Ран Босилек
Патиланчо (3)

Свинчо се прослави

Драги ми Смехурко,

Пак писмо ти пиша — ти да се посмееш, аз да се разтуша.

Баба Цоцолана чуден Свинчо има, дебел като нея. Аз и той сме двама приятели верни. Кога ме натупат, при него отивам, нему се оплаквам. Той ми грухти кротко и ме утешава.

Преди две недели разбрах, че ще колят за Коледа Свинчо. Домъчня ми много. Цяла нощ не мигнах. За Свинчо все мислех. Как да му помогна? Как да го разтуша? Най-сетне намислих. Аз бях чувал често от съседа Крайо, че неволя тежка с вино се забравя.

На сутринта рано грабнах от долапа едно шише вино и право при Свинчо. Излях му го бързо в малкото корито и така му рекох:

— Неведнъж ти, Свинчо, си ме утешавал. Сега мой ред иде. Лоши дни те чакат. Сръбни, утеши се. Навън излез после, та поразходи се. Мене ако питаш, не се връщай вече. Забегни далече!

Послуша ме Свинчо. Хубавичко сръбна. В коритото капка винце не остави. Но затуй пък толкоз славно се прослави!

Мирен в друго време, сега Свинчо рипна, стобора прескочи и хукна навънка. Де се взе насреща чичо Тънкопретко! Свинчо го събори и той падна възнак, с краката нагоре.

Но Свинчо не спря се. Де скача — не види. Баба Цоцолана насреща му иде. Той я блъсна силно и тя се търкулна.

Но съседа Байо той най-много смая. Байо си вървеше. Позамислен беше. Отпред нещо скочи. Дорде Байо усети, Свинчо му се мушна право под нозете. На гръб го задигна и хукна със него…

Дълго Свинчо тича. Много пакост стори. Съседи се сбраха, едвам го прибраха.

Но след туй настана за мене пердаха.

Чичо Тънкопретко с дебела тояга като ме подхвана, като заналага… Видях аз без време по пладне звездите.

Та така, Смехурко. Свинчо се прослави, пък аз си изпатих.

Поздрав най-сърдечен!