Серия
Патиланци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 23 гласа)

Сбогом, мило село!

2814-sbogom.gif

Драги ми Смехурко,

Захапвал си често ябълка червенка. Както хрупкаш сладко, някой ти я грабне. Как ще ти е, братко? Тъй на мене беше, кога баба рече: „Утре, Патилане, ще си ходим вече.“

Сбогом, мило село! Сбогом и на тебе, о, дружино вярна! Сбогом дни честити, пълни с топло слънце и радост безмярна!…

На сутринта рано тръгнахме от село, изпратени славно със кмета начело. Всички говедари, овчари, козари, с крави и волове, с овците, с козите, всичките кокошки, дори и пилците тръгнаха след мене. Вънка от селото спряхме под върбите.

— Сбогом, патиланци! — викнах от колата. — Аз си заминавам, но вечно ще помня ваш’те сърца златни, смеха и игрите, ширните поляни, реките, горите и ония славни сенки благодатни! Аз си заминавам, но наш’та дружина нека си остане!

— Сбогом, сбогом, сбогом, бате Патилане!

Калпаци и кърпи литнаха нагоре. Кметът развълнуван така заговори:

— Сбогом, Патилане! Твойто име тука вечно ще се слави! Докле твоят извор под габъра блика, делото ти славно не ще се забрави! Питай тия старци! Спомнят ли си нявга други гост на село да е тъй изпращан?… Сбогом, Патилане! Да ти даде Господ и живот, и здраве!

И викнаха „ура“ мойте изпращачи, а баба се трогна, започна да плаче…

Но Сивчо ни подсети, че дълъг път ни чака. Към града погледна, изрева и тръгна.

И ревнаха всички негови събратя.

Хубаво и славно вървеше до тука. Но из пътя стана една злополука. Счупи се колата. И баба отхвръкна мигом на земята. Но не се утрепа.

Помъчих се някак да стъкмя колата. Нищо не излезе. Без тесла и свредел какво ще направиш! Само се забавих. Тъй можеше лесно нощта да ни свари.

За щастие, скоро минаха колари. Колата стъкмиха и с мъка голяма баба настаниха.

Аз подкарах Сивчо. Колата затрака. Града наближихме.

— Карай, Патилане, че вече се здрачи!

— Карам, бабо, карам!

Крайната улица на града поехме. Но изведнъж спрехме.

— Бабо, посрещачи! — Скочих от колата. Моята дружина с тиквени фенери идеше насреща.

— Бате Патилане! Най-после пристигна!

— Здравейте, юнаци!

— Бабо, да си жива! — И Дана се хвърли, та баба прегърна. Но фенерът падна, свещта се търкулна, и доде се сетим, бабината шапка, що в колата беше, започна да свети. Стана олелия. Но Данчо се хвърли, завчас угаси я. Намръщи се доста баба Цоцолана, но аз я раздумах:

— Бабо, не сърди се! Все пак доста здрава шапката остана. За полог я бива!

Тръгнахме към къщи с тиквени фенери. И цял град излезе на нас да се звери.

Хайде стига толкоз. Поздрав най-сърдечен!

 

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо