Барбара Делински
Споделена страст (2)

Втора глава

Джесика изобщо не се покриваше с представите за светска красавица. Майка й знаеше, че тя ще наследи имението Крослин и още от малка се опитваше да я въведе в светския живот и нрави. Водеше я пременена по рождени дни, пращаше я по летни лагери, записа я на езда и балет. Джесика бе усвоила основните правила на това да е привилегирована млада дама от каймака на обществото. Но не се чувстваше част от него.

Първо, като малка не бе хубава. Косата й бе дълга и буйна, телцето й — тъничко като вейка, чертите й — най-обикновени. Не й помагаше и това, че не бе от най-засмените. Беше кротка, вглъбена, срамежлива, доста приличаше на баща си. Най-уютно се чувстваше в стаята си в „Крослин Райз“, с хубава книга в ръка. Ала в същото време си мечтаеше да е красавицата на бала.

Дойдеше ли й на гости някоя приятелка, с която да си играят, тя се притесняваше и се вълнуваше. Обичаше да е с някого, още повече обичаше да я обичат, но вечно се страхуваше да не досади на гостенката си. Майка й непрекъснато я предупреждаваше да внимава, за да не стане скучна на другите. Когато порасна, Джесика разбра, че макар и да бе боготворила ума на баща й, майка й всъщност го бе смятала за скучен и точно затова бе предупреждавала дъщеря си. Навремето Джесика бе взимала присърце тези предупреждения. Дойдеше ли й някой на гости в имението, тя се стараеше да го забавлява и да му направи впечатление.

Именно по тези причини страда неописуемо след онова, което Картър Малой й причини, когато бе на десет години. На гости й бе дошла Лора Хамилтън, най-добрата приятелка, която някога бе имала. Не идваше често — имението не се славеше като особено забавно място. Ала този път Лора се бе отбила, защото в училище им бяха дали да пишат някакво съчинение, а в библиотеката на „Райз“ имаше какви ли не енциклопедии и списания, от които да правят справки.

Щом си направиха домашното, Джесика предложи да излязат на терасата. Есенният ден бе хубав, а терасата бе сред любимите й кътчета. Бе остъклена, с огромни кленове и брястове отпред, и заради спокойствието и усамотението там тя се чувстваше в безопасност.

Този ден й беше леко на душата, защото и на Лора й хареса на терасата. Разположиха се на дивана с тапицерия на цветя и се заеха да пишат стихове, което се стори много интересно на Джесика.

Но не и на Картър Малой. Хванал в едната си ръка няколко клонки, той изникна иззад рододендроните досами терасата, където за огромно огорчение на Джесика явно се бе спотайвал.

— Ей, вие, двечките, какво правите? — попита момчето с тон, от който пролича, че знае много добре какво правят.

Беше ги подслушвал доста дълго и смяташе, че се занимават с глупости.

— А ти какво правиш? — сопна се Джесика.

Не се притесняваше нито че Картър бе по-едър и по-голям на години, нито от присмехулния му глас. Е, страхуваше се малко от гаменския му вид, ала знаеше, че той няма да посмее и да я докосне с пръст — все пак майка му и баща му работеха в имението.

— Какво правиш тук? — повтори тя ядно.

— Подрязвам храстите — отвърна Картър и я погледна нагло.

Джесика бе свикнала с този поглед и видеше ли го, неизменно заставаше нащрек.

— Не си подрязвал никакви храсти! Подслушвал си!

Картър бе стъпил с единия крак малко по-напред и бе издал предизвикателно рамо.

— Дрън-дрън, нямам си друга работа, та да те подслушвам! Какво толкова ще чуя? Пишете някакви скапани стихчета.

— Кой е този? — изшушука притеснено Лора.

— Никой — отвърна Джесика ясно, за да я чуе и Картър. Никога не му бе оставала длъжна, но този път й се струваше много важно да му натрие носа. Нали трябваше да направи впечатление на Лора! — Пратили са те да подрязваш храстите, а ти се мотаеш. Никога не слушаш какво ти казва баща ти.

— Не е нужно той да ми казва какво да правя, имам глава на раменете си — отговори Картър и впери тъмни очи в нея. — Ала ти не знаеш какво означава това. Или ходиш по увеселения като майка си, или четеш книги като баща си. И да опиташ, няма да можеш да мислиш сама. Та на коя от двете й хрумна да пишете стихове? Сигурно на тази малка фукла, твоята приятелка.

Джесика не знаеше дали да се ядоса, или да се смути.

— Махай се оттук, Картър!

Той вдигна бавно клонките и откърши една.

— Работя.

— Върви да работиш другаде — изкрещя Джесика обидено и отчаяно. — Има и други храсти.

— Може и да има, но трябва да подкастря точно този.

Момиченцето нямаше намерение да се предава.

— Искаме да бъдем сами.

— Защо? Чудо голямо, като пишете стихове! Да не те е страх, че ще ти открадна римите? — изсмя се Картър и се взря в Лора. — Ти си момичето на Хамилтънови, нали?

— Не му отговаряй — предупреди я Джесика.

— Точно така, от Хамилтъновите си — отсъди Картър. — Виждал съм те в черквата с цялото семейство.

— Лъжец! — възмути се Джесика. — Изобщо не ходиш на черква.

— А, понякога ходя. Голям майтап! Седнали грешниците да молят за прошка! Да вземем например стария Хамилтън. Купи си мястото в законодателния орган на щата…

Джесика скочи като ужилена и се разтрепери. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че думите на Картър ще обидят Лора и тя никога повече няма да й дойде на гости.

— Млъквай, Картър!

— Купи си топлото местенце и сега не прави нищо друго, освен да си седи на задника и от дъжд на вятър да вдига ръка. Пък едва ли му се налага да прави нещо. И аз да имах неговите пари, и аз щях да си седя по цял ден на задника.

— Да, де, ама нямаш неговите пари! Нямаш и пукнат цент.

— Затова пък имам приятели. А ти нямаш.

Джесика не знаеше как Картър бе открил ахилесовата й пета, ала той безспорно не пропускаше случай да я унизи.

— Глупак! Негодник! — развика се тя. — Ти си тъп и пъпчив. За нищо на света не искам да съм на твое място.

После се разплака, хвана Лора за ръката и я затегли към къщата.

Приятелката й наистина не стъпи повече в „Крослин Райз“ и сега, след толкова години, Джесика още помнеше колко мъчно й бе било. Нямаше значение, че не бе виждала Лора Хамилтън от сума ти време, че вече в гимназията тя я бе отегчавала точно както Джесика се бе страхувала, че ще отегчава нея, че сега изобщо не поддържаха връзка и нямаха нищо общо. Важното в случая бе, че когато беше на десет години, беше готова на всичко, само и само Лора да й бъде най-добрата приятелка, а Картър Малой й бе попречил.

Точно за това си мислеше, докато пътуваше с трамвая от Харвард Скуеър към Бостън. В два часа имаше среща с Картър Малой в кабинета му. Беше я уредил Гордън и когато я попита дали да дойде и той, младата жена му отвърна, че не е нужно и ще се оправи и сама.

Не бе сигурна, че това бе най-разумното решение. Беше притеснена, всичките й детински страхове, цялата й плахост се бяха пробудили. Тя отново беше грозноватото затворено момиченце, което си нямаше много приятелки. Сигурно щеше да се чувства по-добре, ако усещаше подкрепата на Гордън до себе си.

Но искаше да докаже и на банкера някои неща. Беше му заявила, че държи да оглави консорциума, който ще се заеме с преустройството на „Крослин Райз“. Гордън се бе усъмнил, че това е по силите й. Ако банкерът наистина се заемеше да осигури инвеститори за „Крослин Райз“, Джесика бе длъжна да му докаже, че е по-оправна, отколкото си мисли той.

Затова и го увери, че и сама ще излезе на глава с Картър Малой. Дори по едно време си повярва, че наистина ще успее. Ала не след дълго отново я обориха съмнения и когато слезе от трамвая и тръгна нагоре по стръмните стъпала към „Парк Стрийт“, мразеше Картър Малой повече от всякога.

Знаеше, че не бе в настроение, подходящо за важна делова среща, и реши да се поразходи, преди да отиде в кабинета на Картър. Бе подранила, по принцип бе точен човек и бе тръгнала доста по-рано от Кеймбридж, за да не закъснява. Свърна по „Уест Стрийт“ и се отби в антиквариата на „Братъл“ — не купи нищо, но пак си струваше да поспре тук, защото сред книгите, дори сред старите томове изпитваше огромно спокойствие. Без особено желание най-после се откъсна от лавиците и излезе от магазина.

Идваше от университета и бе облечена както винаги, когато имаше лекции — дълга пола, мека блуза, сако и обувки с ниски токове. От време на време се поглеждаше в някоя витрина и виждаше, че изглежда съвсем прилично. Косата й, разбира се, бе невъзможна. Макар и да не бе така буйна, както едно време, пак бе гъста и трудна за обуздаване, затова я бе прихванала с шалче на ниска опашка. Не се опитваше да привлече вниманието на никого, най-малкото на Картър Малой, ала ако не друго, искаше да изглежда добре и да създава впечатление, че се владее.

Фирмата на Картър се намираше на „Саут Стрийт“, в район, прочул се напоследък като мека на художниците и архитектите. Сградата бе шестетажна, от тухли с топъл пръстен цвят и се открояваше приятно върху фона на по-голямата, по-модерна висока постройка до нея. В партера имаше изискана художествена галерия, не по-малко изискан магазин за архитектурни принадлежности, не толкова изискан щанд за сладкиши и закусвалня, която, макар да бе само два часът следобед, бе претъпкана с делово облечени посетители.

Тя се запъти към главния вход на сградата и бе смаяна от вида на току-що ремонтираното фоайе с гранитни стени. Тук наемите сигурно бяха високи, нещо, което потвърждаваше думите на Гордън, че Картър печелел добре.

Качи се на асансьора, натисна копчето за последния етаж и както често през последните пет дни, откакто банкерът бе споменал за пръв път името му, сви рамене, мъчейки се да свърже Картър Малой, когото бе познавала едно време, с преуспяващия архитект, при когото отиваше. Колкото и да се опитваше, все не можеше да се отърси от образа му като момче и от онова, което й бе сторил преди години. Пред очите й пак бе злобното мърляво хлапе, за което се говореше, че вършело и престъпления, дори след като видя лъскавата модерна приемна с ярки стени, дискретно осветление и обзаведена с мебели, последен вик на модата.

— Казвам се Джесика Крослин — каза тя на секретарката спокойно, с тон, от който не пролича, че бе смутена. — В два часа имам среща с господин Малой.

Секретарката беше хубава и елегантна като приемната, макар и да наближаваше петдесетте.

— Седнете, ако обичате. Господин Малой е на заседание и ще се позабави, но само пет-десет минути. Сигурно вече е тръгнал насам.

Джесика си каза, че е трябвало да се досети как Картър ще се прави на велик и ще я накара да чака. Беше убедена, че го е направил нарочно.

Отново съжали, че Гордън не бе с нея ако не за друго, то поне за да му покаже, че Картър не се е променил чак толкова много. Ала банкерът бе заминал някъде извън града. Тя бе прекалено нервна, за да седи на едно място. Кимна на секретарката, отдалечи се от бюрото и тръгна да разглежда скиците и проектите, окачени по стените. На тях видя прелестни жилищни комплекси. Разчете в долния ъгъл името на архитектурно бюро — „Малой и Гудуин“, и би трябвало да я обземе ентусиазъм. Ала Малой като че ли й се присмиваше от хартията. Сякаш водена от чувство за самосъхранение, Джесика се обърна и се отпусна в един от ниските фотьойли.

След миг вратата се отвори и сърцето й забумка като обезумяло. В приемната влязоха четирима мъже, погълнати от разговор, и тя ги огледа един по един. Гордън й бе казал, че Картър Малой се е променил много, но въпреки това никой от мъжете пред нея не приличаше на Картър, какъвто го помнеше от едно време.

За да поразсее притеснението си, взе от масичката със стъклен плот едно списание и започна да го прелиства. Ако Картър бе сред мъжете в групата, всеки момент щеше да я види, че е тук. Междувременно се постара да изглежда възможно най-спокойна и ведра, дори отегчена, което не бе никак лесно. Разговорът между четиримата стана по-разгорещен. Явно обсъждаха някаква поръчка на общината, която щеше да струва на строителите стотици хиляди долари. Пряко волята си Джесика пак извърна очи към четиримата. Единият мъж явно бе от общината, другият — от фирмата на Картър, а останалите двама бяха от строителна фирма. Тя тъкмо си казваше, че архитектът говори най-смислено от четиримата, когато вратата пак се отвори и в приемната влезе Картър Малой. Отиде при мъжете, ръкува се с тримата, които Джесика правилно бе определила като хора извън фирмата, погледна въпросително секретарката и след като тя му кимна, извърна поглед към Джесика.

Сърцето й сякаш спря да тупти. Човекът пред нея безспорно бе Картър Малой, ала той наистина се бе променил до неузнаваемост. Бе по-висок и с по-широки рамене. Беше облечен не с потна тенис фланелка с някакви мръсни думички отпред, с окъсани джинси и охлузени работни обуща, а със сако от туийд, със скъпа риза, чието най-горно копче бе разкопчано, със сив панталон и мокасини. Тъмната коса, която навремето непрекъснато му падаше в очите, бе по-къса, по-поддържана и чиста. Кожата му също бе по-чиста, а чертите му сякаш бяха изсечени от времето. Начупеният израз, който я преследваше в спомените, бе поомекнал и бе отстъпил място на изражение, което пак бе напрегнато, но затова пък бе много по-овладяно. В ъгълчетата на очите му се виждаха ситни бръчки, отляво на челюстта имаше малък белег, лицето му бе с лек тен.

Колкото и да й бе неприятно, младата жена трябваше да признае, че Гордън бе прав. Картър изобщо не беше грозен и това усложняваше нещата. Джесика по принцип се притесняваше от мъжете, ала съвсем се объркваше в присъствието на привлекателни мъже. Вече не бе така сигурна, че ще излезе на глава с Картър.

Сега обаче вече не можеше да избяга. Щеше да стане за смях. А и да го направеше, какво щеше да обясни на Гордън? Какво щеше да му каже Картър? При всички положения проектът й щеше да се провали.

Опита се да събере малкото останала й смелост и когато Картър тръгна към нея, се изправи.

— Джесика! — каза той гърлено, но и нерешително.

Тя кимна с разтуптяно сърце. Продължаваше да притиска длани. Виждаше й се безразсъдно да му протегне ръка и да се здрависа.

За щастие Картър също не й протегна длан, само продължи да я гледа с нещо като усмивка, свъсил вежди.

— Извинявай. Отдавна ли чакаш?

Джесика поклати глава. Знаеше, че не бива да мълчи, ала колкото и да се мъчеше, не намираше думите. Недоумяваше защо се чувства толкова малка, защо той й изглежда толкова висок, как така паметта я бе подвела за такива простички неща като съотношението в ръста.

Картър махна към една врата.

— Дали да не влезем вътре?

Тя кимна. Изненада се, когато той отвори вратата и отстъпи встрани, та тя да мине първа — онзи Картър, когото познаваше, по-скоро би я затръшнал под носа й. Още по-изненадана бе, когато усети върху кръста си лекия допир на ръката му, с която младият мъж я насочи по коридора с множество кабинети от двете страни. Бе направо смаяна, когато той й каза: „Ето тук“, и я въведе в най-големия кабинет.

Това усещане продължи само минута, защото още щом Джесика се настани на фотьойла — домакинът й, слава Богу, я покани да седне тъкмо когато й се струваше, че ще се строполи, толкова силно трепереха краката й — Картър се облегна на табуретката при чертожната маса наблизо, погледна я с познатите закачливи пламъчета в очите и й рече:

— Да не си си глътнала езика?

Колкото и да бе странно, на Джесика й олекна. Беше й по-лесно да общува с някогашния Картър Малой, а сарказмът му я притесняваше по-малко, отколкото милото чаровно държане. За пръв път, откакто го бе видяла, си пое дъх и отвърна:

— Не съм. Езикът ми си е на място. Просто не го използвам, освен когато имам да казвам нещо.

— В такъв случай пропускаш някои от най-приятните неща в живота — уведоми я той най-невинно и трябваше да мине цяла минута, докато тя свърже думите му с пламъчетата в неговите очи.

Без да обръща внимание на тънкия му намек и на руменината, избила по страните й, Джесика си помисли, че трябва час по-скоро да обясни защо бе дошла и да си тръгне.

— Гордън каза ли ти защо те търся?

Картър кимна бавно — за разлика от нея той явно изобщо не се притесняваше. Но вместо да продължи по темата, й рече:

— Не съм те виждал от много време. Как живееш?

— Добре, не мога да се оплача.

— Изглеждаш чудесно.

Джесика не знаеше защо Картър й го казва, ала се подразни.

— Не съм се променила — рече му, сякаш отбелязваше очевиден факт, и добави: — За разлика от теб.

— Дано — отвърна той, все така вперил поглед в нея.

В черните му очи проблясваше ту присмехулна искрица, ту неподправено любопитство. Тя почти съжали, че не вижда в тях някогашното презрение. Щеше да се чувства по-добре. Премести поглед от него към ръцете си, после намести очилата си и се прокашля.

— Реших да направя някои промени в „Крослин Райз“.

Пак го погледна, но преди да бе продължила, Картър я изпревари с думите:

— Моите съболезнования за баща ти.

„А, да“, помисли си Джесика, ала не му благодари и само кимна.

— При всички положения останах само аз и имението стои празно — това изобщо не я безпокоеше, но тя не можеше да намери сили и да признае пред Картър Малой, че всъщност ставаше въпрос за пари. — Надявам се да го ремонтирам и да го направя по-удобно. Гордън ми препоръча да разговарям с теб. Да ти призная, не бях в див възторг.

Гледаше го вторачено — да види как ще реагира. Ала той не издаде с нищо, че е засегнат. С влудяващо спокоен тон й каза:

— Защо?

Тя дори не мигна.

— Никога не сме си били симпатични. Ще ни е трудно да работим заедно.

— Да, но само, при положение че не сме си симпатични и сега — възрази Картър основателно.

— Сега всъщност не се познаваме.

— Затова и днес си тук.

— Да — съгласи се Джесика, сетне се поколеба и допълни: — Направо не можех да повярвам на нещата, които ми каза Гордън — тя огледа помещението, взря се в огромното писалище с навити на руло скици по него, в чертожната маса, в покритата с корк стена, на която имаше чертежи. — Всичко това не се връзва с мъжа, когото помня.

— Онзи мъж не беше никакъв мъж. Още си беше хлапак. От колко години не сме се виждали?

— От седемнайсет — отвърна Джесика бързо и, забелязала задоволството в погледа му, съжали, че бе била толкова припряна и не се бе престорила, че не помни.

— Значи не знаеше, че съм архитект.

— Откъде да знам?

Той сви рамене и подхвърли някак прекалено невинно:

— От общи познати.

— Аха, от общи познати — рече тя донемайкъде саркастично, както едно време. Личеше си, че Картър злорадства, задето бе толкова притеснена. Виж, това наистина го бе очаквала. — Никога не сме имали общи познати.

— Говориш като онази Джесика, която познавах преди години — нагла до мозъка на костите. Ала времената се менят, миличка. И аз се издигнах в живота. Като начало общ познат ни е Гордън.

— Явно не е имал повод да ме държи в течение на твоето издигане в живота, а и да ти призная, не съм се интересувала. Последното, което помня за теб, е, че крадеше коли — тросна се ядно тя, вбесена, че бе дръзнал да я нарече „миличка“.

— На младини съм правил и грешки, но съм си платил за тях. Трябваше да почна от нулата и да се доказвам сам. Нямах никого, който да ми помага, ала успях.

— И колко души смаза по пътя?

— Напоследък — нито един, навремето — прекалено много — призна си чистосърдечно Картър. Лицето му бе мрачно, той седеше като вдървен. — Изгорих много мостове, които после трябваше да съграждам наново. Точно затова, когато Гордън ми се обади, промених програмата си за днес, аз да мога да се срещна с теб. Като малка беше много проклета, ала било, каквото било.

Джесика застана нащрек.

— Проклета ли? Хиляди благодарности!

— Вече ти казах, било, каквото било. Готов съм да поема почти цялата вина, обаче защо да си кривя душата, наистина си беше проклета. Признай! Видеше ли ме, реагираше като бик на червено.

— Нима се учудваш? Държеше се ужасно, говореше ми какви ли не гадости. Правех всичко възможно, за да се браня.

Картър явно реши, че няма смисъл да спори. Стана от табуретката и дойде при писалището. Застана отстрани, взе един кламер и започна да си играе с него, после отново срещна погледа й.

— Мама и тате ми поръчаха да те поздравя.

Тя бе изненадана не само от думите му, но и от нежността, с която ги изрече.

— Нима си им казал, че ще се видим?

— Да, снощи им звъннах по телефона — той забеляза учудването, изписало се върху лицето й, и поясни: — Правя го от време на време.

— А като малък се държеше ужасно и с тях.

Картър отново насочи вниманието си към кламера, който въртеше и огъваше с пръстите на едната ръка.

— Знам.

— Ала защо? Бяха прекрасни хора. Дори съжалявах, че и моите родители не са толкова разбрани и добри като твоите. А ти непрекъснато им създаваше главоболия.

Той я погледна така, сякаш искаше да я предупреди.

— Отстрани е лесно да твърдиш, че нечии родители са чудесни. Нали не живееш с тях! Ти просто не знаеш истината, Джесика. Отношенията с майка ми и баща ми бяха доста сложни — Картър замълча, въздъхна тежко и това сякаш му възвърна доброто настроение. — Но както и да е. Искат да знаят всичко за теб — как изглеждаш, дали работиш, омъжила ли си се, имаш ли деца. Как е имението.

Последното, което искаше Джесика, бе да обсъжда личния си живот с Картър. Той отново щеше да я вземе на подбив. Затова му отговори:

— Ще ти кажа как е имението. Пак си е голямо и хубаво, ала остарява. Длъжна съм или да вложа много пари за ремонт, или да измисля нещо друго. Затова съм и тук.

Картър повъртя още малко кламера и го метна на писалището. Седна на стола зад бюрото, скръсти ръце и каза спокойно:

— Слушам те.

„Тук съм по работа, само и единствено по работа“, заповтаря си наум Джесика и тази мисъл й вдъхна сили.

— Не знам какво точно ти е обяснил Гордън, но мисля да превърна „Крослин Райз“ в район с луксозни жилищни сгради, които да са разположени сред дърветата, да превърна къщата в нещо като обществена сграда за собствениците, да направя малък пристан за яхти край морето.

Ако се съдеше по учуденото изражение на Картър, банкерът явно не му бе казал кой знае какво.

— И защо ще го правиш?

— Защото „Крослин Райз“ е прекалено голямо за мен.

— Намери някого, за когото не е голямо.

— Опитах, ала пазарът на недвижими имоти е доста замрял.

— Дума да няма, иска се време, за да намериш подходящ купувач.

„Нямам никакво време“, помисли си тя.

— Докато го намеря, сигурно ще минат години, не мога да чакам толкова дълго.

— Защо бързаш? Няколко поколения от твоето семейство са живели в това имение.

На Джесика не й се спореше. И на нея не й харесваше, че бе принудена да предприеме такава стъпка.

— Мисля, че е време да променя едно-друго.

— В това няма нищо лошо, но защо точно луксозни жилищни сгради? — попита той объркан.

— Защото другата възможност е всичко да бъде бутнато и да бъде построен цял жилищен квартал, което е още по-лошо. Така поне ще мога да влияя върху резултата. Може би ще ми предложиш нещо по-добро?

— Разбира се. Щом не можеш да намериш частен купувач, защо не предложиш имението на някоя институция — на училище или нещо от този род?

— Няма институция, пък била тя и училище, която да е в състояние да поддържа както трябва „Крослин Райз“. Отсега си представям паркингите и боклуците.

— А мислила ли си за кметството? Преотстъпи имението на града и кметството би могло да подреди в къщата музей. Представи си само какви облекчения в данъците ще ти направят!

— Не ми трябват облекчения в данъците, освен това кметството може и да е богато, ала и то няма чак толкова много пари. Имаш ли представа какви са едногодишните разходи по поддръжката на „Крослин Райз“? — попита Джесика, но усети, че бе на път да издаде финансовите си проблеми, и продължи по-спокойно: — Накрая кметството ще се види принудено да продаде имението, а аз отдавна вече ще съм загубила правото да влияя върху бъдещето му.

— Добре, де… И все пак защо точно луксозни жилищни сгради?

— А защо не? — сопна се Джесика, ядосана, че Картър си повтаряше своето и не съзнаваше, че тя бе притисната между чука и наковалнята.

Той се наведе напред и я прониза с черните си очи.

— Защото „Крослин Райз“ е приказно място. Това е един от най-красивите, най-усамотени и прелестни имоти, които някога съм виждал, а повярвай, през последните няколко години съм се нагледал на имоти. Направо ти се чудя как изобщо ти минава през ум да го продаваш.

— Нямам избор! — простена Джесика и Картър явно се досети от погледа й за истината.

— Наистина ли не ти е възможно да го задържиш?

Тя извърна очи към страничната облегалка на стола и прокара палец напред-назад по хрома.

— Наистина — потвърди тихо и в тона й прозвуча пораженското настроение, с което бе разговаряла и с Гордън, а освен това и унижение.

Беше й криво, че трябваше да признае истината, още по-криво обаче й беше, че бе принудена да го направи пред Картър Малой. Ала въпреки всичко не биваше да се отказва.

— Както вече ти обясних, имението остарява. Освен това е много занемарено.

— Да, така е, баща ти не го поддържаше.

Беше й по-лесно да не го гледа. Поне в гласа му се долавяше състрадание.

— Не го е правил нарочно. Мислите му бяха погълнати от друго, а мама не искаше да го разстройва. Парите бяха… — Джесика не се доизказа, осъзнала, че за нищо на света не искаше да изплаква болката си точно пред Картър. После обаче си даде сметка, че няма друг избор. — Парите не достигаха.

— Сериозно ли говориш?

Тя срещна изпълнения му със съмнения поглед и отвърна хладно:

— Да, съвсем сериозно. Не мога да се шегувам с тези неща.

— Не можеш да се шегуваш с почти нищо. Никога не си могла. Да не би да се страхуваш, че ако се усмихнеш, лицето ти ще се напука?

Джесика го погледна вторачено.

— Изобщо не си се променил — пророни тя и стана от стола. — Не биваше да идвам. Направих грешка. Знаех го още от самото начало.

Вече бе при вратата, когато пред нея се изправи Картър.

— Не си тръгвай — каза й той съвсем спокойно. — Извинявай, ако съм те обидил. Понякога говоря, без да мисля. Старая се да не го правя, но явно някои мои недостатъци са доста упорити.

В този миг Джесика бе смутена най-много не толкова заради трудностите си с имението, заради това, че бе избухнала или че Картър й се бе извинил. Беше смутена, че той бе невероятно красив. Известно време го гледа в очите, сетне сведе безпомощно поглед към челюстта му, която бе в сянка, към брадичката и устата му. Долната му устна бе по-пълна от горната. Тя погледна встрани, преглътна и сведе глава.

— Продължавам да смятам, че не биваше да идвам — прошепна Джесика. — И без това ми е много трудно. Дори и да работя с теб, не съм сигурна, че ще има някаква полза.

— Ала аз държа на имението.

— Така смята и Гордън. Но дали не държиш на него само защото искаш да ми го отнемеш? Открай време ме мразиш заради „Крослин Райз“.

Може би очакваше Картър да възрази и да я опровергае, той обаче не го стори. Известно време мълча, сетне рече:

— Мразех много хора заради неща, които аз не притежавах. И не бях прав. Не твърдя, че е нямало да купя от теб имението, ако разполагах с толкова пари, защото наистина смятам, че то е приказно място. Ала нямам такива пари. Едва ли съм по-богат от теб. Така че сме в една и съща лодка. Равни сме.

Картър замълча — очакваше Джесика да започне да спори, тя обаче нямаше какво да му възрази. Знаеше, че той е в правото си да злорадства, макар че засега не го правеше. Изтъкваше съвсем разумни доводи.

— Това притеснява ли те, Джесика? Можеш ли да гледаш на мен като на равен?

— Ние с теб, Картър, изобщо не си приличаме.

— Не съм казвал, че си приличаме. Казах само, че сме равни. Във финансово отношение.

Без да вдига очи, тя кимна по посока на кабинета зад нея.

— Доколкото виждам, в момента ти си малко по-добре от мен.

— Но ти имаш имението. То струва цяло състояние — отбеляза той, ала Джесика само сви рамене и Картър продължи: — Седни! Моля те! Нека поговорим.

И тя не знаеше защо му се подчинява. Може би заради внимателния тон, с който я покани, заради думичките „моля те“, защото й бе препречил пътя към вратата. Не бе изключено да се бе върнала и от любопитство. Макар и доста неща в поведението му да й напомняха за едно време, той безспорно се бе променил много и това й бе интересно.

Без да казва и дума, отново седна на стола. Този път Картър не се върна зад писалището, а седна на стола до нея. Макар и помежду им да имаше масичка, наподобяваща куб, сега младият мъж бе по-близо и Джесика го виждаше по-добре. От това се притесни още повече. За да се пребори с изнервеността си, впери поглед в ръцете си и пак се замисли какво й се ще да направи в „Крослин Райз“.

— И на мен не ми е много приятно да застроявам парка, ала ако къщите бъдат пръснати между дърветата, ако бъдат разположени добре и не са много, ако самото имение бъде ремонтирано с вкус, резултатът няма да е чак толкова плачевен. Така поне ще запазя „Крослин Райз“. Собствениците ще плащат много пари за привилегията да живеят в него. И ще милеят за бъдещето му.

— Още ли преподаваш? — попита Картър ни в клин, ни в ръкав и тя бързо извърна поглед към него.

— Ами да.

— И не си се омъжила повторно?

Този път Джесика го погледна право в очите.

— Откъде знаеш, че съм била омъжена?

— От родителите ми. Поддържаха връзка с майка ти. Но след като тя почина, вече нямат никакви вести.

— Татко не е… Не беше много общителен — поясни Джесика. Ала и тя не бе поддържала връзка със семейство Малой. — Всъщност и аз не съм от най-общителните. Как са родителите ти?

— Много добре — отвърна той леко, с тон, какъвто не бе използвал досега. — Радват се на живота. Топлият климат се отразява добре на мама, нали страда от артрит, а тате е във възторг, че във Флорида няма зима и може да се грижи през цялата година за своите растения.

— Често ли ги виждаш?

— Три-четири пъти в годината. Имам много работа.

Джесика стисна устни и поклати глава.

— Архитект! И досега не мога да повярвам.

— Какъв си ме представяше?

— Комарджия. Дребен мошеник, нещо такова.

— Сигурно съм си го заслужил — рече Картър смирено.

— Ами да.

Тя продължаваше да го гледа, привлечена от нещо, което не можеше да определи. Все й се струваше, че бе достатъчно да натисне някакво копче, да каже определена дума, и той отново щеше да се превърне в чорлавото дяволче от едно време. Картър обаче не се променяше. Просто седеше, кръстосал крака, и я наблюдаваше вторачено. Джесика извърна очи, после се ядоса на себе си и пак го погледна.

— Защо го правиш?

— Какво правя?

— Ами гледаш ме.

— Защото си се променила. Още не знам в какво.

— Просто съм по-стара.

— Може би — съгласи се той, но не каза нищо повече.

Настана тишина, която й тежеше дори повече от вторачения му поглед. И тя не знаеше от какво толкова се притеснява — притеснен трябваше да бъде Картър. За да поразсее напрежението, подзе:

— В четири часа имам среща в Кеймбридж — нарочно я бе насрочила за тогава, за да има повод да се измъкне оттук по-рано. — Дали да не се съсредоточим върху деловите въпроси? Гордън каза, че си добър архитект — Джесика погледна покритата с корк стена. — Всички тези проекти твои ли са, или ги е правил някой твой помощник?

— Мои са.

— А онези в приемната?

— Някои също са мои, други — не.

— А кой е Гудуин?

— Моят съдружник. Запознахме се в Ню Йорк. Специализирал се е в промишленото проектиране. Аз пък проектирам само къщи и жилищни сгради, така че се допълваме взаимно.

— Той беше ли отвън в приемната с другите мъже?

— Не. Ала мъжът с бежовото сако работи при нас.

— Какво правят подчинените ти?

— Движат и координират проектите.

— Архитекти ли са? — попита тя, макар и да бе готова да се закълне, че мъжът, когото бе чула до говори, бе архитект.

Картър кимна.

— При нас имаме трима архитекти, двама дипломирани, третият скоро също ще се дипломира, освен това в бюрото работят четирима чертожници, две секретарки и един деловодител.

— Ти ли си основният съдружник?

— В какъв смисъл, дали от двамата печеля повече пари ли? — попита той и когато Джесика кимна, поясни: — Миналата година — да, по-миналата — не. Зависи.

— А искаш ли да се заемеш с „Крослин Райз“?

— Не особено — призна си Картър, после видя, че тя се бе ядосала от думите му, и протегна ръка. — Предпочитам имението да си остане такова, каквото е. Това е истината. Но ако нямаш пари да го поддържаш, трябва да се направи нещо — той опря лакти върху бедрата си и отпусна длани между коленете си. — А ако твърдо си решила да построиш малък жилищен район, ще се заема с проекта. По-добре да го направя аз, отколкото някой непознат.

— Ала сега и ти за мен си непознат — пророни вдървено Джесика. — Не си същият като момчето, израсло в „Крослин Райз“.

— Помня какво изпитвах навремето към имението. Сега дори разбирам по-добре тогавашните си чувства.

— Само не знам какви са подбудите ти.

— Нима ще излагам на риск всичко това — каза Картър и огледа кабинета, — колкото да ти отмъстя? Слушай, Джесика — продължи той с въздишка, — не отричам, че навремето бях по-различен, не се отказвам и от онова, което съм правил. Вече ти обясних. Наистина не бях цвете за мирисане. Сега обаче съм друг човек. Преминал съм през неща, които ти дори не си представяш. Животът ми приличаше на ад, ала успях да се измъкна, затова и ценя някои неща, на които другите изобщо не държат. Сред тях е и „Крослин Райз“.

На Джесика й се искаше Картър да не седеше толкова близо, да не я гледаше така вторачено и да не говореше толкова разумно. Или бе пределно искрен, или й разиграваше театър. Но колкото и неуверена да се чувстваше с него, тя нямаше друг избор и ще, не ще, трябваше да прибегне до помощта му, ако искаше да осъществи намеренията си за имението.

— Как смяташ, идеята ми за „Крослин Райз“ изпълнима ли е? — попита го плахо.

— Бихме могли да опитаме.

— Ще нахвърляш ли няколко скици?

— Първо трябва да обсъдим по-подробно какво точно искаш. Трябва ми и регулационен план на парцела. Ще се наложи и да дойда до имението. Освен че не съм бил там от доста години, никога не съм го гледал с такива очи.

Джесика кимна. В думите му имаше логика. Нелогичен обаче бе тонът, с който ги казваше — спокоен и ведър, какъвто прилягаше на истински професионалист и мъж. За втори път от няколко минути съжали, че той седеше толкова близо до нея. Искаше й се да не усеща толкова силно присъствието му. Грабна дамската си чанта и се изправи.

— Е, трябва да вървя — каза тя и насочи цялото си внимание към каишката на чантата, която започна да намества върху рамото си.

— Ала ние не се разбрахме нищо.

Джесика вдигна очи. Картър също бе станал от стола и сега стоеше само на крачка от нея. Тя тръгна към вратата.

— Как да не сме се разбрали? Уговорихме се да поговорим още, да намеря регулационния план на мястото и ти да дойдеш в „Крослин Райз“ — гледаше дръжката на вратата, но усети, че той също върви с нея към изхода. — Сигурно ще поговориш и с Гордън, за да ти изложи по-подробно плана си как да съберем пари за проекта.

— Възлагаш ли ми работата? — попита Картър и се пресегна пред нея да й отвори вратата.

— Не знам. Първо трябва да направим всички тези неща.

— Кога можем да се видим отново?

— Ще ти се обадя по телефона — отвърна Джесика и тръгна уверено по коридора към изхода, а той закрачи до нея.

— Защо не се уговорим още сега?

— Защото не знам каква ще бъде програмата ми.

— Чак толкова ли си заета?

— Да! — потвърди тя и спря като закована.

Погледна го, преглътна тежко, пак сведе очи и продължи нататък.

— Да — повтори почти през шепот. — Наближава изпитната сесия. По време на изпити съм доста заета.

Това обяснение като че ли го задоволи, от което, както и от вида на приемната, на Джесика й олекна. В присъствието на Картър съвсем бе изгубила самообладание. Той бе прекалено любезен и мил, държеше се прекалено мъжки. Притисната между учтивото му отношение и спомена за едно време, който я преследваше неотклонно, тя искаше час по-скоро да се махне оттук.

— Ще ми се обадиш ли? — попита Картър, докато отваряше вратата на приемната.

— Казах ти вече, ще ти се обадя.

— Имаш ли телефонния ми номер?

— Да.

Изпрати я чак до асансьора и натисна копчето.

— А ще ми дадеш ли твоя?

Джесика сякаш бе благодарна, че имаше с какво да се заеме — започна да търси в дамската си чанта химикалка, написа номера върху малко тефтерче, откъсна листа и му го подаде. Тъкмо прибираше химикалката, когато асансьорът иззвънтя и спря. Тя погледна таблото със светещите цифри над асансьора, когато Картър каза:

— Джесика!

Тя се престраши за последен път да го погледне в очите. И сбърка. Върху челото му се появи малка бръчица, по лицето му се бяха изписали объркване и изненада, ала и наслада. Когато той продължи, в тона му се долавяха и трите чувства:

— Наистина ми беше приятно да те видя! — каза съвсем искрено, учуден, че това си беше самата истина.

После се усмихна и в усмивката му имаше само удоволствие.

Точно тогава Джесика разбра, че бе загазила не на шега.