Серия
Патрул във времето (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Delenda Est, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

7

Лятната резиденция на Литорн бе разположена на южния бряг на Нантъкит, недалеч от едно рибарско селище, от което я отделяше висока стена. Архитектурата на посолството бе в същия стил, като сградите в самия Литорн — продълговати дървени къщи с извити като на наежена котка покриви. Дворът отпред бе застлан с широки мраморни плочи.

Еверард успя да хапне набързо, докато корабът влизаше в залива. В пристанището имаше друг, значително по-голям параход, край който се разхождаха сурови мъже с мрачен и свиреп изглед.

Арконски произнесе възбудено:

— Виждате ли, вече са докарали вашата вълшебна машина! Ще можете веднага да ни я покажете.

Като чу тези думи сърцето на Еверард заблъска още по-лудо.

Гостите, както настойчиво ги величаеха кимврите, бяха отведени в голяма стая, където Арконски склони коляно пред един идол с четири лица — същия този Свантевит, когото датчаните от другия свят дялаха от свещено дърво. В камината гореше огън, но Еверард не обръщаше внимание на нищо: очите му бяха приковани в хронокатера, лъснал в цялото си никелирано великолепие на няколко сантиметра от пода.

— Научих, че нашите са положили немалко усилия да се сдобият с това чудо в Катувелаунан — съобщи Бьорик. — Дали сме доста жертви, но останалите са успели да се измъкнат от преследването.

Той докосна боязливо ръкохватката на катера.

— Тази каляска наистина ли може да ви достави във всяко място по желание на кочияша?

— Да — кимна Еверард.

Дейрдре го погледна с презрение, каквото никога досега не бе изпитвал. Стоеше с високомерно изражение малко встрани, стараейки се да подчертае невидимата стена между тях.

Арконски я заговори, сетне поиска да преведе казаното. В отговор девойката се изплю презрително в краката му.

Бьорик въздъхна и се обърна към Еверард.

— Бихме искали да направим малка демонстрация. Аз ще се кача с вас, но ви предупреждавам — револверът ми ще бъде опрян в гърба ви. Всеки път първо ще ми казвате какво възнамерявате да правите, инак започвам да стрелям… Сигурен съм — побърза да добави той, — че ще си останем добри приятели.

Еверард кимна с привидно безразличие. Нервите му бяха опънати до краен предел, а дланите му се потяха обилно.

— Преди това трябва да прочета някои заклинания — обяви Менс. Очите му блестяха възбудено. Той хвърли поглед на пространствено-времевия брояч. След това премести поглед към Ван Сараук, изправен под дулата на Арконски и още няколко войници. Дейрдре седеше на същата пейка встрани от останалата група. Еверард премери на око разстоянието от хронокатера до пейката, вдигна ръце към небето и произнесе с напевен глас на темпорален:

— Ван, ще се опитам да те измъкна. Не мърдай от мястото си дори на милиметър — повтарям, на милиметър. Ще се наложи да те вдигна в движение. Ако всичко стане така, както съм го замислил, ще се върна точно една минута, след като се изпарим с нашия космат приятел.

Венерианецът седеше с абсолютно безизразно лице, но по челото му бяха избили едри капки пот.

— Много добре — добави Еверард на своя развален кимврийски. — Седнете отзад, Бьорик, а аз ще пришпоря моя вълшебен кон.

Светлокосият гигант кимна и се подчини. Още докато се наместваше зад кормилото, Еверард почувства опрения в гърба му пистолет.

— Кажете на Арконски, че след половин час се връщаме — подхвърли той през рамо.

Времето в този свят се измерваше почти като в техния — според древните вавилонски традиции. След като Бьорик преведе, Еверард продължи:

— Първо ще се появим насред океана и ще увиснем над него.

— Д-добре — въздъхна неуверено Бьорик.

Менс настрои бордовия компютър на хиляда фута височина и десет мили в източна посока, след това включи стартера.

Двамата седяха като вещици върху метла, вторачени в синьо-зеления простор на вълните, а в маранята се очертаваше далечния бряг. Силният вятър ги брулеше в лицата и Еверард неволно стисна седалката с колене.

— Е? — попита той. — Харесва ли ти?

— Това е… това е прекрасно. — Колкото повече Бьорик привикваше с обстановката, толкова по-стремглаво растеше ентусиазмът му. — Нашите въздушни балони са нищо. С такива машини ще можем да литнем в небесата над вражеската линия и да изпепелим с огън противника.

В тези думи Еверард най-сетне откри макар и слабо оправдание за това, което възнамеряваше да извърши.

— Сега ще полетим право напред и катерът ще се плъзга по въздуха — извика през рамо, а Бьорик нададе възторжен вик.

Той включи руля за маневриране. За няколко секунди катерът разви шеметна скорост, направи лупинг и излезе от него с остро пикиране. Предчувствайки какво ще стане Еверард едва се задържаше на седалката. Така и не разбра кога точно изпадна Бьорик — само с крайчеца на окото успя да зърне летящата като камък надолу човешка фигура. Дори това му стигаше да почувства съжаление. Патрулният въздъхна и намали скоростта, докато хронокатерът постепенно увисна неподвижно над водната повърхност. Все още го тресеше — ако Бьорик бе натиснал спусъка, сега и той щеше да е там, долу… Междувременно го заглождиха угризения, но той ги прогони и се съсредоточи върху проблема със спасяването на Ван Сараук.

Нагласи пространствения програматор на един фут от пейката, където се намираха пленниците и зададе времето — точно една минута след отпътуването им с Бьорик. Дясната му ръка не се отделяше от таблото на програматора — предстоеше му да действа със светкавична бързина — а лявата, за всеки случай, остави свободна.

Дръжте си шапките, момчета! Излитаме!

Машината изникна във въздуха точно пред Ван Сараук. Еверард сграбчи венерианеца за ризата и го притегли към себе си в периметъра на пространствовремевото силово поле. В същото време дясната му ръка, извършила всички необходими настройки, вече натискаше стартера.

В металната повърхност на хронокатера рикошира куршум. За миг Еверард зърна разкривеното от ярост лице на Арконски. След това всичко изчезна и те се озоваха на затревен хълм, спускащ се към морето — две хиляди години по-рано.

Едва сега шокът от преживяното напомни за себе си — Еверард почувства, че губи сили и се отпусна върху таблото. Но бързо дойде на себе си, когато в ушите му отекна уплашен вик. Обърна се да провери какво става с Ван Сараук и зяпна от изненада…

Ръката на венерианеца все още обгръщаше талията на Дейрдре.

* * *

Вятърът стихна, в морето се застигаха широки, пенести вълни, а по небето се носеха перести облаци.

— Не мога да кажа, че те осъждам, приятелю. — Еверард крачеше напред-назад покрай хронокатера, забол поглед в земята. — Но твоята постъпка несъмнено усложнява положението ни.

— А какво трябваше да направя? — попита венерианецът с болка в гласа. — Да я оставя на милостта на онези негодници, а след това да унищожа света, в който живее?

— Забрави ли хипноблока, който са ни въвели още в Академията? Без разрешение не можем да й разкрием истината, колкото и да го желаем. Аз, лично, нямам подобно желание.

Еверард погледна девойката. Все още изглеждаше малко объркана, но очите й блестяха възбудено, дори радостно. Вятърът развяваше косите й и полите на дългата й рокля. Тя разтърси глава, сякаш да прогони неприятен кошмар, изтича при патрулните и ги хвана за ръце.

— Прости ми, Менслах — бяха първите й думи. — Трябваше да се досетя, че не си способен да ни предадеш.

Последва цял дъжд от целувки, на които, естествено, отвръщаше само венерианецът. Еверард, кой знае защо, си спомни за Юда.

— Къде се намираме? — попита ги тя. — Прилича на Ланголен, но е твърде безлюдно. Или може би това са Щастливите острови?

Тя заподскача на един крак и взе да танцува сред цветята.

— Може ли да се поразходим малко, преди да се върнем у дома?

Еверард въздъхна тежко.

— Дейрдре, боя се, че имам лоши новини за теб — рече той. Тя замръзна. Лицето й изведнъж се смали. — Ние не можем да се върнем. Заклинанието, което използвах, ни спаси живота. Но то отряза пътя ни назад. Нямах друг избор.

— И… никаква надежда? — Еверард едва долови гласа й.

— Не — отвърна той, чувствайки влага в очите.

Тя се обърна и бавно се отдалечи.

Ван Сараук понечи да я последва, но се отказа и седна до приятеля си.

— Какво й каза?

Еверард повтори.

— Според мен, това е най-добрият компромис — приключи той. — Не мога да я изпратя обратно в един свят, който ще спре да съществува.

— Прав си.

Известно време Ван Сараук седя, зареял поглед в морето. След това попита:

— Това коя година е? Преди или след Христа? Нали трябваше да напипаме ключовия момент. Какво ще кажеш да потърсим някой местен отдел на Патрула за помощ?

— Съгласен.

Еверард се изтегна на тревата и се загледа в небето. Чувстваше се буквално смазан от невероятното физическо изтощение след всичко, което бяха преживели.

— Събуди ме, като се върне Дейрдре — промърмори той. — Мисля, че ще успея, ако ми помогне.

Тя се върна със сухи очи, макар по лицето й да личеше, че е плакала. Когато я попита дали ще помогне за тяхното спасение, момичето кимна.

— Разбира се. Сега животът ми принадлежи на тези, които ме спасиха.

— Да де, след като те забъркахме в тази история. Всъщност става дума само за някои исторически сведения. Чувала ли си, че човек може да бъде приспан и на сън да прави всичко, което му наредят?

Тя кимна неуверено.

— Веднъж видях да го правят знахарите-друиди.

— Няма да ти причиня никаква болка. Искам само да заспиш и насън да си спомниш всичко, което знаеш, дори онова, което отдавна си смятала за забравено. Ще стане бързо.

Дейрдре бе толкова доверчива, че чак му стана съвестно. Използвайки методите, научени в Академията, той я въведе в дълбоко хипнотично състояние с пълно разкриване на паметта и извлече всичко, което някога бе чела, или чувала за Втората Пуническа война. Сведенията бяха напълно достатъчни за осъществяване на неговия замисъл.

През 219 година преди нашата ера Ханибал Барка, владетел на картагенска Испания, обсадил Сагунт. След осеммесечна обсада градът най-сетне паднал и това дало началото на отдавна замислената война с Рим. През първите дни на май 218 година пресякъл Пиренеите начело на армия от 90 000 пешаци, 12 000 конници и 37 слона, отдъхнал за кратко в Галия, а след това прехвърлил Алпите. Загубите му по пътя били огромни: в края на същата година до границите на Италия се доближили едва 20 000 пешаци и 6 000 конници. Въпреки това край река Тицин той срещнал и разгромил превъзхождащия го по сила противник. Следващата година Барка провел още няколко кръвопролитни, но победоносни сражения с римляните и влязъл в Апулия и Кампан.

Апулийците, луканите, брутите и самнитите преминали на негова страна. Квинт Фабий Максим повел ожесточена война, която разорила Италия, но така и нищо не решила. По същото време Хаздрубал Барка спешно събирал в Испания нова войска и в 211-та пристигнал със свежи подкрепления. През 210 година Ханибал завзел и изгорил Рим, а към 207-ма и последните градове на някогашната империя били принудени да се предадат.

— Това ми трябваше — въздъхна Еверард и поглади блестящата коса на девойката. — А сега заспи, спи спокойно и се събуди с радост в сърцето.

— Какво ти разказа? — поинтересува се ван Сараук.

— Цял куп важни подробности. — Разпитът бе продължил близо час. — Едно нещо ми направи особено впечатление: макар прекрасно да познава историята на онази епоха, тя нито веднъж не спомена името Сципион.

— Кой е този? — наостри уши венерианецът.

— Публий Корнелий Сципион е командвал римската армия при Тицин. В нашия свят също го споходил неуспех — изгубил сражението. Но след това му хрумнала идеята да свърне на запад и да разруши базата на Картаген в Испания. Всичко свършило с това, че Ханибал се оказал напълно отрязан от своите поддържащи лагери, а малкото на брой подкрепления, изпращани от иберите, били унищожени по пътя. Именно синът на Сципион, който носел същото име и заемал висок военен пост, се превърнал в окончателен победител на Ханибал при Зама в Северна Африка. Оттам и името му — Сципион Африкански. Бащата и синът били най-добрите пълководци, с които някога е разполагал Рим. А Дейрдре дори не е чувала за тях.

— Значи…

— Доколкото си спомням, в нашия свят и двамата са участвали в сражението при Тицин, където по чудо избегнали смъртта. По време на отстъплението, превърнало се към края в паническо бягство, синът спасил живота на баща си. Няма съмнение, че в тукашната история и двамата Сципиони са загинали.

— Някой трябва да им е видял сметката — кимна Ван Сараук. В гласа му прозвучаха метални нотки.

— Пътешественик във времето — кимна Еверард. — Всичко друго отпада.

— Какво пък, напълно е възможно. Да проверим. Еверард отмести поглед от лицето на спящата Дейрдре.

— Да проверим — като ехо повтори той.