Нора Робъртс
Божествено зло (23)

Глава двадесет и трета

Клеър ходеше до болницата поне три пъти седмично. Обикновено заварваше при Лиза брат й, единия от родителите й или пък някой друг приятел. Но последната, която очакваше да види, настанена до стола на леглото, беше Мин Атертън.

— Клеър! — усмихна й се Лиза. Вече бяха махнали превръзката от нараненото й око и макар все още подпухнало и зачервено, нямаше трайно увреждане. Кракът й оставаше в специалния механизъм и вече бяха назначили следващата операция за втората седмица на юни.

— Здравей, Лиза. Мисис Атертън.

— Радвам се да те видя, Клеър — но Мин неодобрително погледна дънките, които Клеър бе избрала за посещението си в болницата.

— Мисис Атертън дойде да ми донесе цветя от дамския клуб — посочи Лиза бакърената ваза, пълна с пролетни цветя. — Нали са прекрасни?

— Да, наистина.

— Дамският клуб на Емитсбъро иска да засвидетелства на Лиза загрижеността на града — Мин щеше да се пръсне от гордост. Цветята може и да не бяха нейна идея, но тя се беше борила със зъби и нокти за правото да ги донесе. — Ами че ние направо се поболяхме от това, което се случи. Клеър ще ти каже, че ние сме едно малко спокойно градче с традиционни ценности и здрав морал. Иска ни се така да си остане.

— Всички са толкова мили с мен — Лиза изохка, като се раздвижи, и Клеър побърза да й намести отново възглавниците. — Вашият доктор Кремптън често идва да види как съм и да си поговорим. Една от сестрите, която също е от Емитсбъро, идва всеки ден — дори когато почива.

— Това сигурно е Труди Уилсън — одобрително поклати глава Мин.

— Да, Труди. Е, естествено, имам Клеър. — Лиза посегна и хвана ръката й. — Някой от пазара ми прати кошничка с плодове, а шерифът ме обикаля постоянно. Трудно е дори да повярва човек, че всичко това се случи.

— Ние сме шокирани — задъхано изрече Мин. — Мога да ти кажа, че всички в града бяха направо шокирани и ужасени от това, което ти се случи. Несъмнено е бил някой, който не е от нашия край — погледна отворената кутия шоколадови бонбони и си избра един. — Може би същият, който уби Биф Стоки.

— Уби?

На Клеър й се искаше да навре физиономията на Мин в бонбоните.

— Това стана преди седмици — бързо каза тя. — Няма нужда да се тревожиш.

— Не, наистина няма — съгласи се Мин и си взе още един бонбон. — Тук си в безопасност като в пашкул. Да, пълна безопасност. Споменах ли, че съпругът ми и аз направихме голямо дарение на тази болница преди години? Доста порядъчно — добави тя, преглъщайки бонбон с кокосов крем. — Поставиха паметна плоча с имената ни. Това е едно от най-хубавите заведения в щата. Не се тревожи за нищо, докато си тук. А пък някои разправят, че Биф Стоки си е получил заслуженото, макар че аз не съм съгласна с такова мнение. Все пак съм християнка. Да го пребият до смърт — изрече тя и не можеше да разбере дали удоволствието в гласа й се държи на информацията или на шоколадовите бонбони. — Беше нещо отвратително и ужасно — облиза останалия по пръстите й черешов ликьор. — Първото убийство в Емитсбъро от близо двайсет години. Съпругът ми е много разтревожен. Силно разтревожен. В края на краищата той е кмет.

— Мислите ли… мислите ли, че е бил същият човек, който ме нападна?

— Това е работа на шерифа — Клеър погледна предупредително Мин, но тя само й се усмихна.

— Да, точно така. Много сме доволни, че Кемърън Рафърти се завърна. Естествено, като момче той беше доста буен. Препускаше с мотоциклета си и все създаваше неприятности — разсмя се и свали обвивката на още един бонбон. — И често си намираше белята. Знам, че много хора смятаха, че ще свърши зад решетките. Не мога да отрека, че в началото изпитвах известно безпокойство, но ми се струва разумно, когато ще се издирват смутители реда, да се постави някой такъв по следите им.

— Кем има над десет години стаж в полицията — обърна се Клеър към Лиза. — Той не…

— Вярно е — прекъсна я Мин. — Работил е в столицата. Имал е някакви неприятности, доколкото разбрах, но ние сме доволни, че се върна тук. Емитсбъро не е Вашингтон. Всяка вечер гледам новините по Четвърти канал и направо настръхвам. Ами че те всеки божи ден имат поне по едно убийство, а ние тук само едно за двайсет години. Не че си нямаме своите трагични случаи.

Хоп — нов бонбон със сметанов крем, без устата й да спира да работи.

— Мисля, че Лиза не би искала…

— Сигурна съм, че това не може да помогне на момичето, но може да й бъде интересно да чуе за нещастията ни — прекъсна я отново Мин. — Клеър първа трябва да се съгласи с това, че е имало трагедии, особено след ужасното падане на баща й преди няколко години. Ами миналата година — малкият Майерс, който изпи някакъв препарат за почистване. Загубихме и петима младежи преди пет години при една автомобилна злополука — вината, естествено, си беше само тяхна — и освен това старият Джим Пофънбъргър, който падна по стълбите към мазето си и си счупи врата. И то само заради буркан динена туршия. Да, наистина сме имали трагични случаи, но не и престъпления.

— Толкова мило от ваша страна да дойдете чак дотук — твърдо изрече Клеър. — Знам колко е натоварен графикът ви.

— О, просто си изпълнявам задълженията — Мин потупа ръката й с лепкавите си пръсти. — Ние жените трябва да се подкрепяме. Когато нападнат някоя от нас, все едно, че всички сме нападнати. Дамският клуб не се занимава само с кулинарни разпродажби и лотарии.

— Моля ви да предадете на останалите от клуба моите благодарности за цветята.

— Непременно ще им предам. По-добре е да се връщам, за да приготвя вечерята. Мъжете обичат топла храна след работния ден.

— Предайте моите поздрави на кмета — каза Клеър.

— Ще предам — взе бялата си ленена чантичка. — Смятах да намина към теб, Клеър.

— О? — Клеър изобрази усмивка на лицето си.

— Сега… след като приятелите ти си заминаха за Ню Йорк. Не ми се искаше да се натрапвам, докато имаш гости.

— Много любезно от ваша страна.

— Трябва да ти кажа, че съм доволна, че не останаха по-дълго. Нали знаеш как приказват хората.

— За какво?

— Ами в края на краищата, скъпа, онази жена е черна.

Клеър я погледна студено.

— Така ли?

Сарказмът й изобщо не достигна до съзнанието на Мин.

— Колкото до мен, аз не съм чак толкова тесногръда. Живей и остави другите да живеят, така мисля. Дори миналата година бях наела едно чернокожо момиче от Шефърдстаун да идва веднъж седмично у дома. Наложи се да я уволня, заради мързела й, но, разбира се, това се случва и с други.

— Вие сте истинска хуманистка, мисис Атертън — язвително подхвърли Клеър.

Мин се усмихна на похвалата.

— Е, нали всички ние сме деца на бога.

— Да запеем алилуя — измънка под носа си Клеър и Лиза едва сдържа усмивката си.

— Но, както казах, смятах да намина към теб, за да разговаряме. Дамският клуб би искал да говориш на редовния ни месечен обяд.

— Да говоря?

— За изкуство, култура и разни такива. Смятаме, че дори бихме могли да осигурим репортери от Хейджърстаун.

— Ами…

— Щом си достойна за „Ню Йорк Таймс“, значи си достойна и за „Морнинг Хералд“ — потупа я по бузата Мин. — Като жена на политик знам колко е важна рекламата. Остави всичко на мен. Няма да се тревожиш за нищо, само си облечи нещо хубаво. Можеш да минеш покрай Бети и да видиш какво може да направи с косата ти.

— Косата ми? — Клеър прокара ръка през нея.

— Знам какви сте вие, артистите — бохеми и така нататък, но тук сме в Емитсбъро. Издокарай се и поговори малко за изкуство. Можеш да донесеш една-две скулптури и да ги покажеш. От вестника могат да направят някоя снимка. Ела вкъщи в събота около обяд.

— Тази събота?

— Ама, Клеър, ти трябва да помниш, че дамският клуб се събира за редовния си обяд всяка първа събота на месеца. Така е било и така ще бъде. Че нали майка ти три години беше председател. Недей да закъсняваш!

— Да… не…

— Всичко ще е наред. Лиза, грижи се за себе си. Много скоро ще дойда пак да те видя.

— Благодаря ви — изчака Мин да излезе и едва тогава се засмя. — Май ще трябва да повикам сестрата.

Клеър примигна.

— Зле ли ти е?

— Не, но ти изглеждаш сякаш те е газил влак.

— Да се издокарам — Клеър дълбоко въздъхна и се свлече в един стол. — Мразя дамски сбирки.

Лиза се засмя.

— Но ще видиш снимката си във вестника.

— Е, в такъв случай.

— Тя е доста… — започна Лиза.

— Първата дама на Емитсбъро е досадна като конска муха. Надявам се, че не те е разстроила много.

— Не, наистина не. Просто искаше да поклюкарства. Това за убийството… — Лиза сведе поглед към крака си. — Сигурно трябва да осъзная какъв късмет съм имала.

— Доктор Сю е най-добрият — Лиза я погледна учудено. — Проучих го. Ако някой може да те изправи отново на пръсти, това е той.

— Така казват и Роб и родителите ми — поглади чаршафа Лиза. — Не мога да мисля за бъдещето, Клеър.

— Тогава недей.

— Аз съм малодушна — леко се усмихна Лиза. — Не искам да мисля за утре и се опитвам да освободя спомените си от вчера. Преди мисис Атертън да дойде, в главата ми непрекъснато се въртеше някакъв припев. Опитах се да не му обръщам внимание, макар, че може и да означава нещо.

— Припев — хвана ръката й Клеър. — Можеш ли да ми кажеш?

— „Одо чика лака. Зодо…“ зодо нещо си. Безсмислици. Но не мога да си го избия от главата. Боя се, че нещо ми хлопа главата, но докторите още не са го открили.

— Мисля, че по-скоро е нещо, което си спомняш. Част от нещо. Каза ли на Кем?

— Не. Още не съм говорила с никого.

— Имаш ли нещо против да му кажа?

— Не — вдигна рамене Лиза. — Ако може да помогне нещо.

 

 

— Това момиче Макдоналд е започнало да си спомня разни неща — кметът Атертън деликатно заби вилицата в горещия ябълков сладкиш. — Може да се наложи да направим нещо.

— Да направим? — Боб Мийз подръпна яката на ризата си. Стягаше го. Всичко го стягаше. Дори и гащетата. — Беше тъмно. Тя нищо не видя. Пък и шерифът я наблюдава. И то доста внимателно.

Атертън поспря и мило се усмихна на Алис, която дойде да му долее чашата с кафе.

— Сладкишът е прекрасен както винаги.

— Ще предам. Бих искала да кажете на мисис Атертън, че цветята, които дамския клуб засади в парка, са прелестни. Много добре изглеждат.

— Ще остане доволна, че си ги харесала. — Набоде следващата хапка от сладкиша и я изчака да се премести към другата маса. Разсеяно си потропваше в такт с парчето на Уили Нелсън. — Още не сме сигурни какво точно е видяла — продължи той. — А шерифът не е сериозна пречка.

Боб отпи от кафето и се насили да го преглътне.

— Мисля… искам да кажа, някои от нас мислят, че нещата малко излизат от контрол… — неуверено се запъна и млъкна, щом видя ледените мълнии в очите на Атертън.

— Някои от нас? — внимателно каза Атертън.

— Ами просто… винаги е било… — „забавно“ беше думата, която му идваше наум, но тя звучеше толкова неподходящо. — Искам да кажа, че само се забавлявахме. Не сме имали неприятности.

— Навярно си твърде млад, за да си спомняш Джак Кимбъл.

— Ами, да. Искам да кажа… не беше по мое време. Но през последните една-две години нещата започнаха да се променят — погледът му се стрелна из помещението. — Жертвите… и Биф. Някои от нас се притесняват.

— Съдбата ни е в ръцете на Господаря — кротко му напомни Атертън, както би напомнил на всеки недисциплиниран ученик някоя наредба. — Него ли питаш? Или мен?

— Не… Не. Просто аз… някои от нас се питат дали не трябва малко да се поотдръпнем, за да оставим нещата да се успокоят. Блеър Кимбъл е разпитвал…

— Репортерска напаст — неопределено махна с ръка Атертън. — Няма да остане тук задълго.

— Но Рафърти ще остане — настоя Боб. — И щом се разбере за Сара…

— Курвата си получи заслуженото — Атертън се наведе напред с любезно изражение на лицето. — Каква е тази слабост, която виждам? Това не ми харесва.

— Просто не искам неприятности. Трябва да мисля за жена си и децата.

— Да, жена ти — Атертън отново седна изправен и обърса устни с хартиената салфетка. — Може би ще искаш да знаеш, че Бони-Сю се чука с друг мъж.

Боб пребледня като мъртвец, после целият се изчерви.

— Това е лъжа! Долна лъжа!

— Внимавай! — изражението на Атертън изобщо не се промени, но Боб отново стана блед. — Жените са курви. Такива са си. Искам да ти напомня, че няма връщане назад от пътя, който си избрал. Ти си белязан. Някои се опитаха да се измъкнат, но си платиха.

— Не искам неприятности — тихо продума Боб.

— Разбира се. Няма и да имаме такива, освен ако сам не си ги създадеш. Момчето ще наблюдава Клеър, и то добре ще я наблюдава. Други наблюдават Лиза Макдоналд. И теб — отново му се усмихна той. — Имаме две задачи за теб. Първата е да кажеш на тези, които са недоволни, че има само един главен жрец. Втората е да вземеш онази статуя от гаража на Кимбъл и да я занесеш на нашето място в гората.

— Искаш да открадна онова метално чудо от гаража под носа на Клеър?

— Бъди изобретателен — потупа го по ръката Атертън. — Знам, че мога да разчитам на лоялността ти — и на страха ти.

 

 

Кем все пак се обади още веднъж до Флорида. С цената на много време и голяма настойчивост успя да проследи пътя на бившия шериф от Форт Лаудърдейл до Маями и накрая до един малък град близо до Лейк Окихоби. Паркър се беше местил от град на град всеки шест месеца. За Кем това приличаше повече на бягство.

Но то какво?

— Шериф Арнет.

— Шериф Арнет, тук е шериф Рафърти от Емитсбъро, Мериленд.

— Мериленд ли? Как е времето?

Кем погледна към прозореца.

— Май идва дъжд.

— При нас е трийсет градуса и слънчево — доволно изрече Арнет. — Какво мога да направя за вас, шерифе?

— Опитвам се да хвана следите на човека, който изпълняваше длъжността преди мен. Името му е Паркър. Гарет Паркър. Той и жена му Беатрис са се преместили във вашия район преди около година.

— Спомням си семейство Паркър — отвърна Арнет. — Наеха къща край езерото. Купиха си каравана. Искаха да попътуват.

Кем разтри мястото между веждите, за да премахне болката.

— Кога заминаха?

— Не са. И двамата от десет месеца лежат в Сайпрес Нол.

— Мъртви ли са? И двамата?

— Къщата изгоря го основи. Не са имали противопожарни детектори. И двамата са били в леглото.

— Каква беше причината за пожара?

— Цигара в леглото — отвърна мъжът отсреща. — Къщата беше изцяло от дърво. Пламнала е като кибрит. Казвате, че е бил шериф преди вас?

— Точно така.

— Интересно. Разправяше на всички, че е пенсионер от застрахователния бранш и че са от Атланта. Имате ли представа защо е направил това?

— Може би. Искам да видя копие от полицейския доклад, шерифе.

— Мога да го уредя… ако ми кажете какво търсите.

— Има вероятност смъртта на семейство Паркър да е свързана с едно убийство тук.

— Така ли? — Арнет замълча. — Може би и аз трябва да погледна още веднъж.

— Имали ли са посетители?

— Нито един. Живееха сами. Струваше ми се, че на жената й се искаше да се установят, но Паркър нямаше търпение да тръгне. Май не са успели да тръгнат навреме.

— Да, май не са.

 

 

Петнадесет минути по-късно Кем откри Бъд, който поставяше квитанция на буика, паркиран в червената зона пред библиотеката.

— Не мога да разбера защо мисис Атертън продължава да спира тук — започна да обяснява той. — Сигурно ще пристигне и ще ми одере очите.

— Кметът ще плати глобата. Бъд, трябва да говоря със Сара. Искам и ти да дойдеш с мен.

— Разбира се — прибра кочана с квитанциите. — Някакви неприятности ли има?

— Не знам. Хайде да идем пеш.

Бъд приглади с ръка зализания си перчем.

— Шерифе, не бих искал да… Искам да кажа, че точно сега Сара има малко проблеми. Двете с мама много се караха напоследък.

— Съжалявам, Бъд, но трябва да й задам няколко въпроса.

— Ако е направила нещо… — помисли си за мъжете, които се качваха в стаята й. — Може и да ме послуша. Мога да се опитам да я накарам да се стегне.

— Просто ще поговорим с нея — заобиколиха парка, където Мици Хаубейкър люлееше най-малкото си дете, а мистър Финч разхождаше йоркширците си. — Дамският клуб е засадил много хубави цветя тази година.

Бъд погледна към петуниите. Знаеше, че Кем се опитва да разсее неловкото положение, но не се получаваше.

— Сара просто си обърка живота. Никога не е имала това, което искаше. Момчетата винаги я преследваха, но невинаги бяха добри с нея — погледна към Кем, после извърна поглед и се покашля.

— Това беше отдавна, Бъд. И наистина не бях много добър.

Стигнаха до кръчмата и заобиколиха отзад.

— Колата й я няма.

— Виждам — промърмори Кем. — Ще проверя кога е на смяна — той почука на задната врата на бара.

— Затворено е, да ви вземат мътните. Ще отворим чак в пет.

— Рафърти е.

— Не ми пука. Дори Всевишния да е дошъл за „Будвайзер“, пак е затворено.

— Не искам да пия, Клайд. Търся Сара.

— И ти, и половината мъже в тоя град — отвори вратата Клайд и намръщено ги изгледа. От канцеларията му, която приличаше на кутийка, се чуваше сигналът за началото на една от многосерийните сапунени опери. — Не може ли човек да седне спокойно пет минути?

— Кога ще дойде Сара довечера?

— Тая никаквица… — спря се, защото изпитваше симпатия към Бъд. — Трябва да дойде в четири и половина. Както трябваше да дойде и вчера, и оня ден. Тая седмица не благоволи изобщо да се появи.

— Не е идвала на работа?

— Да, не е идвала на работа. Нали това ви казвам. Не си е показвала задника тук от събота — размаха пръст към Бъд. — Ако я видиш, кажи й, че е уволнена. Взех момичето на Дженкинс да поеме нейната смяна.

— Идвала ли е горе? — попита Кем.

— Откъде да знам, майната му? Аз съм един от малкото в тоя град, дето не се качват по тия стълби — извърна той поглед, понеже му беше неудобно да гледа лицето на Бъд. Но сами си бяха виновни — прекъсваха любимото му предаване.

— Имаш ли нещо против да погледнем горе?

— На мен ми е все едно. Ти си законът, а той й е брат.

— Ами ключ, Клайд?

— Исусе Христе! — обърна се и затършува в едно чекмедже. — Кажете й, че ако до края на седмицата не ми донесе наема за този месец, ще я изпъдя. Не обичам да правя компромиси — хвърли ключовете в ръцете не Кем и затръшна вратата.

— Затова го обичам — каза Кем, — заради сладката му усмивка и слънчевия му характер.

— Сара няма навик да не идва на работа — каза Бъд, докато се изкачваха по стълбите. — Иска да спести, за да се премести в голям град.

— Нали се е карала с майка ти — припомни му Кем. — Може да е решила да си вземе някой ден, за да се поуспокои — той почука, изчака малко и пъхна ключа в ключалката.

Стаята беше почти празна. Килимчето си беше на мястото — плетено и с разнищени краища. Сгъваемото легло не беше оправено и червените чаршафи от изкуствена материя бяха смачкани. Имаше лампа, скрин с липсващо чекмедже и разкривена тоалетна масичка. По нея се беше наслоил прах и Кем ясно видя петна от шишенца и бурканчета. Отвори шкафа и установи, че е празен.

— Изглежда се е изнесла.

— Не може да замине така. Знам, че й беше писнало от мама, но щеше да ми каже.

Кем дръпна едно чекмедже.

— Дрехите й ги няма.

— Да, но… — Бъд се почеса по главата. — Не може да замине така, Кем. Щеше да ми каже.

— Добре, ще проверим как стоят нещата. Защо не погледнеш в банята?

Кем отвори останалите чекмеджета, извади ги и ги огледа отзад и отдолу. Опитваше се да не мисли за Сара като за отделна личност, да не си спомня как е изглеждала през изминалите години. Нито пък изглеждаше последния път, когато я видя. Имаше голяма вероятност да й е дошло до гуша и да се е махнала. Като й свършат парите ще се върне.

Но докато оглеждаше празните чекмеджета на тоалетната масичка, непрекъснато си мислеше за телефонното обаждане в събота през нощта.

Те я убиват.

На гърба на най-долното чекмедже откри залепена пачка банкноти в найлонов плик. Докато ги броеше, мъчителното свиване в стомаха му се усили.

— Оставила е половин шишенце тоалетно мляко и няколко… — Бъд спря на вратата на банята. — Какво е това?

— Намерих ги залепени на чекмеджето. Бъд, тук има четиристотин и трийсет и седем долара.

— Четиристотин? — очите на Бъд смаяно и безпомощно се впиха в банкнотите. Тя спестяваше. Спестяваше, за да се премести. Кем, никога не би заминала без тези пари — погледът му се вдигна към Кем, а той самият се свлече на ръба на леглото. — Боже Господи! Какво ще правим сега?

— Ще се обадим на момчетата от щатската и ще пуснем съобщение за издирване. Освен това ще поговорим с майка ти — пъхна пластмасовото пликче в джоба си. — Бъд, Сара имаше ли нещо общо с Паркър, преди той да напусне града?

— Паркър? — погледна го слисан Бъд и се изчерви. — Предполагам, че може и да е имала. Божичко, Кем, да не мислиш, че е отишла във Флорида, при Паркър. Тя му се подиграваше. Не ми изглеждаше да има нещо с него. Просто той… Тя си спестяваше пари — тихо повтори той.

— Казвала ли ти е някога нещо за него? Например, че участва в някакъв клуб?

— Клуб ли? Искаш да кажеш нещо като „Лосовете“…

— Да, нещо такова.

— Имаше навик да виси в Клуба на ветераните. Нали знаеш. Казвам ти, не е отишла при Паркър. Та тя едва го понасяше. Не може да е напуснала града, да остави парите и семейството си и да отиде при Паркър.

— Да, и аз така мисля — постави ръка на рамото на Бъд. — Бъд, с кого другиго спеше?

— Господи, Кем!

— Съжалявам. Трябва да започнем отнякъде. Някой създаваше ли й неприятности, преследваше ли я?

— Дейви Рийдър непрекъснато я молеше да се омъжи за него. Тя само се смееше. Оскар Руди доста я задиряше, но доколкото знам, никога не е идвал тук. Сара казваше, че се страхува от жена си. Предполагам и доста от останалите. Казваше, че повечето почтени граждани на Емитсбъро и околностите са се качвали тук. Така си приказваше, но това нищо не значи.

— Добре, защо не отидем най-напред да се обадим?

— Кем, мислиш ли, че нещо й се е случило? Нещо лошо?

Понякога лъжата е по-добрия вариант.

— Мисля, че се е ядосала и е запрашила. Сара винаги първо действа, после мисли.

— Да — по липса на избор Бъд се залови за думата. — Като й мине, ще се върне и ще почне да се увърта около Клайд и да го придума да я върне на работа.

Но когато си тръгваха от тясната стаичка, и двамата не вярваха в това.

 

 

Джолийн Бътс седеше в кухнята и съставяше списъци. За първи път от много седмици си беше взела свободен следобед. По средата на седмицата обикновено следобедите бяха по-спокойни и тя си помисли, че Уил би могъл да се справи и без нея.

Не всеки ден синът ти се дипломира.

Съжаляваше, че Ърни не проявява интерес към колеж. Но в края на краищата и тя не беше постъпила в колеж, а нещата се подредиха много добре. Уил си беше представял Ърни като дипломиран колежанин и сега беше горчиво разочарован. Но той никога не може да се примири и с факта, че Ърни отказа да работи в пицарията след училище.

И двамата с Уил сами се бяха подготвили за това разочарование, мислеше си тя. Работиха толкова упорито, за да успеят, така че да предадат на Ърни добре разработен бизнес. А той беше предпочел да налива бензин.

Е, момчето беше почти на седемнайсет. На неговите години тя също беше сервирала доста разочарования на родителите си. Просто й се искаше… Джолийн остави писалката. Просто й се искаше синът й да се усмихва по-често.

Чу го, че пристига и веднага се разведри. Толкова отдавна двамата не бяха сядали в кухнята да си поговорят. Както в миналото, когато момчето се връщаше от училище и двамата си похапваха сладки и заедно се мъчеха над задачите по математика.

— Ърни — чу го как колебливо се спря на стълбите. Момчето прекарваше прекалено много време в стаята си. Прекалено много стоеше сам. — Ърни, в кухнята съм. Ела при мен.

Той влезе пъхнал ръце в джобовете на дънките си. На Джолийн й се стори, че изглежда прекалено блед, но си спомни, че в понеделник не се чувстваше добре. „Малка нервна треска преди дипломирането“, помисли си тя и му се усмихна.

— Какво правиш тук?

Прозвуча й по-скоро като обвинение, но тя се опита да се усмихне.

— Взех си няколко часа почивка. Все не мога да запомня графика ти. Днес работиш ли?

— След пет.

— Добре, значи имаме малко време — стана и вдигна капака на порцелановия готвач, в който държаха бисквитите и сладките. — Взела съм малко шоколадови сладки.

— Не съм гладен.

— От няколко дни не се храниш добре. Още ли си болен? — понечи да докосне челото му с ръка, но той рязко се отдръпна.

— Не искам никакви сладки, разбра ли?

— Добре — стори й се, че пред нея стои някакъв непознат с твърде мрачен поглед и твърде бледа кожа. Ръцете му неспокойно шаваха в джобовете. — Добре ли прекара днес в училище?

— Нищо не правим, ходим само за присъствие.

— Ами… — усети как усмивката й става по-неуверена и се опита да изглежда по-бодра. — Знам как е. Последната седмица преди дипломирането е като последната седмица преди да те пуснат от затвора. Изгладих ти униформата.

— Хубаво. Имам си работа.

— Исках да говоря с теб — затършува тя из списъците си. — За събирането.

— Какво събиране?

— Нали знаеш, говорихме за това. В неделя след връчването на дипломите. Пристигат дядо и баба и леля Марси. А също и Нана и Франк от Кливланд. Не знам къде ще ги настаним всички за спане, но…

— Защо трябва да идват?

— Ами, заради теб. Знам, че имаш само две покани за официалната част, тъй като училището е малко, но не означава, че не можем да се съберем и да си направим тържество.

— Казах ти, че не искам.

— Не, каза, че не те интересува — остави списъка и се опита да потисне раздразнението си.

— Добре де, не ме интересува и не искам тържество. Не искам да виждам никой от тези хора. Не искам изобщо никого да виждам.

— Страхувам се, че ще ти се наложи — чуваше собствения си категоричен, строг и безкомпромисен глас и осъзна, че звучи точно като собствената си майка. „пълен цикъл“, помисли си тъжно Джолийн. — Вече всичко е уредено, Ърни. Майката и вторият баща на баща ти ще пристигнат в събота вечерта заедно с някои от братовчедите. Още няколко души ще пристигнат в неделя — вдигна ръка, за да спре протестите му, и я задържа като регулировчик, който спира движението на колите — още една от привичките на майка й. — Така че ти може и да не искаш да ги видиш, но те искат да те видят. Гордеят се с теб и искат да бъдат съпричастни към тази важна стъпка в живота ти.

— Свършвам училище. Какво толкова го правите на въпрос?

— Не ми говори така — пристъпи към него майка му. Беше по-висок на ръст, но тя имаше на своя страна авторитета на майчинството. — Не ме интересува дали си на седемнайсет или на сто и седем, никога не ми говори по този начин.

— Не искам тълпа глупави роднини тук — гласът му потрепери и той се уплаши, че няма да може да го удържи. — Не искам тържество. Аз се дипломирам, нали така? Нямам ли право на избор?

В сърцето си тя го разбираше. Помнеше какво е да си в капана на родителските ограничения. Някога тя също не ги разбираше.

— Съжалявам, но мисля, че нямаш. Това са само няколко дни от живота ти, Ърни.

— Разбира се — от моя живот — ритна стола той. — Това си е моят живот. Така и не ми оставихте избор и когато се преместихте тук. Защото щяло да е „добре“ за мен.

— Двамата с баща ти смятахме, че наистина ще бъде. Смятахме, че ще е добре за всички.

— Да бе — направо страхотно. Откъсвате ме от всичките ми приятели и ме забивате в някакъв тъп град, където всички деца говорят за стрелба по елени и отглеждане на прасета. А пък мъжете обикалят наоколо и убиват жени.

— За какво говориш? — Джолийн постави ръка на рамото му, но той отново се отдръпна. — Ърни, знам за онази жена, която беше нападната, и това е направо ужасно. Но тя не беше убита. Тук не стават такива неща.

— Ти нищо не знаеш — лицето му беше бледо като на мъртвец, а очите му бяха влажни и гледаха злобно. — Нищо не знаеш за този град. Нищо не знаеш и за мен.

— Знам, че те обичам и се тревожа за теб. Може би прекарвам твърде много време в ресторанта и не можем да си поговорим. Седни сега. Седни при мен и нека да си поговорим.

— Много е късно — покри лицето си с ръце и се разплака, така както не го беше виждала да плаче от години.

— О, миличък. Хайде, ела тук, скъпи. Кажи ми какво мога да направя.

Но когато го прегърна, той се отскубна. Погледът му вече не беше злобен, а направо като безумен.

— Много е късно. Вече направих избор. Вече го направих и е много късно за връщане назад. Просто ме остави сам. Остави ме сам, така ще е най-добре.

Втурна се навън. И колкото по-силно го викаше Джолийн, толкова по-бързо бягаше.