Богомил Райнов
Господин Никой (5)

ПЕТА ГЛАВА

Най-после слънце, и то не плуващо в мъгла, а ясно и топло. Крайно време беше, като се вземе под внимание, че вече сме май. Аз не съм чифличкия и за моята работа времето е без особено значение, но и най-мрачният занаят при малко слънце става като че ли по-поносим.

Слънцето обаче е само от къщи до Центъра. В самия Център можеш да се осведомяваш за времето единствено от вестниците — тук е винаги усойно и полутъмно като в зимен ден. Настолната лампа в моята стая е вечно запалена. Не си давам труд дори да дръпна тежките изпрашени кадифени пердета от прозореца — все едно, в стаята няма да стане много по-светло.

Върху бюрото ми са пръснати коректурите за предстоящия брой. Последните коректури — на страници. Подир три-четири дни списанието ще бъде пуснато за печат, а подир още няколко дни ще излезе. Тоя ден, в който ухаещата още на мастило книжка бъде поставена на бюрото на Димов, ще бъде и денят на освобождаването ми. По това сме се разбрали. Затова вече никой не се занимава с мене и даже Кралев не ми обръща внимание.

Преглеждам набързо коректурите, после ги отнасям в съседната стая на Милко. За моя изненада мълчаливецът разговаря оживено с Лида. В интерес на истината трябва да кажа, че в момента всъщност говори Лида, но Милко я слуша с явно участие. Пак за моя изненада установявам, че двамата са минали на „ти“, докато ние с Лида сме още на „вие“ и даже не на „вие“, а само на студени кимания.

Милко прекъсва разговора с Лида, за да чуе напътствията ми относно шрифта на заглавията, докато младата жена с безучастен вид се заглежда през прозореца, където няма нищо за гледане освен сиви стени. После мълчаливецът почва да прелиства коректурите, за да види дали ще има да се занимава с поправката на много грешки в печатницата, докато аз сядам на бюрото на Тони да прегледам корицата със съдържанието. Лида се дръпва от прозореца и отново се приближава до Милко. Но понеже той е потънал в коректурите, тя взима няколко страници и небрежно ги прелиства.

— Тоя бисер ти ли го съчини? — пита тя Милко, като сочи уводната статия.

Милко поглежда статията, поклаща отрицателно глава и отново се заема с коректурите.

— Тогава сигурно вие сте авторът? — запитва девойката, като ме поглежда неприязнено.

Това е първата реплика, която тя е благоволила да ми отправи след онази нещастна вечер.

— Няма автор — отвръщам. — Тук повечето материали не се подписват, пък и да са подписани, имената обикновено са измислени.

— Добре де, но все пак някой е съчинил този идиотизъм — настоява момичето.

— Защо да е идиотизъм?

— Защото е купчина от измислици. Излиза едва ли не, че в България хората мрат от глад и на всеки ъгъл милиционери с автомати дебнат мирните граждани.

— Ами че какво искате, това е пропаганда — измърморвам аз примирително.

— Това не е пропаганда, а най-гадни лъжи! — извиква Лида, съвсем раздразнена от хрисимия ми тон.

— Кажете го на баща си! — подхвърлям.

— И ще му го кажа! Не съм допускала, че вашият Център е гнездо на такива лъжци!

— Шшшт! — прошепва предупредително Милко.

— Няма какво да ми шъткаш! — озъбва му се Лида. — Пет пари не давам, че някой ще чуе!

— Героизмът ви е похвален — забелязвам кротко. — Само че в момента ние работим…

— Работите!… Плискате помия наоколо си… Това ви е работата!

Девойката грабва чантата си от масата, спуска се с бързи стъпки към вратата и с все сила я затръшва подире си. Милко гледа известно време към вратата, но телефонът неочаквано зазвънява и той вдига слушалката:

— Да, аз съм… Добре де, няма нужда да идваш, аз ще занеса коректурите… А, не, друг път ще се черпим… Сам съм, да… Че какво пък толкова важно… Ще бъдеш на Сен Мартен?… В седем часа? Е, хубаво, щом е толкова важно…

Той оставя слушалката, хвърля поглед към вратата, сякаш чака Лида отново да се покаже, после се обръща към мене:

— Защо дразниш момичето?

В тая момент аз мисля не толкова за момичето, колкото за неволно чутия разговор, затова машинално отвръщам:

— Че какво го дразня?

— Можеше да му кажеш истината: че статията не е нито моя, нито твоя, а ни е пратена отдругаде.

— Защо трябва да й давам обяснения?

— Значи — дразниш я.

— Виж какво, Милко: мен такива истерии като нейните хич не ме трогват. Нали парите, с които баща й я облича, са от Центъра? Нали франковете, с които ти и аз я черпим, са от Центъра? Тогава какво се прави на честна? Щом е честна, да си вземе куфарчето и да се омита, а не да ми чете лекции. Омръзнало ми е от лекции.

Милко отново ме поглежда замислено, но не отговаря. Той днес толкова е прекалил с бъбренето, че сигурно две седмици няма да отвори уста. Навежда глава и се задълбочава в коректурите. Подир туй за моя изненада отново вдига очи и казва като на себе си:

— Тя е едно нещастно момиче.

Я го виж ти мълчаливия.

* * *

Излизам от Центъра в 12 часа, както обикновено, но не отивам в кафенето „при българина“, защото навън грее хубаво слънце и защото съм канен на обяд у Франсоаз.

Додето се промъквам с ягуара си през наплива от коли по Лафайет, аз отново се връщам мислено към дочутия телефонен разговор. Съвсем ясно, онзи от другата страна беше Тони. Съвсем ясно също, че часът на срещата е седем вечерта. Това „Сен Мартен“ обаче вече не е толкова ясно. С подобно име съществуват две улици и един булевард, без да говорим за ситето Сен Мартен, вратата Сен Мартен и станцията на метрото Сен Мартен. Най-неясен е поводът на срещата. Това е нещо „толкова важно“, че Милко трябва да се срещне с Тони не в кафенето, където се срещат всеки ден, а някъде на Сен Мартен. И защо чак в седем? И защо, когато Тони вероятно бе запитал „сам ли си?“, Милко бе отвърнал „сам съм, да“, макар че аз бях в стаята и слушах разговора?

Завивам по Шосе д’Антен и излизам на Капюсин. Движението е доста претоварено, но аз се оправям някак с моя стар ягуар, може би тъкмо защото е стар. Когато напираш с една такава бракма, хората усещат, че си готов на рискове, защото няма какво толкова да я жалиш тая бракма, и затова ти правят път.

„Сам съм, да.“ Очевидно Тони държеше разговорът да не бъде чут от друго лице и това друго лице вероятно бях аз, понеже освен мене друг почти не влизаше в тяхната стая. „Сам съм, да.“ Значи, за Милко беше без особено значение, че чувам разговора. Следователно той или не вземаше толкова на сериозно тоя разговор, или не се страхуваше от мен. Защо да не се страхува от мене? Тук всеки се страхува от всеки. С какво бих могъл да спечеля доверието му, след като за два месеца не бяхме разменили повече от пет приказки?

Слизам по рю дьо ла Пе, минавам площада Вандом и излизам на Сен Оноре. Франсоаз живее тук. В нещо като студио, но не от категорията на моето.

Салонът е покрит от край до край с дебел бледорозов килим. Стилните мебели са от сиво дърво, тапицирани с кадифе, също бледорозово. Ниски полирани масички, лампи в китайски вази с копринени абажури и всичко останало, включително мебелът с напитките. Домакинята ме посреща, облечена в строга тъмносива рокля, предназначена вероятно да ми напомня, че обедът ще има чисто делови характер.

След като измъкваме от споменатия мебел необходимото за един скромен аперитив, ние излизаме на терасата, дето между грижливо поддържания гъсталак от вечнозелени растения е наредена маса за двама.

— Липсва ти един оранжев навес — забелязвам аз, като сядам на посоченото ми място, и се оглеждам.

— Затова пък ти си налице. Заедно с всичките неприятности, които идат от тебе.

— Дръж се по-учтиво. Не забравяй, че говориш на човек с единия крак в гроба. А за мъртвите или добро, или нищо.

— Ти май преживя вече два подарени дни…

— Днес е вторият. Срокът беше до неделя.

— Не е чудно да си позвънил междувременно на червенокосия… — промърморва Франсоаз, като излиза да донесе ястието.

Тя знае, разбира се, че не съм звънял никому. Допускам дори, че е оценила твърдостта ми и акуратността, с която я уведомих за посещението на червенокосия.

По-късно, додето се храним, аз отново се връщам към нашите американски колеги:

— Интересно как Дъглас не е надушил, че ти си ми уредила бягството…

— Защото след като го уредих, отидох в „Копакабана“ и той има възможността лично да констатира присъствието ми там. И защото на другия ден отидох наново да те посетя във вилата. Прислужникът влезе вътре да съобщи за мен и аз чух ясно гласа на Дъглас: „Отпрати я, само тя ми трябва сега!“ Те бяха наблъскали толкова микрофони в тая вила, че не им беше хартисала техника за градината.

— Слава богу. Иначе щяха да накичат и дърветата с микрофони като коледни елхи. А пропо, уреди ли се въпросът за моята техника?

— Всичко е уредено.

— У тебе ли е?

— Извинявай, но аз не съм магазин за радиоуредби. Ще си получиш това, което ти трябва, не бой се. А сега яж.

— Ордьовърът беше отличен. Рибата — също. За печеното да не говорим — казвам аз в края на обеда. — Франсоаз, ние трябва да помислим с теб за едно семейно огнище. Ти си отлична домакиня и квартирата ти не е лоша.

— Квартирата ми е за сам човек. А колкото до обеда, той е доставен от ресторанта на ъгъла.

— Ти винаги намираш начин да изсипеш върху чувствата ми кофа студена вода. Направи ми тогава поне една малка услуга: трябват ми извлечения от банковите сметки на мосю Димов.

— Френските закони пазят тайната на личните влогове…

— Тъкмо затова се обръщам към тебе. Иначе и сам щях да се справя. Димов официално влага парите си в Лионската банка. Но аз съм почти сигурен, че той има сметки и в други банки. Тия именно сметки ме интересуват.

— Добре, ще направим справка. Яж де!

— Приключих. Мога да поема само едно кафе.

Тя донася от кухнята купа с плодове, после кристална колба със силно кафе, а после и една плоска картонена кутия.

— Ето ти още нещо за десерт — казва Франсоаз, като оставя кутията до чинията ми.

Отварям кутията. Вътре се намира един нов черносин маузер 7,65 с три пълнителя.

— Надявам се, че знаеш откъде се слагат патроните.

— Като дойде време да действувам, ще те повикам ти да ги поставиш — измърморвам аз и прибирам пистолета с пълнителите в задните си джобове.

— Няма да дойде такова време. Хич и не си въобразявай, че можеш да си играеш на „пам-пам“. Пистолетът ти се дава, но не ти се разрешава да го употребяваш. Освен…

— Знам, знам. Разбрахме се.

Докато пием кафето, аз разказвам на Франсоаз последните новини от Центъра, уточнявам с нея някои подробности по поведението ми в най-близко бъдеще и получавам сведения за това, как ще ми бъде доставена необходимата техника. После ставам да си вървя, но физиката на чернокосата въпреки строгата рокля така ми действува, че аз спирам насред хола и я прегръщам.

— Остави ме… Имам работа… Както и ти.

После, като забелязва намусения ми израз, добавя:

— Можеш да дойдеш довечера… Ако не ти мине дотогава… Но не преди единадесет…

* * *

Обикалям известно време булевардите с ягуара си, защото няма какво да правя и защото не е зле човек да пообикаля малко безцелно, додето се увери, че пред него или подир него не се намира някой, който е решил на всяка цена да му прави компания. Засега компаньони липсват. Излизам чак на Рошешоар, спускам се по Мажента и се отбивам към Гар дьо нор. Намирам място за колата и влизам в едно от големите кафенета пред гарата. Когато слизам в подземието, дето са телефонните кабини, часът е точно три. Решавам да телефонирам тъкмо от втората кабина, но в момента тя именно е заета. Изваждам от джоба си „Франс соар“ и преглеждам бегло заглавията. Зад стъклото на кабината виждам човека, който държи слушалката. На устните му, които се движат сякаш беззвучно, виси незапалена цигара. Най-после човекът оставя слушалката и отваря вратичката.

— С баба си ли разговаряхте толкова време? — промърморвам недоволно. — Сигурно е глуха старицата.

— Вървете вие разговаряйте с нея — отвръща ми мрачно човекът. — Тя е на оня свят.

Влизам и набирам номер. Обажда се непознат мъжки глас.

— Салпетриерата ли е? — питам.

— Вървете по дяволите — отвръща ми гласът.

Днес всички са се заели да ме изпровождат до вечното ми жилище. На етажерката под телефона се търкаля забравено от някого ключе с металически номер 56. Прибирам го за всеки случай в джоба си и напускам кабината. Горе в заведението изпивам прав едно кафе на контоара, като гледам безцелно наоколо си. Нула внимание към мене от страна на присъствуващите. Оставям неизбежния франк, излизам, прекосявам улицата и се озовавам в преддверието на гарата. Намирам шкафовете за ръчен багаж, и по-специално шкафчето с номер 56. Отключвам с току-що намерения ключ. В шкафчето се оказва не твърде голяма черна чанта, но доста тежичка за носене. Ягуарът обаче е близо. Две минути по-късно аз вече потеглям, без да знам къде всъщност трябва да ида. И понеже не обичам да се движа в неизвестност — въпреки лъжите ми в обратен смисъл, — спирам на една пуста уличка и разтварям чантата. В листчето, което намирам на точно установеното място, са ясно отбелязани посоката и адресът. Затварям чантата и наново потеглям.

Предприятието е нейде зад Порт Клинанкур, обозначено с голяма ръждива фирма „КОЛИ — ОКАЗИОН“. Възрастният мъж в омаслена и избеляла синя престилка наблюдава навъсено маневрите ми, изправен пред входа на мизерната си кантора.

— Не купувам бракувани коли — предупреждава ме той, когато спирам ягуара си пред кантората.

— Не съм продавач — успокоявам го. — Изпраща ме Жак.

Човекът ме стрелва с поглед. После кима:

— С какво мога да ви услужа?

— Да монтирате една част.

— Частта у вас ли е?

Показвам с очи чантата на седалището.

— Къде искате да я монтирам?

— Под шасито, до резервоара.

— Ще стане.

Човекът сяда на волана, откарва ягуара ми над циментовата шахта, после слиза от колата и се намъква в шахтата.

— Ще стане — повтаря той, когато отново излиза на повърхността. — Не е толкова изгнила, колкото изглежда.

Докато човекът търси подходяща металическа кутия, където да помести моята „част“, и по-късно, додето завинтва кутията под шасито, една млада жена на два пъти подава любопитно глава от пристройката до кантората. Жената е с пъпчиво лице и с навити на телове коси и вероятно е смаяна от факта, че някакъв клиент е сбъркал пътя си насам.

— Жена ми е — промърморва успокоително стопанинът.

Той се оказва по-ловък от очакваното. Подир половин час кутията с „частта“ е надеждно завинтена на шасито. Решавам да използувам случая, за да свърша и една друга работа. Влизаме в кантората и преди да платя, обяснявам в какво се състои тая работа, като вадя от джоба си маузера и пълнителите. Човекът повторно кима. Той донася отнякъде нова кутия за масло „Шел“ и като дърпа силно, изважда капака, очевидно предварително пригоден да бъде изваждан. После завива пистолета и пълнителите с конци за бърсане, натъпква ги в кутията и отново поставя капака.

— Оставете я да се въргаля в багажника — така никой няма да й обърне внимание.

Което и правя, след като уреждам сметката. Запалвам мотора и вдигам ръка за поздрав. В тоя миг жената с навитите коси отново подава пъпчивото си лице, вероятно за да получи своята част от поздрава.

Докато лавирам с ягуара по булевард Орнано, мисълта за Сен Мартен продължава да ме човърка. Най-сигурното е да хвана под прицел Милко и той сам ще ме докара на буксир до мястото на срещата. Но аз не знам къде живее Милко, нито вярвам да се мотае по това време в кафенето. Тони обаче сигурно е там и понеже той е вторият участник в срещата, значи, може да ми свърши същата работа.

Влизам в рю дьо Паради и установявам, че черната симка на Тони е гарирана на обичайното си място. Задминавам колата, вмъквам се в първата напречна улица на заден ход и гарирам ягуара зад някакъв обемист шевролет, тъй че да бъда готов при нужда веднага отново да вляза в рю дьо Паради, след което слизам да се поразтъпча.

— Най-после един приятел! — посреща ме Тони, когато към пет часа надниквам „при българина“.

Той седи, както винаги, пред чаша с нещо за пиене, но не е на градус. Поръчвам си чаша бира и сядам при него.

— Разбирам, братче, защо си сам, но не мога да ти помогна — смига ми съчувствено Тони.

— Само че аз не разбирам това, дето ти го разбираш — отвръщам аз и запалвам от „зелените“.

Човекът е такова особено животно, че свиква с всичко, дори и със „зелените“. Струва ми се даже, че вече не бих могъл да помириша друг тютюн.

— Не се прави на по-глупав, отколкото си всъщност — промърморва Тони. — Научихме вече, че Кралев я е отмъкнал под носа ти. И че за да се утешиш, ти си се присламчил към някаква французойка… една такава едра и чернокоса… ама не като нашата…

— И ти ги измисляш едни…

— Тук, братче, всичко се знае… Нищо, че Париж е голям град… И колкото по-бързо го разбереш, толкова по-малко глупости ще вършиш.

— Това за Кралев ти го измисляш — казвам аз кисело, макар че в момента Кралев ме занимава толкова малко, колкото и Лида.

— Измислям ли? Че ако беше се отбил тук на обед, сам щеше да видиш как си гугукаха двамата ей на онази маса. А после Кралев я заведе да я гощава в Елзаската бирария. Каквото щеш приказвай, но нашият Кралев си го бива. Науми ли си нещо, непременно го постига.

— Измислици! — повтарям. — Кралев не е женкар. Злобата му пречи да мисли за жени.

— Не е женкар, прав си — съгласява се Тони. — Ама когато такъв като него пламне, гледай, братче, да бъдеш по-настрана. Такъв пламва веднаж в живота си и чудо може да направи, ако някой му се изпречи на пътя.

Ние продължаваме още малко тоя разговор, като аз давам вид, че клюките около Лида не ме засягат, но го правя тъй, та Тони да помисли, че се преструвам, макар че всъщност всичко това действително не ме засяга особено. Постепенно обаче установявам, че събеседникът ми също не се интересува твърде от туй, което разправя, и че в действителност мислите му са някъде другаде. Изглежда, наистина нещо важно се е случило или предстои да се случи, щом на Тони даже не му се и пие.

Към шест часа, както и очаквам, той урежда сметката и става под предлог, че искал да се прибере да дремне. В заведението няма други българи освен нас двамата, ако не се брои собственикът, потънал в сметките си на касата. Това ме освобождава от необходимостта да прибягвам до сложни маневри. Две минути след като Тони е излязъл, аз също излизам, обикалям през съседната улица, сядам в ягуара и като запалвам мотора, зачаквам черната симка.

Да следиш с кола човек, който допуска, че може да бъде следен, е главоболна работа. Но да го следиш с кола, която той добре познава по вид и която може да се отличи от триста метра, е направо глупост. За жалост, поради липса на избор аз съм готов да извърша тъкмо тая глупост, когато ненадейно виждам Тони да пресича пеша уличката и да се насочва в посока, обратна на Сен Мартен. Почаквам в ягуара една минута, за да дам на пешеходеца необходимия аванс, после слизам и го последвам.

Това, че Тони е зарязал колата си и че върви в посока, противна на Сен Мартен, може да се дължи на различни причини. Тръгнал е да купи нещо или да свърши някоя своя работа преди срещата. Решил е да иде на уреченото място с такси, а не със симката си. Иска да направи малка проверка, за да разбере не е ли случайно под наблюдение. Преди срещата с Милко има някаква друга среща. Няма никакво намерение да се явява на мястото, което сам е определил.

Додето се движа край върволицата гарирани коли, които ми служат отчасти за прикритие, и наблюдавам малката фигура в далечината, аз механично размислям по тия възможни причини и елиминирам някои от тях. Ако е имал да прави покупки или нещо от тоя род, Тони би използувал целия си свободен следобед, а не би ги оставил за последния момент. Ако иска да провери дали не е следен, той би излязъл много по-рано, за да има достатъчно време да направи проверката си и да се отскубне от преследвача. Ако не желае да се явява на уреченото място със симката си, той има достатъчно време да я гарира по-далече и да отиде до мястото пеша. Остават, значи, последните две възможности, втората от които всъщност ми се вижда доста невероятна.

Тони върви бързо и уверено напред, като само веднаж се оглежда встрани. Но това е при пресичането на фобур Поасониер и той може би се оглежда, за да види не иде ли кола. Така или иначе, аз съм твърде назад, за да бъда забелязан, толкова назад, че когато Тони наближава оживения кръстопът, дето Шатодьон влиза в Лафайет, налага се да ускоря крачки, за да не изтърва моя човек.

Наближава шест и половина и навалицата по централните улици е твърде голяма. Откривам с мъка Тони сред множеството, което изпълва левия тротоар на Шатодьон, и забързвам нататък. Стигаме площада Кошут и тук ненадейно Тони изчезна в един миг, когато е само на двадесетина метра от мене.

В подобни случаи е лесно да изпаднеш в паника при мисълта, че си изгубил безвъзвратно своя човек, да спреш насред улицата и да почнеш да се оглеждаш насам-натам като последен глупак. В момента аз съм само на косъм от подобно състояние, но се овладявам и влизам в кафенето, разположено на ъгъла. Оттук мога да наблюдавам добре площада, без особен риск да бъда забелязан. Тони беше твърде близо до мене, за да е имал възможност да свие в една от следващите улици или да прекоси площада, значи, би трябвало наново да се появи, освен ако е хлътнал в някоя известна му отпреди сграда с двоен вход.

Пускам 20 сантима в автомата до витрината и давам вид, че играя, като наблюдавам внимателно площада, и по-специално левия тротоар. Минават пет минути. После Тони ненадейно се появява на няколко крачки от кафенето, застава на бордюра и като се оглежда бегло, пресича улицата. Той е излязъл от съседната антикварна книжарница и държи в ръката си някакъв криминален роман от „черната серия“, факт, твърде забележителен, тъй като Тони не би прочел дори и един криминален роман, освен ако му се заплати добре за това усилие.

Оставям моя човек да свие по фобур Монмартър и отново тръгвам подире му, като поглеждам пътем антикварната книжарница. Тони очевидно я е използувал като наблюдателен пункт, за да следи през задръстената с книги витрина околната панорама. Когато прекосявам улицата и влизам във фобур Монмартър, виждам, че Тони завива по рю Сен Лазар. Аз правя същото, и то тъкмо навреме, за да установя, че той изчезва във входа на някакъв малък хотел.

Щом е влязъл в хотел, значи, ще трябва да чакам, а вече е точно шест и половина. Но ако чакам тук, ще изпусна срещата на Сен Мартен, а аз много държа да бъда на тая среща, макар че тя не е дадена на мене. Влизам в един вход, за да не мога да бъда видян от хотела, и додето премислям по-нататъшните си действия, зървам по отсрещния тротоар да се движи една позната фигура. Фигурата е импозантна и свръхчувствена, с едри бедра, опъващи при движението си лимоненожълтата ленена рокля, и с внушителен бюст, изпреварващ поне с 15 сантиметра собственицата си. Това е самата Мери Ламур, която в тоя момент стига входа на хотела, оглежда се хитро и бдително на всички страни, подир което влиза.

Излишно е да чакам повече. Тръгвам обратно към площада и спирам до пиацата за таксита, но се сещам, че в тоя час автомобилното движение е тъй претоварено, че с кола едва ли ще стигна по-бързо, отколкото пеша. Наблизо е станцията „Льо Пелтие“ и аз се спускам стремително по стълбището, като ловко се провирам в навалицата, оставяйки без внимание сипещите се подире ми ругатни.

Долу на перона е шумно и душно като в баня и облицовката на белите плочки блести също като в баня през мъгливите ореоли на флуоресцента. Наблъсквам се в първия пристигнал влак и въпреки напора на навалицата успявам да се задържа близо до изхода. Слизам на Шосе д’Антен и се прехвърлям на друг влак в посока Репюблик. Наоколо ми се притискат хора с уморени лица, замислени за всекидневната си работа, за това, че трябва да се купи мляко за вечеря или да се приберат децата от градината, докато аз разсъждавам върху обстоятелството, че ако Тони не смята да се явява на срещата, значи, на срещата ще се яви друг, който е имал интерес временно да остане в сянка.

Най-важното и най-неясното в момента си остава значението на името Сен Мартен. Ако се касае до някоя от улиците със същото име, мисията ми е съвсем безнадеждна, защото нямам никакво време да ги обхождам. Само фобур Сен Мартен е дълга повече от километър. Но една среща никога не се определя с простото споменаване на някоя улица, дълга повече от километър. Ако пък срещата е на самия кръстопът, Милко сигурно щеше да каже Порт Сен Мартен. Най-вероятно е срещата да е определена на спирката Сен Мартен, защото срещите в тоя град обикновено се определят по спирките. Така или иначе, единствената ми възможност е да наблюдавам спирката, като остава открит въпросът — под земята ли ще бъде срещата, или горе на улицата.

Влакът гърми из подземните проходи от станция до станция. По стените на тунелите се редят натрапливите жълтозелени надписи ДЮБО… ДЮБОН… ДЮБОНЕ… прославящи едноименния аперитив. По стълбищата на пероните се движат гъсти навалици. Монмартър… Бон Нувел… Страсбур — Сен Дени. Следващата спирка, ако може да се вярва на окачената във вагона схема, е Сен Мартен. Залавям се за вратите, готов за слизане. Влакът гърми в тунела, после стремително се изравнява с перона на станцията Сен Мартен и след миг също тъй стремително я отминава, отнасяйки ме към Репюблик.

* * *

Имаше нещо подтискащо, почти зловещо в тая пуста станция, вероятно отдавна затворена по неизвестни съображения за пътниците. Безлюдните, потънали в прах перони, купищата циментови торби и железария, почти изтритите от времето афиши за някакъв филм на Бинг Кросби, мъждивата светлина на няколко самотни жълти крушки — от всичко лъхаше самота и запуснатост.

Аз обаче не съм толкова впечатлителен, особено ако обстоятелствата не го налагат, и затуй когато слизам на оживения кей на Репюблик, мисля главно по това, че трябва час по-скоро да се върна на Сен Мартен пеша и че ако една станция е затворена за движението, това едва ли е пречка тя да бъде място на среща.

Когато стигам най-сетне до пустото стълбище с тривиалната каменна бариера и с обградения в ръждива сецесионна рамка надпис Метрополитен, часът е седем без десет. Надзъртам към подземния вход. Той е заграден с плъзгаща се решетка, но решетката не е дръпната до края. Това ме озадачава. Значи, срещата под земята също не е изключена. И може би ако тая среща е от по-особено естество, тя ще стане именно там, под земята.

Оглеждам се бегло и като установявам, че никой от минувачите не ми обръща внимание, слизам по стълбището, минавам през оставения отвор, блъскам люлеещата се врата на входа и влизам в подземния коридор. Коридорът е полутъмен, осветен едва-едва от редки лампи. Хладно е. Мирише на мухъл и влага. Стъпките ми кънтят тъй силно върху цимента на прохода, че тръгвам по-бавно. Стълбището към кея също е пусто и едва осветено. На перона няма жива душа. Далеч, вляво по тунела, се носи усилващият се трясък на приближаващ влак.

Изоставената станция вероятно служи за склад. Върху кея са натрупани добре подредени една върху друга торби цимент. В дъното на перона са наблъскани няколко големи дървени каси. Насочвам се натам и хлътвам в тъмния ъгъл зад тях тъкмо когато осветените вагони на метрото профучават край кея. Грохотът затихва. Готвя се да продължа изследването на обстановката, но по насрещното стълбище, от което съм дошъл, закънтяват стъпки. Това е Милко. Той спира на кея, оглежда се, прави няколко крачки и застава зад камарата от циментови торби. После поглежда часовника си, вади от кесията, която носи, един банан, обелва го бавно и почва да яде.

Ако бях имал време да подредя сандъците, скривалището ми щеше да бъде по-удобно, обаче сега трябва да се задоволя с наличните условия. Празните сандъци са високи повече от човешки ръст и добре ме прикриват, но аз съм принуден да коленича, за да използувам за наблюдение широкия процеп между две дъски в една от касите.

По стълбището отново закънтяват стъпки и на перона излиза Кралев. Милко очевидно е изненадан, защото спира да яде и очаквателно поглежда новодошлия.

— Какво, метрото ли чакаш? — произнася Кралев с тръбния си глас, който проехтява в пустото помещение наистина като тръба. — Трябва да ти кажа, че метрото от някое време не спира на тоя кей.

Милко мълчи и продължава да гледа новодошлия.

— Ти може би си мислел, че ще дойде Тони, но на Тони му се случи малко работа, така че разговора ще трябва да го водя аз — продължава Кралев. — Става дума за твоето служебно положение…

Милко мълчи, после поглежда банана в ръката си и отново почва да яде, като бавно и някак мъчително преглъща.

— Отпърво смятах, че работиш само за нас — подхваща пак чернокосият. — После разбрах, че работиш и за французите…

— Не работя за французите — отвръща тихо Милко, като спира да яде.

— Разбрах го, когато съобщи на французите, че се готвим да ликвидираме Бобев — продължава Кралев, сякаш Милко нищо не е казал. — Ти беше повикан у Бобев едва в последния момент от Тони и не дойде именно затова, защото ако беше дошъл, нямаше да имаш възможност да ги предупредиш. Ти си единственият, който знаеше за срещата и не дойде… Ти си единственият от нас, който би могъл да предупреди французите…

— Казах вече защо не дойдох — възразява спокойно Милко и някак машинално вади нов банан. — Направих малка катастрофа с колата.

— Катастрофата ти си я направил после, за да си изфабрикуваш оправдание. Ти си единственият от нас, който би могъл да предупреди французите…

— Не съм предупреждавал никого — отвръща Милко тихо и все тъй машинално почва да бели банана.

— Значи, работиш за нас, работиш за французите, а сега се оказва, че работиш и за българите… Имам предвид българското разузнаване.

Кралев замълчава и поглежда Милко в упор. Милко отхапва от банана и бавно преглъща.

— Отговаряй де! — изръмжава чернокосият.

— На глупави обвинения не отговарям — отвръща Милко, като спира да яде. — Аз също мога да те обвиня, че работиш за пет-шест разузнавания, но ти ще искаш и да го докажа.

— Не бой се: по отношение на тебе всичко вече е доказано. Антикварят на Сен Жермен, това припомня ли ти нещо? Ами черният подвързан том, третият от дясно наляво върху лавицата? „Персийски писма“ на Монтескьо… Само че между персийските писма се оказа и едно твое… Тайнопис, разбира се, но ние не пасем трева…

В тунела се чува засилващ се грохот, обаче Кралев не обръща внимание. Той и Милко са скрити от линията с купчината циментови торби. Грохотът преминава в трясък и край перона профучават вагоните на метрото, като хвърлят мигновени светлини върху мрачния прашен кей.

— Ти сигурно ще искаш и веществени доказателства — изръмжава присмехулно Кралев, след като трясъкът заглъхва. — Ето ти и веществените доказателства!

Той вади с два пръста от малкото си джобче тънко листче и го вдига със същия този нагъл обвинителен жест, с който няколко дни по-рано бе развявал под носа ми късчето фотографска хартия.

— Аз лично го набарах! — обявява самодоволно Кралев. — Дълго трябваше да те следя, но го набарах. И сега съм пратен да си уредим сметките… Да ти видя сметката, ако нямаш нищо против…

Той поставя обратно листчето там, отдето го е извадил, и слага ръка в джоба на панталона си. Милко следи движението на Кралев, като продължава да държи в ръце кесията и недоядения банан.

— Има, разбира се, възможност и да ти се размине — забелязва Кралев, без да вади ръката от джоба си. — Но за да ти се размине, трябва да се разкриеш, и то веднага. Да кажеш докрай, още тук!

— Значи, все пак има една възможност — промърморва тихо Милко, така че едва го чувам. — А какво ще получа в замяна?

— Живота си, какво друго! Не ти ли стига?

— Не стига — отвръща все тъй тихо Милко. — Виж, ако добавиш и нещичко по операцията „Незабравка“, тогава може да се споразумеем.

— Готово! Незабравката е хей тука, специално приготвена за тебе — изръмжава Кралев, като размърдва ръката в джоба си. — Ще говориш ли, или…

В далечината отново се надига грохотът на приближаващ влак.

— Почни първо ти, пък после и аз може да кажа нещо — отвръща спокойно Милко.

Грохотът се засилва и преминава в трясък. Двамата стоят един срещу друг зад торбите цимент, като чакат шумът да стихне. Влакът профучава край пустия перон. През осветените прозорци се мяркат хора с мрежи в ръце, момиче, което чете някаква книга, стара жена с детенце на коленете…

В тоя миг виждам, че Милко се навежда, сякаш готов да коленичи, после се извива безсилно настрани, изпуска кесията с бананите и пада на цимента. Кралев прибира пистолета в джоба си и почти тичешком се спуска към изхода.

Излизам от скривалището си и приближавам до падналия. По ризата на Милко вече е избило широко кърваво петно. В мъждивата светлина лицето на човека е странно бледо, с широко отворени очи, насочени към избелелия афиш на Бинг Кросби. Едната ръка е неудобно свита под гърба на мъртвия. Другата още стиска недоядения банан.

* * *

Късно вечерта минавам край „кафенето на българина“ на път да прибера колата си. Блесналото в неона и огледалата си помещение е празно и аз се готвя да отмина, когато зървам на масата в ъгъла, там, дето седят гостите на съдържателя, Тони.

Тони е облакътен пред чаша мартини, сякаш дълбоко замислен за нещо, макар че едва ли е способен да мисли за каквото и да било, тъй като е съвсем пиян. Очите му са размътени и блуждаещи, а тютюневите му пръсти машинално се ровят в косата му.

— А, най-после един приятел — избъбря неясно той, като ме вижда да се приближавам. — Един приятел, в една такава черна вечер…

— Защо черна вечер? — питам сухо, като се изправям до масата.

— Ами ти не чу ли? Милко е убит… Преди два часа го открили захвърлен на някаква станция… Комунистите са му видели сметката… Сядай де…

— Значи, наистина останахме седем — измърморвам, като сядам.

— Засега, да… Седем… лошо число… Но има изгледи да останем и шест — казва мрачно Тони, като едва обръща езика в устата си. — Гледай, братче, и теб да не те изтървем… — Той вдига натежалата си глава и извиква към дремещия зад тезгяха келнер: — Гарсон, още две мартини!… За бог да прости!