Оригинално заглавие
Broken Tool, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mandor (2013 г.)

Публикувано в сп."Наука и техника", бр.27/1972 г.


Под пръстите на Картър логаритмичната линийка изпука и се счупи на две. Той пусна парчетата върху масата, вдигна глава и срещна очите на Сесил Харди. Само устните му прошепнаха:

— Толкова много искам това, Сесил, толкова много!

Харди бавно наведе глава.

— Зная, Уолтър. Разбирам те.

— Разбираш? Може да се каже, че аз го отгледах от пелени. Аз направих от него човек. Направих го най-добрия човек, който някога е учил в академията. Видях на какво е способен и затова му отдадох всичко, което имах у себе си, а той го попи като гъба. Дълбокият Космос е в кръвта му. Той… — Картър помълча, а след това добави:

— Ако моят Уолт не беше загинал, би станал такъв като Лайтнър. Сега знаеш какво ми е…

Харди стана от масата и постави ръката си върху рамото на Картър.

— Аз знаех всичко това през цялото време, Уолтър.

— Искаш да кажеш, че се е забелязвало?

Харди се усмихна и поклати глава.

— Не, не в този смисъл, в който ти разбираш това. Аз знаех, защото в моите задължения влиза това да зная и защото ние с тебе сме приятели. Виждах израза на очите ти, когато гледаше към Лайтнър. Но никой не забелязваше нещо повече.

Картър въздъхна и поглади с ръка късо подстриганите си коси.

— Мъчех се да не показвам…

— Ти и не показваше. Държеше юздите си. Може би даже твърде добре. Лайтнър мисли за тебе съвсем не по този начин, по който ти за него.

— Зная, не можех да му позволя да се досети за моите чувства. Това би било непоносимо. И той трябва да попадне в Дълбокия Космос, па макар и като награда за всичките тези години. В един прекрасен ден момчето ще стане началник на космонавтите. И когато този ден настъпи, Лайтнър ще бъде по-добър от мен. Той е длъжен да издържи изпитанието — за мене, за себе си, за цялата Земя. Такива хора се срещат рядко. Те са ни необходими.

Харди погледна хронометъра и каза:

— Какво толкова, скоро всичко ще стане ясно. Сега той се спуска с автолета към града. Трябва да наблюдавам уредите.

Той се обърна към пулта.

Картър се приближи към него, спря и прошепна:

— Сесил…

Харди го погледна въпросително.

— Защо трябва да се изпробва Лайтнър? През всичките тези години той така много превишаваше останалите. Бихме могли спокойно да минем и без изпитанието.

Очите на Харди се разшириха.

— Уолтър, не вярвам, че ти казваш това сериозно. Последното изпитание е единственият начин да се надзърне в душата на човека. Чувствата, изпитвани от него при връщането му у дома, ще ни кажат дали е истински разузнавач на Дълбокия Космос, или просто е още един добър космонавт. Ние нямаме друг начин, чрез който да научим това. И ти знаеш, че сме длъжни да направим изпитанието. — Той помълча и добави: — Защо се страхуваш, Уолтър? Може би знаеш нещо, което е неизвестно на мен? Страхуваш се, че Лайтнър може да не издържи?

— Разбира се, не. Хайде да започваме. Момчето ще издържи.

 

 

На хиляда мили от тях Лайтнър се спусна с автолета си на една малка поляна. Той не изключи двигателя, докато не се огледа наоколо. Свечеряваше се. Лекият вятър беше угаснал и въздухът беше спокоен. Лайтнър отметна назад глава и вдъхна аромата на нагрятата от слънцето трева. Погледна на югоизток към залязващото слънце и видя дъба. Дъбът не беше се изменил никак. Кой клон беше? Третият отгоре? Прикривайки очите си с длан от слънцето, той внимателно се вгледа в клона, но на него нямаше никакви следи от хвърчилото, което висеше там преди няколко години. Лайтнър отново преживя разредените от времето страдания на момчето, което видя как загина неговото хвърчило. Той се усмихна, припомняйки си мекия глас на баща си, ръката му върху рамото си, спомни си как направиха ново хвърчило, по-добро от старото, което летя много дни наред.

Лайтнър тръгна към градчето. Отначало бързо, но постепенно спомените го накараха да забави крачките. Оградата, по която той някога пробягваше цяла четвърт миля, без да стъпи на земята, вече я нямаше. Къде беше това? Тук? Не, ето там, там още расте бодливият храсталак, в който той и Джон Ноб играха на гоненица. В края на краищата те си тръгнаха за дома заедно, целите покрити с драскотини и синини. Лайтнър изхъмка. Старият Картър не би изпаднал във възторг от неговата доблест при този бой.

Пред последния завой и над него, както и по-рано, надвиснала над пътя, стоеше старата върба. Лайтнър мина под нея по тунела, изсечен в клоните й за автомобилите. Дънерът на върбата беше обкръжен с храсти и през тях се виждаше гробището. Лайтнър различаваше надгробните плочи, бели на фона на зеленината. Той погледна към мястото, на което бяха погребани баща му и майка му, и понечи да се отклони от пътя, но се отказа. След завоя пътят се превърна в широка ивица от бетон, която всъщност беше главната улица. Лайтнър спря и погледна надолу.

Зад гърба му залязваше слънцето и ниските му лъчи оцветяваха улицата в червеникав цвят. По тротоарите се виждаха само редки минувачи, а още по-рядко преминаваше кола и изчезваше зад ъгъла. Тихите звуци на гласовете и бръмченето на моторите идваха през пелената от топъл въздух. Лайтнър поклати глава. Нищо не се е изменило. Ето го неговия град. В същото време, в което хората се стремят към звездите, той си е останал такъв, какъвто е бил и преди сто години. Ще го променят ли следващите сто години? Лайтнър отново поклати глава и стъпи върху тротоара.

Той отмина гаража на Мърфи, прострял се под дърветата на края на градчето. След това мина край група хора, един от които позна, но не се опита да спре. Те въпросително гледаха високия строен човек в униформата на старши кадет-космонавт. Никой обаче не каза нито дума, докато той не се изравни с аптеката на Мартин.

Мистър Мартин се откъсна от групата хора, стоящи пред вратата, приближи до него и запита:

— Не си ли ти синът на Лайтнър?

Лайтнър се усмихна, протегна ръка и каза:

— Здравейте, мистър Мартин.

Мартин стисна ръката му и без да я пуска, се обърна към останалите.

— Вижте кой е дошъл при нас. Та това е синчето на Джон Лайтнър.

Много от тях познаха Лайтнър. Той се ръкуваше с тях и им казваше, че с него всичко е наред.

След това настъпи моментът, в който поканите да им иде на гости бяха направени, а новостите изчерпани. Настъпи мълчание. Те стояха, усмихваха му се и поглеждаха надолу по улицата. Разбираха, че Лайтнър иска да види своя дом, и не го задържаха. Той им помаха за довиждане с ръка и тръгна по-нататък.

Мина край фуражната лавка, до която някакъв фермер товареше камиона си с чували концентрат. До Лайтнър достигна сухият аромат на сено от концентрата. Сви зад ъгъла, измина два квартала и разбра, че пред него е къщата на Енгъс Мур. Погледна към тъмния портик и си спомни за оная далечна вечер, през която портикът също така беше тъмен.

Беше на мястото си и малката пейка, на която те седяха, без да си кажат нито дума, усещайки само гръмовитите удари на кръвта в сърцата си. Кръглото й рамо се облягаше на ръката му и настъпи мигът, в който дишането им пресекна, за да се върне след миг вече трескаво и бързо. И в този момент на пътечката неочаквано се появи баща й, който ги откри да седят на двата края на пейката. Дори и да беше заподозрял нещо, не даде да се разбере, а само кимна и влезе в къщата.

Лайтнър се усмихна, като си спомни всичко това. Той не изпитваше вълнение. Само леко се изненада, че някога такива неща са му се стрували нещо значително. В къщата на Мурови светеше, но той не се отби.

Тръгна по-нататък и след един квартал се спря пред своя дом. Къщата не беше осветена: очевидно нейните сегашни собственици отсъствуваха. Малко неща се бяха изменили в нея. Живата ограда беше подстригана по-ниско, отколкото преди, и край пътечката пред входа бяха израсли нови храсти. Къщата наскоро беше боядисана. Това беше неговият дом. Космонавтът стоеше пред него в сгъстяващия се мрак. Спомените изпълниха сърцето му и завладяха неговия ум.

На хиляда мили оттук двама души напрегнато се вглеждаха в кривите, изписвани от уредите върху хартиените ленти.

Лайтнър погледна дърветата, обкръжаващи къщата. През тях прозираха звездите. Лайтнър отстъпи до средата на улицата, от където можеше да вижда нощното небе. Стоеше, широко разкрачил крака, отметнал глава, и гледаше звездите. И звездите сякаш го гледаха.

Далечните слънца му се усмихваха и примамливо намигваха. Като жена, помисли си той, далечна, студена, но зовяща, зовяща да отидеш и да опознаеш неизвестното. Дъхът му прекъсна.

Това беше неговият живот. Той беше създаден за него. Дългите години учение, напрежението на занятията, трудът, отказването от всичко, за да станеш същество от тези далечни слънца. Много неща се мъчеха да му попречат, но той победи. Картър, старият Картър го наказваше така, както не наказваше никого в академията — с дълги часове работа, когато всички почиваха, и постоянна практика, насочена към съвършенството, което не успя да постигне никой освен Лайтнър. Но той и показа на всички. Не се отказваше от нищо и попиваше всичко като гъба. Сега не могат да го спрат. Той е готов за Дълбокия Космос.

Ръцете но Лайтнър бавно се вдигнаха и се протегнаха нагоре. Така и остана — с широко разкрачени крака, отметната назад глава и ръце, протегнати към звездите.

Той шумно поемаше въздух. И този звук го върна към действителността. Отпусна ръце, обърна се и тръгна към дома, усмихвайки му се със сдържана, суха усмивка. Приятно е да видиш отново родния си дом. Но какво може да прави той тук? Той не принадлежи на този дом. Отново погледна нагоре. Неговата съдба е там. В Дълбокия Космос. Гръмко се разсмя и почувствува как го обзема спокойствие. С пеещо сърце космонавтът се върна към автолета. Вървеше бързо, без да се оглежда.

 

 

Завършвайки с графиците, Харди се облегна назад на стола. Но Картър знаеше решението му още преди Харди да заговори, и Харди разбра, че Картър знае. Той се присегна над масата и сложи дланта си на ръката на Картър.

— Уолтър, много ми е мъчно. На мен наистина много, много ми е мъчно.

Картър не отговори.

Харди каза:

— Ти сам разбираш. Човек трябва да вярва в нещо по-голямо от собствените си стремежи. Той трябва да има корени.

Картър нищо не отвърна.

— Този младеж няма нищо, заради което да се върне, той няма истинска връзка със Земята. В дълбините на сърцето си той не мисли нито за нас, нито за своята планета. На него му трябва нищо освен Дълбокия Космос и поставя Космоса над всичко.

Картър нищо не отговори.

Харди стисна ръцете на Картър и ги разтърси.

— Слушай, Уолтър, това момче е фанатик. И ние не можем да пускаме такива хора в Дълбокия Космос. Лайтнър не е подходящ нито за тебе, нито за Космоса, нито за Земята. Нима ти не виждаш това?

Картър вдигна глава и Харди видя очите му. В тях гореше ярост, която Харди никога преди това не беше виждал.

Картър искаше да каже нещо, но Харди го спря:

— Не казвай това, Уолтър. Разбери, че когато на Лайтнър му се наложи да попадне в необичайни обстоятелства, той може да вземе неразумно решение. Може да реагира и нормално, но има шанс това да не бъде така. Той обича толкова Космоса, че е неуравновесен; човек трябва да обича нещо по-голямо от онова, на което посвещава живота си. Иначе той става фанатик и на него не може да се разчита. Същото каквото става сега с тебе. Ти така обичаш това момче, но… как беше това?

Не би била за мене ти тъй скъпа,

ако честта за мен не бе по-ценна.

Всъщност това е отговорът на всичко.

Картър наведе глава. Той беше неподвижен, но ръцете му трепнаха и пръстите им побеляха от напрежение. Наведе се и вдигна половинките на счупената линийка. Подържа ги в дланта си, разглеждайки ги, а след това вдигна очите си към Харди. Ядът беше изчезнал от тях. Той каза:

— Всичко е в ред, Сесил. Благодаря ти. Много ти благодаря.

И хвърли парчетата на линийката в кошчето за отпадъци.

Край
Читателите на „Счупената линийка“ са прочели и: