Морис Льоблан
Арсен Люпен — крадецът джентълмен (8)

VIII
Черната перла

Силен звън събуди портиерката на дома „Авеню Ош“, номер 9. Тя дръпна връвта, мърморейки:

— Мислех, че всички са се прибрали. Вече минава три часът.

Съпругът й процеди през зъби:

— Може да е за доктора.

И наистина един глас попита:

— Доктор Арел… на кой етаж?

— Третият вляво. Но докторът не обича да го безпокоят през нощта.

— Ще се наложи да го обезпокоим.

Господинът влезе в преддверието, изкачи един етаж, два етажа и без дори да спре на площадката на доктор Арел, продължи така до петия. Там изпробва два ключа. Единият отвори ключалката, а другият — допълнителния секрет.

— Прекрасно — промърмори той, — задачата много се опрости. Но преди да действуваме, да си осигурим връщането. Да видим… минало ли е толкова време, че да съм позвънил на доктора и той да ме е отпратил? Не още… малко търпение…

След десетина минути слезе и чукна по прозорчето на портиерната, мърморейки срещу доктора. Отвориха му и той затръшна вратата след себе си. Ала тя не се заключи, тъй като човекът бе втикнал парче желязо в жлеба на вратата, за да не може да влезе езичето.

С една дума той влезе безшумно, без портиерите да разберат. В случай на тревога връщането му бе сигурно.

Спокойно изкачи петте етажа. В преддверието, на светлината на електрическо фенерче, положи пардесюто и шапката си на един стол, седна на друг и обу дебели плъстени терлици върху ботите си.

— Уф! Готово… Че и лесно стана! Питам се защо всички не избират за професия удобния занаят на крадеца? Малко ловкост, анализ, малко съобразителност и няма по-сладка работа. Занаят за почивка… Занаят за глава на семейство… Толкова удобен, че чак е досадно.

Той разгъна подробен план на апартамента.

— Първо да се ориентираме. Тук виждам правоъгълника на антрето, в което се намирам. Откъм улицата — салонът, будоарът и трапезарията. Там няма какво да си губя времето. Изглежда, графинята има отчайващ вкус… нито една дреболия със стойност!… Значи — право към целта… А! Ето го очертан и коридора към стаите. След три метра трябва да е дрешникът, който е свързан със стаята на графинята.

Той сгъна плана, загаси фенерчето и мина в коридора — започна да брои:

— Един метър… два метра… три метра… Ето я вратата… Как всичко се нарежда, господи! Една проста, една малка ключалка ме отделя от стаята й, което е по-важно, зная, че тази ключалка се намира на един метър и четирийсет сантиметра от пода… Така че един лек разрез наоколо и ще се освободим от нея…

Той извади от джоба си необходимите инструменти, но една мисъл го спря.

— Ами ако случайно вратата не е заключена… да опитаме… Нищо не ни струва!

Той завъртя топката на вратата и тя се отвори.

— Любезни Люпен, наистина имаш късмет. Какво ти трябва сега? Познаваш топографията на зоната, в която ще действуваш; знаеш къде крие графинята черната перла… Следователно, за да стане черната перла твоя, трябва просто да бъдеш по-тих от тишината и по-невидим от нощта.

Арсен Люпен загуби цял половин час, додето отвори втората врата, една остъклена врата към стаята. Но го направи тъй предпазливо, че дори графинята да не спеше, никакво съмнително скръцване не би я разтревожило.

Според неговия чертеж достатъчно бе да мине край един шезлонг. Това щеше да го отведе към едно кресло, после към малка масичка, разположена до леглото. Върху масичката имаше кутия с хартия за писма и в тази кутия чисто и просто бе скътана черната перла.

Той легна на килима и запълзя край шезлонга, но спря до горната му страна, за да успокои биенето на сърцето си. Макар че не усещаше никакъв страх, все пак трудно бе да потисне онова нервно напрежение, което човек изпитва сред прекалено дълбока тишина. И това го учудваше, защото в края на краищата той бе преживял, без да трепне, далеч по-тежки минути. Никаква опасност не го заплашваше. Защо тогава сърцето му биеше като подлудяла камбана? Да не би заспалата жена да го вълнуваше, това живо същество досами него?

Ослуша се и му се стори, че долавя ритмично дишане. Това го успокои като приятелско присъствие.

Той потърси креслото и полека, с почти незабележими движения залази към масата, опипвайки с протегната ръка в мрака. Дясната му ръка се блъсна в единия крак на масичката.

Най-после! Оставаше само да се изправи, да вземе перлата и да си тръгне. За щастие! Защото сърцето му започваше отново да лудува в гърдите като подплашено животно и с такъв шум, че му се струваше невъзможно графинята да не се събуди.

Той го успокои с невероятно усилие на волята, но в момента, когато се опита да се изправи, дясната му ръка се блъсна в някакъв предмет — веднага разбра, че е свещник, един съборен свещник; а след това изникна и още нещо — часовник, един от ония малки пътни часовници, които се държат в кожен калъф.

Какво? Какво ставаше? Той не разбираше. Този свещник… часовникът… защо тези предмети не си бяха на мястото? А, какво ставаше в тая тъмница?

И внезапно извика. Бе докоснал… о, какво странно, неназовимо нещо. Ами, не, не страхът смущаваше мислите му. Двадесет секунди, тридесет секунди той не помръдна, тъй ужасен, облян в пот. А пръстите още усещаха този допир.

С неумолима решителност пак протегна ръка. И отново докосна това нещо, странното, неназовимо нещо. Опипа го. Заповяда на ръката си да го опипа и да разбере. Коса… лице… и това лице бе студено, почти ледено.

Колкото и ужасяваща да е действителността, човек като Арсен Люпен веднага се оправя, щом разбере за какво става дума. Той включи фенера си. Пред него една жена лежеше, цялата в кръв. Имаше рани по врата и раменете. Той се наведе и я разгледа внимателно. Беше мъртва.

— Мъртва, мъртва — повтори смаян.

Гледаше тези неподвижни очи, сгърчената уста, тази мъртвешки бледа плът и кръвта, всичката тази кръв, изтекла на килима, сега се съсирваше, гъста и черна.

Изправи се, завъртя електрическия ключ, стаята се заля в светлина и той можа да види всички признаци на една ожесточена борба. Леглото беше разхвърляно, завивките и чаршафите — смъкнати. На земята — свещникът, По-нататък часовникът, стрелките сочеха единадесет и двадесет, а още По-нататък — катурнат стол и навсякъде кръв, локви кръв.

— А черната перла? — прошепна той.

Кутията за писма бе на мястото си. Той бързо я отвори. Там си стоеше кутията за бижута. Но беше празна.

— Дявол да го вземе! — си каза той. — Попрехвали късмета си, приятелю Арсен Люпен… Графинята убита, черната перла изчезнала… положението не е блестящо! Измъквай се, иначе твърде много рискуваш да ти припишат тежки деяния.

И все пак не мръдна.

— Да се измъкнеш? Да, друг би се измъкнал. Но Арсен Люпен? Няма ли нещо по-добро? Хайде да започнем по ред… В крайна сметка съвестта ти е чиста… Представи си, че си полицейският комисар и трябва да предизвикаш анкета… Да, но за това е нужен по-спокоен ум. А твоят е в такова състояние!

Той падна на креслото, опрял свитите си юмруци в пламтящото чело.

 

 

Аферата от „Авеню Ош“ е една от тези, които най-живо ни интересуват в последно време и сигурно не бих я разказал, ако участието на Арсен Люпен не я поставяше в една много особена светлина. Малцина подозират това участие. Във всеки случай никой не знае точната и любопитна истина.

Кой не познаваше често срещаната в Булонския лес Леонтин Залти, бившата певица, съпруга и вдовица на граф Д’Андийо, Залти, чийто блясък заслепяваше Париж преди двадесетина години, графиня Д’Андийо, чиито накити и перли бяха й донесли европейска известност. Казваха, че носи на гърдите си касите на няколко банкови къщи и златните мини на много австралийски компании. Големите бижутери работеха за Залти, както на времето се работете за кралете и кралиците.

И кой не помни катастрофата, която погълна всичките й богатства? Банкови къщи и златни мини — бездната погълна всичко. От чудесната колекция, разпиляна по разпродажби, й остана само прочутата черна перла. Черната перла! Сиреч цяло състояние, ако би пожелала да се избави от нея.

Но тя не пожела. Предпочете да се посвие, за да живее в един обикновен апартамент със своята компаньонка, с готвачката и един прислужник, отколкото да продаде това безценно украшение. За това си имаше причина и тя не се страхуваше да я признае: черната перла бе подарък от един император. И почти разорена, доведена до най-посредствено съществование, тя остана вярна на другарката си от щастливите дни.

— Докато съм жива — казваше тя, — няма да се разделя с нея.

От сутрин до вечер я носеше на врата си. През нощта я оставяше на известно само на нея място.

Всички тези данни, припомнени от вестниците, събудиха любопитството и — странно нещо, но лесноразбираемо за тези, които знаеха ключа на енигмата — именно арестуването на предполагаемия убиец усложни загадката и раздуха вълненията. На втория ден вестниците публикуваха следното съобщение:

Съобщават ни за арестуването на Виктор Данегр, прислужник на графиня Д’Андийо. Обвиненията, които са му отправяни, са поразяващи. На сатенения ръкав на жилетката от ливреята му, която г-н Дюдуи, шеф на полицията, намери в мансардата му между дюшека и матрака, бяха открити петна кръв. Освен това на тази жилетка липсваше едно облечено копче. Това копче, още в началото на следствието, бе намерено под самото легло на жертвата.

Възможно е след вечеря, вместо да се прибере в мансардата си, Данегр да се е промъкнал в дрешника и през стъклената врата да е видял къде графинята слага черната перла.

Трябва да кажем, че тук никакви доказателства не потвърждават това предположение. Във всеки случай друг един пункт остава неизяснен. В седем часа сутринта Данегр отива до магазина за тютюн на булевард „Курсел“: и портиерката, и продавачът дават такива показания. От друга страна, готвачката и компаньонката на графинята — и двете спят в края на коридора — твърдят, че в осем часа, когато са станали, вратите на преддверието и на кухнята били заключени с две превъртания на ключа. От двадесет години на служба при графинята, тези две лица са извън всяко подозрение. Следователно пита се: как Данегр е успял да излезе от апартамента? Друг ключ ли си е направил? Следствието ще обясни тези различия.

Следствието абсолютно нищо не обясни, напротив. Стана ясно, че Виктор Данегр е опасен рецидивист, алкохолик и развратник, който не се плаши от нож. Но в хода на разследването случаят потъваше във все по-плътен мрак и по-необясними противоречия.

Първо, някоя си госпожица дьо Сенклев, братовчедка и единствена наследница на жертвата, заяви, че месец преди смъртта си графинята й е доверила в едно от писмата си къде крие черната перла. На другия ден след като получила писмото тя забелязала, че е изчезнало. Кой го бе откраднал?

Портиерите пък разказваха, че са отворили вратата на някакъв човек, който се е качил при доктор Арел. Повикаха доктора. Никой не му беше звънил. Кой бе тогава този човек? Съучастник?

Хипотезата за съучастник бе възприета от пресата и от общественото мнение. Ганимар, старият главен инспектор Ганимар я защитаваше не без основание.

— Тук намирисва на Люпен — уверяваше той съдията.

— Ами! — възразяваше последният. — Навсякъде все вашият Люпен ви се привижда.

— Виждам го навсякъде, защото той е навсякъде.

— Кажете си по-добре, че го виждате всеки път, когато нещо ви се стори по-мътно. Впрочем неприложимо е, отбележете това: престъплението е било извършено в единайсет и двайсет вечерта, както го доказва часовникът, а нощната визита, за която говорят портиерите, е била едва в три часа сутринта.

Правосъдието често се съгласява с някои увлечения в доводите, които го задължават да подчини събитията на първото дадено обяснение. Окаяното минало на Виктор Данегр, рецидивист, пияница и развратник, повлия на съдия-следователя и макар че никакво ново обстоятелство не подкрепяше откритите една-две следи в началото, нищо не можа да го разубеди. Той приключи следствието. Няколко седмици по-късно започнаха заседанията.

Те бяха тягостни и вяли. Председателят на съда ги ръководеше без въодушевление. Нападките на прокурора бяха слаби. При тези условия пред адвоката на Данегр се разкриваха благоприятни възможности. Той изтъкна празнините и противоречията на обвинението. Не съществуваше никакво материално доказателство. Кой бе изпилил ключа — ключа, без който Данегр след излизането си не би могъл да заключи с две превъртания вратата на апартамента? Кой бе видял този ключ и какво бе станало с него? Кой бе видял ножа на убиеца и какво бе станало с него?

— И преди всичко — заключи адвокатът, — докажете, че моят клиент е извършил убийството. Докажете, че авторът на кражбата и престъплението не е тайнственото лице, което се е промъкнало в къщата в три часа сутринта. Ще кажете — часовникът показва единадесет. Е, и какво? Не може ли да се преместят стрелките на един часовник на изгодния час?

Виктор Данегр бе оправдан.

Той излезе от затвора един петък привечер, отслабнал и потиснат от шестмесечния престой в килията. Следствието, самотата, дебатите, препирните на съдебните заседатели, всичко това го бе изпълнило с болезнена уплаха. През нощта го преследваха ужасни кошмари, привиждаха му се ешафоди. Цял трепереше от треска и страх.

Под името Анатол Дюфур той нае една малка стая на възвишението Монмартр и преживяваше, като работеше каквото му попадне.

Жалко съществование! На три пъти трима различни работодатели го наемаха, но го разпознаваха и незабавно го уволняваха.

Често забелязваше или си въобразяваше, че забелязва, да го следят някакви хора, без съмнение хора от полицията, която не се отказваше от надеждата да го вкара в някой капан. И усещаше предварително грубата ръка, която щеше да го пипне за яката.

Веднъж, докато вечеряше в една квартална гостилница, някой седна срещу него. Беше човек на около четиридесет години, облечен в черен редингот със съмнителна чистота. Той поръча супа, варени зеленчуци и литър вино.

След като свърши със супата си, обърна очи към Данегр и го изгледа продължително.

Данегр пребледня. Явно човекът бе от тези, които го следяха от седмици. Какво искаше от него? Данегр се опита да стане. Не можа. Краката му се подкосяваха.

Човекът си наля чаша вино и напълни чашата на Данегр.

— Ще се чукнем ли, друже? Виктор смотолеви:

— Да… да… за ваше здраве, друже.

— За ваше, Виктор Данегр.

— Аз… аз!… Не… кълна се…

— В какво се кълнете? Че не сте вие? Прислужникът на графинята?

— Какъв прислужник? Наричам се Дюфур. Попитайте собственика.

— Дюфур Анатол — да, за кръчмаря, но Данегр за правосъдието, Виктор Данегр.

— Не е вярно! Не е вярно! Излъгали са ви. Новодошлият извади от джоба си визитна картичка и му я подаде. Виктор прочете:

Гримодан, бивш инспектор от полицията. Поверителни разследвания.

Той потрепери.

— От полицията ли сте?

Вече не съм, но професията ми харесваше и я продължавам по един… по-доходен начин. От време на време се разкриват златни случаи… като вашия.

— Като моя?

— Да, вашият случай е изключителен, разбира се, ако пожелаете да бъдете малко по-любезен.

А ако не пожелая?

— Ще трябва. Вие сте в такова положение, че нищо не можете да ми откажете.

Смътен страх завладяваше Виктор Данегр. Той попита: Какво има?… Говорете.

Добре — отговори другият, — да приключваме. С две думи, ето: изпратен съм от г-ца дьо Сенклев. — Сенклев?

— Наследницата на графиня Д’Андийо. — И?

— И… г-ца дьо Сенклев ме натовари да взема от вас черната перла.

— Черната перла?

— Дето я откраднахте.

— Но тя не е в мен!

— Във вас е.

— Ако беше в мен, щях аз да бъда убиецът.

— Вие сте убиецът. Данегр се засмя насила.

— За щастие, добри ми господине, углавният съд не бе на същото мнение. Всички съдебни заседатели, чувате ли, ме признаха за невинен. И когато човек е сигурен в себе си и се ползва с уважението на дванайсет сериозни мъже…

Бившият инспектор го хвана за ръката.

— Без фрази, малкия. Слушай ме много внимателно и обмисли добре думите ми, струва си труда. Данегр, три седмици преди престъплението вие сте откраднали от кухнята ключа за черния вход и сте си направили дубликат при Утар, ключар, улица „Оберкампф“ 224.

— Не е вярно, не е вярно — изохка Виктор. — Никой не е виждал този ключ… той не съществува.

— Ето го.

След известно мълчание Гримодан продължи: — Вие сте убили графинята с помощта на един нож с халка, който сте купили на покрития пазар Репюблик в деня, в който сте поръчали ключа си. Острието е триъгълно и с издълбан улей.

— Всичко това са празни приказки, говорите напосоки. Никой не е видял ножа.

— Ето го.

Виктор Данегр се отдръпна назад. Инспекторът продължи:

— По него има ръждиви петна. Нужно ли е да ви обясня произхода им?

— И след това?… Имате един ключ и един нож… Кой може да потвърди, че са мои?

— Ключарят — първо, а след туй и продавачът, от когото сте купили ножа. Аз вече опресних паметта им. Като застанат пред вас, тутакси ще ви познаят.

Той говореше сухо и твърдо, с ужасяваща точност. Данегр се бе сгърчил от страх. Нито следователят, нито председателят на углавния съд, нито прокурорът го бяха притиснали така здраво, нито пък бяха видели тъй ясно нещата, които и той самият вече не си спомняше много ясно.

И все пак се опита отново да се направи на безразличен.

— Това ли са ви доказателствата?

— Остава ми още едно. След престъплението сте си тръгнали по същия път. Но в дрешника ви е хванала паниката и е трябвало да се облегнете на стената, за да не паднете.

— Откъде знаете? — заекна Виктор… Никой не може да го знае.

— Правосъдието — не, на никого от тези господа от прокуратурата не можеше да хрумне идеята да запали една свещ и да огледа стените. Но ако бяха го направили, щяха да видят на бялата гипсова стена розово петно — слабо, но достатъчно ясно все пак, за да разкрие отпечатъка на вашия палец, на вашия все още кървав палец, който сте опрели на стената.

— А за вас не е тайна, че в антропометрията това е един от основните методи за установяване на самоличността.

Виктор Данегр беше мъртво блед. Капки пот се стичаха от челото му. Той гледаше с безумен поглед този странен човек, който припомняше престъплението му, сякаш е бил негов невидим свидетел.

Победен, безпомощен, той от месеци водеше битка с целия свят. Имате чувството, че с този човек не може да се бори.

— Ако ви предам перлата — поколеба се той, — колко ще ми дадете?

— Николко.

— Как! Вие се подигравате! Ще ви дам нещо, което струва хиляди и стотици хиляди, и нищо няма да получа?

— Ще получиш — живота си.

Нещастникът трепна. Гримодан прибави почти нежно: — Вижте, Данегр, тази перла няма никаква стойност за вас. Не можете да я продадете. За какво ви е?

— Има прекупвачи на крадени вещи… и някой ден все на някаква цена…

— Някой ден ще е твърде късно.

— Защо?

— Защо? Ами защото правосъдието пак ще ви пипне, и този път с доказателствата, които аз ще му предоставя: ножа, ключа и отпечатъка от палеца — този път сте вътре, човече.

Виктор обви глава с двете си ръце и се замисли. Чувствуваше се загубен, наистина безвъзвратно загубен, но в същото време го обземаше голяма умора, една безкрайна нужда от покой и забрава.

Измънка:

— За кога я искате?

— Тази вечер, до един час.

— Иначе?

— Иначе пускам в пощата до прокурора на републиката това писмо, което ви изобличава.

Данегр си наля две чаши вино, изпи ги на един дъх и се изправи:

— Платете сметката и да тръгваме… до гуша ми дойде тази проклета история.

 

 

Беше вече нощ. Двамата се спуснаха по улица „Льопик“ и по околните булеварди се отправиха към „Етоал“. Вървяха мълчаливо, Виктор — много уморен и прегърбен.

До парка Монсо той рече:

— До къщата е…

— Няма съмнение! Преди да ви арестуват, сте излизали само до магазина за тютюн.

— Стигнахме — каза Данегр с глух глас.

Минаха край оградата и пресякоха една улица, в ъгъла на която се намираше магазинът за тютюн. Данегр спря — като човек, който не може да продължи. Краката му се подкосяваха. Строполи се на една скамейка.

— Е? — попита неговият придружител.

— Тук е.

— Тук? Какви ми ги дрънкате?

— Да, тук, пред нас.

— Пред нас? Чуйте, Данегр, не трябва… — Повтарям би, че е тук.

— Къде?

— Между две павета.

— Кои?

— Търсете.

— Кои? — повтори Гримодан. Виктор не отговори.

— А, чудесно! Искаш, да ме разиграваш, човече.

— Не… но… ще пукна от глад.

— И какво, колебаеш ли се? Добре, ще бъде добрият принц. Колко ти трябват?

— Колкото за един емигрантски билет до Америка.

— Съгласен.

— И банкнота от сто франка за първите разходи. — Две ще ги имаш, две. Говори.

— Пребройте паветата вдясно от водосточната шахта. Намира се между дванайстото и тринадесето.

— В канавката?

— Да, до тротоара. Гримодан се огледа. Хора минаваха, трамваи… Но какво пък! Кой би могъл да се усъмни?…

Той отвори джобното си ножче и го пъхна между дванадесетото и тринадесетото паве. — А ако не е тук?

— Ако никой не ме е видял, като се наведох и я пъхнах. Тя е още там.

Възможно ли беше да е още там? Черната перла, натикана в калта, на разположение на първия срещнат! Черната перла… цяло състояние!

— На каква дълбочина?

— На около десет сантиметра.

Той задълба в мокрия пясък. Върхът на ножчето се опря в нещо. Разшири с пръсти отвора. Забеляза черната перла.

— Дръж си двестата франка. Ще ти пратя билета за Америка.

На следния ден „Еко дьо Франс“ публикува следното съобщение, препечатано в целия свят:

От вчера прочутата черна перла е в ръцете на Арсен Люпен, който я отне от убиеца на графиня Д’Андийо. Не след дълго копия от тази скъпоценност ще бъдат изложени в Лондон, Санкт Петербург, Калкута, Буенос Айрес и Ню Йорк.

Арсен Люпен очаква деловите предложения, които биха му направили заинтересуваните лица.

— Ето как престъплението винаги се наказва, а добродетелта се възнаграждава — заключи Арсен Люпен, когато ми разкри скритата страна на случая.

— И ето как под името Гримодан, бивш инспектор от полицията, вие бяхте избран от съдбата, за да отнемете от престъпника придобивката от неговото злодеяние.

— Точно така. И признавам, това е едно от приключенията, с които се гордея най-много. Четиридесетте минути, които прекарах в апартамента на графинята, след като установих смъртта й, са един от най-изненадващите и най-незабравимите в живота ми. За четиридесет минути, затънал в най-заплетената ситуация, аз възстанових престъплението, уверих се по няколкото признака, че виновникът не може да бъде друг освен прислужника на графинята. И накрая разбрах, че за да получа перлата, трябва прислужникът да бъде арестуван — и оставих копчето от жилетката. Но разбрах и друго: че не трябва да открият неопровержими доказателства за вината му — и прибрах забравения на килима нож отнесох забравения на бравата ключ, заключих два пъти вратата и изтрих следите от пръстите в дрешника. Според мен това бе един от тези редки проблясъци…

— Гениални — прекъснах аз.

— Гениални, ако щете, които не биха споходили ума на всеки срещнат. Да открия за една секунда двата етапа на проблема — арест и оправдаване, — да си послужа с внушителния апарат на правосъдието, за да подлудя моя човек, да го доведа до затъпяване, накратко — да го докарам до такова състояние, че щом се освободи, незабавно, фатално да попадне в доста примитивната примка, която му готвех!…

— Доста? Кажете съвсем, защото за него нямаше никаква опасност.

— О, абсолютно никаква, нали всяко оправдаване е окончателно.

— Горкият…

— Горкият… Виктор Данегр! Не мислите ли, че е убиец. Щеше да бъде крайно неморално, ако бе запазил черната перла. Той живее, помислете само, Данегр живее!

— А черната перла е ваша.

Той я извади от едно тайно отделение на чантата си, разгледа я, погали я с пръсти и очи и въздъхна:

— Кой ли е този болярин, кой ли е този тъп и суетен раджа, който ще притежава това съкровище? За кой ли американски милиардер е предопределено това късче красота и лукс, дето красеше белите рамене на Леонтин Залти, графиня Д’Андийо?…