Иля Варшавски
На тази, нашата Земя!

През последния час на полета Ърли Мюлер изригна толкова проклятия, че ако ги подредиш във верига, биха заели не по-малко от няколко парсека.

Впрочем, човек лесно можеше да го разбере. Планетарното гориво свършва, никакви сигнали, разрешаващи кацането, а долу — безкрайна гора.

И на мен не ми беше леко, защото земната ос се оказа съвсем не така ориентирана по отношение на Слънцето, както би трябвало да бъде, и всичките изчисления за кацането, които бе направил предварително анализаторът, не струваха пукнат грош.

Арсен Циладзе бе по-късметлия. Той седеше на пулта си с гръб към командира и не виждаше погледите, които ни хвърляше Мюлер.

— Ей сега, Ърли — казах. — Почакай още малко. Може би ще успея да уточня ъгъла по Полярната звезда.

— Добре — каза Мюлер, — ще изчакам, само дай ми назаем до утре триста тона гориво. — Той стана и дръпна към себе си лоста за включване на спирачните двигатели.

Не помня добре какво стана после, защото никак не понасям вибрациите при кацането. Когато отново дойдох на себе си, нашият „Търсач“ вече се поклащаше на амортизаторите.

— Пристигнахме — каза Ърли.

Плътна огнена стена заобикаляше ракетата. Циладзе свали слушалките си и отиде при командира.

— Напразно избърза, Ърли. Все пак нейде трябва да има космодрум.

— Добре де — каза Мюлер, — можеше да бъде и по-лошо нали, Момче?

Не отговорих, защото почнах да хълцам.

— Пийни вода — каза Ърли.

— Нищо, то е нервно — казах.

Арсен включи външните пожарогасители. От бордовите дюзи избиха фонтани жълта пяна, която почна да гаси горящите клони.

— Как е самочувствието, Момче? — попита Ърли.

Пак хлъцнах няколко пъти.

— Престани да хълцаш — каза той, — за цял живот все едно не можеш се нахълца.

— Сега какво ще правим? — пипита Арсен.

— Газ. Цели пет часа. Ще издържиш ли, Толик?

— Ще опитам — казах.

— Тогава по-добре да почакаме — стори ми се, че Ърли се зарадва на възможността да се отложи дезинфекцията. — Ти полегни малко, а ние с Арсен ще се избръснем.

Арсен изсумтя. Да предложиш на Циладзе да си обръсне брадата, е все едно да помолиш пауна да си продаде опашката.

Ърли извади от чекмеджето на пулта принадлежностите си за бръснене и всевъзможни шишенца. Към тази процедура той пристъпяше винаги с голяма тържественост. Помислих, че командирът нарочно отлага момента на излизането от ракетата, за да ни даде възможност да помислим за главното. По време на полета не ни беше до това.

— Няма за къде да бързаме — каза той, като разглеждаше в огледалцето брадичката си, — чакали са ни четиридесет столетия, ще почакат още малко.

— Ами, чакали! — каза Циладзе. — Как не! Много сме им потрябвали.

„Аха, започва се“ — помислих си.

— А ти как мислиш, Момче?

— Разбира се, че им трябваме — казах. — От такива експонати няма да се откаже нито една цивилизация. Направо за в музея. „А ето, деца, първобитни хора, населявали нашата планета през двадесет и първия век, ето и примитивните оръдия, които са използвали: космически кораб с анихилационни двигатели и планетарен робот-разузнавач.“

— Карай, карай, Момче! И за брадата кажи!

— Ще кажа. „Обърнете внимание на слабо развитите слепоочни части на единия от тях и си припомнете какво съм ви разправял за еволюцията на Хомо сапиенс.“

— Глупости! — каза Ърли. — Човекът не се е променил от незапомнени времена и нашите потомци от шестдесет и петия век…

— Човекът бавно се променя — прекъсна го Арсен, — но човечеството като цяло много бързо се мени и техниката се развива. Страшно е да си представиш какво ли са изпонамислили през тия четиридесет и четири века.

— Добре — каза Мюлер, — все ще се оправим някак с техниката. Хайде, почвай с газа.

Лежах на кревата, с лице към стената. На душата ми бе много тежко. Знаех, че ще е така. Нали в края на краищата съзнателно поехме този риск. Просто досега не ни оставаше време да поразмислим. Та как ще мислиш за съдбата на човечеството, когато трябва да спасяваш кожата си, да избиваш с лазера гигантски паяци или да взривяваш плантации от кактуси-кръвопийци. В анабиозната вана също не може да мислиш. Обърнах се на другата страна.

— Не спиш ли, Момче?

Ърли лежеше по гръб. По израза на лицето му разбрах, че мисли за същото.

— Не ми се спи. Кажи, Ърли, наистина ли ще им изглеждаме като питекантропи?

— Не мисля, Момче. Четиридесет и четири века са, разбира се, голям срок, но нали и ние сме представители на високоразвита цивилизация. Аристотел нима би изглеждал на нашите съвременници дивак?

Неволно си помислих как ли би изглеждал Аристотел, ако попаднеше на нашия „Търсач“.

— Добре — казах, — ще видим.

Вероятно съм заспал, защото когато отворих очи, Ърли се занимаваше с пробите от въздуха, взети от атмосферата, а Арсен нещо бърникаше в ПЛАР-а.

— Свали му въоръжението — каза Ърли, — тук няма с кого да воюваме.

— Да се надяваме — отвърна Арсен.

Мюлер смукна още една порция въздух.

— Ей сега, момчета — рече той, като нагласяваше колбата-апарат. — Още една биологична проба и после на свобода.

За първи път виждах ръцете на Ърли да треперят. Навярно и аз не съм изглеждал по-добре. Циладзе свали от ПЛАР-а антипротоновия излъчвател и го остави на пода до картечницата. Лишен от страшните оръжия, нашият планетарен разузнавач придоби съвсем добродушен вид.

— Роботът ще върви напред — каза Мюлер, като отваряше люка.

Преди да изляза, погледнах скалата на електронния календар за земното време. Бе двадесети януари 6416 година.

 

 

Големи пакости бяхме направили при кацането. Дърветата наоколо бяха овъглени и покрити със засъхнала пяна.

Бе много топло. Арсен засенчи с ръка очите си и през стиснатите пръсти погледна към слънцето. Беше вирнал брадичка право към небето.

— Кажи, Ърли, къде кацнахме? — попита той.

— Струва ми се, на Земята — невъзмутимо отвърна Ърли.

— Разбирам, че не на Луната. Интересува ме ширината, на която сме се приземили.

Ърли сви рамене.

— Попитай Момчето. Той изумително точно изчисли кацането.

Безропотно преглътнах хапливата забележка.

— Нейде между тридесет и петия и тридесет и осмия паралел — казах.

Ърли се усмихна и със злорадство си помислих, че е време да взема реванш.

— Ако Ърли не бързаше толкова с кацането — рекох с пренебрежение, — щеше да получи данните за новото положение на земната ос. Сега мога само да кажа, че тя много малко се отклонява от перпендикуляра към плоскостта на еклиптиката.

Арсен подсвирна.

— Така, ясно — каза Ърли. — Вечно лято. Прощавай, Момче, глупаво се пошегувах. Ти наистина си великолепен навигатор.

Не знам доколко бе казано сериозно, но от вълнение чак се изпотих, защото похвалата на Ърли за мен е по-важна от всичко друго на света. Въобще Ърли е такъв човек, че за него бих влязъл, без да се замисля, и в огъня. Арсен също е добър другар и много смел, но Ърли повече ми харесва.

Циладзе смутено се огледа и произнесе неочаквано с патетичен тон:

— Хора, които са способни да сътворят това…

— Са знаели какво правят — прекъсна го Мюлер. Ърли не може да понася, когато някой се разкисне.

— Интересно, а къде все пак са самите хора? — казах.

Пожарището бе свършило и ние вървяхме по зелена трева в гора. Едва ли някога съм дишал по-прекрасен въздух.

Внезапно ПЛАР-ът се спря и вдигна ръка. Пред нас се ширна поляна. Честна дума, за малко не се разревах, когато видях младежи и девойки по шорти и пъстри ризи. Нали когато излетях от Земята, бях само на двадесет години, а през цялото това време не съм виждал свои връстници.

Ърли приветствено им замаха. Те се усмихнаха и също замахаха, но ми се видяха някак угрижени.

Направихме няколко крачки към тях и по лицата им се изписа страх.

„Странна церемония за такава среща“ — мина ми през ума.

— Ние сме екипажът на космическия кораб „Търсач“ — извика Ърли. — Излетяхме от Земята на седми март две хиляди четиридесет и трета година. Приземихме се днес през нощта в два часа и десет минути недалеч оттук.

Усмивките на земните жители станаха по-широки, а разстоянието помежду ни се увеличи. Не знам колко време щяхме така да си разменяме усмивки, ако не изскочи от гората дебел розовобузест човек, яхнал исполинска мравка.

ПЛАР-ът настръхна. Имаше си някакви свои сметки с насекомите.

Мравката приседна и заплашително замърда мандибулите си.

— Махнете робота! — викна розовобузестият.

— Той не е въоръжен — отвърна му Арсен. — Отведете по-далеч своята мравка.

— Работата не е в мравката, просто аз се боя от роботите.

— ПЛАР, в кабината! — каза Ърли.

За първи път ПЛАР-ът изпълни неохотно нареждането. Розовобузестият изчака да се скрие роботът, слезе от мравката и се запъти към нас.

Застанахме мирно. Най-после настъпи дългоочакваният тържествен момент. Рапортът на Ърли бе просто великолепен! Розовобузестият го изслуша, заел войнишка стойка, като пристъпваше от крак на крак. Лицето му имаше такова изражение, сякаш се опитваше мъчително да си припомни нещо.

— Приветствувам ви, покорители на звездните простори… — неуверено почна той, — горди… ъ… скоколи на Космоса.

Не разбрах какво е това „скоколи“, вероятно имаше пред вид соколи. Розовобузестият продължи още няколко минути да мърда беззвучно устни, но после, решил, че официалната част свърши, запрегръща всички ни поред.

— Трудно е да предам, момчета, колко се радвам, че прилетяхте! Да се запознаем, Флавий, историк.

Наистина това беше по-хубаво от всякакви речи. След оттеглянето на ПЛАР-а, недоверието към нас изчезна. Заобикаляха ни доброжелателни весели хора.

— През нощта ние ви предавахме по всички канали на телепатичната връзка указания за кацането — каза висока дългокрака девойка, — очевидно обшивката на кораба ви напълно екранира телепатичните лъчи.

Арсен хвърли многозначителен поглед на Ърли.

— Разбира се… — каза той, — екранира… напълно.

— С какво да започнем? — попита Флавий. — Може би искате да си починете?

— Не благодаря — отвърна Ърлр. — Нека най-напред решим къде да предадем материалите на експедицията. Навярно имате някакъв институт за изучаване на Космоса?

Лицето на Флавий изразяваше пълно объркване.

— Материалите? — повтори той, като оглеждаше съотечествениците си. — Има ли някой тук от космолозите?

След известно смущение напред излезе момче на около петнадесет години с осеян с лунички нос.

— „Търсач“? — запита той, изчервявайки се силно. — Експедиция до третата планета на Тау Кит. Маса, равна на три четвърти от земната маса, разстоянието до централното светило в перигея триста милиона километра, период на обиколка около светилото три и половина земни години, денонощие, равно на две земни денонощия, фауна, представена главно от насекоми, флора…

Още десетина минути той ни бомбардира с всевъзможни сведения, а аз наблюдавах лицето на Ърли и си мислех колко ли му е трудно да запази това спокойно и внимателно изражение.

— … Втората експедиция за Тау Кит — продължаваше момчето като картечница — е стартирала от Земята хиляда години след „Търсач“ и се е върнала хиляда години по-рано. Летели са с по-съвършени двигатели. Втората експедиция е доставила на Земята вимпела, оставен на планетата от екипажа на „Търсач“.

Нещастният Ърли! Бе отдал на „Търсач“ всичко, което можеше да пожертвува един земен жител.

— Ясно — каза той. — Запазени ли са отчетите на тази експедиция?

Момчето сви рамене.

— Те са в наследствената ми памет, аз съм от рода на космолозите.

Арсен понечи нещо да каже, но се отказа и само изкряка като патица.

— А сега — запита Ърли, — с какви кораби летите?

Да ви кажа честно не разбрах какво смешно имаше във въпроса, но младият космолог се изсмя по най-неприличен начин. Сякаш го бяха попитали дали не лети на метла.

— Не — каза най-после той, когато се поуспокои, — ние не можем да изразходваме толкова енергия. Изучаването на космоса става с помощта на корлойдите. Освен това всеобщата теория за еволюцията на материята ни дава възможност да съставяме анулативни прогнози за който и да е участък на метагалактиката.

Погледнах към Ърли. „Не се омърлушвай, Момче, не е чак толкова страшно“ — сякаш говореше погледът му.

— Корлойди — замислено каза Циладзе, — това са навярно…

— Елате, ще ви ги покажа — облекчено въздъхна момчето.

Извървяхме не повече от сто крачки и видяхме голямо прозрачно кълбо, пълно със светеща розова течност, в която плаваше сива буца около два метра в диаметър с множество израстъци.

— Корлойдът е изкуствен мозък, възприемащ радиовълните. Преработва цялата постъпваща от Космоса информация и я препраща в общите канали на телепатичната мрежа. На Земята има към две хиляди корлойди. Използуваме ги още и като средство за глобална телепатична връзка.

— Стига — рече Флавий, — нашите гости навярно вече умират от глад. Да вървим да обядваме, само че… — той критично ни огледа от краката до главата, — те не са облечени според климата.

Действително, ние се обливахме в пот в комбинезоните от плътна тъкан. Въобще, в сравнение със съпровождащата ни ярка тълпа приличахме на умърлушени кикимори.

Флавий ни поведе към някакви ниски постройки, разположени сред рядка гора. Към нас се приближи малка черноока жена.

— Как е ръката ти, Жоана? — запита я Флавий.

Жоана кокетливо усмихната, протегна двете си ръце. Дясната бе по-къса от лявата.

— Расте. Скоро ще мога пак да свиря на арфа.

Арсен промърмори нещо през зъби. Дочух само думата „саламандри“.

Не мога да кажа, че ми направиха потресаещо впечатление техните фабрики. Бяха мрачни, ниски помещения, с правоъгълни линове, заровени в земята. В линовете нещо гадно съскаше и пускаше мехури.

Флавий порови с кука в единия лин и извади вързоп шорти. После извърши същата манипулация в съседния лин. Но този път уловът му се състоеше от ризи в най-различни десени. От третия лин извади сандали.

— Преобличайте се — рече той.

— Странен начин за пазене на дрехи — рече Арсен, като поглаждаше брадата си. Той изглеждаше много импозантно в новите си одежди. Ризата му беше възхитително жълта на цвят. От чувство на протест аз си избрах червена, макар че много ми се искаше да взема като неговата.

— Тук те не се пазят, а произвеждат — рече Флавий. — Производство на дрехи от въглероден двуокис и атмосферни пари. Бактериално-нуклеотиден синтез.

Не ми стана много ясно какво означава това.

В следващото здание видяхме няколко мравки да вадят от линовете някакви розови плочки и да ги подреждат на пода.

Но всичко това е нищо в сравнение с онова, което ни очакваше в третото здание. Не мога да се оплача от храната на космонавтите, но и сега ми потичат лиги, като си спомня тия аромати. Никога не съм мислел, че храната може да ухае така възхитително.

— И това ли е синтетика? — попита Арсен. Такова изражение на очите съм виждал само у гладните паяци на Спайра.

— Да — рече Флавий. — Сега ще я опитате.

Вървяхме покрай малки розови вили, разположени на голямо разстояние една от друга в гората. По пътя често срещахме огромни мравки да мъкнат същите плочки, които бяхме видели в една от постройките. На една поляна няколко мравки строяха дом от тези плочки.

— Някакъв специално отгледан вид ли са? — запита Арсен.

Флавий кимна.

— Как ги дресирате?

— Променяме генетичния им код.

— Не виждаме никакви машини — каза Ърли.

— А какви машини бихте искали да видите?

— Ами поне транспортни. Не можете да пътешествувате на тия мравки по цялото земно кълбо.

— Защо да пътешествуваме? — Изглежда Флавий не разбра въпроса.

— Как защо? Може, например, да ви се доиска да промените местожителството си.

Историкът се замисли.

— Такава необходимост едва ли ще възникне — неуверено каза той. — Условията във всички зони са абсолютно еднакви.

— Да допуснем — настояваше Ърли, — но как все пак хората се събират на научни конгреси, съвещания?

Някой отзад прихна да се смее.

— Конгреси ли? — попита Флавий. — Защо са ни конгреси, когато имаме обща телепатична връзка.

— Ясно, Ърли — с раздразнение рече Арсен. — Те нямат никакви транспортни средства. Нямат и толкова, няма защо да питаш повече.

— Имаме — каза вървящият до него мъж. — Имаме биотрангуларно преместване, но никой не го използва. Прекалено голямо изразходване на енергия. Освен това действува зле на нервната система.

Бог да ме убие ако разбрах що за преместване е това.

— Ще успеем за всичко да поговорим — рече Флавий. — Ето и моят дом.

Той някак странно зацвърча и притичалите на зова му мравки веднага домъкнаха отнейде на полянката розови маси. Честна дума, никога не съм участвувал досега в такова чудно пиршество. Представете си наредени под дърветата маси, озарявани от причудливите сияния на фосфоресциращите в чашите течности, странни ястия с незабравим вкус, поднасяни от мравките на огромни табли и весели оживени лица на хора, отдалечени от нашата епоха с четиридесет и четири столетия.

— За здравето на космонавтите! — каза Флавий, като вдигна чашата си с тъмно питие, напомнящо бира.

Арсен стана и произнесе дълъг надут тост.

— Кога стартирахте от Земята? — запита Флавий, когато възторзите постихнаха.

— На седми март две хиляди четиридесет и трета година — отговори Ърли.

Флавий запресмята нещо наум.

— Ясно — каза той, — значи пет години след великата битка на хората с роботите.

От изненада хлъцнах. Винаги ми се случва при силно вълнение. Арсен остана със зяпнала уста. Само Ърли запази каменно спокойствие.

— Тридесетте и четиридесетте години на двадесет и първия век — мечтателно продължи Флавий, — каква трудна и романтична епоха! Война с космически пришълци, бунт на родените в колба, лов на динозаври!

— Вие сте ходили на лов за динозаври? — задъхвайки се от вълнение произнесе съседката на Арсен. — Как изглеждат? Какви са? — заразпитва го тя. — Разправете ни.

На лицето на Арсен можеше да се прочете борбата между вечния стремеж на човека към истината и очарованието на сините очи.

— Динозаврите… — каза той след известно колебание — са… въобще… те… на задните лапи… пиф-паф!

С това, очевидно, сведенията на Циладзе за доисторическите животни се изчерпваха. Той познаваше много по-добре двуметровите паяци, способни за няколко минути да изпият цялата кръв на слона.

— Кажете — предпазливо запита Ърли — откъде имате… такива подробни сведения за двадесет и първия век?

Флавий засия.

— На мое разположение е — самодоволно каза той — най-богатата колекция манускрипти от двадесет и първия век, намерени от мравките при разкопките на древните градове.

— Много интересно! — каза Ърли.

— Още по една чашка мускора? — предложи Флавий.

— Да — каза Арсен, когато останахме сами, — чудеса на техниката! Живеят в горите, ходят по къси панталони, яздат мравки и, изглежда, дори не използват огъня.

— Биологична ера — замислено рече Ърли, — кой би могъл да предположи! А в същност, защо им е цялата наша техника? Човек е създал машините, за да компенсира неприспособимостта си към природата, а те са променили не само природата, но и самия човек и, изглежда, не са го променили зле. А техника те си имат своя и май не по-лоша от нашата.

— Но откъде имат такива странни представи за миналото? — запитах аз.

Ърли разпери ръце.

— Не знам. Иди, Момче, прегледай тия манускрипти.

Флавий бе извънредно поласкан.

— Влезте, влезте — посрещна ме той, — ето, двата рафта са на ваше разположение. Да ви призная, надявам се, че и на мен ще помогнете да разбера някои неща. За съжаление времето не щади и най-безсмъртните творения на човешкия гений. Много листове са изгнили. Освен това тази странна система да се записват думи е трудно достъпна за разшифроване дори и за корлойдите. Много, твърде много от онова, което се отнася до вашата епоха, остава за нас загадка. Нали от тридесет и петото столетие насам знанията се предават по наследство и затова ранната история на човечеството е много слабо изучена.

Да… Флавий наистина беше историк. Само учен, обзет от изследователска страст можеше да нарече тези разпокъсани, полуизгнили листозе „манускрипти“. Впрочем, останките от древните египетски папируси, над които са си блъскали главите моите съвременници, едва ли са изглеждали по-добре.

На повечето листове печатарското мастило бе съвсем избеляло и по откъслечните фрази с голяма мъка успях да възсъздам поне приблизително смисъла. Ако не бяха няколкото оцелели илюстрации, нямаше въобще да разбера за какво става дума. Очевидно, техните корлойди притежаваха значително по-големи възможности от човешкия мозък.

Прекарах в библиотеката повече от два часа. Когато се върнах, Ърли и Арсен бяха вече в леглата.

— Е, как е, Момче? — запита Ърли.

— Действително, литература от двадесет и първия век — отвърнах, като свалях ризата си. — Доколкото успях да установя, това са останки от научнофантастични произведения, написани предимно през втората половина на двадесетия век.

Много забавна история, но никой от нас не се засмя, защото, първо: техните представи за миналото не бяха по-фантастични от нашите за бъдещето, и второ: под краката ни отново беше дългоочакваната, любима Земя и, което си е право, харесаха ни хората, които я населяваха.

Заспивайки, си помислих колко ли още изненади ни очакват в този чудесен, малко странен свят, преживяващ втората си младост.