Пол Андерсън
Delenda est ^[0] (6)

6

Нападателите изоставиха планера на брега, пренесоха своите ранени и убити на борда и параходът бързо се отдалечи от брега.

Еверард седеше на едно плетено кресло, загледан в смаляващия се бряг. Болката в главата му постепенно утихваше, успоредно с това се проясняваха мислите му. Дейрдре плачеше на рамото на Ван Сараук и той я успокояваше. Хладният вятър хвърляше ледени пръски върху лицата им.

От каютата се показаха двама бели и Еверард веднага усети, че вцепенението го напуска. Европейци! Той се огледа и чак сега забеляза, че лицата на моряците също имаха европоидни черти, а мургавият им тен бе само грим.

Той се надигна и внимателно разгледа новите си господари. Единият бе мъж на средна възраст с представителен, внушаващ уважение вид. Беше облечен в червена копринена риза и широки бели панталони, с каракулова шапка на главата. Лицето му бе гладко избръснато и имаше дълга, завързана на плитка коса. Другият бе по-млад: космат светлокос гигант, издокаран в мундир с медни копчета, бричове с гамаши, кожено наметало и явно декоративен шлем с рога. В поясите и на двамата бяха затъкнати револвери. Съдейки по държанието им, бяха най-старшите тук.

Еверард още веднъж се огледа. Земята почти се бе скрила от погледа и корабът завиваше на север. Двигателите работеха на пълна мощност, корпусът се тресеше заплашително и всеки път, когато заравяше нос във вълните, водни пръски заливаха цялата палуба.

Отначало по-възрастният ги заговори на афалонски. След това брадатият северняк направи опит с някакъв съвършено непознат език, а след този явен неуспех, неочаквано произнесе:

— Taelan thu Cimbrik?

— Кимврийски? — Еверард, който знаеше няколко езика от германската група, опита да завърже разговор, но Ван Сараук вече бе наострил холандските си уши. Притисната към него, Дейрдре се оглеждаше с разширени от уплаха очи.

— Ja — кимна Еверард — ejn venig. — Когато златокосият го погледна неуверено, той повтори на английски: — Малко.

— Ah, aen litt. Godde!

Гигантът потри доволно ръце и представи себе си и своя спътник.

— Ik hdit Boerik Walfilason ok main gefreond neer erran Boleslav Arkonski.

Еверард никога досега не бе чувал този език, не приличаше дори на кимврийски — ала въпреки това разбираше какво му говорят. Далеч по-трудно бе той да говори. Все пак реши да изпробва една смес от чутото и свои предположения.

— Какво, дявол ви взел, arran thu намислили? — попита заплашително той. — Ik bin човек auf Sirius, от звездата Сириус, mit planeten и тям подобни. Пуснете ни _uns gebach или willen вие дяволски, _der Teufel скъпо ще заплатите!

Бьорик Вулфиласон имаше огорчен вид. Той предложи да продължат разговора в неговата каюта заедно с Дейрдре като преводачка. Отведоха ги в неголям, луксозно обзаведен салон, но вратата остана отворена и пред нея стоеше часовой. Още няколко въоръжени мъже се навъртаха наоколо.

Болеслав Арконски се обърна към Дейрдре на афалонски. Тя кимна и той й наля чаша вино. Девойката отпи и, изглежда, виното й подейства успокояващо, защото гласът й малко поукрепна.

— Ние сме в плен, Менслах. Шпионите им са узнали къде се намирате. Втора група има за задачата да отвлече вашата машина. И за нея знаят.

— Така и предполагах — поклати глава Еверард. — Но кои са те, в името на Ваал?

В отговор Бьорик се разсмя гръмогласно и надълго взе да се хвали с хитрия си план. Идеята била да остави впечатление, че нападателите са били хиндурджанци. А в действителност, една тайна спогодба между Литорн и Симберланд помогнала за изграждането на великолепна шпионска мрежа и сега плавали към лятната резиденция на литорнското посолство на Инис Ланголен (сиреч Нантъкит). Там вълшебниците ще бъдат настоятелно помолени да разтълкуват своите вълшебства, а великите държави ги чака неприятна изненада.

— Ами ако откажем?

Дейрдре преведе отговора на Арконски дословно.

— Не ви съветвам да го правите. Ние сме цивилизован народ и ще ви заплатим добре за помощта — ще получите почести и злато, стига да ни я окажете доброволно. Но в случай, че откажете, ще бъдем принудени да ви заставим. Съществуването на нашите държави е поставено на карта.

Еверард плъзна внимателен поглед по лицата им. Бьорик изглеждаше смутен и неуверен, от предишната му напереност не беше останала и следа. Болеслав Арконски удряше по масата със свит юмрук, устните му бяха свити, а очите му сякаш казваха: не ни карайте да постъпваме по този начин, ние също имаме съвест.

Те, вероятно, бяха добри войници и бащи и обичаха да се събират на чаша бира, или да играят с приятели на зарове. Бьорик може би отглежда породисти коне в Италия, а Арконски селекционира нови видове рози на брега на Балтийско море. Но всичко това по никакъв начин не можеше да помогне на пленниците в този момент, когато две могъщи държави се бяха вкопчили за гушите.

Еверард се замисли, отдавайки дължимото на изкусността, с която бе проведена операцията по тяхното залавяне. Междувременно му хрумнаха някои идеи за по-нататъшното им поведение. Доколкото си спомняше, разстоянието до Нантъкит не беше никак кратко — ще плават поне още дванайсет часа. А това означава, че тези дванайсет часа са изцяло на тяхно разположение.

— Уморени сме — произнесе Менс на английски. — Може ли да си починем?

— Да, разбира се — отвърна с непохватна любезност Бьорик. — Ok wir skallen gode gefreonds bin, nie — нали ще бъдем добри приятели?

* * *

На запад залезът угасваше. Дейрдре и Ван Сараук стояха на палубата, загледани в морските простори. Трима въоръжени моряци, свалили маскарадните си костюми и грима, ги охраняваха от мостика. Кормчията насочваше кораба с помощта на компас. Всички носеха топли, подплатени куртки — чудесна защита от северния вятър. Еверард жънеше успехи с кимврийския — не че го говореше добре, но събеседниците му поне можеха да го разберат. Впрочем, той предпочиташе да слуша Бьорик.

— Значи идвате от звездите? Това не го разбирам. Аз съм неук човек. Да беше волята ми, щях да се прибера в Тоскана и да си наглеждам чифлика, а светът да прави каквото му хрумне. Но всеки от нас, гражданите, има задължения пред държавата.

Изглежда, тевтонците бяха прогонили напълно латините от Италия, също както в света на Еверард бяха постъпили англите с бритите.

— Мога да ви разбера — склони глава Еверард. — Странно, че толкова много хора воюват, след като само малцина искат война.

— О, но това е необходимо. И освен това — добави почти жално той, — та нали Картагалон окупира Египет — наше законно владение.

— Нищо ново под слънцето — въздъхна Еверард.

— А?

— Няма значение. Значи вие, кимврите, сключихте съюз с Литорн и се надявате да завземете цяла Европа и Африка, докато големите и могъщи държави се трепят на изток.

— Ни най-малко! — възрази възмутено Бьорик. — Ние просто възстановяваме своите законни, исторически, териториални права. Самият крал каза…

И така нататък, и така нататък. Еверард с мъка стоеше на крака — корабът непрекъснато се люшкаше.

— И все пак ми се струва, че си позволявате да се държите доста грубо и неучтиво с двама чуждопланетни вълшебници — подхвърли той. — Я си представете, че се ядосаме наистина.

— О, от деца сме защитени със специални заклинания срещу всякакви магии и вълшебства.

— А, така ли било…

— Наистина мечтая да ни помогнете доброволно. Ще бъда щастлив, ако мога да ви убедя в справедливостта на нашето дело, стига да ми отделите няколко часа.

Еверард поклати глава, обърна се и се приближи до Дейрдре. Лицето на девойката едва се различаваше в сгъстяващия се мрак, но в гласа й прозвуча недвусмислен оттенък на отчаяние.

— Надявам се, Менслах, че му казахте къде може да върви с неговите безумни планове?

— Не — отвърна твърдо Еверард. — Ще им помогнем.

Тя подскочи, като от плесница.

— Какво каза, Менс? — намеси се Ван Сараук.

Еверард преведе.

— Не! — възкликна венерианецът.

— Да! — рече Еверард.

— Но защо, божичко…

Еверард го сграбчи за ръката и произнесе с леден глас:

— Успокой се. Зная какво правя. Не можем да вземем ничия страна в този свят — ние сме против всички и колкото по-бързо го разбереш, толкоз по-добре. Единственото, което ни е нужно сега, е да спечелим време. Поне за малко трябва да се престорим, че сме с тях. И да не си посмял да кажеш на Дейрдре.

Ван Сараук склони глава и се замисли.

— Хубаво — съгласи се мрачно накрая.