Барбара Делински
Споделена страст (6)

Шеста глава

Имаше и четвърта причина Джесика да се съгласи да вечеря с Картър. Искаше да му покаже, че може да се съвземе след целувката — или вероятно искаше да го покаже на себе си? Всъщност беше все едно, резултатът щеше да е същият. Не проумяваше защо той я бе целунал отново, дали пък не бе видял по очите й, че го иска, което си бе самата истина. И тъй като не бе разумно да засилва това впечатление, реши да се държи, сякаш тази целувка изобщо не я интересуваше.

Но едно е да го кажеш, друго — да го направиш. Не само кухнята в „Пагода“ бе отлична, ала и обстановката бе изискана, столовете бяха в романтичен стил, с високи облегалки, напитките бяха силни, с вкус на плодове, а осветлението не бе натрапчиво. Нищо от това не допринасяше Джесика да си напомня, че бе тук по работа, че Картър я целуваше просто защото го бе похвалила като професионалист или може би защото си бе арогантен и че тя не искаше от него нищо друго, освен да направи хубави проекти за „Крослин Райз“.

Атмосферата наистина бе като на любовна среща и той от своя страна не правеше нищо да разсее това впечатление. Умееше да поддържа разговора и говореше за всичко, от работата си до един телевизионен документален филм, който бяха гледали и двамата, и изборите за губернатор. Увличаше я по начин, който не бе очаквала, караше я да мисли и да приказва за неща, за които обикновено изобщо не й хрумваше да отваря дума. Ако се бе спряла и си бе спомнила откъде бе тръгнал Картър, щеше да бъде смаяна от широтата и задълбочеността на познанията му. Но Джесика не спря, понеже Картър бе заличил като с вълшебна пръчица образите от миналото. Той налагаше присъствието си и господстваше над всичко, включително и над все по-силното й усещане, че срещу нея седи силен, непреклонен мъж.

Не бе сломил напълно съпротивата й, когато се върнаха в „Крослин Райз“. Беше се мръкнало, всичко наоколо изглеждаше някак нереално; тя се чувстваше замаяна от напитките, а Картър направо я опияняваше. И заради това, както и заради приятната вечер, заради целия прелестен ден Джесика не се дръпна, докато вървяха към входната врата на къщата и той я прегърна. Там, в мъждивата светлина на старинните лампи, Картър пак обхвана с длан брадичката й и извърна лицето й към себе си.

— Какъв хубав ден! — рече той гърлено, с глас, в който се долавяше мъжественост и сила. — Радвам се, че се съгласи да дойдеш с мен, и то не само защото успя да видиш сградите. Беше ми приятно да съм с теб.

Ужасно й се искаше да му повярва и през тези няколко последни минути да се отдаде на фантазиите си.

— Наистина беше хубаво — съгласи се тя със свенлива усмивка — струваше й се, че още малко, и с радост ще се удави в дълбините на черните му като въглен очи.

— Кое? Сградите или моята компания?

— И двете — прошепна едва чуто Джесика. Картър се понаведе и я целуна — докосна нежно, само за миг устните й и пак вдигна глава.

— Хубаво ли беше?

Трябваше да мине цяла минута, докато тя успее да отвори очи.

— Аха.

— Иска ми се да го направя още веднъж.

— И на теб ли ти хареса?

— Ако не ми харесваше, нямаше да искам да го правя отново — отвърна той с логика, която никой здравомислещ човек не можеше да обори, камо ли пък Джесика, която бе като зашеметена. — Нали така?

Тя кимна и когато Картър отново се наведе, този път устните й вече бяха по-покорни и нежни от преди. Той зацелува страстно ъгълчетата на устата й и малко по малко я отвори. Когато Джесика застена, се дръпна.

— Не се притеснявай — прошепна й. Прегърна я и я притисна до себе си. — Няма да ти причиня болка — повтори Картър, усетил тръпката, пронизала цялото й тяло. — Отпусни се, Джесика. Позволи ми да опитам още веднъж.

Така и направи — в началото я замилва невинно, после я зацелува все по-страстно, докато езикът му заигра необуздано в устата й. Тя усети вкуса на плодове, който бе останал върху устните му след напитките в ресторанта и който бе дваж по-опияняващ. Когато я притисна още по-силно до себе си, той мислеше вече не толкова за тръпнещото си тяло, а за своята зажадняла за наслада плът. Изгаряше от желание да усети стегнатите й гърди, корема и бедрата й, да почувства до възбуденото си мъжко тяло всичко женствено, което притежаваше Джесика.

Тя се остави във властта на огъня, който Картър бе разпалил в нея, и вкопчи пръсти в раменете му. Беше като в съня й, ала много по-истинско — по вените й плъзна горещина, която заблиза крайчетата на нервите й и се загнезди в свръхчувствителните местенца. Той я притисна в обятията си, приближи я още повече до себе си, но Джесика не възрази, защото също искаше да го усети. Неговата възбуда бе като сладък мехлем за болката вътре в нея.

Ала този мехлем й подейства само за миг и когато болката се усили, Джесика отново си спомни своя сън. И в него бе усещала същата болка, докато в съзнанието й не бе лумнала искра и тя не бе почувствала облекчение.

За миг се уплаши, направо се ужаси, че ще й се случи отново. После този миг отмина и Джесика се опита да си възвърне самообладанието.

— Картър! — простена тя и отлепи устни от неговите.

Дланите й се отпуснаха безжизнено върху раменете му и ги отблъснаха.

— Добре, добре — отвърна той запъхтяно. — Няма да ти причиня болка.

— Трябва да спрем.

Черните му очи бяха замъглени, после Картър като че се поокопити и възкликна:

— Но защо? Не разбирам.

Джесика се отскубна и след като отиде при входната врата, се облегна на рамката, сякаш за да почерпи сили от „Крослин Райз“ точно както допреди миг се бе осланяла на Картър.

— Не съм такава.

— Каква?

— Лесна.

На Картър му беше трудно да мисли. Или главата му бе размътена от желанието, плиснало се по цялото му тяло, или Джесика говореше глупости.

— Никой не е казвал, че си лесна. Само те целувах.

— Ала не за пръв път. И искаше още.

— А ти не искаше ли? — изтърси той още преди да бе осъзнал какво говори.

Но не съжали, защото я желаеше неудържимо. Тя го стрелна с поглед.

— Не. Не спя с всеки срещнат.

— Ти също го искаше. Трепереше цялата. Бъди честна, Джесика. Няма да умреш, ако си го признаеш.

— Не е вярно.

— Друг път не е вярно! — изпелтечи Картър и отстъпи назад. Отметна лекичко глава и се взря с присвити очи в нейните. — Какво в мен те плаши чак толкова? Това, че съм момчето, което навремето ти се присмиваше, или просто това, че съм мъж?

— Изобщо не ме плашиш.

— Виждам го. Виждам го в очите ти.

— Значи не виждаш добре. Не искам да спя с теб, и толкоз.

— Но защо?

— Защото…

— Защото какво? Хайде, Джесика. Длъжна си да ми обясниш. Цял ден правиш всичко възможно да ми завъртиш главата, даваше ми надежди, а сега ме отблъскваш. Защо ме разиграваш и…

— Няма такова нещо! Държах се съвсем естествено. Смятах, че и на двамата ни е приятно. Ако знаех, че ще трябва да плащам… — допълни тя и затърси в дамската си чанта ключовете от къщата. — Щях да внимавам повече. Сексът влиза ли в хонорара ти?

Картър прокара пръсти през косата си, после отпусна длан върху тила си, където мускулите се бяха напрегнали до скъсване. Желанието се поразсейваше и той си възвръщаше самообладанието, а заедно с него и способността да мисли трезво. Двамата с Джесика пак, както едно време, бяха започнали да си подвикват и да се обиждат, а така нямаше да стигнат доникъде.

Картър вдигна ръка в знак на примирие, после се зае да й обяснява с много спокоен глас:

— Нека сме наясно. Желая те, защото ме възбуждаш.

— Това е…

— Шшт! Нека се доизкажа — когато тя млъкна, той продължи още по-бавно: — Възбуждаш ме. Няма нищо скрито-покрито. Никакви задни мисли. Изобщо не очаквам да ми се отплащаш за обяда и вечерята. Просто… ме възбуждаш, и толкоз. Не съм го очаквал, не го и искам, защото си ми клиентка, а аз никога не влизам в лични отношения с клиентите си. Не работя така. Сексът няма нищо общо с хонорарите. Сексът се появява между двама души, които се харесват, после се уважават, после се привличат. Сексът се появява там, където двама души искат да се опознаят така, както не ги познава никой друг — Картър замълча, за да си поеме дъх. — И тъкмо това исках преди малко. Искам го още от сутринта.

Джесика не знаеше какво да отговори. Ако беше влюбена до полуда в някой мъж, надали би мечтала за по-сладостно и мило обяснение. Ала тя не бе влюбена до полуда в Картър и сигурно затова й бе трудно да повярва в искреността на желанието му.

— Колкото до репликата ти, че не спиш с всеки срещнат, тя предполага безразборни полови връзки с най-различни хора. В момента нямам никакви връзки с жени. От доста време не съм спал с жена. Освен това имам чувството, че те познавам по-добре, отколкото съм познавал, която и да е жена от години. И ако се любим, това няма да означава, че спиш с всеки срещнат. Освен, разбира се, ако си нямаш някой друг…

Джесика поклати глава толкова енергично, че той реши да не я подпитва повече. Пък и интуитивно знаеше, че е сама.

— Била ли си с мъж, след като се разведе?

Тя пак поклати глава, този път по-бавно.

— А преди него?

Джесика за трети път поклати глава.

— С мъжа ти неприятно ли беше? — попита Картър, но още щом изрече думите, разбра, че бе направил грешка. Тя наведе глава и съсредоточено пъхна ключа в ключалката. — Не си отивай — примоли се бързо той, ала Джесика отвори вратата и влезе вътре.

— Не ми се говори за това — прошепна тя.

Картър също направи крачка напред.

— Тогава ще говорим за нещо друго.

— Не. Трябва да се прибирам.

— Не виждам защо се смущаваш от това, че заговорих за секс.

— Как така няма да се смущавам! Двама души, които са си чужди, не обсъждат такива неща.

— Не сме си чужди.

Джесика го погледна.

— Да, в някои отношения сме си чужди. Ти имаш по-голям опит от мен. Няма да разбереш какво изпитвам.

— Опитай и тогава ще говорим.

Тя поклати глава и каза едва чуто:

— Трябва да вървя.

И затвори бавно вратата.

За миг, преди резето да щракне, Картър се изкуши да я последва. Но мигът отмина, Джесика заключи отвътре и той вече нямаше как да я моли и убеждава. Само това оставаше, да блъска по вратата и да натиска звънеца!

Всъщност така бе по-добре. Тя имаше нужда от време, за да свикне с мисълта, че го желае. И Картър бе готов да й го предостави.

 

 

Даде й един час, точно толкова, за колкото се прибра с колата в Бостън, преоблече се и си направи каничка кафе. После вдигна телефонната слушалка и набра номера й.

— Ало? — каза Джесика спокойно и делово.

— Здравей, Джесика. Аз съм. Исках само да се уверя, че си добре.

Известно време тя мълча. После отвърна с все същия спокоен тон:

— Да, добре съм.

— Нали не ми се сърдиш?

— Не.

— Не исках да те обидя с онова, което те попитах — продължи той след кратка пауза и почука с пръст по ръба на каната с кафе. — Просто ми беше интересно — добави Картър и извърна очи към тавана. — Ти се страхуваш от мен. Опитвам се да разбера защо.

— Изобщо не се страхувам от теб — възрази Джесика тихо, ала вече не така уверено, както преди.

— Защо тогава се стегна, когато те целунах?

— Защото не съм от най-отворените.

— А според мен би могла да бъдеш. И го искаш.

— Искам да съм такава, каквато съм си. Изобщо не се чувствам нещастна, Картър. Върша онова, което ми харесва, с хора, които ми допадат. Ако не бе така, все щях да се опитам да променя нещата. Но аз харесвам живота си. Наистина. Май си въобразяваш, че копнея за още нещо, а не е така. Повече от доволна съм.

Картър си помисли, че тя се повтаря прекалено много. Имаше усещането, че се мъчи да убеди себе си не по-малко, отколкото него, което означаваше, че не бе чак толкова сигурна какво точно искаше, а това за него бе само добре дошло.

— Обаче не си доволна за „Крослин Райз“ — напомни й той и побърза да добави: — Това е другата причина да ти се обадя. Смятам да нахвърлям няколко предварителни варианта на проекта и сигурно ще се наложи да дойда пак. Искам да направя снимки — на къщата, на парцела, на евентуалните места, където ще строим, на брега. Всичките места, които искам да снимам, са навън и не е нужно да си стоиш вкъщи и да ме чакаш, ала все пак не исках да се мотая из имението без твое разрешение.

— Имаш го.

— Много съм ти признателен. Нали мога да ти звънна, когато вече имам нещо, което да ти покажа?

— Разбира се — отвърна Джесика и след кратко мълчание допълни: — Картър?

Той затаи дъх.

— Да!

След известно колебание тя продължи, този път не делово и не плахо, а най-чистосърдечно:

— Още веднъж ти благодаря за днес. Наистина беше много хубаво.

Картър се усмихна.

— Удоволствието беше мое. Тези дни ще ти се обадя.

— Добре.

 

 

Тази седмица, ако си беше вкъщи, Джесика току поглеждаше през прозореца. Търсеше си оправдание — че е изнервена покрай писмените изпитни работи, че има нужда от раздвижване, че така мисли по-добре, но едно беше безспорно — непрекъснато обикаляше от стая на стая и от прозорец на прозорец и поглеждаше уж нехайно навън. Всъщност обаче погледът й съвсем не бе нехаен, тя се взираше напрегнато с надеждата да съгледа Картър, в случай че не бе видяла кога е паркирал колата на алеята пред входната врата.

Ала от него нямаше и следа, което означаваше или че бе минал, докато е била в Кеймбридж, или че изобщо не е идвал.

При всички положения обаче не я потърси по телефона. Джесика си мислеше, че може би й бе звънял един-два пъти, когато не си е била вкъщи, и за пръв път през живота се запита дали да не си купи телефонен секретар. Но това щеше да бъде проява на слабост. Пък и щеше да стане още по-зле, ако си вземеше телефонен секретар, а Картър пак не се обадеше. Така поне не бе сигурна и имаше някаква надежда той да я бе търсил.

Тази мисъл я обърка още повече — и тя не бе наясно защо искаше да има някаква надежда. Картър Малой беше… Картър Малой. Имаха делови отношения, и толкоз. Да, беше й приятно да прекара с него неделята. Точно тогава бе започнала да осъзнава колко много бе израснал той като човек. И вероятно се надяваше да има още такива недели.

Ала и дума не можеше да става между тях да има нещо плътско. Картър не беше нейният тип — най-красноречиво го доказваше това, че не й се бе обадил. Както си го представяше Джесика, ако някой мъж проявява романтичен интерес към една жена, той не я оставя дни наред сама. Обажда й се по телефона, отбива се да я види, оставя й съобщения в работата. Нищо не пречеше и Картър да го направи, но между розовите листчета, които й бе дала тази седмица секретарката на факултета, нямаше съобщения от него.

Реши, че така той бе разкрил що за човек е. Въпреки сладките приказки изобщо не проявяваше интерес към нея, което всъщност ни най-малко не я учудваше. Картър бе мъж, по който жените въздишаха. Направо излъчваше сексапил. Докато тя нямаше и капчица сексапил. Природата бе щедра към нея в други неща, ала виж, сексапил не й бе дала.

И какво искаше от нея Картър? Джесика не проумяваше какво го бе накарало да я целуне и колкото повече се мъчеше да разбере, толкова повече се отчайваше. Единственото, което й хрумваше, бе, че той се забавляваше с нея и я взимаше на подбив, и от това я болеше много. Болеше я, защото дълбоко в себе си го харесваше, уважаваше го като човек и професионалист и на всичкото отгоре го намираше за сексапилен. Даде си сметка, че щеше да й е по-лесно да му се възхищава от разстояние, отколкото ако го допуснеше до себе си и той й покажеше, че изобщо не я бива да бъде с мъж.

Тя знаеше, че колкото повече мислеше за тези неща, толкова повече щеше да се измъчва, и затова гледаше непрекъснато да си намира работа. Вместо да обикаля вкъщи от прозорец на прозорец, в средата на седмицата започна да стои едва ли не от тъмно до тъмно във факултета. Подобно на карамелизираните пуканки, и работата й действаше успокояващо, а Джесика имаше работа, колкото искаш. Когато не проверяваше писмените изпитни работи, четеше дисертациите на един-двама аспиранти, на които беше научен ръководител. Уж работата й носеше удовлетворение, а ето че в петък вечер, когато се прибра в „Крослин Райз“, й докривя много. Не й се бе случвало никога дотогава. Реши, че просто бе уморена.

Затова в събота спа до късно и стана чак в девет часа, закусва, без да бърза, стоя дълго под душа — нямаше да върши кой знае какво, трябваше само да изпере и, разбира се, да прегледа още няколко писмени работи. Изобщо не поглеждаше през прозорците — беше събота и много добре знаеше, че Картър няма да мине. Работата си беше работа. Той щеше да дойде през седмицата, за предпочитане, когато нея я нямаше. Лично за нея така бе по-добре.

Затова и когато слезе по задното стълбище на първия етаж с цяла камара чаршафи за пране, погледна съвсем случайно през високите прозорци и за своя изненада видя пред къщата нещо лъскаво и синьо. Спря с разтуптяно сърце, взря се в алеята пред входната врата и преглътна тежко.

Картър бе дошъл. В събота. Когато тя бе по джинси и размъкнат пуловер със запретнати до лактите ръкави — приличаше на някоя от своите студентки, вживяла се в ролята на перачка. Но все някой трябваше да изпере, помисли си Джесика доста притеснено, отдавна бе отминало времето, когато Ани Малой им помагаше в къщната работа.

Божичко, каква ирония, каза си тя, ала точно в този момент се чу звънецът на задната врата, който прекъсна всичките й мисли. Паникьосана, Джесика погледна домашния пуловер, после чаршафите в ръцете си и стълбите към вратата. Ако не отвореше, Картър щеше да си помисли, че не си е вкъщи. Всъщност така бе най-добре.

Но само това оставаше, да се крие! Тя сграбчи на топка чаршафите, хукна надолу по стълбището, прекоси задното антре и отвори на Картър.

Дишаше тежко, ала се запъхтя още повече, когато го видя. Изглеждаше огромен и мъжествен в джинсите и карираната риза. Дрехите му бяха доста износени — далечен отглас от последния път, когато го бе виждала в джинси, мръсни и опърпани, — и очертаваха източените му мускулести крака. И той като нея бе запретнал ръкави, само че китките му бяха обрасли с черни косъмчета, тук-там се виждаше и някоя издадена вена. Яката му бе разкопчана и от това още повече изпъкваха яките му рамене и врат, на който висеше фотоапарат.

— Здравей! — поздрави Джесика и за да не проличи чак толкова, че бе запъхтяна, сложи ръка върху гърдите си. — Как си?

Картър се чувстваше добре, особено след като сега вече беше тук. Цяла седмица бе умувал кога точно да се отбие — не помнеше отдавна да е мислил толкова дълго за нещо. Джесика не му излизаше от главата. Сега той знаеше защо. Усети облекчение, докато я гледаше в спортните дрехи — огромния розов пуловер и избелелите джинси, очертаващи стройните й бедра. Нямаше нищо излишно по себе си — дълга коса, лъскава и чиста, прихваната високо на опашка, здрава кожа без грим, едва загатната, затова пък лъчезарна усмивка, очила, които се плъзгат надолу по носа й — тя изглеждаше направо невероятно! Картър си помисли, че прилича на полъх чист въздух, и чак сега най-после разбра какво най-силно го привличаше у нея. Просто не приличаше на нито една от неговите познати. Беше естествена и непринудена. Действаше му освежително.

— Наистина съм добре — отвърна той накрая някак лениво и провлечено. — Отбих се колкото да ти разваля съботната сутрин — допълни Картър и плъзна бегло поглед върху купчината чаршафи в ръцете й.

Джесика обхвана прането и го притисна до себе си.

— Ами аз… Аз правя това в събота. Обикновено ставам по-рано. Досега вече трябваше да съм пуснала две перални. Но съм се успала.

— Сигурно си била уморена — отбеляза той и се взря да различи под очите й сенки, ала те или не се виждаха под очилата, или просто ги нямаше. Гладката й кожа — приказно съчетание между оттенъците на розовото и на слоновата кост — беше свежа, по лицето й нямаше и следа от умора. — Много ли работа имаше през седмицата?

— Много — отвърна тя с въздишка и се усмихна.

— Ще можеш ли да си починеш поне в събота и неделя?

— Ще се опитам. Пак ме чака работа, но освен това имам да върша и неща като това… — Джесика кимна към прането. — Трябва да отскоча и до магазина, а за прането и пазаруването не се искат кой знае какви интелектуални усилия. Почивам си, докато ги правя.

— Не ти ли остава време да седнеш и да помързелуваш?

Тя поклати глава.

— Не съм много по мързелуването.

— Навремето, когато непрекъснато вършех бели, бях голям мързелан — каза Картър и устните му се извиха презрително. — Направо късах нервите на мама. Дойдеше ли полиция, тя знаеше, че ще ме намери да лежа пред телевизора в задната стаичка. Ала сега и на мен не ми остава време да се отдам на мързела си… — допълни той и кимна към фотоапарата. — Затова съм и тук. Реших, че няма да е зле да поснимам. Сега мислите ми са насочени единствено към „Крослин Райз“, а и денят е чудесен. Не искаш ли да дойдеш с мен? — попита неочаквано и за самия себе си Картър, окуражен от лъчезарния й израз.

Джесика продължаваше да стои като вцепенена, още не можеше да си поеме дъх. Не можеше да реши и какво да прави.

— И аз не знам… Имам да пера… Трябва да пусна и прахосмукачката — усети как я облъхва топлият въздух навън, който сякаш я зовеше. — И да избърша прах. Пък и сигурно ще ти преча и няма да можеш да обмислиш творчески нещата.

— Ще ми бъде приятно. А ако ме осени вдъхновение, просто няма да говоря. Хайде! Поне за малко. Виж какво хубаво време! Грехота е да не поизлезеш.

Тя си помисли, че днес очите му не бяха черни като нощта, че бяха по-скоро кафеникави като шоколад, а миглите му изглеждаха невероятно гъсти. Защо ли не ги бе забелязвала досега?

— Божичко, затънала съм до гуша в работа — възпротиви се Джесика, но не особено убедено.

— Знаеш ли какво? — подзе той. — Ще тръгна по същия път, както онзи ден, когато бяхме заедно. А ти си свърши работата и после ще ме настигнеш.

Това й прозвуча като приемлив компромис. Щом Картър бе готов на отстъпки, защо тя също да не прояви сговорчивост? Освен това, въпреки че бе събота, той работеше по нейния проект. Може би искаше да обсъди някои идеи с нея.

— Сигурно ще се позабавя — предупреди го тя.

— Не бързай. Ще остана тук доста дълго. Свърши си работата — намигна й Картър и тръгна из имението.

Това намигване съвсем я обърка. Цели десет минути Джесика не успя да се съвземе — облегна се на стената при вратата, изчаквайки пулсът й да се поуспокои. От кухнята отиде в кабинета и чак след това се сети, че всъщност трябваше да слезе в мокрото помещение, което се намираше в сутерена. После дълго си игра с пералнята, докато я пусне, простичка задача, която обаче бе усложнена от хаотичните й мисли.

Никога през живота си не бе чистила с прахосмукачката толкова бързо, както този ден. Каза си, че е от притеснението, и продължи да си го повтаря, докато бършеше прах — всъщност по-скоро я вдигаше, отколкото да я събира. За щастие стаите, които трябваше да изчисти, бяха малко — само онези, в които живееше, тоест, щеше да приключи за нула време. Чаршафите вече бяха в сушилнята, когато тя пристегна връзките на гуменките си, грабна плика, пълен до половината с хляб, и изхвърча от вратата.

Картър седеше по турски на нагрятата от слънцето морава при езерото с патиците. Макар и да наблюдаваше играта на палуващите птици, той току поглеждаше да види дали Джесика не идва. Щом я зърна, го заля вече познатото топло чувство, както и нещо като вълнение, което му се стори забавно, защото навремето не би й обърнал никакво внимание. Ала това бе едно време, в период от живота му, когато не бе ценил кажи-речи нищо стойностно, камо ли изтънченото и зрялото, тоест онова, което сега го вълнуваше у Джесика. В ония години просто нямаше как да оцени интелекта й, начина, по който тя обмисляше всичко, непрестореното любопитство, с което го слушаше и му задаваше въпроси. Дори и да мълчеше, Джесика го стимулираше с присъствието си, освен когато се чувстваше в опасност. Уплашеше ли се, ставаше тесногръда и затворена, за каквато Картър я бе мислил едно време.

И изходът бе, разбира се, да не допуска да се чувства застрашена. Това не му бе трудно, още повече че изпитваше все по-силното желание да я закриля и брани. Затрудняваше се само когато я желаеше, и тогава се владееше най-малко и физически, и емоционално.

Но въпреки всичко щеше да опита. Щеше да опита, защото си струваше…

— Внимавай, там е кално! — извика той и я загледа как заобикаля едно място на моравата, което още бе разкаляно след пролетното топене на снега.

Не я изпускаше от очи, докато тя се приближаваше, пъхнала едната си ръка в джоба на джинсите — вързаната на темето конска опашка се полюшваше с всяка нейна крачка.

— Много си чевръста! Бързо свърши.

— Я не ми се подигравай! — провлече Джесика закачливо и Картър застина, възхитен от чувството й за хумор.

Тя разтвори плика с хляба и започна да го троши и да го хвърля на патиците, които закрякаха доволно.

— Мразя да чистя. Правя го редовно, ала ми е ужасно неприятно.

— Защо не си вземеш чистачка? Само не ми казвай, че не можеш да си го позволиш. Тези услуги не са скъпи.

Но Джесика сбърчи носле да му покаже, че няма намерение да го прави.

— Всъщност няма чак толкова много за чистене — каза тя, после хвърли поредната шепа трохи и загледа как патиците се надпреварват коя ще ги клъвне първа. — Два пъти в годината викам фирма да чисти помещенията, които не използвам, ала не виждам причина да не чистя сама другите стаи — обърна се и го погледна вторачено, гласът й обаче бе мил, в него не се долавяше и следа от укор. — Освен ако някой не застане на вратата и не започне да ме изкушава, че навън вече е пролет и не бива да изтървавам хубавото време.

Огледа се, пое си дълбоко въздух, но не се запита дали й бе толкова леко и хубаво заради въздуха. Беше се уморила да се чуди за такива неща. Непрекъснато анализираше и мислеше. Поне веднъж искаше да се остави на усещанията и сетивата си.

— Е, дойде ли ти вдъхновението? — попита Джесика и пак бръкна в плика с хляба.

— Тук винаги ми идва вдъхновение. Мястото е приказно — отговори Картър и след като разчисти перата по тревата, й направи знак да седне до него.

Тя се настани и хвърли поглед към фотоапарата върху скута му. Беше от скъпите, а не от обикновените любителски апарати.

— Използва ли го?

Той кимна.

— Направих снимки на къщата, на моравата пред нея и на плажа. Тук обаче още не съм снимал. Просто си седя.

Джесика хвърли шепа залчета на патиците.

— Добър фотограф ли си?

— Знам как става. Правя снимките, които ми трябват, ала не бих казал, че имат някаква художествена стойност.

Взе фотоапарата, започна да намества обектива и бутоните, вдигна го към окото си и го насочи към нея. Тя затули лицето си с длан и извърна глава.

— Мразя да ме снимат дори повече, отколкото да чистя.

— Защо?

— Защото не обичам да ме фокусират — отвърна Джесика и се престраши да го погледне — видя, че бе свалил фотоапарата, и се отпусна.

Изразът „да ме фокусират“ имаше две значения — пряко и преносно, и на Картър му се стори, че в случая с Джесика можеха да бъдат употребени и двете.

— Но защо? — настоя той.

— Защото се притеснявам. Не съм фотогенична.

— Не ми се вярва.

— Наистина. Фотоапаратът подчертава всички недостатъци. А аз си ги имам предостатъчно, за да ги подчертавам.

Картър пак се взря в нея, в озарената й от слънцето коса и руменината, избила от притеснение по стрините й, и отново си помисли колко е хубава.

— И какви недостатъци имаш?

— Стига си ме взимал на подбив, Картър.

— Кажи, де! — подкани пак той, ала в отговор само изкрякаха патиците.

Тя се взря в очите му, сигурна, че й се подиграва. Обаче видя в тях не подигравка, а само предизвикателство, а когато Картър я предизвикваше, бе свикнала да не му остава длъжна.

— Грозна съм. Ужасно грозна. Лицето ми е прекалено дълго, носът — прекалено малък, очите — вторачени.

Той я зяпна учудено.

— Вторачени ли? Дрън-дрън! А и формата на лицето ти е много хубава, както и носът. Знаеш ли какво удоволствие е да те гледам, след като цяла седмица съм бил принуден да гледам други жени? — от израза й личеше, че не му вярва, и Картър добави: — С годините си се разхубавила. Като малка може и да беше грозновата, но сега вече не си дете, а онова, което според теб е грозно, всъщност е една непринудена свежа красота.

— Защо ми приказваш всички тези неща? — попита Джесика учудено.

— Защото са истина.

— Изобщо не ти вярвам — отсече тя. Струваше й се, че само така ще се пребори с обзелия я срам. Изправи се и метна на птиците последния хляб, останал в плика. — Подмазваш ми се, за да одобря проекта ти.

Джесика намачка плика на топка, пъхна го в джоба си и тръгна към къщата. Картър също стана и я подръпна лекичко за конската опашка, за да я спре. После й препречи като стена пътя. Тя усети по слепоочието си дъха му — топъл и изпълнен с чувственост.

— Ако исках да харесаш проекта, просто щях да си гледам работата и да не ти обръщам внимание. Ала не мога да го сторя, както не мога и да седя и да те слушам как се подценяваш. Привличаш ме много силно. Толкова ли не можеш да ми повярваш?

Както винаги замаяна от близостта му, тя усети как дишането й се ускорява. Бе свела очи и се бе вторачила в ризата му — в карирания плат едва ли имаше нещо възбуждащо, затова пък от миризмата, лъхаща едва доловимо от кожата му, кръвта й направо кипна.

— Не съм от жените, които мъжете смятат за привлекателни — поясни смутено Джесика.

— Това поредният бисер на мъдрия ти съпруг ли е?

— Не. Това е нещо, до което съм стигнала след трийсет и три години наблюдения. Никой никога не е въздишал по мен и няма да въздиша.

— Мъжете не си умират по жените, които бият на очи с модните си екстравагантни дрехи. Предпочитат по-нежните и скромните. А ти си точно такава. Искам те.

— Но ти можеш да имаш най-големите красавици на града!

— Искам да имам теб. Това нищо ли не ти говори?

— Говори ми, че си изпаднал в някакво особено настроение — натърти тя и вдигна очи към него. — Решил си да се позабавляваш в името на доброто старо време.

Той се ядоса и насмалко да избухне, ала вместо това я притегли до себе си, така че лицето й бе само на педя от неговото.

— Обиждаш ме, Джесика — каза й и впи в нея черни, пламнали от гняв очи. — Толкова ли не ми вярваш? Кога съм те лъгал? — тя не отговори и Картър го направи вместо нея: — Никога. Може и да съм ти говорил грубости, може и да съм ти казвал неверни неща, но навремето ги мислех и не съм си кривял душата. Вече установихме, че съм се държал като последния негодник. Ала поне признай, че съм искрен и откровен.

Усещаше допира на всяка извивка на тялото й и кръвта му забумтя в слепоочията.

— Бях искрен в думите. Бях искрен и в това.

Допря устни до нейните и още преди Джесика да бе възразила, я зацелува с плам, породен може би от неустоимо желание или пък от гняв — тя не знаеше. Знаеше единствено, че съпротивителните й сили я бяха напуснали по-бързо от всякога, че дори и да опита, нямаше да може да стисне устни, че би трябвало да се възмути, задето той я целуваше с език, но единственото, което я възмути, бе собственото й силно желание.

Ала още преди да бе свикнала с тази мисъл, я чакаше нова изненада — Картър спря да я целува, хвана я за ръката и долепи дланта й до издутия цип на панталона си.

— Няма как да измисля това, тук е невъзможно да излъжа — прошепна той дрезгаво.

Без да сваля ръка от нейната, разпери пръстите й, притисна ги и ги задвижи нагоре-надолу. После притисна устни до врата й и от гърдите му се изтръгна сподавен стон.

Джесика бе смаяна. Също дишаше запъхтяно и почувства как нозете й се подкосяват.

Наистина, Картър нямаше как да излъже за онова, което тя усещаше, и тази мисъл и подейства опияняващо. Почувства се жена до мозъка на костите, прииска й се да узнае повече за силата, която напипваше с пръстите си. Без да си дава сметка какво прави, започна нежно да го милва. Очите й се премрежиха. Отметна глава и подложи устни. Приплъзна свободната си длан около стегнатите мускули на врата му и се изви към него, усетила сладостната тръпка между бедрата си.

Картър изстена задъхано. Отмести рязко дланта й от ципа, прегърна я и я притисна силно до себе си.

— Не мърдай — предупреди я той със сетни сили. — Не мърдай! Дай ми минута. Само една минута.

Продължиха да се притискат един о друг. Джесика бе доволна, че Картър я бе прегърнал — нозете й бяха омекнали и тя се опасяваше, че без него щеше да се строполи на тревата и да го замоли да легне до нея.

Това я стъписа най-много. Можеше да обясни някак защо й се бе присънил онзи сън. Той можеше да се дължи на най-различни неща. Но не беше в състояние да се самозалъгва повече, когато бе в обятията на Картър, когато усещаше превъзбуденото му тяло и не само изпитваше удоволствие от това, ами искаше той да я обладае.

Сега въпросът беше, разбира се, какво да прави с неудържимото си желание да се люби с него. Знаеше, че този миг щеше да отмине. Щом си възвърнеше самообладанието, Картър щеше да я пусне и може би да я поведе през гората. Сигурно щеше да й каже нещо, да я попита от какво се страхува, щеше да се опита да я накара да си признае, че го желае, както я желаеше самият той, ала нямаше да я насилва да прави нещо, което не иска.

Не че не искаше да се люби с Картър, просто още не бе готова за това. Никога не се бе славила като импулсивна. Едно бе да изчисти като фурия къщата колкото, за да се поразходи из гората, съвсем друго — да се разголи телом и духом пред мъж. Беше го правила веднъж и се бе опарила и макар никога да не се бе заричала да не ляга повече с мъж, още помнеше изпепеляващата болка и не смееше да се обвързва с когото и да било.

Ако някога се любеше с Картър, трябваше да е съвсем наясно какво точно прави и защо. Освен това трябваше да реши дали си струва да рискува.