Богомил Райнов
Господин Никой (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Вечерното небе над Атина е просто приказно: черно-синьо, необятно и осеяно с едри трепкащи звезди.

Впечатлението малко се променя, ако съзерцавате това небе през решетките на затворническата килия. А случаят с мене е тъкмо такъв. Блясъкът на южните звезди ми е съвсем безразличен и ако съм подал нос през решетките, то е само за да се отърва от тежкия дъх на урина, с който е пропита килията.

— Ти си един жалък предател! — казва някой дрезгаво и уморено зад гърба ми.

Аз не отговарям и прилепен до решетката, продължавам да вдишвам хладината на нощта.

— Ние гнием тук по затворите за социализма, а предатели като тебе бягат от него! — чува се зад гърба ми същият глас.

— Млъкни там, животно! — измърморвам, без да се обръщам.

— Мръсен жалък предател, това си ти! — повтаря оня от дъното на килията.

И двамата произнасяме репликите си отпаднало, защото тия реплики ние си ги разменяме на неравни интервали вече пети ден. Откак го вкараха в килията ми преди пет дни и откак имах неблагоразумието да изтърва, че съм избягал от България, тоя тип непрекъснато ме нарича мръсник и предател. Това е някакъв македонец от Солунско, който се самовеличае като революционер от голяма класа, макар че вероятно е просто провокатор, пратен да ме прислушва. Аз съвсем не се интересувам от това, какъв е той, и бих понасял дори ругатните му, ако се стараеше поне да ги разнообразява. Но когато някой ти повтаря сто пъти на ден като развалена плоча „жалък предател“, „жалък предател“, това накрая почва да досажда.

Съквартирантът зад гърба ми произнася още веднаж рефрена си, обаче аз повече не отговарям. Оня затихва. Обръщам се и се отправям към дървения одър, покрит с воняща черга, който ми служи за легло. Чистият въздух ми е подействувал като приспивателно и аз се обтягам на одъра да подремна малко, преди да са ме събудили. Защото усетят ли, че съм заспал, те винаги бързат да ме събудят. Отвеждат ме в оная гола полутъмна стая, насочват в очите ми ослепяващия лъч на настолната лампа и почват да ме обстрелват с въпроси, еднакви и неизменни като ругатните на моя съквартирант:

— Кой ти нареди да прехвърлиш границата?

— С кого ти е заповядано да се свържеш?

— Какви задачи ти възложиха?

На всеки един от тия вечни въпроси аз отговарям с всеки един от вечните си отговори. Но отговорът винаги води до нов въпрос и следващият ми отговор — до следващ въпрос, и така с часове, додето от силната светлина пред очите ми почнат да играят червени кръгове и коленете ми затреперват от изтощение. Понявга някой от разпитвачите скача внезапно и изревава в лицето ми:

— А! Миналия път ти каза друго нещо!

— Не съм казал друго нещо — отвръщам сънливо, като се мъча да не се строполя на пода. — Не е възможно да съм казал друго нещо, защото такава е самата истина.

Случва се често някой от разпитвачите да се окаже по-малко издръжлив от мене и да даде воля на нервите си с един-два шамара в лицето ми.

— На балами ще ни правиш, а? Твойта мамица! Тепърва ще има да видиш как се води разпит на лъжци като тебе.

Но като се оставят настрана тия отклонения, разпитът се води, общо взето, все по същия начин — вечните въпроси и вечните отговори и после пак отначало, през няколко часа, щом само усетят, че съм позадрямал на вонящия одър.

Само днеска нещата се развиха малко по-различно. Отведоха ме не в обширната полутъмна стая, а в друга — по-малка. Зад бюрото стоеше нисък човек с бузесто лице и лъскаво голо теме. Човекът даде знак на пазача да излезе, показа ми един стол до бюрото и извади цигари. Първата цигара от шест месеца насам. Добре, че бях седнал. Иначе сигурно щях да загубя равновесие от виенето на свят.

Бузестият почака търпеливо да дръпна няколко пъти от цигарата, после се усмихна добродушно и каза:

— Е, поздравявам ви. Вашите мъки са към края си.

— В смисъл?

— Връщаме ви в България.

Ужасът ми бе тъй искрен, че човекът зад бюрото, дори да беше идиот, вероятно би го забелязал. Но макар да ме наблюдаваше внимателно, бузестият не даде вид да е доловил нещо.

— Е, какво, доволен ли сте?

Премълчах, като се мъчех да подтисна уплахата си. После дръпнах машинално от цигарата и произнесох бавно:

— Значи, пращате ме да ме ликвидират… Но кажете, за бога, какво вие ще спечелите от това…

— Хайде, хайде! — махна успокоително с ръка бузестият. — Никой няма да ви ликвидира. Най-много да ви се поскарат, че не сте изпълнили задачата. Но вие ще им обясните, че в Гърция глупаци няма. Нали така?

И отново добродушно се засмя.

— Слушайте — извиках развълнувано. — Казвам ви, че ще ме ликвидират! Моля ви, не ме връщайте оттатък!

— И така бива! — съгласи се ненадейно човекът зад бюрото. — Но в такъв случай ще гниете тук по затворите. На нас български комунисти не ни са нужни. Стигат ни и своите.

— Не съм никакъв комунист. Иначе не бих избягал. Ако щете, пратете ме в затвора, само не ме връщайте оттатък! В затвора човек все пак живее…

— Дадено — засмя се дебелият. — Макар че това ще бъде такъв живот, та вие сам ще предпочетете да умрете.

И после изведнаж добави с променен тон:

— Я по-добре признайте си. Признайте си и аз тържествено ви обещавам, че тутакси ще ви върнем. Няма какво да ви правим тука. Не сте успели да изконсумирате никакво престъпление, така че направо ще ви върнем.

— Но разберете, за бога, че няма какво да признавам! — изкрещях аз, излязъл от кожата си. — Казах ви самата истина: избягах, за да живея свободно! Избягах, защото нямаше живот за мене оттатък! Избягах, избягах, разбирате ли!

Човекът вдигна към мене пълната си ръчица, сякаш за да се предпази от истерията ми, а с другата натисна звънеца на бюрото си.

— Изведете го!

Пазачът ме изведе и ме блъсна в гърба, за да ми даде вярната посока, и аз поех по дългия пуст коридор, като се опитвах да се оправя в мислите си. А някакъв смътно познат остър глас ми шепнеше подигравателно в ухото: „Върви да се оплачеш на баща си и на майка си!“

Това бе станало към обед, а сега е вечер и още никой не ме е потърсил. Сякаш всички са забравили за мене освен моя съквартирант, който не пропуска да ми напомня през пет минути, че съм предател. Всички са забравили за мене. И все пак сигурен съм, че опитам ли да заспя, тутакси ще дойдат да ме събудят.

Постелката на одъра е отвратително мръсна и пропита с дълго наслояван мирис на човешка пот. Лежа по гръб, за да бъде носът ми по-далече от вонящия парцал, и се мъча да не мисля за това, което ме чака. Премислил съм вече всички възможности и съм решил как да действувам при всяка една от тия възможности, значи, свършил съм си работата. Оттук нататък мисленето не е за препоръчване, защото само изморява. Всяко ненужно повторение само изморява. Също както обвиненията на моя съквартирант.

„Ставай!“

Гласът идва нейде от много далече и аз не му обръщам внимание.

„Ставай!“

Този път гласът е по-ясен и по-осезаем. Усещам го не само като звук, но и като ритник в хълбока. Значи, познал съм. Едва успях да се унеса, и те вече ме будят.

Отварям очи. Часовоят ме блъска с тежката си обувка. До него е изправен един от вечните ми разпитвачи.

„Ставай, глух ли си!“

Стаята, в която ме въвеждат, е същата, дето ме бе приел бузестият, но сега бузестия го няма. Вместо него до тъмния прозорец с гръб към вратата е изправен строен мъж с посивели коси и безупречно скроен сив костюм. Хората, които са ме въвели, излизат и затварят вратата. Сивокосият продължава да се взира през прозореца още няколко секунди, сякаш не е усетил присъствието ми, после бавно се извръща и ме оглежда с любопитство:

— Господин Емил Бобев?

Кимам леко учуден от титлата „господин“. Досега тук никой не ме е наричал господин.

— Моето име е Дъглас. Полковник Дъглас — обяснява мъжът в сиво.

Кимам повторно, като чакам продължението.

Продължението се явява под формата на пакетче „Филип Морис“.

— Пушите ли?

Кимам за трети път, поемам цигарата, запалвам и за всеки случай се опирам на ръба на бюрото.

— Седнете де!

Сядам на стола, същия, на който бях седнал и одеве. Сивокосият сяда на свой ред, но не на креслото, а на края на бюрото, поема дълбоко дима от папиросата си и отново ме поглежда внимателно с безцветните си очи. У него всичко изглежда безцветно, сякаш от прекалено миене: сламеноруси вежди, бледи, почти бели устни, светлосиви очи.

— Превратности, нали?

Той говори правилно български, но акцентът му е ужасен.

— Тоест? — питам предпазливо аз.

— Тоест търсехте свободата, а намерихте затвора! — отвръща мъжът в сиво и ненадейно се разсмива с пълен глас, прекалено звучен за такъв безцветен човек.

— Горе-долу така стана — промърморвам, унесен в приятното замайване на никотиновата мъгла.

— Нашият живот, господин Бобев, е верига от превратности — произнася нравоучително сивокосият, като престава да се смее.

Мълча и пуша, все тъй унесен в никотиновата мъгла.

— Значи, въпросът е да имаме търпение, за да можем да дочакаме следващата превратност, която може да се окаже по-приятна от настоящата.

Човекът разсъждава банално, но логично, така че не виждам причини да го прекъсвам. Той обаче, изглежда, държи на това да ме привлече като събеседник в разговора.

— Бихте ли ми разказали за досегашните превратности във вашия живот така, спокойно и искрено, като на приятел…

— Пак ли? — поглеждам го аз страдалчески.

Сивокосият вдига безцветните си вежди, сякаш изненадан от подобна реакция. Това увеличава раздразнението ми.

— Чувайте, господин Дъглас: вие говорите за превратности, но тук не се касае до превратности, а до най-очебийно тъпоумие. Тия глупаци, които в продължение на шест месеца по три пъти на ден ме разпитват, още не могат да разберат, че аз не съм никакъв агент на българското разузнаване. Казах им всичко, чак до майчиното си мляко, но тия идиоти…

— Шшт! — слага заговорнически пръст на устните си мъжът в сиво и поглежда предпазливо към стената зад бюрото, сякаш вижда през нея притаения в съседство подслушвач.

— Пет пари не давам — извиквам аз нервно. — Нека слушат, ако щат. Нека чуят, че са идиоти…

— Дааа… — произнася неопределено полковникът. — А какво бихте казали, ако продължим нашия разговор при една по-подходяща обстановка? Една уютна обстановка, която би ви позволила да се успокоите и отпуснете…

— Престанал съм да вярвам в чудеса — отвръщам безучастно. — Престанал съм да вярвам в каквото и да било.

— Аз ще ви възвърна вярата — казва ободрително сивокосият и става от бюрото. — Вие имате приятели, господин Бобев. Приятели, за които дори не подозирате.

* * *

Заведението тъне в розов полумрак. От ъгъла на оркестъра долитат протяжните стонове на блус. Върху матовото млечно сияние на дансинга се носят сенките на танцуващи двойки. Аз седя до малка масичка и гледам през дима на цигарата си лицето на сивокосия, чиито очертания се различават и менят, сякаш отражения в ручей.

Замайването ми не се дължи на трите чаши шампанско, нито на десетината цигари, а на промяната, настъпила тъй внезапно, че я усетих като удар в носа. Превратности, както казва господин полковникът.

Всичко през последните три часа стана тъй бързо, че впечатленията са се запечатали в паметта ми не последователно, а в някаква бъркотия, като снимки, нащракани от неопитен фотограф една връз друга. Движението на шевролета с резки завои и стремително натискане на газта, прелитането на вечерни панорами от непознати улици, уверената ръка върху волана и откъслечните реплики, произнасяни с протяжен акцент: „Вие сте много строг към нашите гръцки домакини… Техните методи са може би малко грубички, но ефикасни… Недоверчивостта, господин Бобев, е качество, заслужаващо уважение…“

Луксозно бяло стълбище. Асансьор с огледала. И отново гласът на Дъглас: „Сега ще ви върнем човешкия образ… Аз обичам да разговарям с равностойни партньори.“ Вътрешността на богаташки апартамент. Бюфет с разноцветни бутилки. Шум на течаща вода, идващ вероятно от банята. И отново гласът на Дъглас: „Малко уиски?… Наздраве… А сега вземете една вана и се избръснете.“

Водата в снежнобялата вана почернява при първия сапун. „Всъщност аз съм отчасти в течение на одисеята ви — говори Дъглас, облегнат на вратата. — Затова и реших да се намеся във ваша полза. Впрочем защо ви уволниха като редактор от Радиото?“

„За допуснати грешки в текста на емисията“ — отговарям машинално аз, докато се сапунисвам повторно.

„А именно?“

„Дреболии: вместо капитализъм бе написано социализъм, вместо революционно — реакционно, и две-три други от същия вид.“

„Значи, вие си правехте шеги с режима, използувайки официалния предавател?“

„Не искам да си приписвам подобен героизъм — възразявам, като заставам под душа. — Всъщност грешките бяха допуснати от оная глупачка, машинописката, а аз не бях прегледал текста след преписването. Оная глупачка беше виновна, но всичко се струпа на мене зарад буржоазния ми произход и поведението ми.“

„Поведението ви… — повтаря полковникът. — А какво беше поведението ви?“

Той ме гледа внимателно, докато се плискам под душа, и аз с известна изненада установявам, че тоя поглед върху голото ми тяло, който преди шест месеца вероятно би ме смущавал, сега не ми прави никакво впечатление. Шест месеца животински условия са достатъчни, за да те превърнат в животно. Толкова по-добре. Имам чувството, че отсега нататък ще ми се случва често да стоя като гол пред погледа на непознати хора. Значи, толкова по-добре, че навреме съм загрубял.

„Вашето поведение беше предизвикателно или?…“ — повтаря въпроса си Дъглас.

„Вероятно такова им се е виждало. Макар че, както вече ви казах, не искам да се правя на герой. Просто живеех, както ми харесва, и говорех каквото ми харесва, И понеже не желая да строят социализма си на мой гръб…“

Насапунисвам главата си и отново се подлагам под душа. Едва съм смъкнал пяната, и полковникът ме посреща с нов въпрос:

„Вашият баща, мисля, е бил книжар?“

„Издател — поправям аз, леко засегнат. — Между другото, той е издавал и произведения на английската литература…“

„Аз съм американец“ — уточнява малко сухо Дъглас.

„Също и на американската; «Отнесени от вихъра», «Бабит», «Американска трагедия»…“

„Интересно — промърморва без всякакъв интерес полковникът. — Все пак не прекалявайте с къпането. Отсега нататък ще имате възможност да се къпете винаги когато пожелаете.“

Оттатък има един гардероб с много костюми и мъжко бельо.

„Опитайте този, вярвам да ви стане… Чудесно… Още малко уиски?“

Усещам чистотата на собственото си тяло почти с опиянение. Също и допира на новото хладно бельо. Костюмът ми е като по мярка. Обувките — малко по-широчки от необходимото, но това е по-добре, отколкото да те стягат.

„Не сте ли гладен? Аз лично умирам от глад.“

Отново шеметното летене в шевролета, накланящите се над нас фасади при завоите, ревът на мотора при форсирането на газта и рязкото спиране под ореола на една бяла неонова дума: „Копакабана“.

Сега лицето на полковника се разлива и чезне пред очите ми в дима на цигарата, а аз се мъча да се отърся от замайването и да проумея смисъла на фразите, произнасяни с протяжен акцент:

— Пропуснах да ви кажа, че аз не съм полковник от пехотата, а от разузнаването…

— Какво значение… — махам великодушно с ръка и си наливам чаша шампанско, като се старая да държа здраво бутилката.

— Значението е в това, че ако бях полковник от пехотата, не бих имал никаква възможност да ви помогна, а сега мога да ви предложа да работите за нас.

— Готов съм да работя и за дявола — заявявам аз не твърде тактично. — Ще работя и за дявола, стига да не ме връщате в България или в затвора.

— Ние ви предлагаме да работите не за дявола, а за свободата, господин Бобев.

— Дадено, ще работя и за свободата — кимам примирено. — Изобщо готов съм да работя за каквото и да е, само да не ме връщате обратно.

Полковникът ме наблюдава известно време мълчаливо. Устните и очите му изглеждат странно бледи дори в розовия полумрак. В ъгъла на оркестъра една тромпета и един саксофон пръскат сребристи мълнии и сластно-протяжни звуци.

— Вашите възгледи, доколкото имате такива, ми се струват по-скоро възгледите на цинизма — забелязва със суха, безцветна усмивка Дъглас.

— Познахте. Само не заемайте поза на превъзходство, защото и вашите възгледи биха били същите, ако бяхте прекарали живот като моя.

— Добре, добре — кима отстъпчиво полковникът. — И все пак вие сте имали някаква подбуда, за да избягате?

— Да, но не от рода на тая, да се боря за свободата на отечеството. Моята подбуда се нарича „Младенов“.

— Чувах вече това име. Така се казва човекът, с когото сте минали границата, нали?

— Вие очевидно знаете всичко…

— Почти всичко — поправя ме сивокосият.

— Тогава защо продължавате да ми задавате въпроси? Защото и недоверието продължава, така ли?

— Вижте, Бобев: ако недоверието продължаваше, вие щяхте и досега да се намирате в килията си. Така че смятайте тая тема за изчерпана. Аз обаче държа да чуя всичко от собствената ви уста. Такъв ми е навикът: работя без посредници.

— Чудесно — свивам рамене. — Питайте каквото искате. Аз вече свикнах да отговарям на всякакви въпроси.

— Ставаше дума за Младенов — напомня полковникът. — Що за птица?…

Блусовете са свършили. Тъмните двойки се разотиват от дансинга в розовия полумрак. Келнерът в бял смокинг се изправя до масата ни.

— Още една бутилка? — предлага Дъглас.

— За мене не, благодаря — отвръщам. — Не обичам да прекалявам.

— Чудесна привичка — съгласява се полковникът и отпраща с ръка келнера. — Та що за птица е, казвате, тоя Младенов?

— Важна птица… Имам предвид в средите на бившата опозиция. Лежал е в затвора. После го пуснали. Случайно се запознахме в кварталната кръчма. Сприятелихме се. Умен човек, някогашен министър, а сега слязъл до нивото на кръчмарски политикан. „Ако успея да мина границата, ще стана асът на парижката емиграция“ — каза ми веднъж. „Че мини я, кой ти пречи?“ — отвърнах. „Нямам канал.“ „Може да се уреди — казвам, — но при едно условие: да вземеш и мене.“ Така сключихме договор.

— А вие откъде знаехте за канал? — пита Дъглас, като ми поднася пакетчето „Филип Морис“.

— В момента не знаех нищо за никакъв канал. Но аз съм по майчина линия от гранично село. Идвало ми беше и по-рано на ум да използувам един приятел от детинство, за да ме преведе през границата, обаче се сещах за тая работа само така, когато нещо ми накипеше. Аз, господин Дъглас, съм донякъде човек на разума и не обичам фантазьорствата. Ще мина границата, а после къде ще вървя по дяволите? Хамалин ли ще стана в Пирея, или какво?

Замълчавам и се взирам в полковника, сякаш чакам от него отговор на въпроса си. Лицето на сивокосия сега се очертава ясно и неподвижно в мъглата на тютюневия дим. Замайването ми е преминало. Отмествам очи встрани и погледът ми пада върху младата жена, седнала на съседната маса. Допреди минута масата бе празна, в това съм сигурен, а сега изневиделица там се е появила една чернокоса красавица в строг тъмен костюм със сребърни копчета и със снажни високо кръстосани крака.

Дъглас улови погледа ми, но без да дава вид, че е забелязал нещо, напомня:

— Ставаше дума за Младенов…

— Именно. Едва когато се сприятелих с Младенов, мечтите ми за бягство добиха формата на реален план. Младенов е наистина знаме за част от политическата емиграция. В Париж биха го носили на ръце, а покрай него и аз бих се наредил някак. При това старецът ми беше симпатичен.

— Заради идеите си или как?

— О, идеите!… Идеите не струват много нещо в наше време, господин Дъглас. Освен може би като прикритие на користни намерения.

— Нима вие сам не изповядвате никакви идеи?

— Никакви освен чисто негативни.

— Например?

Очите ми отново несъзнателно се насочват към двата снажни крака, предизвикателно кръстосани на три метра от мен. Може би малко пълни под коленете, но добре изваяни. Жената е отправила тъмния си поглед някъде отвъд дансинга и не ми обръща никакво внимание.

— Например аз съм против социализма — казвам, като отмествам с усилие очи към събеседника си. — Никой не ме е питал дали искам да се строи социализъм, или не, следователно не желая да ми го натрапват. Нямам обаче никаква идея с какво трябва да се замени социализмът и изобщо пет пари не давам за такива велики проблеми. Достатъчни ми са моите лични въпроси. Нека всеки я кара, както разбира. Това е най-добрата политическа програма.

— Значи, вие сте нещо като анархист?

— Не съм никакъв — измърморвам, като усещам, че двата крака отново се наместват в мисълта ми като идея фикс. — Ако това, че не съм никакъв, ви звучи като анархизъм, тогава смятайте ме за анархист. Все ми е едно.

— А какво стана с Младенов? — връща ме на темата полковникът, като долавя, че гледката на съседната маса е на път отново да ме разсее.

— Всичко стана, както го бях предвидил. Може да съм слаб по великите идеи, но в практическите неща съм доста находчив. Повиках чрез трето лице приятеля от село да дойде в София, дадох му една сума, за да го ентусиазирам, и уговорихме всички подробности. В уречения ден и час двамата с Младенов се озовахме на съответното място. Приятелят от детинство се оказа опитен водач и щяхме да минем незабелязано границата, ако не бе станала една малка авария. Впрочем, на вас всичко това вероятно вече ви е известно…

— В общи линии да. Но не пречи да го чуя отново.

Поколебавам се. Не защото искам да премълча нещо, а понеже тъкмо в тоя миг оркестърът подема някакъв оглушителен туист. Двойките отново нахлуват върху дансинга и заиграват с такова увлечение, та имам чувството, че ще получа морска болест от тия люшкащи се задници. Дъглас ме гледа през дима на цигарата си, сякаш все още ме изучава.

— Стана една авария. Надушиха ни и откриха огън. Младенов може да е голям политик, но се оказа страхливец. Загуби ума и дума и се спусна да бяга не накъдето трябваше. От гъсталака точно срещу него изскочи граничар с автомат и щеше да му свети маслото, ако не бях стрелял. Войникът падна. Повлякох Младенов и се спуснахме по урвата на гръцка територия.

Келнерът в белия смокинг отново е щръкнал пред нас. Поглеждам го неволно, защото ми закрива гледката към съседната маса.

— Ще приемете ли да пием още по чаша? — обръща се към мене Дъглас. — Аз също съм умерен в пиенето, но за една вечер можем да направим изключение.

Вдигам безразлично рамене и Дъглас кима на келнера, като сочи празната бутилка, човекът с белия смокинг грабва кофичката с леда, изчезва като призрак, а след малко отново се появява, отваря с ловкостта на виртуоз шампанското, налива чашите, покланя се и тутакси изфирясва. Дамата на съседната маса описва бавен полукръг с тъмния си поглед, минава транзит през нас и втренчва очи към изхода.

— Наздраве! — казва полковникът и отпива от чашата си. — Трябва да ви призная, господин Бобев, че тъкмо този инцидент при минаването на границата ме накара да се намеся на ваша страна. Вие не сте дете и вероятно се досещате, че показанията ви бяха съответно проверени. След което аз, понеже съм свикнал от малки неща да правя големи изводи, реших, че вие сте съобразителен, хладнокръвен и смел човек, следователно можете да ни бъдете полезен…

— Не знам какъв съм — отвръщам апатично. — Знам само, че Младенов навярно безпрепятствено е стигнал до Париж, докато аз шест месеца гния в тоя вонящ затвор.

— Може да е за хубаво, както казват у вас — усмихва се полковникът с бледите си устни.

— За мене хубавото е в Париж.

— Има време. Ще стигнете и до Париж. Впрочем, ако съдя по погледа ви, за вас хубави неща има не само в Париж.

— А, това е друго — отвръщам, като гузно отмествам очи от чернокосата. — След като шест месеца не си виждал жена, и най-баналната фуста ти се струва богиня.

— Вие можете да имате на разположение която фуста си изберете — забелязва Дъглас.

— Непременно! — засмивам се саркастично. — Вие, изглежда, забравяте, че даже костюмът, който нося на гърба си, не е моя собственост.

— Вие говорите за днес, господин Бобев, а аз ви говоря за утре. Утре ще се събудите в една чудесна вила, — с баня, с градина и всичко останало и ще можете да се храните и обличате, както ви се харесва.

— А какво друго ще правя в тая вила?

— Ще се научите малко на занаят — отвръща неопределено полковникът, като любезно ми пълни чашата.

— Ще мога ли да излизам? — питам аз подозрително.

— Засега не…

— Значи, пак затвор, но от луксозна категория.

Дъглас енергично поклаща глава.

— Грешите, приятелю, грешите. Не става дума за затвор, а за професионална предпазливост. Когато му дойде времето, ще ходите, където щете. А дотогава, за да не скучаете, ще ви абонираме за някоя фуста.

Той ме поглежда хитро и прави широк жест с ръка:

— Избирайте, господин Бобев! Избирайте която щете! Уверете се на практика, че полковник Дъглас не говори празни приказки.

Жестът на сивокосия обгръща цялото заведение и спира красноречиво на бара, където върху високите столчета са насядали половин дузина вакантни красавици. Отмятам ги една по една с поглед, а после отново втренчвам очи в чернокосата на съседната маса.

— Достатъчно — вдига ръка Дъглас и повторно се усмихва с бледата си усмивка. — Разбрах предпочитанията ви.

Той кима на келнера, който пак се е появил в околностите, прошепва му няколко думи, след което оня сервилно се покланя и се отправя към чернокосата. Човекът в сиво вдига чашата си и заговорнически ми намига, без дори да погледне към съседната маса. Той знае, че волята на полковник Дъглас е закон.

Лошото е, че има и закононарушители. Дамата изслушва безразлично посланието на келнера, после се усмихва презрително и казва вероятно нещо не особено приятно, което малко подир това бива предадено доверително на сивокосия. Полковникът свива недоволно сламените си вежди, отпива от чашката си и ме поглежда:

— Май че сме сбъркали. Дамата твърди, че не е от професионалните, макар че аз бих се обзаложил в обратното. Ще трябва да насочите вниманието си към бара.

— Излишно е. Изобщо не се притеснявайте за мене.

Мисълта да ми бъде сервирана дама по поръчка никак не ме блазни и все пак усещам, че съм засегнат от отказа на чернокосата. Дъглас очевидно също е малко ядосан, задето не е успял да прояви всемогъществото си.

— Добре — казва той неочаквано. — Вие ще я имате вашата избраница, та макар и наистина да не е от професията.

— Моля ви се, каква избраница… Оставете я тая надменна курва! — възразявам пренебрежително.

— Не, вие ще я имате, за да разберете, че полковник Дъглас не говори празни приказки.

Той извръща леко глава, поглежда почти неприязнено чернокосата, а после повиква с ръка келнера:

— Направете сметката!

* * *

Събуждам се в една слънчева бледозелена стая. Изкъпвам се в баня, бляскаща със синия си емайл и никеловите си кранове. Закусвам в уютен розов хол, после се обтягам в мекото кресло под оранжевия навес на верандата, за да оставя очите си да отпочинат върху буйната зеленина на градината. С две думи, вилата-обещание вече е реалност.

Освен мене във вилата има само двама души — градинарят и прислужникът. Те са на мое разположение и аз — на тяхно, защото вероятно им е наредено да ме пазят. Иска ми се да им кажа: „Гледайте си работата, не съм луд да бягам от рая.“ Но не казвам нищо, за да ги държа в напрежение.

Изобщо аз рядко казвам повече от необходимото. Животът ме е научил, че ако вземеш много да дрънкаш, винаги ще изпуснеш някои излишни неща, които другите ще използуват срещу тебе. Затова, ако ти се дрънка, дрънкай на ум. Приказките водят до саморазкриване, а в тоя свят колкото по-малко се разкриваш, толкова по-малко си уязвим.

Разтварям едно от пакетчетата „Филип Морис“, оставени от нечия грижлива ръка, запалвам цигара и отново се заглеждам към градината. Маслиновите дръвчета са сребристи, сякаш избелели от слънцето. Листовината на портокалите е гъста и тъмна, а зад тях е почти черната стена на кипарисите. Раят е достатъчно добре залесен, за да не можеш да получиш никаква представа за околността.

Отвъд стената на кипарисите се чува бучене на кола, която спира нейде наблизо. После прозвучава звънецът на пътната врата и след малко в хола зад гърба ми се раздават бързи и твърди стъпки.

Обръщам глава. Над мене се извисява полковник Дъглас с бледото си безцветно лице, сякаш току-що взето от химическо чистене.

— Добро утро! Как е настроението? — произнася Дъглас с протяжния си акцент.

— Благодаря, добре — отвръщам, като ставам.

Полковникът не е сам. От лявата му страна е изправено малко човече с бяла панамена шапка и черни очила.

— Господин Харис ще бъде вашият учител — обяснява сивокосият, като ни представя. — Вие, доколкото разбрах, владеете добре френски?

Кимам утвърдително.

— Чудесно. Господин Харис ще ви запознае с материята, свързана с бъдещата ви работа. За всичко, което ви е нужно, ще се обръщате пак към него. Аз известно време няма да ви виждам, но това не значи, че не ще мисля за вас. Сбогом и приятни занимания!

Полковникът се усмихва с бледата си усмивка, стиска ми ръка и си тръгва. Аз обаче го сподирям и го спирам в антрето.

— Господин Дъглас! Само две думи още.

— Разбира се — отвръща той с леко отегчен вид.

— Моля ви, не ме връщайте оттатък!

— Ще имам предвид желанието ви — казва полковникът безучастно. — Но и вие имайте предвид, че аз не съм всемогъщ. Други хора решават тия неща.

— Но ако ме върнете оттатък, ще ме очистят. Нали обещахте да ме пратите в Париж? Аз владея отлично езика. Ще ви бъда полезен.

Полковникът обръща към мене отегчените си безцветни очи и казва кротко, сякаш разговаря с дете:

— Вижте, приятелю: вие при случай ще бъдете и в Париж, и на много други места. Ще живеете в приятни къщички като тая, ще посещавате хубави заведения, ще имате красиви приятелки и изобщо ще се радвате на свободата. Но всички тия удоволствия трябва да се заплащат с дни на напрегната работа и на известен риск, господин Бобев! Вие не сте дете и отлично разбирате, че на тоя свят нищо не се дава даром.

Той махва с ръка за поздрав и бързо излиза, преди да съм успял да го спра повторно. Впрочем излишно е да го спирам. Аз наистина не съм дете и разбирам, че съдбата ми е вече решена от някакви непознати хора в някаква непозната канцелария при някакъв разговор, чието точно съдържание никога няма да науча. Луксозната вила и всичко останало е блъф, прикриващ една студена присъда: ще бъда прехвърлен през границата в обратна посока. Кога и с какви задачи — това е все още неизвестно.

Връщам се в хола. Господин Харис е сложил на масата пред себе си своята малка черна чанта и разположен на един стол, дреме зад очилата си.

— Нещо неприятно? — пита той любезно, забелязал разтревожения ми вид.

И без да чака отговор, добавя:

— Седнете тук! Така. Мисля, че можем да почваме. Предполагам, че знаете какво е криптография.

Аз мълча, загледан в персийската покривка на масата, и последното нещо, за което мисля в момента, това е криптографията.

— Според известната формула на Джон Бейли, „криптографията е изкуство да се пише по начин, непонятен за всички тия, които не притежават ключа на използуваната система“.

Човечето ме поглежда през тъмните си очила, очаквайки вероятно, че ще падна от изумление пред формулата на Бейли, но аз продължавам да се взирам в покривката, без да давам пет пари за тоя Бейли и неговите формули.

— Криптографията обхваща различни области. Засега ние с вас ще се занимаем с тъй наречения шифър. Предполагам, че поне тази дума ви е известна…

Господин Харис вероятно забелязва най-сетне, че съм твърде далеч с мислите си от проблемите на шифъра, защото се изкашля предупредително и добавя с друг тон:

— Чувайте, господин Бобев: материята, която ни предстои да минем с вас, е доста сериозна, а времето ни е твърде ограничено… Затова ще ви моля да ме следвате възможно най-внимателно. Ако имате някакви свои грижи, ще ми кажете по-късно.

Господин Харис отваря чантата си и изважда няколко листа, след което сменя тъмните си очила с други, безцветни, хвърля поглед на ръкописите си и ми подава единия лист:

— Какво виждате тук?

Върху листа са написани на равни интервали няколко цифри: 85862 70113 48931 66187 34212 42883 76662 18984…

— Виждам числа — отвръщам неохотно.

— Петцифрени числа — уточнява мистър Харис. — Тия петцифрени числа представляват един шифрован текст. Пред вас се намира шифрограмата, с която съветското разузнаване е предупредило Сталин за предстоящото нападение на Хитлеровите армии. Съответно дешифрирани, тия цифри означават: Дора на директора чрез Тейлър. Хитлер окончателно е определил 22 юни за ден Д на атаката срещу Съветския съюз…

Поглеждам отново цифрите, но те ми изглеждат твърде невинни и банални, за да могат да съдържат подобен драматичен смисъл.

— Днес повечето разузнавания използуват за шифър петцифрени числа — подема отново лекцията си господин Харис. — Обаче всяко разузнаване шифрира и дешифрира текстовете с помощта на специален секретен ключ. Прочее на вас ви предстои да овладеете умението да извършвате въпросните две операции с помощта на един определен ключ. Разбира се, ще почнем с нещо най-просто…

* * *

Шест часът следобед. Лежа изнемощял и с надута глава върху кушетката в хола и се взирам безсмислено в белия таван. Всъщност белият таван за мене не е бял, а обсипан с петцифрени числа, които трептят с подлудяваща упоритост пред очите ми. Спускам клепачи, за да прогоня тия числа, но те продължават да играят и в червеното под клепачите ми. Два часа занимания предобед и четири часа следобед са се оказали напълно достатъчни, за да ми вдъхнат омраза към всички видове петцифрени числа.

Звънецът оттатък иззвънява, но аз не му обръщам внимание, защото не чакам никого, поне до утре заранта, когато господин Харис отново ще се появи със зловещата си черна чанта. Вратата на хола се отваря, чуват се стъпки по килима и почти над главата ми прозвучава мек женски глас:

— Спящият красавец… Спете, спете, не се стеснявайте!

Отварям очи и ставам. Пред мене е чернокосата дама от „Копакабана“. Тя стои, сложила ръце на кръста си, и ме наблюдава с леко любопитство, като да е на посещение в зоологическата градина. Стройната физика на непознатата е поднесена в луксозен амбалаж: костюм в тютюнев цвят с някакви бежови обшивки по краищата. Тоя убит тютюнев цвят сякаш е специално поръчан за бялото лице и плавните черни вълни на фризурата.

— Прощавайте — казвам. — Единственото ми извинение е, че сънувах тъкмо вас.

— Лъжец по професия или просто любител? — пита чернокосата, без да се усмихне.

— Не обичам да лъжа. — отвръщам сухо. — Когато истината не ми отърва, само я премълчавам.

— Добре, добре — кима гостенката. — Още е рано да говорите за характера си. По-уместно е да ми доверите как се казвате.

— Емил.

— Само Емил? — вдига тя вежди (много красиви и съвсем естествени, между нас казано).

После пропява:

— „Емил, или за възпитанието“… Горкият Русо! Ако беше ви познавал, едва ли би свързал тия две несъвместими неща в едно заглавие.

— Нека не безпокоим класиците — предлагам аз. — Вашето име беше?…

— Франсоаз.

— С какво ще разрешите да изкупя вината си? Уиски или мартини? — питам, като приближавам до бюфета, чието съдържание предварително съм проучил.

Всички тия приказки са абсолютна глупост, но когато един разговор почне фалшиво, трудно е да го промениш, преди да изтече маса време в празно дрънкане.

— Предпочитам перно, ако имате такава наличност — забелязва Франсоаз.

Това название не поражда в главата ми нещо повече от една далечна литературна асоциация. За щастие чернокосата ми се притичва на помощ и сама открива между запасите бутилка перно, на която всъщност пише „Рикар“. После пак с общи усилия изваждаме от хладилника в кухнята необходимия брой кубчета лед, намираме кана с вода и чаша и инсталираме находките си върху масичката на верандата.

Трудът сближава хората. Така че когато най-после сядаме всеки пред чашата си, фалшивият тон спада до по-търпими размери.

— Вашият приятел се оказа страшно упорит човек — доверява ми Франсоаз, като запалва предложената цигара и се отпуска в креслото си.

Не знам дали гостенката наистина се казва Франсоаз, но от произношението й личи, че действително е французойка. Впрочем в случая мене ме интересува не толкова произношението, колкото гледката на двата стройни крака, които чернокосата непредпазливо кръстосва пред очите ми. Опитвам се да отклоня погледа си встрани и неудобно се размърдвам в креслото си.

— Нещо безпокои ли ви? — пита невинно гостенката.

— Тия крака…

— Да не би да ви настъпих?

— Преносно казано, да. И то по сърдечния мускул.

— Прощавайте. Следния път ще дойда в бална рокля. Тях, знаете, по традиция ги правят до петите.

— Значи, моят приятел се оказа човек на място? — запитвам, за да прекъсна глупостите.

— Направо непоносим. Чудно ми е само защо трябваше да действувате чрез него, а не сам. Отпърво си помислих, че може би сте глухоням.

— Свенлив съм — обяснявам аз. — Ужасно свенлив.

— Свенливите не се хвалят със свенливостта си. Впрочем ще видим и това, когато му дойде времето.

— Това време бързо ли приближава?…

Жената ме поглежда бегло с тъмните си очи, но казва само:

— Умирам от глад.

— Тук някъде имаше един прислужник, но не знам де се е запилял… — измърморвам за оправдание.

— Вие, изглежда, сте запознати с тоя дом горе-долу колкото мене…

— Улучихте — кимам аз. — Тук съм едва от снощи.

— И по какъв повод? — пита Франсоаз, като взема предложената й втора цигара.

Запалвам на нея, после на себе си, а после дърпам два пъти жадно всичко туй, за да спечеля малко време. След което обяснявам:

— Това е една доста невероятна история, скъпа Франсоаз. Снощи, след като напуснахме вашата малко студена компания, решихме да се сгреем на покер и нашият общ познат загуби една вила…

— …В която вие тутакси се нанесохте — довършва чернокосата. — За един човек, който не обича да лъже, не е толкова зле измислено. Надявам се, че това не е едничкото блюдо, което ще ми сервирате за вечеря.

— Боя се, че да — отвръщам съкрушено. — Освен ако приемете да приготвим нещо с общи усилия…

— „Емил, или за възпитанието“ — поклаща глава жената, угасва цигарата си в пепелника и става с въздишка на досада. — Горкият Русо. Но както и да е. Хайде тръгвайте, какво чакате!

Така че ние още веднаж обединяваме нашите усилия в името на едно общо дело. След половин час на масата в хола бива подредено нещо като студена закуска: колбаси, варено пиле, рибена консерва и салата. Недостигът на хранителни продукти е запълнен с няколко разнообразни по съдържание бутилки.

Трудът, както вече изтъкнах, сближава хората. Докато вечеряме, ние свободно разговаряме за туй-онуй. С присъщото на жената любопитство въпросите задава предимно Франсоаз, а аз се задоволявам да отговарям. От шест месеца насам имам известен опит в тоя стил беседи. Достатъчен, за да доловя, че въпросите на чернокосата, макар да изглеждат невинни и спонтанни и макар да са произнесени с безчувствен тон, бият в определена посока: моето минало, настояще и евентуално бъдеще. Аз я пращам по реда на номерата за зелен хайвер, като импровизирам със смелостта и лекотата на човек, който не държи непременно да му вярват.

По средата на една подобна доста дълга и доста сложна измислица Франсоаз ме прекъсна с уморен жест:

— Достатъчно. Имам вече пълна представа за вас. Вие лъжете, разбира се, съвсем безсрамно, обаче забравяте, че човек, дори когато лъже, казва тук-там по някоя истина. Така че по-добре заемете се с кафето.

Подчинявам се и тръгвам към кухнята. Жената идва подире ми, за да следи действията ми. Уместна предпазливост, защото аз рядко в живота си съм пил кафе и никога не съм правил. Намирам значителни запаси от нес кафе и турско. Несът ми вдъхва повече доверие с внушителните си етикети. Изсипвам един буркан в тенджерката, добавям на око повече захар, наливам пак на око студена вода и слагам всичко това да се вари на електрическата печка.

Въпреки решителния ми вид, целящ да внуши доверие, Франсоаз наблюдава шетнята ми със скептичен поглед, сложила ръце на кръста си.

— Бедни приятелю, на вас ви липсва не само възпитание, но и здрав разум — казва тя, взема съдината от печката и излива сместа в умивалника. След което се заема сама да прави кафе.

Най-после кафето е сварено, а малко по-късно е изпито. Франсоаз поглежда часовника си.

— Мисля, че е време да сложа край на тая дълга визита — забелязва тя, като угася цигарата си.

Тая жена няма никакво чувство за спестовност. Винаги угася цигарите си недопушени.

— Вие шегувате ли се? — питам аз, като проверявам с поглед дали наистина се шегува. — Балът едва започва.

— Ах, да, забравих, че имаше още една подробност — отвръща Франсоаз, като става.

Тя се изправя сред хола, вдига предизвикателно ръце към косите си, за да даде възможност на едрия бюст да покаже какво може, и произнася почти с досада:

— Сама ли трябва да се съблека, или ще ми помогнете?

Поглеждам я внимателно, после отклонявам очи и също ставам.

— Вие отивате малко далеч в шегите — забелязвам с възможно по-безразличен тон.

— Какви шеги? — вдига вежди чернокосата. — Нали затова ме повикахте? А сега, когато ви казвам, че съм на услугите ви, вие мислите, че си правя шеги.

— Грешите — казвам сухо. — Не съм ви викал като жена от пиацата.

— Значи, станало е недоразумение. Мислех, че тъкмо туй ви трябва.

Нямам настроение да влизам в спор. Жената разбира това и си тръгва. Съпровождам я до изхода. На вратата тя се обръща, поглежда ме бегло и произнася с мекия си безучастен глас:

— Края малко го развалихме… Нищо, това ще ви послужи за урок при подобни начинания да взимате предварително мнението и на другата страна.

След което ми маха за сбогом с хубавата си бяла ръка и се стапя в здрача, дето белее някаква дълга спортна кола.

Връщам се обратно в хола с настроение, което засега няма да описвам.

* * *

Ако случаят ви сблъска някога с господин Харис, съветвам ви да не се подвеждате по безобидния му вид. Историята, доколкото се простират сведенията ми, не е познавала по-страшен инквизитор от тоя дребен човечец с черна чанта и черни очила. След като дни наред ми е надувал главата с петцифрени числа и аритметични действия, той се усмихва дяволито и минава на морзовата азбука. И не само на азбуката, но и на оная гимнастика на пръста, помагаща на морзовите знаци да отлитат в етера.

Като се изключат изтезанията, на които ме подлага Харис, животът във вилата тече без всякакви събития. Градинарят и прислужникът упражняват надзора си върху мене с такава тактичност, че почти не усещам присъствието им. Свободните от цифри и морзови знаци часове минават главно под оранжевия навес на верандата. Изтягам се в креслото, гледам разсеяно избелялата зеленина на маслините, гъстозеленото на портокаловите дръвчета, а по-натам — черната стена на високите кипариси и мисля за неизвестното, което ме очаква.

Всъщност това неизвестно е достатъчно известно, за да ми причини едно тягостно усещане в коремната област, онова усещане, което изпитвате, когато сте много преяли или много ви е страх.

Аз не мисля „изобщо“ по тия неща, защото мразя да мисля „изобщо“, да въртя в главата си едни и същи работи безполезно и до безкрай. Мисълта ми е насочена по-скоро към необходимите действия при всички възможни изменения на положението. Защото положението без друго предстои да се измени, и то вероятно твърде скоро, и то едва ли в моя полза.

В паузите между подобни мисли често се сещам за Франсоаз. Подир толкова месеца самота образите, които витаят у мене във връзка с чернокосата, съвсем не са сънотворни. За да ги отмахна, аз си казвам, че всъщност никаква Франсоаз не ме интересува, а само една женска физика. Но това е лъжа. И макар в света, в който живеем, да не може без лъжи, много глупаво е да лъжеш себе си. Ако беше само до физика, в „Копакабана“ имах на разположение цяла серия женски екземпляри. Но след като бях видял Франсоаз, тия екземпляри вече не ме привличаха. И все пак доволен съм, че оня ден не е спуснах да помагам на чернокосата в събличането. Нека види, че сме бедни, но честни или поне имаме амбицията да се правим на такива.

Ако някои мои подозрения се окажат основателни, Франсоаз би трябвало отново да се появи на хоризонта. Ако ли не, значи, срещнали сме се и сме се разминали при резултат нула на нула.

Минава цяла седмица от моето настаняване във вилата, додето чернокосата се появи отново. Това става една привечер — оня час, в който самотата гнети дори хората като мене, дето всъщност едва ли познават нещо друго освен самота. Тъкмо сменям пижамата си с нова бяла риза, и навън се позвънява. Когато Франсоаз влиза в хола, аз съм зает с възела на вратовръзката си.

— Добър вечер. Какво, ставате ли, или се готвите наново да лягате? — пита тя, разглеждайки ме със снизходителен интерес.

— Нито едното, нито другото. Готвех се просто да ви посрещна — отвръщам скромно.

— Каква интуиция… Изглежда, любовта прави хората ясновидци.

— Също и омразата.

— В такъв случай мисля, че най-умното е да си вървя.

— Позволете ми да ви предложа поне едно кафе.

— Нима чак до такава степен ме мразите? Предпочитам да ми ударите една плесница.

— Хубаво, няма да се караме — измърморвам примирително. — Аз ще ви предложа чаша перно, а кафето ще бъде от вас.

Обличам сакото си и се запътвам към бюфета. Стремя се изобщо да се ограничавам в чисто делови жестове и да не поглеждам Франсоаз, защото днес нейният вид ми действува повече от поносимото. Не знам дали това се дължи на обстоятелството, че образът на тая жена от цяла седмица се върти в главата ми, или просто на предизвикателния тоалет, но нейното присъствие ме обсебва наново като идея фикс. Франсоаз носи гълъбовосин костюм, който плътно обгръща заоблените форми, и поплинена блуза на сини и шоколадени цветчета, без да засягаме импозантните очертания на бюста. Фонът на това пастелно синьо придава на черните коси, тъмния поглед и бялото лице някаква почти фантастична ефектност. На тая жена всички цветове й отиват.

— Вие всъщност май се готвехте да излизате? — забеляза гостенката, додето аз се занимавам с питиетата и с чашите.

— Не познахте. Аз изобщо не излизам.

— Наистина ли? Че тогава защо тоя изискан вид?

— Така, за самочувствие.

— Днес малко мътно се изразявате.

— Няма нищо мътно — отвръщам аз, като слагам леда и наливам алкохола. — В тоя час обикновените хора излизат, за да пийнат или да идат на ресторант, или да се видят с приятелките си. Затова и аз се приготвям, като че ще излизам. Това ми дава илюзията, че съм като всички други.

Жената ми хвърля един от обичайните си бързи и проверяващи погледи, после казва:

— Мисля, че вместо целия този сеанс на самовнушение, много по-просто би било направо да излезете, щом ви се излиза.

— Съвсем вярно — кимам. — Ще ми помогнете ли да изнесем тая цялата стъклария на верандата?

Седим известно време под оранжевия навес, пием от студените запотени чаши и пускаме струи тютюнев дим в пространството.

— Вие не ми отговорихте на въпроса — напомня по едно време Франсоаз.

— Значи, не съм имал желание да отговарям.

— Това не е учтиво…

— Защо? Вие също премълчавате маса неща.

— Например?

— Ами например какво ви води тук. Не вярвам да почнете да ме убеждавате, че не можете да дишате без мене.

— Не се безпокойте. Аз лъжа по-умерено от вас.

— Тогава?

— Бедни приятелю! Колко години трябва още да живеете, за да разберете, че най-голямото удоволствие за една жена е да задоволява любопитството си? Вие събудихте моето любопитство. Използуването на посредник, за да ме доведе тук, отшелничеството ви в един дом, който очевидно не е ваш, без да говорим за купчината измислици, които ми сервирахте, всичко това е почти загадъчно.

— Не допусках, че имам толкова загадъчен вид. Но доколкото го имам, ще се постарая да го запазя, за да не ви изтърва като клиентка.

Франсоаз става, прави няколко безцелни стъпки по верандата, после се изправя до креслото ми. Тия маневри изглеждат обмислени, но може и да се дължат на най-банално притеснение. Аз не съм от забавните събеседници. Тоя път не мога да избягна изгледа на стройната снажна фигура, защото тя запълва целия ми хоризонт в крупен план. Ставам, почти като хипнотизиран, и се изправям пред Франсоаз.

— Кажете, Емил… — тя замълчава, сякаш й е трудно да произнесе за пръв път името ми.

— Какво да кажа? — питам аз с леко пресъхнали устни, като се опитвам да прозра нещо в мрачините на тъмния поглед.

— Кажете… наистина ли ме обичате?

— Не говорете глупости. Между такива като нас не може да съществува обич — отвръщам аз.

И прегръщам плътно облите силни рамене.

* * *

След морза идва ред на тайнописа и свързаните с него рецепти, химикали и технически указания. Господин Харис е неизчерпаем и непогрешим като истинска енциклопедия. Една твърде обемиста и полезна енциклопедия, която едва ли скоро ще излезе на бял свят, защото би трябвало да носи название „Наръчник на шпионина“. Лошото е, че някой от следващите дни Харис ще си прибере черната чанта и ще иде да предава лекции на нов дебютант, а мене ще ме пратят да полагам практически изпит по шпионаж в една страна, от която едва съм се измъкнал.

Лошо е и друго. По хода на лекциите от ден на ден ми става все по-ясно, че те са към своя край. Засега всичко се движи в областта на теорията. Но аз още в България съм чувал доста истории, подобни на моята, и знам, че много скоро на мястото на Харис ще се появи Дъглас или някой друг и ще ми предложи конкретния план на операцията, който аз не само ще трябва да науча наизуст, но и да изпълня практически.

Единствената ми утеха в тия дни на напрегнато очакване е Франсоаз. Предвиждането ми, че след първата физическа близост ще настъпи безразличие или досада, не се оправда. Може би защото, както се случва много рядко, ама наистина много рядко, Франсоаз е тъкмо жена за мене. Искам да кажа, че тя няма нищо общо с това, което се нарича „сладка женичка“. Сладкото винаги в края на краищата, а обикновено и в самото начало, почва да нагарча. Търсите студено освежително питие, а получавате лепнещия сироп на нежностите и глезениците. При Франсоаз няма опасност от подобни изненади, След първата ни обща нощ на безсъние и опиянение тя се задоволи да ми каже през полуотворената врата на банята:

— Ти се оказа ужасно изморителен и първобитен любовник. Добре, че всички мъже не са като тебе.

Нежностите й по-късно бяха все от този род. Което бе все пак по-добре, отколкото да се обеси на врата ми и да застене: „Миличък, кажи ми, че ме обичаш!“ Особено като се има предвид, че бе висока метър и седемдесет и два и тежеше нормално за ръста си.

Франсоаз идваше обикновено през ден и винаги привечер. Програмата на гостуванията й бе всякога една и съща — умерено пиене с умерени заяждания, самодейно приготвена вечеря и любов без излишни приказки. Някой по-малко подозрителен от мене вероятно би решил, че жената здраво се е привързала и съм станал привичка на живота й. Аз обаче бях на мнение, че и двамата изчаквахме да чуем един от друг нещо, което все не произнасяхме и което бе съвсем без връзка с отношенията между двата пола.

Додето един ден господин Харис ми съобщи, че нашите занимания приключват дотук, и с безчувствен глас ми пожела успех в практическото им приложение.

Вечерта, когато седнахме по обичая си с Франсоаз под оранжевия навес и изконсумирахме привичните си дози алкохолни хапливи любезности, аз реших, че трябва да заговоря пръв. По-слабият винаги е принуден да заговори пръв. Такава е играта и срещу това нищо не може да се направи, защото не съм я аз измислил.

— Скъпа Франсоаз, твоите духовитости са наистина проверени от времето, но доста еднообразни. Какво ще кажеш, ако сменим темата?

В репликата ми нямаше нищо забележително, но погледът ми бе достатъчно красноречив.

— А ти какво ще кажеш, ако сменим мястото? — отвърна Франсоаз. — Ние така упорито лежим под тоя навес, та имам чувството, че съм станала за цял живот оранжева.

Тя се изправи, слезе по трите мраморни стъпала и тръгна из градината, където наистина досега не бе ни хрумнало да се разхождаме. Последвах я и когато стигнахме тъмната алея край кипарисите, запитах:

— Смяташ, че ни подслушват ли?

— А ти как смяташ?

— Откъде да знам…

— Говори тогава каквото знаеш.

— Франсоаз, искам да отида в Париж!

— Че върви. Приятно пътуване.

— Не мога без тебе. Исках да кажа, не мога без твоята помощ.

— Защо да не можеш?

— Защото съм в безизходица. Ти единствена си в състояние да ме спасиш.

— Дотам ли стигна, да те спасява една надменна курва, както бе благоволил да ме наречеш пред твоя Дъглас?

— Ти имаш изумително остър слух…

Всъщност и най-острият слух не би могъл да долови репликата ми в шума на нощното заведение през три метра разстояние. Но аз съм чувал, че слухът понякога се изостря добавъчно посредством специална апаратура. Само че в момента нямам време да мисля по тия подробности.

— Франсоаз, ти знаеш много добре за какво седя в тая вила и какво правя в нея…

— Да допуснем, че знам. А каква е целта?

— Подготвят ме за прехвърляне в България. Едва успях да избягам оттам преди шест месеца, а те искат да ме върнат отново…

— И ти умираш от страх. Така ли?

— Не е въпрос само до страх. Това ще означава край на всичките ми намерения, на всичките ми мечти. Цял живот съм жадувал за Париж… баща ми беше френски възпитаник… израснал съм с тия мисли…

— Добре, добре. Само не се разплаквай.

Силата бе на нейна страна и жената играеше твърдо. Нямах никакво намерение да се разплаквам, но замълчах, защото усетих, че от мене не се иска да правя изповеди, а да отговарям на въпроси, които друг щеше да подбира. Добре, че вече бях свикнал с тия упражнения.

В сянката на кипарисите смътно белееше скамейка, но Франсоаз я отмина и спря чак в края на алеята. После ми даде знак да се доближа съвсем до нея и произнесе полугласно:

— Какво ще кажеш, ако почнем малко по-отначало, а?

И почнахме отначало.

Жената бе майстор в задаване на въпроси, нещо, което бях доловил още при първия ни водевилен разговор. Всеки въпрос удряше в една възлова точка и разпитът се водеше тъй ловко и напрегнато, че Франсоаз за петнайсет минути изтръгна от мене всичко това, за което гръцките полицаи губеха дълги часове.

— Случаят Младенов може би ще представлява известен интерес за нас — забеляза чернокосата, след като разпитът приключи. — Не знам обаче от каква полза можеш да ни бъдеш ти самият…

— Слушай, Франсоаз, ще изпълня всяка задача, която ми поставите. Ще изпълня всички задачи, които ми поставите. Аз обичам Франция…

Жената ме погледна замислено с тъмните си очи, големи и смътни в мрачината на алеята:

— Един човек, който не обича собствената си страна, едва ли е способен да обича друга страна, Емил.

Замълчах. Тя знаеше къде да удря, кобрата.

— Но това не е най-важното. Между такива като нас, както сам казваш, за обич не се говори. Въпросът е, че теб те е страх сега. Много е възможно, значи, да те е страх и утре. Не мисли, че страшното е само оттатък, в България.

— Франсоаз, аз не съм страхливец.

— В това не съм сигурна. Впрочем туй засяга главно тебе: ако се окажеш страхливец, значи ще живееш по-малко. Хайде да се връщаме. Дългите разходки винаги изглеждат подозрителни.

— Чакай — казах. — За мене няма връщане. Подготовката ми приключи днес. Може би не по-късно от утре вечер ще ме пратят на границата.

Тя бе тръгнала вече по алеята, по при тия думи спря и отново се обърна към мене:

— Сега ли ми казваш всичко туй? Можеше да почакаш още и да ми телеграфираш от границата. Какво искаш да направя за два часа?

— Да ме измъкнеш оттук. Франсоаз, вече достатъчно те познавам, за да знам, че можеш да направиш всичко, ако решиш да го направиш.

Един комплимент, дори към жена като Франсоаз, винаги върши работа. Във всеки случай повече работа, отколкото разни заклинания „в името на нашето приятелство“ и други подобни. Франсоаз втренчи поглед към черната стена на кипарисите, като размисляше нещо. Красивото лице смътно белееше в мрачината и от тъмните, грижливо подредени коси се носеше лек дъх на „шанел“ но аз не забелязах нищо от чара на жената, защото виждах пред себе си не жена, а един анонимен представител на ведомството, което в момента решаваше съдбата ми.

— Нямам време да ти издействувам никакъв документ — промърмори Франсоаз, сякаш говореше на себе си.

После отново помълча и ненадейно добави:

— Толкова по-зле. Ще опитаме без документ. Господин Никой, родом от Никъде. Националност: без националност.

Тя ме хвана подръка и като ме поведе бавно по тъмната алея към вилата, заговори тихо:

— Аз си тръгвам. Ти ме изпращаш до вратата, вечеряш пет минути в кухнята, като вдигаш достатъчно шум, прибираш се в спалнята, загасяш, сякаш си лягаш, излизаш от прозореца и прехвърляш оградата тук, на края на алеята. Точно срещу тебе е шосето. Тръгваш вляво. Аз те чакам зад третия завой.

* * *

Белият ягуар лети по шосето със скорост, малко по-висока от позволената. В мрачината от двете страни на пътя блещукат светлините на атинските предградия. Над нас трептят големите звезди на тъмносиньото и необятно атинско небе. Прекрасно небе, чиято хубост по различни причини все не мога да вкуся. Франсоаз, втренчена пред себе си, мълчаливо следи летящата срещу нас, осветена от мощните фарове лента на асфалта. Аз също мълча, като се опитвам да сподавя неприятната тръпка в гърба, която усеща преследваният.

Всъщност не вярвам да ни преследват, поне засега. Всичко стана бързо и безшумно по дадения от Франсоаз план. Въпросът е какво ни предстои да правим оттук нататък. Но макар да мразя да се движа в неизвестност, аз не се решавам да разпитвам чернокосата и само машинално следя бялата муцуна на ягуара, която нагъва летящата срещу нас лента на пътя.

Светлините край шосето стават все по-гъсти. Колата навлиза в улиците на Атина. Франсоаз намалява скоростта — излишен лукс е да търсиш разправии с полицията, когато до тебе седи човек без паспорт. Движим се със седемдесет километра в час, но мене ми се струва, че пълзим като костенурки, и това ме дразни. Поривът да избягаш колкото може по-бързо е, разбира се, само глупав атавизъм. В наши дни, ако полицията е решила да те хване, тя не те гони по петите, а просто те пресреща.

Късно е. По кръстопътищата мигат жълтите светлини на светофарите: ако искаш, премини, но си отваряй очите. Свикнали сме на това. По пътя ми в тоя живот изобщо рядко е светело зеленото. Ако не е червено, и най-добрия случай ще е жълто. Жълтото, предупредително мигащо око: минавай, но на свой риск.

Дългият булевард, на който излизаме, ми е познат от вечерната разходка с полковника. След няколко минути пред нас светва белият неон на хотел „Гранд Бретан“ и точно насреща — бялата дума „Копакабана“. Движим се още няколко минути, после ягуарът свива рязко в малка полутъмна уличка и спира. Франсоаз взема ключовете на колата и слиза.

— Ще прескоча да телефонирам. Чакай ме тук.

Ще чакам, какво ще правя. Минава повече от четвърт час, но чернокосата още я няма. Значи, не е отишла да телефонира, а да посети някого, вероятно човека от по-горната инстанция.

Най-после Франсоаз наново се появява, сяда в колата, запалва и потегля, без да каже дума. Движим се през малки, зле осветени улички, край стобори на железарски складове и край разградени места. После отново излизаме на широк асфалтиран булевард. От едната страна на булеварда блестят витрини и пъстри фирми на заведения. От другата страна в полумрака тъмнеят корпуси на параходи, комини и мачти. Трябва да сме в Пирея. Франсоаз спира колата до слабо осветения тротоар откъм кея.

— Слез тук и ме почакай.

После продължава още двеста метра нататък и спира пак, този път до бляскавата редица на витрините, слиза от колата и хлътва в едно заведение. Подир малко я виждам отново да излиза, придружена от някакъв мъж, облечен в черно и доста по-нисък от нея. Двамата прекосяват пеша булеварда и тръгват бавно насам по тъмния тротоар.

— Ето ти пасажера — казва Франсоаз, когато двамата се изравняват с мене. — Емил, това е Жак. Оттук нататък той ще има грижата за тебе.

— Вървете с мен — избърборва мъжът, без дори да ме погледне, като ни повежда в сянката край корпусите на параходите.

— Стигнахме — съобщава след малко той.

Пред нас е ниското туловище на товарен параход с два също ниски широки комина. На кърмата ясно се чете „ЕТОАЛ“. Мъжът се изправя до трапа, вдига към Франсоаз ръка за сбогом и ми прави знак да го последвам.

— Тръгвате утре в зори — осведомява ме Франсоаз, като ме съпровожда до трапа. — Човекът, при когото ще те заведат в Париж, ще бъде предупреден. Ще му кажеш само: „Аз съм Емил, изпраща ме Франсоаз.“

— Благодаря ти — отвръщам. — Истински ти благодаря, макар че не мога да намеря съответните думи…

— Не е и нужно — успокоява ме Франсоаз. — Хайде, прибирай се, че ми се доспа.

Наистина сладка женичка. Стискам ръката й и тръгвам по трапа след непознатия, но когато стигам палубата, отново се обръщам и оглеждам широкия крайбрежен булевард, светлата редица на заведенията и тъмнеещите по-нататък масиви от сгради. Може би нейде там, далеч отвъд тия сгради, точно в тоя миг някой диктува някому заповедта за моето арестуване. Обаче аз съм вече върху един малък люшкащ се къс френска територия и преследвачите надали ще ме открият. Би трябвало да бъда щастлив, но чувствувам само, че в гърдите ми се разлива някакво тягостно и разяждащо усещане за празнота. Усещането, че съм сам, безнадеждно сам в тая нощ и на тоя булевард, между сенки от сгради и сенки от хора, погълнат от тъмнината и удавен в пустота.

Франсоаз стои все още на кея. Мъча се да се заловя за тоя смътен женски силует, за да се измъкна от празнотата, и вдигам ръка за поздрав. И понеже лицето на Франсоаз е заличено от сянката, опитвам да си въобразя, че то ми се усмихва. И в същия миг чувам мекия безстрастен глас:

— Сбогом, господин Никой! Щастливо плаване.