Богомил Райнов
Господин Никой (8)

ОСМА ГЛАВА

Излегнал съм се в едно от бледорозовите кресла и съм вперил очи в картината насреща, като се пазя да не ги затварям, защото знам, че тутакси ще заспя. Картината насреща е една „Къпеща се“ от Реноар — репродукция, разбира се. Подозирам, че Франсоаз я е избрала само защото подхожда по розовия си цвят на общия тон на интериора. Къпещата се, както става обикновено по картините, не се къпе, а само дава вид, че изтрива едрите си червеникави телеса. Тя е изписана преливно и замъглено, по реноаровски, но аз я виждам още по-замъглена, само като смътно розово петно върху благородно сивия фон на тапетите.

— Но ти спиш! — чувам внезапно един женски глас. — Господи, така те видях още първия път и така ще те видя последния…

— Надявам се, че последният път не е днешният — промърморвам сънливо, като с мъка отварям очи.

Франсоаз е загърната с бяла хавлия и черните й коси са увити също с бяла кърпа. И макар че бялото не е никакъв цвят, а просто липса на цвят, но тя ми се струва страшно очарователна. На тая жена всички цветове й отиват.

Аз дремя тук в това сиворозово студио сигурно вече от цял час, но ние сме разменили с Франсоаз само няколко реплики, и то главно ругатни от нейна страна по повод моите неочаквани визити в най-необичайните за тая цел часове на денонощието.

После, за да ме накаже или за да използува ранното си ставане, Франсоаз бе влязла да се къпе, докато аз трябваше да чакам и да се развличам с „Къпещата се“ на Реноар.

— Какво ще ми предложиш да пия? — питам аз, като виждам, че домакинята се запътва към кухнята.

— Витриол. В момента на пиенето е малко неприятен, но ще ти спести всички тия адски мъки, които тепърва те очакват.

— Никой не знае какво го очаква — отвръщам безгрижно.

От кухнята се разнася неприятният шум на електрическата мелница за кафе, напомнящ стърженето на зъболекарски свредел. После се чува плисъкът на водата от крана и съскане на мокър съд върху колелото на печката. Накрая Франсоаз отново се показва на вратата.

— Предполагам, че имаш смътна представа за правилата на играта — подхвърля чернокосата. — Ако успееш, ние сме с теб. Ако попаднеш в клопката, все едно, че не се познаваме.

— Знам. Тъкмо тая твоя вярност до гроб ме крепи в трудните мигове. Впрочем, защо са нужни тия пояснения?

— Защото подушвам, че си направил някакъв гаф. Иначе не би дошъл да ме будиш в зори.

— Вярно. И то какъв гаф! Снощи…

— Извинявай — прекъсва ме тя, — но недей преди кафето. Преди кафето не мога да слушам глупости и неприятни неща.

Тя отново изчезва в кухнята и аз отново отправям поглед към „Къпещата се“, като правя опит да поразсъждавам върху въпросите на живописта, за да не заспя. Собствено казано, една жена може да има такова червено тяло само ако е предварително потопена в кипяща вода, нещо, което се практикува обикновено не с жените, а с раците. И все пак тая руменина е приятна и отморяваща, особено ако почнеш да я гледащ просто като едно смътно петно.

— Горкият! Пак е заспал!

— Пак ли? — избърборвам недоволно, като отварям очи. — Какво ти „пак“, когато вече две нощи не съм мигнал.

— Трябва да ти напомня, че покрай тебе и аз спя зле напоследък… Хайде, яж!

Закуската е сервирана и доставена от кухнята върху малка масичка на колелца. Изобщо в това студио всичко е добре организирано, като се изключи обстоятелството, че до масичката няма креват. Почвам да ям сънливо, без да усещам добре какво точно ям, без да усещам нищо освен горещото и ободряващо кафе.

Кафето, изглежда, наистина ме събужда, защото отново си спомням за гафа си и почвам да разправям на Франсоаз за снощната нежелана среща с Гарвана и Смока в сянката на богаташкия дом.

— Ти си оставаш пълен дебютант в професията — въздъхва Франсоаз и пали цигара. — Как може да не усетиш, че са били подире ти.

— Не са били подире ми. Чакали са там и са обикаляли наоколо.

— Разбраха ли, че подслушваш?

— Не допускам.

— Могли са лесно да го разберат.

— Бях пуснал апарата съвсем тихо.

— Могли са лесно да го разберат — повтаря Франсоаз. — Додето си се хранел в ресторанта.

— Кутията за ръкавици беше заключена със секретен ключ.

— Секретен ключ!… — Тя свива презрително устни. — Могли са да задигнат цялата кола…

— Всъщност те го направиха…

— А, така ли? — Жената ми отправя убийствен поглед.

— Само че вече бях прибрал апаратурата.

— Къде е тя сега?

— В къщи. Под паркета.

— А другото?

— Другото за жалост остана в ягуара. Но не вярвам да го открият.

— Не вярваш… Дръж се здраво за недоверието си.

— Извинявай, но не можех да се въртя около колата под погледите на онези типове, за да се разкрия до край.

— Ти вече достатъчно си се разкрил. Къде всъщност си пъхнал пистолета?

— В една нова кутия за масло „Шел“.

— Аха, в маслото! Понеже знаеш, че оръжието трябва винаги да бъде добре смазано. Ти си наистина прекалено интелектуален за тая професия.

— Стига с тия безсолни остроти — казвам. — В кутията няма масло, а парцали.

— А как си обясняваш, че не са задигнали колата ти още пред ресторанта, ами едва по-късно, пред квартирата ти?

— В началото не са имали нареждане да правят това. После са получили нареждане и са го направили.

— Но за да е променено нареждането, вероятно междувременно нещо се е случило. Какво се е случило?

— Нямам понятие. Всъщност случи се нещо, но то не е във връзка с колата ми…

Запалвам една от моите „зелени“, като мислено пожелавам на Мери Ламур добър шанс, защото в противен случай…

— Казвала съм ти да го оставиш тоя номер на напрежение!

— Франсоаз, Димов е убит.

Жената ме поглежда с такъв поглед, че го усещам как излиза през тила ми.

— Ти ли свърши това?

— Не говори глупости.

— А кой?

Разказвам накъсо и тая история, без да скривам и действията си за прикриване на убиеца.

— Следствието — казвам — не бива да се насочи към артистката…

— Защото и тя е от твоите любовници…

— Хайде, пак глупости! Защото в наш интерес е съмнението — ако има съмнение — да падне върху хората от Центъра, а не върху случайни жертви като Мери. Това ще доведе докрай верижната реакция…

— Боя се в тая верижна реакция от убийства ти да не бъдеш четвъртото звено.

— Може и да бъда, ако не ми помогнеш да намеря колата си. Без кола съм като с вързани ръце.

Франсоаз става и отива към спалнята, където е телефонът, но преди да телефонира, грижливо затваря вратата подире си. Ужасна жена. Груба и подозрителна като данъчен агент.

Тя съмнително дълго се бави в спалнята, но когато отново се появява, откривам причината. Франсоаз е освободила разкошната си коса от бялата кърпа и е облякла хубав копринен пеньоар на сини и бели цветя.

— Скъпа моя, ти си ослепителна в тоя пеньоар — избъбрям аз. И тутакси добавям: — Ще стане ли нещо с колата?

— Не бързай. Наредено е.

Тя сяда срещу мене, слага крак връз крак и ме поглежда замислено:

— Всъщност ти би следвало да бъдеш доволен от развитието на нещата. Противниците ти един подир друг излизат от строя. Значи, би следвало да бъдеш доволен.

— Не съвсем. Димов трябваше да бъде компрометиран с издаването на някои документи. Димов трябваше да насочи беса си срещу Кралев и да почне борба за унищожението на Кралев. А сега се получи тъй, че Димов беше ликвидиран, а Кралев остана.

— Е, нищо. Кралев пък ще унищожи тебе и историята ще приключи. Идеалът затова е идеал, защото никога не се постига напълно.

— Виж какво, Франсоаз: твоите мили реквиеми ме покъртват наистина, но тая малко преждевременна скръб не бива да замъглява разума ти. В обстоятелствата, при които работя, не виждам начин да направя повече. Аз съм почти изолиран и сам срещу цяла банда. Аз съм разкрит и под почти непрестанно наблюдение. Аз съм…

— Скъсявай! — прекъсва ме чернокосата. — Знам достатъчно добре какво си.

— Важното е — казвам, — че нещата се движат в общи линии към предвидения край, макар и не точно по предвидения от нас начин. На теб ти е добре известно, че аз нито съм очаквал, нито съм търсел кръвопролития. Достатъчно беше тия хищници взаимно да се дискредитират. Но тъкмо понеже са хищници…

— Скъсявай! — прекъсва ме отново Франсоаз.

— Така или иначе, Центърът е на път да бъде окончателно ликвидиран в досегашния си вид. Начело с Младенов ще се формира един нов Център, точно такъв, какъвто го желаете — един Център, изцяло подчинен на вас.

— А не мислиш ли, че когато Младенов поеме властта, ти можеш да му се сториш излишен?

— Младенов сам е напълно безпомощен и той си дава сметка за това, когато е насаме със себе си, сега още Младенов има лукса да избира между двама помощници — аз и Кралев. Но когато помощникът остане един, изборът ще бъде решен от само себе си.

— Добре — кима Франсоаз, — ще чакаме да остане един помощник.

Тя запалва нова цигара и издишва към мене гъста струя дим.

— Ти, разбира се, си направил известен оглед в квартирата на Димов. Какво интересно откри?

— Нищо повече от това, което вече знаем. Не разполагах с време за подробно изследване.

— Добре. Нашите хора ще извършат изследването. А сега разкажи ми какво точно говориха ония тримата.

Макар че тоя въпрос идва в края на разговора, аз го очаквам от самото начало и съответно съм се подготвил: предавам подробно репликите, които съм чул, с изключение на тия, засягащи операцията „Незабравка“. Всъщност, понеже знам задълженията си, споменавам и операцията, но с една малко смътна фраза:

— …Ставаше дума и за обмислянето на някаква операция, но не можах да чуя нищо определено, защото тъкмо тогава ония дойдоха…

Не мога да си позволя да кажа повече, защото ме е страх, че ако шефовете на Франсоаз и Льоконт узнаят преждевременно подробностите по операцията, могат брутално да се намесят и да провалят целия ми план. Не е нужно тъкмо преди края да създавам ситуация, при която Кралев би могъл да се изплъзне. Аз имам да уреждам сметки с тоя човек.

За моя изненада и облекчение Франсоаз не проявява особен интерес при споменаване на операцията.

— Хубаво — промърморва тя и пуска още една струя дим в лицето ми. — Да видим сега оттук нататък.

Излагам набързо плана за най-близките си действия. Франсоаз кима или прави къси бележки. После, когато свършвам, тя отново ме поглежда с оня поглед, който пронизва очите ми и излиза от тила ми.

— Добре. И помни какво ти казах: хлътнеш ли, знай, че си сам. Ако се опиташ да се позовеш на нас, това само ще отегчи положението ти.

Тя изгася цигарата си и става.

— В случай, че има нещо, можеш да ми телефонираш. До обед съм тук. Ще бъда в къщи и след седем вечерта, ако ти трябвам по работа.

— Трябваш ми — промърморвам, като също ставам. — Ужасно ми трябваш.

И прегръщам раменете й през копринения пеньоар. Тя ме улавя за ръката и деловито поглежда часовника ми:

— Всъщност бих могла да те позабавлявам един час. Макар че с всички тия твои женски връзки ти съвсем не го заслужаваш. Какво да правя, такава съм: умирам за дебютанти.

Аз също умирам за такива нежни женички. Затова затягам прегръдката, като мисля разсеяно, че на такива като нас не е писано да останат насаме дори в леглото. Може би тъкмо затуй Франсоаз никога не изрича нежни думи, уверена, че в същото това време един магнитофон наблизо се върти, готов да запечата за вечността отлитащия миг. „О, миг, поспри!“, както бе казал Фауст или някой друг.

* * *

Когато някой върви по петите ти, логично е да се стремиш да му се изплъзнеш възможно най-бързо. Понякога обаче по-просто е да тръгнеш насреща му и да кажеш: „Здрасти, как е работата?“

Моят случай е тъкмо от тоя род. След като предната вечер съм заловен на местопрестъплението, след като съм бил следен из целия град, след като най-сетне ми е била задигната колата от хората на Центъра, аз отивам към десет часа в същия тоя Център, позвънявам, минавам нахално край Гарвана, който ми е отворил и ме гледа зяпнал от учудване, и спокойно влизам в стаята си. Хвърлям на масата купчината нови броеве, току-що взети от печатницата, сядам на стола и поставям краката си върху бюрото, според изискванията на най-доброто американско възпитание. Малко по-късно в стаята влиза Младенов. Вестта за убийството на Димов очевидно вече е стигнала до Центъра, защото Младенов е поизправил костеливата си снага и в походката му се долавя достойнството на истинския шеф. Той поглежда с явен укор поставените ми на масата крака, но понеже не благоволявам да променя позата си, минава на въпроса:

— Емиле, мисля, че се разбрахме: твоето по-нататъшно оставане в Центъра е нежелателно.

— Както виждам, ти май вече си ръкоположен за шеф — отвръщам аз, без да се стряскам от важния му вид.

— Има нещо такова. Тази заран тук станаха някои разговори с отговорни хора и ръководството бе поверено на мене. Между другото ми беше напомнено, че ти трябва да бъдеш незабавно отстранен от Центъра. Следва да ти кажа, че дори от страна на едного — старецът натъртва на местоимението — бяха направени обидни намеци, че съм бил под твое влияние. Това още повече налага да напуснеш незабавно Центъра.

Би трябвало да отговоря: „Осигурих ти, значи, добро наследство и шефско място, а сега ми обръщаш гръб. Чакай, старче, тия работи така не стават.“ Но това са детинщини и после, човек не може да приказва свободно в една стая, където всичко се подслушва. Затуй се задоволявам да измърморя:

— Умрял съм ви за Центъра. Донесох екземпляри от новия брой, защото такава ни беше уговорката. За другото не се вълнувай. Можеш да смяташ, че не се познаваме.

Младенов понечва да изяви някакъв лицемерен протест, но пресметливостта му надделява и той казва сухо:

— Така ще бъде най-добре. Впрочем, ако не бързаш, почакай десетина минути. Кралев искаше да говори с тебе.

Новият шеф ми кима леко и си излиза. Този път гърбът му е още по-изправен, защото от него е паднало бремето на една главоболна дружба.

„Защо не, ще почакам — казвам си аз. — Човек никога не знае какво може да излезе от един разговор.“

Кралев очевидно е някъде навън. Той обаче не ме принуждава дълго да чакам, защото само няколко минути по-късно нахълтва в стаята и се изправя пред бюрото ми, сложил заканително ръце на кръста си. Черните му очички са кръвясали от злоба, снопче от рядката му мазна коса се е спуснало над челото. Тоя заплашителен вид не ме вцепенява, защото друго не съм и очаквал. По-изненадваща се оказва репликата му:

— Къде е момичето?

Сега я втасахме. Очаквах да чуя „къде беше снощи?“ или „кой уби Димов?“, но не и „къде е момичето?“

— Омъжи се — отвръщам студено.

— За кого се омъжи? — пита Кралев и прави крачка към бюрото.

— За Младенов.

— Ти идиот ли си бе! — изкрещява ми Кралев, който явно не може да се владее повече. — Как може дъщерята да се ожени за баща си?

— А, ти за дъщерята ли питаш? Аз пък мислех, че се интересуваш от Мери Ламур.

— Слушай — изръмжава чернокосият през зъби — не се опитвай да ме правиш на диване! Къде е момичето?

— Ако става дума за Лида — нямам понятие.

— Лъжеш!

— Аз лъжа само при нужда — уточнявам спокойно и вадя цигарите си. — А в случая такава нужда липсва. Може би щях да знам нещо по-определено за момичето, ако твоите двама глупаци не бяха се напъхали, дето не им е работа.

— Какви ги дрънкаш?

— Ей такива, на̀! Вчера следобед бях в „Колизе“ с една приятелка и току изведнаж, гледам: Лида. Дошла да ме търси, понеже знаела, че следобед ходя в „Колизе“, и искала да води с мене сериозен разговор. Казах й, че заради нейния разговор не мога да си зарежа приятелката. Но понеже Лида настояваше и понеже ми се видя разтревожена, обещах да намина по-късно към тях. „Аз, вика, не съм вече при татко. Живея временно в един хотел близо до Етоал.“ „Добре, казвам, ще дойда в хотела.“ „Не искам, вика, да идваш в хотела.“ „Е, тогава кажи какво искаш — казвам, — защото виждаш, че не съм сам.“ И тя ми посочи улицата, дето да се срещнем, и се разбрахме за часа и сигурно щяхме да се срещнем, ако твоите типове не бяха ме притиснали.

— Лъжеш! — повтаря Кралев но тоя път не тъй уверено, защото, изглежда, съобразява.

— Казвам ти самата истина. Пък ти, ако искаш, вярвай.

— Ти си тарикатче, ама от глупавите — промърморва Кралев. — Около Етоал няма един милион хотели. Всичките ще ги проверим и ако се окаже, че лъжеш, приготви си молитвата.

— Не вярвам да се е записала с името си, щом е избягала — подхвърлям аз.

— Няма значение с какво име се е записала. При всички случаи ще я открием. Освен ако си излъгал. Тогава…

— Добре — прекъсвам го. — Това за молитвата вече го каза. Ето ти готовите броеве. А сега нареди на онези глупаци да ми върнат колата.

— Каква кола? — учудва се престорено Кралев.

— Тая същата, моята, дето си заповядал да ми я задигнат.

— Тук друг издава заповеди. Защо не се обърнеш към Димов?

Чернокосият ме поглежда изпитателно, обаче много си въобразява, ако мисли, че ще ме хване.

— Защо да се обръщам към Димов? Не съм вчерашен. Знам кой ги забърква кашите.

— Друго знаеш ти! — изревава в лицето ми Кралев. — Иначе би отишъл при Димов, и то още тая заран, защото Димов е по-отстъпчив от мене. Но ти знаеш, че Димов го няма, че Димов е на оня свят! Кой го прати на оня свят, ти ли?

Кралев, се е надвесил заплашително над бюрото и аз едва устоявам на желанието да си вдигна крака и да го ритна в четвъртитата челюст.

— Не ме пръскай със слюнка — казвам. — Говори по-отдалеч. И най-важното, недей говори глупости. Това, че Димов е отишъл на оня свят, от тебе го научавам. И ако някой насилствено го е пратил на оня свят, не е никак трудно да се разбере кой е тоя някой.

— Не е трудно, добре го каза. Ти си му светил маслото.

— Виж какво, Кралев: ти вероятно убийствата ги разбираш по-добре от мене и сигурно знаеш, че за предумишлено убийство е нужен мотив. Ти знаеш също тъй, че аз нямам никакъв мотив да очиствам Димов. А одеве, когато ти казах, че Младенов се е оженил за Мери Ламур, защо се направи на ударен, сякаш все едно не си чул?

— Защото това е пак една от лъжите ти…

— За този брак в кметството на Девети арондисман има акт под номер 5311. Тоя брак е сключен едва вчера заранта. По силата на тоя брак нашият Младенов се докопва до една богата наследница, ако са верни приказките, че Димов е завещал всичко на Мери. Ясно ли ти е? Ясно ти е, разбира се, само че ти умееш да се правиш на глупак, когато ти отърва.

— Я си дръж езика! — изръмжава Кралев, но мисълта му, изглежда, е заета с друго.

— Нареди да ми върнат колата! — напомням аз.

Той ме поглежда разсеяно, като че не разбира думите ми, после казва безучастно:

— Колата ти е долу на улицата. Вдигай се и заминавай. Повече да не си стъпил тук.

* * *

Моята таратайка наистина ме чака долу, сякаш нищо не е станало. Когато няколко минути по-късно потеглям, забелязвам в ретровизьора, че съм си намерил това, което съм търсил: пежото на Гарвана се движи неотстъпно подире ми, без дори особено да се прикрива. Тая история за срещата с Лида бе удобна за момента, но тя ми осигури и един нежелан надзор, най-малкото до края на деня.

Ягуарът ми се движи бавно по мрачния улей на рю дьо Паради, която напускам завинаги. Нещо като повторно изгонване от рая, при това без компанията на никаква Ева. Едно безшумно изгонване от кристално-порцелановия рай, където дори не съм успял да поразходя слона на своите мечти. Макар че, казано преносно, немалко нещо вече е изпотрошено специално в онова предприятие, наречено ИМПЕКС.

Когато някой те следи, редно е да не даваш вид, че си го забелязал, за да не му накърняваш самочувствието. Но когато преследвачът е дръвник като Гарвана, тая учтивост става излишна, особено ако работата ти налага да се усамотиш.

Все пак аз продължавам да карам бавно, без да обръщам никакво внимание на пежото, за да притъпя бдителността на дръвника. Едва когато излизаме пред Операта и се уверявам, че Гарвана е през две коли зад мене, аз, заел удобна позиция, потеглям стремглаво на червено. Полицаят изсвирва пронизително, но движението тук е такова, че той не може да се занимава с мене. Ягуарът ми с пълна скорост поема по авеню дьо л’Опера, преминава цялото авеню, пресича Риволи и площада Карусел и излиза на кейовете. Щом Гарвана дотук не е успял да ме настигне, оттук нататък това ще бъде съвсем невъзможно, защото движението по кея е много по-леко, а моята таратайка е изумително чевръста.

Надувам колата с непозволена скорост, както впрочем правят и всички наоколо, стигам Бастилията, минавам по Доменил, пресичам гората Венсен и излизам на Марна. В делничен ден тук е безлюдно и тихо. В почти неподвижните масленозелени води на реката плуват тъмните сенки на дърветата. Плажът-къпалня е пуст. Малките бирарийки — също.

Поемам по тесния асфалтиран път край реката, изминавам към километър, после отбивам встрани и спирам ягуара сред една полянка между храсталака. Трябва да се справя с последната задача, останала неизпълнена снощи. Трябва да пусна в ход останалата част от техниката си, защото не знам какво ме чака.

Въоръжавам се с отвертка и пропълзявам под ягуара. Винтовете, с които гаражистът е монтирал металическата кутия, се развинтват лесно, но още при самото им развинтване имам чувството, че кутията е ненормално лека. Нищо чудно, защото тя се оказва празна.

Значи, колата ми е върната след щателен обиск и съответно изземване. Захвърлям кутията в храсталака и отварям багажника. Тенекията за масло и пистолетът в нея са налице, но това съвсем не ме успокоява. Загубата на техниката под шасито е за мене тъй съдбоносна, че поставя под съмнение изхода на цялата операция.

Единствената ми утеха при такива тежки случаи е, че и те са били предвидени — въпреки цялата им невероятност — и че все пак продължавам играта. Това не е особено голяма утеха, но по липса на друго…

Трябва поне да използувам обстоятелството, че за момента нямам зад гърба си опашки като Гарвана или Смока. Затварям багажника, качвам се в ягуара и потеглям към предградието Ножан. Намирам с питане местната пощенска станция, поръчвам бърз разговор с Марсилия и се свързвам с Лида, за да разбера спазва ли инструкциите и да й дам някои добавъчни напътствия. После отново се качвам на таратайката и се връщам в града, избягвайки улиците, където бих могъл да се сблъскам с неприятни познати. Стигам до гарата „Сен Лазар“ и гарирам в рю дьо Ром, изобилствуваща с радиопринадлежности също както рю дьо Паради — с порцелани.

Микрофончето, малкият усилвател и няколкото метра жица, която си набавям, биха накарали вероятно всеки колега да се усмихне подигравателно, но понякога се налага човек да действува с подръчни материали като прост любител. Заключвам пакетчето в кутията за ръкавици и наново подкарвам. Спирам на площад Сен Огюстен и влизам в едно кафене, за да изконсумирам всекидневния бифтек с пържени картофи. Следобеда въпреки двойното кафе ужасно ми се доспива и аз решавам, че мога да си позволя два часа сън, преди да минем нататък.

Когато гарирам пред къщи, установявам без особена изненада, че двама познати по лице емигранти вече очакват пристигането ми, инсталирани с вестници в ръка в един очукан опел рекорд. Те ме поглеждат само за справка и аз, несмущаван от никого, изкачвам вечните деветдесет и две стъпала.

Преди да се отпусна в леглото, проверявам за всеки случай дали апаратурата е на мястото си под газовата печка. Апаратурата си лежи там, дето съм я оставил. Но печката е премествана в мое отсъствие. Косъмчето, което съм използувал като белег, липсва.

* * *

Следващият подред. Следващият и този път не съм аз. Изпращаме Димов. Димов също ще почива недалеч от Хайне и Стендал. Това е за него една добра възможност да се запознае на оня свят с имената на някои автори, които приживе едва ли е чувал.

Версията на нашия домашен лекар с голямата глава и тъмните очила и този път е „сърдечен удар“. Тоя човек очевидно няма в джоба си други диагнози. Пробитото слепоочие е позатрупано с цветя и не личи. Изобщо излишно е да се вдига особен шум около семейните разпри. Но сред емигрантите отново е пръснат настойчивият слух, че и тая смърт е дело на комунистите.

Може би тъкмо затова, а може би и поради туй, че днес няма никакъв интересен мач, на гробището са се събрали над стотина души. Цветът на емиграцията е в пълния си комплект. Не липсвам и аз.

Искрено казано, покойният не фигурираше между моите приятели. Но това е без значение, защото аз изобщо нямам тук приятели. И после, аз съм дошъл не толкова за покойния, колкото за двама-трима от живите. Един от тях, в черен костюм, с благородна старческа осанка и агресивно изхвръкнала напред адамова ябълка, в тоя момент произнася надгробното слово. След като три дни по-рано е говорил за младата гвардия, той отдава днес нужната дан и на старата — на изпитаните борци, към които е принадлежал и покойният, останал верен до гроб на свещените национални идеали. Изобщо — думите не се пестят, понеже нищо не струват и понеже за някои хора няма по-приятно от това да слушат мелодията на собствения си глас, особено когато тя е тържествено траурна.

Самочувствието на Младенов през часовете на нашата раздяла очевидно още повече е нарасло. Той вири нагоре темето си с няколкото бели косъма в края на всяка фраза, сякаш пита „добре ли го казах?“, и често изнася напред костеливия си юмрук, като че се готви да светне някого в носа. Словото добави особен патетизъм в пасажа за тия, които няма да оставят свещеното дело недовършено, при което ораторът очевидно има предвид главно себе си.

Мери Ламур противно на очакванията ми не само не е в първата редица на опечалените, но дори е застанала най-отзад. Когато по някое време при едно бегло поглеждане жената забелязва присъствието ми, тя съвсем непредпазливо се приближава и ми прошепва:

— Трябва да ми помогнеш, Емиле. Попаднах в истински капан.

Озъртам се, но множеството пред нас е изцяло погълнато от надгробното слово, включително Гарвана и Смока, които следят оратора, зяпнали от учудване пред ловкостта му да говори много, без да каже нещо.

— Какъв капан? — питам също шепнешком.

— Твоят Младенов иска да му прехвърля цялото наследство. „Ако не, вика, ще те предам на полицията.“

— Не бой се. Докато получиш наследството, ще има поне два-три дни формалности.

— Два-три дни не са много.

— Достатъчни са. През това време аз ще укротя стареца.

— Сигурен ли си?

— Щом ти казвам.

— Умирам от страх. Ще ме предаде, без да му мигне окото.

— Не бой се. Плаши те само. И изобщо, точка по въпроса. Ако се боиш, довечера не се прибирай при Младенов. Върви другаде. Иди в хотел „Насиоиал“. Голям хотел, никой няма да те усети. По някое време и аз може да намина.

— Така ще направя. И ела непременно. Само на тебе разчитам.

Мери Ламур ме поглежда по начин съвсем неуместен за кътчето, дето се намираме, но аз я приканвам с очи да се върне на мястото си и тя се подчинява.

В скръбната тишина бодро прозвучава призивът „вечна да бъде паметта ти!“, подир което следва ритуалът на спускане тялото и най-сетне познатият тропот на буците пръст върху капака, един, общо взето, глух тропот, но значителна по-съдържателен от всякакви слова.

Множеството се запътва към изхода. Аз скромно чакам отстрани да се източат величията. Кралев и Младенов вървят заедно и разговарят. Когато наближават до мене, Кралев хвърля едно око насам, но като че не ме вижда, и казва нещо на Младенов. Онзи поглежда часовника си и кима. Логично е да се предположи, че си дават среща. Неизвестно е само къде и кога.

Всъщност независимо дали ще има среща или не, и независимо къде и кога ще бъде тя, моят план е предварително установен. Той е твърде прост, защото е съставен по правилото „ще правиш това, което единствено е възможно да правиш при дадените обстоятелства“.

Явяването ми на погребалната церемония цели между другото известен практически ефект: да покажа на някои хора, че нямам никакъв интерес да се крия повече и че пет пари не давам, ако продължават да ме следят. Когато потеглям с ягуара си към площад Клиши, установявам, че опелът на двамата непознати емигранти е изчезнал. Няма го и пежото на Гарвана. Аз обаче не бързам да се радвам на свободата си и наблюдавам в ретровизьора пейзажа зад гърба си, както и таксито пред мене, в което се е настанил Младенов. Постепенно в хаотичното движение на улицата отдире почва да ми се натрапва в очите един често повтарящ се елемент. Това е банална сива камионетка ситроен, подвеждаща с добродушния си делничен вид. Понякога тя изчезва сред наплива от коли или пропада зад някой завой, но после отново изплува, често пъти едва видима в далечината.

Може да се касае до съвпадение, обаче при дадените обстоятелства туй е слабо вероятно. Проверката на хотелите около Етоал сигурно вече е приключила. Единствената надежда на Кралев да се добере до Лида е да ме следва по петите. Докато тая надежда го крепи, следенето ще продължава, но ще продължава и животът ми. Защото, ако Кралев не разчиташе все още да го насоча на Лида, той сигурно вече би ме пречукал.

Доколкото може да се съди по следваната от таксито посока, Младенов се прибира в къщи. В момента за мене това е възможно най-добрият обрат на нещата, стига да мога някак си да се освободя от сивата камионетка.

Таксито наистина свива към рю дьо Прованс. Без да му обръщам повече внимание, аз продължавам пътя си, излизам на Осман и се насочвам към Етоал. Камионетката е подире ми, макар и твърде назад. Толкова продължително съвпадение на пътищата не може да бъде случайно. Докато съобразявам как да се отърва от камионетката, забелязвам един втори, често повтарящ се елемент, този път в пейзажа пред мене. Това е тъмносиният спортен меркури, който бе ми се мярнал още на Клиши. Значи, блокиран съм от двете страни, като спътникът ми отпред притежава една достатъчно мощна кола, за да мога да се изплъзна с някоя евтина лудория.

Когато две коли те дебнат успешно от далечно разстояние въпреки внезапните ти свивания насам-натам, логично е да се предполага, че са снабдени с необходимата радиоапаратура. Това прави проблема за бягството още по-сложен. Не ми остава нищо друго, освен да се простя с колата и да се върна към традициите на славната пехота.

Междувременно загубвам всякакъв интерес към площад Етоал. Намерението ми да създам впечатление, че отивам да посетя в тоя квартал Лида, след което да изчезна безследно, отпада. Да се простя с колата си, това съвсем не значи да я зарежа на другия край на града. Свивам по рю Тронше. Когато стигам Мадлената, установявам, че тъмносиният меркури е отново пред мене. Продължавам пътя си, без да давам признаци на паника, и додето въртя с една ръка кормилото и чакам на светофарите, отключвам кутията за ръкавици и прибирам купените заранта съоръжения в джобовете си. Не забравям и опаковката, тъй като напечатаната върху нея фирма на радиомагазина може да прозвучи някому твърде интригуващо.

Сега колана е чиста. Остава само да я приютя някъде. Завивам зад Борсата и влизам в рю Вивиен. Тъмносиният меркури е изчезнал някъде встрани, но камионетката е на стотина метра зад мене. Гарирам внезапно в първото ми попаднало място, изскачам от колата и се вмъквам в пасажа Вивиен. Пасажът е дълъг, но счупен надве под прав ъгъл. Точно на ръба на тоя прав ъгъл има една стара антикварна книжарница, чиито витрини са добре задръстени с лавици прашни книги. Писано ми е било да почета паметта на Тони, като повторя номера му. Влизам в книжарницата с нехайния вид на човек, надникнал тук от любопитство, и почвам да преглеждам томовете на рафта в ъгъла, без да си давам труд да чета заглавията. Книжарят, един възрастен здравеняк с добродушно лице, не ми обръща никакво внимание. Той е потънал в разговор с един също тъй възрастен клиент относно фантастичната цена, на която било продадено първото издание на „Цветя на злото“ на еди-кой си търг. После разговорът се прехвърля върху самия Бодлер и неговото място във френската поезия, като единият от опонентите го смята за парнасист, а другият за символист. В момента обаче моят ум е зает не толкова с „Цветя на злото“, колкото с едно не по-малко зловещо цвете, носещо невинното име „Незабравка“. Това ми пречи да следя през процепа между две лавици движението по пасажа. Няколко минути по-късно един непознат човек минава край витрината с характерната походка на преследвач, който само от приличие не се впуска да тича. Малко по-сетне втори човек минава със същата походка, но в обратна посока.

Аз вече съм прехвърлил целия горен рафт и минавам към следващия. В подобни мигове не е полезно да се проявява нетърпение. В това отношение примерът с Тони е достатъчно назидателен. Едно по-бързо излизане — и започва поредицата от причини и следствия, която те изпраща на оня свят. Може би нещастието на Тони е, че бе се пъхнал в книжарница, а не в бистро. Ако беше влязъл в бистрото, имаше всички шансове да се запие, а в една книжарница какво може да направиш, освен да се завъртиш и да си излезеш.

— Търсите ли нещо? — запитва ме услужливо старикът, забелязал най-сетне присъствието ми.

— Търся първото издание на „Кандид“ — отвръщам, за да кажа нещо.

— Ха-ха-ха, аз също! Ако го намерите, съобщете ми.

Той ме поглежда, като че съм казал кой знае каква смешка, и добавя:

— И запомнете за сведение, че първото издание на „Кандид“ няма размерите, нито обема на теченията от „Илюстрасион“.

Благодаря за информацията и си тръгвам. За всеки случай излизам от другата страна на пасажа и след малко се озовавам в градината на Пале Роаял. Градината е заобиколена с дълги аркади, където нарядко се мяркат самотни пешеходци и където отдалече виждаш има ли някой пред тебе или подир тебе. Изминавам за справка цялата аркада, стигам до площадчето Пале Роял и вземам такси.

— Хубав ден, нали? — казва възрастният шофьор и подкарва с трясък старото купе.

Този е от приказливите.

— Чудесен! — избъбрям, като мисля обратното.

* * *

Ключът издайнически изскърцва в ръждивата брава, но по стълбището за щастие няма жива душа. Влизам в тъмното помещение и заключвам отвътре. В дъното има една друга врата — вероятно за черната стълба. Натискам за всеки случай бравата и установявам, че и тази врата е заключена. Наблизо има електрически бутон, но аз не се решавам да проверя дали работи. От малкото таванско прозорче, заградено с дебели ръждиви решетки, идва засега достатъчно светлина.

Трябва да побързам, защото вече почва да се здрачава и светлината на прозореца скоро ще угасне. При това всяко забавяне намалява шансовете ми да чуя онуй, което бих чул, ако пипам по-чевръсто, в случай че долу наистина стане някаква среща и че тя още не е станала.

Помещението вероятно от години не е използувано, защото е цялото в паяжина. В единия край са наблъскани два стари шкафа, няколко изпочупени стола и купчина книги и вестници, потънали в такъв прах, че дори и антикварят от пасаж Вивиен едва ли би им обърнал внимание. Моето собствено внимание в момента е насочено към няколко комина, долепени до стените на таванското помещение. Възстановявам мислено устройството на Младеновия апартамент и решавам, че коминът, свързан с камината в хола, е вторият отдясно.

С помощта на джебния си нож и с известно количество търпение успявам да освободя от градежа на комина една тухла, а после и още една, като се пазя да не вдигам излишен шум. Скачвам на единия край на жицата микрофона и го спускам в отвора дотолкова, че да не се появи издайнически през камината. После го закрепям, като го връзвам за едно от креслата ветерани, а на другия му край закачам слушалката-усилвател. След което се инсталирам сам върху прашния ветеран, нагласям слушалката на главата си и предпазливо запалвам цигара. Дори не съм сънувал, че таванската ми мисия ще протече при такива удобства.

Известно време не долавям нищо. После се чува отваряне и затваряне на врата, а после други шумове без значение. Подир туй следва едва различим звън, ново отваряне на вратата и след малко шум на няколко чифта стъпки.

— Тия двамата защо ми ги водиш? — раздава се недоволният глас на Младенов.

— За охрана — прозвучава и тръбестият глас на Кралев.

От което следва да се заключи, че „тия двамата“ са Гарвана и Смока.

Чува се тътрене на столове. Новодошлите вероятно се разполагат.

— Уилямс още го няма… — казва след малко старецът.

— Уилямс няма да дойде — отвръща сухо Кралев.

— Как така няма да дойде? Нали трябваше да уговорим подробностите по операцията?

— Всичко е вече уговорено. Операцията се възлага на мене.

— Че как така изведнаж?

— Ей така изведнаж. Не можем да си играем на разговори. Още утре трябва да замина.

— Е, добре де. А аз нямам ли думата? И защо тогава ми уреждате тая среща?

— За да побъбрем по други работи — отвръща нехайно чернокосият.

— Слушай, Кралев: ако смяташ да я караш както преди, трябва да ти кажа, че много се лъжеш. Ти сам чу тази заран лично от Уилямс, че шеф на Центъра ставам аз. Ръководител в пълния смисъл на думата, разбра ли? Тая практика, ти да разговаряш с Уилямс, а мене само да ме информираш, трябва веднаж завинаги да я оставиш.

— Ще видим това — отвръща сухо Кралев.

— Как тъй „ще видим“? Не чу ли какво каза Уилямс тая заран?

— Това беше тая заран. А сега сме тая вечер. И междувременно се изясниха маса неща.

— Какво се е изяснило? — повишава тон Младенов. — Какво пак се опитваш да интригантствуваш? Ако на Димов тия мурафети минаваха, на мене няма да минат, добре го запомни! На тия твои маниери трябва да се сложи край, разбра ли?

— Аз тъкмо затова съм дошъл, за да сложим край — казва все тъй спокойно Кралев. — Ти си пред края, Младенов. Тази вечер ти е краят!

— Какъв е този театър? — извиква старецът с възмущение, примесено с нотки на инстинктивен страх.

— Не сме дошли за театър — отвръща мрачно Кралев. — Дошли сме да ти изпълним присъдата. Други са я издали, ние само ще я изпълним.

— Присъда за какво? — пита старецът и гласът му звучи вече съвсем уплашено.

— За убийството на Димов. Ти си убил Димов, за да заемеш мястото му. А преди това си се оженил за наследницата му, та да пипнеш и парите.

— Тук има грешка…

— Грешка има, само че твоя. Но прошка няма да има — пуска Кралев хумора си в ход.

— Казвам ти: грешка има — настоява вече в паника старецът. — Димов го уби Мери Ламур.

— Мери Ламур няма нито акъл, нито кураж да свърши такава работа. Мери няма какво да спечели от брака си с тебе.

— Ама не е тъй бе, човек!…

— Убийството на Димов е само едното ти престъпление — продължава чернокосият, без да го слуша. — Другото е още по-тежко: ти вмъкна в Центъра Бобев!…

— Че нали Бобев тая заран го изхвърлих. Аз го изхвърлих…

— Да, но след като го вмъкна. И след като той направи маса поразии и тепърва щеше да направи други, ако аз не бях се намесил.

Кралев навярно в тоя момент е станал или се готви да става, защото чувам стареца да казва:

— Седни, Кралев. Седни да се разберем.

И тутакси след това прозвучава гласът на Кралев, но вече не към Младенов, а към някой друг:

— Хайде бе! Какво чакаш? Да почне да вика ли?

— Стойте… — изкрещява Младенов.

Но в тоя миг се чуват четири тъпи изстрела на пистолет, снабден със заглушител. И подир туй дрезгавият глас на Гарвана:

— Всичко ще се изпоплеска. Другаде май трябваше да свършим тая работа. Тук няма как да я прикрием.

— Какво ще я прикриваш бе, ще я джиросаме на оня мръсник Бобев — обажда се Смока.

Двамата почват да обсъждат на висок глас въпросите, свързани с прикриването.

Свалям слушалката и ставам. В помещението е вече почти съвсем тъмно. Само близко до прозореца все още витае сивосинкава дрезгавина. И в тая дрезгавина с насочен срещу мен пистолет е застанал Кралев.

* * *

— Чу ли всичко? — пита Кралев с тръбния си глас, като държи пистолета насочен към корема ми.

Аз мълча и машинално преценявам наум положението, като търся и най-малките възможности за някакъв изход. Но възможности за изход няма.

— Чу ли? — повтаря по-високо Кралев.

И понеже вижда, че не мисля да отговарям, добавя:

— Ако си чул, значи, знаеш вече процедурата.

Бих могъл да изпробвам някой ненадеен скок, но това е отчаяна работа, защото куршумът още преди скока ще ме прониже и защото даже да не ме прониже, навън сигурно вече дебнат Гарвана и Смока и това, което Кралев сам не е успял да свърши, ще го свършат тримата с общи сили. Все пак внезапното движение си остава единствената възможност. Затова аз внимателно следя жестовете на чернокосия, като дебна съответния момент. Но Кралев също внимателно ме наблюдава. Той, изглежда, е изтълкувал по своему напрегнатия ми поглед, защото изведнаж запитва почти с любопитство:

— Страх ли те е?

Може би това е само игра — мярка се в ума ми. Може би чернокосият е дошъл само да ме поизплаши с тоя пистолет, за да изтръгне нещо. Но тая мисъл също не е утешителна. Ако е дошъл да изтръгне нещо, то ще бъде нещо такова, което аз не бих могъл да му кажа. Значи, пак същото ме чака.

— И аз ли имам присъда? — питам просто за да доловя нещо.

— Смъртна присъда — уточнява Кралев.

— Изглежда, тия присъди ти си ги издаваш и ти си ги изпълняваш.

— Не ги издавам аз — отвръща чернокосият. — Знаеш добре, че не ги издавам аз, и даже си получил предупреждение, обаче умираш да се правиш на абдал.

Аз мълча, като съобразявам, че ако успея да проточа малко разговора, ще стане достатъчно тъмно, за да мога да изпробвам с известен шанс номера на скока.

— Ти мислиш, че много хитро се правиш на абдал — подхваща отново Кралев, — но всъщност това ти се удава само защото си наистина абдал. Ако не беше абдал, щеше по-рано да оставиш одеве слушалките. Това нямаше да те спаси, но поне щеше да ми затрудниш задачата. Ако не беше абдал, щеше да разбереш, че тая гоненица с колите, дето я правиш, е чиста глупост. Ние още оня ден ти бутнахме в колата едно малко нещо, дето вика по етера „пиу-пиу“ и дето отдалече ни казва къде си. Дори да се откопчиш за малко, след туй отново те налапваме. Така те налапахме и снощи, когато бе дошъл да дебнеш.

— Казах ти, че имах среща.

— Да, ама аз не съм абдал като тебе, за да повярвам. А ти повярва например днеска следобед, че сме те оставили на мира, и се изтърси тука, пък ние просто си те чакахме на прозореца на отсрещната къща, за да не се морим да те гоним…

Слушам глупавите му самохвалства с едно ухо, като продължавам да съобразявам. По всичко личи, че камионетката и спортният меркури не са били пратени от Кралев. По всичко личи, че дори да бих успял по чудо да се отърва от чернокосия, то ще бъде само за да попадна в други ръце. Може да не съм се оказал чак абдал, но не съм бил и достатъчно предпазлив. Ако бях залостил с нещо вратата към черната стълба, Кралев не би се добрал тъй леко до мене. Макар че и това едва ли би ми помогнало. Изобщо, върви да се оплачеш на баща си и на майка си…

— Дойдох, за да услужа на Лида — казвам аз, за да кажа все пак нещо. — Лида предполагаше, че ти ще искаш да говориш с баща й по неин адрес, и държеше да знае какво ще решите, и…

— Лъжеш — прекъсва ме Кралев. — Лида не е в Париж. Това го установихме. И то се дължи на твоите мръсни машинации…

— Затова ли ми издадохте присъдата?

— Ти добре знаеш за кое! Ти си предател, Бобев, и сега ще си платиш за предателството.

— Това го чух още когато искахте да ме къпете в банята.

— Тогава обвиненията срещу тебе бяха дребна работа. Тогава те мислехме само за френски агент. А сега разбрахме, че си и български!

— Ти май не си на себе си — казвам тихо. — Освен ако си го измислил съзнателно, за да ми отмъстиш за друго.

— Така да бъде — отстъпва Кралев. — А ти къде пропадна тая заран?

— Питай Гарвана, нали беше по петите ми. Питай твоето „пиу-пиу“, нали всичко ти казва.

— А ти защо не искаш сам да отговориш? Защото отиде да предаваш, така ли? Само че предавателят се оказа в дефицит. Изчезнал яко дим!

В тавана се разнася нещо като кашлица. Кралев се смее с явна наслада, без обаче да ме изпуска от очи:

— Може ли да обясниш за какво ти беше този предавател? Или, хайде, остави това. Знаем, че ти е бил за връзка с България. Кажи поне от кого и кога го получи!

— Тук има някакво недоразумение… — измърморвам, като съобразявам, че в тавана е вече доста тъмно, за да изпробвам при първия удобен случай номера със скока.

Но Кралев може би е отгатнал мислите ми, а може би това е просто съвпадение: един широк ослепителен сноп светлина избухва от лявата ръка на чернокосия и ме обгръща.

— Пречи ли ти? — пита с участие Кралев. — Няма как, неудобно е да говорим на тъмно, пък може и да сбъркам, та да улуча главата ти вместо корема. Аз, знаеш, винаги стрелям в корема: лесно е за улучване и няма отърване, особено ако пуснеш целия пълнител… Та, казваш, недоразумение, а?

Той замълчава и следи известно време мъчителните ми примигвания.

— Мигай повече — съветва ме Кралев. — Така светлината се разредява… Та, недоразумение викаш, а?… Вярно, само че ние го пръснахме вече това недоразумение… Оказа се, че гаражистът работел за вас, а пък жена му работеше за нас. Посещението ти, монтажът на радиостанцията, всичко се изясни. Пречукахме го, за твое сведение, човека, защото така бяхме обещали на жена му. Тя е още млада булка и е лапнала по друг. Човешки работи. Сега пък дойде ред тебе да пречукаме…

— Виж какво, Кралев — казвам, като се стремя да гледам встрани от електрическия фенер. — Ти вече пречука Милко. Пречука го в мое присъствие. Съжалявам само, че нямах възможност да се намеся. Затуй пък уведомих подробно французите. Уведомил съм ги и по това, че си решил да ме ликвидираш…

— Интересно… — избъбря подигравателно чернокосият.

— Имай предвид, че в момента не говоря празни приказки. Аз съм сега в ръцете ти и ти наистина можеш да ме пречукаш, обаче имай предвид, че ако първия път си минал гратис, тоя път ще платиш с лихвите. Само ще те скъсят с една глава, нищо повече.

— Абдал! — изръмжава през зъби Кралев. — Намерил с какво да ме плаши. Че аз не Милко и тебе, ами една дузина такива като вас да пречукам, пак никой няма да ме пипне с пръст бе, абдал! Ти не разбра ли, че комунистите тук не ги броят за хора? Едно куче да ритнеш е по-опасно, отколкото да очистиш един комунист. Намерил и той с какво да ме плаши, абдалът му с абдал! — измърморва Кралев, сякаш се обръща към някой невидим свидетел. — Не мърдай! — изревава внезапно той.

Аз само съм понечил да сложа ръка на очите си, за да си отпочинат от ослепяващата светлина.

— Чувай, тарикатче — казва чернокосият с по-спокоен тон: — Ако искаш да правим пазар, имай предвид, че няма да стане както си го намислил. Изобщо с французите няма да ме уплашиш. Така че, ако искаш да правим пазар, дай да го правим сериозно.

„Значи, наистина се касае до игра — мисля аз, като се опитвам да гледам през мигли, колкото да не изпускам движенията на чернокосия. — Затова Кралев е толкова речовит. Нищо. Играта в момента все пак обещава известна отсрочка.“

— Добре де — измърморвам. — Кажи ти какво предлагаш. И махни тоя фенер от очите ми.

Кралев великодушно откланя на няколко сантиметра снопа светлина, така че сега поне едното ми око е в полусянка.

— Къде е Лида? — запитва чернокосият.

— Това ли ще е пазарът?

— Това. Казвай къде е Лида и ми се махай от очите.

— Чакай, така не става! — спирам го аз. — Казвай къде е Лида и получавай един пълнител в гърба. В корема или в гърба — резултатът е все същият, Кралев.

— Давам ти дума, че няма да стрелям!

— Че какво ще я правя аз твоята дума? Не ми давай дума, гаранции ми дай!

— Какви гаранции? Да не искаш да ти връча пистолета си?

— Не съм толкова жаден — отвръщам. — Достатъчно е да го поделим: на тебе пистолета, на мене — пълнителя. И то след като покажеш, че нямаш друг в джобовете.

— Почваш много да капризничиш! — изръмжава Кралев. — Ще ме накараш да се откажа от всякакъв пазар.

— Виж какво, Кралев: може да се мислиш за хитър, но недей си въобразява, че ще успееш с хитростите си да откриеш Лида. Девойката е на такова място, че и дяволът не може я откри. На всичко отгоре тя до два-три дни ще изчезне и от това място. Окончателно и безследно. Така че ако наистина държиш на нея, недей да изпускаш единствения си шанс.

— Че ти можеш да ме пратиш на баня, както тази заран с хотелите около Етоал.

— А пък ти можеш да провериш. Мястото, където е Лида, има телефонна връзка. Пет минути след като ти го посоча, ти вече ще знаеш там ли е Лида, или не.

Кралев ме гледа пронизително, като преценява думите ми. После, без да изпуска пистолета, поставя фенера между краката си и с лявата ръка набързо ми показва съдържанието на джобовете си.

— И задните джобове! — подканям го аз.

Той неохотно се извръща леко наляво, като изтегля вътрешността на единия джоб, после надясно, като бърка в другия джоб. Там наистина се оказва един резервен пълнител.

— Хитруваш, значи? Тогава какъв пазар ще правим?

— Не хитрувам! Забравил бях, тарикатче такова!

— Хвърли го насам!

Кралев ми подхвърля пълнителя и аз го улавям във въздуха.

— Сега хвърли и другия!

Чернокосият вади пълнителя от пистолета и също ми го подхвърля.

— А куршумът в цевта?

Кралев ме поглежда, като едва се сдържа да не ме прати по дяволите, после с нервен жест дърпа затвора и куршумът изхвръква встрани и се търкулва в тъмното.

— Хайде, казвай! — подканя ме той.

Чернокосият в момента е без оръжие. Бих могъл да скоча върху него и да си поопитам силите, но ще се вдигне шум, а ония двамата сигурно дебнат до вратата. Ще ме надупчат, преди да съм преброил до пет. По-добре е да му кажа. Той ще бъде принуден да излезе, за да провери сведението, а това ще ми даде няколко минути отсрочка и една-две нови възможности за измъкване.

— Казвай де! — повтаря Кралев. — Ако мислиш, че си ме изиграл, имаш много здраве. Моите хора са на линия ей там, до вратата.

И той маха небрежно към вратичката за черната стълба.

— Знам — кимам. — Знам също и това, че като съобщя адреса, веднага ще ги пуснеш да ме очистят.

— Точно така ще стане… ако продължаваш да шикалкавиш. Ключът ти е там, на другата врата. Давай адреса и се измитай!

— Лида е в Марсилия… — казвам.

За по-малко от секунда виждам момичето само в безличната сива хотелска стая, изправено до прозореца и загледано към улицата с мъртвешки бяла светлина на флуоресцентните лампи, с посивялата от прах листовина на дърветата и с олющените фасади на тъжните провинциални къщи. То чака някакво съмнително спасение. То чака мене. А аз в същия миг му изпращам човека, от когото то е избягало.

— Къде точно? Марсилия е голяма! — подканя Кралев.

Още за една част от секундата аз помислям да дам някой фалшив адрес. Но фалшивостта на адреса ще бъде установена тутакси. Единственият ми шанс е да кажа истината. Иначе всичко отива по дяволите.

— Хотел „Терминюс“.

— Телефон?

Съобщавам и телефона.

Едвам съм произнесъл цифрата, и Кралев е вече при вратичката за задната стълба.

— Вземи си слушалката — нарежда ми той. — Така ще чуеш със собствените си уши проверката по телефона. Ако проверката е в твоя полза, ще кажа: „Готово, Бобев“, и можеш да се пръждосваш. Ако не, ясно ти е какво те чака. Във всеки случай съветвам те да не тръгваш, преди да съм казал „готово“. Иначе не отговарям.

Той излиза и затваря бързо подире си, В ключалката щраква ключ, но ключът остава отвън на вратата.

Аз, разбира се, нямам намерение да взимам слушалката, нито да чакам Кралевото „готово“. Въпросът е да използувам няколкото минути живот, които ми остават, додето се извърши проверката. Чернокосият няма да ми види сметката, преди да се е уверил, че е открил скривалището на Лида.

В тавана е тъмно, а на мене ми се струва още по-тъмно след ослепяващия блясък на електрическия фенер. Намирам пипнешком бутона и го натискам. Помещението се изпълва с мъртвешка жълтозелена светлина. Може би предишният наемател се е занимавал с невинна фотография — такива крушки се използуват за фотолаборатории, — но тая светлина при дадените обстоятелства изглежда доста злокобна.

Вратата за черното стълбище се отваря навътре. Довличам единия шкаф и го долепвам до нея, а после подпирам с втория шкаф първия. Барикадата не е твърде солидна, но може да издържи известно време. Надеждата ми е, че ръждивата решетка на прозорчето също ще се окаже не твърде солидна. Тук обаче се излъгвам. Няма никаква възможност да се разбие тая решетка, освен ако се използуват инструменти, каквито ми липсват.

Единственият възможен изход остава вратата към главното стълбище. Приближавам до нея, навеждам се към ключалката и се ослушвам. Отвън не се чува никакъв звук. Доколкото може да се съди от процепа под вратата, стълбището е тъмно. Тъкмо съобразявам дали да си опитам късмета с едно ненадейно излизане, когато дръжката на вратата бавно и предпазливо се раздвижва. Някой опитва дали е заключено и този някой не може да бъде друг освен Гарвана или Смока.

Докато стоя пред изхода към главното стълбище, ключът на другата врата в дъното отново изскърцва.

„Залостил е“ — чува се глухо гласът на Смока за миг и по-късно моята барикада се разтърсва заплашително, защото Смока е блъснал отвън вратата с всичка сила. След първия удар следва втори, после — трети. Шкафовете едва ли издържат повече от няколко такива удара, защото ако има нещо, което да не е дефицитно у Смока, това са мускулите му.

Оглеждам без надежда помещението — прозорецът с масивната решетка, вратата към главното стълбище, зад която ме дебне един човек с пистолет в ръка, и вратичката към черния изход, чиито подпори скърцат и се огъват под напора на грубияна. Трудно е да се измисли по-идеален капан от тоя, в който сам съм се напъхал. Всичко е загубено. Целият въпрос е след колко минути ще дойде краят.

Всичко е загубено. Блуждаещият ми поглед пада върху купчината стари книги и вестници. Може пък не всичко да е загубено. Награбвам трескаво един наръч от вестниците и ги наблъсквам през решетката на прозорчето върху покрива. После ги подпалвам и се връщам за нова партида.

Няколко секунди по-късно на покрива лумва обилен огън, чиито пламъци тревожно се вият в мрака на нощта. Вестниците не горят дълго, но аз непрекъснато подклаждам огъня и той пламти все по-висок и по-тревожен върху покрива на старата сграда.

Помещението се изпълва с дим. Вече едва си поемам дъх, потънал в пот от горещината и от движението, но продължавам трескаво да мъкна книги и вестници, додето трясъкът от ударите на Смока става все по-заплашителен. Разнебитената барикада едва ли ще издържи повече от три-четири минути.

В тоя момент нейде далеч се раздава протяжният вой на пожарникарска сирена. Прекъсвам работата си и се облягам с треперещи нозе до стената, задавен от кашлица и възроден от надежда. Сирената се засилва и скоро завива пронизително в улея на рю дьо Прованс. Малко по-късно по стълбището заехтява тежкият тропот на множество стъпки.

От някое време гръмовитият пристъп на Смока е секнал. Въпреки вродената си глупост грубиянът вероятно е надушил, че за момента се налага да се спотаи или да издими. Угасям лампата, отключвам безшумно главната врата и заставам до нея, така че като се отвори, да ме скрие в границите на възможното. Малко по-късно вратата широко се разтваря и в помещението нахълтват неколцина пожарникари, мъкнещи със себе си маркуч и пожарогасители. Отворената до мене врата, гъстият дим и обстоятелството, че вниманието на всички е насочено към огъня, ми дават добра възможност да се измъкна. Но преди да го сторя, аз поглеждам за всеки случай през процепа на вратата и забелязвам, че Гарвана предпазливо се изкачва по стълбата. Той вероятно само две минути преди това се е скрил в апартамента на Младенов и сега бърза отново да заеме поста си. Бих казал, че тоя човек е зъл и упорит като булдог, ако не се боях, че ще обидя кучето.

В мига, когато Гарвана изкачва последното стъпало, аз стремглаво излизам на площадката и като събирам цялата си налична сила в десния крак, ритвам охраната на Центъра право в корема. Гарвана разперва ръце да се задържи, но понеже пространството зад него няма дръжки, полита гърбом по стълбището и се сгромолясва на долната площадка. Спускам се подире му, като прескачам по две стъпала, обаче когато минавам край Гарвана, той се надига и се вкопчва в мене. Помагам му да стане и с нов удар, сега вече право в жълтите зъби, го изпращам на следващата площадка. Този път Гарвана замира на място, но понеже е имал щастието да падне на главата си, може би по-късно ще се свести.

Поемам си дъх и тръгвам по-бавно, като човек, излязъл да види какво всъщност става наоколо и защо е цялата тая гюрултия. Долу на входа е събрана група квартиранти и случайни зяпачи. Кралев и Смока не фигурират в групата. Смесвам се с тълпата, за да послушам коментарите, но като забелязвам, че никой не ми обръща внимание, тръгвам надолу по улицата, като си мисля, че парижките зяпачи са странно племе. Горещят се за няколко запалени на покрива вестника, а дори не им минава през ум, че на по-долния етаж в същия тоя момент може би лежи убит един политически лидер.