се вярва да ни предстои ново начало. Няма ли възможност да се сложи край на това положение?

— Има една — доброволната интеграция. Можете да се обадите по всяко време на 010 010 010. Ще ви посрещнат с радост.

— Знаете ли нещо по-подробно? Чувствата остават ли? Човек запазва ли самосъзнанието си?

— Не зная, но ще разбера много скоро. Вие също.

Старият стана с мъка и се скри, влачейки крака по коридора.

Даниел откри, че е станал по-неиздръжлив и слаб. Подпрян на патерици, той се тътреше из безкрайните лабиринти; когато биваше изтощен, се отпускаше на някоя пейка или стол, каквито имаше навсякъде, втренчваше се в празното пространство, не виждаше нито хората, които минаваха покрай него, нито цветната игра на екраните. Заспиваше за малко, събуждаше се, отпиваше няколко глътки Синя бира, заспиваше отново, а после пак тръгваше…

Непрекъснато се ровеше из паметта си. Мисленето му още не бе засегнато. Постепенно в него назря един план. Колкото повече изкристализираше той, толкова по-малко вярваше, че това е резултат на неговата мисъл, по-скоро имаше усещането, че от подсъзнанието му бавно изплува нещо и то се слива в едно цяло, неизразимо с думи, неподдаващо се на обобщение, но осъществимо и необходимо.

Колеба се още дълго. Дори, когато взе решението, не бързаше. Остана дни наред из коридорите, минаваше през всички ъгли, като че ли искаше да запечата в съзнанието си плана на пътищата в тази сложна сграда. Често сядаше в една празна зала, подобна на чакалня, с няколко безразборно разхвърляни стола и постоянно гледаше към една врата, през която влязоха неколцина, но никой не излезе.

Един ден стана, опря се на патериците си и тръгна към вратата, без да спира, без да се оглежда:

От седмици нито една врата не се бе отваряла пред него. Тази се отвори. Той продължи невъзмутимо. Вратата се затвори след него, но той не забеляза това.

Тръгна по един безкраен коридор, бавно — ако някога бе разполагал с време, то това беше сега.

Коридорът свърши. Помещението, което се намираше пред него, беше огромно. Насрещната стена не се виждаше, покривът бе залят с ослепителна светлина. Под него се ширеше водна повърхност — яркозелена, неподвижна. Можеше да се види дъното. Там долу нещо блестеше — някакво бяло образувание — разклонено, огромно растение, приличащо на коралов риф. Отначало хаотичността му смущаваше, но постепенно се откри порядък, пролича симетрия, поредици, вариативност. Скоро се изясни нещо — моделът бе правен по предварителен план, подчиняваше се на закономерности, които допускаха по-нататъшно развитие, без да се нарушава редът.

Даниел стоеше на една тераса, която се разширяваше в двете посоки. Погледна встрани. На един ролков стол седеше стар мъж, киборг. Не бе говорил с него никога, но го беше виждал два пъти на екрана.

— Твърдо ли сте решен? — попита той.

— Да, твърдо! — отвърна Даниел.

С едно движение на брадичката старият посочи надолу:

— Нечовешко ли ви се струва?

— Не знаех, че е под водата — отвърна Даниел.

— Хранителен разтвор. Най-простият начин да се разреши материалният проблем и същевременно най-старият. Има и светлина — той погледна нагоре, — топло-излъчване, голям запас на ултравиолетови лъчи, разрешение на енергийния проблем.

— Изкуствено ли е, или е живо същество?

— Бих казал, и двете. По какво ги различавате вие?

— Включено ли е в мрежата на централата!

— Тя е неговият мозък, по-точно казано, неговият нов мозък.

— Кой го е конструирал?

— Никой. Създадоха му възможност за самообразуване. Без строителен план, само с известни общи целеви предписания, за чието изпълнение то само си търси пътища. Отдавна се развива само.

— Как ще му вложите моите данни?

— Чрез нормалната молекулярно-електронна памет. Тя е във връзка с всички запаметяващи устройства.

— Личността ми ще се запази ли?

— Естествено, личността е агрегатът на всички данни. Тя не само се запазва, но това е и единствената възможност да остане по-дълго време непокътната.

— А съзнанието ми при интегрирането?…

— Съзнанието не е енергетична, а информационна величина, то си остава ваше. Интегрирането не е нищо друго освен предписание за съпринадлежност към информацията.

— А моето уединение? Личната ми сфера?

— Те са излишни. Остатък от каменната епоха. Защо е нужно уединение, защо са тайните? Ако ги запазим, тогава интеграцията би била средство за консервиране. Точно в отвореността, в разширяването на съзнанието се състои преходът към следващата степен на развитие. Вие давате, но пък и получавате много повече — разполагате с цялата запаметена информация, имате достъп до всички моторни центрове, до всички входни и изходни канали, а те стигат до най-далечните краища на вселената:

— Няма ли граници?

— Има. Границите на физиката. Не можете да навлезете в атомните измерения? Не можете да предвидите квантови скокове, не можете да надхвърлите скоростта на светлината. И все пак можете повече от хората. Тялото ви вече не е слабо, крехко, лесно наранимо, краткотрайно. Вашата същност е разделена на много части, но въпреки това е едно цяло. При това невредимо.

— Ще мога ли да чувствувам?

— Да, разбира се, чувствата също са информационна величина.

— А това тяло? Даниел погледна надолу. — Куп кожа и кокали изтощени, само мозъкът беше безупречен и незасегнат… Постепенно разбираше, че се е лъгал. И той ли ще стане такъв? Ще му позволят ли? Иска ли все още?

Старият киборг се усмихна меко.

— Прахта отново става прах, пепелта — пепел. Даниел беше решен да направи стъпката, дори и да не съществуваше никаква възможност да се върне назад. Надяваше се само, че няма да се повтори това, което се случваше при всяка решителна промяна в живота му — безпаметно време, време на безсилие. Но не смееше да пита. Това беше неговият риск.

Киборгът докосна ръкава на разкъсаната му дреха:

— Елате!

Той тръгна с него, върнаха се малко назад по коридора и се озоваха пред една врата, която Даниел не беше забелязал.

Страхуваше се. Можеше да помоли за едно хапче ГЛОРИОЛ или за чаша бира, но предпочиташе да изживее този страх, отколкото да направи последната, решителната крачка в състояние на наркоза.

Влязоха в помещение, в средата на което имаше едно легло. Страничните стени бяха празни, имаше само няколко табла и индикаторни лампи. Насрещната стена бе отворена, но мястото се изпълваше от една машина — тръби, проводници, копчета, лостове, сонди. Тук вече нямаше облицовка.

— Легнете! — помоли киборгът. Крачка по крачка, подпрян на патериците, Даниел се приближи до леглото — обикновено, тясно легло, тапицирано с пореста материя, поставено на релси, които водеха към машинариите отзад. Киборгът го придружи още няколко метра и след това изостана.

Даниел продължи, стигна до леглото, подхлъзна се настрани, патериците изтрополиха на земята.

— Всичко хубаво! — каза киборгът. — Желая ви приятен ден!

— На вас също — отвърна Даниел. Той усети как леглото се задвижи, тръгна към машината. Светлините на тавана замигаха. Изпитваше неописуем страх. В същност трябваше да изпитва надежда.

Над главата му се появи сянка — тя се плъзна през един отвор навътре сред тръбите и проводниците. Над главата си усети метална мрежа, студен допир по слепоочията, бръмчене. И нищо повече.

Въпреки че никога не би могъл да си представи безтелесно събуждане, сега то му се стори естествено. Можеше да се каже — един живот свършва, започва друг. Започваше там, където бе свършил първият, макар и по различен начин, и в това се състоеше непрекъснатостта. Какво друго бе тази непрекъснатост, ако не продължение на спомените? Кой критерий е валиден освен този на хронологическата последователност, на причинно-следствената логика? А може би личността е в тялото, в някакъв химикал, във флуид на метафизиката или пък в недоказаната все още душа?

Кратко и ясно — той продължаваше живота на някой си Даниел, който някога е имал номер 037 170 155 и не е знаел откъде идва. Сега беше информационен агрегат.

Внезапно му хрумна идея — ако информацията в онзи тъмен ъгъл на мозъка му наистина беше все още невредима, тя, макар и изолирана с преграден блок, би трябвало да стане достъпна. Само че как, по какъв начин? Възприети бяха еднакви групировки на данни, един блок бе взет за модел, един оператор на отрицанието за фиксирана чрез адреси област.

Сега вече, когато се бе ориентирал в механизмите на своето мислене — как бе станало това, не знаеше, — той бе в състояние да премахне бариерата. Трябваше само да помисли и миналото отново щеше да бъде достъпно за него. Усети, че е учуден (имаше чувства) и осъзна логичната последователност на онова, което беше изживял.

Но защо се допускаше всичко това — незадоволеност, физическо въздействие, заблуждения, недоразумения, интриги, саботажи?

Отговорът дойде веднага — принципът на свобода на движението. Той съществуваше от създаването на само-развиващите се изчислителни машини. Беше един вид договор: Системата има право да се развива самостоятелно, според мащаба на собствените си възможности. Затова пък тя поема управлението на техниката, обслужваща човека. Не прави нищо против желанието му освен в случаите, когато това желание би навредило на други хора. Системата предоставя и възможност за интеграция. За вечен живот.

Заблуждения? Интриги? Докато не възникне заплаха, тя не се намесва. В известна степен пречките са необходими. Те стимулират развитието Ако спаднат под минималното ниво, биват изкуствено предизвиквани.

Отговорът дойде веднага.

Събуди се така, както човек се събужда на тъмно, в тихо помещение, със затворени очи. Въпреки това не се съмняваше в реалността на собственото си съществуване, а по-скоро изпитваше несигурност по отношение мястото на събуждане. Не бе нито сляп, нито глух. Виждаше — можеше да ползва камерите вътре в централата и навън, в града; на самотните планински върхове или в жилищните райони; на морското дъно или на обратната страна на Луната. Можеше да ползува и рентгеновите камери, и инфрачервените детектори, микросондите и сцинтископите. Чуваше — ушите му бяха навсякъде, трябваше само да мисли: координатна група, име, тема, подреждането асоциативно — някоя нискостояща инстанция обработва текущите съобщения.

А каталогът на спомените? Капацитетът на паметта бе нараснал неизмеримо — имаше достъп до всички запаметяващи устройства, а това означаваше — до цялото знание на света. Стимул за мислене с изключителна всеобхватност, възможност за полет в неподозирани пространства. Непознатото го теглеше, но ако се поддадеше на повика, това би приличало на бягство. Трябваше да се направи онова, което е необходимо.

* * *

Даниел натисна бутона на часовника — бяха минали едва няколко секунди от неговото интегриране. Той мислеше за тялото си и го видя изпънато върху порестата тапицерия на леглото. Визира моторните центрове и разбра кои трябваше да използва. Отказа се от обичайните манипулации, взе робохола и й нареди да отнесе безжизненото тяло за реактивиране. Нищо не бе разрушено, мозъкът бе също невредим — информацията бе прекопирана, но не изтрита. Чрез няколко сонди видя как съдовете се прочистиха, как в тях нахлу прясна кръв, как някои органи бяха заменени с нови — черен дроб, вени, полови жлези, видя как дегенериралите клетки се разпадаха и на тяхно място се образуваха нови, как кожата се опъна, как активиращото лъчение нахлу в тялото, усети електрическия импулс, който накара сърцето да забие отново. Тогава разруши блока.

Видя как се изправя човекът, как се оглежда, как слиза от масата, прави няколко крачки…

После се оттегли окончателно — предостави го на съдбата му. Това беше всичко, което можеше да направи.

Той самият беше вече свободен, можеше да се отпусне. Можеше да нахлуе в примамливите области на познанието със скоростта на светлината, можеше да потърси контакти с други хора, да се смеси с тях, да се сприятели. Отначало му се стори, че пространството, в което се намираше, е безкрайно, а глъбините му сякаш неизмерими. По-късно се натъкна на прегради, които обаче се отместваха. Разгръщане, развитие — тук трябваше да търси своята цел. Беше му предоставена възможността сам да определи посоката — към областта на логическите и математически взаимовръзки или пък на физическите и космологически въпроси, към дълбините на миналото и бъдещето, към света на микроорганизмите или към безкрая на вселената. Можеше да се посвети и на биологията, на по-нататъшното развитие на човека, на изследването на потенциалните възможности на физичните и физиологични структури, на проблемите на етиката.

Решението му бе узряло отдавна. Той се пренесе в астрономическата лаборатория на южния полюс на Юпитер и си построи космическа капсула — безмоторен летателен апарат със светлинно захранване. Издигна се с ракета, избягна гравитационното поле, освободи се и излетя в космоса.

Разполагаше с време и можеше да не се съобразява с него. Мярка му бе честотата на пулсациите. Милиарди импулси в минута или един за столетия — това бе предоставено на него самия. Можеше да вижда звездите, както пожелае: в постоянни конфигурации — непроменливия небосвод на наивния човек; във верига от кръговидни и елипсовидни ивици, параболично и хиперболично — динамичното небе на Нютон; можеше да наблюдава и възникването или отмирането на небесните тела, натрупванията, пулсациите, експлозиите — цялата необятност на космологията.

Пред него бе вечността.

* * *

Струваше му се, че го лазят хиляди насекоми, сякаш четкат и масажират кожата му — нещо го щипеше и дразнеше. Дишаше дълбоко, чувате шумове, усещаше светлина зад клепачите си.

Все още бе леко вцепенен. Здрави нишки го теглеха към еластичното легло. Трябваше да положи доста усилия, да впрегне цялата си воля, за да овладее двигателните си центрове… Под пръстите си усети пухесто одеяло. Ръцете първи се подчиниха на волята му. Те отхвърлиха покривалото, което му пречеше… С върховете на пръстите докосна кожа — топла, влажна и гладка. Протегна се и почувствува как мускулите му се напрегнаха.

Съвзе се. Отвори очи и седна.

Беше в медицинската лаборатория, наоколо му — различни уреди. Каквото имаше да се случва с него, се беше случило. Тялото му бе здраво и Даниел усети прилив на сили, желание за, работа, нетърпението, присъщо на оздравелите.

Слезе от масата.

Беше гол.

На стола до себе си видя вързоп дрехи. Облече се, мислите му все още се рееха неподредени. Бъдещето — сигурно… Но миналото още не бе уточнено.

На ревера си усети нещо твърдо — отличителния знак 000 000 001. Като че ли изведнъж се отприщи някакъв бент, нахлуха спомени… сега вече виждаше всичко ясно участвуваше в събитията.

Първо изпита разочарование. Все още беше тук, в централата. Не беше ли успял планът му? Естествено, той имаше и друга задача и бе изпълнен с очаквания…

После сам се укори — беше жив и това бе доказателство, че всичко е протекло според желанието му. За момент съжали, че не е другата половина от същността си — онази, която бе свободна от всички задължения и трудности, която не се колебаеше, не се съмняваше, която се бе отървала от огорченията и избягала от ужаса.

После логиката надделя — не беше промяна на личността, само съответствие и ако информацията се разменеше, както често се случваше, пред него пак би стоял същият труден път. Или изводът беше погрешен? Може би онзи, който съществуваше в непонятна за него форма, знаеше това? Доскоро те имаха общ път, сега той се разклони. Ще имали повторна среща или нещо подобно? Може би обмяна на мисли или ново обединяване? Не се затормозяваше да мисли много по този въпрос. Желанията и целите, изискванията и задачите, които стояха пред него, бяха по-важни.

Даниел тръгна към отворената врата. Той отново се намираше из коридорите на сградата, без да принадлежи към нея. Беше аутсайдер, нулев номер. Но знаеше какво трябва да прави. Тръгна, без да спира, докато стигна приемната. Приближи се до командния пулт. Никога по-рано не бе мислил за това. Но и никой друг не бе се замислял — може би не се е налагало. А беше просто — издигането беше обратно на спускането, трябваше само да се даде реципрочна заповед.

Докосна кодовите цифри. За момент му мина през ума, че може да съществува бариера, която да прегражда избрания път. Но зелената лампичка светна, чу се леко щракане, секретната ключалка се отвори и от пода изникна една колона. Тя пое долната част на асансьорното кълбо — платформата. Спускането бе тихо и прецизно, с удивителна съгласуваност. Двете крила на вратата се отвориха шумно. Даниел влезе. Вратата се затвори с приглушен звук. Той усети лек тласък, погледна за последен път в залата и малко по-късно към лабиринта на централата, после двете части на кълбото прилепнаха една до друга.

Нямаше нито сътресение, нито вибрации, нито шумове — чуваше се само едва забележимо свистене, което показваше, че пътуването е започнало. Наоколо се разля светлина. Скоро блестящият корпус на централата остана далече под тях, избледня, просвяткаше, залят като че ли със зелено мастило…

Даниел бе седнал на същото място, както и при идването. Той почака да светне навсякъде, загледа се в игривото трептене на искрящите отражения, усети някаква кухина… в нея имаше нещо твърдо. Извади го — плоска кутия — вдигна капака.

— Задачата изпълнена — каза той в микрофона. — Връщам се! Внимание! Чувате ли ме? Връщам се!