Барбара Делински
Споделена страст (5)

Пета глава

Тази нощ на Джесика й се присъни сън. След него тя се събуди, разсъни се бавно и видя в тъмното, че часовникът показва два часът и двайсет и четири минути. Беше й топло, беше се изпотила. Дишаше тежко. Усещаше как едва доловимо трепери.

Протегна се, но тръпката не я отпусна. Сви се на кравай, за да съхрани приятното усещане, което бе много нежно, женствено, носещо удовлетворение.

Бавно, още по-бавно, отколкото се бе разсънила, си спомни за какво е бил сънят. В съзнанието й малко по малко изникна образът на Картър Малой и доволната усмивка върху лицето й угасна, изместена от притеснението и неудобството.

Никога дотогава не бе сънувала еротични сънища. Никога! Нито като момиче, когато за пръв път бе започнала да усеща съзряващото си тяло, нито докато бе излизала с Том, нито през дългите години след развода им. Не че бе сляпа за красивите мъже — можеше да се наслаждава на мъжката хубост, да й се възхищава, да я приема такава, каквато е. Ала тя никога не я бе възбуждала физически. Никога не се бе промъквала в подсъзнанието й, за да избие и посред нощ да й донесе остра наслада.

Джесика се обърна на другата страна и скри глава зад ръката си, сякаш за да се скрие от цяла орда зяпачи, спотаили се в тъмното.

Картър Малой. Картър Малой, гол и красив, с тяло, което бе като изваяно. Картър Малой, който идва, целува я, милва я. Бе много нежен, докато бе смъквал една по една дрехите й, докато я бе любил с длани и устни и я бе довел до трескаво, изпълнено с нега състояние, каквото тя не бе изпитвала никога дотогава.

Джесика въздъхна и пак се обърна на другата страна, после се зави презглава, но това не възпря упоритите образи, които продължиха да нахлуват в съзнанието й. Картър Малой, който я целува навсякъде, наистина навсякъде, и очаква и тя да го гали със зажаднели длани и устни. В съня й той беше огромен, с добре очертани мускули, с кожа, която на места бе нежна и гладка, а другаде бе покрита с малки косъмчета и която реагираше мигновено на милувките й.

Седна в леглото, запали лампата и притисна колене до гърдите си с надеждата да се върне на земята, сред онова, което познаваше и обичаше. Донякъде успя. Най-малкото вече не трепереше. Същевременно обаче бе разочарована, че всичко бе свършило.

Не проумяваше какво й става. Не бе от най-страстните жени. Беше гледала на любенето с Том като на част от семейните си задължения и просто го бе приемала като нещо неминуемо. Понякога дори й бе приятно. Но не бе имала нищо против, че правят секс толкова рядко. Отдавна смяташе, че хората неоправдано отдават такова голямо значение на секса.

Това изобщо не обясняваше защо бе сънувала такъв сън, нито защо по време на него бе стигнала до сладостен тих оргазъм.

Отново вцепенена от ужас, Джесика притисна очи към коленете си. Ами ако някой я бе видял? Ако я бе наблюдавал, докато спи? Не че бе възможно да са я гледали, ала все пак…

Реши, че сигурно бе от някаква храна. Знаеше, че има храни, от които човек се възбужда. Спомни си всяка хапка, която предния ден бе слагала в уста, а това не бе сложно, понеже не беше лакома и се задоволяваше и с малко, но не се сети за нищо, което би могло да разпали еротика.

После си каза, че може би бе заради някакви хормонални промени в организма й, вероятно свързани дори с менопаузата. Ала тя бе едва на трийсет и три години. И дума не можеше да става да навлиза в менопаузата.

И все пак не бе изключено сънят да й се бе присънил заради хормоните. Ако се вярваше на хората, жените достигали върха си в леглото по-късно, отколкото мъжете. Най-страстни били в периода между трийсет и петдесет години — най-малкото така пишеше по списанията, макар че Джесика все се питаше дали не го твърдят просто защото това искат да чуят читателките, прехвърлили трийсетте и четирийсетте.

Ами ако все пак бе вярно? И тя изпитваше потребности, каквито дотогава не бе имала? Отдавна, близо от единайсет години живееше без мъж. Може би чрез този сън тялото й подсказваше от какво се нуждае. Не бе изключено тези потребности да бяха свързани и с биологичния й часовник. И тялото й подсказваше, че бе крайно време да има дете.

Джесика отметна завивките, измъкна се от леглото, грабна очилата си и както беше боса, почти изтича по задното стълбище долу в кухнята. Седна по турски на един от столовете, отвори опаковка карамелизирани пуканки и я сложи върху скута си.

Карамелизираните пуканки бяха нейната панацея. Като малка ги криеше в стаята си, защото майка й бе убедена, че зъбите й ще се развалят от захарта. Сега вече майка й я нямаше и Джесика винаги държеше подръка карамелизирани пуканки. Не че се тъпчеше непрекъснато с тях, ала понеже нямаше проблеми с килограмите, и да го правеше, не бе чак толкова страшно. Много ги обичаше, особено ако се чувстваше потисната и тъжна.

Сега бе не толкова потисната, колкото объркана. И ядосана, ядосана на Картър, защото каквито и оправдания да си измисляше, съзнаваше, че появата на Картър Малой, на неговото лице и тяло в съня й не бе чиста случайност. Проклинаше го, задето бе хубав и я възбуждаше, проклинаше себе си, че бе толкова податлива и уязвима, проклинаше „Крослин Райз“, че се рушеше и с това я поставяше в тежко положение.

Наля си чаша мляко и след като го изпи, видя, че минава три часът. Замисли се за материала, който трябваше да обясни на семинара по руска литература, насрочен за следобед, и това като че я поуспокои. Тя въздъхна тежко, стана от стола, остави празната чаша мивката, а опаковката карамелизирани пуканки — в килера, и пак си легна.

 

 

След като прие поканата на Картър, той предложи да се разходят до северното крайбрежие в неделя, но Джесика помоли да го направят в края на по-следващата седмица, понеже имаше да се готви за изпитната сесия, за да жертва точно сега цял един ден. Не че по-следващата неделя щеше да е по-свободна — по време на изпитите й помагаха нейните асистенти, ала тя винаги вършеше своя дял от работата, защото смяташе, че така е редно.

Картър обаче настояваше много да видят сградите, а и Джесика знаеше, че ще успее да разпредели времето си така, та да й останат и няколко часа за почивка. И тъй, разбраха се за деня и той обеща да й звънне в събота, за да се уточнят кога ще мине да я вземе. След онзи сън тя бе доволна, че междувременно нямаше да се виждат — през тези дванайсет дни можеше да обмисли нещата и да сведе отношенията си с него до чисто деловия ангажимент. Сетеше ли се за Картър, насочваше мислите си към „Крослин Райз“ и плановете си да превърне имението в нещо практично, удобно и уютно, а и се опитваше да свикне с този негов нов образ.

Ето защо се обади на Нина Стоун и се разбра с нея да вечерят заедно в един ресторант за морски деликатеси наблизо, край морето откъм страната на „Крослин Райз“. Двете се бяха запознали предната година в една книжарница в квартала и няколко месеца по-късно Джесика бе потърсила Нина във връзка с намерението си да продаде „Крослин Райз“. Макар и да не бе тукашна, от пет години тя се занимаваше с недвижими имоти по северното крайбрежие и през това време се бе наложила като пробивна посредничка при такива сделки, открояваща се със своята предприемчивост и стил. Беше от жените, в чието присъствие Джесика винаги се притесняваше, но колкото и да бе странно, двете се бяха сприятелили. Джесика виждаше колко напориста бе Нина и как в някои случаи изобщо не си поплюваше, ала брокерката имаше и своите достойнства и когато бяха заедно, смъкваше фасадата си за пред клиентите и се държеше много мило.

Въпреки славата си на безкомпромисна в сделките, въпреки своята агресивност, Нина не я потискаше. В известен смисъл бе като Картър, и тя като него бе тръгнала от нулата и изпитваше благоговение пред „Крослин Райз“, изразяващо се в това, че не бързаше да съсипе имението.

Джесика искаше и заради това да сподели с Нина последните новини, свързани с „Крослин Райз“.

— Комплекс от скъпи луксозни жилищни сгради ли? — ахна учудено Нина. Беше дребничка, стройна, с кукленска хубост и затова напористостта й в деловите отношения бе доста неочаквана, а оттам и се увенчаваше с добри резултати. — Не знам, Джесика. Срамота е да обезобразяваш такова прелестно място.

— Комплексите могат да бъдат и красиви.

— Но не и колкото „Крослин Райз“.

Джесика въздъхна.

— Не мога да си го позволя, Нина, знаеш го. Не ми е по джоба да го поддържам в сегашния му вид, а ти не успя да намериш купувач.

— Така е, пазарът на недвижими имоти е доста замрял — призна си Нина, сякаш се оправдаваше и се извиняваше. — Продавам много евтини къщи, ала със скъпите нещата не вървят — тя се замисли. — Виж, апартаментите вървят като топъл хляб. Особено в този район. Купувачите вероятно са привлечени от океана. Младите хора с професии го намират за романтично, на старите им действа ободряващо — поясни Нина и отпи от виното. Пръстите й бяха тънички, ноктите бяха с червен лак в тон с роклята. — Разкажи ми, де! Щом ти го е предложил Гордън Хейл, значи начинанието е изгодно. Този човек е бетон! И организира консорциум?

— Още не, но смята да го направи, когато му дойде времето. В момента работя с един човек, за да си изясня какво точно искам.

— С един човек ли?

Джесика се поколеба, ала сетне поясни:

— С един архитект.

Нина се взря в нея.

— Изглеждаш ми смутена.

Джесика оправи очилата си.

— Няма такова нещо.

— Този архитект да не е някой гадняр?

— Не, много мил е. Казва се Картър Малой — уточни Джесика и впери очи в приятелката си да види как ще реагира. — Чувала ли си за него?

— То оставаше да не съм! — възкликна Нина начаса. — От проектантско бюро „Малой и Гудуин“. Добър е.

Джесика усети нещо като гордост.

— Познаваш ли работата му?

— Наскоро видях една сграда в Портсмът, която е проектирал. Портсмът не е любимият ми град, но сградата наистина е красива. Малой е превърнал една текстилна фабрика в жилищен блок. Свършил е невероятна работа, съчетал е чудесно старото с новото — Нина се свъси, после грейна в усмивка. — Ако не ме лъже паметта, и мъжът е много красив.

— Не бих го нарекла красив — възрази Джесика, ала някак припряно, с което разпали любопитството на другата жена.

— А как би го нарекла?

Тя се позамисли.

— Симпатичен.

— Не, този, за когото ти говоря аз, не е симпатичен. Симпатичните мъже те карат само да им се усмихваш мило. А Картър Малой разпалва по-силни чувства. Излъчва невероятна мъжественост.

— Да, има нещо такова.

Нина сниши тон.

— Я не ми се прави на вода ненапита! Направо не мога да повярвам, че мъжете наистина не те интересуват. Още си млада, едва ли онзи тъпанар, съпругът ти, е убил всичко женско у теб. Животът е пред теб, стига да не го загърбваш — тя вдигна брадичка. — Кой беше последният мъж, с когото си излизала?

Джесика сви рамене.

— Кой? — настоя добродушно приятелката й и се облегна на стола. — Само не ми казвай, че не помниш.

— Труден въпрос. Какво разбираш под „излизала“? Правя го непрекъснато с колеги.

— Нямам предвид това и ти го знаеш. Имам предвид да си излизала с мъж, който идва да те вземе от вас, води те на вечеря, после те изпраща, целува те и може би остава и за през нощта.

— Не си падам по тези неща.

— По това да спиш с мъже ли?

— Нима ти си падаш? — заяде се Джесика отчасти защото й бе неприятно, че Нина я подлага едва ли не на разпит, отчасти защото й беше интересно.

През последната година двете се бяха сближили, но единственото, което Джесика знаеше за живота й извън работата, бе, че в събота тя рядко спеше вкъщи. Нина бе доста развеселена от въпроса й.

— Не спя с всеки срещнат, ала наистина обичам мъжете. Някои са много забавни, приятно е да прекараш с тях една-две вечери. Нямам намерение да се омъжвам и не ги застрашавам с нищо.

— Нямаш намерение да се омъжваш ли?

— Нима разполагам с такова време?

— Стига да поискаш, ще намериш.

— Единственото, което искам, е да печеля добре — отвърна Нина и пак се облегна — въпреки самоувереността й личеше, че бе разколебана. — Искам да регистрирам моя си фирма.

— Мислех, че и сега печелиш добре.

— Добре, но не достатъчно.

— Да не си закъсала за пари?

— Пари ми трябват от деня, когато разбрах, че мама проституира, за да имаме мляко на масата.

Джесика притаи дъх.

— Извинявай, Нина, че те питам такива работи. Не знаех.

— Е, не е от нещата, за които тръбя под път и над път — рече шеговито другата жена, макар че гласът й бе тих и сериозен. — Беше в Омаха. Тук живея добре, ала за нищо на света няма да се продам като мама. Затова и имам нужда от пари, които да са си само мои. Никога не съм искала от мъж и цент, никога няма и да поискам, стига да си изиграя добре картите.

— Справяш се прекрасно.

— Ще се справям още по-добре, ако имах своя фирма. Но и това ще стане.

Джесика видя Нина в нова светлина — тя не знаеше и миг спокойствие, мозъкът й работеше непрекъснато, сърцето й бе готово да пожертва насладите в името на сигурността — и й домъчня.

— Та ти си едва на трийсет години…

— Догодина ще бъда на трийсет и една, по-догодина — на трийсет и две. Както си представям нещата, ако поработя здравата и след една година отворя моя си агенция за недвижими имоти, когато навърша трийсет и пет, ще бъда най-добрата брокерка в района и ще имам най-подготвените и обиграни сътрудници. Тогава вече мога да помисля и за себе си, дори да се омъжа — усмихна се Нина кисело. — Стига, разбира се, да срещна мъж, за когото си струва да го правя.

— Не се и съмнявам, че ще намериш подходящ мъж — отбеляза Джесика и усети как я пронизва завистта, измъчвала я и като малка, когато всички други момичета бяха по-красиви от нея, оправяха се по-добре в живота и нямаха проблеми с общуването.

Нина бе с къса лъскава коса, с безупречна кожа и изящни черти. Обличаше се елегантно, макар и младежки, имаше стил.

— Хората ти налитат като мухи на мед.

— И слава Богу, иначе нямаше да се справям в работата — съгласи се Нина и погледна предпазливо приятелката си. — Е, изплаках си душата. Ами ти? Не си ли мислила да се омъжиш?

Джесика се усмихна и поклати глава.

— Мъжете не ме намират за привлекателна. За разлика от теб.

— Защо говориш така? — попита съвсем сериозно Нина. — Умна си, хубава си, имаш добра работа. А днес мъжете търсят точно това.

Хубава. И Картър бе използвал тази дума. „Един мъж трябва да се потруди повечко, за да разбере какво се върти в тази твоя хубава главица.“ Ала Джесика не биваше, разбира се, да приема думите му на сериозно.

— Мъжете търсят ефектни жени като теб.

— После обаче се взират по-отблизо и виждат недостатъците. Точно сега е изключено някой мъж да хлътне по мен. Прекалено рязка съм. Ти си по-мека. Стъпила си си на краката. Не мислиш за неща, за които аз така или иначе се притеснявам.

— За какви неща се притесняваш? — попита невярващо Джесика.

— Ами за парите. Ти имаш „Крослин Райз“.

— Засега. Скоро имението вече няма да е мое — напомни тъжно Джесика.

Нина обмисляше думите й, докато келнерът им сервираше омарите.

— Все още си богата жена, Джесика — каза тя веднага щом сервитьорът се отдалечи. — Единственият проблем е, че не разполагаш с пари в брой. Нямаш средства да поддържаш „Крослин Райз“, защото всичките ти средства са вложени в имението. Ако осъществиш онова, което си намислила, ще спечелиш доста пари. Освен това, за разлика от мен не те преследва страхът, че ще се разориш. С други думи, във финансово отношение не те застрашава нищо, ти си независима. Тоест — допълни Нина и откъсна яркочервената щипка на омара, над който се виеше пара, — остава само да си намериш свестен мъж, да си купиш жилище, от което да ти е удобно да пътуваш до Харвард, и да си родиш деца.

— Не знам — пророни Джесика. Беше се вторачила в омара, сякаш не знаеше какво да прави с него. — Нещата не са толкова прости.

— Ще видиш, ще ти олекне, щом всичко около имението се изясни — отсече Нина и се зае с щипката на омара.

Джесика също насочи вниманието си към яденето, но думите на нейната приятелка не й излизаха от главата. След няколко минути попита:

— За едно и също ли говорим?

— Ами да. Говорим за мъже.

— Ала какво общо има имението с мъжете?

— Ще бъдеш по-свободна. И може би ще си по-склонна да създадеш някаква връзка — поясни Нина, но забелязала от израза на Джесика, че тя пак не вижда какво общо има между двете неща, добави: — Ти, така да се каже, си женена за имението. Не — вдигна ръка Нина, — не ме разбирай погрешно. Не те упреквам. Ала през времето, откакто те познавам, все пак съм си създала някакво мнение. „Крослин Райз“ е твоето убежище. Цял живот си живяла там. Дори и когато си се омъжила.

— Том искаше да останем в „Крослин Райз“.

— А, сигурно. Но въпреки това винаги си живяла там и когато бракът ви се е разпаднал, той си е тръгнал, а ти пак си останала — вече сама, — в имението.

— Не бях сама. И родителите ми живееха там.

— Сега обаче тях ги няма, а ти пак си в „Крослин Райз“. Имението ти е нещо като другар в живота.

— Та това е само къща — възрази Джесика.

— Да, къща — съгласи се Нина, — ала със свое си присъствие. Когато си в нея, чувстваш ли се самотна?

— Не.

— А би трябвало. Не че ти желая да си самотна, защото човек не е създаден, за да живее в самота.

— По цял ден съм с хора. Вечер предпочитам да съм сама.

— Нима? — попита Нина и изви тъничка вежда. — Аз пък не. Е, да, за разлика от „Крослин Райз“ моето жилище не е обвеяно с толкова спомени. Сигурно и аз нямаше да се чувствам самотна, ако се прибирах в къща, обвита в спомени — младата жена замълча, обърна разсеяно с вилицата омара и пак погледна Джесика. — След като „Крослин Райз“ вече не ти принадлежи в предишния си вид, вероятно ще почувстваш, че ти е нужно още нещо.

Джесика я стрелна отчаяно с очи.

— Уж си ми приятелка, бива ли да ми говориш така! Можеше да ме насърчиш.

— Но аз това и правя, насърчавам те. Промяната ще ти се отрази добре. Измежду моите познати ти живееш най-еднообразно. Ще видиш колко вълнуващо е да се измъкнеш от сянката на „Крослин Райз“.

Тези думи за сянката на имението се загнездиха в съзнанието на Джесика. Колкото повече си мислеше за тях, толкова повече се убеждаваше, че не са лишени от логика.

— Нима смяташ, че се крия зад „Крослин Райз“? — попита тя плахо приятелката си с надеждата, че ще й отговори откровено.

Нина каза онова, което мислеше:

— В известна степен — да. Колкото до работата, наистина непрекъснато се срещаш с хора, ала в личния си живот си се ограничила с имението просто защото винаги си живяла там. Но ти, Джесика, си прекрасна жена във всяко едно отношение. Ако не го знаеш, скоро ще го научиш.

 

 

Това „скоро“ не дойде толкова скоро, както й се искаше на Джесика. Най-малкото й се струваше така следващата неделя сутрин, докато се обличаше, за да отиде с Картър на север. Беше й се обадил предната сутрин, за да я пита дали няма да е рано, ако дойде в осем часа. Тя му каза, че е ранобудна и няма нищо против да тръгнат в осем. В тези първи утринни часове бе най-свежа и именно тогава работеше най-добре.

Ала точно тази неделна утрин не се чувстваше особено свежа — извади четири различни тоалета, а все не можеше да реши какво да облече, защото случаят бе по-особен. Те двамата с Картър определено нямаха среща. Щяха да пътуват по работа. Той обаче бе споменал, че ще спрат някъде да хапнат, дори да пообиколят магазините, а това не се вместваше в представата й за делова среща. Джесика смяташе, че с костюм щеше да изглежда твърде официално, с джинси — прекалено спортно, а не й се щеше да си слага дрехите, с които ходеше в университета — наистина й бе втръснало от тях.

Накрая реши да си облече габардинен панталон и пуловер, който предната зима си бе купила от центъра на града. Продавачката й бе казала, че пуловерът е последен вик на модата, и тя го взе, понеже бе удобен и непретенциозен. За пръв път бе доволна, че освен другото бе и елегантен, а и беше светлозелен и отиваше много на черния панталон.

Замисли се защо всъщност искаше да е елегантна и това за малко я поразсея. Реши, че е по-добре да бъде вярна на стила си, а той бе по-скоро практичен, отколкото елегантен. Въпреки това допълни тоалета с черни лачени обувки без ток, сложи си малко пудра, за да скрие бръчиците около очите, разресва с четката косата си, докато тя заблестя, и я прихвана на нисък кок на темето.

Беше се превърнала в кълбо от нерви, когато Картър дойде, а щом го видя, съвсем се притесни. Той изглеждаше страхотно — току-що се бе къпал и се бе обръснал, бе облечен във виненочервен пуловер и светлосиви кадифени панталони.

Пое дебелото сако от нея и го метна при своето в багажника на колата. Държа й вратата, докато се качваше в автомобила, после и той седна чевръсто зад волана.

— Искам да те предупредя — подзе Джесика, когато Картър завъртя ключовете, — че съм ужасно страхлива по време на път. Ако смяташ да караш като луд, още отсега ми дай предпазна каска.

— Аз? Да карам като луд ли?

Тя не го погледна, но въпреки това усети, че той се подсмихва.

— Помня от едно време, че непрекъснато скърцаха автомобилни гуми.

— Беше преди цяла вечност и ако това ще те поуспокои, не съм катастрофирал от деветнайсетгодишен — поясни шеговито Картър и побърза да натисне газта, ала само колкото да поддържа скоростта по магистралата.

Дума да няма, когато пътуваше сам, понякога се увличаше, разпален от мощта на двигателя, и караше бързо, но не бе безразсъден шофьор. За разлика от едно време не си изкарваше яда върху пътя.

Ала пак, за разлика от едно време, вече не бе озлобен на целия свят. Рядко изпитваше гняв, вярно, понякога пак се ядосваше, ако някой проект не му спореше, ако подчинените му объркаха нещо или клиентът капризничеше и той не можеше да излезе на глава с него. Сега обаче му бе спокойно на душата. Бе очаквал с нетърпение този ден. Чувстваше се освежен, сякаш целият свят се бе разтворил за него.

Извърна за кратко очи от пътното платно към Джесика. Образът й вече се бе запечатал в съзнанието му още в мига, когато тя бе отворила входната врата, но Картър искаше да я види пак — толкова му бе приятно да я гледа.

Изглеждаше невероятно красива, и то не само защото с годините се бе разхубавила. Беше забелязал това и предишните два пъти, когато се бяха срещнали, ала сега то му направи още по-голямо впечатление. Джесика наистина бе хубава, дори възхитителна с малките кръгли очила върху миловидното си лице. Той хареса и дрехите й, които много й отиваха.

— Добре ли се чувстваш?

— Да — отвърна тя и го стрелна с поглед.

Известно време Картър мълча, после пак попита:

— Как върви сесията?

— Общо взето, добре — отговори Джесика. — Но човек никога не знае какво да очаква. Вече от доста години ректоратът непрекъснато прави гафове — или закъснява с подготовката на изпитните материали, или ги праща на друго място, неща от този род.

— И това в Харвард? — възкликна той развеселен.

Тя се усмихна криво.

— Ами да, в Харвард. Ала тази година, поне засега, няма издънки.

— Радвам се.

— И аз — кимна Джесика и се засмя, после продължи по-сериозно: — Но тепърва предстои голямата суматоха — трябва да напишем оценките и да попълним ведомостите. А и не след дълго се дипломира последният курс.

— Ходиш ли на баловете?

— Да.

— Сигурно действа… ободряващо.

Този път тя се засмя по-сърдечно, а и закачливо. На Картър му стана приятно — значи Джесика не взимаше чак толкова на сериозно и себе си, и положението си на преподавателка в престижен университет. И това бе добре, защото той я смяташе още от малка за високомерна и надута. Сега обаче не му се струваше такава. Нещо повече, тя явно не гледаше на него като на човек, който стои по-ниско от нея в обществото. А Картър бе сигурен, че колкото повече време прекарваше с нея като архитект със своя клиентка, толкова по-малко щеше да се връща Джесика към миналото, а той искаше именно това.

Всъщност обаче искаше много повече. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави онзи път, когато я бе целунал. Беше го направил импулсивно, ала тази целувка се бе загнездила в мислите му и той се сещаше за нея, когато го очакваше най-малко.

Именно в един такъв момент бе решил, че тя прилича на розова пъпка, която още не е разцъфнала. Макар и да е била женена, Картър бе готов да се обзаложи, че мъжът й не бе направил нищо Джесика да разкрие цялата си прелест. Устните й излъчваха някаква непорочност. Същото важеше и за тялото й, за поведението й — държеше се не толкова плахо, а по-скоро неуверено, почти наивно.

Не че той си падаше по девствениците. Дори в най-буйните си периоди бе предпочитал обиграните жени. Сълзите върху оцапаните с кръв чаршафи, нежеланите бременности и клетвите във вярност не бяха неговата стихия. Затова и се срещаше предимно със здравомислещи жени, та днес да стигне дотам, че да не изпитва в тяхно присъствие нищо друго, освен студ.

Виж, докато бе целувал Джесика, не бе усетил този студ. Обратното, по цялото му тяло се бе плиснала топлина, а после, когато бе имал време да си спомня подробностите, тази топлина бе прераснала в плам. Още не можеше да повярва, струваше му се невероятно, че Джесика Крослин, малката високомерна сополанка, му бе завъртяла главата.

Тя обаче наистина го възбуждаше. Дори сега, когато бе насочил цялото си внимание към пътното платно, волана, лоста за скоростите и светлинното табло, Джесика не му излизаше от главата — виждаше с периферното си зрение как бе кръстосала благоприлично нозе, при което панталонът очертаваше стройните й бедра, как бе отпуснала върху скута си длани с женствени тънички пръсти, как свободният пуловер очертаваше прелъстително гърдите й. Дори косата й, пригладена и прибрана на стегнат кок, издаваше, че под сдържаната фасада се крият хиляди загадки и обещания. А тя сякаш изобщо не го съзнаваше.

Може би всичко бе само плод на неговото въображение. Може би сексапилните неща, които виждаше, бяха най-обикновени промени, настъпили през времето, откакто не се бяха виждали, и само разпътното му съзнание ги възприемаше като сексапилни. Често се срещаше с жени, но отдавна не бе правил секс. Сигурно просто бе превъзбуден.

Можеше, разбира се, да оправи нещата чрез стари като света изпитани средства — като свали някоя жена. Ала сега не му се занимаваше с това. В близостта с Джесика имаше някаква прелест, каквато не откриваше в другите връзки, нещо по-различно и особено. И Картър не знаеше какво му става, но засега не искаше да се лишава от това усещане.

— Една моя приятелка се изказа много ласкаво за теб — поде тя, докато пътуваха на север. — Била видяла някаква сграда по твой проект в Портсмът.

— Харбърсайд ли? Мислех да я разгледаме накрая, когато вече тръгнем да се прибираме.

— Възхитена е.

Той сви рамене.

— Сградата не е лоша, ала не ми е от любимите. Казва се „Кадилак Коув“. Името е ужасно, но комплексът наистина е интересен.

— Кой избра това име?

— Строителният предприемач. Аз само разработвам проектите.

— Така ли? — учуди се Джесика — и преди се бе питала до какво точно се свежда работата му. — Нима правиш само чертежите? Не участваш ли и в строежа?

— Понякога участвам, друг път — не. Зависи от клиента. Някои ми плащат само за проекта, а с останалото се занимават сами. Други ми плащат и да наглеждам строителните работи. Лично аз предпочитам второто… — поясни Картър и я погледна. — И то не заради парите. От финансова гледна точка е по-изгодно да си гледам само чертежите. Ала когато съм на строителната площадка, получавам удовлетворение. И виждам как идеята ми придобива реални очертания. Пък и съм по-спокоен, когато зная, че съм на място, ако нещо не е наред.

— Често ли се случва нещо да не е наред? Чувала съм разни ужасии… Верни ли са?

— Понякога — кимна той и намести дълги пръсти върху волана. — Да ти призная, има един проблем с дипломите на архитектите. За да се дипломираш, не е задължително да разбираш от практическата страна на строителството. Повечето архитекти и студенти по архитектура смятат, че стоят по-високо от строителите. Въобразяват си, че са царете на строителството, и грешат. Вярно е, че архитектът е вдъхновението, мозъкът зад цялостния проект, затова пък работниците, мъжете с чуковете и пироните притежават, така да се каже, ноу-хауто. Средният архитект няма представа как се строи къща. Затова и същият този среден архитект понякога проектира неща, които чисто физически изобщо не могат да бъдат изградени.

Джесика се сети какво й бе казал банкерът.

— Гордън спомена, че имаш опит в строителството.

— Докато следвах, през ваканциите работех по строежите.

— Още от самото начало ли искаше да станеш архитект?

— А, не — усмихна се Картър. — Трябваха ми пари, за да преживявам, а по строежите плащаха добре — усмивката му помръкна. — Но именно тогава започнах да проявявам интерес към архитектурата. Чертежите и проектите разпалваха въображението ми и ме интригуваха. Както и мъжете с изискани костюми, които стояха край скелетата с предпазни каски на главата. А също и скъпите коли, които до един караха. Поршета, спортни модели мерцедес, беемвета — тази супра е същинска таратайка в сравнение с автомобилите, с които се движат колегите ми.

— Тогава защо и ти не си купиш порше?

— И аз се питах същото завчера, когато моят съдружник ми се похвали с новото си порше.

— И какъв е отговорът?

— Не ми е по джоба. Тези коли струват луди пари.

— Ала нали не печелиш по-малко от съдружника си?

Той сви рамене.

— Сигурно се страхувам, че и да си купя скъпа кола, ще я одраскам. Или ще я откраднат. Нямам безопасен гараж. Паркирам в тясната уличка зад блока — нацупи се Картър, сетне се позамисли и продължи вече по-спокойно: — Май ме е страх, че ако си купя порше, ще повярвам, че съм постигнал всичко в живота, а това не е вярно. Чака ме още дълъг път.

Джесика се сети за Нина, според която щастието се свеждаше до тлъстата банкова сметка. Инстинктивно усети, че случаят при Картър не бе такъв. Когато говореше за успеха в живота, той имаше предвид не парите, а своето професионално поприще.

И може би дори личния си живот. Но това бе само догадка. Тя не знаеше нищо за надеждите и мечтите му.

Замислена за това, се умълча. Макар да й беше интересно, не можеше да се престраши и ни в клин, ни в ръкав да го подпитва на какво се надява и за какво мечтае, затова се съсредоточи върху плавното движение на колата и профучаващия покрай тях пейзаж. Тишината й действаше успокояващо, нещо необичайно за нея, защото неизменно я свързваше със самотата. Ако бе в компанията на мъж извън университета, се чувстваше едва ли не длъжна да говори и тъй като не бе от най-сладкодумните събеседници, се притесняваше, да не би да е недодялана и смешна.

Сега обаче не се чувстваше така. Освен това знаеше, че ако на Картър му се говори, той няма да си мълчи. Не бе от срамежливите и колкото повече Джесика си мислеше за това, толкова повече се изненадваше от себе си. Открай време я привличаха стеснителните, защото в тяхно присъстваше се чувстваше по-уверена в себе си. Ала в известен смисъл й беше по-лесно с Картър, понеже беше наясно за какво точно става въпрос.

Ето, сега например знаеше, че и на него не му пречи, задето си мълчат. Бе отпуснал едри длани върху волана, бе изпружил нозе, доколкото му позволяваше автомобилът. Бе отпуснал спокойно раменете си и челюстта, волева като брадичката. Не се насилваше да говори, освен когато подминеха табела или сграда, за които искаше да й разкаже нещо, но после пак потъваше в мълчание, което обаче не бе тягостно.

Пътуваха близо четири часа — Картър току се извиняваше, че я води толкова далеч, спряха само веднъж за кратка почивка и малко преди пладне пристигнаха в Бар Харбър.

Джесика остана доволна, че бе дошла.

— Наистина е възхитително — каза най-чистосърдечно тя, когато той я разведе из „Кадилак Коув“.

За разлика от плановете им за „Крослин Райз“ къщите в жилищния комплекс бяха разположени все покрай океана и бяха обединени на малки групички покрай брега, в подножието на съседната планина Кадилак.

— Всички ли са продадени?

Картър кимна.

— Не всички апартаменти са заети през цялата година, обаче тук е доста на север и това е нормално. Има два-три, обявени повторно за продан, ала като цяло предприемачът спечели доста.

— Ти също.

— Да, получих си парите за проекта, но нямам дял в комплекса, както смятам да е с „Крослин Райз“.

— Гордън спомена ли ти нещо?

— Не. А на теб?

Джесика поклати глава.

— Според мен вече опипва почвата, ала не иска да привлича инвеститори, докато ние не му дадем нещо конкретно, което да им предложи.

На Картър му хареса думичката „ние“.

— Какви инвеститори смята да привлече, свои редовни клиенти ли?

— Нямам представа — обясни тя, но нещо в изражението му я накара да попита: — Защо?

— Защото познавам един човек, който сигурно ще прояви интерес. Казва се Гидиън Лоу. Преди две години работих с него по един проект в Бъркширските планини и оттогава поддържаме връзка. Честен е, един от най-добрите строители в района и дори и да не му възложиш строежа в имението, вероятно ще пожелае да инвестира пари. Търси нещо разумно. А „Крослин Райз“ е именно това — едно разумно начинание.

— Чул те Господ.

— Сигурен съм. Ако не бях, нямаше да влагам парите си в него — без никакъв преход той смени темата. — Умирам от глад. Искаш ли да хапнем?

На Джесика й беше малко трудно от работата да превключи на удоволствията и тя нямаше време да обмисли отговора — и слава Богу. Колкото по-малко мислеше, толкова по-малко се притесняваше.

— Ами… да, разбира се.

Картър я хвана за ръката.

— Ела. Наблизо има едно заведение, където готвят най-вкусната риба наоколо.

Джесика кимна — от морския въздух й бе станало студено и тя се сгуши в сакото. Топлеше я и ръката на Картър, който я бе прегърнал през раменете и я притискаше до себе си.

Рибата наистина бе вкусна, ала Джесика знаеше, че заведението бе толкова уютно и хубаво не само заради добрата си кухня, но и заради това, че бе разположено край кей, както и заради приятната компания. Освен рибата си поръчаха спаначена салата и малък самун ръчно месен бял хляб. После отново се качиха в колата и поеха към следващия обект в списъка на Картър.

Спираха общо пет пъти — три по работа, два, за да си починат, и след четири часа вече бяха в Харбърсайд. Както и предишните пъти, той я разведе из комплекса, разказа й накратко как се бе стигнало до проектирането и строежа на новите сгради, как бе вървяла работата. После, пак както предишните пъти, замълча и зачака да чуе мнението й.

— Интересно е — отбеляза тя. — Хрумването ти да превърнеш фабриката в жилищен блок донякъде ти е връзвало ръцете, ала пак си се справил и си освежил проекта с атриума. Харесва ми.

Картър имаше чувството, че малко по малко я опознава единствено чрез изражението върху лицето й, а сега то му подсказваше, че макар и да се възхищаваше на атриума, Джесика определено не харесваше сградата.

— Можеш да бъдеш откровена и да не ми спестяваш истината — подкани я той.

Тя продължаваше да гледа постройката на отсрещния тротоар.

— Откровена съм. Като знам с какво си разполагал, наистина си постигнал нещо чудесно.

— В смисъл че е вълнуващо и драматично със странните си форми ли?

— Не, не бих казала драматично. По-скоро внушително.

— Но лично ти не би живяла тук.

— Не съм казвала такова нещо.

— А би ли живяла?

Джесика вдигна поглед и съгледа в очите му, които я пронизваха, палави искрици, въпреки това не се извърна. Не искаше Картър да разбере колко й бе хубаво и топло да стои до него.

— Лично аз бих предпочела да живея в „Кадилак Коув“ — заключи тя доста сухо.

— Или в „Ривърсайд“ — добави той и също се усмихна — беше му неописуемо приятно, че страните й се бяха покрили с женствена руменина. — Или пък в „Сандс“.

— Или в „Уокър Плейс“ — добави закачливо Джесика, за да довърши списъка на комплексите, които бяха посетили. — Добре, де, тази сграда ми харесва най-малко. Ала пак е интересна.

— Означава ли това, че съм получил поръчката?

Тя сключи озадачено вежди.

— Разбира се, че си я получил. Защо питаш?

— Нали за това сме тук — да видим дали ще харесаш работата ми!

Честно казано, Джесика го бе забравила и изненадана си даде сметка за две неща. Първо, че вече гледаше на Картър като на опитен архитект, на който можеше да разчита, и второ, че и бе много приятно, и то още от мига, в който се бе качила в колата и се бе оставила той да кара. Бе забравила какъв немирник беше като малък и какви неприятности бе създавал. Вече го възприемаше в настоящето и го харесваше. Дали харесваше и работата му?

— Добър професионалист си.

Красивите му устни се извиха леко в развеселена усмивка.

— Е, можеше да го кажеш и с повечко възторг.

Омагьосана от устата му и от едва доловимото й движение, Джесика се подчини:

— Страхотен професионалист си!

— Ама наистина ли?

— Наистина.

Усмивката му стана по-широка.

— Според теб ще се справя ли с проекта за „Крослин Райз“?

— И още как!

— Нали не го казваш заради едно време?

Тя го зяпна изненадана, после прихна в сърдечен смях.

— Ако ставаше въпрос за едно време, отдавна да съм ти показала вратата.

Картър бе готов да се закълне, че зад погледа в очите й, зад смеха и нежния й глас бе доловил нещо като привличане и симпатия. Трогнат, обхвана с длан брадичката й. Замилва нежно с пръсти кожата й и затърси с очи още нещо, което да издава чувствата й. И ги видя. Бе повече от сигурен, че ги бе видял. Точно така, Джесика го харесваше и при тази мисъл душата му възликува дори повече, отколкото когато тя каза, че харесва работата му. Безсилен да се сдържи, той прокара палец по устните й. Когато те се раздалечиха, се понаведе и я целуна.

Докосна с устни нейните съвсем лекичко веднъж, после втори път, а на Джесика изобщо не й се искаше да го спира. Усещането бе съвсем истинско, много по-приятно и сладостно дори от онези припрени неудържими целувки, за които си бе мечтала. Но се разтрепери цялата — и тя не знаеше от какво, дали от спомена за съня, или в отговор на целувката му — и се уплаши.

— Не — прошепна тихо и впи пръсти в якето му. — Недей, Картър, моля те.

Той вдигна глава и видя страха й. Тялото му нашепваше да я целуне още веднъж, по-страстно, а мозъкът му подсказваше, че може да го направи и че Джесика ще капитулира. Сърцето му обаче не бе готово да настоява.

— Няма да ти причиня болка — пророни Картър едва чуто.

— Знам — каза тя и макар да го държеше за якето, избягваше да го погледне в очите. — Ала аз… Аз не го искам.

„Бих могъл да те накарам да поискаш“, помисли си той, обаче не го изрече на глас, защото така би се изразил Картър от едно време, а той искаше всичко друго, но не и да й напомня за миналото.

— Добре — каза все така тихо и отстъпи назад, ала първо прокара палец по бузата й.

Извърна се настрани, въздъхна тежко, пъхна юмруци в джобовете на якето си и кимна към фабриката, която бе превърнал в жилищен блок. След миг вече се бе преборил с първичните си инстинкти и погледна косо Джесика.

— Харесваш работата ми и аз съм доволен от това. Хайде да го полеем! Какво ще кажеш, искаш ли на връщане да вечеряме в „Пагода“? Обичаш ли китайската кухня?

Тя само кимна — не бе сигурна дали не бе загубила дар слово.

— Искаш ли да я опиташ?

Джесика кимна отново. Картър не смееше да я докосне.

— Тръгваме ли?

Стори й се глупаво отново да кима. Затова пъхна ръце в джобовете си, обърна се и тръгна към колата. Би трябвало да му каже, че има работа и да го помоли да се връщат. Но не го направи по три причини.

Първо, работата можеше да почака.

Второ, беше гладна.

И трето, не й се искаше денят да свършва.