Нора Робъртс
Божествено зло (15)

Глава петнадесета

Какво, по дяволите, ставаше? Кем се настани в стола на терасата с литрова бутилка студено пепси до себе си. Щом се върна от фермата на Допър, той се разсъблече и се изкъпа и сега стоеше само по дънки и наблюдаваше залеза.

Две малки теленца бяха брутално заклани. Обезглавени. Кастрирани. Според ветеринаря, който заедно с него беше огледал труповете, някои от вътрешните органи бяха извадени.

„По дяволите!“ отпи голяма глътка пепси, за да премахне неприятния вкус в устата си. Който го е направил е искал да шокира и предизвика отвращение и дяволски добре си е свършил работата. Дори и Мат Допър, въпреки яда си, изглеждаше пребледнял и неразположен. Телетата са били само на два месеца и се е канел да ги отгледа за работен добитък.

Заклани — да, но не и да бъдат обезобразени.

Мат обвиняваше него, поне отчасти. Ако кучетата не бяха вързани, никой не би посмял да припари в земите му, никой не би посегнал на стоката му и не би заклал телетата му.

Облегна се назад, наблюдавайки как слънцето се спуска и усети прохладата по голата си кожа. В залеза имаше някакво спокойствие и то го привличаше — цареше особено безмълвие, докато ярката светлина постепенно гаснеше и преминаваше в полуздрач. Викът на козодоя прозвуча като благословия в тишината.

Какво ставаше с неговия град, града, който вярваше, че толкова добре познава?

Изровен гроб на бебе, жестоко пребит мъж, обезобразени телета. И всичко това се беше случило само за няколко седмици, докато преди това най-големият проблем беше дали в събота вечер в клуба да свири рок или кънтри състав.

Къде беше връзката? Имаше ли изобщо такава?

Не беше толкова наивен, за да не си дава сметка, че градските проблеми и насилието от градовете биха могли да се спуснат надолу по междущатската и да навлязат в града. Емитсбъро не беше някакъв изолиран идеален град. И все пак доста се приближаваше до този модел.

Наркотици. Отпи още една глътка от шишето и забеляза, че първите звезди започват да блещукат. Можеше да се каже, че този, който беше теглил ножа на телетата, е бил или ненормален, или направо луд. И все пак той е познавал фермата на Допър, знаел е, че немските овчарки са вързани. Следователно е бил някой от Емитсбъро.

Градът беше достатъчно близо до столицата, за да бъде потенциален обект за наркотрафика. Всъщност при една от внезапните си проверки щатската полиция наскоро беше конфискувала в една ферма на около шестнайсет километра по на юг около десетина килограма кокаин, няколко автоматични пушки и около двайсет хиляди в брой. С почти смехотворно постоянство по междущатското шосе 70 бяха залавяни куриери, които имаха глупостта на всичкото отгоре да карат с превишена скорост с пакетчета кокаин в джантите.

Възможно ли беше Биф да е спечелил голяма сума, да е провалил някоя сделка или пък да се е полакомил за повече и след това да е премахнат?

Беше бит от някой, който или е бил бесен от яд, или е бил притиснат.

Но тези два инцидента, колкото и да бяха отвратителни, не можеха да бъдат свързани с онова грозно деяния в гробищата.

Защо тогава инстинктът му подсказваше, че трябва да търси връзката?

Защото е уморен, мислеше си Кем. Защото се беше върнал, за да избяга от жестокостта и вината. А също така — трябваше да си го признае — заради страха, с който беше живял, след като партньорът му издъхна в ръцете.

Отпусна се отново и затвори очи. Не искаше да помръдне, защото му се пиеше, ужасно му се пиеше. Представи си какво щеше да бъде, ако вземе бутилката, вдигне я, притисне съблазнителните стъклени устни към своите и отпие глътка: горещата течност се спуска по гърлото, за да опари вътрешностите му и да замъгли мисълта му. Една глътка, после втора. Защо, по дяволите, да не изпие цялата бутилка. Животът е прекалено кратък, за да се скъпим. Давай да го изпием, да гребем с пълни шепи.

Но после — мъката на следващата сутрин. Чувстваш се като пребито куче и ти се иска да умреш. Всички вътрешности, които напират да излязат, докато стоиш разкрачен в банята и прегръщаш влажния порцелан.

Някогашните мъки.

Това беше една от любимите му игри, които играеше, откакто скъса приятелството си с добрия стар „Джак Даниълс“.

Искаше му се да вярва, че една сутрин ще се събуди и повече няма да изпитва желание да се втурне към бутилката. То ще бъде напълно изчезнало. Искаше да вярва, че ще се събуди, ще направи обиколката си из града, ще се справи с няколко нарушения на движението, ще смъмри няколко хлапета и ще попълни само няколко формуляра.

Не му трябваше разследване на убийство и разтревожени фермери. Още по-малко му се искаше да разговаря с уплашени, потънали в скръб родители, като тези Джемисън, които се обаждаха с почти неумолима периодичност всяка седмица.

Но знаеше много добре, че и на следващата сутрин ще трябва да стане, най-напред да провери как е с желанието отново да се трови с бутилката, а после да се заеме с работата си. Защото нямаше вече къде другаде да отиде и нямаше какво друго да прави.

Мислиш, че познаваш този град, но не е така.

Злъчните думи на Сара Хюит отново прозвучаха с него. За какво говореше тя? Какво знаеше за Паркър?

Кем не бе постигнал никакъв успех при опитите да се свърже с бившия шериф. Преди повече от година Паркър се бе преместил от Форт Лаудърдейл, без да остави нов адрес. Сега явно трябваше да включи още едно задължени към постоянните си грижи — да се опита да влезе по дирите на Паркър. Самият той не знаеше защо.

Отвори очи сред мрака и се почувства по-спокоен. Вдигна бутилката и задоволи желанието си да пие с блудкавата смес от захар и кофеин. Запали цигара и погледна през телескопа. Наблюдаването на звездите винаги му носеше успокоение.

Тъкмо съзерцаваше Венера, когато чу, че нагоре по пътя избръмча кола. С увереност, от която сам се изненада, той беше сигурен, че е Клеър. Нещо повече — разбра, че всъщност я е очаквал.

Имаше нужда да излезе от къщи. И не само това, признаваше си Клеър, докато бързо се измъкваше от колата, на нея неудържимо й се искаше да излезе от къщи. Знаеше, че Анджи и Жан-Пол ще се чувстват добре и само за час-два. Дори беше сигурна, че им се иска да останат сами за известно време, за да обсъдят теориите на Жан-Пол. Тя обаче не искаше да мисли за това. Не трябваше.

— Здрасти, Щека — Кем се надвеси над перилата на терасата. — Качвай се.

Клеър все стъпалата по две наведнъж и обви ръце около него. Преди той да успее да реагира, беше притиснала устни към неговите.

— Ей — успя той да каже след малко, — радвам се да те видя. — Погали с длани гърба й и после спусна ръце към ханша, без да спира да я оглежда на светлината, идваща откъм прозореца в спалнята. — Какво има?

— Нищо — знаеше, че на лицето й грее широка усмивка. Просто не можеше да я удържи. Просто не можеше да я удържи. — Нямах търпение — пъхна ръце в косата му и се притисна към него. — Да не съм била много груба?

Би могъл да се почувства поласкан, дори щастлив, ако можеше да й повярва. Леко я целуна по ръката.

— Можеш да ми кажеш, Клеър.

Знаеше, че той щя я изслуша. Умееше да слуша. Но тя не би могла да му каже за ужаса, който откри на задната площадка или пък за подозренията на Жан-Пол или за книгата, която взе от канцеларията на баща си и я скри под дюшека, така както тийнейджърите крият порно списания.

— Няма нищо особено. Предполагам, че съм малко превъзбудена — комисионни, договори, големи очаквания — това донякъде беше вярно, но тя усещаше, че той ще разбере и останалото, ако не се опита да го заличи от съзнанието си. — Ти какво си правиш?

Отдръпна се от него и пресече терасата, за да отиде до телескопа.

— Нищо специално — Кем се приближи зад нея и вдигна бутилката. — Искаш ли пепси?

— Да — взе я Клеър и отпи направи от шишето. — Надявах се да ми се обадиш — незабавно съжали за думите си. — Забрави за това. Какво може да се види оттук?

Преди да успее да се наведе към обектива, Кем обгърна раменете й.

— Щях да ти се обадя, но телефонът ти непрекъснато даваше заето.

— О, наистина — не можа тя да сдържи доволната си усмивка. — Анджи говореше с Ню Йорк. Имаш ли цигара, Рафърти? Изглежда съм оставила чантата си в колата.

— Приятелите ти ми харесаха — извади той една цигара и запали клечка.

— Страхотни са. Сигурно е глупаво, но наистина бях малко нервна преди срещата ви. Чувствах се така, сякаш ще те представям на родителите си или нещо такова. О, Божичко — Клеър се строполи на облегалката на стола. — Не мога да повярвам, че говоря такива неща. Не ми обръщай внимание — представи си, че току-що пристигам — въздъхна дълбоко. — Боже, чувствам се като тийнейджърка. Мразя това.

— На мен пък ми харесва — пъхна ръка под брадичката й Кем и повдигна главата й. — Всъщност мисля, че направо съм луд по това. Преди десет минути седях и се окайвах, а сега дори не мога да си спомня защо.

Клеър го погледна. На светлината на примигващите звезди очите му изглеждаха почти черни. На устните му беше изписана уморена, но доволна усмивка. Усещането беше толкова силно, че почувства как стомахът й потреперва от усилие да остане спокоен.

— Рафърти, какви ги вършим с теб?

— Май още не съм наясно. Надявах се, че ти си.

Той добре го осъзнаваше, но не искаше да я улеснява.

— Защо не помислиш малко по въпроса? — седна на стола до нея. — Тъкмо съм насочил обектива към Венера. Искаш ли да погледне?

Клеър се намести и наклони глава.

— Харесва ми да бъда с теб — каза, докато наблюдаваше ярката червена звезда. — Искам да кажа, просто така — не само в леглото.

— Това е добре като начало.

— Но и сексът си го бива.

Кем се усмихна.

— Не мога да го оспоря.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че макар сексът да е наистина невероятен, не заради това съм… — „Пази се, помисли за себе си, мисли за себе си.“ — Не заради това съм тук.

— Добре — Кем хвана отпуснатата върху облегалката на стола ръка. — Защо тогава си тук?

— Просто исках да съм с теб — продължи да гледа тя през телескопа, но вече нищо не виждаше. — Окей?

— Аха — Кем поднесе ръката й към устните си и леко целуна пръстите й с романтичен жест, който я накара да се просълзи.

— Не искам да провалям всичко, Кем. Наистина много ме бива да провалям всичко.

— Всичко ще бъде наред, Щека. Наистина всичко.

Останаха да гледат звездите повече от час. Когато си тръгна, Клеър почти беше забравила за скритата книга.

 

 

Лиза Макдоналд беше ужасно ядосана. Освен това се беше загубила — ако питаха нея, беше някъде на майната си — и на всичкото отгоре колата й напълно се скапа. С последни искрици оптимизъм отново се опита да включи двигателя. В края на краищата беше изминала само стотина хиляди километра с тая кола. Завъртя ключа и се заслуша в хъркането — напълно безнадеждно. Колата се разтресе, но не запали.

Разярена, Лиза хлопна вратата на волво 72-ра година и вдигна капака. Тъй като основните й познания бяха в областта на балета, а не на автомеханиката, предварително знаеше, че напразно се хаби.

Луната беше почти пълна, а звездите блестяха ярко. Но тяхната светлина хвърляше само сенки по тъмното платно на пътя. Единственото, което се чуваше, беше монотонния хор на жабите и щурците. Повдигна със скърцане капака и го подпря с лоста. Проклинайки, мина откъм страната на шофьора и затършува из жабката. Брат й, който беше нейната будна съвест, нейната мъка и най-добър приятел, й беше купил прожектор и комплект инструменти за аварийни поправки.

— Всеки, който кара кола, трябва да може да сменя гума и да извършва най-елементарни поправки — измърмори Лиза, имитирайки Рой. — Я се разкарай, брат ми — допълни тя, но се почувства по-спокойна, когато от прожектора заструи ярък сноп светлина. Рой беше настоял да вземе силни батерии „Дурасел“.

Ако не беше тръгнала да го види и ако той не беше настоял да вземе влака, при което тя се почувствала задължена да тръгне с колата чак от Филаделфия, само за да го подразни, сега нямаше да се подреди така.

Смръщи вежди и отметна през раменете дългите си до кръста руси коси, след което насочи светлината към двигателя. Всичко й изглеждаше наред. Навсякъде беше черно и покрито със смазка.

Защо, по дяволите, тогава не искаше да върви?

И защо, за Бога, тя не бе закарала колата на преглед преди пътуването? Защото имаше нужда от нов чифт балетни обувки, а бюджетът й не позволяваше и двете наведнъж. Лиза си имаше свои приоритети. Дори и сега, застанала сама в тъмното до неподвижната си кола, тя пак не би постъпила другояче. Би си купила обувки за балет дори вместо храна, както впрочем често беше правила.

Уморена, ядосана и нетърпелива, заобиколи колата, осветявайки наоколо с прожектора. Забеляза някаква ограда, поле и група светлинки, които изглеждаха на около три километра. Виждаше се и гората — гъста и тъмна — и черната лента на шосето, която се губеше зад завоя.

Къде бяха бензиностанциите, телефонните кабини? Къде, за Бога, бяха заведенията Макдоналдс? Как можеха хората да живеят така. Затръшна капака и седна отгоре му.

Може би трябва да извади няколко страници от наръчника на скаутите и да остане тук, докато някой я открие. Погледна напред, после назад и нервно въздъхна. Дълго трябваше да чака, преди да се появи някаква помощ.

Би могла да тръгне пеш. С нейните сто и шейсет сантиметра и четирийсет и пет килограма Лиза може би изглеждаше крехка и дребничка, но строгите упражнения за танца бяха закалили тялото й. Навярно беше по-издръжлива от един среден защитник във футбола. Но накъде да тръгне и колко трябва да върви?

Твърдо решена, тя се върна при колата и взе картата с подробните указания, които Рой й беше дал и които тя изглежда бе объркала някъде. Остави вратата отворена и седна странично на седалката на шофьора, докато се опитваше да разбере къде точно се беше заблудила.

Беше минала Хейджърстаун. Сигурна беше, защото там отби от междущатската, зареди бензин и си взе една диетична кола. С известно чувство за вина си припомни, че беше се отбила и в един бар. След това стигна до шосе 64, точно както Рой й беше казал. Там зави надясно.

По дяволите! Лиза се хвана за главата. Завила е наляво, беше повече от сигурна. Мислено отново се върна на кръстовището, представи си от едната страна универсалния магазин, а от другата царевичната нива. Спря на светофара, дъвчейки шоколад, докато си тананикаше заедно с Шопен. Светлината се смени и тя зави. Веждите й съсредоточено се свиха. Дефектът на мисълта й, заради който объркваше ляво и дясно, беше постоянна тема на шеги в трупата. Когато танцуваше, винаги носеше на дясната си китка гумена лента.

Ами да, сега си спомни — наистина беше завила наляво.

Проблемът идваше от това, че по рождения тя беше левачка, но баща й настояваше да се научи да ползва дясната ръка. И сега, след двадесет години, все още продължаваше да ги обърква.

Жестоко беше да обвинява милия си стар татко за това, че сега седи в счупената си кола някъде на майната си, но все пак й помогна.

Значи неправилно е завила. Прокара през косата си дългите си деликатни пръсти. Това не беше чак толкова страшно. Трябваше просто да реши накъде да тръгне — напред или назад.

Лиза не беше от жените, които се паникьосват, и внимателно, често дори с малко инат, търсеше изхода от всяка ситуация. Така направи и сега, като се върна обратно по картата, посочвайки мястото на грешката и после продължи напред към най-близкия град.

Емистбъро, все окончателно решение. Освен ако не беше останала без капка мозък в главата, би трябвало да може да извърви около три километра направо по пътя. Така ще стигне до града, а при малко късмет може би и до някоя къща край пътя, откъдето ще може да телефонира на Рой и да му признае, че е глупава, неспособна и безотговорна. В тази ситуация признанието й се струваше по-добър вариант от това, да прекара цяла нощ в колата.

Пъхна ключовете в джоба на клина си, грабна дамската чанта и затвори.

Не беше планирала точно така да прекара вечерта. Представяше си как ще се изправи пред вратата на Рой, дванадесет часа по-рано, отколкото той очакваше. Искаше да го изненада и после да отвори бутилката шампанско, която носеше със себе си.

Не всеки ден можеше да обяви, че току-що е получила главната роля на Дулсинея в постановката на Дон Кихот. Макар че беше от онези жени, които лесно се сприятеляваха и поддържаха приятелства, нямаше никого другиго, с когото толкова много да й се искаше да сподели новината, както с брат си.

Представяше си как ще светне погледът му, когато му каже, как ще се разсмее и ще я грабне и завърти около себе си. Някога майка им я беше водила с упорито постоянство, ден след ден на уроци по танци. Но Рой беше този, който разбра желанието й, който я окуражаваше и който вярваше в нея.

Нещо прошумоля в храстите и като момиче, което беше живяло само в града, Лиза подскочи, изпищя и после изруга. „Къде е уличното осветление?“, питаше се тя и беше още по-доволна, че има прожектора под ръка.

За да се успокои, започна да си представя колко по-зле би могло да бъде. Можеше например да вали. Или пък да е студено.

Някъде се чу кукумявка и тя ускори крачка. Би могла да бъде нападната от банда изнасилвачи. Би могла да си счу крака. При тази мисъл тя потръпна. Счупеният крак беше по-страшен и от лудите престъпници.

След една седмица щяха да започнат репетициите. Представи си как грациозно изпълнява десетина завъртания „фуете“ и размахва черното дантелено ветрило.

Почти виждаше светлините, чуваше музиката и усещаше възхищението на публиката. В живота й не съществуваше нищо друго, нищо по-важно от танца. От шестнайсет години, без да е преставала да работи и да се моли, очакваше да получи шанс, за да се докаже като основна изпълнителка.

Сега го получи и щастлива, тя направи три пируета както си вървеше по средата на пътя. Всяка болка, всяка капка пот и всяка сълза, щяха да бъдат възнаградени.

Все още усмихната, забеляза колата, която беше отбила от платното в посока към гората. Първата й мисъл беше за спасение. Там може би имаше някой красив и сръчен мъж — Лиза мразеше да обръща внимание на външните качества, но в случая нямаше място за чувства — който би могъл да се оправи с колата й.

Но после спря в края на шосето, като се зачуди защо колата е закарана чак в храстите и е наполовина скрита в тях. Приближи с несигурни стъпки и повика:

— Ало? Има ли някой? — погледна отново към пътя, който приличаше на безкраен тъмен тунел и направи още една крачка, като внимателно избягна канавката. — Ало? Мога ли да помоля за помощ — насочи светлината надолу, за да вижда всичко, което би могло да доведе до изкълчване и тръгна по наклона. — Има ли някой? — погледът й се насочи към мястото, откъдето се чу прошумоляване. — Колата ми… — започна тя и спря.

Сякаш изплуваха от дърветата. Две призрачни фигури, загърнати в черно. Бяха без лица и без форма. Обзе я инстинктивен, безумен страх. Докато насочваше лъча нагоре към тях, ръката й потрепери. Отстъпи назад, обърна се, за да хукне, но те идваха бързо.

Лиза изпищя от болка и ужас, когато някой сграбчи косата й и безмилостно я издърпа. Усети как една ръка се обвива около кръста й и я повдига. В главата й се завъртяха всички черни женски кошмари. Започна да рита, ожесточено размахвайки дългите си крака, но усети само празно пространство. Продължи да удря с ръце и крака и успя да стовари прожектора върху нечий череп. Чу се стон, после псувня и хватката се поотпусна. Дръпна се да се освободи и чу как ризата й се разкъсва.

Нещо я удари през лицето, политна и погледът й се премрежи. После затича сляпо. Съзнаваше, че плаче. При всяко вдишване усещаше как гърлото й пари. Опита се да спре, защото през паниката си разбираше, че така могат да я чуят и проследят.

Даде си сметка, че тича през гората, напълно загубила ориентация. Падналите дънери се превръщаха в капани, а разлистените клони — в бариери. Беше като заек — бърз, но заслепен от страх, преследван безмилостно от глутницата. Обзета от ужас, Лиза се простря по очи. Тътенът от ударите на сърцето й беше толкова силен, че изобщо не чу приближаващите се зад гърба й стъпки.

Той я притисна в жестока хватка, удряйки силно коляното й в някаква скала. Дори заслепена от страх, чу изпращяването на костта. Кракът й се огъна, а тялото й се удари в земята със сила, от която я прониза жестока болка. Зъбите й се забиха в устните и тя усети вкуса на собствената си кръв.

Той пееше. „Боже мили“, беше единственото, което Лиза успя да си помисли. Той пееше. Усети миризмата на кръв.

Сега, когато я обърна, започна да чува по-добре. Хора, които преминаваха между дърветата. Викове. Приближаваха. Този, който я залови, все още не ги беше повикал. Виждаше очите му, само очите. И разбра, че борбата ще бъде на живот и смърт.

Той си мислеше, че я е усмирил. Лиза го виждаше. Самата тя усещаше страха, който се излъчваше от нея. Когато се премести и разкъса ризата й, тя заби нокти дълбоко в ръката му. Бореше се със зъби и нокти.

Но ръцете му се обвиха около врата й. „Ръмжи като животно“, мислеше зашеметена Лиза. Беше ранена, измъчена и съпротивата й отслабваше. Петите на маратонките й се забиха в пръстта.

Не можеше да диша — тя не можеше да диша. Очите й бяха широко отворени, сякаш щяха да изскочат, а той усмихнат я наблюдаваше. Омекнали и безсилни, ръцете й се плъзнаха по грубата материя на мантията му и се отпуснаха върху килима от листа.

Умираше. Лиза умираше. Ръцете й се забиха в сухите съчки. Неуверените й пръсти напипаха камък. Сърцето и дробовете й всеки момент щяха да се пръснат, но тя го вдигна и го стовари отзад върху главата му. Той изохка и ръцете му се отпуснаха. Докато поемаше първата глътка въздух, още веднъж го удари.

После с мъка се измъкна изпод него. Никога не беше изпитвала такава болка и й се искаше просто да легне и да плаче, докато всичко премине. Но чуваше гласовете, виковете, стъпките. Отново я обзе безумен страх и я накара да се изправи. Стисна здраво устни, защото кракът й се огъна и болката се изкачи чак нагоре към слабините й. Затича се все така накуцвайки и побягна между дърветата, добре съзнавайки, че другите са наблизо зад нея.

 

 

Клеър се чувстваше по-добре. Всъщност беше много по-добре. Докато караше обратно към къщи, почти си затананика. Не беше вярвала, че де седи отвън, да гледа звездите и да говори за разни незначителни неща, може да подейства толкова успокоително на разклатените й нерви. Съжаляваше, че не може да остане, че не може да се сгуши до него в леглото и да се любят или просто да си говорят, докато потънат в сън.

Анджи и Жан-Пол биха я разбрали, естествено. Но майка й доста успешно й бе втълпила някои предразсъдъци. Както и да е, и без това искаше да се върне, да се заключи в стаята и да разгледа книгата от кабинета на баща си.

Не биваше да я крие — още един извод, до който стигна през времето, прекарано с Кем. Ще я прочете и ще се опита да я разбере. Дори може да прегледа и останалите книги, които бяха в кашоните.

— Какво ще кажете, доктор Яновски — промърмори на себе си. — Няма нужда да се изръсвам по сто и петдесет долара, за да открия, че най-доброто решение е да се изправиш пред проблемите и после да се занимаеш с разрешаването им.

Освен това нямаше никакви проблеми. Отметна глава назад и вятърът разпиля косите й около лицето. Всичко ще бъде наред. Парадът в Емитсбъро щеше да отмине, хората щяха да поприказват малко и после отново всичко ще се успокои и ще се върне към монотонния си ритъм. Точно както тя го харесваше.

Видя фигурата, която притича от гората. Помисли, че е сърна и незабавно натисна спирачките. Колата занесе и се отклони, докато Клеър извиваше волана. Фаровете й рязко смениха посоката и осветиха фигурата — фигура на жена, както успя да забележи с нарастваща паника точно преди да чуе сблъсъка на левия калник с тялото.

— О, Господи. Мили Боже! — изхвърча Клеър като стрела от колата, а краката й се огъваха. Навън миришеше на гума, а до колата се беше строполила една жена. Клинът й беше напоен с кръв и ръцете й също бяха оцапани. — О, моля ти се, моля ти се, Господи — повтаряше на пресекулки Клеър, като клекна и внимателно отметна с треперещи пръсти падналите руси коси.

Лиза примигна, но едва успя да фокусира погледа си. Нещо беше наранило окото й, докато се провираше през дърветата.

— Помогнете ми — прозвуча дрезгавият й шепот, който едва се чуваше.

— Да, да. Съжалявам. Не Ви забелязах по-рано.

— Кола — Лиза се надигна, опирайки длани на асфалта и се подпря на лакът. Всяка дума изгаряше гърлото й като огън, но трябваше да накара да я разберат, преди да е станало късно. — Слава Богу. Моля ви, помогнете ми. Мисля, че не мога да стана сама.

— Може би не трябва да се движите — нямаше ли нещо за счупвания на врата и гръбначния стълб. Боже, защо не изкара курс за оказване на първа помощ?

— Те идват! Бързо! Моля ви! — Лиза вече се надигаше, подпряна на калника. — За, Бога, бързо!

— Добре, добре — не можеше да остави жената да лежи насред пътя, докато открие помощ. Колкото е възможно по-внимателно, Клеър я настани на предната седалка. — Ето така, чакайте…

— Тръгвайте. — Лиза се страхуваше, че може да загуби съзнание. С ръка върху дръжката на вратата тя извърна поглед към гората. Красивите й очи гледаха с нарастваща паника. — Тръгвайте бързо, преди да са ни открили.

— Ще ви закарам в болницата.

— Където и да е — покри с ръце окървавеното си лице Лиза. — Закарайте ме, където и да е, само не стойте тук — после се свлече на седалката, докато Клеър потегляше. Тялото й залитна и тя започна да губи съзнание. — Очите му — изхленчи тя. — О, Боже, очите му. Като на дявола.

 

 

Когато телефонът иззвъня, устата на Кем тъкмо беше пълна с паста за зъби. Изплю водата, изруга полугласно и се отказа да се изплакне. Вече за трети път звънеше.

— Ало?

— Кем.

Тази единствена сричка му беше достатъчна, за да разбере, че нещо не е наред.

— Клеър, какво има?

— В болницата съм. Аз…

— Какво стана? — извика той и грабна дънките, преметнати върху стола. — Много ли си ранена?

— Не съм аз. Аз съм добре — ръцете й трепереха толкова силно, че кафето от пластмасовата чашка се разплиска. — Стана злополука — една жена. Изскочи от гората. Помислих, че е сърна. Опитах се да спра. О, Боже, Кем, не знам колко съм я ударила. Не искат да ми кажат. Трябва…

— Идвам. Просто седни и затвори очи.

— Добре — притисна ръка към устните си. — Благодаря ти.

 

 

Сякаш изминаха часове. Седеше в приемната за спешни случаи и чуваше приглушените разговори, шляпането на краката по плочките, бръмченето на телевизора. Лено представяше обичайния си монолог и явно пак им вземаше ума. Келър не преставаше да се взира по петната кръв по блузата и дънките си и отново и отново си припомняше момента, когато удари спирачките.

Беше ли се поколебала? Беше ли карала много бързо? Отдала се беше на мечтите си. Ако беше внимавала повече, сега жената нямаше да бъде в хирургията.

„Боже, помисли си, дори не знам името й.“

— Клеър.

Замаяна, погледна нагоре към Кем.

— Дори не знам името й.

— Всичко е наред — целуна леко двете й ръце той и ги задържа в своите, убеждавайки се, че е здрава и нищо не й се е случило. По блузата й имаше кръв, но след първоначалната уплаха Кем разбра, че не е от нея. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

— Тя изтича пред колата и аз я ударих.

Забеляза, че лицето й е съвсем пребледняло, дори и устните. Зениците й бяха разширени. Когато опря ръка до бузата й, кожата беше студена и влажна.

— Някой прегледа ли те?

Тя го погледна с невиждащ поглед.

— Искам да разбера какво става. Трябва да знам. На теб ще ти кажат, нали? Моля те, Кем, не мога да го понеса.

— Добре. Не мърдай оттук. Няма да се бавя.

Наблюдаваше го как се приближава до една от сестрите и й показва картата си. След малко сестрата го поведе през фоайето. Когато се върна, носеше одеяло, с което я загърна.

— В хирургията е — все ръцете й, за да ги стопли между своите. — Може да отнеме известно време. Коляното и окото й са лошо ударени — изчака, докато Клеър здраво стисна устни и кимна. — Има някои вътрешни наранявания и множество рани по врата. Клеър, можеш ли да ми кажеш колко силно я блъсна? Далече ли я отхвърли ударът?

— Вече ме питаха за това.

— Кажи и на мен.

— Беше по-скоро като сблъсък. Бях почти спряла. Мислех, че ще успея да спра навреме. Извих силно колата вляво. Кълна се, по всичко изглеждаше, че ще мога да спра навреме. Но когато излязох, тя лежеше там и по нея имаше кръв.

Очите на Кем замислено се присвиха.

— Точно до колата ли беше?

— Да, почти под проклетата гума — притисна отново ръце към устните си. — Не знаех какво да правя. Тя ме помоли да й помогна.

— Говори ли с теб?

Клеър успя само да кимне с глава и се разтърси от ридания.

— Добре, спри за момент — прегърна я през раменете и леко я целуна по слепоочието. Същевременно мисълта му трескаво работеше. — Искаш ли вода?

Тя поклати глава.

— Добре съм. Просто непрекъснато я виждам как стои прикована в светлината на фаровете ми.

По-късно щеше да я попита и за това, но искаше да й остави малко време.

— Не говори, само ме слушай. Докторът от вътрешното отделение казва, че дрехите й били разкъсани. По тях и в косата й имало набити клончета и листа. Белезите по шията й показват, че е имало опит за душене.

— Но…

— Казваш, че е изскочила от гората. Ще можеш ли да ми покажеш къде точно?

— Няма да забравя скоро това място.

— Добре тогава — усмихна се Кем и забеляза, че лицето й започва да си възвръща цвета. — Искам да хвърля един поглед на колата ти, преди да те закарам у вас.

— Не мога да си отида. Не и преди да разбера.

— Недей да упорстваш, Щека.

— Не и преди да разбера — Клеър пое дълбоко въздух, преди да го погледне. — Тя бягаше от някого. Досега не го проумявах. Бях толкова уплашена. Аз не исках да я местя, но тя сама се опита да се качи в колата ми. Беше ужасена, Кем. Сигурно болките й са били страшни, но тя се опитваше на всяка цена да се добере до колата. Каза, че трябва да се махаме, преди да са ни открили.

Той я целуна по челото.

— Ще намеря някъде да легнеш.

— Не, не искам…

— Това е условие, в противен случай ще те кача в колата и ще те закарам вкъщи. Трябва да се успокоиш — въздъхна и добави: — Клеър, трябва да ти направим кръвен тест. За алкохол.

— Алкохол? — цветът отново се отдръпна от лицето й. — За Бога, Кем. Не съм пила. Знаеш го. Тъкмо бях излязла…

— Щека, това е за протокола — отново хвана ледената й ръка. — Заради твоята собствена безопасност.

— Добре — Клеър се загледа в Лено, който продължаваше с философските си шеги. — Прави, каквото трябва, шерифе.

— Майната му — искаше му се да я разтърси, но тя изглеждаше така, сякаш при най-малкото движение ще се разпадне. Повтаряше си, че трябва да бъде търпелив. — Клеър, тук съм, за да ти помогна. Има си процедура, тя е необходима. Ще я направя колкото е възможно по-лека за теб.

— Знам. Съжалявам — но не погледна към него. — Ще ти съдействам. Само ми кажи какво трябва да направя.

Искам пак да ми се довериш, помисли си Кем, но на глас изрече:

— Искам да направиш теста. Опитай се да се отпуснеш. Опитай се да ми имаш доверие — Клеър не отговори, но поне го погледна. — Освен това трябва да взема свидетелски показания от теб.

— О! — отново извърна поглед. — Като приятел или като шериф?

— Мога да бъда едновременно и двете — взе лицето й в ръце и го обърна към себе си. — Не се извръщай от мен, Щека. Свикнах с теб.

Клеър здраво стисна устни, уплашена, че ще проговори и още повече ще влоши нещата.

— Ще си тръгнеш ли, след като вземеш показанията?

Кем я гледаше и леко поглаждаше с палци скулите й.

— Предполагам, че тази вечер е много тежка за теб, затова имаш право на всякакви глупави въпроси. Но този беше последен.

Започваше да се чувства по-спокойна и почти успя да се усмихне.

— Може би няма да ми хрумнат други, ако просто хванеш ръката ми и я подържиш малко.

Кем пое ръката й в своята.

— Сега как е?

— По-добре — облегна глава на рамото му и притвори очи. — Много по-добре.