Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кира Сафрай
Оригинално заглавие
Мы пойдем мимо — и дальше, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр. 47-49/1973 г.

История

  1. — Добавяне

1.

— Кажете, Кира Владимировна, за какво му е на един психолог вакуумна помпа? — ме запита счетоводителят.

Официално той сега се наричаше генерален счетоводител. Преди половин година беше главен счетоводител и на бюрото му имаше обикновени канцеларски ведомости. А сега от дясната си страна генералният счетоводител има селектор, от лявата — изящен компютър „Рига-6М“; на голямото му полирано бюро няма нищо излишно — само писалка, молив и новата книга на Жан Силбах „Финансиране на научните изследвания“. На френски език. И самият генерален счетоводител прилича на млад професор-физик.

Генералният счетоводител е моят враг номер едно. Той разговаря с мен от позиция на силата.

— Ето, моля, точка седемнадесета от вашия дълъг списък — каза той. — Стъклена високовакуумна маслена двустепенна дифузна помпа. Точка осемнадесета — екстракционен апарат на Сокслет… Две години ми късате нервите с такива заявки. И доколкото разбирам, има още цяла година, докато завършите университета и — дано даде бог — заминете някъде…

Нещо подобно бях слушала още в училище. „Знаеш какво, Кира, омръзнали са ми твоите измислици, заяви директорът, когато научих своите октомврийчета на скоростно четене по системата «ултраспид». Болеше го гърло и той говореше с трагичен шепот. — Какъв е този цирк, какво става тук? Завършвай по-скоро десети клас и постъпвай в Московския държавен университет…“ Сега и счетоводителят чака да завърша МДУ и да замина за Академичното градче. Интересно какво ще ми говорят в Академичното градче и къде ще отида пък оттам?…

— Шест хиляди и двеста — продължи счетоводителят, като разглеждаше списъка. — Можете ли да ми обясните за какво са нужни вакуумна помпа, сребърен нитрат и всичко останало?

Не можех да му обясня и той го знаеше прекрасно.

— Виктор Андреевич — казах аз просто за да отговоря нещо, — разберете, не може да се разпитва Чуваев, това ще наруши чистотата на експеримента. Когато Джон Бернал е разработвал своята теория за течното състояние…

— Чистотата на експеримента — произнесе с горчивина генералният счетоводител. — Всички мислят за чистотата на експеримента, а никой не иска да мисли за чистотата на счетоводството. Вместо конкретни обяснения ми цитирате Налимов и Мулченко, позовавате се на кривата на Виланд, цитирате формулата на Сарбаев и ми разказвате истории из живота на Джон Дезмънд Бернал. А аз гледам сметките. Това е вашият подпис, нали? — той отвори дебела папка с мои документи. — Седемнадесет хиляди за цялата година. От тях за съоръжения — четиринадесет хиляди. Добре. Нека се обърнем към фактите. Не минава и месец и вие изхарчвате 14 000, а след две седмици и останалото. След това ви дават още 7 хиляди. Изгряваща звезда на психологията! Нима може да ви се откаже! А аз тук плащам купища сметки. Ултрафилтри на Зигмонди, фотоелектрически пирометър „ФЕП-4“, диализатор с бъркачка, 2600 рубли на завода „Физуред“, 450 — по трудов договор за изработване на стъклена апаратура по ескизи… Седемте хиляди се изчерпват. И тогава казвате: трябва ми радиационна защита. Вие прекрасно сте знаели това предварително, но не сте включили стойността на защитата в документацията. Че как не. За монтаж на защитата непременно ще ви отпуснат допълнителни средства: има ли радиация, защита е необходима, нали? Добре, да минем нататък. Април тази година. Аз бях в отпуск и вие сте убедили Зацепин и Софя Александровна и сте взели уредите, необходими за химическия факултет. Интересно как сте комбинирали това с кривата на Виланд и с възвишените идеи на Джон Дезмънд Бернал?

В душата си той си оставаше главен счетоводител и му липсваха сметките: да седне и да изчисли колко съм похарчила. По-рано правеше точно така. А сега вместо сметки — ЕИМ. Няма да вземе да събира такива прости цифри с нея, я!

— Ако искате да знаете, Кира Владимировна, — продължи той — славата ви е разглезила. Интервюта, очерци, снимка на корицата на „Смена“… Барибин, Зиневич, Мелникова, доктори на психологическата наука се занимават спокойно с психология, а вие, студентката, създавате машина, която трябва да бъде направена неизвестно как и да върши неизвестно какво. Не спорете, няма да помогне. Докато не излизахте от рамките на утвърдената сума, мълчах. Но допълнителните средства са съвсем друго нещо. Обосновете се писмено, направете изчисления, нека Коробов подпише всичко. После идете при Зацепин. И ако той утвърди… е, тогава ще видим. Съветвам ви да побързате. Зацепин в други ден заминава…

За себе си главният счетоводител е прав: пръснах шепи пари за машина, за чието предназначение нямам никакво понятие. Но и аз съм права: не биваше да се разпитва за предназначението на машината, това би се отразило на хода на експеримента.

За две години свикнах да не се меся и когато Игор преди заминаване донесе списък на детайлите за „Шкаф-2“, не попитах нищо. Игор е на Саяни, плува си със своята русалка по Голяма Бирюса — не можеш нито да му позвъниш, нито да го запиташ нещо… Най-умното е да отложа всичко до връщането му. Ще изгубим месец-месец и половина, какво от това. А междувременно аз ще си замина. Разбира се. Ще си взема билет за самолета и утре надвечер съм в Таганрог. Мама дори не ме очаква. Лятото свършва, трябва да си почина и през октомври да се заема с дипломата.

Решено. Заминавам за три седмици у дома.

2.

Главният счетоводител каза: славата ви е разглезила. Че каква ли пък ми е славата? Измислих система от упражнения за развиване на фантазията, занимавах се с Настя Саричева, после Настя откри АС-ефекта и действително се прослави. А моята слава едва стигна да включат нова тема в плана на проблемната лаборатория.

Разбира се, темата е дива. Но потресаващо интересна и за нищо на света не бих се отказала от нея. Освен това Игор подхождаше идеално за експеримента. В психологическите опити е извънредно важно да разполагаш с подходящ човек. Понякога всичко спира, защото няма върху кого да експериментираш.

Открих Игор Чуваев в Таганрог. Гениално момче. Беше решил да мине Азовско море на кокили. Та хората прекосяват океана със салове и папирусни лодки, такава е епохата. Таганрогският залив е съвсем плитък, особено при източен вятър, когато водата започва да се отдръпва. Игор се тренираше със своите кокили и аз го намерих на около триста метра от брега. Едната от кокилите се беше залостила в камъните и първият кокилонавт в света висеше над водата под ъгъл от 45 градуса. Красива картина беше! Не можеше да развърже ремъците, защото не ги стигаше, а не искаше да вика, защото някъде на брега стоеше червенокосата Алиска. Игор тогава завършваше седми клас, Алиска беше в четвърти, но играеше не последна роля във всичките му хрумвания. Алиска не видя как спасих храбрия кокилонавт; в училище не казах никому нищо и Игор се изпълни с доверие към мен.

Впрочем с кокилонавтиката ликвидирахме бързо. Накарах Настя да направи изчисления; излезе, че пределът е два метра плюс-минус 15 сантиметра. С дълбочината съпротивлението на водата се увеличава и става по-трудно да се крачи. Трябваше да се намери нещо друго за Игор и аз му подхвърлих система от упражнения за развиване на фантазията. Фантазията на Игор беше богата; това се почувствува още след първата седмица занимания. Но точно тогава започваха зрелостните ми изпити, а после трябваше да замина за Москва, за да постъпя в университета. Преди заминаване подарих на Игор „Спътник на младия филуменист“ и серия етикети за кибритени кутийки. По онова време вече бях прочела маса книги по психология и сама се смятах за истински психолог. Нека Игор събира етикети, реших, това е кротко и до известна степен полезно занимание. Пък и в „Очерци по психология на юношите“ се казваше: „Филуменията канализира енергията на юношата в спокойното течение на колекционерството, развива любознателността, разширява кръгозора.“

Измина година и когато се върнах във ваканция, забелязах по улиците нещо ново. В Таганрог, особено в старата му част, за една година не стават чак толкова промени. И ако нещо се е променило, веднага прави впечатление. Виждам, че срещу гарата се е появило грамадно светлинно табло: „Застраховайте имуществото си от пожари“. Зелен надпис и червен пламък. Първо светват вътрешните контури на пламъка, след това външните, които стигат до четвъртия етаж, и тогава по диагонал се появява надписът за застраховането. Много беше красиво. Минах две преки по улица „Фрунзе“ и виждам: „При пожар звънете на 01“. Оранжеви букви, всяка по три метра висока, не по-малко. И това е красиво, но малко еднообразно. Вървя по-нататък. На фасадата на пощата са направили истинска празнична илюминация: тук имаше и „Крийте кибрита от децата“, и „Застраховайте имуществото си“, и „Звънете на 01“, и „Включете се в доброволното дружество за борба с пожарите“…

Наистина, разбрах, че Игор лично нищо не е подпалил. Той се развличал сравнително безобидно: отчупвал главичките на кибритените клечки и ги пускал в саморъчно направен калейдоскоп вместо стъкълца. Бях потресена, когато за пръв път погледнах в този пироскоп. Дори не зная с какво може да се сравни. Такова трябва да е небето някъде в центъра на галактиката, в самия център на избухващите, сблъскващи се звезди и кипящата огнена материя.

Игор построил пироскоп и, разбира се, го показал на Алиска. А много скоро научило и цялото училище. Появили се подражатели, а те винаги развалят работата. Изгоряло едно жилище на ул. „Пушкинска“, а на шест други места потушили с големи усилия избухналите пожари.

Хората, естествено, започнали да внимават с кибрита, но по това време Игор сам вече се отказал от кибрита. Не му харесвал пламъкът му. Заел се с химия и за една година се научил да получава многослойни зрънца, които горели без дим и давали разноцветен пламък.

Огледах лабораторията, която си беше направил в една барака, запознах се с бъдещите му планове, послушах какво се говори сред хората и разбрах: трябва бързо да спася родния си град. Изпратих на Настя пироскопа като ценна пратка и след три седмици Чуваев беше поканен в московското училище с усилено преподаване на химия. В последния момент се намеси Алиска и едва не развали всичко. Трябваше да й обещая, че след като завърши осми клас, ще взема и нея в Москва.

Тази история ме научи на някои неща и в Москва аз контролирах Игор, макар да имах достатъчно своя работа. Първите шест месеца минаха спокойно. Но след зимната ваканция Игор ми се обади по телефона и ми каза, че му възложили да направи доклад за алхимията. Помогнете ми, казва, да намеря нещо за ксантосиса, искам да го покажа на практика. Естествено, стреснах се. Кой знае що за ксантосис е това и как го показват на практика…

Хукнах към библиотеката, поисках цял куп книги по история на химията и започнах да търся тайнствения ксантосис. Стана ми ясно, че за щастие няма нищо страшно: ксантосис е операция за позлатяване. Взема се някаква сплав и й се придава вид на злато. Има още и левкосис — когато правят дадена сплав подобна на сребро. Е, преписах нещо за Игор, имаше работа за не повече от час. Но аз останах до затварянето на читалнята и на другата сутрин пак отидох. Алхимията ме заинтересува вече независимо от доклада. По-рано например не знаех, че епохата на алхимията е продължила над 1000 години. Започнах да размишлявам за това дълго хилядолетие и ми хрумна потресаваща идея.

Златото е привличало алхимиците и те се надявали да го получат с помощта на философския камък от живак, сяра и арсеник. И ето хиляда години усилията на алхимията (а тогава тя е била основната експериментална наука) се съсредоточили в една насока. Съвсем нереална. И съвсем между другото се правели полезни открития. Работели например с живак и откривали живачен сулфид, сублимат. Изучавали превръщанията на сярата и откривали сулфатите на медта и цинка. Всички открития от това хилядолетие са свързани с основната алхимическа линия.

Можете ли да си представите какво се получава?

Цени се златото — и най-добрите умове хиляда години изучават превръщенията на металите. А ако се ценеше не златото, а нещо друго? Дори и борови шишарки — при условие, че са голяма рядкост? Тогава хиляда години щяха да търсят начини за получаване на борови шишарки. Друга насока на търсенията — следователно и съвсем друга верига от странични открития. Сигурно за хиляда години щяха да се научат да отглеждат най-фантастични растения. Кой знае какви успехи щеше да постигне биологията…

От алхимията минах към географията. Епохата на великите географски открития — отново трескаво търсене на злато. Жаждата за злато определя маршрутите на експедициите: смята се, че богатите на злато страни са разположени по континенталните крайбрежия, там, където големите реки се вливат в океана. „Правя всичко възможно — пише в дневника си Христофор Колумб — да попадна там, където ще успея да намеря злато и подправки.“ От време на време цената на подправките се покачва над цената на златото и веднага се променя главната насока на търсенията: мореплавателите дирят вече не Елдорадо, а „островите на подправките“ с техните гори от канела, черен пипер, карамфил, индийско орехче. Ако се ценяха не златото и подправките, а някакви особени миди, цялата история на великите географски открития щеше да бъде различна.

Отначало това ме привличаше чисто теоретично. Получаваха се любопитни мислени експерименти. Да допуснем, че вместо „златна алхимия“ имаше „магнитна“. Стойността на дадена монета се определя от теглото на вдигнатото от нея метално грамче. Лошо ли е? Златото блести и това е неговото достойнство… в очите на дивака. Но затова пък магнитът има удивителни свойства, всяка монета би била компас. Та, „магнитната алхимия“: трудно е дори да си представим колко открития биха направили алхимиците за хиляда години. Те например биха установили лесно, че магнитните свойства изчезват при определена температура, и биха открили точката на Кюри хиляда и петстотин години по-рано… Превръщането на неблагородните метали в злато практически е неосъществимо и досега (ядрените реакции не влизат в сметката — те дават нищожен резултат) и всъщност алхимията още от самото начало е попаднала в задънена улица. Ксантосис, имитация на златото — такъв е пределът на „златната“ алхимия. А „магнитната“ алхимия би вървяла от откритие към откритие и вместо жалкия ксантосис би овладяла електромагнетизма…

И ето веднаж ме осени мисълта: а съвременната наука също се развива по определени линии. Разбира се, сега не по една, господствуваща линия, но какво променя това! Природата, Вселената, Материята са неизчерпаеми; следователно трябва да съществуват безброй пътища за тяхното изследване и ние избираме само онези пътища, които са свързани с днешните представи за ценностите.

Имах билет за консерваторията; Святослав Рихтер свиреше концерт за пиано номер едно от Рахманинов. Така бях очаквала тази вечер, а ето че седях в залата и не можех да се съсредоточа поради налудничавата идея: какво ли би станало, ако сменим системата от ценности?

И наистина, ако се заемем с такъв експеримент: друга система от ценности — значи друга система от цели. Ще се откритият съвсем други линии на търсения. Сега не ги забелязваме, те са за нас като невзрачния магнетит за алхимика, заслепен от призрака на златото…

Не може и дума да става науката да промени своята система от цели заради един експеримент. Ще се наложи опитът да се постави с един човек. Отново, както с Настя Саричева, ще преустройвам мисленето на този човек. И отново ще изникне въпросът за риска: опитът ще свърши, а мисленето ще си остане завинаги преустроено.

Ако не беше музиката, сигурно нямаше да се реша.

3.

Не, музиката няма нищо общо с това.

Налучках системата за развиване на фантазията — повече или по-малко случайно. Терзаеха ме съмнения: мога ли да измисля още нещо? И ето че се роди такава великолепна идея; как да се откажа от нея…

4.

Нямам никакво намерение да чакам, докато Игор се върне. Сама ще се оправя с този дяволски „Шкаф“, ще се мотивирам и ще приготвя сметките.

Когато преди три години нахвърлих пред Игор идеята за експеримента, той веднага се запали:

— Бива я! Трябва да се заемем с октановото число. Нашите шефове се занимават с това, ние два пъти седмично ходим при тях в института. И на практика ще ходим там.

За октановото число помнех съвсем малко. Показател за антидетонационните свойства на горивото. Колкото е по-високо октановото число на горивото, толкова по-добре, защото може да се увеличава степента на свиването, а това води до повишаване на коефициента на полезното действие на двигателя.

— В общи линии така е — снизходително потвърди Игор. — Но ние няма да повишаваме октановото число. Точно обратното: ще го намаляваме. По този път още никой не е тръгвал.

Гениално момче, той веднага схвана същността на работата. Да си призная, в първия момент аз дори се обърках: едно са теоретичните разсъждения за алхимията и множествеността на пътищата за търсения, а друго е конкретната работа за намаляване на октановото число. Да се наемеш да влошиш качеството на горивото, да смяташ, че горивото е толкова по-ценно, колкото е по-лошо… Е, е! Насилих се да кажа: „Прекрасно, точно така ще направим“ — и твърдо реших, че в бъдеще няма да се намесвам в техническата страна на работата. Ако се наложи Чуваев да ме убеждава, това непременно ще повлияе на хода на мислите му. Най-неочакваните идеи неволно ще се пресяват. Моята задача е да създам условия за експеримента и да не се намесвам.

Точно така се разбрахме. Игор действително започна с октановото число, но много скоро се прехвърли на нещо друго. Цялата първа година той търси подходяща насока. Изборът се оказа значително по-труден, отколкото предполагах.

Изобщо беше тежък период. Игор завършваше училище, готвеше се да постъпи в университета, в Химическия факултет. Химията беше неговото призвание, в това нямаше никакво съмнение, но все пак се страхувах, че ще се провали на изпитите. Усилено се занимавах с развиване на въображението му, той се справяше лесно и с най-трудните задачи. Индексът на фантазията му беше три пъти по-висок от средния: 210–220 по скалата на Лирмайкер. Във всяко нещо виждаше преди всичко неговите неявни, необикновени свойства. Присъствувах, когато полагаше приемния изпит по химия. Въпросът засягаше електролитната дисоциация, но Игор веднага каза, че дисоциацията при двата вида електричество — положително и отрицателно — е достатъчно тривиална. По-интересно е, каза той, да се разгледа дисоциацията при условие, че съществуват три вида електричество. Първия час той се въртя около дъската сам, после преподавателят отиде при него и двамата заедно започнаха да разглеждат дисоциацията „в общия случай на N-вида електричество“…

На другия ден Игор се втурна при мен и ми заяви, че имал подходяща идея за неценните ценности и трябва по-скоро да пристъпи към монтиране на машината. Той престана да се готви за изпитите си, но всичко мина благополучно. И точно тогава се вдигна шумът с АС-ефекта и понеже Настя навсякъде твърдеше, че дължи откритието си на тренировката на фантазията си, моите акции се покачиха. Предложиха ми да участвувам в работата на проблемната лаборатория. Аз съобщих темата си, защитих я пред Научния съвет, направих изчисленията и през есента Игор пристъпи към монтирането на „Шкаф“.

Две години се разправя с тази машина: монтираше, демонтираше, преустройваше. Дори и имената й се меняха. Първо тя се наричаше „Люля“: в нея наистина нещо се люлееше, подобно на махало. „Люля“ се превърна във „Флуотрон“; той имаше ефектен научен вид — безкрайно сложно преплетени стъклени тръбички и проводници, маса електроника. „Флуотрон“ беше последван от „Тръба“, „РПС“, „Антитразер“, няколко безименни апарата. Те се сменяха едва ли не всяка седмица и след тях се появи вече „Мехур“, стъкленица, опасана с електромагнити. „Мехур“ постепенно прерасна в „Бъчва“, бъчвата стана „Шкафче“ и накрая — „Шкаф“.

„Шкафът“ си остана „Шкаф“, но нещо в него не вървеше. Игор се оплакваше: схемата уж била изпълнена, но мощност не достигала и излиза, че формулите лъжат… Той упорито се разправяше с „Шкафа“, макар че работата беше направила засечка, виждах това. След като помислих, предложих му да направи по-мощна инсталация. В края на краищата доброто откритие се състои именно в уточняване на формулите. Игор веднага се залови за изчисленията и аз с много усилия успях да го убедя да не отлага пътуването си за Саяни. Непременно трябваше да си почине. Разбрахме се, че през това време аз ще подготвя съоръженията и материалите.

Не, главният счетоводител, разбира се, беше прав: трябваше да се приготвят книжа. Въпросът беше как да се направи това. Любопитно би било да се вземе някой психолог от XIX век, да му се даде лазер или такъв компютър, какъвто има главният счетоводител, и да му се каже: „Ха, сега досетете се какво е това и как е направено…“ Прави ми удоволствие да си представям в такова положение дълбокоуважаемия Вундт. Строг е бил чичото, сърдит, по книгите му личи.

Ама че задача: дадена е машина, която е предназначена неизвестно за какво, и трябва да се разбере… какво трябва да се разбере… е, в общи черти какво представлява. Поне по принцип. А не е изключено — тук му е мястото да го кажа — експериментът да не е сполучил и машината да е просто купчина метал. А може би тя е нещо далечно и удивително, както например лазерът за Вундт и Херберт…

Глупава измислица. Натиснеш не това копче, което трябва да натиснеш, и „Шкаф“ спокойно експлодира.

Я по-добре да отида да обядвам.

5.

Всъщност нуждаех се от свестен консултант. Осъзнах го, когато видях в стола Арсен Азарян, единствения психолог при нас, който знаеше физика. Арсен завършил физика и четири години работил при Капица; завършил задочно психология, след това взел аспирантура. Не можех да намеря по-добър консултант.

— Слушай, Кира — каза Арсен, — спаси един човек, който е принуден да прахоса отпуската си за неблагодарна работа — смяна на квартира. Дай ми да почета нещо такова, детективско, с кошмарни убийства и проницателен инспектор…

Беше дошъл в университета за някакво удостоверение и сега имаше два свободни часа до приемния час в отдел „Жилищно настаняване“. Когато го поканих да се порови в машината, Арсен изведнаж се развесели.

— Чудесно — каза той. — Отдавна ме сърбят ръцете за такава работа. Психологията е прекрасна наука, но в нея няма точност, изчисления, вещественост. Думи, думи, думи…

— Не само думи.

— Да, разбира се. Но все пак… Аз знам точно какво е волт, ампер, ерстед. А в психологията — „способности“, „темперамент“, „характер“… Можеш ли да кажеш какво е „характер“ и как да се измери той?

— А какво тогава те е влечало към психологията?

— Представи си Колумб. Според теб какъв би бил той в наше време?

— Капитан на голям хладилен траулер. Епохата на великите географски открития мина.

— Именно, именно. Тогава всеки капитан е могъл да се надява на велики открития. А сега Колумб би си стоял като поп на мостика на хладилния траулер и би пресмятал с колко процента е изпълнен планът… Разбираш ли, аз видях, че във физиката също настъпва затишие. Естествено, ще има нова вълна от открития, но не сега. А психологията… сама знаеш: още пет или десет години и ще започне епоха на велики психологически открития.

Нахранихме се набързо и аз заведох Арсен при „Шкафа“.

— Две стаи с удобства — завистливо въздъхна той, като разглеждаше лабораторията.

Масивната основа на „Шкафа“ прилича на автомат за продажба на газирана вода. Същият металически шкаф, само че три пъти по-широк, и този шкаф е сложен на пода, в средата на стаята. Над шкафа се издига къса тръба, напомняща ствол на старинно оръдие. Дулото на оръдието е покрито с многослойна стъклена плочка. Красиво нещо. Един стар майстор от завода „Физуред“ направи плочата, но Игор намисли да промени нещо, започнаха да я поправят и аз водих сложна дискусия с главния счетоводител как да се заплати тази работа… По целия периметър на плочата бяха прикрепени проводници, цяла мрежа от проводници. Проводниците водят към стените — там са монтирани блоковете на ЕДУ. Ей такива черни кутии, пълни с електроника. Аз набавях чрез счетоводството материали за тези блокове, но дори не мога да си представя какво е ЕДУ. „Эй, дубинушка, ухнем…“

— Индийска гробница — каза Арсен. — А може би има описание, а? Или поне схема?

— Търсих, няма нищо. Приеми го като задача. Дадена е неизвестна машина. Трябва да узнаем какво представлява. Предназначение, принцип на действие…

— Добре. Що се поровя в нея, ако не възразяваш.

Той търпеливо се ровеше в „Шкаф“, а аз го развличах с приказки. Така мина около един час, у мен вече се появи някаква надежда и точно тогава Арсен се изправи, приближи се и тъжно ме попита:

— Какво лошо съм ти сторил, Кира? Това нещо не може да работи. Това са безредно струпани части. Ето тръби, които започват от вакуумните помпи. Полюбувай им се, те не са прикрепени за нищо. Помпите ще изпомпват въздуха от стаята. Със същия успех можеш да разбъркваш Тихия океан с чаена лъжичка… Е, кажи, откъде измъкна това момче? При такъв див експеримент трябваше да вземеш добър физик.

Е, не, по този въпрос си имах хубав пример из живота на Джон Бернал:

— Ако Маркони знаеше добре физика, той не би и помислил за радиовръзка през океана. Според добрата физика от онова време радиовълните не биха могли да се извият и да тръгнат край изпъкналата земна повърхност.

Такива примери действуват безпогрешно. Арсен сви рамене, но не започна да спори. Но въпреки всичко лоша ми беше работата: надявах се, че Арсен все нещо ще ми подскаже. Не мога да подготвя сметки за втори образец от „безредно струпаните части“, я!

— Ти си смел човек, Арсен — му казах аз. — Дай да погледнем героично как работи тя. Не мисля, че ще експлодира веднага.

Това също подействува безпогрешно.

Арсен размота кабела, свърза го с таблото и включи „Шкаф“. Стаята се изпълни със звуци: нещо чукаше бързо-бързо, металическият сандък бръмчеше, хлипаше и подсвиркваше, от ъгъла се чуваше ритмично потракване, като че там наистина някой разбъркваше Тихия океан с лъжичка за чай…

Арсен се изсмя:

— Как е? Квинтет Куп изпълнява популярната мелодия „Върховите часове“.

— На таблото има различни копчета…

— Добре — съгласи се Арсен. — Ще натиснем разни копчета.

„Шкаф“ продължаваше да шуми, като че ли нищо не беше се случило. Не стана нищо.

— Пред нас е една озвучена абстрактна скулптура на физически теми — направи равносметка Арсен, като изключи „Шкаф“. — Свободна композиция от уреди, проводници и всевъзможни случайни вехтории. Там в ъгъла има генератор СВЧ, отличен генератор, но вълноводът е направен неграмотно и е свързан със сандък, натъпкан с парчета картон… В металическата гробница има източник на алфа-частици; по замисъл частиците трябва да отиват в тръбата, но магнитната система там е толкова слаба, че и дума не може да става за фокусиране. По-нататък. Стъклената плоча е закрепена върху порцеланови изолатори, които отвън са покрити със сребро и поради това не изолират нищо… Този момък те будалка. Позволи ми да поговоря с него като мъж с мъж.

— Той е в Саяни. Ще се върне, ще поговориш.

— Правилно. И не се ядосвай. Ще започнеш отначало. Да знаеш само какви момчета ще ти подбера. Физици, химици, каквито щеш… Не, наистина. Сега е епохата на колективите, а ти работиш сама. Като котката, която си правела каквото й скимне… Ще си помисля как да се организира опитът, а ти ми дрънни довечера. Разбрахме ли се?

Изпратих Арсен и се върнах при „Шкафа“.

Абстрактна скулптура… как не! Игор работеше сериозно, ни най-малко не се съмнявах в това. „Шкаф“ трябваше да бъде нещо принципно ново, оттук и впечатлението за безредно струпване на предмети. Първият предмет винаги изглежда безсмислен. Морз направил първия си апарат от молберт, стар часовник и пластинка за гравиране, която му заменила галваничния елемент. И тогава са могли да кажат: на такъв молберт не е възможно да се рисува, часовникът няма да показва времето и изобщо е безсмислено да се тури развален часовник върху молберт…

Психологическата бариера. Трябваше да я предвидя по-рано.

6.

А изобщо днес се канех да отида на кино. Имах билет за „Колизеум“ за шест и петнадесет. Прожектират третата серия на „Братя Карамазови“. Не ми върви с този филм. Първата серия гледах преди пет години, втората — по-миналата зима… Ту време нямах, ту не даваха филма.

Ако знаех, че задачата няма решение, можех да отстъпя. Но никога не знаеш предварително има ли задачата решение или няма. А да отстъпиш просто така… Не, невъзможно е.

Ще ми се наложи да действувам сама, нищо друго не остава. Трябва да включа „Шкаф“, видях как го прави Арсен. До вратата има табло с прекъсвачи, копчета и клавиши. Трябва да се свърже кабелът, да се свали десният прекъсвач, след това да се натисне копчето с надпис „Включване“. До него има копче „Стоп“ и три клавиша с неизвестно предназначение. Арсен ги натисна, аз видях. Те приличат на клавиши за смяна на вълните в радиоприемник. Дълги вълни, средни вълни, къси… Тук, естествено, има нещо друго. Хикс, игрек, зет…

Първо прекъсвача. После копчето „Включване“.

Ето „Шкаф“ заигра. И сега, когато съм сама в стаята, шумът ми се струва по-силен. Неприятен, зловещ шум.

Клавиш „Хикс“. Щракане и… нищо. Минута, две, пет. Поне нещо да се променеше. Клавиш „Игрек“. Също нищо. „Зет“ — нищо. „Стоп“ — шумът бързо стихва.

„Шкаф“ може да се включва и изключва. — Ето всичко, което зная.

Не е блестящо.

7.

Нямах никакво желание да ходя на кино. Какво ти кино! Слязох долу, стигнах автобусната спирка, отидох до Павелецката гара и тръгнах без посока.

Преди година във „Въпроси на психологията“ излезе статия от Хелмер. Наричаше се „Ефективност на изразходването на умствена енергия“ или нещо подобно. Хелмер е изчислил, че 70% от откритията и изобретенията са направени в движение — на кораби, в самолети, влакове, автомобили, автобуси, карети и накрая при най-обикновени разходки. Психологически това е съвсем вероятно. Когато мисълта среща бариера и започва да тъпче на място, е нужен външен тласък, за да се тръгне по нова посока на мислене.

След като обикалях към час по улиците, излязох на крайбрежната улица близо до Новоспаския мост. Вече знаех къде е грешката ми. Елементарно: дадена е неизвестна машина, трябва да се ориентирам в нея и ето аз, психологът, кой знае защо се опитвам да действувам като физик или химик.

Задачата трябваше да се атакува от друга страна. Да предположим, че аз съм на мястото на Игор. Трябва условно да избера нови ценности и в зависимост от този избор да организирам изследване. Пита се: какво да избера?

Това вече беше психологически подход и аз веднага се почувствувах по-уверена.

Преди три години, когато отстоявах пред Научния съвет темата си, ме запитаха: „Какво значи да се избере условна ценност? Дайте поне един пример.“ Положението в този момент беше почти безнадеждно. Всички се отнасяха много добре към мен и именно поради това искаха да ме спасят от побърканата тема. Наложи ми се да прибягна до малка хитрост, нищо друго не ми оставаше. Огледах се плахо и след като се поколебах малко, казах, че за условна ценност може да се вземе… е, да речем, дори едно счупено стъкло на прозорец. „Изучаването на счупените стъкла и на самия процес на счупването може да доведе до нови открития…“ Моите опоненти, естествено, се развеселиха и в надпревара започнаха да обсъждат как ще изглежда това, какви стъкла да се принесат в жертва на науката и как трябва да се нарича дисертацията на тази тема… До мен стоеше Павел Николаевич. Като декан той ми каза: „Виждате ли какво направихте, Кира… Не може така несериозно…“ Аз скромничко слушах веселите изказвания, а след това сложих на масата последния брой на УФН със съобщението за ефекта на Плисов. Стъклото на термометъра в изследователската инсталация на Плисов се счупило и парчетата се оказали намагнетизирани. Теоретично беше невъзможно да се обясни това. В УФН бяха поместени съобщението на Плисов и коментари на двама известни физици. Чувствуваше се, че физиците са потресени от откритието… Смехът мигновено секна, някой каза: „Ами че тук има рационално зърно“ — и утвърдиха темата ми. Нещо повече — дадена ми беше пълна свобода на действие: никой не пожела да ми бъде шеф. „Вие разиграхте Научния съвет, — ми каза после Павел Николаевич. — Като по ноти го разиграхте. Че кой ще се наеме да ви ръководи!“ И аз станах котката, която си прави каквото й скимне. Арсен е прав. Сега е епохата на големите научни колективи. Само че в психологията тази епоха още не е настъпила…

Минах по моста на другия бряг. До кея стоеше речното трамвайче. Имаше малко пътници, аз се настаних удобно на кърмата и започнах да мисля по-нататък.

Да предположим, че срещна вълшебник. Здравейте, Кира, казва вълшебникът. Знаете ли, аз мога да построя каквато искате машина. Ако, разбира се, ми обясните какво трябва да върши тази машина. И помнете: друг такъв случай няма да имате. Моля ви не огорчавайте прогресивното човечество, поискайте най-нужната, най-важната машина…

А ако говорим сериозно — каква машина е нужна на прогресивното човечество? Кое може да се смята за най-важно и най-нужно?…

Трамвайчето заскърца и се отдели от кея… В Москва ми липсва морето, у нас в Таганрог дори в центъра на града въздухът мирише на море. Можех за две минути да изтичам от нашата къща до брега на морето, истинско море, а не някакво си водохранилище. Глупава дума е „водохранилище“, но въпреки това обичам и водохранилищата, и езерата, и вировете, и реките.

На първата спирка в трамвайчето нахлуха туристи. Тяхната ръководителка им нареждаше високо: „Погледнете наляво… погледнете надясно…“ — и те гледаха наляво и надясно, шумяха, всичко им харесваше, но сякаш просто не забелязваха реката. Само веднаж някой каза: „Във водата има дъга от нефт…“

На големия каменен мост туристите слязоха. Дотогава прехвърлих десетки варианти, но не напреднах нито на косъм към целта. Има огромно множество всякакви машини, опитай се да измислиш още една — най-сигурната… Звездолет? Машина, която може да лекува рак? Синтезатор на белтък?…

Смрачаваше се, светлините още не бяха запалени и във водата се отразяваше сребристосивото небе. Трамвайчето се плъзгаше по светлата река до тъмната крайбрежна улица. Сумракът приглушаваше градския шум, стопяваше постепенно линии и багри, като оставяше най-главното — небето, земята, водата. Гледах наоколо си, без да мисля за нищо, докато не се стъмни. Появиха се звездите и аз си спомних Уитмън:

„Днес призори се изкачих на хълма и погледнах многолюдното небе, и попитах духа си: «Кажи ми, когато станат наши всички тия светила, когато имаме и радостта им, и тяхното познание, ще бъдем ли тогава сити и удовлетворени?»“

Ще бъдем ли удовлетворени?

8.

Последната спирка на трамвайчето беше до Киевската гара. Погледнах си часовника и се ужасих: осем и четвърт, а не бях измислила нищо. Лоша работа.

„Шкаф“ наистина може да се окаже куп безсмислено струпани части. Защо ли бях измислила този нелеп експеримент? Всичко е бездарно: и идеята за експеримента, и това, че бях избрала Чуваев, и това, че сега се опитвах да отгатна предназначението на този глупашки „Шкаф“. И вечерта е бездарна, нито студено, нито топло… Не, наистина, чудесна картинка: върви си по площада едно момиченце и размишлява с какво да ощастливи човечеството…

Бунт на борда, помислих си. Елементарен бунт, не е за пръв път. Нима Мария Кюри е била много по-възрастна от мен, когато е открила радия? Въобще откриването на радия отлично се вписва в моята теория: за ценност са смятали урана, отпадъците от урановата руда не интересували никого, и ето Мария и Пиер Кюри се заели да изследват тези отпадъци, т.е. избрали ги за условна ценност.

Главното е да не отстъпвам. Аз просто нямам накъде да отстъпвам. Ето ме мен, а ето и нощното небе с безброй звезди над мен. Светът е толкова огромен в пространството и времето, че в неговите мащаби моят живот е някаква безкрайно малка величина. Но щом не съм отстъпила, щом не съм сразена, за мен няма нищо невъзможно на този свят.

Не си представям как бих могла да живея иначе.

Да не отстъпвам… Свикнала съм с обикновените представи за ценностите, пречи ми инерцията в мисленето ми. Добре де, умея да унищожавам инерцията, в теорията за насоченото мислене има специални похвати. Да речем например това: трябва да си представя, че съм пристигнала от чужда планета и да разгледам всичко отстрани.

Е, нека хвърлим свеж марсиански поглед върху света.

Спирам и гледам площада пред гарата. Гледам така, като че току-що съм долетяла от Марс. Никак не е трудно да станеш марсианка. Изпробван начин, тренирала съм се още от ученически години.

Постепенно възниква чувство за отдалеченост: всичко се вижда и чува отлично, но нещо — може би стъклото на скафандъра или силовото поле — ме отделя от околния свят. С растящо вълнение разглеждам странните здания, странните коли и хората в странни одежди. Пред мен е огромен светещ надпис, вдясно също има надпис — той светва и гасне. За пръв път забелязвам колко много светлини има на площада. Въздухът е пропит от светлина, вълни от светлина скриват небето. Непонятно ми е: нима светещите клъбца и тръбички са по-красиви от безкрайното звездно небе?…

— Накъде ще пътувате?

Шофьор на такси. Как пък можах да спра. Точно тук.

— Надалеч.

Някъде много далеч, далеч от каменните къщи и натрапчивите светлини.

— Къде е това?

— До океана.

Разбира се, до океана. Невероятният за марсианската физика, приказният, могъщият, прекрасният океан.

— Може. Ще ви откарам до Казанската гара, а оттам с влак. А ако искате със самолет, тогава на летището.

Колко близко е океанът! Защо не съм помислила за това по-рано? Мога утре да си купя билет. Пари за билет ще имам, а там ще видим какво ще правя. Едно денонощие — и ще бъда на брега на океана, най-истинския океан…

— Е, тръгваме ли?

— Не, имам собствена машина.

Ако знаеше каква е машината ми! Безсмислено струпани части. Сега струва ми се, се догаждам какъв смисъл се крие в това струпване.

— Значи сме колеги. Е, тогава приятен път. До океана.

— Благодаря.

Като си помисля само колко обърках нещата още от самото начало. Трябва да се търсят не условни, а обратното — безусловни ценности. По принцип няма разлика между ценността на златото и счупеното стъкло: просто сме се условили да смятаме златото за ценно. А океанът, който дава живот на цялата планета, е безусловна ценност. Океанът, отравян от отточни води и нефт. Океанът, в който взривяват бомби, потопяват контейнери с радиоактивни отпадъци и парализиращ нервите газ.

Хиляди години природата старателно е разчиствала отпадъците на цивилизацията. А сега природата не смогва. Дошло е време да плащаме за скоростта…

Помислих си, че вероятно ще мога да изведа формула за съществуването на всяка техническа цивилизация. Това, естествено, беше голямо нахалство, но не можех да се въздържа от съблазънта; психологът няма толкова често такава възможност — да изложи нещо на езика на математиката. Смисълът на формулата беше следният: общата мощност на производителната техника не бива да надминава общата мощност на техниката за унищожаване на отпадъците.

Получи се красива формула, със сигми, но пък следствията от тази формула нещо не ми харесваха твърде. Някъде в дъното на душата си още от самото начало се надявах, че „Шкаф“ ще се окаже нещо фантастично. Е, поне машина на времето. А колко хубаво звучи: машина на времето, генератор на темпоралното поле, хроновариатор… Или: машина за нула-транспортировка, подпространствен трансфузер, телекинезатор…

Красивата формула със сигми водеше в съвсем друга посока. Човечеството се нуждае от Голямо Кошче за Смет — ето какво следваше от нея.

Във вестниците писаха, че японците правели от смет строителни блокове. Но и това не е кой знае какъв изход: за преработка на отпадъците е необходима енергия, а производството на енергия дава нови отпадъци.

Може да се намали количеството на отпадъците, защото известна част от тях е плод на глупост, на лошо стопанисване, на стремежа да се изтръгнат свръхпечалби.

* * *

Ето на, хвърлих върху света свеж марсиански поглед… Силен метод, няма що.

Добре, прощавайте машини на времето и подпространствени трансфузори. Човечеството се нуждае на първо място от Голямо Кошче за Смет. Машина, способна да поглъща вещество. Каквото и да било вещество във всякакви количества. Дори не да поглъща, а да го унищожава, да го превръща в нищо.

Точно това е! Отпадъците трябва да изчезват.

Това беше неочакван поврат, тук миришеше на нарушаване на закона за запазване на материята, и настроението ми изведнъж се подобри: побърканите идеи са моя специалност.

И така аз вземам Вещество и „Шкаф“ спокойно го превръща в нищо.

Аз си представих Веществото, е добре — нещо подобно на рисунка на кристалната решетка в учебник по химия, и започнах да свивам тази решетка. Стараех се да доведа обема на Веществото до нула и това би било пълно изчезване. Но нищо не излизаше, защото Веществото зачиташе закона за запазване на енергията и не искаше да изчезва. А превръщането в енергия никак не ми вършеше работа: горещо би станало на Земята от такова превръщане.

Тук пак се чувствуваше някаква психологическа бариера. Но сега инерцията на мисленето работеше в моя полза: свиване, свиване — няма да отстъпя, докато не свия Веществото.

Отбих се в гастронома, не ми се вечеряше в кафенето, пък и беше късно. В магазините край гарата винаги има тъпканица, та десет минути ми отне да си купя кефир и бисквити. В метрото също имаше много народ, на ескалатора се тълпяха току-що пристигнали пътници. Някакъв куфар ме удари силно по коляното, някой подробно ме заразпитва как да стигне до Кузминки, после помогнах на някаква объркала се бабичка да пренесе чанта с нещо свръхтежко и бодливо. И през цялото време свивах Веществото, то пружинираше и упорито не се поддаваше. Но аз не се отчайвах, настроението ми беше отлично и мислите ми се раждаха леко и свободно като движения в бърз танц.

Стоях пред една врата с мъдрия надпис „Не се допирай“ и си мислех, че Веществото е препълнено с празнини, но електроните не искат да се допират до ядрата, там е цялата работа, я. Иде ти да изхвърлиш тези електрони. Или да ги замениш с нещо друго. Може би с отрицателни мю-мезони. Тежкият мезон сам ще се приближи до ядрото. Диаметърът на обвивката на мезона ще бъде стотици пъти по-малък, това вече прилича на изчезване…

За мезоатомите бях слушала това-онова. Те възникваха при обикновена температура и това има огромно значение за мен, защото „Шкаф“ явно не беше предназначен за термоядрени реакции. Потресаваща логика, помислих си аз, вагонът също не е предназначен за такива реакции, но от това изобщо не следва, че той е предназначен за получаване на мезоатоми.

И въпреки това се вкопчих в тази идея.

Мезоатоми… Образуват се при обикновена температура, но се разпадат след някакви части от секундата. Може би ще бъдат по-устойчиви, ако са много? Не отделни мезоатоми, а мезовещество.

Устойчиво мезовещество.

Утре ще занеса на счетоводителя изчисления за втори експериментален образец на Голямото Кошче за Смет. Какво още сте измислили? — ще се възмути счетоводителят, какво е това кошче за смет? А аз ще отговоря: много просто, вземете например вашия елегантен компютър, поставете го върху стъклената плоча на „Шкаф“ и Веществото ще се превърне в мезовещество, компютърът практически ще изчезне, неговият обем ще се намали милион пъти. Разглезила ви е славата, ще каже счетоводителят, всички прилични психолози работят спокойно в кабинетите си, а вие измисляте експерименти, в резултат от които се създават машини за изчезване на материални ценности…

И наистина. Блоковете на ЕДУ са закрепени твърде високо, таблата на металическата гробница са разположени твърде ниско. Остава стъклената плоча. Тя е като поднос. Ние не поставихме нищо върху нея и точно поради това „Шкаф“ не проработи…

9.

Стана ми страшно.

Сега ще се върна в лабораторията, ще включа „Шкаф“ и… няма да стане нищо. Защото идеята за мезовеществото е само верига от произволни предположения. Нищо повече. Мост от сняг над пропаст.

И така ще бъде винаги. Така ще бъде днес, утре и цял живот. Побърканите идеи са моя специалност…

10.

С основание разсъдих, че първо трябва да вечерям. Пих кефир, гризях бисквити и разглеждах без капка въодушевление металическата гробница. Щом мене ме влечеше към всякакви там хроновариатори и подпространствени трансфузори, какво остава за Игор… Той сигурно е избрал нещо по-романтично от Голямото Кошче за Смет.

Всъщност всички мои разсъждения не струваха пет пари. Само дето стъклената плоча… тя наистина напомняше поднос. Това беше единственият шанс.

Доизпих кефира, измих бутилката и я сложих върху стъклената плоча.

Прекъсвача, после копчето „Включване“. „Шкаф“ трака, бръмчи, подсвирква… Ама че неприятен концерт.

Натиснах клавиша „Хикс“. Сърцето ми замря, защото все пак ми се щеше бутилката да изчезне. Въпреки всяка логика имах някаква капчица надежда…

Бутилката се люшна бавно. Помислих си, че ще падне, но в този момент стана нещо съвсем неочаквано. Тя се издигна над плочата, замря за миг и подскочи нагоре. Удари се в тавана на няколко сантиметра от глобуса на лампата. Чух звук от счупено стъкло и инстинктивно затворих очи, очаквайки всеки момент да се посипят парчета. Но парчета не падаха. Те се държаха на тавана и не паднаха дори след като изключих „Шкаф“.

— Ей вие там — викнах аз и гласът ми прозвуча като че ли отстрани.

Преброих 11 големи парчета. Поклащайки се, те плаваха под тавана. Поток от топъл въздух постепенно ги отнасяше към стената. Гледката беше потресаваща и аз наблюдавах дълго тези парчета, слисана от станалото. Седях на перваза, гледах и страшно се боях парчетата да не изчезнат…

После започнах да мисля. Защо Игор не ми е казал, че „Шкаф“ работи. Той не би могъл да ме мами, изключено.

Стараейки се да не изпускам от погледа си парчетата (страхувах се, че те ще изчезнат), отидох в другата стая, където беше телефонът, и позвънях на Арсен.

— Ти си полудяла — каза той сърдито. — Минава един часът, знаеш ли?

— Арсен, ти променил ли си нещо в машината?

Той освирепя.

— Каква машина? Безсмислено струпани части, а не машина.

— Добре. Нека е струпване. Ти променял ли си нещо в това струпване?

— Промених. Поправих вълновода в генератора за СВЧ. Казвах ти, че е направен неграмотно.

— Аха. Е, благодаря. Това е всичко, всичко. Спи.

— Чакай. Какво се е случило? Можеш ли да ми обясниш като хората?

— Не, Арсен, не мога. Минава един часът…

Неграмотно бил направен вълноводът? Игор е засякъл на чистата техника. Не са му достигнали знания, опит. Моя е вината: в определен момент трябваше да включа опитен физик в работата.

… А парчетата плаваха под тавана, а на мен главата ми се въртеше от възторжено нахалство. Общо взето, добре бях поработила, бях на една крачка от разгадката. Трябва да се заменят не електроните, а ядрата на атомите. Ако в ядрото на водорода заменим протон с позитрон, теглото му ще се намали хиляди пъти, а другите свойства ще останат същите, те зависят от електронната обвивка. Устойчиво позитронно вещество — ето какво може да прави „Шкаф“. Игор, разбира се, не е мислел за Голямото Кошче за Смет. Той е вървял по някакъв друг път и този път го е довел до създаване на позитронно вещество. Утре ще домъкна мишки и ще видя как изглежда всичко това с живи организми. Главното е да се науча да връщам теглото. Имам два клавиша резерва. Кой знае, може би ще успеем да получим и мезоатомно вещество. Тези идеи са се засекли не случайно.

Позитронно вещество, мезоатомно вещество… Предположения и нищо повече. Може би тук действува съвсем друг механизъм. Парчетата от бутилката на тавана са факт, а останалото е на равнището на догадките. Просто ме хипнотизира идеята за управляване на Веществото.

Не, няма да отида утре при счетоводителя. Трябва да отида с Игор.

Сега ще подготвя изчисления за два милиона. А когато счетоводителят ме запита: „Какво пък е това?“ — ще полетя лекичко из стаята. Ще трябва да си сложа панталони, яке…

Изгасих лампата и се нагласих на перваза. И изведнаж ми се приспа смъртно. Гледах звездите, те бяха много тази нощ, и си мислех, че утре ще литна над къщи и улици. От сутринта трябва да се заема с мишките, а вечерта, когато се смрачи, ще мога да полетя малко. Никой няма да забележи.

И отново, вече в полусън, си спомних Уитман:

„Днес призори се изкачих на хълма и погледнах многолюдното небе, и попитах духа си: «Кажи ми, когато станат наши всички тия светила, когато имаме и радостта им, и тяхното познание, ще бъдем ли тогава сити и удовлетворени?»“

Точно това е пътят към звездите. Кораб и екипаж от почти безтегловно позитроново вещество. Там, на чуждата планета, ще се извърши обратното превръщане; протони има навсякъде, няма защо да влачат протонен баласт. Ние ще полетим към звездите… Но ще бъдем ли удовлетворени?

И моят дух каза: Не, това е малко за нас, ние ще отминем и ще продължим отвъд.

Край
Читателите на „Ще минем и ще продължим напред“ са прочели и: