Серия
Патиланци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 23 гласа)

Сладкодумко

2814-sladkodum.gif

Драги ми Смехурко,

Първата нощ в село неспокойно мина. Котакът одраска стопанчето Гина. То викна да плаче — събра се махалата. Козелът в обора отвори вратата, излезе на двора, ведрото събори и с малкото теле почна да се бори. Кучето на баба, сплашено в борбата, цяла нощ трепера и скимтеше жално. А баба крещеше насън непрестанно: „Биволите, Божке!… Оле, Патилане!… Обръщай колата! Не ща да дивея тука по селата!…“

Ала щом се съмна, драги ми Смехурко, по мед и по масло всичко пак си тръгна.

Баба Цоцолана в зори още стана, сбута ме и рече:

— Ставай, Патилане! От днеска нататък козар ще си вече! Изкарай козела с селските козари. Но очи отваряй! Да се не разправям с глоби и пъдари!

Зарадвах се много. Цял ден ще играя с весели козари! Ще екнат от песни гори и чукари! Дружина ще водя от отбор юнаци, с дрянови криваци, с кривнати калпаци!

Подкарах козела. А той се зарадва повече от мене. Като луд подскача. Брадата си клати и току закача козли и козлета кат’ стари познати.

Горе по чукари слънцето ни свари. Пуснахме козите, познахме игрите. Събрах си дружина от млади козари. Тичахме, играхме. Кладохме огньове. Кога пладне мина, никак не видяхме.

Аз събрах под сянка юнаците нови, па им заразказвах патилата свои — за баба, за Свинчо, за Мими, за Козльо. После за Татунчо, за моите славни патиланци верни, за нашето царство с смехове безмерни…

Никога не мислех, о, Смехурко братко, че толкоз умея да разказвам сладко.

Слушаха ме всички със уста разкрити…

Но глас гороломен ни смути душите:

— Де сте, бре, козари!… Козите!… Козите!… В папура козите!…

Втрещихме се всички. Доде се опомним, към село пъдарят козите подкара. Тръгнахме след него. Тук мойта дружина малко ме засрами. Моите козари с кривнати калпаци току заскимтяха като пеленаци.

Смушках ги и рекох:

— Дръжте се, юнаци! Срам е да се плаче! Чакайте да видим тоя дългокрачко къде ще ни влачи! Патиланско сърце лесно се не плаши! Вие си мълчете! Отговор да давам мене оставете!

Съвзеха се малко моите другари. Минахме по моста. Подбра ни пъдарят и ведно с козите право в общината до един ни вкара. Сред двора на маса бе поседнал кметът. Приказваше нещо с помощника Петьо.

Като ни съгледа, строго заговори:

— Пак ли пакост има? Кажи кой я стори!

И към нас пъдарят с кривака посочи.

Начело изскочих и рекох безстрашно:

— Аз всичкото сторих, господин кмете! Те не са виновни. Мене накажете!

Кметът се усмихна, па кротко подхвана:

— Я кажи, юнако, как таз пакост стана?

И аз заразправях, с какво съм омаял моите другари, и къде пъдарят козите завари. И без да усетя, аз заразказвах: за баба, за Свинчо, за Мими, за Козльо, после за Татунчо, за моите славни патиланци верни, за нашето царство с смехове безмерни!

И слушаха всички със уста разкрити…

А мой Дългобрадко с рог бутна вратите и без да го видят, изведе козите.

Когато аз свърших, кметът ръце плесна, изсмя се и викна:

— Пъдарьо улисан, де ти са козите? Тоя сладкодумко ни смая главите! Хай иди си, момко, по живо, по здраво! И вие, козари! Сега ви прощавам. Тоя патиланец днеска ви избави, че сладко говори. Но гледайте вече да се не повтори!

Хукнаха навънка моите юнаци, викнаха юнашки с кривнати калпаци:

— Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Ти си юнак славен! Дето щеш води ни!

И аз им извиках:

— Весели и здрави и вие бъдете! И за игри нови утре се гответе!

И ти здрав бъди ми, драгичък Смехурко! Хайде стига вече.

Поздрав най-сърдечен!

 

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо