Серия
Патиланци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 23 гласа)

Всички на работа

2814-rabota.gif

Драги ми Смехурко,

Жетвата се мина. Вършитба настана. Нашият стопанин пригласи хармана. Диканята стегна. При ковача Рачо, оттатък зад моста, заведе конете.

— Добро утро, Рачо!

— Дал Бог добро, Коста!

— На мойте вършачи подкови нозете, че утре ще ронят вече класовете.

Със гвоздеи остри подкова ги Рачо.

Аз гледах. И тозчас една майстория през ума ми мина: „Трябва за вършитба и аз да постегна моята дружина!“

Гвоздеи намерих. Подковах най-първо моите обуща. Подковах и Стойчо. И баба преварих. Докле още спеше, чехлите й нови с гвоздеи нашарих.

— Дотук лесно беше, бате Патилане — прошепна ми Стойчо. — Но Козльо, Татунчо и бабин Дебеланко не са подковани. Със тях как ще стане?

— Не грижи се, Стойчо! Леснина чудесна и за това зная. От дърво обуща ще им издълбая! Гвоздеи отдолу, връвчици отгоре, ще им ги привържа — и ето ти още помощници трима за харман готови! Но за туй ни дума ти недей говори!

Рекох и направих. От дърво издялах шест чифта обуща. Подковах ги гъсто. Връзки им поставих. Премерих ги скришом на мойте вършачи. И, така приготвен, чаках да се здрачи. После да се съмне.

На сутринта рано чичо Коста стана. Насади хармана. Докара конете. В тежката диканя впрегна ги и викна:

— Карай, Патилане! Тези снопи златни на жито ще станат!

— Бог да е на помощ! — каза стрина Дина.

Седнаха зад мене Стойчо, Мина, Кина. Баба Цоцолана Дебеланко хвана и с него пристигна на нашата диканя. Подкарах конете: „Хайде, Дорчо, Бялко!“ Ала подир малко, не зная как стана, отхвръкна далече баба Цоцолана. Но не се разсърди. Засмя се и рече: „Я гледай, как скочих! От чистия въздух подмладих се вече!“ И отново седна. Пак шибнах конете. Тъй карах до обед. После чичо Коста ме смени и рече: „Стига, Патилане! Почини си малко, че силно напече!“

Отидох на сянка. И баба пристигна. Изу се. Поседна. Дрямка я обори. Тя се попрозина и очи затвори. Чехлите й нови донесох от горе. Пред нея ги сложих. Знак на Стойчо дадох. Обухме се двама. Обухме котака, Козльо, Дебеланко. Влязохме в хармана. Моята дружина взе назад да бяга. Но аз строго викнах: „Тука, готованци! Който знай да хапва, трябва да помага!“ Вик и смях настана. Стресна се от дрямка баба Цоцолана. Нахлу, без да види, новите чехли и хукна в хармана:

— А, бре, Патилане, какво си овързал мойто сладко Мими!

— Нищо, бабо, нищо няма да му стане. Погледни и мене, и Стойчо, и тебе! За вършитба всички днес сме подковани.

Баба ме подгони. И дълго вършахме. Потупа ме малко, но много се смяхме. И куп златно жито надвечер отвяхме.

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

 

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо