Иван Жеглов
Хитър Петър и син (12)

Който бърза, той печели

Трима чорбаджии сменил Иван Хитров, защото на никого не можел да угоди. Не че не работил както трябва, ами пустата му уста много мелела. И когато един ден пак се върнал у дома, баща му рекъл да го глави у най-злия селски богаташ чорбаджии Михо.

— Не ми трябва на мен такъв нехранимайко! — възпротивил се чорбаджията.

— Нека само да ти пасе овцете, па ти не му плащай нищо. Не му давай ни потури, ни цървули — молел се Хитър Петър. — Що да го правя у дома като нямам нито ниви, нито добитък…

— Овцете си не пускам с тоя хаирсъзин. Той ще ги изпогуби по поляната.

— Патки му дай да пасе! — настоявал хитър Петър.

— Виж, имам десетина патки. Тях мога да му ги поверя.

И тъй, Иван Хитров започнал да пасе патките на чорбаджи Михо, без да получава ни потури, ни цървули. Само за единия хляб, дето е речено. Днес, утре — минавали дните тихо и спокойно, докато веднъж на поляната спрял уморен пътник и попитал:

— Що чиниш?

— Кьорав ли си да видиш, че патки паса!

— Тъй, тъй… Патки пасеш. А колко са ти патките?

— Десет!

— А имаш ли нещо в торбата за хапване?

— Имам. Хляб и лук.

— Ти май не си с всичкия си. Патки да пасеш, а лук да ядеш!

— А какво друго да ям. Туй ми дава чорбаджията…

— Че защо не си заколиш една патка?

— А като научи господарят…

— Богат човек никога няма да усети, че му липсва една патка. Все едно бълха го ухапала. Затова спокойно можем да заколим, която си искаме и да я опечем.

— А ако все пак господарят забележи… — продължавал да се страхува Иван.

— За една патка нищо не може да ти стори. Важното е ти да кажеш искаш ли.

— Искам, защото и аз много съм гладен.

Хванал, пътникът най-тлъстата патка, извил й врата, оскубал я и заровил перушината в земята. Сетне я опекли и такъв обяд му хвърлили двамата, че Иван Хитров дълго след това се облизвал. Пийнали си студена вода, поизтегнали се на сянка и чак към икиндия, когато пътникът се приготвил да тръгва, му рекъл:

— Дълъг път ме чака, а утре няма какво да ям. Не знам дали ще срещна добри хора като теб. Дето е една, там са и две. Затова хай да оскубем перата и на оная там, дето е легнала в тревата.

— Недей!… — изплашил се Иван. — От десет патки две да липсват, ще проличи. Чорбаджията всяка вечер ги брои.

— Брои, вятър! Това не са ти овце, а най-прости патки! Хайде, пък на тебе ще оставя главата и краката… И воденицата ще ти дам.

Съгласил се Иван и оскубал още една патка. Но вечерта, когато ги вкарал в двора, чорбаджията ги преброил и го попитал:

— Де са, Иване, двете патки?

— Какви ти две, чорбаджи? Не видиш ли, че са осем?

— Слушай — рекъл му, — колко патки изкара тая заран?

— Десет, чорбаджи.

— Тъй. Десет. А где са двете?

— Ей ги осемте, чорбаджи.

Господарят разбрал, че и тоя е хитрец като баща си и тъй няма да излезе на глава с него. Затова повикал няколко души, които пиели в кръчмата му.

— Ето ни, всички сме десет души — рекъл им той. — Хайде сега всеки да си хване по една патка, та да видим колко от нас ще останат без патки.

Пръв се спуснал Иван Хитров и си хванал патка. Чорбаджията, нали е трезвен, и той си хванал. А ония, пияните, бая се лутали, докато и те се вредили, освен двама, които останали с празни ръце.

— Ха, кажи сега, Иване, тия двамата защо си нямат патки!

Иван Хитров не мислил много и отвърнал:

— Да са бързали, па да са си хванали! Който бърза, той печели!