Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zone Null, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Херберт Франке. Нулева зона

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №52

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Любен Дилов

Преведе от немски: Лидия Капонова

Редактор: Людмила Стоянова

Редактор на издателството: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Немска (ФРГ), първо издание

Дадена за печат на 27.X.1983 г. Подписана за печат на 16.XII.1983 г.

Излязла от печат месец януари 1984 г. Формат 70/100/32 Изд. №1725

Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. УИК 10,11. Цена 1,50 лв.

Страници: 256. ЕКП 95363 21431 5637–239–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-830.1–31

© Лидия Капонова, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

Herbert W. Franke / Zone Null

© Suhrkamp Verlag Frankfurt am Main, 1980

История

  1. — Добавяне

* * *

Вечерта седяха заедно и се съвещаваха. Войниците се бяха разположили малко встрани; играеха карти, слушаха унасящата музика по радиото, спяха — създаваше се впечатление, че броят им беше намалял.

Павел, Дан и другите членове на спецгрупата бяха предприели много разузнавателни акции и сега обменяха опит. В основата си резултатите бяха еднакви: хора, заети с единствената мисъл за всевъзможни удоволствия.

— Докато се занимаваме с тях, няма да проумеем системата, която действува в този град.

— Все още опипваме повърхността.

— Трябва да има начин да се навлезе по-дълбоко, да се стигне до същността.

— Би трябвало да се проникне зад стените, да се проследи къде водят проводниците. Трябва да има нещо като мозък, който да контролира всичко.

— Аз се опитах да отделя една плочка от стената — каза Йозеф, — но тъкмо бях пуснал циркуляра, когато чух свистене от газ — обичайния начин да ни се пречи при изследванията. Този път обаче бях с газовата маска. Не ми помогна много. Може би трябваше да опитам с предпазния костюм и кислородния апарат. Газът премина през филтъра и подействува, макар и малко по-бавно, отколкото когато си съвсем незащитен.

— И какво стона?

— Разказвай!

— Няма да ми се смеете. — Йозеф се поколеба още малко. — Може би съм имал халюцинации… Паднах, не можех да се движа, но през маската видях, че някой идва насреща ми.

— Е, и?

— Две същества. Изглеждаха като… маймуни. Маймуни в дрехи — тъмни комбинезони. Единият ми смъкна маската. Вдигнаха ме… после не помня нищо.

— Може би наистина си сънувал! Смятах, че роботите са по-съвършени.

— Струва ми се, че около нас витае опасност… досега може би сме имали щастие, че не сме се сблъскали още с нея.

— Тук навярно има някаква хитрост. Трябва само да я открием!

— Но как?

— Аз също изживях нещо забележително, то може би ще ни даде някаква насока — каза Дан. — Досега сме опитали всички възможни трикове, за да получим информация за управлението на системата, за начина на живот на местните обитатели, за историята и състоянието на града. Днес открих по-пряк път. По една случайност попаднах на уред, който отговаря на всякакви въпроси — един вид знаеща кутия. Аз зададох въпросите си. Най-напред за историята на града.

— И получи ли отговор?

— Не веднага. Първо ми се стори, че увърта. Вместо отговор дойде контравъпрос: „За отговор на този въпрос е необходимо повече време. Не може ли междувременно да отговорим на друг въпрос?“ Попитах за произхода на жителите, тъй като тук няма семейства, деца, училища. Отново не получих отговор и отново трябваше да задам друг въпрос. Попитах за управляващата инстанция.

— И какво? — Върху лицата на останалите личеше напрежение.

— Изведнъж на екрана се появи едно лице — беше шок за мене, тъй като този, който ме гледаше оттам както жив… бях самият аз.

— Може би отражение?

— Не. Другият каза, и кълна се, с моя глас: „Имате право да получите отговор на всички въпроси, които задавате. Но вашите са толкова трудни, че не може да се отговори с няколко изречения. А и възможният отговор има връзка с редица положения, с които вие не сте запознат. Достъпът до тази информация, разбира се, е свободен за вас и ние сме готови да ви посредничим — това би означавало също, че ще се наложи да ви откъснем от вашата среда. Ще се откажете ли от отговорите, или държите на тях?“

— Ти какво отговори?

— Помолих за малко време.

— И добре си направил.

— Изглежда фантастично.

— Това би могло да ни доближи до истината.

— Какво мислиш да правиш, Дан?

Обсъждаха доста време. Решиха да поемат риска. Тъй като трябваше да се съобразяват с това, че Дан щеше да бъде преместен на друго място, му дадоха един миниатюрен предавател с пеленгатор. Уточниха номерата на собствените си радиопредаватели, а също и сигнала за опасност. Щяха да чакат 24 часа и после — в случай че той още не се е върнал — щяха да осъществят радиовръзка.

На следната сутрин изпратиха Дан до вратата на жилището.

— Няма да е чак толкова страшно! — каза той, като видя угрижените им лица. — Довиждане!

Кимна им и мина през вратата, която се хлопна след него.

* * *

Само по смяната на цветовете можеше да се забележи, че капсулата потъваше — жълтозелено, смарагдово, синьовиолетово. Водата като че ли бе застинала. Дан трябваше да се приближи плътно до илюминатора, за да види вихрушката на малките въздушни мехурчета, течението на фитопланктона. Чу се свистене, външното налягане се повишаваше. Принципът на действие беше прост — свободно падане, сгъваеми поплавъци, при издигането — пълни със сгъстен въздух, а при спускането — изпомпени. Електронно контролиране на трансверсното отклонение. Витла за насрещно управление. Никакъв шум при пътуването. Даниел напразно се оглеждаше за риба — тази част от морето бе мъртва, фермите развъдници бяха далеч оттук; отдавна опустошените морски дълбини се бяха превърнали в гробище на планктоносъбирачи. Даниел се излегна върху възглавницата на дъговидната пейка. Беше малко изморен, крайниците му тежаха.

Зад илюминатора пробягваха отблясъци, ниско долу блещукаше светлина; проникващите лъчи избледняха и на края, когато в мъглата се очерта триангулационна мрежа от луминесцентни тръби, водата отгоре заприлича на черно небе без звезди. Централата се намираше във владенията на вечната нощ.

Съзнанието, че пътуването е към своя край, ободри Даниел. Той се увери, че чантата му е затворена, погледна под пейката, за да се убеди, че не е забравил нищо, взе документите си и стана, вече разсънен, неспокоен и изпълнен с очакване. Оттук можеше да се види клетъчната структура на архитектурното съоръжение, напомнящо восъчна пита — построено бе на принципа на шестоъгълника. Покривът бе прозрачен, с леко извити сводове и лещи от изкуствено стъкло, които осигуряваха видимост към помещенията на горния етаж. Капсулата навлезе в повърхностния пласт и попадна в конусовиден отвор. Отвсякъде нахлу бяла светлина, усетиха се няколко меки удара, лек тласък. Чу се пукот във високоговорителя — беше приятният автоматичен глас:

17,25 ч.,

стигнахме целта,

дълбочина 245 метра,

температура на водата 22°,

моля, седнете,

люкът се отваря.

Даниел седна. Под него нещо изскриптя… подът заедно с пейката се отместиха няколко метра встрани, така че се образува вдлъбнатина.

Надяваме се, че пътувахте добре.

Желаем ви приятен ден.

Моля, слезте.

Даниел вдигна чантата си и се прехвърли през тесния отвор, изрязан в пейката. След като стъпи на твърда земя, дисковидната платформа, носена от един стълб, се вдигна и затвори шлюза. Отново нещо изскриптя — стълбът потъна, изчезна в земята, връзката с външния свят бе прекъсната.

Помещението бе оградено от шест стени — някои прозрачни — можеше да види и другите помещения, чиито стени също бяха прозрачни. Създаваше се объркващо впечатление, сравнимо с образа на многократно отражение, разчленено на безброй слоеве в безкрайна, измамна перспектива. Видя различни уреди, светлосини и сиви шкафове, клавиатури, екрани, ролкови кресла, между тях тук-таме някой човек, обикновено неподвижен, наведен над някой пулт, занимаващ се с нещо.

На всяка стена — врата, а отгоре букви — N А, В, S, С, D, N и S бяха една срещу друга по оста — север и юг. А, В, С, D — други четири посоки? Даниел се огледа. На вратата S светеше надпис „РЕГИСТРАТУРА“. Тъкмо се канеше да тръгне натам, когато чу стъпки. Слабичък млад мъж, облечен в черни дрехи, с обикновено яке, панталони и сандали, с тъмна къдрава коса, подаваща се изпод каскет, се приближи до него, хвана го за ръката и го спря.

— Ще се регистрирате ли? Няма защо да бързате. Дайте ми чантата, елате! — Той се опита да му отнеме чантата, но Даниел я държеше здраво и се питаше как да се отърве от явно доброжелателната готовност за помощ.

— Отдъхнете си, подкрепете се! Тези формалности са отвратителни. Но тук не им се обръща голямо внимание — няколко часа не са от значение. Да изпием по една бира или по едно кафе. Терасата за почивка е оттатък. Той направи няколко крачки и се обърна да види дали Даниел го следва.

На Даниел не му се искаше да се отклонява. Не беше и жаден, но пък искаше да узнае нещо повече за централата, а този човек изглеждаше достатъчно словоохотлив и можеше да му отговори на някои въпроси. Последва го колебливо. Прекрачиха вратата с надпис „D“, влязоха в едно дълго помещение, което обхващаше цяла редица шестоъгълни сектори — приличаше на магазин или библиотека. На стените — безкрайни шкафове с надписи, числа и букви; всеки от шкафовете имаше връзка с пневматично-транспортна система; големи тръби пресичаха помещението, тук-там — видеобокс.

Мъжът в черно говореше непрекъснато, без да казва нищо, което би било важно за Даниел, и не го оставяше да вземе думата. Подскачаше около него нетърпеливо, нервно, обясняваше, сочеше нещо, жестикулираше.

— Тук рядко идва някой. С какво сте се занимавали досега? Логик ли сте? Или математик? А може би биолог? Или пък генетик? Къде? В коя област?

Даниел отдавна съжаляваше, че бе тръгнал с него. Завиваха доста често, минаваха през зали за конференции, салони със сини екрани.

— Далече ли е? — попита той.

Не искаше да покаже на другия, че не е запомнил пътя. Нямаше защо да се срамува от това, но то не засягаше непознати.

— Чакайте тук! — спря го изведнъж мъжът.

Той влезе в нещо като клетка, натисна няколко копчета на едно табло, след което една врата се плъзна и преди да се затвори пак, непознатият посегна към чантата на Даниел и му я изтръгна от ръцете. Секунди по-късно Даниел стоеше пред празната клетка — мъжът бе изчезнал с един асансьор, притиснал тържествуващ чантата. Не че загубата на чантата имаше значение за него, не губеше нищо… какво толкова се взема за едно пътуване?… Но подобно преживяване е досадно, трови деня, прави човека недоверчив, притеснява го. Даниел реши да се регистрира незабавно. Той се обърна, потърси обратния път. Преди вратите бяха отворени или се отваряха автоматично пред тях, сега нито една врата не се отваряше и той бе готов да се закълне дори, че някои от отворените преди малко врати сега са затворени. Опита се да заобиколи през други помещения, но скоро трябваше да си признае, че се е заблудил. Колкото и неприятно да му беше, налагаше се да пита някого, но макар че преди малко бе подминал няколко души, сега не ере-щаше никого и имаше впечатлението, че се е объркал безнадеждно. Едва сега започна внимателно да следи обозначението на посоките, откри табелки и числови серии, вероятно координатите на помещенията. Първото число бе константно — 62, и той предположи, че става въпрос за условния номер на етажа… Другите две се меняха за всяка отделна стая, може би даваха информация за положението им във вертикален ред.

На края той отново стигна до една непрозрачна стена и когато се приближи до вратата, чу приглушено хлопане. Вратата се отвори и той влезе. Пред него се откри просторна зала с наредени в кръг съоръжения, някои покрити със завеси, изпод които се подаваха жици, кабели, маркучи… В центъра се намираше машината, която бе причина за странния шум — едно чудовище с множество стъклени съдове, в които се пенеха мътни течности, тръби, в които се въртяха перки, балони, които се издуваха и отново се свиваха.

Двама мъже наблюдаваха един екран, по който лъкатушеха зелени линии. И двамата бяха облечени в бяло, носеха каскети, яките им бяха закопчани догоре, бяха обути в тънки гумени ботуши. Единият — с гладко кръгло лице — се обърна към Даниел:

— Пак ли ще ни пречите? Така не може да се работи! Не смятам за уместно да идвате лично. Защо не използвате видеото?

— Остави го, Фенер! — каза другият, по-млад мъж, с червендалесто лице и малки, скрити зад месести бръчки, очи. — Нали знаеш! Принципът за свобода на движението. Елате, аз ще ви водя.

— Моля за извинение — каза Даниел. — Не исках да ви попреча, заблудих се, исках да ви попитам за пътя… Трябва да стигна до регистрацията.

Двамата се засмяха като по команда.

— Елате, няма нужда от това. — По-младият избута Даниел пред себе си към следващото съоръжение, нещо като аквариум, сложен на подиум. Той дръпна завесата настрани.

— Ето нашия опитен екземпляр — кръстоска от делфин и човек — отгледан е от изкуствена хибридна клетка. Не може да живее нито във вода, нито на въздух. С хриле е, но има човешки бели дробове, поема кислород чрез кръвта и, естествено, се храни. Храносмилателната му система не е безупречна, екскретите извеждаме чрез маркуч, ето там е дезинтеграторът. Зрението е наред, слухът — отличен, мозъкът — добре развит, въпреки това той е слабоумен. Не сме имали възможност да го обучаваме, но важното е, че поне реагира.

Даниел се приближи до съществото полуриба-полуембрион, което плуваше в някакъв разтвор. Беше тяло на риба, с рамене и ръце, удебелени криловидно, не с пръсти, а с перки, с масивен врат, човешки череп и муцуна. Фенер включи джобната батерия и я насочи към един осцилографен екран, по който пробягваха нестройни вълнообразни линии.

— Ако разрешите, ще си ходя вече — помоли Даниел, но облеченият в бяло пристъпи към следващото отделение и смъкна завесата.

— Мутация — спонтанна, не изкуствена, по-рано такова нещо щеше да загине още в зародишния период, но ние можем да запазим живо всичко, ако, разбира се, влиза в нашите задължения. Тук се занимаваме само с изключителни случаи, обикновените ги поема автоматиката. Вижте уникално кръговидно срастване, само една ръка, един крак, разполовено тяло, без черен дроб. Тази издутина тук са гърдите — с един бял дроб, естествено, тази торба с вътрешности е стомахът, половите органи са напълно оформени — мъжки. Доскоро се противопоставяше на промените, сега спи, почакайте, ще го събудя, той обича да разговаря…

Даниел се бореше с паниката, мъчеше се да запази самообладание, отклони поглед от безформеното същество, затворено в специална конструкция. Мъжът с бялата дреха беше натиснал един лост и скобите, пръстените, ръчките и проводниците заедно с тялото, което обграждаха, се раздвижиха, вдигнаха се до изправено положение, главата застана неподвижна в една гумена яка, клепачите трепнаха, отвориха се и към Даниел се отправи един безкрайно тъжен поглед.

— Сега моля да ме извините! — измънка той и тръгна назад към вратата.

— Почакайте! Той иска да говори с вас! — извика мъжът в бяло, но Даниел вече не чуваше, той бързаше към следващата отворена врата. Едва след като премина през половин дузина стаи, спря, за да помисли. Да търси по-нататък нямаше смисъл. Не му оставаше нищо друго, освен да попита някого. В края на краищата нямаше да бъде кой знае какъв проблем да му се покаже пътят към регистратурата.

Огледа се — намираше се в командна централа — голямо табло с безброй бутони и индикатори заемаше четири от шестте стени. Видя главата на възрастен мъж с болезнено разкривено изражение, който като че ли го наблюдаваше отгоре. „Може би съм свързан с него чрез видеофон“ — предположи Даниел и приближи до конзолата. Намери микрофона за аудиовръзката и потърси бутон, с който можеше евентуално да осъществи контакта. Не му оставаше нищо друго, освен да опита наслуки, и той докосна внимателно няколко копчета подред. Изведнъж от тавана се разнесе пронизителен свирещ звук, картината на екрана се смени — четириъгълен череп, без коса, остър нос, тънки устни.

— Трябва ли да привличате вниманието на цялата банда върху нас? О, небеса, не мога да понасям глупостта. Хайде, говорете! Видяхте ли се с Кранц?

Дан тъкмо сложи ръка върху бутона, за да изключи звука, когато през прозорчето на стената забеляза някакво движение. Оттатък стоеше момиче и му обясняваше нещо… Вероятно не биваше да пипа командния пулт и трябваше да напусне помещението. Той хвърли поглед върху екрана. Мъжът все още говореше и като че ли ядът му нарастваше все повече. Даниел послуша момичето. То бе облечено с жълта туника и тричетвърти жълти панталони, наподобяващи костюм за карате, обуто беше в черни мокасини. Имаше широки рамене, беше направо дебело, с плоско, кръгло лице, кестенява коса, права, подстригана на черта, стигаща до врата.

— Елате, иначе ще имаме неприятности! — прошепна момичето, хвана го за ръката и го изведе.

— Вие пък защо ще имате неприятности? — попита Даниел.

— Трябваше да внимавам. Пътят водеше през няколко празни помещения. Не биваше да се отделям от пулта. — Момичето вървеше изненадващо бързо. Даниел едва успяваше да го догони.

— Тук! — Спряха пред асансьорната клетка, която той все още си спомняше с неудоволствие.

— Хайде, тръгвайте, не се бавете!

— Не мога да се оправя. Отскоро съм тук.

Момичето го бутна в тясната кабина, притисна се до него, като едновременно с това натисна няколко копчета. Вратата се затвори и известно време те пътуваха надолу, спряха, после продължиха отново, но в хоризонтална посока. Край стъклените прозорци на кабината прелитаха светещи цифри.

— Не са ли ви определили жилищно помещение? Какви са координатите ви?

— Току-що пристигнах, тъкмо исках да се обадя… малшанс…

— О, вие сте нов тук? Затова не съм ви виждала. Казвам се Памела. А вие?

Досега Даниел имаше чувството, че тя иска да го отпрати колкото се може по-скоро, но изведнъж тя прояви интерес. Той каза името си и разказа за преживяното през последния половин час.

— Чакайте, можем да поостанем. Тук никой не ни наблюдава. Ще помислим какво може да се направи за вас.

Тя се приближи до него, по-близо, отколкото изискваше тясната кабина, той видя лицето й непосредствено до своето, свежите, сочни устни, големите кафяви очи, усети дъха й, мириса на косата й; тялото й се притисна до неговото и тъй като не искаше да бъде не-тактичен, се дръпна крадешком, което обаче нямаше никакъв смисъл, тъй като тя веднага прилепи гърди до тялото му. Беше млада, не безапетитна и в същност той нямаше повод да се дърпа. Забеляза, че близостта й в никакъв случай не му беше неприятна, макар че, ако се бяха запознали при други обстоятелства, едва ли щеше да пожелае да установи по-тесен контакт с нея, но сега си призна, че е готов да легне с нея, ако се удаде случай. Въпреки че стояха плътно притиснати, тя продължи съвсем делово:

— Разбира се, вие трябва да се регистрирате веднага, трябват ви жилище и бонове за останалото време. Освен това сигурно ви интересува с какво ше се занимавате. Доброволно ли ще се обадите?

Даниел се помъчи да отговори също така спокойно, но му беше трудно, тъй като нейната пълнота не беше безформена, а притежаваше всички предимства на женствеността, тялото й бе мускулесто, бедрата — здрави, коремът — твърд, гърдите — напращели, но понеже ситуацията му бе неприятна, той се овладя — не искаше да започва компрометиращи авантюри, страхуваше се да не бъде изненадан в това положение.

— Не бихте ли могли да ме заведете до мястото за регистрация. Ще ви разкажа всичко, но сега това би ни отнело твърде много време. Може би по-късно можем да се видим някъде?

— Добре — каза Памела. — Обадете ми се 3N17D5. Вечерта съм там. Ще чакам. — Тя отново натисна копчетата. — Като спрем, слезте веднага. Аз ще продължа. Най-добре да не споменавате за мене.

* * *

Даниел разпозна по шлюза помещението, в което беше пристигнал — иначе то с нищо не се отличаваше от останалите, които бе видял. Твърдо решен да не се оставя повече нещо да му попречи, той тръгна към вратата със светещата табелка „РЕГИСТРАТУРА“. Тя се отвори сама и той влезе. Намери се в една шестоъгълна стая като всички останали, само че много по-малка, слабо осветена, празна. На един екран се редяха картини: мъж, който се опитва да изкатери планина от развалини, голи деца в баня, медицинска лаборатория, мършаво тяло върху маса. Картините се меняха бързо — като че ли търсеше определена програма. От време на време изчезваха, после пак се появяваха, цветовете се променяха. Гъмжило от плъхове в клетка, транспортна линия… Имаше и сцени, които не можеше да разбере, микро-снимки, част от пъстра мозайка, широко отворено животинско око, премигващо от време на време. Появи се полутъмна стая, един мъж, наблюдаван отгоре, в сянка, неподвижен. Даниел се обърна, за да се огледа. На екрана също се забеляза някакво движение и установи, че вижда собствения си образ. Картината постепенно се изясни, детайлите станаха по-конкретни — гърди, глава, лице. За момент се видя отстрани като непознат, после стана тъмно. Чу се приятният глас:

Хубав ден, нали?

Добре дошъл в централата!

Моля, следвайте указанията ни!

Има някои неизбежни формалности.

Минете, ако обичате в следващото помещение.

То също бе малко, на едната му стена имаше сандък с два отвора на височината на кръста.

Сложете ръцете в отворите!

Даниел изпълни указанието. Кухните бяха облицовани в черен, мек материал, пръстите му потънаха — като че ли пробваше ръкавици, които му бяха големи. Няколко секунди всичко бе тихо и неподвижно, после отново се разнесе гласът:

Добре. Моля в следващото помещение.

Даниел се престори, че е объркал посоките и тръгна към вратата, през която беше влязъл. Тя не се отвори. Той се обърна, влезе в следващото помещение и продължи към следващата врата. Тя също остана затворена. Макар че указанията бяха с тон на учтива молба, това бяха заповеди; не му оставаше нищо друго, освен да се подчинява. Трябваше да застане между две стени с човешки бой, при следващото спиране да преброи до двадесет, после да надникне в един лабиринт, след това да застане под една каска. Бяха все скучни процедури, които скоро му омръзнаха, затова острата болка, която почувствува при сядането си на един стол с облегалка за главата, го изненада. През мозъка му премина парещ огън, гореща лава замъгли съзнанието му, стотици филаменти се заизвиваха през мрежата от нерви към моторните центрове и всички мускулни фибри се свиха. Той се изви в гърч, загуби съзнание и падна на земята.

Когато се събуди, видя над себе си две безизразни лица, два примата се мъчеха да го свестят, а до тях стоеше мъж с часовник:

— За бога, побързайте, губим ужасно много време!

Отгоре го наблюдаваше някой. Беше човек с длъгнесто лице, черна коса, жълтеникави лещи.

Единият примат масажираше врата му, другият държеше кардиограф на гърдите му — бе разкопчал ризата му — и разчиташе сърдечните ритми на екрана на големия колкото човешка длан апарат.

— Готово — съобщи той, — дойде на себе си.

Чернокосият пристъпи напред:

— От името на всички сътрудници ви приветствувам с добре дошъл. Аз съм консултантът, казвам се Фигуейра, а това е Мириам, вашата секретарка. — Отзад изплува образът на русо момиче със светлозелени лещи, с изрисувана в бяло уста, с бяла перука; ръцете бяха скрити под дреха, която се спускаше силно набрана от тесните рамене надолу; към ханша се стесняваше и покриваше краката й до глезените. Беше по сандали — еластични меки подметки, закрепени с тънки шнурчета.

— Мириам, протокола, ако обичате!

— За съжаление много сме закъснели. Нищо не може да се промени вече, но… Не можем да караме шефовете да чакат повече.

Даниел се опита да каже няколко думи, но му беше много трудно.

— В момента не съм в състояние… Извинявайте… Не може ли малко по-късно? …

— В никакъв случай! — Фигуейра изглеждаше учуден. — Толкова ли сте изтощен? Но моля ви! Цезар, една инжекция! Веднага! Не искате ли протокола? Мисля, че още не сте имали възможност да вземете становище…

Единият от помощниците доближи инжекционния пулверизатор до свивката на лакътя му и натисна леко. Разнесе се сладникава миризма. Мириам извади огненочервен тампон памук и го поднесе под носа му. Имаше дълги бели ръце.

Даниел усети прилив на сили в тялото си. Той избута двамата, надвесени над него, и се изправи. Докато оглеждаше за първи път с внимание своите нови сътрудници Фигуейра и Мириам, смъкна ръкавите на ризата си и я закопча. Фигуейра му помогна за якето. Мириам му пъхна някакви книжа в ръцете.

— Рефератът! — каза тя многозначително.

Фигуейра вече стоеше нетърпеливо до следващата врата.

— Готови ли сме? Тогава по-бързо! — Той направи място на Даниел, който влезе в една лекционна зала с ораторски пулт. Почти всички столове бяха заети — мъже, жени, стари и млади, — имаше и ролкови столове с киборзи от различен вид. Даниел тръгна към един свободен стол, но Фигуейра го хвана за лакътя и го избута на подиума, зад пулта. Мириам го следваше. Тя седна на една странична масичка със записващо устройство. Светлината изгасна, само пултът остана ярко осветен. Аудиторията тихо изръкопляска.

За момент Даниел се почувствува безпомощен, но Мириам се появи до него, разгърна първата страница на ръкописа и отново изчезна. Той се наведе над листите и зачете:

— „Многоуважаеми присъствуващи, членове на консилиума! Ние се срещаме вече само по изключителни поводи. Тази стара традиция се забравя все повече с усъвършенствуването на средствата за телекомуникация. Днес в един, до известна степен, исторически момент искам да се върна назад и да отправя директно към вас няколко думи по известния ви повод.“

Ръкопляскания.

— „Преди да навляза в детайлите, разрешете ми да изразя особена благодарност към всички сътрудници. Без тяхната неуморна и всеотдайна работа, без хармоничното сътрудничество и без разбиране на трудностите, предизвикани от недостига на технически средства, ние не бихме могли да стигнем дотук.“

Ръкопляскания.

— „И така, пристъпвам към съществената част от моя моя реферат…“

Той стигна до последния ред на първия лист и отгърна страницата. Стъписа се — следващият лист беше празен и когато отгърна и него, видя пред себе си още един бял лист. Обърна се настрани към своята секретарка, помъчи се да проникне с поглед през светлинната завеса, видя я смътно и я чу да прошепва:

— Следващите листи не са готови още за съжаление.

На въпросителния жест тя отвърна:

— Има повреда в магнетофона, копчето за приемане не работи… за съжаление…

Той видя, че всички го гледаха с внимание, дори с по-голямо, отколкото при досегашните обяснения. Обърна се отново към публиката и се облегна тежко на пулта. Устата му беше пресъхнала.

— Тук би трябвало да хвърлим поглед назад към постигнатото. Смятам, че мога да си позволя това връщане. Всички бяхме така завладени от своите задачи, че в нас все още живее споменът за всеки момент, за всяка фаза на станалото. И така, остава само да кажа нещо за предстоящите стъпки. Разбира се, има предварително разработена подробна програма и аз си позволявам да ви кажа, че изгледите за бъдеща ползотворна работа са изключително благоприятни.

Ръкопляскания.

— Няма смисъл да представяме сега тази програма в детайли; в най-скоро време тя ще ви бъде предоставена. Няма съмнение, че и в бъдеще ще можем да постигаме поставената цел, ако всеки работи с досегашното умение, усърдие и ентусиазъм. Това е, което искам да пожелая на вас и на себе си за в бъдеще.

Продължителни ръкопляскания.

Даниел се отдръпна от пулта. Сега, когато осветлението отново заблестя, той усети коленете си да треперят. Бореше се със световъртежа, докато един примат го отвеждаше от подиума. Зад, него се чуваше приглушен говор, залата се опразваше. Той седна на един ролков стол, Мириам стоеше пред него, гледаше бележника си и четеше нещо. Фигуейра се появи до нея, заговори бързо и продължително. Мириам като че ли му противоречеше, обърна се към Даниел, попита го нещо. Той чу думите й, но не успя да разбере смисъла им, въпреки че се опитваше да се съсредоточи. Мириам отново заспори с Фигуейра. После кимна на един примат, изреди му няколко числа, застана пред Даниел, поклони му се и каза натъртено:

— Надявам се, че денят ви беше добър. Довиждане!

— Да, да, добър ден — промълви механично Даниел.

Приматът бутна стола, Даниел притвори очи. Той усещаше мекото плъзгане, а понякога и леко тръскане. При всяка промяна на посоката му се повдигаше. Тракането на решетъчната врата, вибрациите на идещата асансьорна кабина, бръмченето, движението на подемния механизъм, люлката с гумените колела, спускащата се облегалка зад гърба му — всичко това бе като в просъница.

Почувствува, че го вдигат от възглавницата, полагат го върху меко ложе и го събличат. Заспа за няколко часа, после се пробуди отново. Напразно се бореше срещу безсилието и отпадналостта си, мъчеше се безуспешно да отвори очи, но се унасяше и заспиваше.

* * *

Събуди се от изтръпване на гръбначните мускули, отвори очи и видя едно шестоъгълно помещение, насрещната стена бе перленосива, а другите — сиво-сини, имаше маса с два ролкови стола, малко столче, етажерка; в чекмеджетата — няколко микрофилма, магнетофонни касети, луминесцентни тръби с изключено напрежение, все още слабо светещи… не можеше да е спал дълго, усещаше се уморен…

Беше се събудил от едва доловим звук, някакво въздушно течение… стъпки.

— Добре, че не се обадихте веднага. Около тая работа се вдигна много шум. Не, не ме следят, но въпреки това…

Памела седна до Даниел на леглото. Съблече своето карате-кимоно, придърпа с крак столчето, сгъна внимателно якето и го сложи отгоре. Пусна сандалите да паднат, бутна ги под кревата. Когато се мушна под одеялото, изхлузи и тричетвъртите си панталони. Не носеше бельо, притисна се до Даниел, чието изтощение не му позволяваше нито жест на самозащита, нито пък на поощрение.

— Може би сте забравили нашата уговорка? — Тя се понадигна на лакът и го погледна в очите. — Това май беше твърде много за първи ден, нали? Всичко е непривично, няма никой, с когото да можеш да си поговориш… — Тя отново легна на възглавницата, простря ръка върху гърдите му. Тялото й беше топло и меко, усещането беше като при гореща баня, приятно, но унасящо.

— Но вие не сте сам. Ще ми разкажете всичко, нали? Щастие е, че ме срещнахте. Още не съм изцяло вътре. Смятам, че ще си допаднем.

Тя се притисна към него и го погали нежно.

— Съветвам ви да не се поддавате твърде лесно. Вие сте склонен към това.

Даниел усети, че въпреки умората възбудата го завладява постепенно. Той помисли дали не би могъл да остане още пет минути буден. Сложи ръка върху бедрото й, погали я и усети, че сърцето му заби по-силно, умората го напусна.

— Няма защо да се съмнявате — ще бъда напълно коректна. Принципът на свободата на движение тук се спазва точно. Забелязвате го по мене, нали? — Като че ли за доказателство, тя се отпусна почти изцяло върху него и дишането му се затрудни. Ако легне изцяло отгоре ми, помисли той, ще бъда задушен по приятен начин…

Изведнъж той замига — помещението сякаш бе станало по-светло, освободи се с мъка от Памела и вдигна глава. Перленосивата стена беше изчезнала, виждаше се някакво друго помещение — вътре седяха три киборга от по-висш тип, бяха обърнати към него, два от тях все още имаха човешки глави, а третият вместо глава имаше широкоъгълен обектив, прикрепен към въртящ се тубус.

— Надяваме се, че денят ви е бил добър!

Даниел се ядоса, но тъй като поздравът звучеше любезно, той промърмори нещо в знак на съгласие.

— Във вашия протокол липсва нещо… Не сме напреднали в програмата. Разбирате, нали?

Даниел не разбираше. Той почувствува, че Памела се скри под одеялото, но явно не от страх, тъй като го галеше и гъделичкаше, а може би просто й беше неприятно да бъде разпозната или пък искаше да прикрие смущението си. Даниел реши да протестира внимателно.

— Късно е — каза той, — много съм уморен… точно сега ли трябва? С удоволствие ще ви помогна… може би утре. Бих ви помолил.

— Само няколко въпросчета. Веднага ще свършим. Чиста формалност.

Памела, която се въртеше неспокойно под завивката, му прошепна нещо, което той не разбра.

— Трябва ни само една информация. Пристигнахте тук в 14,30 часа, а се обадихте в централата едва в 15,52. Кажете, ако обичате, къде сте спирали и няма да ви безпокоим повече.

Даниел въздъхна и се приготви още дълго да търпи това неприятно положение. Той се опита да обясни, искаше да бъде кратък, но срещна затруднение в подбора на най-същественото, вмъкваше излишни подробности, запъваше се, не си спомняше докъде беше стигнал и колкото повече говореше, толкова по-несигурен ставаше. Когато спомена за загубването на чантата си, като че ли усети в израженията им ирония и недоверие, а когато стигна до бягството от залата с чудовищните създания, Памела, която от известно време бе притихнала, му пошепна да не споменава за срещата си с нея и той се запъна. Беше му трудно да измисли веднага обяснение за връщането си в първата зала. Когато свърши, събеседниците му също помълчаха малко, после един от тях — не разбра кой — каза:

— Приключението ви със загубената чанта… точно ли го описахте? Не сте убеден наистина, че някой е искал да… Това е просто немислимо, такова нещо не може да се случи. Не е ли по-добре да кажете къде сте скрили чантата?

Даниел се опита да ги увери, че е точно така, както твърди, но усети, че не му вярват, те дори не го слушаха, макар че не го прекъсваха, и той трябваше да признае пред себе си, че произшествието, описано с думи, изглеждаше съвсем невероятно, дори фантастично. Той самият се запита дали не беше жертва на сетивна измама, но отхвърли тази мисъл. Вярно е, че тогава беше объркан — необичайната обстановка, липсата на чувство за ориентация, недоволството от самия себе си поради факта, че се беше оставил в ръцете на един непознат, който му ставаше все по-антипатичен, от когото с удоволствие би избягал, но не смееше, защото не знаеше как да намери обратния път; подсъзнателното неудовлетворение от нещо пропуснато, а именно регистрирането; фактът, че се бе впуснал в приключение на чужда територия, при това в известна степен нелегално, а може би дори и мисълта, че се намира под водата, откъснат от света; най на края — някакво гнетящо настроение, което се таеше дълбоко в него и чиято причина не знаеше — при все това той се владееше, не се оставяше да бъде заблуден, дори загубеното време беше доказателство за това; Памела му беше повярвала, не го бе сметнала за лъжец или фантаст. Той прекъсна размислите си и в пристъп на ярост извика:

— Защо не ми вярвате? За какво ми е да измислям история, която е достатъчно неприятна и за самия мен? Мога да се оплача. Имам право да се предпазвам от насилствени действия? Чантата отдавна трябваше да ми бъде върната.

— Вие не уведомихте за изчезването й — отвърна единият киборг, — това е твърде странно. Ако някой иска да не бъде заподозрян след подобно приключение, не би се поколебал да вдигне тревога. Не само от лични съображения, а и заради обществото. Това би означавало, че някой дегенерат се подвизава свободно. Защо не известихте за случилото се?

— Не знаех кого, не мога да се оправя тук. А и не приех случилото се така трагично — добави той вяло.

— А по-късно, в регистратурата? Трябваше само да кажете и издирването би започнало веднага.

— Как изобщо се върнахте, ако е вярно, че сте загубили чувството си за ориентация?

Памела не каза нищо, но го ощипа по ръката, вероятно като знак да не споменава нищо за нея. При дадените обстоятелства Даниел би предпочел да говори открито и той се опитваше да прави точно това, но съобрази, че ако сега излезе с друга версия, това би направило възможно най-неблагоприятно впечатление. При това тази версия нямаше да изясни къде е останала чантата, но щеше да докаже, че разказът му не е пълен, и да им даде основание да мислят, че се опитва да скрие истината зад низ от лъжи.

— По-късно не сте споменали пред никого за чантата!

— Нямахте ли нужда от загубеното? То е било единственото, което сте носели със себе си?

— Какво имаше вътре?

Ето че въпросът, от който се страхуваше, беше изречен. Какво имаше в чантата? На няколко пъти той се бе опитал да си спомни така между другото като за нещо несъществено, което придобива значение само поради факта, че е забравено и човек го търси из паметта си, за да го забрави отново съвсем съзнателно. Сега беше изправен пред нов проблем, пред един съмнителен обрат в играта на въпроси и отговори, в която много от въпросите оставаха открити — Даниел не можеше да отговори. Какво имаше в чантата? Сигурно бяха абсолютно маловажни лични вещи — освежителен флакон, вероятно няколко таблетки виталин, минипрожектор, няколко магнетофонни ленти… Но трябваше ли да гадае? Би било също така безпредметно, както и да се мъчи да си спомни действителното съдържание. Едва сега той проумя с вледеняващ ужас, че заедно с чантата си е загубил и миналото си. Досега слабата му памет не го тревожеше, спомняше си смътно за жилищни блокове, конвейерни ленти, релсови пътища, за множество лица, звуци, гласове, за града, за оттатъшния свят, за начина на поведение, за това, как се общува, как се разговаря — само личните спомени му убягваха. Той обаче не се съмняваше нито за миг, че някакъв незначителен повод ще го върне към досегашния му живот — дума, картина, предмет… Сега му се струваше, че този мост към предишното не би бил така естествен, а би изисквал особено напрежение. Сега единственото му средство, единственият му ключ към миналото му бе отнет.

Чуваше, че му задават и други въпроси, но не слушаше внимателно и не отговаряше. Изключи, остави се на топлото тяло на Памела. Тя бе като стена, зад която той се криеше. Притисна се във възглавницата, лежеше вдървен, усещаше как го просмуква празнота и се отдаде на живителната тишина, която го завладя.

* * *

Сред мълчанието се чуха звънци, гонгове, музика, ненатрапчива, но постепенно усилваща се в синхрон с разбуждането. Даниел отвори очи — светлината бе също така приглушена, както и камбанните звуци и всичко беше в тон с бавното му пробуждане.

8,30 часа,

вярваме, че сте, прекарали нощта спокойно,

без телефонни повиквания,

без особени произшествия,

Извадка от дневната програма: 9,00 лекарски преглед.

Моля, донесете преди това на рецепцията боновете си!

Желаем ви приятен ден!

Във въздуха се носеха ефирни облаци от блещукащи капчици. Даниел вдишваше от освежаващия ароматизиран препарат, който ухаеше приятно, макар и малко тръпчиво — щипеше лигавицата на носа, но ободряваше чудесно. Той отметна одеялото — еластична материя от рехаво заплетени нишки, — стъпи с двата крака едновременно върху тартановата настилка. Стана, протегна се. Преживяванията от предния ден бяха останали на заден план, в момента мислеше за бъдещето. Лекарският преглед бе една формалност — той беше здрав. Не след дълго щеше да има възможност да се залови със своята работа.

Автоматиката не се различаваше много от обичайната. Когато пристъпи към стената, до леглото, се отвори една врата към масажното помещение. Остави се да бъде добре разтрит, взе душ; тънките водни струйки, които обливаха тялото му — ту топли, ту студени, — прогониха и последните остатъци от умора. Изплакна очите, устата и носа си с масло, прочисти ушите си и се среса. На края взе предписаната му доза ултравиолетови лъчи наведнъж, така че през останалата част от деня да няма вече грижа за това.

Върна се в стаята — междувременно леглото се бе прибрало в стената. Автоматиката му предостави да избира между ръждивочервен и светлосин костюм, имаше и чифт леки обувки — облекло за един ден, синтетични произведения, които вечерта отиваха в шахтата за отпадъци. Той избра ръждивочервения костюм, риза на дупчици, работен комбинезон, яке. После седна на масата и изгуби няколко секунди, за да си подбере закуската. Снабдяването бе отлично — имаше около двадесет вида комбинации, различни по вкус и съдържание, както и обичайните видове кафе — зелено, синьо, кафяво, жълто — и разбира се — свободен избор на всички видове освежителни напитки.

След като свърши с яденето и масичката изчезна в стената, светна перленосивият екран. Появиха се едно бюро, сортировъчна маса с различни таститури, на преден план изпъкна изкривен от перспективата образ на масивно същество в бяла манта. Едва когато го видя отблизо, Даниел забеляза, че това беше примат — широко лице, сплескан нос, изхвръкнала брадичка, дебели устни… но всичко това бе само загатнато, изражението, макар и сурово, бе по-скоро човешко, отколкото на животно.

— Надявам се, че сте се събудили в добро настроение. Името ми е Юлиус. Аз съм секретарят ви; — Той говореше бавно, съсредоточено, с паузи, като че ли всяка дума му цепеше главата. Въпреки това Даниел беше изненадан — приматите не можеха да се изразяват с изречения, те наистина разбираха всичко, което беше свързано с даваните указания, но речникът им се ограничаваше само в няколкото утвърдителни и отрицателни израза и се разпростираше най-много до имена и названия на прости дейности.

— Вашите марки и бонове все още не са взети. Мога ли да ви ги донеса?

— Моля!

Минута по-късно се разнесе звукът на един зумер и Даниел даде сигнал, че е свободно. Сега имаше възможност да види примата отблизо — изглеждаше добродушен, тъмните му човешки очи гледаха живо, лицето му бе обрасло с малки светли косъмчета. Когато подаде на Даниел марките и боновете, ръкавът над китката му се вдигна — откриха се тънки стави, които преминаваха в дълги тесни ръце, а не в обичайните маймунски лапи.

Даниел не знаеше как да се държи с него — дали да му предложи да седне. Би било твърде голямо престараване. Поколеба се дали самият той да седне и така двамата стояха няколко секунди безмълвни един срещу друг. Може ли да задава въпроси? Приматът започна сам да говори и на Даниел му се стори, че на лицето му се появи самодоволна усмивка, макар че трудно можеха да се разтълкуват чертите, които не бяха загубили нищо от своята пропорционалност. Въпреки това лицето изглеждаше чуждо. В гласа му не се усещаше нищо.

— Извинете, че дойдох, надявам се, че не ви преча. Но по-добре е марките да се предават лично.

— Нямаше ли по-подходящо време за това? — попита Даниел малко рязко и вече седна демонстративно.

— Старите ви марки не важат вече. Ние имаме по-различна система от тази, на която вие оттатък сте свикнали. Енграмата е по-съвършена. По-точно са отбелязвани отличителните ви белези. Ако издърпате този шибър, вашето местонахождение непрестанно се отчита и всички повиквания и съобщения се предават незабавно. Най-добре оставете го издърпан!

— И тогава всяко мое движение ще бъде наблюдавано — установи с неприятно чувство Даниел.

— В никакъв случай. Предоставяме ви възможността вие да решите това. Спазваме принципа за свобода на движението. Но е по-удобно. Сам ще се убедите. — Той се поклони, закачи марката на ревера на Даниел, взе старата и я прибра.

— Нямате нужда повече от нея.

Даниел усети възкиселата миризма на примата, повдигна му се, но не даде израз на погнусата си.

— Дайте ми я! Искам да я запазя! — протегна ръка той.

— Но тя не ви е нужна! — Той като че ли се позамисли, после му я подаде обратно. — Както желаете!

— Благодаря — каза Даниел, — можете да си вървите!

— Боновете! — напомни примитивът. — Ето тук!

— А кредитите ми? — Даниел извади няколко перфорирани карти от джоба си.

— Невалидни са — отвърна приматът с пренебрежение. — Хвърлете ги в шахтата! Тук ще получите всичко, каквото поискате. Не е нужно да плащате.

— А боновете?

— Те са за времето, което ви остава — каза приматът. — Желая ви приятен ден! — Той се поклони и напусна помещението.

Посещението му развали настроението на Даниел. Той се мъчеше да разбере защо. Може би причината беше в това, че Юлиус се различаваше не само външно от останалите си събратя — той беше интелигентен, изпитваше душевни вълнения, човек очевидно можеше да го обиди, а също и да го зарадва. Но как? И защо? Беше ли нужно да поддържа добрия тон при общуване с примат. Това бе друг въпрос, с който той не желаеше да се занимава.

Светещите цифри на хронометъра показваха 8 часа и 50 минути. Прииска му се да погледне навън. Съществуваше ли опасност да се заблуди? Този път бе внимателен. Излезе пред вратата на апартамента… намираше се на един от многото етажи, разположени спираловидно около огромна шестоъгълна шахта. По средата се виждаше безплътен светлинен стълб. Осветлението не хвърляше сенки.

Даниел се приближи до перилата. Ниско долу съзря вагонетка, плъзгаща се безшумно върху живачна възглавница по спиралата между етажите.

Внезапно се почувствува изтласкан назад, чу тъп звук и видя до себе си, на земята, човек — закръглен, с лиса глава, в жълто наметало. Човекът напразно се опитваше да се изправи… Даниел му помогна. Лицето му бе сбръчкано, бе със сиви лещи и розови челюсти.

— Простете, виновни са четковите обувки, придвижват невероятно бързо и когато човек загуби равновесие… Надявам се, че не съм ви изплашил! Как се чувствувате?

Гласът наведе Даниел на мисълта, че това е хермафродит. Вероятно бе излязъл безшумно от някой коридор, беше се подхлъзнал. Все пак Даниел не разбираше ситуацията напълно.

— Благодаря, добре. Но как сте вие? Боли ли ви?

— Не. Екипиран съм с балонна гума. — Той посочи издутото си наметало. — Нося тези обувки едва от вчера. Не съм свикнал още. Видях ви да стоите тук. Разбира се, тръгнах веднага. Името ми е Зола. Лекар съм. 28 146 91.

Даниел измърмори своето име.

— Зная — 37 170 155. Запомнихте ли си номера? Написан е върху марката ви. Затворена ли я носите? Не е за препоръчване. Елате!

Той поведе Даниел към един страничен коридор, показа му една транспортна кабина, обясни му системата. Всички комуникационни средства зависеха от координатните данни. Беше нужно само да се натиснат три копчета — дължина, ширина, височина.

— Трябва да запомните само един — номер — 001 001 001. Това е автоматичното обслужване. Оттам ще можете да получите всякаква информация — за микрофони, за екран, за телепечатащо устройство, каквото пожелаете.

Влязоха в едно помещение, оцветено в познатите тонове — синьо и сиво. Покрити автомати, обичайното оборудване с комуникационни уреди, монитори, конзоли, няколко кресла, маса.

— Веднага ли ще започнете с прегледа? Да се събличам ли?

Зола бе разгърнал наметалото си и бе махнал гумените възглавници от себе си. Той се отпусна в едно от креслата.

— Не, не, станало е недоразумение. Вие сте здрав, вече го установихме. — Той посочи към кушетката: — Моля!

— С удоволствие бих започнал да работя. Ще се радвам, ако никой не ми пречи повече.

Зола се усмихна приятелски и повтори подканващия си жест. Подаде му през масата кутийка ароматизирани капсули.

— Вземете!

— Без преглед?

— Само един разговор — чиста формалност. Впрочем вие издържахте вече всичко. Остава само да се запознаем. Аз съм този, който трябва да ви съпровожда тук.

— Това пък защо е нужно? — Той усети, че е нелюбезен и добави: — Моля, не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против вас. Но след като съм дошъл, регистрирал съм се, както му е редът, и съм се нанесъл в апартамента си, починал съм си добре — вече съм свеж и не искам да губя време.

Зола извади една капсула, поднесе я под носа си и вдъхна с наслада освежителната газова смес. Пое дълбоко въздух на няколко пъти, преди да отговори:

— Защо е нужно да ви придружавам ли? Вие сте напълно чужд тук, не изпитвате ли необходимост да поговорите с някого?

— Психиатър ли сте? — попита Даниел.

— Да, разбира се. Тялото не представлява проблем. В това отношение сме малко по-напреднали от ония навън. Методите са прости, но ефективни. Сменят се органи, правят се трансплантации, няма го вече мъчителното възстановяване. Да, да, ако нещо ни затруднява, това е душата.

— Чувствувам се напълно добре.

— Днес ядосахте ли се от нещо? Вярвайте ми, разбирам от симптоми. Разбира се, че състоянието ви е напълно нормално, но все пак ми се струва, че сте малко възбуден. Каква може да е причината?

Даниел повдигна рамене.

— Днес сутринта имахте посещение… Юлиус, нали? Виждате ли, това са дреболии, които развалят настроението. Странно, че е дошъл при вас. Между другото има спор, дали те все още са животни? Вие как мислите?

Той не изчака отговора на Даниел, пъхна палци в предните джобове на жилетката си:

— Знаете ли, че днес може да им бъде вложена интелигентност? Трябва само да се внесат допълнителни съставки към тяхната ДРНК. Но веднага възниква проблем — тези твари стават личности. Ние знаем, че нямаме етични задължения спрямо тях, но тук се намесва съвестта, която не е свързана с исторически факти. Те са наши творения, наша собственост, но изведнъж откриваш у тях собствена воля, собствено самосъзнание, съмнение, неодобрение, критичност. Не почувствувахте ли и вие нещо подобно?

— Възможно е. Не съм мислил за това.

— Съзнателно или не, но то трябва да се изкаже — каза лекарят, — иначе този трън ще ви боде през целия ден. Не че това е толкова важно — исках само да ви докажа, че можете да ми се доверите, че си струва да се обърнете към мене, когато нещо ви притеснява. Иначе сам ще сте си виновен. Трябва да пазите вътрешното си равновесие. А сега вървете, ако искате! Не ви задържам.

Той стана и съпроводи Даниел до вратата.

— Явно знаете какво съм правил през целия ден — каза Даниел. Той спря за момент на прага: — Не мислех, че ме следят!

— Но никой не ви следи — каза Зола. — Можете да се движите съвсем спокойно, никой не се интересува от това, какво вършите. Дори ние, лекарите, не следим никого. Въпрос на собственото ни чувство за отговорност е дали ще установим контакт с пациента, а ние правим това само в особени случаи. Проверявам всеки новодошъл лично… Е, всичко е наред. Желая ви приятен ден!

— Да, всичко е наред — потвърди Даниел. Но в същото време изпитваше тягостно чувство.

Когато закрачи преднамерено твърдо по коридора, имаше усещането, че психиатърът гледа след него. Направи се обаче, че не го е грижа за това, и продължи, макар че не знаеше къде се намира, нито пък беше наясно какво трябва да прави по-нататък. Тази част на сградата бе по-оживена от жилищното крило, коридорът преминаваше в зали с маси и столове — всичко това приличаше на болнични чакални. Тук-там седяха хора, повечето вглъбени в себе си, унесени, други увлечени в разговор, трети профучаваха покрай него на четкови обувки, мяркаха се киборзи върху ролкови плъзгачи и въпреки че никой не му обръщаше внимание, той продължаваше да се държи демонстративно самоуверено, докато откри едно празно помещение с бар-плот и столове до него; седна, взе си чаша кисела минерална вода и се замисли какво трябва да предприеме. Новата обстановка му действуваше, както и преди, объркващо, но не можеше да бъде другояче, той не трябваше да очаква нищо друго, трябваше да се примири, да се опита да свикне по възможно най-бързия начин. Днес не бе вече така безпомощен, както вчера, беше регистриран, имаше знак за самоличност, разполагаше с апартамент и имаше достъп до информационната банка. Най-добре да се запознае с автоматиката и да получи представа за комуникационните средства, организацията и начина на живот. Реши да се прибере в стаята си.

Междувременно един мъж седна на бара през няколко стола от него и си наля тъмно пиво. После се приближи повече, докосна няколко лоста, без да вземе нищо, докато най-сетне седна до Даниел — имаше младо, аскетично лице с шоколадов тен, издаващ прекомерна употреба на ултравиолетови лъчи; беше сламенорус, със зачервени клепачи. Поклащаше чашата си, оглеждаше се подчертано небрежно, докато на края се обърна към Даниел, без да го погледне в лицето. Маниерите му бяха твърде странни.

— Защо дойдохте тъкмо тук? — Имаше вид на заговорник, отваряше уста едва-едва. — Не е ли малко непредпазливо? Освен това още не сте информиран. — Той докосна ревера му: — Кой ви даде знака? Ш-т!

Два примата бутаха една ролкова количка, на която лежеше човек, покрит с мушама. Тя беше плътно прилепнала към челото, носа, бузите, брадичката; на местата на очите, носа и устата бяха изрязани дупки. Изчезнаха безшумно в коридора.

— Непрекъснато някой минава. Човек не може да си поприказва — каза русият. Той се оглеждаше напрегнато наоколо, ослушваше се.

Това накара Даниел също да се озърне.

— Чувате ли? — попита русият. — За мен е време. Най-добре да дойдете веднъж на едно от нашите събирания. Ето! — Той пъхна в ръката на Даниел парче фолио и сви пръстите му в юмрук. — Хайде! — Стана и тръгна бързо, без обаче да бяга.

Даниел замислено погледна след него. Смущаваше го това, че хората тук се държаха особено, че не разбираше много от нещата, които те вършеха, обясняваха, показваха или искаха от него. Попипа ревера си — знакът беше там, но шибърът бе спуснат. Вдигнат ли трябваше да бъде? Вероятно да. Това беше направило впечатление. Но на кого беше нужно да общува тайно? Недоволни? Анархисти? Саботьори?

В един сто и двадесет градусов ъгъл, съответствуващ на принципа на шестоъгълника, той забеляза една от кабините на транспортната система. Приближи се към нея, но вратата не се отвори. Потърси отличителния си знак, изтегли шибъра… вратата се плъзна встрани. Той влезе. Вратата се затвори веднага.

Още преди да набере своя номер, а с това и координатите на жилището си, кабината потегли. Едновременно с това от високоговорителя на тавана се разнесе глас:

Търсим 037 170 155.

Степен на спешност А 3.

Очакваме ви.

Координати 034 281 577.

Молим ви, да се явите на посоченото място.

Търсим 037 170 155…

Гласът го съпровождаше по време на цялото принудително пътуване. По светещите цифри на стената той разбра, че посоченото място наближава. Както и предполагаше, кабината спря при светването на цифрите 034 281 577. Вратата се отвори. Даниел излезе. Видя тясна, празна, шестоъгълна кабина с непрозрачни стени и затворена врата. От тавана отново се разнесе глас.

— Вашите колеги ви поздравяват с добре дошъл. Почакайте, моля!

Пауза. И отново същото:

— Вашите колеги…

Пауза. И още веднъж:

— Вашите колеги…

Това се повтори още няколко пъти. Даниел се огледа — нямаше къде да седне.

Пукот. Бръмчене от високоговорителя. Секунди по-късно вратата се отвори. Чу се гласът:

— Моля, влезте! Погледнете, ако обичате наляво!

Екран. Върху него просветващ образ. Познато вече лице…

Даниел чу стъпки зад себе си, усети нечия ръка върху рамото си.

— Не се плашете, елате!

Беше жена — изглеждаше на около 25—30 години, но с положителност реактивирана. Това личеше по опънатата кожа под очите. Косата й беше къдрава и черна, очите — зелени. Тя му се усмихна, след това се обърна към видеоекрана:

— Всичко е наред. Затъмнете! — Поведе го към една безшумно отворила се врата, минаха през нея и видяха няколко помещения с прозрачни стени, автомати в сиво и синьо, телекси, командни табла, перспективни екрани с трепкащи цифри по тях. Двама мъже вървяха насреща им — бяха с гладки лица на тридесетгодишни хора, единият — едър и широкоплещест, с чуплива, светлокестенява коса, разбира се, перука, другият — тъмнокос, висок, приведен, с дълги ръце.

— Днес денят е приятен. Радваме се да ви видим — каза едрият. — Това е Мод, а това — Лари. Аз се казвам Бенедикт. Ще имате работа предимно с нас. Но, моля, седнете!

Даниел се ръкува и промърмори името си.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Вероятно сте ме търсили, но чух повикването ви едва преди няколко минути.

— Няма защо да бързаме — обясни Бенедикт. — Вие се бяхте изключили. Това си е ваше право.

Седнаха пред една калейдоскопична стена, върху която фигурите се меняха едва забележимо. Мод раздаде освежителни таблетки, из въздуха се разнесе ухание на билки, но вентилаторите скоро го продухаха.

— Значи, това сте вие! — каза Бенедикт и погледна Даниел доброжелателно. — Явно, че сте издържали всичко много добре. Първите часове са винаги трудни.

— Да — потвърди Лари, — и аз имах няколко ужасни преживявания, спомням си ги с неудоволствие. Психиатрите погодиха на всички ни лош номер.

— Беше само кратък разговор — каза Даниел.

Те се засмяха.

— Разбира се. Но той включва и тестовете.

— Тестове? — повтори Даниел учудено.

— Преоценка на поведението, частична информация, лабилизация, дестабилизация… но нима вие не сте го забелязали?

— Преживяванията бяха необичайни. Все пак кое е тест и кое реалност? Как могат да се различат?

— Точно тук е трудното, че не могат да бъдат различени. Действителност и проверка се преливат една в друга. Аз съм убеден, че някои от случайните конфликти са тестови задачи и обратното — ситуации, изградени като тестови случаи, прерастват в действителност.

— Не е приятно — сподели Даниел и посегна към една капсула.

— Обикновено може да се усети, макар и със закъснение, какъв капан са искали да устроят.

Тестът има смисъл тогава, когато не прилича на тест. Помислете само: Забелязвате нагласена ситуация. Не реагирате спонтанно, а тъй, както смятате, че очакват от вас. Психолозите трябва да включат в сметките си и това, което вече усложнява нещата. Но и това не е всичко. Вие смятате, че на психолога му е ясно, че приемате ситуацията като част от някакъв изпит. Тогава модулирате още веднаж поведението си така, че и в този аспект то трябва да бъде добре оценено. А психолозите трябва да се съобразяват и с това. С други думи, такива обратни връзки биха утежнили анализа твърде много. Не мога да понасям инженерите на душата, но по този пункт трябва да им се признае правото.

— Но не е ли възможно по някакъв начин да се разпознае кое е тест и кое не — например чрез логически заключения?

— Психолозите умеят да предотвратяват това, като конструират тестовите си ситуации логично или псевдо-логично. След завършването на една серия проверки те продължават веригата от събития, за да отнемат опорните точки, и после, когато е необходимо, се позовават на това.

— Колко продължават психоизпитанията?

Засмяха се и на този въпрос.

— Вечно. Нали психиката не е нещо постоянно. Тя може да излезе от равновесие по всяко време, а това не бива да се допуска. Човек винаги трябва да се учи и да бъде проверяван. Изпитанията продължават — те са станали част от действителността. Но вие ще видите, че с това се свиква. Дори тъкмо поради тази перманентна тестова ситуация страхът от психоизпита изчезва. Няма от какво да се плашим.

— Това не противоречи ли на принципа за свобода на движението?

Бенедикт поклати глава:

— В никакъв случай. То осигурява нашата свобода и тази на другите. В края на краищата светът се управлява оттук.

Те се съгласиха с тази аргументация — той разбра това по лицата им, които, както и преди, бяха дружелюбни. Бяха първите хора тук, с които можеше да се разбира, които говореха неговия език и които мислеха като него. Той принадлежеше към тях и това правеше дребните неуредици в досегашния му престой маловажни. Разглеждаше новите си колеги крадешком. Бенедикт се движеше спокойно и невъзмутимо, той излъчваше увереност, говореше ясно и категорично, изглежда, нему се падаше ролята на водача. Лери, с тъмнокафявите си очи, коса на вълни и изписаното върху лицето му добродушие, будеше доверие веднага. Изглеждаше достатъчно търпелив, за да слуша и отговаря подробно на въпроси. Мод бе жена, която се поддържаше и имаше добър вкус. Формата на лицето, която си бе избрала, не отговаряше на обикновените норми, освен това устните бяха твърде пълни, скулите доста подчертани, тоест това бе личност със собствена воля, явно интелигентна, иначе не би била изпратена тук. Седяха така, че да могат да следят калейдоскопа, и от време на време по лицата им пробягваше отражението на наситено розово или бледосиньо.

Бенедикт отпусна облегалката на креслото си малко назад и се обърка отново към Даниел:

— Зная, че все още сте малко объркан, но с всички ни е било така. Вие сте наясно каква е вашата задача тук, а и с машините сте запознат. Естествено, има някои особености и отклонения от стандарта, но това се дължи на факта, че нашите съоръжения непрекъснато се подновяват, те са най-доброто, което съществува. Общо взето, на автоматиката може да се разчита, служи предано. Търпелива е към нас, нагажда се към изискванията ни. За вас ще е най-добре, ако бързо се сближите с всички. Работното ви място е до това на Мод. Може би ще бъде най-добре да я помолим да ви обясни най-важното. Бихте ли го сторили, Мод?

— С удоволствие — каза Мод и стана. — Елате!

— Ще се видим по-късно.

Мод го поведе през няколко стаи, които не се различаваха много помежду си — работни кабинети с познатите вече прозрачни стени, устройства за въвеждане и извеждане на данни към и от компютрите.

— 034 269 578. Това е вашето царство, Даниел — каза Мод. Тя посочи уредите, които раздвижваха малко обстановката — сини и сиви части с комутационни пултове, прожектори, тастатури, видеоекрани.

— Най-добре да прегледате контролния списък — предложи Мод. — Дайте ми боновете си за останалото време! — Тя постави ролката в определеното за целта място върху плота на пулта. С игрива лекота прокара пръсти по клавишите и върху малкия екран се появи първият блок на учебната програма.

Даниел погледна Мод, а Мод Даниел. Двамата се засмяха.

— Доста скучно, нали? — попита Мод. Тя отвори една клапа и изтегли от нея кабел, който завършваше с щепсел.

— Ако искате да не се отегчавате, натиснете това копче! Ето!

Стените станаха непрозрачни, интензивността на светлината спадна до най-ниската степен. Даниел отметна кичур коса настрани и намери контактния център. Електродът прилепна. Мод отново натисна няколко клавиша… Даниел затвори очи, ръцете му обгърнаха облегалката на стола — това помагаше срещу световъртежа, предизвикван от трептенето, което показваше приток на информация. Хаотично сменящи се картини, понятия, числа, така както случайността ги бе извела от логическия континуум.

Пет минути след това последва сигнал за събуждане. Даниел отлепи електрода, приглади косата си.

— Това беше първата лекция — каза Мод. — Още девет и вие ще знаете всички тайни на автоматиката.

— Спестихме много време — отвърна Даниел. Той стана и отиде зад Мод, която бе седнала на стола за посетители. Докосна косата й, която излъчваше нежен аромат, погали я с длан.

— Да, много време — потвърди Мод и стана. — Най-добре сега да отидем в моя апартамент.

Часовникът показваше двадесет и два часа. Даниел се готвеше да ляга, когато прозвуча позивният сигнал. Той прекъсна играта на асоциации, която бе започнал, и отвърна със сигнала „готово“. Екранът се затъмни и така си остана, когато се чу:

— Не искате ли да дойдете на едно заседание? Стая 023 181 116. Но спуснете шибъра на отличителния си знак.

Известно време Даниел се колеба между умората и любопитството, спомни си неприятното преживяване с доклада, целият ден мина пред очите му и отказа — бил изморен, тъкмо се канел да си ляга, може би друг път…

— Може би ще ви заинтересува фактът, че чантата ви е при нас. Ние, естествено, сме готови да ви я върнем. Сам разбирате, че не искаме да използваме за целта тръбната поща. Вярваме, че ще дойдете.

Нещо изпука. Говорът се изключи. Ядосан, Даниел продължи играта на асоциации — той не обърна внимание на това, че бе пропуснал един откъс, последователността на картините бе произволна, части от сънища, футуристични пейзажи, фантастични създания, цветни видения, придружени с конкретни звукови ефекти, всички емоционално обагрени.

Изтегна се в едно кресло, но повече не успя да се съсредоточи върху картините. Изключи прожекцията, взе сънотворно и си легна в леглото. Потъна в дълбок, безпаметен сън, но след известно време се стресна. Не знаеше какво го е събудило — движение, шум… когато отвори очи, в стаята бе сумрачно, луминесцентните лампи светеха слабо. Беше ли сбъркал, като не беше взел чантата си. Тази мисъл го измъчваше, не му даваше да заспи отново, напротив, разбуди го съвсем, дотолкова, че не можеше повече да лежи бездеен. Дали все още имаше смисъл да потърси посоченото място? Можеше поне да опита.

Взел решение, той стана бързо, наметна сутрешния си халат. Отличителният знак? Затвори шибъра. Така асансьорът не можеше да потегли. Най-добре да тръгне пешком — остави знака. Излезе от стаята — навън беше здрач, вертикалният светлинен стълб излъчваше съвсем слаба светлина. Ориентира се, познаваше значението на координатите, знаеше къде да намери указания за мястото, известни му бяха данните за посоките. Първоначално тръгна по спираловидната линия на терасите, десет кръга — твърде уморително, но автоматичните системи бяха затворени за него. В един от коридорите тръгна в посока А, после свърна в посока В. Пред него се откри множество стаи. Вратите бяха отворени — не беше сигурен дали са се отворили за него, не бе забелязал нищг Съзря чантата си отдалеч. Лежеше на пода насред съвършено празна стая. Тази част от сградата изглеждаше неизползвана, другите помещения, преЗ които беше минал, бяха също празни. Не бе срещнал нито един човек — през нощта като че ли никой не бе излизал.

Тръгна към чантата, наведе се… Когато отново се изправи, обстановката бе променена — стените бяха станали непрозрачни. Чу съскане, усети аромат на магнолия, видя наоколо си храсти, беседки, тесни пътечки, стълби, езерца с водни лилии и мостове над тях… Перспективата се промени, цветовете избледняха, постройките станаха прозрачни, пътищата се издигнаха над равнината, образуваха сложна плетеница, разклонения, звезди, кръгове, мрежа от черни линии, наподобяваща диаграма…

СТАРТ

Даниел притисна чантата до себе си и тръгна по посока на стрелката, указваща пътя.

INTEGER 2I I2 UMFORM

LOGICAL 1A, B, UN (FALSE) TRANS,S…

Тръгна по-живо, бързаше нататък и колкото повече се приближаваше до скоростта на светлината, толкова повече губеше самоличността си, индивидуалните си качества, ставаше абстрактен, комбинация от цифри, подредени по предварително зададен код по права линия или в кръг…

IF (I.E.Q.K.) GO TO 20

GO TO 7

Светът се сля в едно петно, ограничи се в една линия, едномерно многообразие от състояния, поредица от операции, обусловени от усложнената обстановка…

IF (C.EQ,0) GO TO 7

TRANS == IRUE

RETURN

Безкраен път без перспектива, без цел, затворен в себе си, безконечни повторения на едни и същи завои. Скок…

TRANS == FALSE

RETURN

END

Бе останал без сили, безтегловен, изтощен, задушен от клишето, схематизиран, съсипан, загубен, смален до нула, модел на самия себе си.

Лежеше на една маса, появяваха се и изчезваха лица, неузнаваеми зад маските, чуваше се тракане на инструменти, провлачени стъпки, противна миризма, ярка светлина, една ръка, някаква тъмна тежест над очите.

По-късно. Седеше върху ролков стол. Тишина. Бавно гаснеща светлина, залязващо слънце над цъфтящи кактуси, огненочервени облаци, стрелкаща се полска мишка… Картината се разпадна. Видя Зола, надвесен над него.

— Всичко е наред. Не се безпокойте. Утре отново ще сте бодър.

— Какво стана? — с мъка прошепна Даниел.

— Намерихме ви в една от запустелите части на сградата. В безсъзнание. Заблудили сте се, бяхте тръгнали без отличителния си знак, в сутрешен халат, с чанта под ръка. Вероятно пристъп на сомнамбулизъм. Няма да се повтори. Подновихме съответните мозъчни клетки, някои нервни тъкани, влакна, водещи към сънната артерия. Не се вълнувайте! Харесвали ви картината? — Той не изчака отговора и кактусовата пустиня изплува от сивата стена, раздвижи се, слънцето вече залязваше, полската мишка се стрелна отново.

След като Зола напусна помещението, Даниел посегна към управляващата ръчка на болничната количка, но тя не реагира на натиска. Той спусна ръка встрани, дръпна спирачката. Напъна всичките си сили и количката тръгна. Отиде до масичката, върху която беше метнат халатът, а отгоре и чантата му. Трябваха му десет минути, за да я придърпа на коленете си и да я отвори. Беше празна.