Нора Робъртс
Божествено зло (20)

Глава двадесета

— Защо не ми е казала, за Бога? — извика Кем, докато Блеър сядаше срещу него в канцеларията на шерифа.

— Не знам. Бих искал да знам — устните на Блеър се бяха изпънали от напрежение. — Освен това ми се иска да хвърля един поглед на момчето и внимателно да го огледам.

— Аз ще се оправя с Ърни.

— Може би ще искаш да се оправиш и с това — Блеър почука с пръст по тънката папка. — Ходих до редакцията на вестника в Хейджърстаун и се порових малко в архивите им. Обадих се и в „Пост“ и те ми пратиха по факса няколко статии върху сатанизма. Мисля, че четивото ще те заинтересува.

Кем разтвори папката и подсвирна.

— Но тук не сме Вашингтон.

— И други градове не са. Това обаче не пречи на тия глупости да се разпространяват.

Обезобразен добитък, изкормени домашни любимци. Кем прелистваше листата от факса и усещаше как отвращението се надига в него.

— Попадахме от време на време на такива неща, докато работех там. Намирали сме ритуални кръгове в някои от горичките в града и околностите, издълбани символи по дърветата. Но тук… — вдигна поглед към Блеър той. — За Бога, ние израснахме тук. Как е възможно да го е имало и ние да не разберем?

— В по-голямата си част този род общества са много внимателни, наистина много внимателни — изправи се и се приближи до кафе машината. — Искаш ли от тоя ядрен отпадък?

— Да — почти от самото начало нещо в него му го подсказваше — още докато се взираше в онзи малък празен гроб. — Например в случая с Биф — беше направо жестоко. Не — очите му заблестяха. — Не беше жестоко, а арогантно.

— Ще ти кажа какво разбрах от тези документи — наля му Блеър още кафе. — Те не разсъждават като останалите. Те не възприемат нещата като другите хора — седна отново, но столът непрекъснато проскърцваше под неспокойното му тяло.

Кем извади пепелник.

— Кажи ми как ти виждаш нещата като репортер.

— Добре — облегна се и кръстоса ръце. — Мисля, че арогантно беше много точно казано. Погрешно е да се смята, че те са глупави. Тук не става въпрос само за наркомани, психопати и непокорни тийнейджъри, отдадени на култове. В някои от документите се споменава, че се включват и лекари, адвокати, преподаватели в колежи, и то често доста високопоставени.

Кем и сам бе стигнал до този извод, но му се искаше да чуе някакво обяснение.

— Как биват въвлечени?

— Групите са добре организирани. Имат си мрежа за набиране на нови членове. Част от привлекателността се крие в тайнството и самочувствието, че принадлежиш към кръг, който е извън нормалните граници на обществото — докато говореше, Блеър се изплаши колко добре разбира изкушението. — Живеят заради удоволствията — доста жестоки удоволствия. Започват с животни. После — Господи! — и деца. А също и заради властта — тя играе много голяма роля — разпръсна листата по бюрото. — Някои от тях не вярват, че могат да призовават духове, но участват заради удоволствията — секс, наркотици, тръпката да се убива — погледна към Кем, който внимателно го наблюдаваше. — Както се вижда от статиите, невинаги става дума за убийство на овце и кучета. Понякога отиват и по-далече. Избягали от къщи деца са добър обект.

Кем с болезнено предчувствие си помисли за Карли Джемисън.

После за Биф.

— Дали убиват и свои?

— Защо не? Това не ти е някой посредствен мъжки клуб, Кем, и много от тези хора наистина вярват — дълбоко и ревностно, че сатаната ще им даде всичко, което пожелаят, ако вървят по пътя му. Донесъл съм тук различни статии, като се почне от тези, които наричат любители и се стигне до сериозните мъже. Но това, което обединява и хлапетата, които палят черни свещи, и тези, които следват Лавей — е властта. Всичко се свежда до властта.

— И аз прочетох това-онова — каза Кем. — Доколкото схванах, съществуват различни култове. Тези, които са на високо равнище, залагат най-вече на привилегиите и церемониите, но отхвърлят различните форми на жертвоприношение.

— Точно така — кимна Блеър и едва се възпря да не се разсмее нервно. Седяха си тук двамата — добри стари приятели и обсъждаха култовете на дявола и ритуалните убийства над чашите с лошо кафе. — Но има и други. Трябва да направя повече справки, но от това, което успях да издиря, става въпрос за най-опасния вид групи. Те избират от книгите и традициите само това, което има харесва, и си изграждат някакви свои схващания. Връщат се чак към древните времена, когато проливането на кръв е било единствения начин да се умилостивят и… и да се измоли нещо от боговете. Има ги навсякъде. Те не търсят да привлекат внимание — напротив, крият се. Но се намират един друг.

— Как можем да ги открием?

— Страхувам се — отвърна Блеър и вече наистина не му беше до смях, — че може да не ни се наложи да търсим много далеч. — Прокара неспокойно ръка през косата си. — Аз съм политически репортер, Кем, и всъщност не знам дали в случая това е някакво предимство или недостатък.

— Предполагам, че сред култовете има много политици.

— Вероятно — дълбоко въздъхна Блеър. Не приличаше ли една политическа кампания на дейността на проповедника? Да набираш гласове, като целуваш бебета и стискаш ръце? Божичко! — Има много неща, които не знам. Свързах се с няколко души във Вашингтон, които обещаха да ми се обадят. Знаеш ли, че има полицаи, които се специализират в тази област?

— Не ни трябват търсачи на сензации.

— Вече имаш един — бързо му отвърна Блеър, — но ако смяташ, че ти помагам, за да извлека някаква лична изгода…

— Извинявай — Кем вдигна ръце и опита да успокои болката, която пулсираше зад очите му. — Майната му! Това е моят град, по дяволите!

— Също и моят — опита се да изобрази нещо като усмивка Блеър. — Досега не си давах сметка до каква степен все още е моят град. Искам да поговоря с Лиза Макдоналд, Кем. После ще видя какво мога да направя тук. Но мисля, че скоро ще трябва да се върна във Вашингтон и да направя някои проучвания по това.

— Добре — трябваше да се довери на някого. Страхуваше се, че в града, за който си мислеше, че толкова добре познава, няма на кого другиго да се довери. — Ще й се обадя и ще уредя това. Внимавай с нея — все още е много слаба.

— Щеше да е мъртва, ако не е била Клеър — съвсем внимателно, с премерени движения, той остави чашата с кафето. — Страхувам се за нея, Кем. Много съм загрижен. Ако този Ърни принадлежи към някоя секта и наистина е увлечен по нея…

— Няма да може да се доближи до нея — спокойните овладявани думи бяха в пълна противоположност с пламналия му поглед. — Разчитай на това.

— Ще разчитам — побутна чашата си и се наведе по-близо. — Тя е най-важният човек в живота ми и след като си замина, ще я поверя на теб. Надявам се, че ти по-добре ще се грижиш за нея.

 

 

Пръстите на Ърни трепереха, докато държеше тънката хартийка. Беше я намерил на огледалото на колата след края на смяната в Амоко. Най-после всичко си беше на мястото.

„31 май, 10 часа. Южния край на Допърската гора.

Ела сам.“

„Довечера“, само това успя да си помисли. Довечера ще види, ще разбере и ще приеме. Сгъна бележката и я напъха в задния джоб на дънките си. Докато подкарваше колата, ръцете му продължаваха да треперят. Кракът му беше неуверен, когато натисна газта.

По пътя към къщи нервността му премина в хладна и добре овладяна възбуда. Вече нямаше да бъде само наблюдател, нямаше да се задоволява само с шпионирането през телескопа. Щеше да принадлежи към тях.

Сали го видя, че пристига, и излезе от колата си още преди Ърни да е свил по наклона към тяхната къща. Щастливата й усмивка помръкна веднага щом го погледна. Очите му бяха мрачни и студени.

— Здрасти… Минах насам и си помислих, че мога да дойда.

— Имам си работа.

— Добре. И без това не мога да остана. Трябва да ходя при баба ми — нали знаеш, неделна вечеря.

— Ами, давай — тръгна да влиза Ърни.

— Ърни — затича се след него Сали. — Исках само да те питам отново за партито. Джош се натиска да ходя с него, но аз…

— Върви с него — изблъска ръката й той. — Престани да се влачиш след мен.

— Защо си такъв? — очите й се напълниха със сълзи.

Ърни видя сълзите и изпита някакво угризения, което бързо потисна.

— Какъв съм?

— Държиш се грубо с мен. Мислех, че ме харесваш. Даже нещо повече. Каза, че…

— Нищо не съм казвал — това беше самата истина. — Просто направих това, което ти се искаше да направиш.

— Нямаше да ти позволя… Никога нямаше да направя с теб това, ако не мислех, че ме обичаш.

— Да те обичам? Как ли не? Ти си само една от всички уличници — тя пребледня и се свлече на тревата, ридаейки. Една част от него беше смутена. Но друга част, тази, над която той съсредоточи вниманието си, я наблюдаваше с преднамерено безразличие. — Разкарай се от тук, чу ли!

— Но аз те обичам.

Нещо отново трепна в него, но той отново го потисна. Посегна да я издърпа, но в този момент се зададе Кем — ръцете му се отпуснаха и той остана така.

— Проблем ли има?

— Аз не — отвърна Ърни.

След като измери с поглед момчето, Кем сведе очи към Сали.

— Ей, сладурано. Направи ли ти нещо?

— Каза, че не му пука за мен. За нищо не му пука.

— Значи не заслужава да плачеш за него — той внимателно й подаде ръка. — Ела, стани. Искаш ли да те закарам у вас?

— Не искам да си ходя у нас. Искам да умра.

Кем вдигна поглед и с известно облекчение забеляза, че Клеър пресича улицата.

— Много си млада, за да умираш — потупа я той по рамото.

— Какво става? — премести поглед от единия към другия Клеър. — Видях те, че пристигаш.

— Сали е много разстроена. Защо не я заведеш у вас и… — Кем направи неопределен жест.

— Разбира се. Ела, Сали — Клеър обви кръста й с ръка и й помогна да стане. — Ела да отидем у дома и да се освободим от мъжете.

Хвърли последен поглед към Кем и поведе хлипащото момиче през улицата.

— Голям подвиг, шампионе — обърна се той към Ърни.

За изненада и на двамата той се изчерви.

— Вижте, нищо не съм направил. Тя ми се натискаше. Не съм я карал да идва. Не е противозаконно да кажеш на една глупачка да се разкара.

— Тук си прав. Вашите у дома ли са?

— Защо?

— Защото искам да ти задам няколко въпроса. Може би ще искаш да са с теб.

— Нямам нужда от тях.

— Както искаш — небрежно отговори Кем. — В къщата ли предпочиташ да говорим, или направо тук?

Ърни отметна глава с предизвикателен жест и косата му се разпиля назад.

— Тук.

— Интересно бижу — посегна да пипне пентаграмата, но Ърни я скри в ръка.

— Е, и?

— Това е сатанински символ.

Ърни се усмихна цинично.

— Без майтап?

— Да не си поклонник на дявола, Ърни?

Момчето продължаваше да се усмихва и да поглажда пентаграмата.

— Правото на избор на религия не беше ли записано в Хартата за правата на човека?

— Да. Точно така е, разбира се. Освен ако хората се отдават на религии, които нарушават законите.

— Не е противозаконно да се носи пентаграма.

Някой от съседите включи косачката. Двигателят се задави два пъти и после равномерно забръмча.

— Къде беше миналия понеделник през нощта между един и четири?

Коремът го присви, но погледът му остана спокоен.

— В леглото, както и всички останали в тоя заспал град.

— Пробвал ли си се в жертвоприношения на животни, Ърни?

— Не мога да се похваля.

— Можеш ли да ми кажеш къде беше миналия вторник вечерта около десет и половина — единайсет?

— Да — с усмивка погледна към покрива на къщата Ърни. — Бях ей там горе и се забавлявах със Сали Симънс. Предполагам, че сме свършили към единайсет. Тя си тръгна, а майка ми и баща ми се върнаха от пицарията към единайсет и половина.

— Ти си един долен малък кучи син.

— И това не е противозаконно.

— Не, не е — Кем се изкачи с едно стъпало по-нагоре, за да застане по-близо до него. Челото на момчето беше леко изпотено и Кем остана доволен, като го забеляза. — Най обичам да размазвам такива гадини като теб и още не съм загубил навиците си. Само една погрешна стъпка, нещастно копеле, и ще ти изпия кръвчицата, без да ми мигне окото.

— Това заплаха ли е?

— Точно така. Ако алибито ти се разминава и с пет минути, ще си поговорим пак в канцеларията. Най-добре е да измислиш нещо и за вторник вечерта — хвана в ръка пентаграмата на врата му. — Стой настрана от Клеър. Стой далеч от нея. Ако не ме послушаш, няма бог — нито на небето нито под земята, който може да те спаси от мен.

Стиснал юмруци, Ърни го наблюдаваше как се отдалечава. Щеше да получи много повече от това. След тази нощ, той щеше да има всичко, което пожелае.

 

 

— Мислех, че ме обича — продължаваше да хълца Сали над чашата, която й бе наляла Клеър, — но него изобщо не го е грижа. Никога не ме е обичал, само… Такива ужасни неща ми наговори.

— Понякога хората си наговарят ужасни неща, когато се карат, за който по-късно съжаляват.

— Не беше така — Сали взе нова кърпа. — Не се карахме. Той дори не беше ядосан — беше напълно безразличен. Погледна ме сякаш… сякаш съм някакъв навлек. Каза, че… че съм уличница.

— О, милата ми — хвана ръката й Клеър и реши, че трябва да си поговори с Ърни при първа възможност. — Знам, че това много те е наранило.

— Сигурно наистина съм такава, щом го направих с него — покри лицето си със смачканата кърпа Сали. — Той ми беше първият — наистина първият.

— Съжалявам — почти готова и тя да се разплаче, Клеър прегърна момичето. — Иска ми се да ти кажа, че това, което той е казал, няма никакво значение, но знам, че за теб е важно. И за известно време ще е така. Това, че си спала с Ърни, не значи, че си уличница. Просто си като всички човешки същества.

— Аз го обичах.

„Ето че вече употребяваме минало време“, помисли си Клеър, доволна, че сърцето на тийнейджърите толкова лесно реагира на промените.

— Знам, че действително си го вярвала. Но когато се влюбиш истински, ще разбереш каква е разликата.

Сали поклати глава.

— Не искам никога да помислям за друго момче. Не искам никога някой пак да ме нарани като него.

— Знам какво изпитваш — всъщност всички жени го знаеха. — Проблемът е в това, че пак ще обикнеш — хвана Сали за раменете. Лицето й беше зацапано от сълзите. Очите й бяха подпухнали и зачервени. „А е толкова млада“, помисли си Клеър. Взе чиста кърпа и внимателно попи сълзите. — Мисля, че е по-добре да ти кажа нещо. Нещо, което всяка жена трябва да знае за мъжете.

Сали подсмръкна.

— Какво?

— Те са магарета.

С измъчена усмивка момичето избърса сълзите си.

— Наистина — настояваше Клеър. — После остаряват и стават стари магарета. Номерът е да не попадаш на онзи, дето ще те накара въпреки това да се влюбиш в него. В противен случай изведнъж се оказваш омъжена за цели петдесет или шейсет години, преди да разбереш, че са те измамили.

Сали е усмихна тъкмо когато Анджи влезе през вратата.

— О, извинявайте — забеляза обляното й в сълзи лице и понечи да се върне.

— Няма нищо — покани я да влезе Клеър. — Анджи, това е Сали и тъкмо си говорехме колко приятно място ще е светът без мъжете.

— Това се разбира от само себе си. Освен за секс и да убиват хлебарки, никаква друга полза няма от тях.

— И за паркиране на паркинг — вметна Клеър, доволна, че Сали отново се усмихва.

— И за ремонт на коли — разтри бузите си с ръце момичето. — Баща ми много го бива за ремонт на коли.

— Вярно е — замисли се за момент Клеър, — но жената винаги може да си купи ръководство.

Сали въздъхна и прокара пръсти по чашата.

— Чувствам се адски глупаво, че се държах така.

— Няма защо.

Тя преглътна и заби поглед в масата.

— Не мога да кажа на майка ми какво съм направила с Ърни.

— Мислиш ли, че ще се ядоса? — попита Клеър.

Сали поклати глава.

— Не знам. С нея наистина е много лесно да се говори. Обсъждали сме всичко. Нали разбирате. Тя естествено не очаква, че ще остана девствена завинаги, но… Не мога да кажа за това, което съм направила с Ърни.

— Ти ще трябва да решиш — чу как Кем свива по алеята. — Ето пристигна и шериф Рафърти.

— О! — покри лицето си Сали. — Не искам да ме вижда така. Изглеждам ужасно.

— Ела да се измиеш — предложи Анджи. — Малко червило и капки за очи и работата ще се оправи.

Втурна се навън точно когато Кем влизаше.

— Къде е Сали?

— Оправя се, за да не я виждаш с червени очи и протекъл нос. Говори ли си Ърни?

— Да, поговорих си с него.

— Не знам какво му става, за да наприказва такива неща на Сали, но много ми се иска лично да разменя няколко думи с него.

— Стой настрана от него — хвана я за брадичката той. — Държа на това.

— Я чакай малко…

— Не, аз не те моля, аз ти нареждам. Докато не се убедя, че е чист, стой далеч от него.

— Чист? За какво говориш?

— Защо, по дяволите, не си ми казала за котката?

— Котката? — Клеър леко се отдръпна. — Какво общо има тя тук?

— Може да има много общо с цялата история. Не бягай от мен, Щека.

— Не бягам — но всъщност беше така. — Не съм го направила нарочно — добави. — Има някои неща, с които сама трябва да се справя. Окей?

— Не, не е окей — отново я хвана за брадичката и за момент я погледна внимателно, после отпусна ръка. — Но засега ще оставим това. Трябва да говоря със Сали — изруга наум, защото знаеше, че колкото повече я притиска, толкова повече Клеър се стреми да се отдръпне. Вече виждаше как между веждите й се очертава онази лека упорита линия, виждаше как челюстите й се стягат. — Щека… — хвана ръцете й в своите. — Важно е. Иначе нямаше да те моля.

— Каза, че не ме молиш, а ми нареждаш.

— Окей — усмихна се леко той. — Нямаше да ти нареждам, ако не беше важно.

— Може би ще изпитвам по-малко желание да те пратя по дяволите, ако се опиташ да ми обясниш.

Кем я щипна по носа.

— Веднага щом мога, ще го направя — обърна се, защото Сали отново се появи в кухнята.

— Предполагам, че искате да говорите с мен — каза тя и сключи ръце.

Кем се изправи и й предложи стол.

— Как се чувстваш?

Момичето заби поглед в краката си, после погледна към масата.

— Притеснявам се.

— Недей — той й се усмихна толкова мило, че тя едва се сдържа да не заплаче отново. — Веднъж се сбих със Сюзи Нигли на масата в закусвалнята на Марта.

— Сюзи Нигли? — зачуди се Сали.

— Сега е Сю Найт.

— Мисис Найт? — Сали най-сетне вдигна поглед от масата и погледна Кем, като се опитваше да си представи строгата си учителка по английски до шерифа. — Да не би вие да сте… с мисис Найт?

— Когато беше само на шестнайсет. Та тя така ме удари, че направо ме събори от стола. Това наистина беше за притеснение.

Сали се засмя и сълзите й пресъхнаха.

— Мисис Найт ви е ударила? Сериозно?

— Недей да го разправяш много. Надявам се, че хората вече са забравили.

— Не, не са — обади се Клеър, докато ставаше. — Просто му е по-леко да си мисли така. Да ви оставя ли сами?

— Може ли… — Сали отново прехапа устни. — Може ли да остане? Вече й казах и… може ли?

— Разбира се — Кем погледна към Клеър и й кимна. — Трябва да ти задам няколко въпроса. Отдавна ли познаваш Ърни?

— Още от средното училище.

— Той разбира ли се с другите?

Това не бяха точно въпросите, които Сали очакваше и затова сбърчи чело.

— Ами, не се бие или нещо такова. Този път… — погледна към Клеър. — Този път вината наистина си беше моя. Сама дойдох и май му направих сцена, защото исках и той да изпитва към мен същото, което и аз изпитвах… мислех, че изпитвам — поправи се тя — към него. Не искам да му създавам неприятности, шерифе. Той не заслужава.

— Добре казано — промърмори Клеър и поздрави Сали с чашата с диетична кола.

— Няма да има неприятности — засега. — С кого се движи?

— С никой специално.

— Не сяда ли с някоя определена групичка в стола?

— Не, обикновено седи сам.

— Нали идва с кола на училище?

— Да.

— Никога ли не вози някого със себе си?

— Никога не съм го виждала да вози някого — Сега Сали разбираше, че това наистина е странно. Децата винаги се тъпчеха в колите си. Но никой никога не се качваше при Ърни.

Това не беше отговорът, който Кем искаше да чуе. Ако Ърни имаше пръст в това, което ставаше в Емитсбъро, той не е действал сам.

— През последните седмици ти доста често си била с него.

Горещината започна да я залива от врата и нагоре към страните й.

— Мистър Атертън ни раздели по двойки, за да работим върху проекта по химия. Ние с Ърни бяхме партньори.

— За какво ти говореше?

Сали вдигна рамене.

— Не говори много — Сали отново си даде сметка, че Ърни не говореше като Джош — за училището, за спорт, за кино. Оставяше я само тя да приказва и после я водеше горе в спалнята си.

— Говорехте ли понякога за това, което става, като например убийството на Биф Стоки?

— Сигурно сме говорили нещо. Спомням си, че Ърни каза, че Биф бил глупак — червенината й стана огнена. — О, извинявайте.

— Няма нищо. Не каза ли нещо друго? — смутена до припадък, тя поклати глава. — Не те ли разпитваше за онази вечер, когато с Джош бяхте в гробището?

— Не. Но Джош и без това разправяше на всички и продължи да дрънка наляво и дясно, докато стана направо досаден. Джош не се отказва лесно, да знаете — надяваше се, че той все още иска да отиде с нея на партито.

— Сали, беше ли с Ърни миналия понеделник вечерта?

— Миналия понеделник? — погледна с благодарност Клеър, която отново напълни чашата й с пепси. — Не, всеки понеделник гледам бебето на Дженкинс.

— И Ърни не е идвал при теб, нито пък ти си ходила след това у тях?

— Не. Семейство Дженкинс живеят точно до нас и ако съм с момче, майка ми направо ще се вбеси. Те обикновено не се връщат преди единайсет.

— Ами във вторник?

— Вторник ли? — отвърна поглед тя и хвана чашата си.

— Беше ли с Ърни във вторник вечерта?

Сали кимна и остави чашата, без да е пила.

— Трябваше да бъда у Луиз и да учим, но аз отидох у Ърни. Родителите му работят вечер.

— Знам. Можеш ли да ми кажеш по кое време отиде и кога си тръгна?

— Тръгнах от Луиз малко преди десет и след няколко минути трябва да съм стигнала. Когато си тръгвах, минаваше единайсет.

— Сигурна ли си?

— Да, защото трябва да съм си вкъщи в единайсет, а вече беше почти и половина, когато пристигнах, и баща ми беше ядосан.

— Окей — „Малкият хитрец не може да бъде едновременно на две места“, помисли си Кем. Но не искаше да се откаже толкова лесно. — Виждала ли си медальона, който Ърни носи?

— Разбира се. Той обикновено го носи под блузата, но… — много късно осъзна какво означава това и отново сведе поглед към масата.

— Имат ли и други деца такива?

— Не. Не мисля. Никой не си пада по такива работи.

— Какви работи?

— Нали знаете — сатанизъм и тем подобни.

Кем усети как Клеър става по-напрегната, но съсредоточи вниманието си върху Сали.

— Но Ърни се интересува?

— Така мисля. Носи пентаграмата и има черни свещи в стаята. Обича да ги пали и да слуша хеви метъл.

— Питала ли си го някога за това?

— Веднъж го попитах защо се занимава с тези неща, но той се усмихна и каза, че това е само игра. Обаче… мисля, че за него не беше игра. Казах му, че съм виждала по телевизията как такива убиват хора, дори бебета, и той ми каза, че съм много наивна и че това е само начин обществото да отрече нещо, което не разбира.

— Казвал ли ти е още нещо по този въпрос?

— Не си спомням.

— Ако си спомниш, ще дойдеш ли да ми кажеш?

— Добре.

— Искаш ли да те закарам у вас?

— Не, сега съм добре — Сали прехапа устни. — Ще кажете ли на нашите?

— Ако се наложи да говоря нещо с тях, първо ще кажа на теб.

— Благодаря — усмихна му се тя и се обърна към Клеър. — Вие с Анджи бяхте наистина страхотни.

— Трябва да се подкрепяме.

Сали кимна и се изправи.

— Аз… а, Ърни има в стаята си телескоп — изведнъж изтърси тя. — Веднъж, когато ме остави за малко сама, погледнах през него. Беше насочен право във вашата спалня. — Отново се изчерви цялата. — Помислих, че трябва да знаете.

Клеър с усилие успя да остане спокойна.

— Благодаря ти.

— До скоро.

— Идвай винаги, когато поискаш — щом момичето излезе, Клеър въздъхна дълбоко. — Май ще е по-добре да пускам щорите!

— Малък мръсник!

Клеър го хвана за ръката, преди Кем да успее да стане.

— Какво ще направиш, ще го набиеш ли? Не само че си два пъти по-голям от него и двойно по-висок, но носиш и значка, която не ти позволява да го направиш.

— Ще я махна.

— Не, няма. Ако не друго, поне това, което разказа тая красавица Сали, ме убеди в това, което искаше. Ще стоя далече от него — наведе се напред, хвана лицето му с две ръце и го целуна. — И все пак оценявам намеренията ти.

— Започни да се заключваш.

— Той няма да… — спря се тя, забелязвайки гнева в очите му. — Добре. Ще ми кажеш ли сега какво целиш с тези въпроси към Сали?

— Липсва пръстта от гроба, извършено е нещо като ритуално убийство и е нападната Лиза Макдоналд. Освен това е обезглавена котка пред задната ти врата.

— Нали не мислиш сериозно, че някакво нещастно хлапе се е отдало на сатанински блудства.

— Не, не мисля, но трябва да започна отнякъде.

Клеър неспокойно се изправи и тръгна към прозореца. По дяволите — люляците цъфтяха, под стряхата имаше гнездо на скорци, а тревата трябваше да се окоси. Ето как трябва да изглеждат нещата. Не можеше да приеме, че под спокойната повърхност има нещо гнило.

Но си спомни за книгите на нощното си шкафче. В един ужасен миг отново видя баща си, размазан върху терасата — разкъсан, окървавен, бездиханен.

Потърка очи с ръка, сякаш да изтрие тази картина.

— Това е абсурдно. Следващото, което ще ми кажеш, сигурно ще бъде, че дамският клуб на Емитсбъро всъщност е сборище на вещици, които се срещат всеки месец при пълнолуние.

Кем я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Казвам ти, че в града има нещо нередно. Ще го открия и ще го изкореня. Засега Ърни Бътс е единствената ми следа.

Отново си спомни за книгите на баща й. На нейния баща. Не можеше да се реши да говори за това. Но имаше нещо друго, което можеше и да няма никаква връзка, и все пак не беше чак толкова трудно за изричане.

— Тогава нищо не си помислих — започна тя, но й беше нужно малко време, за да може гласът й да се успокои. — В деня, когато намери Биф и отидохме у майка ти…

Ръцете му се стегнаха около раменете й.

— И какво?

— Останах с нея, след като докторът й даде успокоителни. Започнах да се разхождам из къщата. В стаята, която, предполагам, е била нещо като бърлога на Биф, имаше книги. Исках да взема да чета нещо. Повечето бяха чиста порнография и разни приключения за мъже, но…

— Но?

— Намерих екземпляр от „Сатанинска библия“.