Серия
Емил Боев (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

ШЕСТА ГЛАВА

Липсва ми възловият елемент, с който да направя спойката. По-точно казано, аз имам подръка два-три възможни елемента, но не се решавам да спра избора си на нито един от тях. Защото, както се изразява моят помощник, „ако някой не е разкрит, питаш се, защо не е разкрит“.

Изобщо питам се по много неща. Питам се по всички възможни неща. Шансът, който лежи в ръцете ми, е рядък и едва ли ще се повтори и това е единствената ми възможност да изплувам и затуй нямам никакво намерение да избързвам.

Додето един ден Бенет надзърта в кабинета ми и съобщава:

— Птицата, за която ви споменах, е долу. Да ви я пратя ли?

— Смятате ли, че ще можем да я уловим?

— Защо не! Стига да не сте гнуслив — отвръща загадъчно помощникът ми.

Смисълът на тия думи ми се изяснява след няколко минути, щом птицата каца в кабинета. Новодошлият наистина има невероятно кирлив вид. Това е висок младеж, с дълги, мазни от нечистота коси, с рошава леко ръждива брада, изтрито кожено яке, разкопчана върху косматите гърди риза, тесни окъсани панталони с формата на кюнци и боси крака. Единственият белег на цивилизованост у тая персона е провисената на рамото китара.

— Пожелали сте да ме видите — произнася самоуверено младежът, като заставя в нехайна поза сред кабинета.

— Ако знаех какъв е видът ви, едва ли бих проявил подобно желание — признавам. — Бих ви посъветвал най-първо да се изкъпете, а после да ходите по учрежденията.

— Не считам съвета ви за меродавен — отвръща високомерно чорлавият. — Вие, доколкото знам, сте съветник по културните въпроси, а не по хигиената.

— Да, но аз мога да мина от съвети и към действия, ако не се държите по-скромно, млада маймуно! — произнасям, без впрочем да повишавам тона.

— Разбрано, само не се сърдете — омеква младежът. — Искате ли да ви изсвиря нещо?

— Тук в тоя кабинет само аз свиря. Седнете! И то по възможност на онзи, нетапицирания стол.

Посочвам стола до бюрото и гостът покорно сяда.

— Вие, ако не се лъжа, вече трети път идвате в България. Защо?

— Много просто: майка ми е българка.

— Ах, тия смесени бракове!… — промърморвам сякаш на себе си.

Натискам копчето на миниатюрното магнитофонче-заглушител и в стаята се разнася детската песничка. Всъщност ние имаме в посолството по-надежден и постоянно действуващ заглушител, основан на простия, но изпитан принцип на течащата вода. Но в тоя миг аз нарочно пускам музикалния заглушител, за да респектирам чорлавия и да му покажа, че разговорът навлиза в сериозна фаза. Ефектът обаче е съвсем неочакван.

— И вие наричате това свирене? — възклицава презрително младежът, едва изтърпял първите тактове на мелодията.

Неспособен да сдържа повече творческия си порив, той скача и заблъсква оглушително струните на китарата, като се кълчи неистово с цяло тяло и издава дрезгави крясъци, додето най-сетне не издържам, навеждам се над бюрото и изревавам:

— Стига!

Младежът замръзва на мястото си точно тъй ненадейно, както е скочил преди малко.

— Били ли сте в казармата? — питам вече съвсем грубо.

— Аз съм още студент…

— Аз пък ви казвам, че след месец ще бъдете вече войник.

— Вие съвсем не сте музикален… — произнася съкрушено чорлавият.

— Седнете! — заповядвам все тъй грубо.

Онзи сяда, кръстосва нозе и вперва съсредоточено поглед в големия пръст на крака си.

— С какво се занимавате, когато сте тук?

— Живея светски живот…

— Съветвам ви да отговаряте точно и ясно. Не съм длъжен да знам как вие го разбирате светския живот.

— Ами събирам се с интересни младежи и момичета.

— С каква цел?

— Нали ви казах: светски живот… Говорим за музикални и други явления… Свирим. Понякога правим малко любов…

— Каква е връзката между тия младежи? Компания ли са, или какво?

— Компания… цялостен екип…

— Откога сте в контакт с тях?

— От миналото лято.

— Какво представляват те по-точно?

— Нищо особено. Обикновени наркомани.

— Като вас…

— Има и по-напреднали — признава скромно момъкът. Сетне казва, сякаш просто установява факта: — Вие, гледам, не пушите…

Подхвърлям му пакетчето с цигарите и запалката и изчаквам да запуши.

— Колко души наброява тая паплач?

Той се замисля и почва да мърда пръсти, сякаш брои:

— Седем души. Четири момчета и три момичета.

— Назовете ги един по един и ги опишете подред.

Тази инвентаризация ни отнема доста време, тъй като чорлавият говори каквото му дойде, като намесва дори музикалните си и сексуални вкусове, и аз често трябва да го прекъсвам и да го насочвам по линията на необходимите ми данни.

Засега на мене ми е необходим един-единствен индивид, но за да разбера съществува ли такъв индивид между тая сбирщина и кой тъкмо е той, налага се да прелисти целия каталог.

— Какво представлява тоя Боян като наркоман? Напреднал или?

— Ами! Напреднал… — свива презрително устни младежът. — Най-посредствен дебютант.

— Други качества?

— Нелош на вид, интелигентен, мълчалив…

— Като е мълчалив, как разбрахте, че е интелигентен.

— Че той не мълчи денонощно…

— Недостатъци?

— Старомоден.

— В смисъл?

— В най-точния смисъл. Еснафски вкусове… Облекло, почти като вашето…

— Може би дори си мие врата?

— Боя се, че да.

Един час по-късно чорлавият произнася умолително:

— Слушайте, не можете ли да спрете най-сетне тази проклета лимонада?

Той явно има предвид гальовната мелодия, която аз лично отдавна вече съм престанал да чувам.

— Сега аз свиря! — отвръщам строго. — А вие трябва да играете.

— Но аз играя вече два часа!

— Това е само началото — успокоявам го. — Кажете сега какви други връзки имате вън от тази артистична компания.

Подир още един час чорлавият почти простенва:

— Ще припадна, ако не ми дадете малко став!…

— Какво?

— Казах: став! Дрог! Стюпефиан! Ла кам! И уж сте културен съветник… Извадете там някоя ампула от аптечката на заведението!

— И това може да стане. Дори в количество. Само че трябва да го заслужите. Така че, млада маймуно, да се върнем към играта! Скачайте!

* * *

Той скача още известно време, преди да мина към конкретното поставяне на задачата:

— Всичко трябва да стане съвсем дискретно и без инциденти — предупреждавам го. — Защото аз ти споменах за казармата, но бих могъл да ти предложа и по-мрачни възможности.

— Не се съмнявам — промърморва момъкът. — Разбрах вече, че не обичате ближния си.

— Може и да го обикна. Това зависи само от поведението му. И така, първо действие: да убедите Боян.

— Това не е трудно. Стига да има какво да му предложа.

— Ще има, не бойте се. Второ: да ми доведете Боян. Не тука, разбира се. Когато дойдете утре, ще ви дам необходимите подробности.

— Дайте ми по-добре няколко ампули.

Поглеждам часовника си. Време е да приключвам беседата с любителя на светския живот, защото и мене ме чака светски живот. Подир малко трябва да бъда на прием.

Ставам и отключвам съседното малко помещение, което ми служи за склад и където са струпани различни полезни неща, завещани ми от предходника. Разкъсвам една опаковка морфин, изваждам десетина ампули и ги отнасям на чорлавия.

— Това е само малък аванс — пояснявам. — Ще по следват и по-крупни доставки. Но само за лично ползуване. Ако разберат, че разнасяш насам-натам морфин, веднага ще искат да надушат откъде го получаваш и всичко пропада, включително и ти самият.

Той завива грижливо ампулите в нечистата си носна кърпа, без да обръща особено внимание на думите ми, и поставя кърпата в джоба на якето си.

— Имате ли много от тия стъкълца?

— Колкото искаш.

— И ги държите тук, в тоя килер?

— Защо не?

— И никога нито веднъж не сте опитали?

— Не, представи си!

— Господи! — плесва се той по челото. — И ние си мислим, че живеем в цивилизовано общество!

* * *

На приема, като на всяко сборище от тоя род, няма нищо интересно. Разменям от приличие по няколко приказки с десетина колеги от приятелски посолства, събрани тук с надеждата, че ще изкопчат някоя и друга мършава новина, годна да увеличи с един-два пасажа месечния доклад на посланика.

Сетне се запътвам към мокрия бюфет, понеже устата ми е пресъхнала от приказки. Проправям си път между средната по гъстота навалица, вземам една чаша уиски и щедро и допълвам с газирана вода.

— Както винаги, умерен в удоволствията — чувам зад гърба си мелодичния женски глас.

Обръщам се, за да се озова лице в лице с очарователната госпожа Адамс.

— Бих ли могъл да предложа нещо и на вас?

— Предложете ми същото.

Изпълнявам нареждането и забелязвам:

— Не виждам съпруга ви…

— Наложи му се да замине днес по обед. Някаква международна журналистическа конференция или нещо от тоя род във Варна. Горкият… Ще трябва да скучае цели три дни… Поне да беше настъпил вече летният сезон…

Улавям подхвърлената небрежно тема и ние бъбрем известно време за скуката на дипломатическата професия и за скуката на тоя град, дето сме осъдени да работим и дето няма нито оживен нощен живот, нито мюзикхоли, нито дори терени за голф. Аз лично никога не съм играл голф, нито съм имал време да скучая през последните месеци, но успявам тъй да се нагодя към симпатиите и антипатиите на дамата, че тя бързо открива у мене сродна душа.

Тя е доста по-млада и доста по-красива или най-малкото по-ефектна от Мери, а най-важното, значително по-миниатюрна и прилягаща тъкмо на моя вкус. За жалост, туй, което най-много приляга на тебе, обикновено принадлежи на друг. Но това не пречи да бъбрем за всевъзможни дреболии и най-вече за общите си познати:

— Вашият Бенет и този път е сам — установява госпожа Адамс, зърнала наблизо високата фигура на помощника ми. — Интересно защо никога не води жена си по приеми.

— Тя не е за показване.

Констатацията не е израз на злоба, а на стремеж за точност. Мисис Бенет може би излъчва достойнство, изправена пред кухненската печка или пералната машина, но изглежда просто невъзможна, когато се явява в хола си, пременена в някаква лазурна коктейлна рокля, сякаш взета назаем от съседката. Дамата навярно си въобразява, че лазурът отлично подхожда на нейното тухлено-червено лице и на разголените й тухлено-червени ръце. Но Бенет, който има по-трезв поглед за нещата, отлично съзнава, че жена му, както и да се дегизира, винаги ще прилича на перачка от дълбоката провинция.

— Всъщност, добавям, жената на съветника също не е за показване, само че той е твърде глупав, за да го разбере.

— Вие ставате зъл — забелязва с усмивка дамата. — Съветничката е чудесен човек… А госпожа Бенет приготвя такива вкусни закуски…

— Не споря. За жалост, мъжът не търси у жената човечност, нито кулинарни способности. Една жена като вас може да привлече всекиго и без да му обещава закуски…

— А! Вие сте могли да правите и комплименти! — възклицава дамата с израз на приятна изненада. А после се сеща: — Мисля, че трябва да си тръгвам.

— В такъв случай позволете да ви придружа.

— Позволявам. С риск вашият Бенет още утре да пусне клюката.

— Материалът е съвсем нищожен, за да роди клюка — успокоявам я.

— Но Бенет може да го понадуе — подхвърля тя, като се отправяме към гардероба.

— Бенет е абсолютно лишен от въображение — продължавам да я успокоявам.

— Да, вижда ми се доста тъп. Изобщо трябва да ви призная, че вашият помощник никак не ми е симпатичен, въпреки че ми дава широки възможности да го обирам на покер.

— Достатъчно е аз да съм ви симпатичен — промърморвам, като й подавам галантно мантото.

Тя само ми хвърля един бърз поглед и тоя поглед ми напомня оня първи бърз поглед, придружен от фразата „хитро се изплъзнахте“ преди немного дни на един също такъв прием. И решавам изведнъж, че тоя път няма да допусна изплъзване от ничия страна.

— За жалост, аз дойдох пеша — съобщавам, когато излизаме.

— Не се безпокойте, аз съм с кола. Ето, насам…

— Не знаех, че имате алфа-ромео — промърморвам, когато стигаме до колата, гарирана в съседната улица. — Никога не съм карал подобен модел.

— Можете да опитате — предлага дамата, като ми предоставя мястото на кормилото.

„В такъв случай ще доведем опита докрай“, казвам си. Това, разбира се, е глупост и детинщина, защото въпреки навика ми да отгатвам положението по съвсем дребни неща, не е чудно госпожа Адамс просто да си играе с мене и да ме подвежда и изобщо да ме докара до ситуацията на един грандиозен скандал, който ще постави кръста на кариерата ми, преди дори да съм успял да реализирам оная, другата и единствено съществена операция.

Това е глупост и детинщина, но щом действуваш постоянно под диктовката на разума, идва момент, когато дълго спотаяваното безразсъдство ненадейно избухва и взима връх, и сега аз съм жертва тъкмо на такъв момент и си казвам, че ще опитам да я сваля тая очарователна женичка, каквото и да става, да я сваля не защото не мога да дишам без нея, а защото това ще бъде добро отмъщение спрямо нейния благороден, интересен, елегантен и не знам какъв си съпруг.

— Какво ще кажете за една лека вечеря там, при онова езеро — казвам небрежно, когато излизаме на шосето.

— Вие сте твърде непредпазлив, господин Томас — поклаща неодобрително глава дамата. — Това никак не подхожда на професията ви. Ресторантът в Панчарево е твърде оживен и не е изключено да ни видят…

— Тогава, една малка разходка.

— Ако обещаете да се държите прилично.

— Строго прилично! — потвърждавам и натискам газта.

Няколко километра по-нататък свивам напосоки в един тесен страничен път, намалявам скоростта и спирам сред усамотено място с две-три дървета и малко храсталак наоколо.

— И вие наричате това прилично държане! — промърморва дамата, когато я обгръщам в обятията си.

Тя се дърпа, разбира се, но не твърде настойчиво, тя просто умира за мъж в тоя миг и аз почти я изнасям от колата и я полагам под дърветата, като постилам шлифера си, и тя задъхана се оставя на тръпнещите ми ръце, които смъкват нетърпеливо бельото й, и след малко ние вече не сме изисканата двойка дипломати, а две животни, вкопчани едно в друго сред влажния ухаещ на млада трева полумрак под дърветата.

После пушим излегнати, с риск някой отнейде да види светлинките на цигарите ни, а сетне аз я прегръщам отново, аз съм просто неутолим тая вечер и не само защото тая жена така ми приляга, а защото е жена на оня, и ние прекарваме още дълго време в сянката на дърветата, додето най-сетне дамата признава:

— Съсипахте ме, Томас… Отведете ме в къщи.

Връщането минава в уморено мълчание. И едва когато гарирам колата в съответната уличка, госпожа Адамс произнася:

— Вашето прилично държане беше наистина чудесно.

— Исках просто да ви покажа степента на моята умереност — понеже сама ми поставихте въпроса.

— Признавам, че проявих лекомислие. И все пак всичко беше чудесно и съжалявам, че няма да се повтори. Защото вие разбирате, нали, че това вече никога няма да се повтори…

— Естествено. И можете да разчитате на пълната ми дискретност — мърморя, като й помагам да излезе от колата.

Заключвам вратичката, подавам ключа на дамата и я изчаквам да влезе в съответния вход през две къщи. Госпожа Адамс бегло ми махва с ръка и аз си тръгвам.

Днес наистина ми върви. Такива дни се запомнят. Аз му го върнах на тоя изискан дипломат по-добре, отколкото с някакви си служебни доноси.

„Такива дни се запомнят“, мърморя си, но все пак не мога да се освободя от онова подло чувство на незадоволеност, което лази нейде в дъното на душата ми. Обладах я, както би постъпил някакъв лакей в отсъствието на господаря си. Което съвсем няма да му попречи да си остане лакей. Обладах я, но крадешком, зад гърба му, без да мога открито да го унизя.

И отново изпитвам цялата горчива двусмисленост на тая сила — силата на слабия.

* * *

Няколко дни по-късно.

Днес трябва да се състои операцията по вербуването на оня наркоман-дебютант, освен ако не се случи нещо непредвидено. Днес, точно в четири часа следобед. А за да се избягнат изненадите, аз още в един часа се качвам с Мери в нейната спортна кола и като я предупреждавам, че не тръгваме да се надбягваме с никого, а правим просто мирен делничен излет, нареждам да поемем пътя към Панчарево.

Така че гуляят в ресторанта до езерото все пак се осъществява, макар и не с госпожа Адамс. В момента обаче на мене ми е нужна не миниатюрна красавица, а именно Мери и само Мери, защото времето за дребните плътски лудории е минало и е настанал часът на сериозна работа.

— Ако имате да питате още нещо по деловата страна, питайте, додето сме в колата — предупреждавам, като с няколко бегли погледа в огледалото установявам, че подире ни не се влачи опашка. — Там, в заведението, няма да споменавате нищо свързано с работата.

— Не се налага да питам, запомних всичко. Не съм толкова затъпяла от уискито, колкото вие си въобразявате.

Тя не е в настроение. И не отсега, а от момента, в който й стана ясно, че задачата ще легне върху нейните не дотам слаби плещи.

— Аз имам твърде високо мнение за интелекта ви, Мери — забелязвам примирително. — Иначе не бих прибягвал до услугите ви.

— Трогната съм, но предпочитам да ме смятате за пълна глупачка, стига това да ми спести предстоящото.

— Предстоящото не е нищо повече от един банален разговор. Бих го водил и сам, повярвайте, ако знаех български като вас.

— Бенет също знае български.

— Да, но има такава физиономия, че може да изплаши човека. А освен туй му липсва елементарно чувство за такт. Бенет е подходящ за преговори само там, където те се водят посредством пистолетни изстрели.

Тя замълчава, защото съзнава, че вече е късно за пазарлъци. При това шосето в тоя час е твърде оживено и цялото внимание на секретарката се съсредоточава върху задницата на червения автобус пред нас и в дебнене на подходящия момент за задминаване. Най-сетне моментът е настъпил или Мери си въобразява, че е настъпил, защото натиска стремително газта и се озовава редом с автобуса, точно когато насреща ни изскача друг автобус. Едно поколебаване и ние ще бъдем размачкани между двете грамади. Но секретарката натиска докрай газта с куража на отчаянието, като лети право към насрещния автобус, съумява да изпревари тоя, дето се движи редом с нас, изскача пред него и освобождава платното половин секунда преди тласкания от инерцията насрещен автобус да връхлети с ужасното свирене на спирачките.

— Не забавяйте — казвам. — Само това ни липсва сега, да се забъркаме в някаква анкета по нарушение на движението.

Тя покорно продължава да натиска газта и ние бързо се отдалечаваме от мястото, което едва не се е превърнало в арена на нашата гибел. От автобуса, разбира се, са забелязали номера на колата ни, но това е без значение и всичко ще свърши с изпращането на някоя предупредителна нота.

— Лошо предзнаменование — казва малко гузно Мери. — Едва не станахме на пелте.

— Напротив, добро! Това означава, че премеждието е отминало зад гърба ни и пътят напред е чист.

При друг случай може би не бих реагирал така великодушно. Но понеже Мери е от нервните натури и понеже за предстоящата задача е необходимо спокойствие, нямам никакво желание да почвам с кавги.

— Сигурен ли сте, че след нас не върви кола? — запитва секретарката, когато с отдалечаването от града движението около нас понамалява.

— Сигурен съм, разбира се. Само че в наши дни следенето може да се извършва и с по-сложни средства.

— Успокоихте ме…

— Преди малко вие гледахте спокойно смъртта в очите, а сега се вълнувате от някакво следене…

И едва произнесъл тия думи, се досещам, че вероятно тя не се бои от следенето, а го желае.

— Или може би се надявате, че ако бъдем блокирани, операцията ще се размине?

Жената не отговаря.

— Не допусках, че сте толкова малодушна.

Наближаваме кръстопътя, дето шосето се отделя за селото с езерото. Мери намалява скоростта.

— Не се боя за себе си, а за онзи момък.

— Напротив. Тъкмо за себе си се боите. Вие знаете много добре, че щом едно действие е запланувано, то ще стане с вас или без вас. Но вие пет пари не давате, че ще стане, стига да стане без вас. Стига да можете да се успокоявате с мисълта, че сама лично не сте взели участие в действието.

Тя мълчи известно време, като гледа съсредоточено сивобялата огряна от слънце лента на шосето.

— Аз не мога да нося на гърба си отговорността за всички мръсотии, които стават на тоя свят. Обаче съм длъжна да мисля за личните си постъпки.

— Но в случая вие не носите никаква отговорност, разберете. Ако има отговорност, тя пада върху мене, а от мене минава върху моя шеф, а от моя шеф — върху неговия шеф, додето бъде прехвърлена за сметка на положението в света. И аз, и вие сме само част от системата и затуй не носим никаква отговорност. В това е силата на нашата система, че не носим никаква отговорност, разбирате ли?

— Добре — промърморва тя отегчено. — Стига сте го повтаряли.

* * *

Обедът на терасата при езерото минава не бог знае как, но все пак по-добре от очакваното. Около нас липсват признаци за наблюдение. Мери се е успокоила или примирила, което в последна сметка е едно и също.

Ограничавам поръчката на питиетата с една бутилка за двама ни, за да не би жената да изпадне в излишна бъбривост. Но тя дори не изпива докрай виното и обхожда с поглед зеленикавата вода на езерото, набраздена от ленивото движение на няколко лодки.

— Ще се връщаме ли? — пита секретарката, след като плащаме сметката.

— Да, но малко по-късно. Засега ще продължим.

Сядаме отново в колата и потегляме, обаче само няколкостотин метра по-нататък аз нареждам:

— Отбийте тук!

Пътят, по който свиваме, е тесен и разровен и ние скоро сме принудени да спрем, тъй като по-нататък той става съвсем стръмен и непроходим. Мери гарира колата в сянката на едно хилаво дръвче. Вадя одеялото, постилам го на тревата и сядаме.

— Можете да поспите, ако желаете.

— Мерси — отвръща секретарката. — Спете вие. Аз ще ви пазя.

Ситуацията изисква обаче не да бъда пазен от дилетанти, а да се пазя сам. От малката височинка, до която сме стигнали, шосето се вижда твърде добре. Ние също можем да бъдем видени от шосето, но в случая това е дори желателно. Този, който евентуално би ни проследил, не трябва да остава с впечатлението, че се крием.

Никой обаче не ни е проследил. В тоя ранен следобед наоколо е тихо и безлюдно. По шосето от време на време прелитат коли, без да забавят ход и без някой да поглежда насам.

Секретарката пуши, облегната на ствола на хилавото дърво и насочила поглед към шосето.

— Вие никога ли не мислите за съдбата на хората, които обвързвате? — запитва тя по едно време.

— Мисля, разбира се. Но само дотолкова, доколкото го изисква осъществяването на служебната задача.

— Значи, не мислите.

— А вие, ако сте склонни прекалено да мислите, не е трябвало да влизате в нашия институт.

— Не влязох. Натикаха ме — отвръща късо Мери.

— Така ли?

— Точно така: натикаха ме в занаята.

— По кой начин?

— Ами по тоя същия, вечния, като ми предложиха измъкване от безпътицата. Измъкват те от една безпътица, за да те наблъскат в друга…

— Въпрос на степени — забелязвам примирително. — Първата не беше ли по-тежка от втората?

— Откъде да знам… Не съм ги мерила на везни. Завърших гимназията с отличие, но дипломата ми помогна толкова, колкото и един стар брой на „Таймс“, защото едничкото поприще, което ми осигури, беше мизерното място на продавачка в магазин за обувки… И ето един ден изникна някакъв тип, подобен на вас, защото вие всички сте скроени по един калъп, и запита:

„Научихме, че чудесно сте завършили гимназията. Нямате ли желание да следвате?“

„А с какви пари да го задоволя това желание?“ — викам.

„С тези — казва, — които ние ще ви осигурим. Стига да приемете посочената от нас специалност.“

„А каква е тая специалност? — питам. — Обезвреждане на атомни бомби или скачане без парашут?“

„Малко по-добра е — казва. — Славянски езици. Например български…“

Аз не знам къде е това България, а той ме кара да уча български…

— Но все пак се съгласихте.

— Съгласих се. Заради следването… И заради възможността да се измъкна от тоя тъмен дюкян с две тръби неон и двеста чифта демодирани обувки… И заради обещанието да получа интересно място, след като завърша.

— Както и стана…

— Е, да. Нашият институт винаги е верен на обещанията си, които му носят изгода.

Бих й казал някои неща по въпроса, но поглеждам часовника си и виждам, че времето за свободни разговори е изтекло.

— Да тръгваме.

Когато колата се озовава на шосето, видимостта е все тъй чиста и необезпокояваща.

— Карайте с нормална скорост. Не се оглеждайте и изобщо грижете се само за кормилото. Другото оставете на мене.

Движим се в пълно мълчание, додето не наближаваме оня страничен път, по който преди три вечери бях свърнал с очарователната госпожа Адамс.

— Сега намалете и ей там свийте вляво.

Мери изпълнява нареждането и подир малко ние спираме почти на същото място, на което бе спряла и елегантната алфа-ромео. Храсталакът почти закрива колата откъм шосето. А ако някой се появи от обратната посока, ще можем да го видим още отдалеч.

Изваждам одеялото и го постилам. Сетне пак поглеждам часовника си. Мери се разполага на одеялото в сянката под дърветата и отново потъва в апатията си. Не знам дали би седяла в такава апатия, ако й кажех какво се е случило преди три вечери на това същото място, дето седим, и кои точно са били героите.

Откъм шосето, което е скрито за погледите ни, понякога се чува далечен шум на прелитаща кола. Но аз следя за друг шум, додето най-сетне улавям бръмченето на мотоциклета откъм обратната посока.

Бръмченето се засилва, мотоциклетът изскача зад далечния храсталак и аз с облекчение установявам, че на него седят двама души. Минута по-късно чорлавият заковава окаляното си превозно средство на два метра от колата. Младежът, който слиза заедно с него от мотора, е наистина хубав момък, малко по-висок от необходимото, с някак безизразно лице, но с умен поглед.

— Прати го да седне там — казвам на чорлавия.

Онзи разменя няколко думи с приятеля си и Боян тръгва към дърветата, дето се е разположила секретарката ми. По лицето на Мери се появява нещо като усмивка и тя прави знак на младежа да седне до нея.

— Ти ела тук да прегледаме тоя мотор — казвам и вдигам капака на колата.

— Не разбирам нищо от коли.

— И аз не разбирам, но ще се правим, че разбираме. Не е изключено някой да надзърне насам.

Така че ние се движим около вдигнатия капак и пушим, обаче аз гледам не към мотора, а към околния пейзаж и в гърдите ми е малко напрегнато. Защото от мига, в който Боян е въведен в комбинацията, тя неизбежно става уязвима.

Най-опасният момент. Моментът на връзката. Когато нещо се проваля, то обикновено се проваля тъкмо в тоя момент. Затова така съм обмислил операцията, че пряката връзка да бъде еднократна.

От време на време поглеждам бегло и към ония двамата под дърветата. Разговорът би трябвало да приключи възможно по-бързо, без, разбира се, това да става в ущърб на необходимите разяснения. Но когато един разговор се води от жена, той никога не може да приключи бързо. Надявам се поне, че не е почнала да му разказва биографията си.

— С моя човек всичко е наред — успокоява ме чорлавият, като улавя погледа ми. — Ако е нужно, и в огъня ще влезе за вас.

— Излишно е да влиза в огъня — промърморвам. — На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.

— Той има достатъчно акъл… И е като гроб… — продължава момъкът да хвали приятеля си, като че продава кон. — А вие носите ли моя пай, или ще трябва да идвам в посолството?

— Казах ти, че вече няма да идваш в посолството. Нито ще се обаждаш по телефона. Ако се наложи, ние ще те търсим. Колкото за пая ти…

Отварям колата, вадя от джоба на шлифера си опаковка морфин и му я подавам.

По силата на едно съвпадение тъкмо в тая минута Мери бърка в чантата си и повтаря жеста ми.

Малко по-късно двамата издимяват с мотоциклета натам, отдето са дошли.

Спускам капака на мотора, прибирам одеялото и ние на свой ред потегляме, само че в посока към шосето.

* * *

— Сега искам да ми разкажете… не да разкажете, а да цитирате точно дума по дума целия разговор — произнасям, когато най-сетне се озоваваме в кабинета ми.

— Дайте ми най-първо една чаша и нещо вътре в нея — отвръща Мери, като противно на обичая си не сяда на стола до бюрото, а се тръшва в креслото за гости.

— Знаете, че не държа тук питиета… Впрочем, оттатък май че има нещо, оставено ми в наследство.

Влизам в моята съкровищница — килера — и откривам една още непреполовена каса с бутилки коняк.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа вашето любимо питие, но ако сте готова да се задоволите с малко „Мартел“…

— Без значение — промърморва секретарката.

Тя отпива две едри глътки от щедро напълнената чаша и запалва цигара:

— Обясних му целия план… Повтори точно всички подробности… Изглежда схватлив.

— Оценките — после — казвам. — А сега, моля ви, предайте ми разговора от началото до последната фраза.

— Включително и глупостите?

— Тъкмо така: включително и глупостите.

Тя поема още две глътки коняк, сетне се обляга на креслото и по навик кръстосва бедра, но сега аз пет пари не давам за бедрата й и за всичко останало и вниманието ми е насочено изцяло към операцията.

— Попитах го: „Вие сте Боян?“

„А вие коя сте? Тая, дето държи ключовете на съкровището?“ — запитва той.

„Ще дойде ред и до съкровището — рекох. — Седнете.“

А той така се излегна, че почти ми обърна гръб.

„Сменете позата, ако обичате — му казвам. — Така не мога да ви виждам.“

„А защо е нужно да ме виждате?“

„Защото — викам — очите обикновено говорят повече от гласа. Не намирате ли?“

Той не отговори, но смени позата.

„При разговора, който има да водим, пълната искреност е задължително условие и за двете страни“ — опитах се да му внуша.

А той: „Мислех — вика, — че става дума за нещо като сделка, а не за любовни признания.“

„Става дума за нещо съдбоносно — обяснявам му. — За нещо, което може да промени в щастлива посока целия ви по-нататъшен живот… Съкровището, както вие го наричате, ще се изразходва бързо и след това ще са нужни нови дози, а след туй ще имате пак нужда от други дози и изобщо кризите ще следват безкрай… Докато ние ви предлагаме решителния и окончателен изход“.

„Бягство в западна посока?“

„Стига да желаете“ — казвам.

„По кой начин?“ — вика.

„Трябваше да запитате най-първо: срещу какво?“

„Това е без значение за мене — вика. — Без значение е, ако щете, и вашият Запад. Дори, за да бъда по-ясен, ще ви кажа, че плюя на вашия Запад освен по един единствена параграф: снабдяването там е значително по-лесно.“

„Значи — викам, — за вас перспективата се изчерпва с възможността да се тровите?“

„Не да се тровя, а да блаженствувам — поправя ме той. — Но това е въпрос на терминология.“

„Ваша работа — казвам. — И понеже вече изяснихме въпроса откъм края, не би било зле да го разгледаме и откъм началото…“

Показах му снимката на момичето и запитах:

„Познавате ли тази млада дама?“

„Не. Но бих могъл да се запозная, ако ми дадете адреса“ — казва той небрежно.

„А как бихте го постигнали?“ — викам.

„Ами ей така: ще позвъня на звънеца и когато тя ми отвори, ще кажа: «Здравей, бонбон! Какво ще правим следобед?»“

„Това може да даде резултат, но може и да не даде — отвръщам. — А връзката трябва да се постигне на всяка цена, разбирате ли? Затова запазете за друг случай вашия похват с бонбона. И благоволете да се придържате точно към рецептата, която аз ще ви дам!“

А той: „Мисля, че момичето изглежда доста посредствено, за да се горещите толкова около него.“

„Всъщност — викам — нас ни интересува не момичето, а бащата. Но за да стигнете до бащата, това момиче трябва да се влюби до полуда във вас, да стане ваша робиня, разбирате ли?“

А той мрънка: „Такива неща — вика — не се случват често в наши дни. Но в края на краищата нищо не пречи да опитаме.“

Подир което му предадох точка по точка подробностите на задачата, тъй както вие ми ги бяхте изложили.

Мери млъква и наново се сеща за френския коняк.

— Повторете точно какво сте му казали — подканям я, след като изчаквам да поеме освежителната доза.

— И това ли ще трябва да повтарям? — въздъхва секретарката.

— Да, разбира се. И то по същия начин: дума по дума.

* * *

Навън вече е тъмно и полилеят в кабинета отдавна е запален, когато благоволявам да заключа:

— Доволен съм от вас, Мери.

— А аз съм просто отровена.

— Е, да, жените в нашия занаят са или по-безогледни от мъжете, или съвсем мекушави. Вие сте от втория тип.

— В такъв случай ще ви моля да не ме замесвате повече в подобни комбинации.

— Взимам под внимание молбата ви, макар и с дълбоко прискърбие. С малко повече устойчивост на характера вие бихте станали отличен работник. Защото сте родена да изкушавате. Наблюдавах одеве с истинска адмирация как демонстрирате прелестите си.

— За ваше сведение нито съм имала намерение да ги демонстрирам, нито той имаше желание да ги забелязва. В гърдите му, изглежда, не витае нищо друго освен жаждата за морфин.

— Е, вие задоволихте жаждата му. Значи, извършили сте едно добро дело.

— Вие дори злорадствувате над съдбата на тоя нещастник, след като сте го пратили на малка среща със смъртта.

— Хайде, хайде — произнасям успокоително. — Отърсете се от тия черни мисли. Тая вечер, ако се не лъжа, имаме среща не със смъртта, а със семейство Адамс.

Един час по-късно ние наистина сме у Адамсови, за да приветствуваме завърналия се от журналистическия конгрес съпруг. За щастие приветствия не се налагат, тъй като елегантният дипломат вече седи съсредоточен на зелената маса заедно с прелестната си съпруга, с не тъй прелестната съветничка и с направо аитипатичния Бенет.

Госпожа Адамс, както и следва да се очаква, отбелязва появата ни само с една хладна усмивка на учтивост. Помощникът на търговския и радистът със съпругите си, както винаги, правят утринната си гимнастика под звуците на магнитофона. А неизбежният Франк се шляе насам-натам из помещенията с чаша в ръка, вдаден в мислите си и в пиенето.

Разполагаме се в Мери на дивана и аз веднага снабдявам дамата със съответното питие и дори с чинийка зелени мариновани маслини, защото тази вечер съм извънредно учтив. Когато съм в добро настроение, аз съм самата учтивост.

Известно време мълчим, за да отдъхнем от служебното напрежение. Но Мери, която не е в състояние да мълчи продължително, скоро подхваща някакъв монолог, от който улавям само последната фраза:

— …Ако наркотикът е единствената перспектива за оня млад глупак, питам се каква е нашата в тоя проклет живот…

— Проклет ли? Вие сте като Бенет, който постоянно губи на карти и затова нарича покера „тая ужасна игра“. Което не му пречи да я играе три пъти седмично. Животът е проклет, скъпа, само за лошите играчи.

— А вие? Какво получавате вие от живота като добър играч?

— Нищо повече от туй, което реално може да се получи.

— Това не е отговор.

— Нещастието на някои хора е там, че искат повече от възможното и премного мислят за бъдещето. Ако се мъчиш да проникнеш по-далече в бъдещето, без друго ще видиш един добре огладен черен гранит, украсен с твоето име и гарниран с някой и друг букет изсъхнали цветя… Затуй не бива да надничаме твърде далеч в бъдещето.

— Да живеем ден за ден. Като оня морфинист…

— Напротив. Да живеем за пенсията. За добрата пенсия и за спокойните старини. Изобщо да живеем за малките наслади на живота.

В тая минута, увлечен в безцелния си рейс из стаите, Франк стига до нас.

— Няма ли да привършвате беседата?… — любопитствува добродушно той. — Ние имаме да пием малко с Мери…

— Можете да се присъедините към нас — предлагам аз също тъй добродушно.

— Благодаря, но не обичам да пия с повече от един човек. Не мога да се съсредоточа — обяснява Франк и отминава нататък.

— Какво ви свързва с тоя алкохолик? — питам пренебрежително.

— Това, че е алкохолик.

— Да. Вие пиете значително повече и се храните значително по-малко от необходимото. Оттук идва и всичко останало. Променете дозите и животът ще престане да ви се вижда проклет. Песимизмът не е нищо друго освен намалена жизнеспособност на организма.

— Аз не съм само организъм — промърморва Мери, като вдига чашата, сякаш за да покаже, че пет пари не дава за съветите ми.

— И вие, и аз, и всички сме само организъм. Мислим, че преживяваме, а всъщност у нас се извършват биохимични процеси. Търсим душа там, където няма нищо друго освен стомах. Регулирайте яденето и пиенето, възстановете физическото си равновесие и ще получите пълна душевна хармония.

— Мерси. Някой ден, ако няма какво друго да правя, може да опитам и това. Само че за ваше сведение на мене животът не ми се видя безсмислен, откак почнах да пия, а — напротив — почнах да пия, защото ми се струваше безсмислен.

— А кое ви накара да стигнете до това печално откритие? Магазинът за обувки?

— Отде да знам — отвръща Мери, като разсеяно си играе с вече опразнената чаша. — Във всеки случай пиенето почна значително по-късно… Предполагам, че причината е пак тая ваша професия…

— Думите ви не звучат твърде патриотично.

— Никак не ме е грижа как звучат. Впрочем, бихте ли ми казали къде точно поставяте патриотизма между биохимичните процеси? Може би го причислявате към храносмилателните функции?

— За вас, изглежда, родолюбието е изобщо фикция… без да говорим за презрението ви към нашите служби…

— Надявам се, че не събирате материал за донос?

— Мисля, че вече достатъчно ясно съм показал приятелското си отношение към вас.

— В такъв случай проявете го още веднъж, като ми напълните чашата.

Взимам не твърде охотно бутилката от съседната масичка и наливам. Не че треперя особено за душевното равновесие на Мери, но у нея бъбривостта нараства заедно с броя на чашите.

Тя отпива и едрата глътка сякаш прояснява мисълта й, защото изведнъж се сеща:

— Целия ден мисля да ви кажа нещо и все забравям. Четохте ли вестниците, които се получиха тази заран?

— Не съм намерил тази заран време за вестници.

— Сгрешили сте. Историята с вашия генерал отново се раздухва.

— По какъв повод? — питам равнодушно.

— По повод златото, което сте му предали.

— Е, и?

— Чантата на генерала е била намерена на дъното на залива. И наистина е била пълна със златни монети…

— Виждате ли?

— Само че всички до една — фалшиви.