Нора Робъртс
Божествено зло (26)

Глава двадесет и шеста

Чип Допър би предпочел да човърка под някой трактор, вместо да го кара. Никога не се беше занимавал с косене дори и на собствените си ниви. А ето че сега — още в шест и половина сутринта, представи си — косеше люцерната на мисис Стоки. Но майка му беше въвела правилото — това за добрите съседи-самаряни. А когато мама въведеше някое правило, всички се подчиняваха.

Най-лошото, според Чип, беше това, че работата е скучна. Декар след декар режеше и балираше, и с оня малоумен Джули Кремптън зад гърба си, яхнал голямата балировачка.

Джули беше трети или четвърти братовчед на Алис в резултата на пламналото някога кръвосмешение. Беше около трийсетте и според Чип беше досаден като дявол, но все пак безобиден. Имаше здраво набито тяло и отпуснато лице, което винаги беше загоряло от слънцето. В момента изглеждаше щастлив като жаба, която току-що се е налапала с мухи и докато балираше, непрекъснато си пееше. Пееше разни тъпи песни от петдесетте, когато и двамата още не са били родени. Чип си мислеше, че сигурно би могъл по-лесно да го изтърпи, ако поне пееше нещо на Рой Кларк, но Джули продължаваше да се хили като идиот и да пее разни глупости.

— Милостиви Боже, Джули, какви са тия тъпотии, дето ги пееш?

— Якети як — изпя ухилен в отговор Джули.

— Винаги си бил тъпанар — изсумтя Чип.

Нямаше да е толкова зле, продължи да размишлява Чип, докато напредваше върху равномерно бръмчащата косачка, ако можеше да върши нещо, както си беше на машината. Беше топло и слънчево и люцерната миришеше приятно. Джули може и да беше досаден товар, но пък той вършеше мръсната работа — теглеше и балираше. По него полепваше прахолякът.

Тази мисъл донякъде го успокои.

Не, нямаше да е толкова зле, ако се беше сетил да си вземе транзистора. Тогава спокойно можеше да заглуши лигавия глас на Джули.

Както и да е, но щеше да спечели малко допълнителни пари. Съвсем малко, разбира се, помисли си с негодувание. Мама нямаше да му разреши да вземе от мисис Стоки повече от половината от обичайната тарифа. И все пак с тези допълнителни пари ще може малко да се отпусне. Бебето имаше нужда от проклетите коригиращи обувки. Боже, бебетата все имат нужда от нещо. Но при мисълта за малката си дъщеричка, взела къдравите коси и очите на майка си, Чип се усмихна.

Със сигурност беше страхотно да си татко. След единадесетте месеца и половина вече се чувстваше като ветеран. Беше минал през безсънните нощи, рубеолата, никненето на зъбките, мръсните пеленки и ваксинациите. Сега вече малкото му момиченце ходеше. Целият светваше от удоволствие и гордост, когато тя се поклащаше към него с протегнати ръчички. Нищо, че още беше малко патреста.

Глуповатата му усмивка се смени с учудване и после с отвращение.

— Какво мирише така, по дяволите?

— Помислих, че си се изпуснал — изкиска се Джули.

— Господи! — Чип мъчително задиша през устата. — Направо ще се задуша.

— Нещо умряло — Джули извади голяма кърпа и я сложи пред устата си. — О йе-е! Нещо наистина умряло.

— Майка му стара. Някое скитащо куче или нещо друго трябва да се е довлякло тук и сигурно е пукнало в нивата — спря машината. Най-малко му се искаше да види някое червясало куче, но не можеше да рискува да мине през него. — Хайде, Джули, ела да открием това проклето нещо и да го махнем.

— Може да е кон. Смърди като кон. Може да повикаме боклукчийската каруца.

— Нищо няма да викаме, докато не го открием.

Скочиха от балировачката. Чип взе пример от Джули и завърза носната си кърпа над носа и устата си. Долу на земята вонята беше още по-силна и той си спомни за деня, когато си беше играл на линията и попадна на останките на някакво куче, което беше размазано от товарния влак за Брунсуик. Изруга и задиша тежко изпод кърпата. Не му се искаше това преживяване да се повтори.

— Трябва да е някъде съвсем наблизо — каза той и нагази в неокосената трева. Беше много неприятно, но не и трудно да се проследи миризмата, която се надигаше като огромна зловонна вълна.

И както си вървеше, Чип едва не стъпи върху нещо.

— Милостиви Боже! — притисна ръка към покритата си с кърпа уста и погледна към Джули.

Неговите очи направо щяха да изскочат.

— О, мамичко! Майка му стара! Това не е куче — после се обърна и като кашляше задавено, тромаво се затича след Чип, който вече препускаше към окосената люцерна.

 

 

След трийсет минути Кем стоеше на същото място. Въздухът едва излизаше през устата му. След десет години в полицията мислеше, че е видял всичко, което човек може да види. Но никога не беше попадал на нещо толкова страшно.

Беше гола. Смъртта не беше заличила пола й, макар че почти нищо друго не личеше. Прецени, че е била ниска или средна на ръст. Възрастта й не можеше да се определи. Вече нямаше възраст.

Но Кем смяташе, че знае. Още докато я покриваше с одеялото, което бе взел от колата, той си помисли, че Карли Джемисън никога няма да се забавлява във Форд Лаудърдейл.

Лицето му беше бледо, но ръцете му бяха сигурни и само веднъж си помисли, че една глътка би му дошла наистина много добре. Върна се обратно като прекоси нивата, която някога като дете беше орал и стигна при Чип и Джули.

— Нали беше умрял човек, както казахме — пристъпи от крак на крак Джули. — Никога не съм виждал умрял човек, освен чичо ми Клем и той си лежеше в неделния костюм при Грифит. С Чип си косяхме люцерната на майка ви, както казахме, и тогава го подушихме…

— Млъкни, да те вземат мътните, Джули! — Чип избърса потното си чело. — Какво да направим сега, шерифе?

— Ще ви бъда благодарен, ако отидете в канцеларията и дадете показания — извади цигара с надеждата, че димът ще оправи гадния вкус в устата му. — Пипал ли я е някой от вас?

— Не, сър. Не-е-е. — Джули отново се раздвижи. — Божичко, ами тя беше направо на пихтия, нали? Видяхте ли онези мухи?

— За Бога, Джули, ще млъкнеш ли! — кротко се сопна Кем. — Ще се обадя, за да видя дали Мик е там да вземе показанията ви. Може да се наложи пак да говорим с вас — погледна към къщата. — Казахте ли нещо на майка ми?

— Съжалявам, шерифе — размърда се Чип и сви рамене. — Май двамата с Джули не бяхме много на себе си, когато налетяхме в къщата.

— Всичко е наред. Най-добре ще е веднага да дадете показания.

Кем им кимна и тръгна по стъпалата към къщата, където го очакваше майка му.

Тя веднага се хвърли към него.

— Казах им, че сигурно е куче или някоя млада сърна — започна, като усукваше нервно престилката си. Под очите й имаше сенки. — И двамата нямат капчица ум в главата си.

— Имаш ли кафе?

— В кухнята е.

Мина покрай нея и тя го последва със свит стомах.

— Куче беше, нали?

— Не — наля си кафе, изпи го горещо, без захар, и вдигна телефона. За момент се поколеба със студената слушалка в ръка. Пред очите му беше картината на това, което беше видял в нивата. — Не беше куче. Защо не идеш за малко в другата стая?

Джейн понечи да каже нещо, но думите не излизаха. Прехапа устни, поклати глава и седна да го чака, докато той разговаряше със съдебния лекар.

 

 

Клеър закусваше с шоколадова вафла и разглеждаше скиците за музея „Бетадин“. Искаше й се да започне със скулптурата, която ще бъде поставена отвън. Вече дни наред мислеше за нея. Почти си я представяше завършена — от лъскава мед, абстрактна женска форма с вдигнати ръце и кръжащи над пръстите й планети.

Когато телефонът иззвъня, влезе обратно в кухнята и вдигна с пълна уста.

— Ало?

— Клеър? Ти ли си?

— Аха. Здрасти, Анджи. Устата ми е пълна.

— Какво друго ново?

— Ти кажи.

— Вчера продадох „Удивление номер три“.

— Сериозно? Е, това е повод за празнуване — отвори хладилника и си взе едно пепси. — Как е Жан-Пол?

— Добре е — излъга, без да й мигне окото Анджи. Никой от тях не се чувстваше добре, откакто Блеър им беше съобщил всички новини от Емитсбъро. — Как вървят нещата там?

— Царевичната реколта се очертава добра.

— Е, сега вече ще спим по-спокойно. Клеър, кога се връщаш у дома?

— Точно така, Анджи. Започвам да си мисля, че съм си у дома — сега беше моментът да хвърли бомбата. — Възнамерявам да продам мансардата.

— Да я продадеш? Не говориш сериозно, нали?

— Натам върви. Не можеш да кажеш, че работата ми е пострадала от промяната на изгледа.

— Не, не е — но това, което тревожеше Анджи, не беше работата й, а самата Клеър. — Не искам да предприемаш нищо прибързано. Може би ще дойдеш за няколко седмици и ще премислиш нещата.

— Мога да мисля и тук, Анджи, не се тревожи за мен. Добре съм. Наистина.

Анджи преглътна и зададе въпроса, чийто отговор вече знаеше.

— Откри ли Кем някаква следа кой е нападнал онази жена?

— Работи върху една версия — бавно отмести погледа си от терасата. — Да не искаш да ми кажеш, че в Ню Йорк ще бъда в по-голяма безопасност.

— Да, искам.

— Спя с ченге, така че можеш да се успокоиш. Шегувам се — побърза да спре възражението й. — Анджи, за първи път от години започвам да вярвам, че може да се получи — истинска връзка, някакъв смисъл и цел. Не ме интересува, че ще прозвучи сантиментално, но не искам да проваля всичко.

— Тогава се премести при него.

— Защо?

— Премести се при него — и няма да си сама в онази къща. — Събери си нещата и заживей в едно домакинство с него.

— Та той е само на една крачка!

— Защо да живеете в отделни къщи? И без това спите в едно легло. Освен това и аз ще спя по-спокойно, да го вземат дяволите!

Клеър се усмихна.

— Знаеш ли какво, сериозно ще си помисля по въпроса.

— Направи го — с облекчение въздъхна Анджи. — Имах среща с председателя на „Бетадин“.

— И?

— Одобри скиците ти. Започвай да работиш.

— Чудесно. Анджи, ако бяхте тук, щях да разцелувам Жан-Пол.

— Ще го направя заради теб. Започвай, момичето ми!

 

 

Тя не си губи времето. Още същия следобед постави началото и започна с основната конструкция. Имаше едно неудобство. Гаражът не беше достатъчно висок, така че се наложи да премести високата над два метра скулптура на алеята отвън и беше благодарна за хубавото време. Заваряваше и занитваше, стъпила върху сгъваемата стълба. От време на време се събираше тълпа, която наблюдаваше и коментираше, после се разотиваха. Децата спираха с велосипедите край алеята и клякаха в тревата, като й задаваха въпроси.

Тяхната компания не я притесняваше. За момент само й стана неприятно, когато забеляза Ърни. Наблюдаваше я от предния двор.

По едно време даде на един от младите ценители на изкуството пет долара да изтича до супермаркета и да купи студени напитки. Той незабавно завъртя педали, докато Клеър отдели време, за да покаже на новите си ученици как трябва да се включи оксиженът.

— Видяхме ви по телевизията — едно от момиченцата я гледаше с възхищение и страхопочитание. — Изглеждахте много красива. Като филмова звезда.

— Благодаря — затегна връзките на работната си престилка и се усмихна. В това е очарованието на малкия град — толкова лесно е да бъдеш звезда.

— Наистина ли цялата къща на мисис Атертън е розова?

— Почти.

— Защо си слагате тази смешна шапка?

— Така няма опасност косата ми да се запали.

— Тия са мъжки обувки — вметна едно от момченцата.

— Това са си моите обувки — поправи го Клеър. — Те също са за безопасност, макар че аз ги намирам доста модерни.

— Баща ми каза, че днес жените се опитват да станат мъже. Занимават се с мъжка работа, вместо да си стоят у дома, където им е мястото.

— Така ли казва? — на Клеър й се искаше да попита дали баща му не е братовчед на маймуните, но реши, че не е уместно. — Много интересно мнение в края на второто хилядолетие — разкърши рамене, махна кепето си и седна на стълбата. — Денят е твърде хубав, за да обсъждаме социо-сексуални теории. Впрочем много скоро сами ще се сблъскате с действителността. Иска ли някой шоколадова вафла?

Момчето пъргаво скочи.

— Мога да отида да взема, ако ми дадете пари.

— Ще минем на „Туинки“. На масата в кухнята има цяла кутия. Мини през гаража.

— Да, госпожо — втурна се като стрела.

— Какво би трябвало да е това, Клеър?

Вдигна поглед и махна на Док Кремптън. Носеше черната си чанта и явно или отиваше, или се връщаше след повикване от някоя съседна къща.

— Можем да го наречем скелет — усмихна се и като слезе от стълбата, се приближи, за да го целуне по бузата. — Кой е болен?

— Малкото момиче на Уейвърли има шарка — все още озадачен, той продължаваше да се чуди и да разглежда купчината метал. — Май си представях, че всъщност дялаш дърво или мачкаш глина.

— Понякога.

Обърна се към нея и погледна с очите на доктора.

— Не се записа за преглед.

— Нищо ми няма. Наистина съм добре. Просто онази вечер не бях в най-добра форма.

— Беше шок за теб. Лиза ми каза, че често я посещаваш.

— Същото мога да кажа и за теб. Не си се променил, Док.

— Много съм стар да се променям — въздъхна леко, защото мразеше да си признава, че с възрастта става малко по-муден. — Направила си чудеса от цветята на Джак.

— Когато се занимавам с градинарство, се чувствам по-близо до него — проследи погледа му към поляната, където едногодишни и многогодишни цветя бяха избуяли сред зелената трева. — Беше прав, като ми каза, че трябва да му простя. Сега, когато съм тук, чувствам, че по-лесно мога да го постигна — усети, че устните й се разтреперват.

— Какво има, Клеър?

Огледа компанията и забеляза, че момчетата се боричкат и лапат вафлите.

— Наистина бих искала да си поговорим за това — за някои неща, които открих. Но не тук — добави бързо. Не тук, където делфиниумите на баща й се поклащаха зад нея. — Ще мога ли да дойда да те видя, щом го обмисля по-добре?

— Винаги можеш да дойдеш при мен.

— Благодаря — чувстваше се облекчена. — Е, знам, че сигурно си тръгнал да биеш инжекция на някого. Ще ти се обадя.

— Внимавай какво правиш — вдигна чантата си. — Джак щеше да се гордее с теб.

— Надявам се — върна се при стълбата. — Хей, кажи на Алис, че ще мина да идем пак на пици — махна му за последно и се върна към работата си.

Тъкмо палеше цигара, когато момчето с велосипеда — Тим или Том, не Тод, спомни си тя — се зададе по улицата с опаковка безалкохолни, закрепени зад седалката.

— Доста време ти отне — каза му тя, като се смъкна долу.

— Чух го в супера — гласът на Тод беше задъхан от вълнението и бързото каране. — Джули Кремптън дойде. Дойде направо там и ни разказа.

— Какво ви разказа?

— За тялото. Той и Чип Допър намерили умрял човек в нивата на Стоки. Балирали са люцерната, нали разбирате? Заради мисис Стоки, че тя нали е вдовица. Джули Кремптън каза, че едва не минали през него.

Останалите момчета го наблюдаваха, като го разпитваха за подробностите и той започна още повече да важничи. Клеър седна на тревата.

Половин час по-късно, когато Блеър пристигна, продължаваше да седи там. Той излезе от колата и седна до нея.

— Предполагам, че вече си чула.

— Следобедният бюлетин — отскубна стръкче трева тя. — Идентифицирали ли са тялото.

— Не. Явно, който… е, да, била е мъртва от доста време.

Смачка тънката тревичка в юмрук.

— Тя?

— Да. Кем, изглежда, че е тялото на някакво избягало момиче, което е минало оттук през април.

Клеър затвори очи.

— Карли Джемисън.

— Не спомена име. Съдебният лекар прави аутопсия. Кем вече изпрати Мик в Харитсбърг за снимка на зъбите.

Клеър наблюдаваше сянката на някаква птичка, която кръжеше над главите им.

— Просто не мога да се овладея. Само преди малко си работех тук с цял орляк деца около мен. Онова момиче долу на улицата си миеше колата и слушаше радио. Дадох на едно от децата малко пари, за да купи нещо за пиене и като се върна, ми каза, че са открили тяло на умрял човек в нивата на Стоки — гледаше как една пчела кръжи над петуниите. — Сякаш едновременно гледам две картини и едната се наслагва върху другата. Като в мистерията на тъмната стаичка.

— Знам, че е много тежко, Клеър. Биф сигурно е хванал момичето, убил го е и е заровил тялото в нивата. Може би е имал намерението по-късно да се погрижи за това, може и просто да е бил напълно откачен.

— От друга страна, и той вече е мъртъв.

— Да, и той е мъртъв. Но изглежда това убийство е станало направо пред вратата му. Все пак така може и да е по-добре.

Птичката кацна на разцъфналата череша и запя.

— Как така?

— Защото ще означава, че е действал сам. Ако е имало някаква група или секта, както смяташе Кем, те не биха оставили тялото просто така във фермата. Не постъпват по този начин. Такива групи добре прикриват следите си.

В това имаше логика. Искаше й се да повярва.

— Но това не обяснява кой е убил Биф.

— Явно се е занимавал с наркотици. Може да не се е разплатил с доставчиците, може да е провалил някоя сделка. В тези среди няма прошка — въздъхна и се облегна на лакти. — Не съм много силен в криминалните дела. Предпочитам подкупи и корупция.

— Кога се връщаш?

— Скоро. Моят редактор иска да проследя какво става тук, тъй като съм местен. Но щом тялото бъде идентифицирано и мога да опиша историята, заминавам. Имаше хора, с които трябваше да говоря на четири очи. Ти добре ли си?

— Разбира се.

Блеър погледна металната конструкция.

— Репродукция на статуята на Свободата ли ще правиш?

— Не. Изследвам варианти — Клеър също се загледа в нея и се почувства по-спокойна. — Искам да покажа, че понякога човек не трябва да протяга ръка по-далече от възможностите си.

— Изглежда си набелязала дългосрочна програма.

Подпряла брадичка на коленете си, Клеър гледаше оранжевите невени в градината на отсрещната страна на улицата. Чуваше се куче, което лаеше силно и монотонно. Единственият звук сред покоя на тихия следобед.

— В крайна сметка се оказа, че пътуването от Ню Йорк до тук не е чак толкова дълго.

— Ами от тук до там?

Повдигна рамене.

— Засега можеш да не търсиш наематели.

Блеър за момент замълча.

— Кем е хлътнал по тебе.

— О, така ли? — погледна го през рамо тя.

— Никога не бих могъл да си ви представя двамата. Но… Това, което се опитвам да кажа, е, че е много хубаво.

Клеър се облегна назад на лакти и се загледа в пухкавите облачета, които прелитаха по небето.

— И аз така мисля.

 

 

Кем крачеше напред-назад по боядисания в бледозелено коридор пред залата за аутопсии. Искаше да влезе — не, не искаше да влиза. Смяташе, че трябва. Доктор Лумис учтиво, но твърдо го беше помолил да изчака отвън.

Чакането беше най-неприятното. Особено след като дълбоко в себе си беше сигурен, че още преди края на днешния ден трябва да се обади на семейство Джемисън от Харисбърг.

Страшно му се искаше да изпуши една цигара и реши, че ще запали въпреки табелките, които му благодаряха, че не пуши. Не виждаше с какво това би могло да пречи на тук присъстващите.

Моргата беше тихо и, по някакъв особен, делови начин, спокойно място. А всяка делова работа си е просто работа, смяташе Кем. Животът беше бизнес и след него следваше бизнесът на смъртта. По неизвестни причини моргата никога не го притесняваше както гробището.

Тук хората продължаваха някак си да бъдат човешки същества.

Не би казал, че особено му се нрави миризмата — силните аромати на почистващите и антисептични препарати, които прикриваха отвратителни неща. Но можеше да мисли за тях като за работа. Някой беше умрял и той трябваше да открие защо.

Лумис излезе през двукрилата врата, като продължаваше да подсушава розовите си, добре поддържани ръце. Носеше лекарска престилка с табелка с името и хирургическа маска, чиито връзки висяха на тила му. Според Кем липсваше му само стетоскопът. Но пък на доктор Лумис не му влизаше в работата да измерва сърдечни тонове.

— Шерифе — докторът старателно напъха хартиената салфетка в контейнера за боклук. Погледна запалената му цигара с кротко неодобрение, но то беше достатъчно. Кем незабавно я угаси в утайката от кафе в пластмасовата си чашка.

— Какво можете да ми кажете?

— Жертвата е от бяла раса, между петнайсет и осемнайсетгодишна. Според мен тя е мъртва от около месец, най-много два.

Бяха изминали шест седмици от първи май, помисли Кем. Шест седмици след нощта на вещерите.

— Как е умряла?

— Смъртта е била предизвикана от прерязване на вратната вена.

— Предизвикана — хвърли чашата в контейнера Кем. — Ама че дума!

Лумис леко наклони глава.

— Преди да бъде убита, жертвата е била изнасилена. По всичко личи, че става дума за грубо и многократно изнасилване. Китките и глезените й са били завързани. Правим кръвни тестове. Още не мога да ви кажа дали е била дрогирана.

— Ускорете ги.

— Правим каквото е възможно. Изпратихте ли за зъбните снимки?

— Ще пристигнат. Имам едно изчезнало момиче, но все още не съм извикал родителите.

— При тези обстоятелства така е най-добре. Да ви купя ли още едно кафе?

— Да. Благодаря.

Лумис тръгна надолу по коридора. Най-добросъвестно преброи монетите и ги пъхна в автомата.

— Сметана?

— Тия дни го пия чисто.

Подаде чашката на Кем и пусна в процепа още монети.

— Шерифе, този случай е много неприятен и труден и доколкото разбрах, има някаква лична връзка с вас.

— Играех в тези ниви като дете. Там, където са намерили момичето, съм балирал люцерна с баща си. Той също умря там, премазан от трактора си в един хубав летен ден. Да, май наистина го приемам доста лично.

— Съжалявам.

— Няма нищо — ядосан на себе си, Кем потърка носа си. — Имам улики, че съпругът на майка ми е държал това момиче в една барака. Както изглежда, той я е изнасилил, убил я е и е захвърлил тялото в нивата.

Мислите на Лумис си останаха загадка зад благия му поглед.

— Вие имате за задача да го докажете, но моята задача е да ви кажа, че тялото не е престояло дълго време в тази нива.

Кем спря с вдигната към устните чаша.

— Какво искате да кажете с това, че не е престояла в нивата?

— Било е намерено там, разбира се, но е сложено съвсем наскоро.

— Чакайте малко. Нали току-що ми казахте, че е била мъртва от два месеца.

— Мъртва и заровена, шерифе. Тялото е престояло в земята няколко седмици. Мнението ми е, че е било ексхумирано и оставено в тази нива преди не повече от два-три дни. Дори и по-малко.

Кем искаше да го чуе по-бавно.

— Значи казвате, че някой е убил момичето, заровил го е и после отново го е изровил?

— В това няма съмнение.

— Дайте ми малко време — обърна се и се вгледа в зелените стени. Това беше някак си още по-лошо, по-лошо дори от отвличането, изнасилването и убийството й, защото някой се беше гаврил с нея дори след смъртта й. — Проклет мръсник!

— Вторият ви баща може да я е убил, шерифе, но тъй като самият той е мъртъв от няколко седмици, явно не той я е поставил в нивата.

Кем присви очи. Пиеше кафето си, без да усеща вкуса му. Мускулите на стомаха му щяха да се скъсат, когато се обърна към доктора.

— Някой е искал да я открием, и то да я открием точно там.

— Принуден съм да го призная. От моя гледна точка, това е била една много нескопосана маневра. Но навярно вашият предполагаем заподозрян не е запознат с възможностите на съдебната медицина — Лумис отпи внимателно от кафето си. — Много е вероятно да е очаквал, че нещата ще бъдат приети само откъм външната им страна.

— Професията ви се подценява, доктор Лумис.

Той леко се усмихна.

— Това е тъжната истина.

 

 

Когато Кем излезе от болницата, слънцето вече залязваше. Бяха изминали почти четиринадесет часа откакто Чип Допър му се обади. Не само беше уморен, чувстваше се като изцеден. Когато съгледа Клеър, подпряна на капака на колата му, спря и я изчака да се приближи.

— Здрасти, Рафърти — тръгна към него, обви тялото му с ръце и се притисна. — Помислих, че може да ти се иска да видиш някое приятелско лице.

— Да. И най-добре твоето. От кога си тук?

— От скоро. Качих се горе да видя Лиза. Пристигнах с Блеър — отдръпна се и го погледна. — Той искаше да вземе интервю от съдебния лекар — в главата й напираха множество въпроси, но не можеше да му ги зададе — не сега. — Изглеждаш капнал. Защо не ме оставиш да те закарам до вас?

— Защо пък не? — извади ключовете от джоба си и ги стисна, докато металът се заби в дланите му. Само за секунда умореният му поглед се изпълни с ярост. — Знаеш ли какво искам? Искам да си го изкарам на някого. Да избия всичко навън.

— Можем да изчакаме Блеър. Би могъл да го понатупаш малко.

С нещо като усмивка той се извърна към нея.

— Искам да се поразходя, Щека.

— Добре, хайде да се разходим.

— Не тук. Искам по-бързо да се махна от тук.

— Ела — взе ключовете тя. — Знам едно място.

Пътуваха мълчаливо. Кем се беше облегнал назад, затворил очи. Клеър се надяваше, че е задрямал, докато тя се мъчеше да налучка посоката. Спря колата.

— Отдавна не съм идвал тук.

Обърна се и го погледна на меката светлина.

— Винаги съм обичала да идвам в градския парк. Вземахме кесийка сухари и хранехме патиците. Имаш ли някаква бисквита?

— Нищо.

Запалена от идеята, Клеър посегна за чантата си и започна да рови из нея.

— Ще им дадем суха паста — измъкна тя останките от „Туинки“.

В центъра на парка имаше изкуствено езерце. Клеър си спомняше как на Коледа пускаха в него елха, поставена върху платформа и светлинките й загадъчно блестяха във водата. Беше идвала тук с родителите си, на разходка от училището, на срещи. Веднъж беше дошла и беше седяла тук с изпълнено със задоволство сърце, след като бяха взели една от статуите й в съседния музей на изкуството.

Докато вървяха сплели ръце, кичестите дървета ги изолираха от шума на уличното движение.

— Мирише на дъжд — тихо проговори тя.

— За утре е.

— Предполагам, че има нужда от него.

— Пролетта беше доста суха.

Погледна го. И двамата се усмихнаха като влюбени, които се разбират с една дума.

Кем обгърна раменете й с ръка и я придърпа към себе си.

— Радвам се, че беше там, когато излязох.

— И аз.

— Странно, но изобщо не ми мина през ума да отида в най-близката кръчма. Първото, което си помислих, беше да се кача в колата, да подкарам с пълна скорост и да открия някой, когото да натупам — ръката му върху рамото й ту се свиваше, ту се отпускаше и накрая се успокои. — Някога това ми помагаше.

— Сега какво ти помага?

— Ти. Ела да седнем.

Загледаха се във водата. Патиците шумно и ентусиазирано се гмуркаха. Клеър разгърна вафлата и започна да им подхвърля малки парченца. Небето бавно се обгради в червено.

— Карли Джемисън ли беше?

— Да. Снимките на зъбите й пристигнаха късно следобед. Родителите… не можах да направя нищо за тях.

Клеър наблюдаваше боричкането на патиците.

— Значи са тук?

— Дойдоха преди около час. Не ми се седи.

Стана заедно с него и отново тръгнаха.

— Ще разбера кой е убил това момиче, Клеър.

— Но, нали Биф…

— Той е бил само един от тях. Не е бил сам — спря и я погледна. Забеляза гнева в очите му, а под него мъката, която се впи и в нейното сърце. — Някой я е подхвърлил в тази нива. Моята нива. Като че ли е едно нищо. Ще разбера кой е бил. Никой не може да прави такива неща с момичетата в моя град.

Свела поглед към водата, Клеър изтри лепкавите си пръсти в дънките.

— Все още мислиш, че има някаква секта.

Кем постави ръце на раменете й.

— Искам да направиш рисунките. Клеър, знам какво искам от теб, но ми е нужно да си спомниш всичко — всяка подробност от съня — и да го нарисуваш — хвана я по-здраво. — Клеър, момичето е убито на друго място. По същия начин като Биф. Убита е на друго място и после е била поставена там, където я намерихме. Ти може би ще ми помогнеш да открия това място.

— Добре. Стига да се получи нещо.

— Благодаря ти — целуна я той. — Хайде да се прибираме.