Ран Босилек
Патиланчо (4)

Светкавица

Драги ми Смехурко,

Не вярвам да знаеш, как от силен удар светкавица става. Та затуй ти пиша, да ти поразправя.

Не ща да се хваля. Но ти ме познаваш. Рисувач съм славен. Един ден си рекох „Днеска ще рисувам баба Цоцолана. Но как тъй да стане, че като се гледа — да не се познае?“

Кроих, смятах, мислих. Най-подир намислих. На тънка хартия нарисувах с въглен една кукумявка. Но тъй я улучих, че щом я съгледа, кучето заджафка.

И реших да лепна мойта кукумявка под стрехата наша, та гаргите с нея по двора да плаша. Никак не се бавих. Картинката страшна на стола поставих, лепилото грабнах и почнах да мажа. Цялата картина отзад аз нацапах.

В туй време вън викна баба Цоцолана:

— Де си, Патилане?

И аз цял изтръпнах. Четката в джоб мушнах, лепилото грабнах, в долапа го пъхнах. Но мойто плашило на стола остана… Влезе натъкмена баба Цоцолана.

— Иди да ми купиш кутийка червило! — извика тя строго и седна на стола.

Аз се разтреперих. Белята готова: моето плашило се залепи здраво о роклята нова. Дано не го види! Запази ме, Боже!

Хукнах за червило. Купих и се върнах.

Баба Цоцолана бързо се приготви. На пътя излезе в премени богати. Па по гости тръгна, важно се заклати. Но смях гороломен насред пътя спря я. Мало и голямо викаше след нея:

— Баба Цоцолана пак за присмех стана!

И тя се обърна, плашилото зърна, па назад се върна люто разлютена. Рисувача кой е — веднага се сети.

— Ти сега ще видиш, Патилан проклети! — викна тя, замахна и така ме плесна, че из мойта буза светкавица блесна!

Добре, че избягах, та тя не повтори. Иначе Бог знае що щеше да стори!

Поутихна после баба Цоцолана и твой Патиланчо жив и здрав остана. Ала до днес още, щом само съгледам тежката десница, мене ми се счува, че плесница пляска. И виждам как страшно светкавица бляска.

Но аз пак съм весел, драги ми Смехурко. На цял свят разправям, за смях и за слава, как от силен удар светкавица става.

Поздрав най-сърдечен!