Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Виктория Лесър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Single Rose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 18 гласа)
Сканиране
ganinka (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)

Издание:

Барбара Делински. Единствен цвят

ИК „Коломбина прес“, София, 1998

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-008-4


Първа глава

Виктория Лесър се облегна назад и известно време мълчаливо и с удоволствие наблюдаваше двете двойки с нея, без да участва в общия разговор. Събеседниците й бяха наистина впечатляваща компания. Със своята черна коса и късо подстригана брада, Нийл Хърси представляваше идеалната противоположност на своята съпруга Диърдри — дребна, хубава блондинка. Хармонията между тях обаче се простираше и отвъд външния вид. Жизнерадостният дух на Диърдри прекрасно допълваше по-задълбоченото отношение към живота на Нийл. За деветнадесетте месеца, откакто бяха женени, и двамата бяха израснали както личностно, така и професионално.

Същото се отнасяше и за семейство Роденхайзер. Макар да бяха сключили брак едва преди половин година, те бяха заедно от около петнадесет месеца. Лиа имаше гарвановочерна, лъскава коса, подстригана на черта и с бретон, а очилата, с големи кръгли рамки допълваха образа й на човек, намерил своя идеален партньор в лицето на Гарик, който й вдъхваше самочувствие и увереност. Той, от своя страна, бе съвсем рус, със стройна, висока фигура и брада като на Нийл, щастлив, че най-сетне бе постигнал онази пълноценност и богатство на живота, за които доскоро бе вярвал, че съществуват единствено във филмите с хепиенд.

Обхождайки с поглед едно по едно лицата на приятелите си, които разговаряха оживено, Виктория се поздрави, че бе успяла да ги събере заедно. Това, естествено, бе отнело далеч по-малко усилия от тези по оформянето на двете брачни двойки, но затова пък вечерта наистина протичаше изключително приятно и забавно.

За миг я обзе усещането, че е излишна за компанията и погледът й се насочи към елегантно облечените редовни посетители на ресторанта. Забеляза няколко познати лица в отсрещния край и когато вниманието й отново се върна към събеседниците й, Виктория срещна погледа на Диърдри.

— Позна ли ги, Ди?

Диърдри кимна в отговор и прошепна на съпруга си:

— Семейство Фицпатрик и семейство Грант. Бяха на градинското увеселение, което майка ми организира миналата есен.

Нийл се усмихна снизходително и зъбите му проблеснаха в контраст с черната брада.

— Не мисля, че си ги спомням, но не бих могъл да забравя партито — произнасяше думите с тих, спокоен глас. — Тогава трябваше да оставим Бенджи с детегледачка и едва успяхме да се измъкнем от къщи. Бе само на три месеца и в ужасно настроение — усмихна се отново, поглеждайки към другия край на масата. — В това отношение е абсолютно копие на майка си.

— Въобще не се връзвайте на приказките му — Диърдри завъртя престорено очи нагоре.

— Кажете ми само дали нещата се нормализират по-нататък — въздъхна с молба в гласа Лиа Роденхайзер. — Видяхте как Аманда за малко не ни подлуди тази вечер.

— Разбира се, че постепенно положението се оправя — заяви авторитетно Виктория, която никога не бе имала деца, но обожаваше дори и най-вбесяващите вопли на бебето. — Аманда просто беше уплашена. Апартаментът ми й е съвсем нов и непознат, а също и детегледачката. Оставих телефона на ресторанта, но, както виждате, все още не сме вдигнати в бойна тревога.

— Струва ми се, че това предстои всеки момент, но откъм другия край на ресторанта. Забелязаха те, Виктория — предупреди Гарик закачливо.

— О, за Бога!

— По-добре иди при тях — подтикна я Диърдри. — В противен случай ще се изтърсят тук. Ще се радвам, ако ни спестиш това удоволствие. Ние ще си приказваме за бебета, докато се върнеш.

Виктория беше наясно с неприязънта на Диърдри към повечето от познатите на майка й, затова й хвърли поглед, в който се четеше укор. Той обаче бързо се стопи и Виктория нежно огледа събеседниците си.

— Ще ме извините, нали?

Лиа се усмихна широко и отговори от името на четиримата:

— Хайде, върви. Ние и без това пътуваме тайно.

— Тайно?

— Инкогнито — под масата Лиа усети Гарик нежно да притиска ръката й. Някога известна телевизионна звезда, сега той ценеше личния си живот повече от всичко. Лиа, доста стеснителна по природа, също бе добра защита в това отношение.

— И сте съвсем сигурни, че ще се оправите без мен? — подхвърли Виктория с лека нотка на сарказъм, като се изправи, докато Нийл внимателно отместваше стола й назад. Ще си говорите за бебета. Как пък не!

Тя се отправи да поздрави приятелите си и последните й думи, произнесени със закачлив тон, едва достигнаха до двете двойки.

Четири чифта очи я проследиха, докато се отдалечаваше и в погледа на всеки се четеше еднаква нежност и обич. В сърцата им Виктория заемаше специално място и те нямаха никакво намерение да си разказват бебешки истории, когато трябваше да бъдат обсъдени няколко неотложни въпроса.

— Тя е истинско чудо! — въздъхна Лиа. — Едва ли можех да си представя на какво съкровище съм попаднала в деня, когато се запознахме с нея в библиотеката.

Нийл бе настроен на по-шеговита вълна.

— Не я мислехме за чак такова съкровище, когато ни принуди да прекараме заедно онези дни на острова в Мейн, изолирани подобно на някакви корабокрушенци. Не помня някога да съм бил по-вбесен! Идваше ми да я убия!

— Да, но до края на деня беше сто пъти по разярен заради мен! — припомни му Диърдри.

Усмивката на Нийл стана дяволита.

— Ами, ти си го търсеше! За Бога, та аз въобще не бях подготвен за такова нещо като теб! — погледът му се отмести към Лиа и Гарик. — Тя се държеше невъзможно отвратително. Единият й крак беше в гипс, а устата й…

Диърдри му изшътка да мълчи, но сама не можа да устои на спомените:

— Всъщност, по-добре, че нямаше никакви съседи — щяхме направо да ги побъркаме. По цял ден си крещяхме и се разправяхме.

— Ние пък с Лиа не си обелвахме и дума — подхвърли Гарик. — Бяхме изолирани съвсем сами в моето бунгало и почти не разговаряхме. Не знам кой от двата варианта е по-лош.

— Просто да се чудиш как така се получи в крайна сметка — и при вас, и при нас — отбеляза замислено Лиа.

— Напълно съм съгласна с теб — присъедини се Диърдри, кимайки с глава.

— Мисля, че сме задължени на Виктория. Трябва да направим нещо за нея — подхвърли Нийл.

— Не само едно нещо. Задължени сме й двойно — поправи го Гарик.

Диърдри разбърка коктейла.

— Трудна задача. Нашата приятелка май си има всичко, от което се нуждае или желае.

— Трябва да съществува начин, чрез който да й се отплатим за това, което направи за четирима ни — сбърчи чело замислено Лиа.

— Виктория се нуждае от мъж.

Диърдри побърза да се противопостави на забележката на мъжа си:

— Стига, Нийл. Знаеш, че тя може да има всеки мъж, когото пожелае, а освен това никога няма да се омъжи повторно. Артър бе и винаги ще бъде единствената любов в живота й.

Гарик и Нийл се спогледаха.

— Това не означава, че не можем да се погрижим и да й осигурим известно забавление.

Лиа внимателно изгледа съпруга си:

— Не съм сигурна, че този игрив блясък в очите ти ми допада. Виктория ми е приятелка и аз няма да ти позволя да…

— Тя е и моя приятелка! — прекъсна я Гарик с най-невинен тон. — Способен ли съм да сторя нещо, което може да й навреди?

— Въпросът е да измислим с какво да изненадаме Виктория — нещо, за което тя никога не би се сетила сама! — Нийл явно се бе настроил изцяло на вълната на събеседника си.

— Но тя винаги прави всичко, което иска и което й е интересно! — отбеляза Диърдри. — Живее охолно, заобиколена е от лукс, занимава се с балет, керамика, свири на виолончело, пътува непрекъснато. Има си къща в Саутхемптън… — внезапно погледът й светна. — Всъщност, можем да наемем яхта с екипаж за една седмица и да я предоставим изцяло на нейно разположение — ако иска, ще си пътува сама, ако пък желае — може да си покани и приятели!

— Прекалено е изтъркано като идея — Гарик разсеяно се почеса по мустаците.

— А какво ще кажете за тази туристическа агенция — „Аутуърд Баунд“, дето организира екскурзии по целия свят? — подхвърли Лиа. — Доколкото знам, сформират специални групи за жени над четиридесет години.

— Нямах точно такова нещо предвид — каза Нийл и погледна към Гарик.

Диърдри успя да улови погледа му и съвсем правилно разбра неговия смисъл.

— Вие, мъжете, винаги мислите само за едно нещо. Повярвайте ми, трудно ще успеем да намерим някой, който да е достатъчно интригуващ и мъжествен за Виктория. Да се сещаш за подходящ обект в „Джойс“? — „Джойс Ентърпрайзис“ бе компанията, която Диърдри бе получила като сватбен подарък от родителите си. След женитбата им, Нийл бе поел нейното ръководство и от почти замряла индустрия я бе превърнал първоначално в доходно предприятие, а в настоящия момент — вече в наистина процъфтяваща фирма. Диърдри не можеше да се сети за нито един от множеството новонаети служители, клиентите и партньорите на компанията, който би представлявал някакво предизвикателство за Виктория.

Мълчанието на Нийл бе достатъчно красноречив отговор на въпроса й.

— И все пак си мисля, че ще е адски забавно, ако успеем да върнем същата услуга на Виктория, каквато тя направи за нас — заяви Лиа.

— С някой красив мъж, нали? — добави Диърдри, ентусиазирана от идеята.

— А също и достатъчно интелигентен — съгласи се Лиа. — Двамата трябва да са равностойни партньори и да са подходящи един за друг.

Нийл потърка брада.

— Необходим ни е финансово независим мъж, с достатъчно средства, за да участва в подобен род приключение.

— „Приключение“ — ето това е ключовата дума — промърмори Гарик.

Диърдри погледна въпросително към Нийл:

— Флаш? — Флаш Йенсен бе техен съсед в покрайнините на градчето в централен Кънектикът, където живееха. Едър акционер, при това разведен, той непрекъснато се впускаше в най-различни авантюри, с цел да разнообрази свободното си време.

— Флаш ще й дойде малко много — поклати глава Нийл.

Лиа се изкикоти.

— Е, винаги можем да я уредим с някой от ловците, приятелчета на Гарик. Адски ще й хареса.

Гарик кимна, но явно обмисляше друга възможност.

— Наскоро се запознах по-отблизо с един човек — мой преподавател в университета — в началото на разговора, Гарик бе обяснил на семейство Хърси, че подготвя научна работа, след защитата, на която щеше да получи научна степен по латински език в университета Дартмут. — Струва ми се, че Самсон би могъл… да свърши работа.

— Самсон ли? — повтори Лиа, леко озадачена. Знаеше за кого става въпрос, но нищо от това, което Гарик й бе разказвал за професора, не й се струваше достатъчно препоръчително, за да го приеме като евентуален кандидат.

— Вдовец е, а е и на подходяща възраст.

— Самсон! — Диърдри изправи рамене. — Само името му ми е достатъчно, за да се влюбя в него!

— Защото си падаш по типове с гъсти, хубави коси! — прошепна й на ухото Нийл. Не беше съвсем забравил първите им дни заедно, когато Диърдри, наред с другите й заяждания, се бе подиграла на оплешивяващото му теме.

Тя самата също си спомняше добре. Макар да бе с високо самочувствие, Нийл проявяваше изключителна чувствителност по отношение на определени неща, едно, от които — състоянието на косата и прическата си.

— Забрави за гъстите къдри, имам предвид физическата сила — прошепна в отговор Диърдри. — А ти я притежаваш, въпреки липсата на коса тук-там.

— Май съвсем се оплете — произнесе сърдито Нийл.

— Струва ми се, че си прав — Диърдри побърза да се обърне към Гарик, който, през време на кратката им разпра с Нийл, тихо обсъждаше въпроса с жена си. — Кажи ни нещо повече за този Самсон.

— Името му е Самсон Ван Баар — с готовност заприказва Гарик. — На Лиа й се струва прекалено консервативен, но тя не го познава така добре, както го познавам аз.

— Ами например, пуши лула — вметна Лиа сухо.

— Но това е просто част от имиджа, който изгражда за себе си, скъпа — сако от туид, лула, изтъркано куфарче — всичко това е само за ефект! Човекът се забавлява, като иронизира собствената си личност! Една малка шега със самия себе си!

— Странен начин да се шегуваш със себе си! — подхвърли Лиа, но тонът й бе смекчен. — Наистина ли мислиш, че е подходящ кандидат за Виктория?

— Ако става въпрос за някакво приключение — да, определено! Самсон е хубав, интелигентен, финансово независим, а освен това обожава необикновените преживявания — Гарик забеляза, че Лиа бе все още скептично настроена и затова продължи: — Доста затворен човек е, в много отношения дори стеснителен. Предпочита кратките пътувания за собствено удоволствие, без връзка с работата му в университета. Отначало ми бе трудно да го склоня да разговаряме, но когато се отпусна, историите, които разказа, бяха направо невероятни.

Диърдри се наведе напред, облегнала брадичка върху свитата си ръка.

— Слушаме с нетърпение.

— Как ви се струва пътуване с шейна, теглена от впряг кучета, по заледения Юкон?

— Сериозно предизвикателство.

— Ами да работиш като укротител на змии в Бомбай?

— Не е зле, ако си падаш по змиите.

— А ти би ли живяла сама сред уобианите в Папуа в Нова Гвинея?

— Това като че би било по-подходящо за Виктория — бе принудена да признае Лиа. — Когато я срещнах за пръв път, тя бе погълната изцяло от културата на маорите в Нова Зеландия, готвейки се за гостуване при тях.

Нийл потри доволно ръце:

— Чудесно! Да видим сега с какъв човек разполагаме. Първо, по отношение на семейно положение и възраст той изглежда е идеалният вариант. Второ, хубав е и с достатъчно средства. Трето — без съмнение, е уважаван в академичните среди — при последното изречение, произнесено от Нийл с леко въпросителен тон, Гарик кимна утвърдително. — И четвърто, нашият приятел очевидно има вкус към приключенията — Нийл си пое дъх и продължи: — И така, какво ще кажете да уредим едно вълнуващо пътешествие, в което да може да се включи и Виктория?

— Струва ми се, че нещо подобно вече е уредено — подхвърли Гарик със самодоволен вид. — Следващия месец Самсон Ван Баар заминава за Колумбия, откъдето ще отплава през Карибско море до бреговете на Коста Рика в търсене на скрито съкровище.

— Скрито съкровище?!

— Имаш предвид злато?

— Дори си има и карта — продължи Гарик с по-тих, почти тайнствен глас. — Стара, избеляла от времето…

— Ти си я виждал?

— Със собствените си очи и ми се стори съвсем истинска. Самсон е убеден, че върху нея е отбелязано мястото, където е скрито съкровището — някъде по бреговете на Коста Рика.

— Звучи толкова невероятно, толкова вълнуващо!

— Възможно е да се окаже съвсем загубена работа. Но, от друга страна…

— На Виктория ужасно много ще й хареса!

— Да, нищо чудно — добави Гарик в заключение.

Нийл премисляше аргументите „за“ и „против“:

— Дори и да не открият съкровище, без съмнение страшно ще се забавляват. За колко дълго е планирано пътуването?

— Доколкото знам, Самсон е определил две седмици.

— Две седмици… — повтори замислено Диърдри. — Толкова време може да се окаже истински кошмар, ако не си допаднат.

— Та нали и тя направи подобен експеримент с нас, като ни изолира сами двамата за същия период — а с теб тогава направо не можехме да се понасяме!

— Не че не се понасяхме, Нийл. Просто ни занимаваха съвсем други неща.

— Напротив, едва се издържахме.

— Е, може би в началото наистина беше така, но дори още през първите дни ни беше трудно да се отделим един от друг.

Гарик се изкашля смутено. За миг настъпи пауза.

Лиа побърза да я запълни, като подхвърли:

— А нас пък ни изостави двамата с Гарик сами за съвсем неопределено време.

— Едва ли го е планирала да стане точно по този начин — просто дъждовният сезон я изненада.

— Това не е оправдание. Виктория стоя и наблюдава отстрани как бях принудена да се откажа от таванчето и да оставя мебелите си на склад, а после нарочно ме изпрати да се настаня в някакво бунгало, изгоряло до основи още преди три месеца — така беше сигурна, че няма да имам друга алтернатива, освен да дойда при теб. Въпреки всичко, през първите няколко дни нервите и на двама ни бяха изопнати до крайност… — думите й постепенно заглъхнаха при спомена за нощите. Лиа погледна Гарик срамежливо и се изчерви.

Диърдри й се притече на помощ.

— Струва ми се, че има една съществена разлика. За нас двамата с Нийл, Виктория уреди да бъдем сами на някакъв остров в щата Мейн. Вас пък ви събра в Ню Хампшир. Но Коста Рика… — не ви ли се струва доста по-далечко, а освен това и в чужда страна?

— Това е държава с демократично управление, а и там не се води война — подчерта Гарик.

— Макар че граничи с Никарагуа? — запита озадачена Лиа, като намести очилата си по-високо върху носа и се обърна към Нийл:

— Знаеш ли нещо повече за Коста Рика?

— Да, там наистина цари мир — Гарик е напълно прав. Правителството успява някак да държи страната извън бойните действия, които се водят на съседните територии. Освен това, Коста Рика е най-богатата държава в Централна Америка.

— Значи смятате, че в общи линии нищо няма да застрашава безопасността на Виктория?

Гарик кимна утвърдително.

— А от страна на Самсон? — вметна Диърдри. — Той почтен човек ли е?

— Напълно.

— Умее ли да се държи като джентълмен?

— До съвършенство.

— Няма склонност да престъпва законите, надявам се?

— Щатен професор по латински в един от университетите, членуващи в „Айви Лийг“? — въпросът на Гарик бе по същество достатъчно красноречив отговор.

Нийл, който до този момент замислено хапеше устни, също се намеси:

— Да не се окаже някакъв изпечен развратник?

— От никого не съм чувал оплаквания в това отношение — отвърна Гарик. — А и Виктория отлично би се справила с подобен тип. Тя е жена и половина.

По този въпрос Нийл, естествено, нямаше никакви възражения, затова предложи на останалите да гласуват.

— Всички ли сме единодушни, че две седмици със Самсон Ван Баар няма да се окажат убийствени за нашата приятелка?

Три глави кимнаха утвърдително.

— Ще говоря със Самсон, за да уредим нещата — предложи Гарик. — Не виждам причина да не се съгласи да приеме още един спътник, но ми се струва, че засега е по-добре да не казваме нищо на Виктория, докато всичко не е подготвено окончателно.

— Тъкмо ще бъде изненада!

— А и вече ще е късно да откаже!

— Едва ще има време да осъзнае какво става — Гарик се подсмихна хитро.

— Е, на това му се вика справедливо възмездие, нали? Като се има предвид как подреди нас… — той внезапно повиши тон, забелязвайки, че обектът на техния разговор се завръща, и лицето му се озари от онази ослепителна усмивка, за която неговите почитателки даваха мило и драго.

— Ето те и теб, Виктория!

 

 

Пет дни след тази вечеря в Ню Йорк, Виктория получи дебело писмо с клеймо от Ню Хампшир. Отвори го и се зачете в първия лист, попаднал пред погледа й.

„Скъпа Виктория!“

Тя разпозна типичния за Гарик неразбираем почерк.

„Едно просто «благодаря» не би могло да изрази огромната признателност, която всички ние изпитваме към теб. Затова, обърни внимание на приложената информация. В писмото има двупосочен билет до Колумбия, както и подробности къде трябва да отидеш, когато пристигнеш там. Предвидено е да участваш в търсенето на скрито съкровище, чийто организатор е един от моите преподаватели в университета — очарователен джентълмен на име Самсон Ван Баар. Случайно знаем, че нямаш други планове за последните две седмици от юли, а ако се опиташ да се свържеш с нас, за да се измъкнеш, то нека те предупредя още сега — няма да сме си в къщи. Самсон те очаква на четиринадесети. Пожелаваме ти весело прекарване!

С много обич: Гарик и Лиа, Нийл и Диърдри.“

Объркана от току-що прочетеното, Виктория се отпусна в един от столовете стил Луи XVI, точно под арката във всекидневната. В търсене на зарито съкровище? Тя остави настрана самолетните билети и се зачете внимателно в инструкциите и маршрута на пътуването, които Гарик бе счел за разумно да й изпрати предварително. От Ню Йорк със самолет до Маями, а оттам — полет до Баранкия, където трябваше да се настани в хотел Ел Прадо и да се срещне със Самсон Ван Баар. Следваше пътуване с кола до Пуерто Колумбия, а оттам до Коста Рика — с яхта. Щяха щателно да изследват Карибското крайбрежие на Коста Рика в съответствие с картата, която притежаваше Самсон Ван Баар. Връщаха се отново по море до Колумбия, откъдето се предвиждаше да вземат самолет до Ню Йорк. Трябваше да е подготвена за силни горещини, от време на време за дъжд и да си вземе подходящи за подобно пътуване дрехи.

Виктория остави листа с инструкциите при писмото и билетите в скута си. Не можеше да повярва! Беше усетила, че четиримата гласят нещо, когато се върна при масата им онази вечер в ресторанта и видя доволните им, дяволити изражения. Наистина номерът бе хитро и умело подготвен — трябваше да им го признае! Не я бяха уведомили, докато не бяха подготвили и уредили всичко до най-малката подробност, а сега я поставяха пред свършен факт. О, да, можеше най-любезно да откаже, но те знаеха, че никога няма да го стори. Самата тя го знаеше. Никога преди това не бе участвала в търсене на зарито съкровище и макар определено да не се нуждаеше от подобна придобивка, самата идея бе неустоимо привлекателна.

Без съмнение, четиримата й приятели-съзаклятници имаха и съвсем друго нещо предвид при уреждането й да участва в тази авантюра. Виктория се досещаше, защото самата тя бе вършила същото. Именно поради това знаеше, че планът по някакъв начин засяга Самсон Ван Баар. Да не би малките хитреци да целяха да я уредят с него?

Виктория бе изпратила Диърдри и Нийл на острова в щата Мейн, след получаването по телефона на отчаяна молба от страна на всеки един от тях да му намери някакво самотно местенце, където никой няма да го притеснява. Лиа пък беше уредила да отиде в Ню Хампшир, уж на почивка в някакво бунгало, което изобщо не съществуваше, знаейки, че тя няма да има друг избор, освен да потърси убежище при Гарик, най-близкият й съсед в планината. Какво ли я очакваше тогава самата нея в Колумбия?

Щом Самсон Ван Баар бе преподавател на Гарик, вероятно бе сериозен и отговорен човек. Можеше да се окаже дори чудесен! Също толкова вероятно бе обаче да е прекалено млад за нея — да кажем, четиридесетгодишен, или напротив — някоя антика, твърде стар и скучен. Един от професорите на Гарик — и то по латински! Със сигурност старомоден, скучен и изветрял. А може би той беше само организатор на пътуването и в такъв случай семейство Хърси и семейство Роденхайзер имаха предвид другиго. Вероятно някой от останалите участници в експедицията?

Прекалено много въпроси и твърде малко отговори. Така или иначе, Виктория вече знаеше със сигурност едно нещо — двете последни седмици от юли щяха да бъдат прекарани в търсене на зарито съкровище. Не можеше да пропусне подобно приключение — такава чудесна възможност, такова истинско предизвикателство! Знаеше, че ще се справи с всичко, без значение какво й крояха нейните заговорничещи приятели.

 

 

Денят отмина. Настъпи следващият. Колкото и да се опитваше да мисли за нещо друго, умът на Виктория бе изцяло зает с предстоящото пътуване. Трябваше да признае, че имаше нещо неустоимо вълнуващо и романтично в пътешествието с яхта по Карибското крайбрежие и то в търсене на съкровище. Нищо чудно този Самсон Ван Баар да се окаже пират по душа. А можеше пиратът да се появи измежду другите членове на експедицията.

Вечерта на втория ден, като не успя да прогони от ума си едно особено натрапчиво хрумване, Виктория се разположи в шезлонга на цветя, който се намираше в обширната й спалня и поръча телефонен разговор с племенницата си.

— Здравей, Шей!

— Виктория? — Шей Бърк от години не я наричаше „леля“. За нея тя бе по-скоро приятелка, с чиято помощ бе устояла на не една и две житейски бури. — Ужасно се радвам да чуя гласа ти!

— А твоят, миличка, почти ми се струва непознат. Толкова страшно ли ти се вижда да вдигнеш слушалката и да набереш номера ми?

Приемайки заслужения упрек, Шей се отпусна на високото столче до телефона в кухнята и каза с тон, в който се четеше разкаяние:

— Извинявай, Виктория, но съм се побъркала от работа. Когато си идвам вечер в къщи, имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Май тъкмо влизаш, а?

— Позна. Тия дни инсталираме една нова система и това отнема адски много време, а да не ти казвам колко е изтощително — Шей отговаряше за компютърния отдел на голяма правна кантора във Филаделфия, специализирала се във фирмено право. Виктория бе достатъчно запозната с работата в такива фирми и знаеше, че въвеждането на техниката е от съществено значение за постигането на бързи и ефикасни резултати.

— И, както мога да предположа, основната отговорност пада върху теб.

Шей кимна, прекалено уморена, за да осъзнае, че леля й не би могла да види жеста й.

— Не че се оплаквам — новата апаратура е направо невероятна. След като приключим с инсталирането и включването към мрежата, ще можем да вършим два пъти повече работа за двойно по-кратко време.

— И кога ще стане това?

— Надявам се, до края на следващата седмица. Ще трябва да работя през почивните дни, но това, както ти е известно, не е нещо ново.

— Оо, Шей, и къде остава личният ти живот?

— А какво значи личен живот? — пошегува се Шей с престорена наивност.

Виктория не виждаше нищо смешно.

— Личният живот е времето, което човек прекарва извън работа и то е от изключително голямо значение, скъпа. Ако не вземеш мерки, ще си изгориш всички шансове, още преди да си станала на тридесет.

Ами, тогава, най-добре да драсна клечката още сега. Остават ми още само четири месеца.

— Говоря ти сериозно, Шей. Скапваш се от работа и не отделяш никакво време за забавления.

Сега вече и тонът на племенницата й стана сериозен.

— Доста се позабавлявах, Виктория — знаеш това по-добре от всеки друг. Цели шест години течеше купон и резултатът бе отчайващ.

— Тогава беше още дете.

— Бях на двадесет и три години, когато най-накрая ми просветна. Дългичко детство съм изкарала, ако питаш мен.

— Не те питам, а се опитвам да ти обясня. Онази история беше съвсем неразумна и няма нищо общо с истинското забавление. Говорили сме за това и преди, така че да не започваме отново. Сега обаче имам нещо съвсем друго предвид, като ти казвам, че трябва да се забавляваш — нужно е да излизаш, да четеш интересни книги, да си купуваш разни работи, ей така, заради удоволствието от пазаруването, да гледаш сантиментални филми, да се срещаш с приятели.

Шей се досещаше накъде бие леля й.

— Не се притеснявай, излизам с мъже.

— О, да, разказа ми за вълнуващите си преживявания — три часа, прекарани в разговори на строго професионална тема с някакъв адвокат от друга фирма. Това наистина е предизвикателно — човек от конкуренцията! Най-вероятно, почти мой връстник и страдащ от артрит.

— Не всички можем да достигнем до петдесет и три годишна възраст и да сме толкова жизнени като теб — изкиска се Шей.

— Ти обаче можеш да го постигнеш — всичко зависи от нагласата и темперамента. Този адвокат, вероятно, е бил готов за пенсиониране още преди пет години. А и онзи твой приятел, борсовият агент — и той ми се вижда също толкова вял и скучен. Снабдява ли те, поне, с полезни сведения?

— Много добре знаеш, че е незаконно да търся информация отвътре.

Да, Виктория го знаеше. Освен това, знаеше, че племенницата й се държеше настрана от всичко, което й се струваше дори бегло нередно или съмнително, а за нещо незаконно не можеше въобще да става и въпрос. Шей Бърк се бе превърнала в отчайващо почтен стълб на обществото.

— Добре, забрави за ползата от някое и друго тайно сведение. По-важно е забавлението. Той предлага ли ти това?

— Ами, приятен е.

— Такъв беше и зъболекарят. Излизала ли си напоследък с някой истински интересен и забавен човек?

— Да. С Шанън.

— Но Шанън ти е сестра! — Виктория знаеше колко бяха близки двете, от съвсем малки. Шей, по-голяма с четири години, винаги се бе чувствала лично отговорна за Шанън. — Тя не се брои. Кой друг?

— Джуди.

Виктория едва успя да спотаи възгласа на недоволство. Джуди Уебър бе адвокатка във фирмата, където работеше Шей, и нейна приятелка. Ако редките барбекюта през уикенда, на гости при Джуд, нейния съпруг и двете й подрастващи дъщери, представляваха единственият начин за почивка и забавление, до който Шей прибягваше, то, без съмнение, положението бе наистина сериозно.

— Как е Джуди? — попита любезно Виктория.

— Добре. Очаква с нетърпение пътуването до Нова Скотия. Двамата с Боб заминават следващата седмица.

— Звучи прекрасно. Всъщност, именно по тази причина ти се обаждам и аз.

— Да ме питаш за Джуди и Боб и за Нова Скотия?

— Да говорим за твоите планове за ваканция. Искам да ми отделиш две седмици от времето си, скъпа. По-точно, двете последни седмици на юли.

— Две седмици! И то през юли? Невъзможно!

— Защо?

— Защото по график отпуската ми е предвидена за август.

— Всеки график може да бъде изменен.

— Да, но вече съм си направила резервации.

— Къде?

— В Бъркшир. Наела съм си къщичка.

— Самичка?

— Разбира се. Как иначе ще мога спокойно да се отдам на четенето, пазаруването и на всичките други неща, които, според теб, толкова ми липсват?

— Като знам как се съсипваш от работа, сигурна съм, че ще изкараш двете седмици в спане.

— Ами, провинцията е идеалното място за това.

— Да, но спането е досадна работа! Чиста загуба на време, през което можеш да пропуснеш куп неща!

— Не всички сме като теб — подчерта нежно Шей. — Ти можеш да се задоволяваш само с пет часа сън, но на мен са ми нужни поне осем.

— От които си осигуряваш едва половината, като знам как работиш до късно през нощта, а после ставаш още с изгрева, за да тръгнеш към офиса.

Шей не се противопостави на изказването на леля си — нямаше смисъл. Опита се обаче да потърси доводи, с които да се оправдае.

— Да, но аз отговарям за шестима, които са ми подчинени, а освен това съм доволна от резултатите и се гордея с работата си. Пък и парите не са никак малко.

— Предполагам, че вече си натрупала милиони в банката, защото не те виждам да харчиш кой знае колко за себе си.

— Напротив. Живея си чудесно.

— Предстои ти да си поживееш още по-чудесно — заяви с твърд тон Виктория. — Очакват те две седмици през юли. Ще ми правиш компания.

— Да ти правя компания? — изсмя се Шей. — Е, това е нещо изненадващо.

— Изненадата е в пътуването.

— Какво пътуване?

— Заминаваме за Колумбия, а оттам — за Коста Рика.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Ще търсим скрито съкровище.

Шей впери изумен поглед в слушалката, преди отново да я приближи до ухото си.

— Я, повтори.

— Скрито съкровище, скъпа. Първо, отлитаме до Баранкия, където прекарваме нощта в луксозен хотел. После се придвижваме с кола до Пуерто Колумбия и оттам насетне ни чака страхотно пътешествие през Карибско море — като в някой роман! Ще можеш да спиш на яхтата колкото си искаш. Когато пристигнем в Коста Рика, ще си свежа като майско цвете и готова да се втурнеш в търсене на пиратското злато!

Шей изпъшка.

— Как, въобще, можа да измислиш подобна щуротия?

— Идеята не е моя. Предложението дойде като на тепсия. Става въпрос за изследователска експедиция, организирана от познат на мой приятел. Човекът е професор в Дартмут и дори разполага с карта.

— Значи казваш, пиратско злато? — гласът на Шей прозвуча скептично.

Виктория махна пренебрежително с ръка.

— Е, не знам точно какво е съкровището, но има ли значение? Важното е, че ще се забавляваме страхотно, не смяташ ли?

— Звучи ми по-скоро…

— Абсурдно. Сигурна бях, че ще кажеш това, но, повярвай ми, миличка, очаква ни стопроцентово приключение!

— За теб може би да, но защо трябва да идвам и аз?

— Нужна си ми за защита.

— Я пак?

— Нужна си ми за защита.

Този път Шей избухна в див смях.

— Денят, в който, ще се нуждаеш от нечия защита, вероятно ще е денят на твоето погребение, но дори тогава, предполагам, ангелите небесни ще трябва да са подготвени за бурни разпри пред райските врати. Пробвай друг аргумент.

Виктория знаеше, че Шей ще се възпротиви, затова се бе подготвила за словесната битка. Най-добрият довод, с който разполагаше обаче вече бе влязъл в действие и тя отново прибягна до него, като този път гласът й прозвуча по-отчаяно.

— Наистина се нуждая от твоята помощ, Шей. Пътуването е уредено от едни мои приятели, за които съм уверена, че са замислили някоя лудория.

— И искаш да дойда, за да опера пешкира аз? Няма начин. Хич не съм настроена за лудории.

— Подозирам, че се опитват да ме уредят с някой мъж. Всъщност, убедена съм. Наистина, правят го от добро сърце, но нямам нужда от никакви сексуални приключения. Просто нямам желание. Ти най-добре можеш да разбереш — продължи с по-тих глас Виктория.

Шей наистина я разбираше. Притвори очи и си припомни колко пъти различни познати, между които и Виктория, се бяха опитвали да я свържат с някой, за когото бяха убедени, че се явява живо олицетворение на мечтите й. Едно нещо обаче винаги пропускаха: нейните мечти бяха доста по-различни от тези на повечето хора.

— Всичко, за което те моля — продължи със същия преднамерено настойчив тон Виктория — е да действаш като параван срещу евентуални набези. Ако си с мен, няма да съм толкова достъпна за разни застаряващи донжуановци.

— Ами, ако са ти избрали някой млад красавец? И такива неща стават.

„Тогава ти го отстъпвам с леко сърце, скъпа“, помисли си Виктория, а на глас каза:

— Едва ли. Приятелите ми не биха го направили — след известно мълчание добави замислено: — Поне така ми се струва.

С бавни движения Шей освободи буйната си червеникавокафява коса от кока, в който я беше стегнала още от сутринта.

— Не мога да повярвам, че ме молиш за такова нещо — произнесе тя уморено.

Виктория обаче нямаше намерение да се поддава на никакви емоционални провокации.

— Някога да съм те молила за нещо друго?

— Не.

— Помисли колко добре ще ти подейства подобно пътуване. Разходка с луксозна яхта из Карибите, с чудесно слънчево време и чист въздух. Ако искаш, можем да останем и няколко дни допълнително в Баранкия.

— Виктория, не знам дали ще успея да уредя дори тези две седмици отпуска!

— Ще успееш. Уверена съм.

— Именно в това е проблемът — винаги си толкова уверена във всичко! Сега си обзета от идеята за някакво тайно пиратско скривалище, сякаш не знаеш, че десетки хора вече са си опитвали късмета. Вярваш ли наистина, че нещо въобще е останало неоткрито?

— Но, скъпа, смисълът на пътешествието не е съкровището, а удоволствието от неговото търсене. А за теб е най-важна почивката, слънцето и…

— Да, знам — чистия въздух.

— Значи си съгласна?

— Не съм сигурна дали ще мога.

— Налага се да положиш усилия — вече съм уредила всичко по пътуването ти.

Тук вече Виктория послъга, но смяташе, че подобна безобидна лъжа е оправдана. Просто щеше да се обади на Самсон Ван Баар и да го помоли да включи още един човек в експедицията си. Това нямаше да утежни нещата — Шей се хранеше като птичка, а ако не достигаха легла, Виктория бе готова да се смести някак си и на пода.

— Това си е чисто изнудване — обвини я Шей, но по тона й си личеше, че вече се е предала.

— Точно така.

— Ако не се съглася, вероятно още утре сутринта ще се обадиш на шефа ми.

— Не ми беше дошло на ум, но идеята не е никак лоша.

Шей придоби намусено изражение.

— Не можеше ли да поканиш някой друг?

— С никого не бих се чувствала толкова добре.

— Прилагаш емоционален шантаж.

— Дори и така да е, какво от това?

— Ох, Виктория…

— Да приема ли последното за „да“?

В продължение на няколко минути Шей мълча, без да отговори. Въобще не й се мъкнеше с някакви откачалки в търсене на скрито съкровище. Още по-малко й се нравеше идеята да си вземе отпуска през юли, вместо, както го беше планирала, през август. Отгоре на всичко, не й стигаше, че и в работата непрекъснато й се налагаше да отбива всевъзможни атаки, та трябваше да прекара и почивката си, вършейки същото.

От друга страна, Виктория бе едно от най-близките й и скъпи същества. Състрадателна и всеопрощаваща, тя бе направила всичко по силите си, за да й помогне по времето, когато Шей за малко не бе провалила живота си. Виктория я разбираше така, както малко други умееха.

— Е, потегляме ли? — дочу се нежният глас от Ню Йорк. Отговорът от Филаделфия бе дълбока въздишка, последвана от тихо, примирено „да“.

 

 

Късно същата вечер, докато бавно прокарваше гребен през великолепието на гъстите си, тежки коси, Шей осъзна, че бе отстъпила пред леля си по две причини. Първата бе, че обожаваше Виктория. Времето, прекарано с нея, я изпълваше с жизненост и енергия.

Втората причина се състоеше в това, че независимо от доводите, които можеше да изтъкне, самата мисъл да прекара цели две седмици в някакво отдалечено местенце в Бъркшир, предварително я изпълваше с чувство на самота и лека тъга.

По същото време, Виктория се наслаждаваше на извоюваната победа без ни най-малката следа от угризения. Шей се нуждаеше от почивка и щеше да я получи. Необходимо й беше изцяло да смени обстановката — можеше да разчита и на това. В основата на предстоящото пътешествие беше залегнало приключението и ако нейде по пътя изникнеше мъж, способен да разсмее Шей така, както тя се смееше някога, положението щеше да бъде просто идеално.

Това можеше да е някой енергичен, изпълнен с ентусиазъм изследовател, подготвящ докторската си дисертация. Или пък млад, забавен и обичащ приключенията асистент. Експедицията на Самсон Ван Баар трябваше да включва интересни хора.

Виктория погледна към часовника върху шкафа наблизо. Показваше десет часа. Беше ли твърде късно да позвъни? Определено не. Човек можеше да научи много за един мъж от телефонен разговор с него късно вечер.

Без повече колебания, Виктория се свърза със „Справки“ в Хановер, Ню Хампшир, и поиска домашния му номер. Чуха се две иззвънявания, преди да се включи телефонният секретар. Гласът бе приятен и явно принадлежеше на не много млада жена:

„Здравейте. Тук е домът на Самсон Ван Баар. Професорът отсъства в момента, но ако желаете да оставите съобщение, той ще се свърже с вас по-късно. Моля, изчакайте сигнала“.

Виктория бързо премисли, докато изслушваше записа. Той не й подсказваше нищо. Самсон Ван Баар може би вече спеше или не си бе в къщи. Така или иначе, вероятно бе по-добре, че попадна на телефонния секретар — имаше възможност да остави съобщение без опасност да получи отказ веднага.

Прозвуча сигналът — трябваше да действа.

„Обажда се Виктория Лесър от Ню Йорк. Чрез Гарик Роденхайзер бе уредено да се присъединя към вашата експедиция до Коста Рика, но в последния момент настъпи малка промяна. Моята племенница, Шей Бърк, би искала да ме придружи. Тя е на двадесет и девет години, привлекателна, интелигентна и изключително работлива. Аз лично ще поема уреждането на полета й до Колумбия и обратно, като, разбира се, ще покрия всички допълнителни разходи. Искрено се надявам, че нейното присъединяване няма да представлява проблем за вас. Ще се радвам да се срещнем на четиринадесети юли в Баранкия.“

Доволна, Виктория затвори телефона.

 

 

Четири дни по-късно получи кратко съобщение, написано на гърба на обикновена пощенска картичка. Клеймото бе от Хановер, Ню Хампшир. Текстът се състоеше само от няколко думи:

„Чух съобщението ви. Погрижил съм се за всичко. До четиринадесети.

Ван Баар.“

Макар от тези няколко изречения да не можеше да получи никаква представа за техния автор, Виктория му бе благодарна, че приемаше Шей да се присъедини към експедицията. Племенницата й се бе обадила предишната вечер, за да я уведоми, че си е уредила отпуската за двете последни седмици на юли. От своя страна, Виктория се бе свързала с посолството на Коста Рика за издаването на визите, а също и с туристическата си агенция за закупуването на още един двупосочен билет до Колумбия.

Вече можеше да бъде спокойна — заминаваха в търсене на скрито съкровище. Без значение дали им предстоеше някакво романтично приключение, едно нещо поне бе сигурно: каквото и да станеше, с Шей щяха да прекарат две незабравими седмици.