Барбара Делински
Споделена страст (10)

Десета глава

— Държа се като малко дете — укори я меко Картър и ускори крачка, за да не изостава — бяха излезли от банката, бяха тръгнали по улицата и Джесика едва ли не подтичваше пред него. — Какво толкова ужасно е станало? Просто казах, че искам да се оженя за теб.

— Това е проблем, който ще обсъждаме само ние двамата. Защо занимаваш и Гордън?

— Той беше прав. Хората ни виждат заедно и недоумяват какво става. Има неща, които трудно ще скриеш. Близки сме. И няма нищо лошо в това, да се посъветваш с мен, когато избираш изпълнителя на обекта. Като твой съпруг смятам, че е редно да го направиш.

— Ти си моят архитект — възрази тя сърдито. — И имаш повече опит със строителните предприемачи. И се съветвам с теб като с човек, с когото сме се заели да осъществим проекта.

— Да, така беше, но само в началото. Направи го съвсем инстинктивно. Посъветва се с мен, защото ми вярваш, при това го правиш не за пръв път. Напоследък ти се случва често. Вярно, „Крослин Райз“ е твой, ала нямаш нищо против да споделяш с някого отговорността за имението. Нямам нищо против, Джес — продължи той, извръщайки се към нея. — Искам да ти помогна и това няма нищо общо с „Крослин Райз“. Искам да ти помогна, защото те обичам. Не мога да се похваля, че често през живота си съм давал и съм помагал, но сега искам да го правя.

След тези негови думи на Джесика й беше трудно да се преструва на сърдита.

— Наистина ми помагаш много.

— И следващата стъпка е да се оженим. Защо си си навила на пръста, че не бива да го правим?

— Няма такова нещо. Просто не съм готова.

— Обичаш ли ме?

Тя зави зад ъгъла, следвана по петите от Картър.

— Вече съм била омъжена — каза само, вместо да отговори на въпроса му. — Минеш ли веднъж под венчилото, и всичко се променя. Сякаш двамата решават, че вече не е нужно да се преструват.

Той спря като попарен, ала след миг отново тръгна подир нея, като ускори крачка, за да я настигне.

— Нима наистина мислиш, че се преструвам? Бабини деветини! Никой мъж — особено пък мъж, който дълги години се е чувствал човек второ качество и се е срамувал от себе си — няма да тича подир жена, както аз тичам след теб, ако наистина не я обича. В случай че не си забелязала, ще ти кажа, че и аз си имам гордост.

Джесика го стрелна с поглед и продължи вече по-спокойно:

— Забелязала съм.

— Но и занапред ще те моля да се ожениш за мен, защото го искам повече от всичко друго в този живот.

— Само си мислиш, че го искаш.

— Не, наистина го искам! — отсече Картър, после я хвана за ръката и я накара да спре. — Защо отказваш да повярваш, че те обичам?

Тя го погледна, преглътна тежко и призна:

— Вярвам ти. Ала според мен няма да трае дълго. Не искаш ли просто да живеем заедно? Така няма да страдам, когато всичко свърши.

— Няма да свърши. Пък и сега живеем заедно. Но аз не искам това. Искам ти да караш колата ми, да живееш под моя покрив, да използваш кредитните ми карти. И моето име. Точно така, искам да носиш моето име.

Джесика го погледна уплашено.

— Желанието ти е доста старомодно.

— Изобщо не ме интересува. Искам го, и толкоз. Искам да се грижа за теб. Искам да съм силен, за да съм ти опора. Презирах баща си, защото цял живот игра по свирката на мама. Той си е един мъж под чехъл. Аз нямам намерение да бъда такъв.

Тя бе изненадана.

— Няма как да бъдеш. Аз нямам чехли. Не съм претенциозна. Ти си по-енергичен, по-деен, по-напорист, жънеш по-големи успехи…

Той сложи пръст върху устните й, за да спре този водопад от думи.

— Успехите ми не струват нищо, ако не те убедя да се омъжиш за мен.

Джесика простена тихичко и целуна връхчето на пръста му, после го хвана и го разклати, за да разсее напрежението и да го обърне на шега.

— О, Картър! Аз съм повредената. Искам да направя така, че да ти е приятно, ала не знам как.

— И без да знаеш, пак ми е приятно с теб.

— Сега. Но докога ли? Още няколко седмици? Един месец? Една година?

— Винаги, стига да не си отнемаш тази възможност. Толкова ли не можеш да опиташ, Джесика?

 

 

Сигурно можеше и всеки път, когато си представеше, че става жена на Картър, сърцето й примираше от щастие. Ала някъде дълбоко в душата й тлееха и съмнения. В много по-голяма степен, отколкото любовната връзка и съвместният живот, бракът узаконяваше пред всички отношенията между един мъж и една жена. Разпаднеше ли се този брак, отново разбираха всички, а това си бе унизително, особено пък когато ставаше въпрос за мъж като Картър Малой. Почти всички го харесваха и уважаваха. Джесика се убеди в това още повече през няколкото седмици, когато се срещаха с Гордън, с адвокати и инвеститори. Уж тя бе собственица на „Крослин Райз“, а всички смятаха именно Картър за водеща фигура в начинанието. И то без той да го бе искал — седеше си кротко по време на обсъжданията, но кажеше ли нещо, то винаги бе разумно, и сякаш повече от всеки друг бе наясно с различните етапи на проекта — архитектурната концепция за него, строителството, съображенията, свързани с околната среда и пазарната конюнктура, и Джесика.

Най-вече с Джесика. Тя забеляза, че разчита все повече и повече на него, че се осланя на спокойната му самоувереност, която толкова често липсваше на самата нея. Дните, когато Джесика можеше да се похвали със спокоен емоционален живот, бяха останали в миналото. Сякаш живееше в непрекъснат възход, следван от спадове. Тези мигове често бяха свързани с „Крослин Райз“, когато тя бе убедена, че имението ще се превърне в нещо, достойно за неговото минало, или когато проектът се натъкнеше на финансови трудности. Други пък бяха заради Картър — когато беше в обятията му и изобщо не се съмняваше в силната му любов, или пък бе далеч от него и го възприемаше обективно, за да види един енергичен прекрасен мъж — в такива мигове направо не проумяваше какво толкова бе намерил той в нея.

Седмиците се нижеха, а на Джесика все повече й се струваше, че се бе озовала в задънена улица. Не след дълго в „Крослин Райз“ щяха да влязат самосвали и булдозери и тогава вече нямаше да има връщане назад. Мъчеше я и мисълта за Картър. Той продължаваше да чака търпеливо. Но макар и да не отваряше дума за брак, тя знаеше, че това го мъчи. Започна август и когато се разбра, че няма да има меден месец, той все пак я убеди да идат за една седмица на почивка във Флорида Кийс.

— Видя ли? — пошегува се, когато се върнаха. — Цяла седмица бяхме заедно, не сме се отделяли нито за миг, а аз пак те обичам.

В края на септември току й повтаряше, че са заедно вече пет месеца и се разбират чудесно. Ала не бе нужно да го прави, Джесика си го знаеше и без него. Животът й се въртеше около Картър. Първата й мисъл сутрин, последната й мисъл вечер бяха за Картър и макар често да се кореше, че се бе обвързала прекалено много с него и бе станала зависима, вече не си представяше да живее както преди, особено след като всеки момент предстоеше да започне строежът в „Крослин Райз“. За Джесика това бе изпълнен с емоции период, а Картър беше нейната опора.

Но и най-непоклатимата опора си има своите уязвими местенца и Джесика бе голямата слабост на Картър. Той я обожаваше, не си представяше живота без нея и това, че тя не даваше и да се издума да се оженят и дори не му казваше, че го обича, подкопаваше неговото самочувствие, а оттам и търпението му. Когато беше с нея, всичко бе наред — обичаше я, Джесика също го обичаше и на Картър не му се щеше да помрачава миговете, когато са заедно. Ала останеше ли сам, го налягаха тежки мисли. Чувстваше се притиснат до стената. Беше уморен от това безкрайно чакане. Все пак всичко си имаше граници.

Ето какви мисли се опитваше безуспешно да погребе в късния следобед на последната сряда от септември, докато пътуваше с колата към „Крослин Райз“. Сутринта, преди да се разделят в Бостън, Джесика му бе обещала да приготви вечеря. Цял ден Картър не бе говорил с нея, което го дразнеше, защото му се искаше да я търси не само той, но и тя от време на време да му се обажда по телефона. Имаше нужда Джесика да го уверява в чувствата си. Тя вироглаво не му казваше, че го обича, и на него му се щеше поне от време на време да му показва по един или друг начин, че държи на връзката им. Едно обаждане по телефона щеше да му дойде добре.

Джесика обаче не го потърси. А когато Картър отвори задната врата и влезе в кухнята, не видя на печката никакви тенджери и тигани, в които да се готви нещо. Нямаше я и Джесика.

— Джесика! — извика той веднъж, после втори път — по-високо.

От кухнята излезе в коридора, когато тя му отвърна:

— Идвам ей сега!

Сигурно беше горе в спалнята — в господарската спалня с огромното легло, в която се бе пренесла, откакто Картър бе започнал да спи редовно тук — и при тази мисъл той се усмихна. Явно бе подранил. Ако щеше да идва Картър, Джесика винаги се къпеше, преобличаше се и се решеше. Вероятно още се оправяше. Той не й се сърдеше. Дори щеше да й помогне. Щеше да й помага винаги да приготвя вечерята.

Това само издаваше колко бе влюбен. Представи си как ще бъде заедно с нея, как преди вечеря ще я прегърне и целуне и това заличи всичките му черни мисли. Не че любовта се свеждаше само до леглото, ала когато се любеха, Картър знаеше, че Джесика наистина го обича. Тя сякаш се пробуждаше в обятията му, изникваше в светлина, която никой друг, освен него не познаваше. Ако не бе влюбена, никоя жена не би му се отдавала така страстно, не би отвръщала с такъв плам на милувките му.

Той изкачи стълбата, като взимаше по две стъпала наведнъж, но още преди да бе стигнал в спалнята, Джесика излезе в коридора. Беше му достатъчно да види лицето й, за да разбере, че изобщо нямаше да се прегръщат и целуват. Тя наистина се бе сресала и се бе преоблякла, дори си бе сложила малко грим, ала никакви пудри и ружове не можеха да прикрият, че бе пребледняла като мъртвец.

— Какво се е случило? — попита Картър и спря като попарен, после продължи нататък към нея вече по-бавно.

— Имаме проблем — отвърна напрегнато Джесика.

— Какъв проблем?

— С „Крослин Райз“. Със строежа.

Той въздъхна облекчено.

— Все ще го реша, щом е за строежа. Виж, няма как да реша проблем, който е свързан с нас — добави Картър. — Ела да те прегърна — каза й и се пресегна.

Притисна я в обятията си и я държа така около минута, после я пусна и я целуна лекичко. Но тя продължи да се притиска до него с треперещи ръце. В държането й имаше нещо отчаяно и той се притесни.

— Хей! — засмя се тихичко. — Я горе главата! Едва ли е чак толкова страшно!

— Страшно е — възрази Джесика. — Общинската комисия по жилищно строителство е отхвърлила проекта, противоречал на градоустройствения план.

Картър сложи длани върху раменете й, сведе глава и я погледна.

— Моля?

— Не ни дават разрешително.

— Но защо? В това, което предвиждаме, няма нищо необичайно. Спазили сме всички правила и изисквания, различните отдели в общината вече одобриха проекта. Сега пък за какво са се заяли?

— За броя на апартаментите. За разпределението — каза някак истерично тя и махна с ръка. — И аз не знам за какво. Не внимавах. Когато ми се обадиха, в главата ми се въртеше само едно — вече сме готови, предстои да започнем, а всичко е поставено на карта.

— Не се притеснявай, няма такава опасност — успокои я той и я прегърна през раменете. — Това означава, че просто трябва да поработим още малко. С кого говори?

Джесика погледна ръцете си.

— С Елизабет Абът. Тя е председателка на общинската градоустройствена комисия.

— Познавам я. С нея човек може да се разбере.

— С мен се държа доста дръпнато. Съобщи ми, че решението било взето на заседанието тази сутрин и бихме могли да го обжалваме, ала намекна, че е за предпочитане да не наемам строители. Съмнявала се, че изобщо можем да започнем преди другата пролет или лято — поясни тя и погледна измъчено Картър. — Знаеш ли какво означава едно забавяне? Не мога да си го позволя, Картър. Нямам пари да покривам още една зима разноските по „Крослин Райз“. Затънала съм до гуша в дългове. Колкото повече протакаме, толкова повече ще съм притисната за пари. На хора като Нолън, Хеви и Гулд, а вероятно и на теб това едва ли ще ви попречи, но за мен и останалите е фатално.

— Успокой се, миличка. Няма нищо фатално — добави той, ала въпреки това се свъси. — Все ще измислим нещо.

— Тази Елизабет Абът беше непреклонна.

Картър я пусна, седна на стъпалата и се облакъти върху бедрата си.

— Малките градчета обикновено не са толкова взискателни към най-изявените си жители.

— Каква изявена жителка съм аз!

— Но „Крослин Райз“ е едва ли не историческа забележителност. Това е най-хубавият парцел земя в околността.

— Може би точно заради това са седнали да се заяждат. Искат да знаят кой и кога ще се засели в района.

Той поклати глава.

— Не го правят дори в най-снобските градове. Има нещо гнило.

Джесика притаи дъх. Погледна Картър, ала не успя да разбере какво точно се върти в главата му. Накрая не се стърпя и каза:

— В дъното на всичко е Елизабет Абът. Разбрах го от тона й.

Картър я погледна предпазливо и изпитателно.

— Добре ли я познаваш?

— Не, но все пак се поздравяваме на улицата. Никога не сме имали нищо общо. Не искам да кажа, че нарочно ни подлива вода, обаче изобщо не скри, че е против проекта. Стори ми се дори, че злорадства, с нищо не показа, че е готова да обсъдим нещата и да отстъпи — добави Джесика, усетила, че губи самообладание. — Биха могли да свикат ново, извънредно заседание, Картър. Толкова ли е сложно трима души да се съберат за час-два? Когато я попитах дали е възможно, тя ми отвърна, че нямало такава практика. Но на драго сърце щели да обсъдят жалбата ни на следващото си редовно заседание през февруари — изхлипа Джесика. — Не мога да чакам дотогава, Картър. Всички ние не можем да чакаме.

Картър продължи да гледа умислено, но бръчицата около устата му издаваше, че изпитва нещо като погнуса.

— Поговори с нея — примоли се Джесика. — Теб ще те изслуша.

Той я стрелна с поглед.

— Защо реши така?

— Защото навремето между вас е имало нещо. Тя ми каза.

Картър се свъси като буреносен облак.

— А каза ли ти, че е било преди седем години, когато още живеех в Ню Йорк, и че е продължило всичко на всичко една нощ?

— Иди при нея. Сигурно ще я умилостивиш.

— Една-единствена нощ, Джесика, и искаш ли да знаеш защо? Защото исках да я изхвърля от мислите си, да се отърва от нея. И толкоз. Нищо повече. Навремето бяхме съученици тук, в града. Елизабет е присъствала на най-големите ми глупости. В много по-голяма степен, отколкото теб, я отъждествявах с еснафите тук. И когато онази вечер тя дойде при мен — бяхме на прием в някакъв голям хотел, вече не помня в кой — кой знае защо, реших — трябва да си докажа, че наистина съм успял и съм се измъкнал от блатото. Затова преспах с нея. Ала не съм имал по-неприятно изживяване. След това не съм я виждал в Ню Йорк, не съм се срещал с нея и откакто се върнах да живея тук.

Сърцето на Джесика биеше като обезумяло. Тя вярваше на всяка дума, изречена от Картър — още повече, че истината се четеше и в очите му, но продължи да настоява:

— Елизабет Абът ще се израдва да те види отново. Усетих го от тона й. Може би, ако й се обадиш…

— Ще се обадя на някой от другите членове на комисията.

— Ала тя е нейна председателка. От нея зависят много неща и стига да поиска, ще ни помогне. Направи така, че да ни помогне.

Картър вече бе започнал да се дразни. Облегна се на перилата на стълбището, та между тях да има по-голямо разстояние, и попита предпазливо:

— Как предлагаш да го направя?

Цял следобед Джесика бе умувала как да излязат от задънената улица и именно заради това не му се бе обадила по телефона да му каже за проблема. Виждаше един-единствен изход, който й се струваше отвратителен, но тя бе притисната до стената и нямаше друг избор.

— Усмихни й се. Поприказвай си с нея. Защо да не я поканиш и на вечеря?

— Не искам да я каня на вечеря.

— А как каниш другите си клиенти?

— Не аз, а те канят мен.

— Тогава направи едно изключение. Покани я на вечеря. Опитай се да я умилостивиш. Теб ще те послуша, Картър.

— Добре тогава. Ще я поканим двамата.

— Ама ти не разбираш! — проплака Джесика.

— Не, не разбирам — отвърна бавно Картър. Очите му бяха ледени — отражение на студа, сковал и душата му. — Наистина не разбирам. Поправи ме, ако греша, ала доколкото схващам, искаш да направя каквото трябва, та комисията да преразгледа след жалбата ни решението си, пък било то и с цената на това, да чукам Елизабет Абът — забеляза как Джесика трепва от думите, но изобщо не реагира — бе прекалено погълнат от бушуващите в него чувства. Студът вътре в душата му бързо отстъпваше място на гнева. — Прав ли съм?

Забелязала суровия му поглед, тя не посмя да отговори веднага.

— Прав ли съм? — повтори той вече по-силно.

— Да — прошепна Джесика.

— Не мога да повярвам — изрече съвсем тихо Картър и макар че гласът му почти не се чу, погледът му не стана по-мек. — Не мога да повярвам. Да ме молиш да направя такова нещо?

— Вероятно само така ще можем да продължим.

— Само това ли те интересува? Само „Крослин Райз“?

— Разбира се, че не.

— Какъв глупак съм да се хвана на въдицата ти! Ала какво ли има да се чудя! Нито веднъж не си ми казала, че ме обичаш, не искаш да се омъжиш за мен, а сега си измъдрила този идиотски план.

— Не е идиотски. Само така ще се оправят нещата. Елизабет Абът има точно такава слава.

— Аз пък нямам такава слава. Няма да се унижавам и да ходя при нея. Да не съм някакво жиголо! — той стана от стълбището, слезе като фурия няколко стъпала, после се обърна и я прониза с поглед. — Обичам те, Джесика. Казвал съм ти го хиляди пъти, няма да се уморя да го повтарям и това не са празни приказки. Обичам те. А това означава, че искам теб. А не Елизабет Абът.

Тя преглътна тежко.

— Но нали вече си бил с нея…

— Бил съм и сбърках. Знаех го тогава, знам го и сега. Няма да стигам толкова далеч и да твърдя, че именно заради мен Елизабет прави спънки с „Крослин Райз“, защото дори навремето, когато тя ме преследваше, а аз се криех, се държеше мило. Никога не съм я смятал за отмъстителна, обаче няма да спя с нея — Картър прокара превъзбудено пръсти през косата си. — Как можеш да ме молиш такова нещо? — попита той ядно, ала в гневния му тон се прокрадна и мъка. — Нищо ли не знача за теб?

Джесика бе смаяна от бурните страсти, изписали се върху лицето му, и трябваше да мине известно време, докато се съвземе и отговори:

— Знаеш, че това не е така.

Но Картър поклати глава.

— Сигурно съм се заблуждавал. Любовта предполага и уважение и ако ме уважаваше поне малко, нямаше да ме молиш такова нещо — той пак прокара ръка през косата си, този път обаче не я махна, сякаш погълнат от мислите си, не контролираше своите жестове. — Наистина ли се надяваше, че ще ти играя по свирката? И ще тръгна да прелъстявам Елизабет Абът? — Картър изруга тихичко и отпусна ръка. Явно съм грешал, Джесика. И то много.

Откакто го познаваше, тя нито веднъж не го бе виждала толкова смазан — личеше му, че страда неописуемо, по смъкнатите рамене и отпуснатите черти на лицето, които го отдалечаваха на галактики от злобното отмъстително хлапе от тяхното детство. Джесика знаеше, че той се бе променил, ала не бе и подозирала, че тази промяна бе толкова дълбока и всеобхватна. Още си мислеше за това, когато най-неочаквано забеляза, че очите му се бяха просълзили. Притисна кокалчетата на пръстите си към устата, за да не извика.

— Готов съм заради теб, Джесика, да направя почти всичко — допълни сподавено Картър. — Кажеш ли ми да се просна върху релсите пред задаващия се с пълна скорост влак, ще го сторя, но да направя това — за нищо на света.

Той преглътна тежко, откъсна поглед от нея, обърна се и тръгна надолу по стълбището.

— Картър! — пророни тя иззад кокалчетата на пръстите си. А когато той не спря, Джесика махна ръка от устата си. — Картър!

Той пак не спря — слезе във вестибюла и се запъти към входната врата. Тя се изправи и пак го повика — този път по-високо, сетне тръгна подире му. Когато Картър отвори вратата и излезе навън, Джесика ускори крачка, повтаряйки името му тихо и истерично. Докато стигне при вратата, той вече бе изминал половината път до колата си.

— Картър! — пак извика просълзена Джесика. — Картър! — губеше го. — Картър, чакай! — ала той вече вадеше ключовете и всеки момент щеше да се качи в автомобила. — Картър, спри! — той бе светликът в живота й, какво щеше да прави без него? Изтръпнала от ужас, тя отвори уста и изкрещя колкото й глас държи: — Картър!

Дочул сърцераздирателния й вик, толкова нехарактерен за нея, той спря. Вдигна глава и Джесика съгледа върху лицето му такава бездънна мъка, че цяла минута не бе в състояние да се помръдне. Но трябваше да го задържи на всяка цена, трябваше да го докосне, трябваше да му каже колко много значи за нея. Пристъпи със сетни сили, после хукна към колата.

Спря точно пред него, вдигна ръка към лицето му, трепна, набра смелост да го докосне по бузата, след това се отдръпна, обаче не устоя на подтика и пак обви длан около врата му.

— Извинявай — опита се да му каже, ала думите се превърнаха в стон. — Извинявай… — сложи другата си ръка върху гърдите му, плъзна я нагоре, оброни глава върху рамото му и проплака: — Извинявай, Картър! Прости ми. Обичам те безумно.

Той дълго стоя, без да се помръдва, после вдигна бавно ръце към устните й.

— Моля? — прошепна дрезгаво Картър.

— Обичам те. Обичам те.

Той мълча още дълго, сетне въздъхна тежко, прегърна я и я притегли към себе си.

Джесика вече не бе в състояние да се сдържа и даде воля на сълзите. Заговори като обезумяла:

— И аз съм една глупачка, как можа да ми хрумне! Да те обидя така! Но нещо ми стана, когато Елизабет Абът ми каза, че те познавала от едно време. Може би исках да видя какво ще стане — тя е толкова хубава, а аз те обичам, направо не знам какво ще правя, ако ме изоставиш.

Картър зарови лице в косата й.

— Ти ме отблъскваше — каза едва чуто той.

— Не знаех какво да правя.

— Трябваше да ми се обадиш веднага — продължи Картър намусено и я стисна, сякаш за да я накаже. — Има решение. Винаги има решение. Ала трябва да знаеш кое е най-важното. Наистина най-важното за нас.

Сега вече тя го знаеше. До последния си ден нямаше да забрави как Картър Малой — едър и лош, се бе разплакал, как от мъка очите му се бяха напълнили със сълзи, и то заради нея. Тези сълзи бяха унизителни и ужасяващи. Не искаше да ги вижда никога повече.

Вдигна се на пръсти и, както го бе прегърнала през врата, зашепна:

— Обичам те.

Накрая той обхвана с длани лицето й и я погледна.

— Какво искаш? — пророни Картър. Лицето му бе на сантиметри от нея, той бършеше с палци сълзите под очилата й. — Кажи!

— Теб. Теб и нищо друго.

Джесика знаеше, че Картър иска да чуе тези думи, и макар че с тях се разголваше докрай, тя бе готова да стори и това.

— Искам да се омъжа за теб. Искам да нося твоето име, да използвам твоите кредитни карти и да карам колата ти. Искам да ти родя деца.

Картър не реагира, само я погледна, сякаш се двоумеше дали да й вярва. Джесика се вкопчи в китките му и добави:

— Наистина! Струва ми се, че още от първия път, когато се любихме, искам само това, но бях толкова уплашена! Ти си постигнал много повече от мен и…

— Няма такова нещо.

— Има, и още как! Постигнал си много повече, издигнал си се в живота, много по-интересен си. Искам да се омъжа за теб, Картър. Ала ако се оженим и после решиш да ме напуснеш, ще умра, така да знаеш! Обичам те безумно.

— Няма да те напусна — увери я той.

— Но преди не го знаех. Едва сега вече съм сигурна.

— Повтарям ти го седмици наред.

— Но аз не знаех — повтори тя, сетне притвори очи и прошепна: — О, Картър, за нищо на света не искам да те губя.

— Тогава омъжи се за мен. Това е първият начин да задържиш един мъж.

Джесика отвори очи.

— Ще се омъжа за теб.

— И ми роди деца. Това пък е вторият начин да задържиш един мъж.

— Добре.

— И продължавай да преподаваш, защото се гордея с онова, което правиш.

— Наистина ли? — попита тя и се усмихна невярващо.

— Ами да — отвърна той и я притисна до себе си.

— Винаги съм се гордял с тебе. И винаги ще се гордея, независимо дали се занимаваш с наука, дали си майка на децата ми, моя съпруга, моя жена.

Джесика се усмихна — беше по-щастлива и спокойна отвсякога.

— Ох, как само те обичам! — пророни тя.

— Тогава ми имай вяра — каза Картър. Хвана я за раменете, накара я отново да седне на едно от стъпалата и я погледна сериозно. — Имай ми вяра, че ти говоря истината, когато ти казвам, че те обичам. Не искам други жени. Никога не съм искал жена така, както искам теб. Никога не съм предлагал женитба на друга жена, а ето че теб те моля да се оженим вече за стотен път. Избирам теб. И ще се оженя за теб не защото съм принуден. А защото съм те избрал. Защото искам да се оженя за теб.

— Разбрах — прошепна Джесика — беше малко засрамена, но и щастлива.

— А разбра ли, че трябва винаги да знаеш кое е най-важното? — продължи той сериозно, макар че в гласа му вече се долавяше и вълнение. — „Крослин Райз“ е красиво имение. То е обвеяно с духа на историята. Вече вложих в него сума ти време, сега влагам и пари, ала ако трябва да избирам между „Крослин Райз“ и теб, и за миг няма да се двоумя. Ще забравя за времето, парите и имението, само и само да имам теб. И изобщо няма да съжалявам — очите му проблеснаха по-меко. — Ето защо не искам да се тревожиш за градоустройствената комисия към общината. Ще потърсим Гордън, ще потърсим Гидиън и другите. Все ще измислим нещо. Но всичко това е на втори план. Разбра ли?

— Да — прошепна тя и наистина бе така.

През онези ужасни минути, когато бе видяла сълзите в очите му, когато Картър си бе тръгнал и Джесика бе зърнала за миг бездънната празнота, която щеше да зейне без него в живота й, последното нещо, за което си мислеше, бе „Крослин Райз“. Да, имението бе в опасност, ала тя все щеше да намери изход и да се справи. Докато Картър бе до нея, щеше да се справи с всичко на този свят.