Морис Льоблан
Арсен Люпен — крадецът джентълмен (3)

III
Бягството на Арсен Люпен

В момента, в който Арсен Люпен, вече привършил с обяда, изваждаше от джоба си една хубава пура със златна лентичка и благосклонно я разглеждаше, вратата на килията се отвори. Той успя само да я хвърли в чекмеджето и да се отдалечи от масата. Влезе пазачът, беше часът за разходка.

— Чаках те, драги приятелю — провикна се Люпен, все тъй в добро настроение.

Излязоха. Едва бяха завили зад ъгъла в коридора, когато двама души, на свой ред, проникнаха в килията и започнаха старателен преглед. Единият беше инспектор Дийози, другият — инспектор Фоланфан.

Искаха да се сложи най-сетне край. Вече нямаше съмнение: Арсен Люпен беше запазил връзките си с външния свят и кореспондираше със своите съмишленици. Ето, предната вечер „Гран Журнал“ публикува следните редове, адресирани до неговия съдебен кореспондент:

Господине,

В статия, появила се тези дни, Вие употребихте по мой адрес изрази, които нищо не може да оправдае. Няколко дни преди да започне моят процес ще дойда да Ви поискам сметка.

Искрени поздрави

Арсен Люпен

Почеркът наистина беше на Арсен Люпен. Сиреч той изпращаше писма. Сиреч — получаваше. Сиреч сигурно беше, че подготвя онова бягство, за което тъй арогантно бе съобщил.

Положението ставаше нетърпимо. Споразумял се със съдия-следователя, шефът на Дирекцията на полицията, г-н Дюдуи, отиде лично в затвора Санте да инструктира директора за предохранителните мерки, които би следвало да се вземат. И още с пристигането си изпрати двама души в килията на задържания.

Те повдигнаха всяка плоча, демонтираха леглото, направиха всичко, което е прието да се прави в подобни случаи, и накрая не намериха нищо. Точно щяха да се откажат от обиска, когато пазачът притича запъхтян и им каза:

— Чекмеджето… погледнете в чекмеджето на масата. Стори ми се, че когато влизах, той го затваряше.

Те погледнаха и Дийози се провикна:

— Бога ми, пипнахме го този път нашия клиент. Фоланфан го спря.

— Стой, малкия. Шефът ще направи инвентаризацията.

— Все пак тази луксозна пура…

— Остави хаванската пура и да предупредим шефа.

Две минути по-късно г-н Дюдуи проучваше чекмеджето.

Той намери цял куп вестникарски статии, отнасящи се до Арсен Люпен, изрязани от „Аргюс де ла Прес“, кесия за тютюн, лула, тънка хартия пелюр и накрая две книги.

Погледна заглавията. Едната беше „Култът на героите“ от Карлайл, английска, и едно очарователно старинно издание, подвързано в стила на епохата си — „Наръчник на Епиктет“, немски превод, публикуван в Лайден през 1634. Прелисти ги и установи, че са пълни със знаци, подчертавания, бележки. Какво беше това — условни знаци или признак за голям интерес към книгата?

— Ще ги разгледаме по-подробно — каза г-н Дюдуи.

Огледа кесията за тютюн, лулата. После взе прочутата пура със златна лентичка:

— Браво, има вкус нашият приятел — провикна се той. Има „Хенри Клей“!

С машиналния жест на пушач я поднесе към ухото си и я помачка. Викна от почуда. Пурата се бе свила под натиска на пръстите му. Разгледа я с още по-голямо внимание и различи нещо бяло между тютюневите листа. Внимателно той изтегли с карфица един тънък хартиен свитък колкото клечка за зъби. Разви го и прочете следните думи, изписани със ситен женски почерк:

Каретата зае мястото на другата. Осем от десетте са подготвени. При натиск на външното стъпало плочата хлътва. От дванайсет до шестнайсет всеки ден К-С ще чака. Но къде? Незабавен отговор. Бъдете спокоен, Вашата приятелка бди над Вас.

Г-н Дюдуи помисли малко и каза:

— Това е достатъчно ясно… каретата… осемте отделения… От дванайсет до шестнайсет, т.е. от обяд до четири часа…

— А това К-С, което ще чака?

— К-С в случая трябва да означава автомобил, К-С — конска сила, нали така означават в спорта мощността на двигателя? Един двадесет и четири К-С, това е автомобил с двадесет и четири конски сили.

Той се изправи и попита:

— Задържаният привършваше обяда си?

— Да.

— И тъй като не е прочел още това послание, както подсказва състоянието на пурата, може току-що да го е получил.

— Как?

— В храната му, в средата на хляба или в картоф, знам ли?

— Невъзможно! Позволихме да му носят храна само за да го подмамим в капана, но нищо не сме намерили.

— Ще потърсим тази вечер отговора от Люпен. Засега го дръжте извън килията. Ще занеса всичко това на господин съдия-следователя. Ако и той е на моето мнение, ще преснемем веднага писмото и след час ще можете да върнете в чекмеджето освен тези предмети, и една подобна пура, със съобщението вътре. Задържаният не трябва ни най-малко да се усъмни.

Не без известно любопитство се завърна вечерта г-н Дюдуи в канцеларията на Санте заедно с инспектор Дийози. В един ъгъл, на печката, стояха три чинии.

— Храни ли се?

— Да — отвърна директорът.

— Дийози, моля, нарежете на тънки парченца тези макарони и разчупете това хлебче… Нищо?

— Нищо, шефе!

Г-н Дюдуи разгледа чиниите, вилицата, лъжицата и най-после полагаемият се нож със затъпено острие. Той завъртя дръжката наляво, после надясно. Надясно дръжката поддаде и се отви. Ножът беше кух и служеше за калъф на лист хартия.

— Пфу! — каза той. — Не е много хитро за човек като Арсен. Но да не губим време. Вие, Дийози, идете веднага на проверка в ресторанта.

После прочете:

Оставям се на Вас, К-С да следва отдалеч всеки ден. Аз ще се движа отпред. До скоро виждане, скъпа и възхитителна приятелко.

— Най-после — провикна се г-н Дюдуи, потривайки ръце, — мисля, че работата потръгна. Малко помощ от наша страна и бягството ще успее… толкова, колкото да ни позволи да спипаме съучастниците.

— А ако Арсен Люпен ни се изплъзне от ръцете? — възрази директорът.

— Ще използваме повече хора. И ако въпреки това успее… Бога ми, толкова по-зле за него! Що се отнася до бандата, щом шефът отказва да говори, другите ще проговорят.

И наистина той не говореше много, Арсен Люпен. От месеци упоритите усилия на г-н Жюл Бувие, съдия-следователя, оставаха напразни. Разпитите се превръщаха в безинтересни беседи между съдията и адвоката метр Данвал, един от принцовете на адвокатското съсловие, който впрочем знаеше за обвиняемия почти толкова, колкото и първият срещнат.

От време на време, от учтивост, Арсен Люпен казваше пренебрежително:

— О, да, господин съдия, така е: обирът на банката Креди Лионе, кражбата на улица „Вавилон“, производството на фалшиви банкноти, случаят с осигурителните полици, обирите на замъците Арменил, Гуре, Имблевен, Гроселие, Малаки — всичко това е дело на вашия слуга.

— Тогава можете ли да ми обясните…

— Не е нужно, признавам всичко накуп, всичко и дори десет пъти повече от това, което можете да си представите.

Обезсърчен, съдията бе прекъснал тези отегчителни разпити, но след като се запозна с двете намерени бележки, той ги възобнови. И редовно по обяд Арсен Люпен беше отвеждан от Санте до следствения затвор на префектурата на полицията в затворническата карета, заедно с няколко други задържани. Те потегляха обратно към три или четири часа.

Но един ден завръщането стана при особени обстоятелства. Тъй като разпитите на другите задържани не бяха приключили, решиха да върнат първо Арсен Люпен. И така той се качи в колата сам.

Тези затворнически карети, наричани от народа „панери за салата“, са разделени по дължина от един коридор в средата, към който гледат десет клетки: пет отдясно и пет отляво. Всяка от тези клетки е така разположена, че можеш само да седиш, и на петимата затворници не само че им е много тясно, но са и разделени един от друг с успоредни прегради. В единия край пазач от общината наблюдава коридора.

Арсен бе въведен в третото отделение вдясно и тежката кола се раздвижи. Той си даде сметка, че бяха напуснали Ке дьо л’Орлож и че минаваха пред Палатата на правосъдието. Тогава, към средата на моста Сен Мишел, той натисна както винаги с десния си крак ламаринената плоча, която затваряше клетката. Незабавно нещо се задействува и плочата се отмести безшумно. Можа да констатира, че се намира точно между двете колела.

Целият нащрек, той изчака. Колата изкачи булевард „Сен Мишел“. Спря на кръстопътя Сен Жермен. Конят на една товарна кола бе паднал. При спрялото движение много бързо стана задръстване от файтони и омнибуси.

Арсен Люпен подаде глава. До неговата бе спряла и една друга кола на съда. Той повдигна още главата си, постави крак на една от спиците на голямото колело и скочи на земята.

Кочияшът го видя, прихна да се смее, после понечи да извика, ала гласът му се изгуби сред грохота на превозните средства, които отново потеглиха. Впрочем Арсен Люпен беше вече далеч.

Той беше пробягал няколко крачки, после на левия тротоар се обърна, огледа се, помая се, сякаш все още не знаеше накъде да поеме. След това решително пъхна ръце в джобовете си и с безгрижния вид на шляещ се човек продължи по булеварда.

Времето бе тихо, едно тихо и приятно есенно време. Кафенетата бяха пълни. Той седна на терасата в едно от тях.

Поръча чаша бира и пакет цигари. Изпи чашата на малки глътки; изпуши спокойно една цигара, запали втора. Най-после, вече станал, помоли сервитьора да извика управителя.

Управителят дойде и Арсен Люпен му каза достатъчно високо, за да го чуят всички:

— Съжалявам много, господине, забравих си портмонето. Може би името ми ви е достатъчно известно, за да ми отпуснете кредит за няколко дни: Арсен Люпен.

Управителят го изгледа — мислеше, че се шегува. Но Арсен повтори:

— Люпен, задържан в затвора Санте, в момента — избягал. Смея да вярвам, че това име ви вдъхва пълно доверие.

Той се отдалечи, последван от всеобщ смях, без другият и да помисли да възрази.

Пресече косо улица „Суфло“ и пое по „Сен Жак“. Премина я бавно, като се спираше пред витрините, за да запали цигара на булевард „Пор Роаял“ се огледа, поразпита тоз-оня и се насочи право към улица „Санте“. Високите мрачни стени на затвора скоро се появиха. Минавайки край тях, той стигна до дежурния пазач и свали шапката си:

— Нали това е затворът Санте?

— Да.

— Бих желал да се върна отново в килията си. Колата ме остави по пътя, а не искам да злоупотребявам…

Младият човек промърмори:

— Хайде, човече, върви си по пътя и по-бързо!

— Моля, моля, моят път минава през тази врата. И ако попречите на Арсен Люпен да я премине, това може да ви струва скъпо, приятелю!

— Арсен Люпен! Какви ми ги разправяте?

— Съжалявам, че ми няма визитните картички — каза Арсен, давайки си вид, че ги търси из джобовете.

Пазачът го изгледа от глава до крака поразен. После, без да каже дума, сякаш насила, дръпна звънеца. Тежката желязна врата се открехна.

Няколко минути по-късно директорът изтича до канцеларията, като жестикулираше и се преструваше на разярен. Арсен се усмихна:

— Хайде, господин директоре, не се правете на по-хитър от мен! Ами как! Погрижват се да ме върнат сам в колата, подготвят едно хубаво задръстване и си мислят, че ще хукна и ще се свържа с приятелите си! Ами двадесетте агенти от полицията, които ме ескортираха пеша, на велосипеди и с файтони? Ох, как само щяха да ме подредят! Нямаше да изляза жив! Кажете, господин директоре, на това ли разчитаха?

Той вдигна рамене и прибави:

— Моля ви, господин директоре, да не се занимават с мен. В деня, в който пожелая да избягам, няма да имам нужда от никого.

Два дни след това „Еко дьо Франс“, който явно ставаше официалният предвестител за подвизите на Арсен Люпен — казваха, че той е един от главните му акционери, — „Еко дьо Франс“ публикува пълните подробности на този опит за бягство. Дори текстът на разменените бележки между задържания и неговата тайнствена приятелка, средствата, използвани за тази кореспонденция, съучастието на полицията, разходката по булевард „Сен Мишел“, инцидентът в кафене „Суфло“ — всичко бе разгласено. Знаеха, че разследванията на инспектор Дийози сред сервитьорите в ресторанта не бяха дали никакъв резултат. Стана ясно и друго, което показваше безкрайните възможности на този човек: затворническата кола, с която го бяха превозили, беше специално пригодена. С нея бандата му бе заменила една от шестте редовни коли, които обслужват затворите.

Вече никой не се съмняваше в предстоящото бягство на Арсен Люпен. Самият той впрочем категорично го съобщаваше, както се вижда от отговора му на г-н Бувие в деня след инцидента. Той изгледа съдията, който се подиграваше на неговия неуспех, и хладно го увери:

— Чуйте добре, господине, и повярвайте на честната ми дума: този опит за бягство беше част от плана ми за бягство.

— Не разбирам — присмя се съдията.

— Не е необходимо да разбирате.

И тъй като съдията в хода на този разпит, който се появи изцяло в колоните на „Еко дьо Франс“, тъй като съдията се върна отново към следствието си, Люпен се провикна отегчен:

— Боже мой, боже мой, и за какъв дявол! Няма полза от всичките тия въпроси.

— Как няма полза?

— Ами да, след като няма да присъствувам на процеса си…

— Вие няма да присъствувате…

Не, това ми е идея фикс, неотменимо решение. Нищо не може да ме накара да отстъпя.

Една такава сигурност и ежедневно издаваните необяснимо как секретни сведения дразнеха и смущаваха правосъдието. Тук имаше тайни, които само Арсен Люпен знаеше и чието разпространение следователно можеше да се извърши единствено от него. Но с каква цел ги разкриваше и как?

Смениха килията на Арсен Люпен. Една вечер той бе свален един етаж по-долу. Съдия-следователят, от своя страна, приключи следствието и препрати делото в прокуратурата.

Настъпи затишие. Два месеца продължи. Арсен ги прекара изтегнат на леглото си, с лице, почти винаги обърнато към стената. Смяната на килията, изглежда, го бе смазала. Той отказа да приема адвоката си. Едва разменяше по няколко думи с пазачите си.

По време на петнадесетдневката, която предхождаше процеса, той видимо се оживи. Оплака се от липса на въздух. Извеждаха го в двора много рано сутрин, обграден от двама души.

Общественото любопитство обаче не бе намаляло. Всеки ден очакваха новината за бягството му. Почти го желаеха, до такава степен това лице се харесваше на тълпите със своето вдъхновение, с веселието си, с разнообразието, с изобретателния си гений и тайнствения си живот. Арсен Люпен трябваше да избяга. Това беше неизбежно, фатално. Чудеха се, че се е забавил толкова много. Всяка сутрин префектът на полицията питаше своя секретар:

— Е, още ли не е избягал?

— Не, господин префект.

— Значи утре.

В навечерието на процеса един господин се представи в канцеларията на „Гран Журнал“, помоли за среща със съдебния журналист, хвърли визитната си картичка в лицето му и бързо се отдалечи. На картичката бяха написани следните думи: „Арсен Люпен винаги изпълнява обещанията си“.

 

 

Съдът започна да заседава в тази обстановка.

Беше пълно с хора. Нямаше човек, който да не желае да види прочутия Арсен Люпен и който да не предугаждаше с наслада как той щеше да си играе с председателя на съда. Адвокати и съдии, журналисти и хора от висшето общество, артисти и светски жени — цял Париж се тълпеше по скамейките на залата.

Валеше. Навън денят бе мрачен и Люпен не се виждаше добре, когато стражата го въведа. Но мудното му държане, начинът, по който се строполи на стола, безразличната и пасивна неподвижност не действуваха в негова полза. Неведнъж адвокатът му — този път един от помощниците на метр Данвал, счел за недостойно положението, до което бе докаран — неведнъж адвокатът му го заговорваше. Ала той поклащаше глава и мълчеше.

Секретарят на съда прочете обвинителния акт и след това започна председателят:

— Обвиняеми, станете! Име, фамилия и професия! И като не получи отговор, повтори:

— Името ви? Питам за името ви. Един недодялан и уморен глас произнесе:

— Бодрю, Дезире.

Залата зашумя. Но председателят подхвана отново:

— Бодрю Дезире? А, добре, още едно превъплъщение. Тъй като това е приблизително осмото име, за което претендирате, и то е също тъй фиктивно, както и останалите, ние ще се спрем, ако нямате нищо против, на това на Арсен Люпен, с което сте познат в по-изгодна светлина.

Председателят прегледа бележките си и продължи:

— Защото въпреки всички разследвания бе невъзможно да се доберем до истинската ви самоличност. Вие сте доста оригинален случай на нашето съвременно общество — човек без минало. Не знаем кой сте, откъде идвате, къде е протекло детството ви, накъсо казано — нищо. Вие изниквате внезапно, неизвестно от каква среда, преди три години, за да се представите като Арсен Люпен, сиреч като една странна смесица от интелигентност и поквара, аморалност и великодушие. Данните, с които разполагаме за вас преди този период, са по-скоро някакви предположения. Възможно е така нареченият Роста, работил преди осем години при илюзиониста Диксън, да не е бил някой друг, а именно Арсен Люпен. Възможно е руският студент, който преди шест години е посещавал лабораторията на доктор Алтие в болницата Сен Луи и който често е изненадвал своя учител с изобретателността на хипотезите си върху бактериологията и със смелостта на опитите си при кожните заболявания, да не е бил някой друг, а именно Арсен Люпен. Арсен Люпен е бил вероятно и учителят по японска борба, който се установи в Париж много преди да се заговори за жиу-жицу. Арсен Люпен, вярваме, е и колоездачът, който спечели голямата награда на Изложението, получи си десетте хиляди франка и не се яви повече. Арсен Люпен може би е и онзи, който спаси толкова хора през малката капандура на Благотворителния базар… и ги обра.

И след малка пауза председателят заключи:

— Това е периодът, който, изглежда, е бил само една старателна подготовка за борбата, подета от вас срещу обществото, едно методично чиракуване, през което вие усъвършенствувахте вашата сила, енергия и ловкост. Признавате ли точността на тези факти?

По време на речта обвиняемият се поклащаше от крак на крак, изгърбен и с отпуснати ръце. На светлината забелязаха, че е отслабнал много, че е с хлътнали бузи, странно изпъкнали скули, землист цвят на лицето, изпъстрена с малки червени струпеи и обкръжено от неравна и рядка брада. В затвора той бе значително остарял и посърнал. Нямаше и помен от елегантния силует и младото симпатично лице, чийто портрет вестниците тъй често публикуваха.

Сякаш не бе чул въпроса, който му зададоха. Повториха му го два пъти. Тогава той повдигна очи, като да се замисли, после с голямо усилие промълви:

— Бодрю Дезире.

Председателят на съда започна да се смее.

— Нямам представа каква система на защита сте възприели, Арсен Люпен. Ако сте решили да играете ролята на слабоумен и безотговорен човек, то си е ваша работа. Що се отнася до мен, аз ще продължа към целта, без да ме е грижа за вашите измислици.

И той навлезе в подробностите на кражбите, измамите и фалшификациите, в които обвиняваха Люпен. Понякога разпитваше обвиняемия. Последният изръмжаваше нещо или не отговаряше.

Шествието от свидетели започна. Много бяха незначителните показания, имаше и по-сериозни, но всички притежаваха една обща черта — противоречаха си. Смущаваща неяснота витаеше около дебатите, но когато въведоха главния инспектор Ганимар, интересът се поднови.

И все пак, още в началото, старият полицай предизвика известно разочарование. Той нямаше вид на стесняващ се човек — животът го бе научил на много неща, — но беше неспокоен, някак не на мястото си. На няколко пъти извърна очи към обвиняемия с видимо смущение. И все пак, с ръце на перилата, той разказваше събитията, в които бе замесен — как 80 е преследвал през Европа, как е пристигнал в Америка. Слушаха го жадно, както биха слушали разказ за най-вълнуващи приключения. Но накрая, след като намекна за разговорите си с Арсен Люпен, на два пъти замлъкна — разсеян, объркан.

Явно бе, че с друга мисъл е зает. Председателят му каза:

— Ако ви е зле, по-добре ще е да прекъснем показанията.

— Не, не само че…

Той замълча, изгледа дълго и старателно обвиняемия, после каза:

— Искам разрешение да разгледам обвиняемия по-отблизо. Тук има нещо тайнствено, което искам да изясня.

Той се приближи, разгледа го още по-продължително, с цялото си внимание, после се върна на свидетелското място. Оттам, с почти тържествен тон, заяви:

— Господин председателю, твърдя, че човекът пред мен не е Арсен Люпен.

Дълбоко мълчание посрещна тези думи. Отначало смутен, председателят се развика:

— Как така, какво говорите! Вие сте луд! Инспекторът пак повтори, без да бърза.

— На пръв поглед може да се излъжеш от беглата прилика, която наистина съществува, признавам, но малко повече внимание и носът, устата, косите, цветът на кожата… — това не е Арсен Люпен. А очите! Имал ли е той някога очи на алкохолик?

— Моля, моля, изяснете се. Какво твърдите, свидетелю?

— Знам ли? Трябва да е поставил тук вместо себе си някой клетник, когото щяхме да осъдим. Освен ако не е съучастник.

Викове, смях, възклицания избухнаха от всички страни при този внезапен поврат. Председателят на съда нареди да извикат съдия-следователя, директора на затвора, пазачите и прекъсна заседанието.

При възобновяването му г-н Бувие и директорът, поставени пред обвиняемия, декларираха, че между Арсен Люпен и този човек има само едно много общо сходство на чертите.

— И тогава — провикна се председателят, — кой е този човек? Откъде идва? Как е попаднал в ръцете на правосъдието?

Въведоха двамата надзиратели от затвора. Смайващо противоречие — те познаха задържания, когото бяха пазили. Председателят на съда си отдъхна. Но един от пазачите продължи:

— Да, да, струва ми се, че е наистина той.

— Как така — струва ви се?

— Ами аз почти не съм го виждал. Предадоха ми го една вечер и от два месеца той все лежи, обърнат към стената.

— А преди тези два месеца?

— А, преди той не беше в килия 24. Директорът на затвора уточни:

— Сменихме килията на задържания след опита му за бягство.

— Но вие, господин директоре, не сте ли го виждали през тези два месеца?

— Нямах случай да го видя… той беше спокоен.

— И този човек не е задържаният, който ви бе предаден?

— Не.

— Тогава кой е?

— Не мога да кажа.

— Ние сме изправени пред една замяна, която е била извършена преди два месеца. Как си го обяснявате?

— Невъзможно е.

— Тогава?

От немай-къде председателят се обърна към обвиняемия и с подкупващ глас запита:

— Обвиняеми, можете ли да ми обясните как и откога сте в ръцете на правосъдието?

Изглежда, че благосклонният тон смекчи недоверието на човека и го накара да бъде по-разбран. Той се опита да отговори. Накрая, ловко и внимателно разпитан, успя да скалъпи няколко фрази, от които ето какво излизаше: преди два месеца бил заведен в следствения затвор на полицията. Прекарал там нощта и утрото. Имал всичко на всичко седемдесет и пет сантима и бил освободен. Но като минавал през двора, двама пазачи го хванали за ръцете и го отвели до затворническата карета. Оттогава живее в килия 24, не е нещастен… хранят добре… и спането го бива. Така че не протестирал…

Всичко изглеждаше правдоподобно. Сред смехове и необикновено оживление председателят отложи делото за друга сесия, след допълнителна анкета.

 

 

Анкетата незабавно установи факта, регистриран в затворническия дневник: осем седмици по-рано едно лице, наречено Бодрю Дезире, бе преспало в следствения затвор на полицията. Освободен на следващия ден, той го напуснал в два часа следобед. Обаче в същия този ден, в два часа, разпитан за последен път, Арсен Люпен излязъл от разпита и потеглил със затворническата карета.

Пазачите ли бяха сгрешили? Може би измамени от приликата, в миг на невнимание, те бяха сбъркали този човек с техния затворник? Наистина трябва да са проявили недопустимо за поста им безгрижие.

Беше ли планувана предварително замяната? Освен че местонахождението правеше операцията почти неосъществима, би трябвало и Бодрю да е съучастник, който урежда арестуването си с единствената цел да заеме мястото на Арсен Люпен. Но тогава как така един план, построен върху серия от невероятни случайности, непредвидени срещи и фантастични грешки, бе успял?

Прекараха Дезире Бодрю и през антропометричната служба: нямаше фиш, отговарящ на неговото описание. А освен това лесно откриха следите му. Беше известен в Курбьовоа, в Аниер, в Льовалоа. Живеел от милостиня и спял в една от онези вехтошарски колиби, струпани до бариерата Терн. Но от една година бил изчезнал.

Да е бил нает от Арсен Люпен? Нищо не даваше основание да се мисли така. А и тъй да беше, пак нямаше да се узнае повече за бягството на затворника. Чудото си оставаше. От двадесетте хипотези, които се опитваха да го обяснят, нито една не бе задоволителна. Единствено в бягството нямаше съмнение. Бягство необяснимо, вълнуващо, в което и общественото мнение, и правосъдието чувствуваха усилието на една дълга подготовка, комбинация от чудесно преплетени действия, чийто край оправдаваше гордото предсказание на Арсен Люпен: „Няма да присъствувам на своя процес“.

След цял месец старателни издирвания загадката си остана неизяснена. И все пак не можеха да задържат безкрайно този клетник Бодрю. Да го осъдят би било смешно: какви обвинения имаха срещу него? Освобождаването му бе подписано от съдия-следователя. Но началникът на полицията нареди да го наблюдават усилено.

Идеята беше на Ганимар. От негова гледна точка, нямаше нито съучастничество, нито случайност. Бодрю беше инструмент, който Арсен Люпен бе използвал с необикновената си изобретателност. Чрез освободения Бодрю щяха да се доберат до Арсен Люпен или поне до някого от неговата банда.

Причислиха към Ганимар двамата инспектори Фоланфан и Дийози и в едно мъгляво януарско утро вратите на затвора се отвориха пред Бодрю Дезире.

Той изглеждаше смутен отначало и се движеше като човек, който няма точна представа как ще използва времето си. Мина по улица „Санте“ и улица „Сен Жак“. Пред дюкянчето на един вехтошар свали сакото и жилетката си, продаде жилетката за няколко сантима, облече пак сакото и си тръгна.

Пресече Сена. При Шатле го подмина един конен омнибус. Поиска да се качи. Нямаше места. Контрольорът го посъветва да си вземе номер и той влезе в чакалнята.

В този момент Ганимар извика двамата си колеги и без да изпуска от поглед спирката, бързо им нареди:

— Спрете някоя кола… не, по-добре две. Аз ще бъда с единия от вас и ще продължим да го следим.

Мъжете се подчиниха. Но Бодрю не се появяваше. Ганимар се приближи: в залата нямаше никой.

— Какъв съм идиот — изпъшка той, — забравих за втория изход.

Чрез един вътрешен коридор чакалнята бе наистина свързана с улица „Сен Мартен“. Ганимар се втурна. Пристигна точно навреме — забеляза Бодрю в дилижанса „Батиньол — Ботаническата градина“, който завиваше зад ъгъла на улица „Риволи“. Изтича и го стигна. Но бе загубил двамата си агенти. Трябваше сам да продължи преследването.

В яростта си бе готов да го хване за яката без всякакви формалности. Така нареченият слабоумен не го ли бе разделил предумишлено и с изобретателна хитрост от помощниците му.

Загледа се в Бодрю. Той дремеше на скамейката и главата му се люшкаше насам-натам. С тази леко отворена уста, лицето му имаше невъобразимо тъп вид. Не, това не бе противник, който да изиграе стария Ганимар. Случайност, това е.

На кръстовището на Галери Лафайет човекът скочи в трамвая за Ла Мюет. Изминаха булевард „Осман“, авеню „Виктор Юго“. Бодрю слезе чак на спирката Ла Мюет. И с небрежна стъпка навлезе в Булонския лес.

Той минаваше от една алея в друга, връщаше се, отдалечаваше се. Какво търсеше? Имаше ли цел?

След цял час скитане изглеждаше изтощен от умора. Мястото, разположено недалеч от Отьой, на брега на едно малко, скрито сред дърветата езеро, беше съвършено пусто. Измина половин час. Изгубил търпение, Ганимар реши да завърже разговор.

И така, той се приближи и седна до Бодрю. Запали цигара, зарисува с бастуна си кръгчета по пясъка и рече:

— Не е топло.

Мълчание. И внезапно в тишината избухна смях, ала весел, щастлив смях, смях на дете, което се киска и не може да се спре. Ясно, осезаемо, Ганимар почувствува как косите му се изправят по настръхналата кожа на черепа му. Този смях, този пъклен смях, който така добре познаваше…

Той сграбчи човека за ръкавите на палтото и го загледа втренчено, яростно, много по-внимателно, отколкото в съда, и наистина не видя същия човек. Това беше той, но в същото време беше другият, истинският.

Озарен от някаква съучастническа воля, той виждаше отново пламенните очи, попълваше измършавялото лице, виждаше истинската плът под похабената кожа, истинската уста през гримасата, която я деформираше. И очите бяха на другия, и устата, и най-вече изразът на лицето — рязък, жив, подигравателен, одухотворен, така ясен и така млад!

— Арсен Люпен, Арсен Люпен — промълви той.

И изведнъж, обзет от ярост, го стисна за гушата и се опита да го събори. Въпреки петдесетте си години, той бе необичайно силен, докато противникът му изглеждаше все още зле. И освен това — какъв триумф, ако успееше да го върне обратно.

Борбата бе кратка. Арсен Люпен слабо се отбраняваше и Ганимар изостави битката почти със същата скорост, с която я бе започнал. Дясната му ръка висеше безжизнена, вцепенена.

— Ако ви учеха на жиу-жицу в Ке дез Орфевр — заяви Люпен, — щеше да знаеш, че този удар се нарича юди-ши-ги на японски.

И хладно добави:

— Една секунда още и ръката ти щеше да е счупена, а ти щеше да си си получил заслуженото. Как ти, стар приятел, когото ценя, пред когото разкривам спонтанно своето инкогнито, ти злоупотребяваш с моето доверие! Не е хубаво така!… Е, хайде, какво ти е?

Ганимар мълчеше. Това бягство, за което се смяташе отговорен — не бе ли той, който със сензационните си показания бе въвел правосъдието в заблуда, — това бягство му се струваше като позорно петно в кариерата му. Една сълза се изтърколи към сивите му мустаци.

— Е, боже мой, Ганимар, не дразни жлъчката си: ако ти не беше проговорил, щях да уредя друг да го стори. Помисли, можех ли да допусна да осъдят Бодрю Дезире?

— Тогава — промълви Ганимар — значи ти си бил там. И самият ти си тук.

— Аз, все аз, само аз.

— Възможно ли е?

— О, не е нужно да си магьосник. Достатъчно е, както каза и любезният председател на съда, да се подготвяш десетина години, за да си готов за всички случаи.

— Но лицето ти? А очите ти?

— Сам разбираш, че ако работих осемнадесет месеца в Сен Луи с доктор Алтие, то не беше от любов към изкуството. Мислех, че този, който един ден ще има честта да се нарича Арсен Люпен, трябва да се изключи от обичайните закони за външност и самоличност. Външност? Та тя се променя по желание. Една подкожна инжекция с парафин ти подува кожата точно на желаното място. Пирогаловата киселина те превръща в мохикан. Сокът на растението „змийско мляко“ те украсява със струпеи и тумори с много сполучлив ефект. Такава и такава химическа процедура действува върху растежа на брадата и косите, а друга — върху тембъра на гласа. — Прибавете към това и два месеца диета в килия 24, хиляди пъти повторените упражнения, за да отварям устата си съобразно тази гримаса, да държа главата си в този наклон и гърба — превит в тази дъга. Накрая 5 капки атропин в очите, за да стане погледът разсеян и обезумял, и номерът е готов.

— Не разбирам как пазачите…

— Преобразяването стана постепенно. Те не можеха да забележат всекидневното развитие.

— А Бодрю Дезире?

— Бодрю Дезире съществува. Това е един невинен бедняк, когото срещнах миналата година и чиито черти наистина приличат малко на моите. Очаквах да го арестуват всеки момент, настаних го на сигурно място и още в началото се заех да открия по какво се различавахме, да прикрия тези черти в себе си, доколкото е възможно. Моите приятели уредиха да постъпи за една нощ в следствения затвор, така че да излезе приблизително по едно и също време с мен и съвпадението да е лесно за установяване. Защото, забележи, трябваше да се разбере кога е минал, без което правосъдието щеше да се пита кой съм аз. А така, предлагайки му този чудесен Бодрю, беше неизбежно, разбираш ли, неизбежно то да не се нахвърли на него и въпреки непреодолимите трудности на една замяна щеше да предпочете да повярва в нея, отколкото да признае невежеството си.

— Да, да, наистина — промълви Ганимар.

— И освен това — възкликна Арсен Люпен — имах в ръцете си един страхотен коз, една карта, измислена от мен още в началото: всички очакваха, че ще избягам. И ето грубата грешка, която допуснахте ти и останалите в тази вълнуваща партия, в която правосъдието и аз се бяхме обвързали и чийто залог беше моята свобода; вие допуснахте, че съм тласкан пак от самохвалството, че съм опиянен от успехите си като хлапак. Аз, Арсен Люпен, с такава слабост! И както при случая Каорн, вие пак не си казахте: „Щом Арсен Люпен разтръбява навсякъде, че ще избяга, значи има причини, които го карат да тръби“. Но, дявол го взел, ами разбери най-сетне, че за да избягам… без да бягам, бе нужно предварително да се вярва в бягството, то да бъде основно, абсолютно убеждение, истина, ясна като слънцето. И това стана по моя боля. Арсен Люпен ще избяга, Арсен Люпен няма да присъствува на процеса си. И когато ти стана, за да кажеш: „Този човек не е Арсен Люпен“, щеше да бъде неестествено всички да не повярват веднага, че не съм Арсен Люпен. Ако само един се бе усъмнил, ако само един бе изказал простото подозрение: „Ами ако е Арсен Люпен?“, бях загубен още в същата минута. Трябваше да се надвесят над мен не с мисълта, че не Съм Арсен Люпен, както ти го направи — ти и останалите, а в мисълта, че може да съм Арсен Люпен и тогава щяха да ме разпознаят, въпреки всички предпазни мерки. От логична и психологична гледна точка никому не можеше да хрумне тави най-обикновена простичка мисъл.

Той сграбчи внезапно ръката на Ганимар.

— Хайде, Ганимар, признай че осем дни след нашата среща в затвора ти ме очакваше в четири часа в дома си, както те бях помолил.

— А твоята затворническа карета? — попита Ганимар, избягвайки отговора.

— Блъф! Моите приятели поправиха набързо и замениха тази стара и излязла от употреба кола, с цел да успеят. Но аз знаех, че идеята е осъществима само с помощта на изключителни обстоятелства. И все пак сметнах за нужно да приключа с този опит за бягство и да му дам най-голямата гласност. Първото смело запланувано бягство придаваше на второто стойността на предварително осъществено бягство.

— Значи пурата…

— Издълбана от мен, както и ножа.

— А бележките?

— Написани от мен.

— А тайнствената кореспонденция?

— Тя и аз сме едно. Мога да пиша с всякакви почерци. Ганимар се замисли за малко и възрази:

— Как е възможно, когато в антропометричната служба направиха фиш на Бодрю, да не забележат, че той съвпада с този на Арсен Люпен.

— Няма фиш за Арсен Люпен.

— Хайде де!

— Или поне е фалшив. Това е въпрос, който изучавах дълго време. Системата Бертийон съдържа първо визуалното описание — а ти виждаш, че то не е непогрешимо — и след това описание на размерите — размери на главата, пръстите, ушите и т.н. Срещу това нищо не може да се направи.

— Тогава?

— Тогава трябваше да се плати. Още преди завръщането ми от Америка един чиновник от тази служба прие известна сума, за да „сбърка“ един от моите размери. Това бе достатъчно да се отклони цялата система към случай, диаметрално противоположен на този, до който би трябвало да се стигне. Фишът Бодрю не трябваше да съвпада фиша Арсен Люпен.

Отново настъпи мълчание, после Ганимар попита:

— А сега какво ще правиш?

— Сега — възкликна Люпен — ще си почивам, ще се подложа на режим с усилено хранене и постепенно ще стана отново аз. Много е хубаво да си Бодрю или друг някой, да сменяш като риза самоличността си и да избираш външния си вид, гласа, погледа, почерка си. Но се стига дотам, че вече сам не можеш да се познаеш, а това е доста печално. В момента изпитвам туй, което трябва да изпитва човек, загубил сянката си. Ще се търся… и ще се намеря.

Той се поразходи напред-назад. Лек здрач проникваше вече в дневната светлина. Той спря пред Ганимар.

— Мисля, че няма какво повече да си кажем?

— Има — отговори инспекторът. — Бих желал да зная дали ще разкриеш истината за твоето бягство… Грешката, която сторих…

— О, никой никога няма да узнае, че освободеният е бил Арсен Люпен. Имам твърде голям интерес да трупам около себе си тайнствен мрак, за да не запазя почти чародейния характер на това бягство. Така че не се бой от нищо, скъпи приятелю, и сбогом. Ще вечерям навън и едва ще имам време да се преоблека.

— Мислех, че копнееш за почивка!

— Уви! Има светски задължения, от които не можеш да избягаш. Почивката — от утре.

— И къде пък ще вечеряш?

— В английското посолство.