Богомил Райнов
Господин Никой (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Сивозеленикав проливен дъжд пада на дълги струи от надвисналото небе. Ние сме приютени под навеса на градинския бюфет и дъждът вали от трите ни страни тъй гъст и обилен, та имам чувството, че сме оградени с някакви лъскави полупрозирни завеси.

Вече два понеделника поред идвам на това предварително посочено място, поръчвам си неизменното кафе и вадя зелените „житан“, но човекът с баналното лице, когото именувам наум с баналното име „мосю Пиер“, не се явява да запита „Разрешавате ли?“ и да извади на свой ред кутията цигари. Додето днес най-сетне се яви един човек, който седна, без да запита нещо, и вместо зелените „житан“ извади смачкано синьо пакетче „голоаз“.

Ние седим, оградени от мрежата на пороя и военната физиономия на мосю Льоконт е тъй навъсена, че предпочитам да гледам вместо нея мътните потоци и дъжда.

— Имаше ли някой подире ви?

— Един тип, чието лице ми е смътно познато. Мисля, че е от емигрантите. Отървах се от него на „Репюблик“.

— Сигурен ли сте, че е бил единственият?

— Абсолютно.

— Впрочем това няма особено значение — казва безучастно мосю Льоконт. — Ние смятаме мисията ви за приключена и целта на настоящото свиждане е само да ви кажа това.

— Грешката не беше моя — оправдавам се аз. — Направих каквото можах.

— Не твърдя обратното — отвръща сухо мосю Льоконт. — Въпросът е, че вие сте вече вън от играта. Осуетихме ликвидирането ви, но вие сте вече вън от играта.

— Аз продължавам да съм на работа в Центъра…

— Да, но те ви държат само за да си нямат неприятности с нашата полиция. Отсега нататък не вие ще ги следите, а те ще следят вас. Вие сте амортизиран, ако разбирате какво искам да кажа.

Отлично го разбирам. Разбирам и това, че мосю Льоконт след тия думи вероятно би станал и би си тръгнал, ако дъждът не бе тъй проливен. За него аз съм вече вън от списъка. Една бракувана част от механизма, извадена и захвърлена, както се захвърлят подобно старо желязо износените коли. Утре ще ме изхвърлят и от Центъра, щом само надушат, че френските органи не се интересуват повече от мене. Върви да се обесиш. Или да мъкнеш чували с картофи на Халите. Или да се оплачеш на баща си и на майка си.

— Имам едно предложение — подхвърлям аз. — Едно предложение за радикално решаване на задачата.

Радикалното решаване на задачата е, разбира се, да се закрие Центърът, обаче аз знам, че такова решение няма да хареса не само на американците, но и на французите. Един емигрантски център винаги може да потрябва.

— Кажете все пак — промърморва мосю Льоконт.

Той очевидно пет пари не дава за моето предложение, но понеже дъждът продължава да се лее, защо да не ме изслуша.

— Вие сте напълно прав, че вече не съм в състояние да изпълнявам задачи от рода на досегашните. Но аз не мисля, че съм вън от играта, поне додето имаме още в ръцете си един такъв коз като Младенов.

— Ако вие си въобразявате, че вашият Младенов е някакъв коз… — усмихва се мосю Льоконт с кисела усмивка и замълчава.

— Слушайте, мосю Льоконт, не държа никак да знам повече от това, което се полага на обикновена пионка като мене, но не би ли било по-удобно за вас, вместо да следите с толкова трудности какво става в Центъра, чисто и просто сами да ръководите тоя Център?

— По кой начин? — запитва сухо французинът.

— По тоя, който аз ви предлагам: да се отстранят Димов и Кралев и начело на Центъра да застане примерно човек като Младенов, който ще действува по моя, тоест по ваша поръчка.

— Мерси за съвета — усмихва се отново мосю Льоконт с кривата си усмивка. — Ако ние можехме да се разпореждаме така директно с Центъра, бъдете уверен, че не бихме прибягвали до вашите услуги. Ние имаме редица съображения, които не е нужно да ви излагам и по силата на които нашата директна намеса е изключена. Ако оная вечер хората ни попритиснаха бандата, за да ви отърват, това беше само един блъф и отчасти едно леко предупреждение да не прекаляват…

Льоконт замълчава, защото келнерът е излязъл от павилиона, вероятно за да ни напомни с присъствието си, че консумацията в заведението е задължителна. По тоя час и в тоя дъжд ние сме единствените клиенти на терасата.

— Какво ще вземете? — пита събеседникът ми.

— Каквото и вие. Така поне ще бъда сигурен, че няма да ми поръчате отрова.

— Две кафета и две перие — съобщава Льоконт на келнера. И когато оня изчезва, добавя: — Нито ще ви поръчам отрова, нито ще ви я препоръчам. Сменете просто професията и се радвайте, че сте спасили кожата. Това все пак е нещо.

— Простете, — казвам, — но ние не се разбрахме. Като споменах, че Димов и Кралев трябва да се отстранят, аз всъщност имах предвид да се самоотстранят.

— Как така?

— Вече две седмици мисля по тоя въпрос и, струва ми се, съм се добрал до верния отговор. Имам дори разработен подробен план за разгръщане на една такава междуособица, при която и Димов, и Кралев, и всички останали, ако щете, взаимно ще се отстранят и ще се създаде възможност ние с Младенов да поемем ръководството. Вие няма да правите нищо, разбирате ли. Те сами взаимно ще се отстранят, и толкова.

Мосю Льоконт гледа замислено към парка, сякаш преценява дали в предложението ми има поне сянка от здрав смисъл. Дъждът е намалял. Вместо проливните струи вятърът носи ситен воден прах и под нас през влажната мъглявина се разкрива гъстата зеленина на Бют Шомон с полегатите тревисти склонове, изкуствените циментови скали и езерото със застояла чернозелена вода.

Келнерът донася поръчаното, поглежда недоволно към надвисналото небе и промърморва „какво ужасно време“, но като установява, че никой от нас не смята да подхваща разговор за времето, отново се прибира в павилиона.

Мосю Льоконт отпива от кафето си и запалва една от горчивите си „сини“. После поглежда към мене внимателно и малко изненадано, сякаш едва сега забелязва присъствието ми.

— Е, да. Това е една идея. Не казвам нищо определено — той вдига предупредително ръка, — но това е една идея. За да се обсъди обаче една такава идея, необходимо е да се знае какви са реалните възможности за изпълнението й. Кажете ми с няколко думи какъв е вашият план.

„Едно леко разведряване на хоризонта“, обявявам аз на себе си, макар че тъкмо в тоя момент дъждът отново се засилва и полупрозирните мокри завеси на струите отново се спускат около нас, плискайки с мек шум в тревата. Запалвам на свой ред една от „зелените“, като си мисля с лека горчивина, че дори цигарите, които пуша, не са избрани от мене, а от по-горната инстанция. Подир което се връщам към действителността и почвам да излагам плана си.

— Това е една идея — повтаря мосю Льоконт, след като внимателно ме изслушва. — Не казвам нищо повече и изобщо за момента не мога да вм отговоря нито „да“, нито „не“.

Дъждът отново е намалял до границите на търпимото. Французинът поглежда към небето, после спуска погледа си до леко разочарованата ми физиономия и запитва:

— Тръгваме ли?

Той вади една смачкана банкнота от малкото си джобче и я оставя на масата. Ставаме и закрачваме бавно по мокрия чакъл на алеята, възлизаща към върха на хълма. Стигаме билото и спираме за малко под високите дървета, от които се сцеждат зеленикави сенки и капки вода. Отвъд хълма, долу ниско в нозете ни, се вие улеят на железопътната линия сред мрачните къщи на предградието. Край на изкуствения бедняшки оазис. Релси и тъмни насипи и саждиви зидове. Оттук почва животът.

— Добре — кима мосю Льоконт, като ме поглежда, сякаш аз съм казал нещо. — Ако проектът ви се приеме, ще получите точни инструкции. Ако не — все едно че никога не сме се познавали.

— Разбрано. Как ще науча отговора ви?

— За това не се грижете. Ще намерим начин да влезем във връзка с вас. Вие в коя посока сте? Защото аз съм в обратната.

— Безразлично ми е.

— Добре. Тогава аз тръгвам надолу.

Той ми кима и закрачва надолу по алеята, а аз оставам да гледам железопътната линия, врязана в тъмните блокове на предградието, над които отново заплющяват струите на засилващия се дъжд.

* * *

— Вие сте един изверг! — казва тя, като едва се въздържа да не ме зашлеви.

— Възможно е — отвръщам, — но тук не е мястото да си правим характеристики. Елате поне до кафенето насреща.

— Вие сте един изверг! — повтаря тя. — Не искам да ви познавам.

— Щом е така…

Вдигам примирено рамене и си тръгвам.

— Чакайте! — извиква подире ми Лида, готова да се разплаче от яд. — Ще ме закарате до в къщи! Не ми е никак приятно, но нямам пари даже за такси.

— Не мога да ви заведа пред баща ви в такъв вид. Елате да идем до кафенето.

Разговорът става в осем часа заранта пред задния вход на Операта, който, както е известно на познавачите, води не към кулоарите на Операта, а към оня зимник, дето задържат нощем проститутките. Това е на професионален език тъй наречената „Голяма клетка“, от която Лида току-що е освободена по мое поръчителство.

Опитвам се да хвана непокорницата подръка. Тя грубо изтръгва ръката си, но все пак тръгва с мене. Пресичаме задръстената от коли улици и влизаме в кафенето. Насочвам Лида към тоалетните, сядам на една маса до витрината и поръчвам обилна закуска, сиреч два големи крема с много кифли. Младата жена пристига подир няколко минути в значително по-човешки вид, измита, с оправена фризура и с пресен руж на устните. Закусваме мълчаливо, след което я почерпвам с цигара и предлагам хрисимо:

— А сега разправете ми какво всъщност се случи…

— Нищо няма да ви разправям. Отведете ме в къщи.

— Добре, както желаете. Във всеки случай искрено ви казвам, че не разбирам в какво ме обвинявате.

— А, дори не разбирате? А кой ми определи среща на рю дьо Прованс? Вие, нали? А кой не дойде на срещата? Вие, нали?

— Чакайте, чакайте! Нека да караме поред: рю дьо Прованс, ако се не лъжа, е улицата, на която живеете…

— А пък вие сте от вчера в Париж и не знаете, че това е пиаца на проститутки…

— Да си призная, съвсем бях забравил. Дадох ви среща там, просто защото там живеете и защото от тия ваши стъпала ми излиза дъхът…

— Именно. И понеже толкова си пестите скъпоценния дъх, изобщо не благоволихте да дойдете на срещата.

— Не е вярно. Дойдох с някакви пет минути закъснение, просто защото на Осман и Лафайет бе станало задръстване и трябваше да чакам дълго, за да премина…

— Да. А в това време мене полицаите ме натикаха в камионетката заедно с всички тия жени. Боже, какъв ужас! Не съм вярвала, че ще доживея такова унижение. Цяла нощ, затворена като проститутка с тия никаквици!…

Тя отново е на прага на кризата.

— Чакайте — казвам. — И тук вината не е моя. Има маса порядъчни жени, които минават по рю дьо Прованс, и никому не минава на ум да ги вземе за проститутки, понеже нямат такъв вид…

— А аз имам такъв вид, нали? Мене и лицето ми е лице на проститутка…

— За лицето не знам. Човек не си избира лицето по свое желание. Но гримът ви, ако разрешите, е малко свръхмярката. И после, откъде я измислихте тая ослепителна рокля, да не говорим за чантата…

— Вие сте един изверг!

Това ми напомня малко рефрена на моя някогашен съкилийник: „Ти си един жалък предател“, но аз продължавам да бъда търпелив.

— Вижте, Лида: не е изключено и наистина да съм изверг, но не е любезно от ваша страна да ми го повтаряте, след като цяла нощ съм обикалял да ви търся по участъци и служби за бърза помощ.

— Каква жертва! По-добре щеше да бъде, ако бяхте дошли навреме…

— По-добре щеше да бъде, ако не бяхте се контили според съветите на Мери Ламур…

— Мери Ламур в нищо не е виновна. Искам да ви питам аз вас, вие как бихте се облекли с тая мизерна сума, която едва се откъсна от сърцето на баща ми. Божичко, и това ми било Париж и парижки живот…

— Не се разплаквайте още — казвам. — Пестете си истериите за критическата възраст.

Но предупреждението ми идва късно. Лида изхълцва глухо, закрива с две ръце лицето си и заплаква под безразличните погледи на минувачите, движещи се в гъста навалица край витрината.

* * *

Ние седим двамата с Тони в кафенето на българина и вземаме обедния си аперитив — мартини с късче лимон. Всъщност Тони пие вече четвъртото си мартини, без да смятам изпитото преди моето идване, защото има дни, в които той почва да се подготвя за обедния си аперитив от заранта. Гарвана и Смока като по-прости хора пият на съседната маса вино. От вечерта на екзекуцията тия двамата винаги се въртят около мене, додето съм в района на Центъра. Отдалеча ли се по-настрани, грижата за мене се поема от други емигранти, повечето от които вече също са ми познати по лице. Понякога аз покорно се оставям да бъда следен, а понякога за разнообразие правя на моите ангели пазители разни дребни номера. Номерата са различни, в зависимост от това, дали се движа пеша, или съм с ягуара си, но и в двата случая те имат за ефект това, че преследвачите ми остават да се пулят като маймуни, изгубили ме ненадейно и безвъзвратно от погледа си сред гъмжилото на града. Така че уроците във вилата до Фонтенбло дават резултат, макар и със закъснение. Всички тия номера на пръв поглед са истинска детинщина, след като вече нямам от никого какво да крия. Но тия хватки все пак поддържат моя престиж, като дават основание на хората от Центъра да подозират, че още съм на френска служба. И тъкмо туй разкрива целия фалш на положението ми: нарочно се правя, че развивам конспиративна дейност, за да скрия, че всъщност не върша нищо.

— Мери Ламур мина и ти хвърли едно око — казвам тихо на Тони, като забелязвам импозантната фигура на Мери Ламур да се мярка край витрината на кафенето.

— Не говори глупости — махва с ръка Тони. — Мери Ламур не се интересува от такива като мене и тебе.

— Защо пък? Да не сме грозни?

— Много й е дотрябвала на нея красотата ти. Друго й трябва на нея, не красота.

— Всъщност знаеш ли, че тя не е лоша… Макар да е от тежката категория.

Тони, противно на обичая си, се въздържа от мнение.

— Ти не си ли си опитал късмета с нея? — настоявам на темата си.

— Да не съм луд? Мене, братче, още не ми е омръзнал животът.

Откак разговорът се е насочил към Мери, Тони, въпреки че е вече добре наквасен, е снишил гласа си и от време на време хвърля бегли погледи към масата на Гарвана и Смока.

— Какво искаш да кажеш? — недоумявам аз.

— Искам да кажа, че ако речеш да си опиташ късмета с Мери и ако Димов те надуши, и френската полиция няма да може да те спаси.

Възрастният гарсон минава край нас с празен поднос и Тони му прегражда пътя с ръка.

— Гарване, ще пийнете ли още по едно?

— Може, но само ако ти черпиш — отвръща навъсено Гарвана.

— Две мартини и две големи вина! — поръчва Тони на келнера.

После се облакътява на масата и ме поглежда с помътнелите си очи:

— Ти на мене, братче, не ми пробутвай диверсии: за Мери ми говориш, а на друга налиташ.

— Няма такива работи.

— На шапката ми ги разправяй. Във всеки случай изборът ти не е лош: бива си я щерката на дъртия…

— Такива само затруднения ти създават.

— Колкото до затруднения, напълно си прав. Ще ги имаш, и то в излишък. Как става така, че все с Кралев се сблъскваш бе, човек!

— Какво търси тук Кралев?

— Какво ли? Същото, каквото и ти. И той е лапнал здраво по Лида. Два пъти вече ходи да я кани на вечеря…

— По-тихо — казвам, — че иде Младенов…

Младенов наистина приближава насам, съпроводен от Димов и Кралев. Тримата се настаняват на масата в ъгъла, където сядат обикновено гостите на „българина“. Като се вземе под внимание, че Милко блъска автомата при входа, Центърът е в пълен състав.

— Центърът е в пълен състав — забелязвам.

— Осем души сме… Нищо, скоро ще останем седем — мърмори Тони, като реши с тютюневи пръсти дългите си коси. — Макар че седем е лошо число…

— Кой ще отпадне, аз ли?

— А кой друг?… Не по моя вина, разбира се.

— Не се прави на скромен: и ти помогна доста. „Само днес плати шестдесет франка“ — припомням му аз репликата от оная вечер.

— Казвах каквото ми бяха казали да казвам — обясни Тони. — И ти да беше на мое място, и ти щеше тъй да постъпиш.

Келнерът пристига с препълнена табла, оставя ни двете мартини и отминава нататък.

— Ти още от началото се вкопчи в мене — припомням аз безучастно. — Всичките ти излияния бяха само уловки за баламата.

— Казвах каквото ми бяха казали да казвам — повтаря Тони. — Ако си се хванал на въдицата, не съм ти аз крив.

— Защо да съм се хванал?

— Защото се хвана, затова!

Тони излива половината съдържание на чашата в устата си, запалва цигара и се ухилва с мократа си усмивка:

— Ти се пишеш за тарикат и може един ден да станеш тарикат, ама още не си станал. Когато някой ти се лепне и почне да дрънка срещу шефовете си и да се заканва да се върне оттатък, какво можеш да на правиш? Ясно е, три неща: или да се съгласиш, или да си мълчиш, или да идеш да доложиш. Ти, вярно е, не се съгласи, защото не си предател, но и не отиде да доложиш. А трябваше да го направиш, ако беше тарикат. И тогава щеше да минеш изпита.

— Затова пък ти си истински тарикат — забелязвам аз и отпивам от чашата си. — Ако бях доложил, знаеш ли какво щеше да стане? Кралев щеше да те накове да отричаш и да твърдиш, че всички тия неща всъщност аз съм ги говорил, а сега се опитвам да ти ги прикача на тебе. Така че и при трите случая все същото ме чакаше, защото Кралев предварително бе решил съдбата ми.

Аз нарочно на два пъти повтарям името на Кралев, за да уловя реакцията на Тони. Но реакция няма. Тони е вече на такъв градус, че пропуска да отрича връзката си с Кралев и ако се сеща да отрича, то е в друга посока.

— Защо ще решават предварително съдбата ти бе, човек? Кой е имал нещо срещу тебе?

— Кой ще има нещо срещу мене? Никой, разбира се. Аз съм дребна риба. Но понеже имат нещо срещу Младенов, а аз минавам за негов човек, всичко падна на моя гръб.

— Не го взимай навътре — успокоява ме Тони. — Тебе ти сече пипето. Няма да останеш на пътя. Лошото е, че вече няма да можеш да бозаеш от две майки.

— А вие какво? Да не би от една майка да бозаете? Всичките сте…

— Шшшт! — прекъсва ме Тони, като слага пожълтелия от тютюн показалец на устните си. — Трайко да ти е името! Бозай от колкото щеш майки, стига да знаеш как… Нищо, има, време, ще се научиш…

— Ти май пак си цъфнал… — забелязва безучастно Милко, който сяда на масата, уморен вероятно да блъска машината.

— От мъка, братче… Жаля, че пак оставаме без редактор.

Милко не реагира. Той търси келнера с очи, открива го и прави безмълвната си поръчка, като сочи чашата на Тони. Очевидно Милко също е в течение. Изглежда, всички са в течение освен мене.

— Вие ще вземете ли по едно? — пита мълчаливият, когато гарсонът му донася чашата мартини.

— Защо по едно? И по повече ще вземем — отвръща с готовност Тони. — Поръчай цяла бутилка, стига сме си играли на чаши.

— Тебе само бутилка ти трябва — измърморва Милко. И нарежда на келнера: — Още две от същото.

На мене обаче не ми е писано да се възползувам от почерпката. Младенов става от масата в дъното и се запътва към нас с тромавата си походка.

— Емиле, ще ме закараш ли до къщи?

Ставам и тръгвам подире му. Предстоящият разговор вече ми е известен. Затова съм дори леко учуден, когато — едва потеглили с ягуара — Младенов подхваща съвсем друга тема:

— А бе ти акъл имаш ли, да пускаш такива мухи на Лида?

— Какви мухи?

— Ами че била не знам как си облечена, че само брантиите с такива парцали се докарвали и разни други от тоя род… Ами че аз, Емиле, парите да не ги ровя с лопата бе?

— Чакай, бай Марине, аз не съм говорил на Лида за пари, а за приличен вид. Тя може да се облече още по-евтино и пак да има приличен вид.

— Че нали и аз й казах същото. Вземи си, викам, някоя и друга рокличка от моноприто^[1], както правят скромните жени. А тя се повлече по акъла на Мери Ламур и накупи тия ужасии. И сега, хайде, давай пари за нови тоалети. Като че аз парите с лопата ги рина.

— Има някои, и с лопата ги ринат — подхвърлям. — Например Димов.

— Знам го колко получава Димов. И той не е цъфнал. Особено като има за ортак на джоба си такава разсипница като Мери.

Младенов замълча и ми хвърли бегъл поглед.

— Карай по-бавно. Няма за къде да бързаме. Искам да ти кажа нещо и по друг един въпрос…

Значи, идваме на темата. Всъщност аз съвсем не карам бързо, защото в тоя час движението по булевардите е такова, че и да искаш, не можеш да караш бързо. Само че разстоянието от Центъра до рю дьо Прованс е твърде късо за обстоен разговор.

— На два-три пъти вече става дума за тебе с ония двамата. Аз все се опитвам да протакам, но те все напират, искат да си вървиш. Няма да го закачаме повече, казват, нека си живее спокойно, но да ни се маха от очите. Не ни е нужен надзирател.

— Добре бе, бай Марине. Щом трябва, ще се махам.

Младенов ми хвърля бърз поглед, изненадан, че съм отстъпил така изведнаж. Аз се взирам пред себе си, като се старая да вмъкна ягуара между един стар ситроен и един огромен блестящ буик.

— Аз, разбира се, няма да те оставя. Каквото мога да направя за тебе, ще го направя. Вече съм подхвърлил тук-там и трябва да ти кажа, че се откриват доста възможности. Можеш да постъпиш и в „Свободна Европа“, и на други места, стига да имаш мерак. Нашите емигранти за жалост са главно простаци, а хората тук имат нужда от подготвени момчета като тебе.

— Не се безпокой за мене — казвам, за да поизстудя оживлението му. — Аз и сам някак ще се оправя.

Младенов отново ми хвърля бърз изпитателен поглед, но аз тъкмо в тоя момент се промъквам между двете коли и нямам време за разговор с погледи. Ситроенът леко се измества вляво, за да избегне сблъскването, което ми дава възможност да задмина буика и да го оставя подире си, покрит с позор и с облак син бензинов дим.

— Емиле, не бива да ми се сърдиш и ако се сърдиш, не си прав. Имай предвид, че най-остро съм реагирал, но тия неща не зависят само от мене.

Завивам рязко и влизам в рю дьо Прованс. Въпросът сега е да се намери едно местенце за гариране сред дългата плътна редица от коли до тротоара. Додето бавно пълзим край замрелите коли, на няколко метра пред нас едно рено се измъква от редицата и потегля. Мястото е съвсем оскъдно за моя ягуар, но след няколко сложни маневри успявам да го вместя и залепя за тротоара.

— Готово — казвам, обаче старецът продължава да седи на мястото си.

— Аз, разбира се, бих могъл с отлагания и шикалкавения да продължа още малко стоенето ти, но ти нищо няма да спечелиш от това, а аз само ще загубя. Ако ти минеш на друга работа, моята позиция в Центъра ще се укрепи.

— По-рано ти май говореше обратното…

— По-рано положението бе едно, а сега е друго. И затова вината не е моя.

— Знам, моя е — кимам примирено. — Затова няма да ти преча повече. Искам само да те предупредя, че с моето излизане позицията ти няма да се укрепи. Ония сега искат да се отърват от мене, а после ще решат да се отърват и от тебе. Освен ако склонят да те запазят като прост фигурант.

— Младенов не е фигурант! — възразява достойно старецът.

— Съгласен съм. Но ония искат да те превърнат във фигурант. Както и да е. Това не е моя работа. Щом смяташ, че така е по-добре, още от утре ще изчезна.

— Е, чакай де! Не става дума за утре. Свърши си работата по броя, нека книжката излезе от печат, пък тогава ще напуснеш. Достатъчно е да кажа на ония, че си се съгласил да си отидеш доброволно.

— Кажи им го.

— И разбери, че ако искам това от тебе, то не е за личното ми спокойствие, а за онова голямото, в името на което работим.

— Американците ли имаш предвид?

— Емиле, забранявам ти такива шеги. Знаеш какво имам предвид.

— А вярно: националните идеали. Само че ония двамата продават националните идеали на по-изгодна цена от тебе.

— Какви ги дрънкаш?

— Виж какво, бай Марине! — Аз се навеждам доверително към стареца, който се е приготвил да слиза, и го поглеждам в очите: — Аз ти казах, че ония искат да те превърнат във фигурант, но истината е, че ти си фигурант в тоя Център още от самото начало…

— Аз съм шеф на Центъра — прекъсва ме възмутено Младенов. — Поне колкото Димов е шеф.

— Лъжеш се. За това, кой е шеф и кой е фигурант, има само един показател — кому колко се плаща. Ти не получаваш и една десета от това, което получава Димов.

— А ти откъде знаеш кой колко получава? — запитва рязко Младенов.

— Направи една проверка в банката и ще се увериш — подхвърлям аз и поглеждам с усмивка стареца.

Той също ме поглежда и ми връща усмивката:

— Мислиш ли, че вече не съм го направил?

* * *

Спирам пред едно случайно кафене на рю Лафайет само защото тъкмо тук намирам място за гариране. Нахранвам се с един безвкусен жилав бифтек и с пържени картофи, изстинали и меки, способни за маса време да те отвратят от всякакво ядене. Като гарнитура към тоя жалък обед в главата ми се въртят и всички тия неприятни мисли, които мъкна със себе си от известно време насам.

Когато в началото поемах поставените ми от Льоконт задачи, аз се виждах наистина като някакъв господин Никой, неуловим и неуязвим, който тайно и ловко следи действията на другите. А сега се движа с чувството на човек, попаднал в обсега на вражеския прожектор, уловен и пленен от снопа студена ослепителна светлина, тъй ослепителна и разяждаща, че прониква до най-интимните ти мисли.

Всяко мое движение е предварително уловено, всяко мое начинание е в зародиш парирано, всеки мой удар пада върху мене самия. Приятелят, на когото разчитах, пръв се отказа от мене. Радушният прием, който очаквах, изобщо не се състоя. На мястото на първоначалното доверие ме посрещна първият капан. Службата ми при Льоконт завърши почти със започването си. И най-новият ми план също се осуетява, преди да съм пристъпил към изпълнението му.

Прибирам се в студиото си, след като преброявам уморено своите деветдесет и две стъпала. Изкъпвам се под хладния душ, завивам се в хавлията и лягам. Иска ми се да се отпусна, да забравя, да заспя. Но не мога да се отпусна, защото има да мисля по някои неща, а умът ми не е свикнал да заспива, додето има да мисли по някои неща. Затова лежа и пресмятам ходовете, които ми предстоят, и контраходовете, които ме очакват, с неприятното чувство, че дори сега в мислите си съм наблюдаван и следен.

Дали съм следен чак в мислите си, това всъщност не мога да кажа. Не знам дали вече са изнамерили такъв вид апарати. Но че съм подслушван в собствената си квартира, това е повече от сигурно. На две крачки от леглото ми, зад тънкия дървен бордюр на паркета, се подава почти незабележима, тънка като косъм жичка, която успях да открия още при настаняването си. Уроците във вилата до Фонтенбло не бяха отишли напразно. Именно съобразно тия уроци аз не изтръгнах жичката, а само на ум отбелязах съществуването й. Значи, всеки мой разговор ще се подслушва. Нека подслушват. Ще бъда много изненадан, ако успеят да чуят нещо, защото единствените разговори, които ми се случва да водя, са със самия себе си.

Всичко това е малко неприятно, поне докато свикнеш с мисълта, че другояче не може и да бъде. Всяка животинска порода си има своите условия за живот. На шарана не е разрешено да се разхожда в градината, а трябва до края на дните си да кисне в блатото. На мене пък не ми е разрешено да живея като обикновен човек, и толкова. Докато другите хора по улицата гледат витрините или краката на жените, аз трябва да гледам кой върви пред мене и подире ми и случайно ли върви, или нарочно. Докато маса хора първо говорят, а после съобразяват какво са казали, аз съм длъжен да обмислям предварително всяка своя дума. Докато всеки наоколо си въобразява, че разполага с личен живот, на мене ми е доверена горчивата истина, че нямам личен живот.

Най-смешното е, че макар ни за миг да не съм наистина сам, през цялото време изпитвам разяждащо чувство за самота. Вероятно подобно чувство изпитва човекът на трапеца в момента, когато се готви за смъртния скок над главите на две хиляди души.

Увлечен в мисли по тия и други подобни неща, вероятно съм позаспал, защото един остър звън изведнаж ме сепна и аз едва се сдържам да не запратя възглавницата към будилника. В случая обаче будилникът няма никаква вина. Звънът идва откъм входа. Ставам, загръщам се в още влажната хавлия и отивам да видя кой е.

— Мосю Бобев?

Човекът пред вратата има къса червеникава коса и луничаво лице. В гласа му се долавя един лек, неприятен акцент.

— Какво обичате?

— Мога ли да вляза?

— Зависи.

— Идвам от страна на полковник Дъглас.

Отдръпвам се неохотно и правя път на непознатия.

Той влиза в студиото с уверена стъпка, сякаш е у дома си, съблича черния си поплинен шлифер и небрежно го хвърля на стола, после сяда, без да чака покана.

— Вие ни излъгахте, мосю Бобев.

— Вас лично аз изобщо не ви познавам — измърморвам, и взимам кутия „житан“ от камината.

— Вие излъгахте полковник Дъглас.

— Ако трябва да караме поред, най-напред полковникът излъга мене — уточнявам аз и се оглеждам за кибрит.

Червенокосият вади от джеба си запалка и с отсечен жест я щраква под носа ми. Запушвам, без да му предложа цигара. Нека не мисли, че ще си бъбрем тук до вечерта.

— Казах на полковник Дъглас, че искам да замина за Париж. Той ми отговори, че и това щяло да стане. Обаче вместо да стане това или нещо от същия род, бях затворен в една вила и подготвен за връщане в страната. Извинете, но като всяко живо същество и аз имам инстинкт за самосъхранение.

— Вие ни излъгахте, мосю Бобев — повтаря непознатият с неприятния си американски акцент.

— Не. Аз само спасих живота си.

— Вие се опитахте да избягате от нас — продължава червенокосият, без да обръща внимание на думите ми. — Вие, изглежда, не разбирате, че от нас не може да се избяга. Ние имаме една могъща организация, мосю Бобев, и тя е в състояние да сложи ръка на вас, където и да се намирате.

— Добре де — казвам. — Не ме плашете. Сложихте ръка върху мене. После?

— „После“ това ще зависи от вас: ако се върнете към задълженията си, ще смятаме засега инцидента за приключен. Ако откажете, ще ни принудите да извършим нещо нежелателно, но необходимо.

— Само не ме плашете. За мене по-страшно от това да се върна оттатък няма. Така че, ако тъкмо подобно връщане имате предвид, като говорите за връщане към задълженията, трябва да ви кажа, че няма да се съглася. Всеки работник, дори и най-скромният, има право да постави известни условия…

— Вие нямате такова право, мосю Бобев. Условията ние ги поставяме.

— Поставяйте ги на друг. Аз съм свободен човек.

Непознатият се засмива късо с нещо подобно на ръмжене:

— Вие може да станете свободен човек едва на оня свят.

— Добре, и на това съм съгласен. Не ми остава, освен да пожелая и на вас да вървите по дяволите!

— Всеки ще отиде но реда си — отвръща спокойно червенокосият. — Страх ме е само, че вашият ред е съвсем предстоящ.

Не намирам за нужно да отговоря, но внимателно следя движенията на непознатия.

— Не бойте се — засмива се отново оня, като улавя погледа ми. — Аз не издавам паспортите за оня свят. Но у нас има хора за всичко.

Той бавно облича шлифера си, после си тръгва, обаче на вратата отново се обръща:

— Всъщност не знам разбрахте ли ме добре. Ние наистина ще ви премахнем, мосю Бобев. Ще ви премахнем не от лошо сърце, а по чисто технически причини: няма друг начин да забравите това, което сте научили при нас.

— Ясно — казвам. — Добре ви разбрах.

— В такъв случай запомнете и следния телефон. — Човекът бавно и членоразделно произнася три букви и четири цифри. — Днеска сме четвъртък, давам ви време до неделя да си помислите. Звънете вечер. Само вечер.

Той ми кима рязко и бегло, сякаш главата му просто е трепнала от нещо, и изчезва навън.

Вадя писалката от сакото си и за всеки случай записвам номера върху кутията „житан“, макар че вече съм го запомнил.

* * *

Днеска наистина сме четвъртък и привечер ме очаква една задача от съвсем частно естество — подобряване на отношенията с Лида. Тия отношения са горе-долу в същия батак, както и другите ми работи. Всичко се развива възможно най-зле, макар че в случая с Лида това не ме дразни прекомерно.

Срещата тоя път е определена за седем часа в едно най-порядъчно заведение и аз за всеки случай се явявам на уреченото място половин час по-рано. Това ще ми даде възможност да се поразведря от свежия бензинов въздух на Шанзелизе и да позабравя разговора с червенокосия. Сядам на терасата пред „Колизе“ и си поръчвам един рикар. Анасонената миризма на жълтеникавото питие пробужда у мене носталгията към Франсоаз. За момент изпитвам истинско съжаление, че срещата ми е с Лида, а не с Франсоаз. Просто ненавиждам тоя тип жени, дето си въобразяват, че целият свят им е длъжен, и търсят винаги някой да ги закриля. Нямам си друга работа, та ще я закрилям.

Запалвам цигара и поглеждам към булеварда, като си мисля за терасата с оранжевия навес и за остротите, които си разменяхме с Франсоаз винаги все в тоя малко тъжен час на ранния здрач. Гледам към булеварда и ненадейно виждам Франсоаз. Тя идва право към мене, облечена в строг втален сив костюм с черна дантелена блуза. Каква жена! Всички цветове й приличат.

— Скъпо видение! — избъбрям аз.

— Не се лигави — отвръща Франсоаз, — а ми подай един стол. Тия обувки са ужасно неудобни.

— У тебе няма и грам човешко чувство — въздъхвам, като задигам един стол от съседната маса. — Кажи поне „каква изненада“ или нещо подобно.

— Каква ти изненада, когато аз идвам за тебе — отвръща чернокосата. — Поръчай и на мене един рикар.

Изпълнявам нареждането и отново втренчвам очи във Франсоаз. Каква жена! И какви форми! Тя също няколко мига ме разглежда внимателно.

— Напълнял си малко. Нищо, пълнотата ти отива. По-рано бе прекалено изфинен. Финесът и ти… това, знаеш, много не се връзва.

— Знам, знам. Също както аз и възпитанието. Само не ме дръж в напрежение.

— Спокойствие — казва тихо Франсоаз, като сваля ръкавиците си. — Дай ми една цигара. Защо пушиш тоя боклук?

— Какви искаш? — питам аз, понеже ми се вижда много дълго да обяснявам защо пуша тоя боклук.

Извиквам момичето с цигарите и Франсоаз, както и следва да се очаква, взема едно пакетче „сини“. В това време пристига и поръчаният рикар. Чернокосата запалва цигара и пуска в чашата кубче лед. Прозрачната жълтеникава течност бавно се замъглява.

— Идвам от страна на нашия познат — казва тихо Франсоаз, като наблюдава търпеливо как пастисът в чашата побелява. — Предложението ти е прието. Ще поддържаш връзка с мене. Ще получаваш инструкции чрез мене. Никакви други контакти. Една сантиментална връзка, нищо повече.

— Сантиментална връзка с тебе! Не ме разсмивай.

Тя отпива от питието, което вече е съвсем побеляло, после смуква от цигарата си и ме поглежда, но нищо не казва.

— Ами ония не знаят ли, че ти си ми помогнала да избягам от Атина?

— Нищо не знаят. И ти също не се опитвай да знаеш повече от необходимото. Ще хванеш някоя мозъчна треска, та ще се чудя какво да те правя.

— Вярно — кимам. — Психическите заболявания при компания като твоята съвсем не са изключени. Кога ще получа инструкциите?

— Още днес.

— Слушай, Франсоаз. След пет минути тук ще дойде едно момиче. Имам среща.

— Тогава плащай и да тръгваме.

— Франсоаз, моля те: имам известни съображения да не провалям тая среща.

— Напълно известни — съгласява се Франсоаз. — Аз пък те мислех за по-сериозен.

— Не, наистина те моля: ако има някаква възможност, нека отложим за по-късно.

Франсоаз ме поглежда съжалително, после въздъхва лека досада:

— Ако ти бяха пратили някой друг вместо мене, не знам как щеше да капризничиш. Но както и да е. За един път ще отстъпя. Къде ще вървиш оттук?

— Ами ще вечеряме в „Жур е нюи“, после можем да идем на едно кино, после от единадесет часа ще бъдем в „Крайзи хорс салон“ и към три часа ще си бъда в къщи.

— Каква програма! Ти сам ли я измисли? Надявам че поне самичък ще се прибереш в къщи.

— Разбира се. Нещата съвсем не са, както ти си въобразяваш…

— Не ме интересува. Добре. Знам ти адреса. Изобщо, ще намеря начин да те открия.

Тя допива питието си, изгася цигарата и става. Тъкмо навреме, защото в далечината от съседния ъгъл се задава Лида. Но аз съм такъв пропаднал тип, че гледам не толкова към Лида, колкото към отдалечаващата се стройна фигура, стегната в изящния сив костюм.

— Отдавна ли чакате? — пита момичето и сяда на стола на Франсоаз.

— Доста отдавна, но не по ваша вина. Нарочно дойдох по-рано, за да подишам малко въздух.

— То пък тука е един въздух… — сбръчва нос Лида. — Откак съм дошла, непрекъснато ме боли глава от бензина.

— Ще свикнете — успокоявам я. — Искам да кажа, ще свикнете с главоболието. Какво ще вземете?

— Каквото пиете вие.

Поръчвам още два рикара.

— Намерихте ли си вече компания? — питам.

— Че къде да я намеря? Единствената ми компания е Мери Ламур.

— А Кралев?

— Не ми говорете за него.

— Да не сте се скарали вече?

— Не сме се карали. Просто не мога да го понасям. Има, знаете, хора, които просто не мога да понасям. И тоя е такъв. Като го видя, мравки ми полазват по гърба.

— Един съвет от мене: недейте му го казва. Кралев е опасен човек. Значи, само с Мери Ламур се разбирате?

— Там е лошото, че и с нея твърде не се разбирам.

— Защо? И тя ли сипе мравки наоколо си?

— Не е чак дотам неприятна. Просто прекалено цинична е за моя вкус.

— Какво, дрънка мръсотия или…

— Мръсотиите са най-дребното. Просто има цинично отношение към живота.

— Че кой пък има друго отношение? Всички имат еднакво отношение, само че едни го прикриват от приличие, а други са по-искрени.

— Това не е вярно! — възразява тя с една нотка на заядливост, която ми е вече позната.

Не отговарям, защото келнерът в тоя момент донася питиетата. Слагам лед в чашите и наливам на Лида малко вода.

— Също като мастика — казва момичето, като пийва. — Само че по-кофти.

— Въпрос на вкус.

— По-кофти е! — настоява Лида.

— Добре — промърморвам. — За вас е по-кофти, а за мене е по-хубаво. Въпрос на вкус.

— И цигарите им са кофти — казва момичето, като запалва от моите цигари.

— Тогава не ги пушете.

— Побеснявам просто, като гледам как тия наши българи се опитват да изглеждат като французи. Баща ми и той навлякъл един къс шлифер и едно бомбе, като че ли е двайсетгодишен хлапак.

— Вие също не изглеждахте много блестящо онзи ден — напомням аз. — Обаче сега видът ви е значително по-сносен.

Всъщност тя е в една съвсем евтина поплинена рокля, на сиви и бели черти, купена навярно още тоя следобед от монопри, но поне без претенции за ослепителност. И понеже самата Лида е добре скроена, роклята изглежда, общо взето, поносима.

— Не съм си променяла вида зарад вас — подхвърля девойката предизвикателно.

— Не си въобразявам подобно нещо.

Тя, разбира се, лъже. А аз се правя, че й вярвам. Ружът по устните е съвсем лек, а синилата и чернилките около очите напълно са изчезнали. Изобщо, вслушала се е в указанията ми.

— Какво ще правим тази вечер? — пита Лида, като гледа през рамото ми към навалицата по булеварда.

Съобщавам й накъсо програмата с малки бележки относно заведенията, които ни предстои да посетим.

— Вие сте решили да се реванширате тая вечер…

— Не. Чисто и просто имам повече пари.

— Тук всички говорят само за пари. Просто ужасно.

— Че къде говорят за друго?

— Да, но все пак трябва да има някаква мярка.

— Такава ни е професията — забелязвам. — Ние сме търговци хора.

— Аз пък мислех, че се борите за някакви идеи.

— Идеи ли? Какви идеи?

— Това вие по-добре знаете. Нали работите в емигрантския Център.

— А вие били ли сте в Центъра?

— Ами че оня ден бях. Минах да взема татко.

— А фирмата на вратата не забелязахте ли?

— ИМПЕКС или нещо подобно.

— Точно така. Точно това ни е работата: експортираме диверсанти и импортираме поверителни сведения. Импорт-експорт. Търговия.

— Вие сте ужасен.

— Не повече от вашия баща. С тая разлика, че не говоря за национални идеали.

— Вие биете в цинизма и Мери Ламур.

— Драго ми е да го чуя от вас. Ще вземем ли още по едно?

— Мерси, не обичам мастика. Особено като тая… Всъщност няма ли да е по-добре да се прибирам?

Тя наистина изглежда малко отровена въпреки пищно начертаната програма.

— Чакайте — казвам. — Тепърва ни предстои една приятна вечер.

* * *

Приятната вечер е към края си. По-точно казано, ние сме в синьорозовия полумрак на „Крейзи хорс салон“ и програмата отдавна е минала и ние се въртим в ритъма на старо танго върху малкия дансинг.

— Излиза, че когато пожелаете, можете да бъдете и мил с хората… — забелязва Лида, като ме гледа с големите си кафяви очи.

— Не с всички хора.

— Аз и не държа да бъдете мил с всички хора — казва момичето многозначително.

Вечерята бе минала доста добре. Филмът, някаква драма на голяма любов, също се оказа по вкуса на Лида. Големите номера в кабарето бяха ловко дозирани с хумористични скечове и после тук артистките бяха добре напарфюмирани и хубави като кукли. Изобщо нещата бяха се развили далеч по-щастливо, отколкото в началото.

— Струва ми се, че бих свикнала някак с тукашния живот, ако имах до себе си един истински близък човек — подхваща Лида наново, като се оставя покорно да я водя в ритъма на тангото.

— Имате баща си.

— Казах истински близък човек.

— Разбирам. Това, което вие го искате, цял свят го търси и никой не го намира. Париж е един голям пазар. Щом свикнете веднаж с мисълта, че трябва да се продавате, ще видите, че животът ще ви се стори изведнъж по-лек и поносим.

— Престанете с вашите цинизми. Не ми разваляйте поне тая вечер.

— Добре, добре — казвам и плътно я обгръщам, като усещам тялото й под простата поплинена рокля, която за щастие много не се хвърля на очи в полумрака.

Танцът свършва я ние се връщаме на малката масичка до бара.

— Още едно уиски?

— Мерси. Предпочитам нещо разхладително.

— Два шуепса! — казвам на минаващия келнер.

— И един скоч! — чувам зад гърба си мек женски глас.

Обръщам се. До масата в коктейлна рокля от бледорозова дантела е застанала Франсоаз. Каква жена! Всички цветове й отиват. Но в момента това не ми прави никакво впечатление. По-точно казано, направо съм отровен.

— Какво, няма ли да ме поканиш да седна? — запитва Франсоаз. — Или си забравил, че тази вечер си ми определил среща?

— Утре вечер — поправям аз, като й хвърлям убийствен поглед.

— Тази вечер, а не утре вечер — настоява Франсоаз, като си взема един стол и се разполага до масата. — Многобройните връзки, скъпи ми Емил, водят до хаос в личния живот. Казвала съм ти го и друг път.

Тя поглежда към Лида, по-точно към жалката поплинена рокличка, с оня израз на презрително съжаление, на който са способни само жените, и добавя:

— Но щом си я объркал вече, поне запази хладнокръвие. Запознай ни де!

Запознавам ги, като забелязвам с уплаха, че Лида е готова да се разплаче.

— Вие май нещо се разстроихте — казва Франсоаз и отново я поглежда. — Не си заслужава. Правете като мене; не го вземайте много сериозно и всичко ще бъде наред.

Келнерът донася напитките и се отдалечава.

— Мисля, че ще е най-добре да си ходя — прошепва Лида, като едва сдържа сълзите си.

— Ще те отведа — казвам.

— Заедно ще я отведем — поправя Франсоаз. — Макар че тая вечер страшно ми се танцуваше.

Тя отпива от скоча си и поглежда отново към Лида:

— Ще ви отведем, не се безпокойте. Колата ми е навън. Почакайте само да си поема дъх и да изпуша една цигара.

— Ти седни отзад — нарежда ми чернокосата, когато след малко излизаме и отиваме до новия й ситроен.

Подчинявам се и додето колата лети из нощните улици, гледам разсеяно разкошната висока фризура на Франсоаз и едва сдържам желанието си да хвана тая фризура и добре да я поиздърпам. Лида седи до чернокосата съвсем като мъртва.

Колата спира на рю дьо Прованс и аз слизам да съпроводя девойката, но тя прошепва дори без злоба, а някак съвсем апатично:

— Вървете си. Не искам да ви виждам.

Дочаквам я да се прибере и се връщам в ситроена.

— Франсоаз, ти си истинско чудовище! — казвам аз, докато чернокосата стремително потегля.

— Остави тия любовни признания — спира ме тя. — Аз просто си гледам работата. За разлика от тебе.

— Това няма нищо общо с работата.

— Напротив, това е част от работата. Иначе за какво ще го правя? Така, с един малък скандал, връзката ни изведнъж ще получи оная популярност, която в случая е за нас най-доброто прикритие.

Тя кара бързо и ловко, като гледа внимателно пред себе си. Което не й пречи да наблюдава и мене.

— Ама ти май наистина си опечален — забелязва чернокосата почти с изненада.

— А ти сега ли откриваш, че човек може да има и някакви човешки чувства?

— Не човек от нашата професия — възразява Франсоаз.

И после добавя сухо:

— Трябва още тая нощ да те запозная с инструкциите. От утре влизаш в действие.