Серия
Емил Боев (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

ПЕТА ГЛАВА

Пристигнах в началото на март, а сега сме в края на април и за някакви особени промени е трудно да се говори, поне що се отнася до работата. За такъв като мене два месеца са предостатъчни, за да се превърне новото в един добре разграфен и банален делник. Три следобеда в седмицата, посветени на безперспективните занимания по български език, три вечери в седмицата, прекарани в дружеската среда на колегите, и три нощи в седмицата, пожертвувани пред олтара на любовта или, грубо казано, загубени в компанията на Мери.

Останалото време — работа. Излизанията и срещите с представители на местната култура са сведени до минимум и, боя се, ще бъдат съвсем прекратени поради пълната им безрезултатност. Проучването на пристигащите и заминаващите засега поне също не дава нищо, заслужаващо отбелязване. Три разговора с три лица, фигуриращи като наша агентура, и един косвен контакт със Стария, най-важния ни помощник — всичко това, колкото да се уверя, че остатъците от мрежата, макар и съвсем безполезни, все още са налице. Запознаване в подробности с не особено интересни справки в секретната архива. Обсъждане на това-онова с досадния Бенет. И — мислене по единствената сериозна възможност за момента — Борис Раев.

Аз не съм оптимист като Адамс, нито песимист като Мери, защото и едното, и другото е глупаво. Аз съм изчислителна машина. А в изчислителните машини не се залагат настроения. И с капацитета си на изчислителна машина съм преценил, че сега засега, а може би и за твърде дълъг период Борис Раев е единственото, което може да надхвърли евентуалните дребни успехи, едничкият сериозен шанс за изплуване, за реабилитация, а може би и за триумф. И затова обмислям грижливо всички възможни комбинации и обработвам грижливо всяка една от тях, макар че засега информацията е недостатъчна.

Информацията е недостатъчна, но днес сме на прием в едно приятелско посолство и може би интимната обстановка ще ми позволи да задоволя жаждата си за знания. Тази жажда за знания, която открай време движи света напред и която е причина за всичките му катастрофи.

Приемът започва точно в шест и аз се явявам в полупразните още салони само няколко минути по-късно, защото искам да избягна навалицата и да разменя две думи с един колега от въпросното посолство.

— Най-добре е да минете веднага оттатък — съветва ме полугласно колегата, след като се ръкуваме. — А щом вашият човек дойде, аз ще ви го доведа.

Изпълнявам съвета и влизам подир водача си в един коридор, а оттам в някаква стая, служеща вероятно в служебно време за приемна.

— Никой няма да ви безпокои, но за всеки случай може да дръпнете резето на вратата — обяснява любезният домакин и изчезва.

Не съм допушил още цигарата си, когато в стаята влиза моят познат Савов. Дръпвам резето и поканвам новодошлия да си почине. Сетне сядам срещу него, вадя небрежно магнетофончето-заглушител и пускам за настроение гальовната мелодия.

— Мисля, че успях да науча всичко, което би могло да се научи по обичаен път — заявява Савов. — Така че ще ви моля с това да приключим.

— Без предварителни условия — казвам. — Говорете!

— Той наистина вече не е в Плановата комисия. Преместил се е преди няколко месеца в другия институт и работи по линия на СИВ. Една втора промяна, за която не знаех — разведен е. Разведен е още преди две години и живее във вилата с дъщеря си, защото апартаментът е на жена му, която вече е избързала да се омъжи повторно. Вън от това в привичките му няма никакви особени промени, а аз вече ви разказах що за човек е. От къщи — на работа и от работа — в къщи. Със старите си приятели общува почти колкото и с мене. Връзките му са главно служебни. Учуди се, когато го посетих, но учудването му се разсея, щом разбра, че идвам за ходатайство. За сметка на това недоволството му нарасна.

Савов продължава още известно време в тоя дух, като ми сервира доста излишни неща и тук-там нещо интересно. Изслушвам го търпеливо до края, след което минавам към въпросите. А това не е много лесно, защото трябва да науча подробностите, които ме интересуват по такъв начин, та Савов дори да не се досети, че специално се интересувам от тях. Дребни подробности, като например работи ли Раев у дома си над служебни книжа, къде се намира споменатата вила, какво е разположението на помещенията и какво е разписанието на нейния собственик.

— Добре — въздъхвам, след като играта на въпроси и отговори приключва — Информацията ви е доста мършава, но няма повече да ви безпокоя.

— Надявам се, че ще удържите на думата си — подхвърля Савов и става.

— Бъдете сигурен. Стига, разбира се, и вие да удържите на вашата. Ние с вас никога не сме се виждали и никога не сме се познавали.

— Не съм самоубиец, не бойте се — отвръща гостът и напуска стаята.

Изчаквам да мине половин цигара време и на свой ред се измъквам, минавам според указанията в съседния коридор и влизам в салоните с баналния вид на човек, който е отскочил до тоалетната.

Впрочем сборището в тая минута е вече тъй оживено, та никой изобщо не забелязва появата ми. Навалицата, както винаги в подобни случаи, е съсредоточена главно около масите със закуски. Хората, струпани там, са крайно обременени поради непосилната задача да дъвчат, да пият и да бъбрят в едно и също време. Всичко това е, разбира се, кощунство срещу добрия тон, обаче известно е, че хората на добрия тон не са задължени да спазват добрия тон. Не стига, че са го измислили, ами пък и ще се измъчват да го спазват.

Сравнително по-малка е навалицата край мокрия бюфет и аз използувам това обстоятелство, за да си сервирам една чаша с повече сода и по-малко уиски.

— Вие сте наистина твърде сдържана натура — чувам близо до ухото си приятен женски глас.

Почти изтръпвам вътрешно при звука на тоя мек глас, защото тъкмо при същите обстоятелства бе станало запознаването ми с Елен. За жалост или за щастие, в случая няма подобна опасност. Дамата зад гърба ми се оказва прелестната госпожа Адамс, придружена от съпруга си.

— С какво мога да ви услужа? — питам отзивчиво, тъй като съм по-близо до бюфета.

— Ами вземете и за нас по едно от същото, драги, само че с по-малко вода — отвръща с обичайната си веселост Адамс.

След малко ние се уединяваме в един ъгъл, за да се освежим с леденото питие.

— Във всичко ли сте така сдържан, господин Томас? — продължава закачката си очарователната съпруга на колегата ми.

— Затруднен съм да отговоря — казвам, — защото, каквото и да отговоря, ще прозвучи като самохвалство.

Тя ми хвърля един бърз поглед, засмива се и заключава:

— Хитро се изплъзнахте.

А съпругът й, който по време на тия глупави реплики шари с очи наоколо, забелязва:

— Капиталистическо посолство, както се изразяват тук… А вижте колко народ!

— В бройката няма нищо необичайно — промърморвам.

— Защото още не сте присъствували на прием в нашето собствено посолство. При нас гостите се свеждат до пет-шест официални лица от среден ранг и още толкова търговци, ако не броим представителите на другите легации, с които ни е омръзнало да се срещаме по всеки прием.

— Жалко.

— Жалко, наистина. И това е още един малък факт, който следва да прибавите към изводите на оня наш първи разговор.

Подир което с помощта на очарователната госпожа Адамс ние минаваме на по-забавни теми и по-точно на текущите сплетни в посолството. Изобщо компанията е приятна, тъй като госпожата има чудесен бюст, върху който умореният от околната суетня поглед от време на време може да си почива, а господинът е любезен и духовит. И все пак аз продължавам да изпитвам някаква глуха ненавист към този човек, защото знам, че ме одумва със същата лекота, с която одумва и другите, защото помня, че тъкмо той пусна първата клюка по мой адрес и че нему дължа скарването с Елен, защото отгатвам, че зад външната му приветливост към мене се крие презрение заради професията ми, заради низшия ми произход. Безличното и органично презрение на господаря към слугата.

* * *

Това, че сме в края на април, едва ли може да се отгатне по разкошния изглед, откриващ се от прозореца на моя кабинет. Вероятно и Бенет стига до същото заключение, защото, след като известно време е съзерцавал порутената мазилка на калкана, решава да се отдалечи от тоя наблюдателен пункт и да щръкне над бюрото ми.

— Седнете, драги, не се преуморявайте — промърморвам, понеже не обичам да ми стърчат над главата.

Той сяда покорно, докато аз продължавам да проучвам поредната сводка за лицата, които са пристигнали или чакат визи, за да заминат.

— Този тук, дето иска да отпътува, за да получи наследство, може би представлява известен интерес. Пратете ми го, когато се появи.

Връщам списъка на Бенет и запитвам:

— Спомняте ли си двете задачи, за които стана дума преди време: уточняване на обекта и намиране пътя към него. Е, добре: едната е вече изпълнена — лицето е налице. Колкото до втората, разчитам на вашата помощ.

— Лесно е да се каже — отвръща кисело Бенет. — Агентурата ни е почти разнебитена. А ако някой не е разкрит, питаш се: защо не е разкрит?

Той ме поглежда с откровено отегчение и изтърсва:

— Мразя да работя в такава страна, казвам ви! Бил съм при по-тежки условия в Южна Америка и отново с радост бих заминал в някоя от тия републики, дето всеки миг могат да те отвлекат или да те очистят. Изобщо на всичко съм готов, повярвайте ми, само да не агонизирам повече тук…

— Вие агонизирате?

— А вие какво, блаженствувате ли? Най-първо те поставят целия в гипс, а после ти казват: „А да видим сега как си в танците!“

— Има нещо вярно в думите ви — кимам. — Но нека не се отклоняваме в сантиментални излияния. Нека се условим по-добре, че аз ще ви обясня как съм решил първата задача, а вие ще ми обясните как смятате да решим втората. И така, обектът е Борис Раев.

Вадя от чекмеджето неголяма любителска снимка и я подхвърлям на помощника си.

— Физиономията ми е непозната — установява Бенет, докато разглежда снимката. — Но името, разбира се, ми е известно.

— В такъв случай, вярвам, ви е известен и постът му… а също и това, че държи в ръцете си тъкмо някои от документите, които специално ни интересуват.

— Това не е трудно да се отгатне. Друго какво?

— Другото също е важно: той работи над редица документи и у дома си, или поне над свои бележки и извадки от документи. Изобщо в дадени дни във вилата му се намират частички от това, което ни интересува. А частичките, както знаете, могат да дадат представа и за цялото.

— Наистина интересна подробност — признава Бенет.

Той отпуска клепачи и добива онова малко сънливо изражение, което у него говори за дълбок размисъл.

— Не питам за явните му пороци, защото човек с неговия пост няма право на явни пороци. Но кои са скритите? Пие тайно? Сънува млади момичета в безсрамни пози?

— Не знам какво сънува, обаче излишно е да търсите по тая линия.

— Болнаво амбициозен? Користолюбив?

— Оставете, драги! Не си изтощавайте напразно мозъка. Всъщност Раев лично изобщо не влиза в сметките ми.

— Тогава за какъв „обект“ ми говорите? — изръмжава намусено Бенет. — Или планирате някой обир на вилата?

— Не планирам подобни глупости. Макар че догадката ви не е съвсем далеч от истината…

* * *

Работният ден е минал и поредният урок също е минал, и аз си почивам и от двете тия тягости, вдигнал крака на бюрото и полуизлегнат на стола. Очите ми разсеяно наблюдават златното дамско колие, което се премята в ръката ми, но умът ми е другаде.

Ненадейно в кабинета изниква Мери с познатия си похват да чука едновременно с влизането.

— Днес е вашият ден — напомня тя. Сетне забелязва колието и възкликва с престорено умиление: — А, вие сте ми приготвил подарък!

— Уви, служебен реквизит — осведомявам я, като продължавам да си играя с бижуто. — Бях го приготвил за моята любима учителка по български или по-скоро за нейната дъщеря, която е пред абитуриентски бал.

— Но в последния момент ви се досвидя да го дадете.

— Не познахте. Предложих го, а тя отказа. Представяте ли си?

— Да, представям си отлично идиотското ви положение. Мислех ви за по-предпазлив и по-тактичен, шефе.

— Но слушайте, аз на няколко пъти вече й подарявам книги и тя ги приема. На всичко отгоре оня ден сама заговори за каприза на дъщеря си и за огорчението си, че не можела да й угоди. „Тия деца не знаят какво искат — вика — Откъде мога да й намеря златен синджир с пендара.“ А за какво една жена ще седне да се вайка пред мене по такъв въпрос, ако не, за да ми намекне, че очаква помощта ми?

— Така става, когато винаги търсите зад думите на хората скрити подбуди…

— И на всичко отгоре ми разигра поза на превъзходство! „Не съм свикнала — вика — да получавам бижута… И съм твърде възрастна, за да променям привичките си!“

— Да, представям си идиотското ви положение — повтаря Мери.

— Не моето положение е идиотско, а нейното. Фанатици… Хора без усет за реалната стойност на нещата…

— Тая стойност за различните хора може да бъде различна.

— Извинете, но курсът на златото по целия свят е еднакъв. И доколкото знам, не се е изменил в последно време.

— Само че други неща са се изменили. И не в последно време, а доста отдавна. Вие днес не можете да купувате хора по същия начин, по който нашите деди са купували роби срещу дрънкулки и мъниста.

— Не съм имал никакво намерение да я купувам. Мислех просто да й доставя удоволствие с една малка услуга.

— За да поискате впоследствие от нея друга малка услуга.

— Не непременно. Засега поне дори не съм разсъждавал по тая възможност.

— Вярвам ви. Но вашето „засега поне“ не звучи твърде успокоително.

— Оставете анализите. Вие лично не бихте ли приели един такъв подарък? — питам, като полюшвам бижуто, окачено на ръката ми.

— Дайте да го видя…

Секретарката поема колието, разглежда го бегло и установява:

— Златно, наистина — макар и съвсем стандартно.

— Стандартно или не, но вие не бихте го отхвърлили, нали? — питам, като вземам обратно бижуто.

— Зависи какво ще искате в замяна. Вие бихте ли се съгласили да убиете баща си срещу прилична сума?

— Аз бих убил баща си и без всякаква сума. Той ни заряза още преди двайсет години и изчезна, за да не плаща издръжката.

— Вие сте тежък случай… Но ако, да речем, ви предложат да ограбите майка си?

— Веднага бих го сторил. За жалост не аз, а тя ме ограбва. В последното си писмо пак иска пари. Изобщо видя ли писмо от нея, знам винаги за какво ми пише и без да го разпечатвам.

— Да, вие сте наистина тежък случай… — въздъхва Мери. — Затова не можете да разберете отношението на детето към майката. А за тия изостанали хора тук, представете си, родината все още е майка.

— Майка, глупости… Празноглав фанатизъм и нищо повече… Тя всъщност ме беше предупредила, без даже да го съзнава. „Ние с вас — вика — сме много далечни не само по език, а дори и по мислене.“

— Точна формулировка.

— Не отричам. Тия фанатици наистина виждат нещата тъй, както разумният човек никога не би ги видял.

Отварям чекмеджето на бюрото и хвърлям вътре бижуто. Но преди да го заключа, нещо ми минава през ума.

— Всъщност, ако ви харесва, бих могъл да ви го подаря.

— Оставете. Нали ви казах: прекалено стандартно е за моя вкус.

Трябваше да го предложа по-рано. А след като не бях го предложил по-рано, трябваше да си мълча. Но когато си объркал нещо и искаш да го поправиш, винаги става така, че го объркваш още повече.

— По-добре заведете ме някъде да вечеряме — предлага тактично Мери, за да ме отърве от неудобството. — Или още по-добре, заведете ме у вас да пием по чашка.

Това наистина е по-добре. Не съм никак в настроение да марширувам из заведенията в подножието на тая импозантна жена. Но нямам нищо против да бъда до нея в една по-интимна обстановка.

* * *

— Не ви ли се случва понякога да се чувствувате самотен, Хенри?

Тя за пръв път се обръща към мене с малкото ми име. Всъщност тя избягва да ме нарича и по презиме. Чисто и просто намира начин да ми говори без наименования, сякаш съм кой да е. А сега за пръв път казва „Хенри“. Може би защото е малко на градус. Само че тя и друг път е била на градус.

— Никога не съм се чувствувал самотен.

— Вие сте наистина феномен. Ако, разбира се, говорите искрено.

— Не виждам нищо феноменално. Самота усещат ония хора, които са свикнали да не са самотни, а сетне изведнъж са станали самотни. А аз винаги съм бил сам, следователно приемам го като съвсем нормално състояние.

— Вие сте логичен, обаче това не ви пречи да бъдете твърде далеч от истината. На човека по природа е присъщо да търси близост и общуване.

— Да, но не за самото общуване, а за евентуалната полза, която би могъл да извлече от него.

— А общуването не е ли само по себе си полза? Казват, че има котки, които умират, ако не ги галят.

— Ако почнем да вземаме примери от зоологическата градина, можем да докажем всичко, каквото ни хрумне. Вълците, за ваше сведение, живеят сами. А когато не са сами, се ръфат един друг. Така че по-добре е да живеят сами. Ако питате мене, човек е по природа по-близо до вълка, отколкото до вашата сантиментална котка.

— „Човек за човека е вълк“… Не сте интересен.

Тя се е полуизлегнала на канапето в една поза, подходяща действително само за строго интимна обстановка, и аз разсеяно се любувам на известни телесни форми, които в късните часове вероятно вече ще будят у мене само отегчение.

— Впрочем перифразирането на стари изтъркани максими не е само ваш патент. Един по-известен от вас господин беше казал, че „адът — това са другите“…

— Кой господин?

— Не помня. Няма значение. Във всеки случай и той е от вашата вълча партия.

— Господинът не е от моята партия — поклащам глава.

— Така ли?

— Адът — това са само по-силните от нас — уточнявам. — Другите могат да бъдат и приятни.

— Разликата не е много голяма.

— Капитална е. Вашият господин обрича всички хора на ада. Докато според мене в ада се гърчат само слабите. Силните не са му подвластни.

— Налейте ми една чаша, докато разсъждавате — предлага лениво Мери, но явно също разсъждава по думите ми.

— Ще ви налея, при условие че няма повече да мъдруваме — отвръщам. — Това ваше хоби да наливате от пусто в празно никак не ми е по вкуса…

— Но вие сте съветник по културните въпроси — напомня Мери, додето пълня чашите.

— Парадокс на професията и нищо повече. Нашата участ е да бъдем всичко това, което всъщност не сме.

Тя поема чашата, без да променя твърде позата си на ленива одалиска, и промърморва, като обхожда с поглед хола:

— Вие и този път сте се погрижили да има цветя… Сега поне съм сигурна, че вниманието ви е адресирано към мене, а не към жена ви.

„Вие и тоя път грешите, мила“ — отговарям на ума си, защото не съм и мислил да проявявам внимание. Цветята тук се купуват и подменят от прислужницата, също както сапунът за пране и припасите в хладилника.

— Тия цветя са лишени от силата, за която говорите. И все пак вижте какъв разкош! — Мери посочва голямата ваза с едри червени карамфили в ъгъла. — Случвало ли ви се е да мислите за това нещо, Хенри?…

— За кое по-точно?

— За силата на красотата…

— Ето че минахме от животинския свят към растителния — въздъхвам мъченически и притварям очи. — Когато изчерпите и минералния, обадете ми се.

— Добре, ще престана да ви отегчавам, но само след като ми дадете едно последно пояснение.

— Ако наистина ще е последно…

Мери отпива малко уиски и запитва:

— По кой начин човек става силен?

— Добре би било, ако можех да ви отговоря така лесно, както лесно вие питате… Начините, знаете, са толкова много…

— Аз ви питам за вашия начин.

„Мерси за комплимента — казвам на ума си. — Значи, ти ме смяташ за силен човек“, но, разбира се, произнасям друго:

— Моят начин едва ли ще ви бъде от полза. Човек, който изпитва чувство на самота, никога не може да бъде силен.

* * *

Ние сме прекарали известно време в леглото, обаче Мери противно на обичая си още не е заспала и това е досадно за мене, понеже тая жена, в случай че не спи, непременно говори.

— Сетих се отново за тая ваша история със златното колие — чувам гласа й, додето си давам вид, че задрямвам. — И си мисля…

— Мислете си по-добре наум — мърморя, като се обръщам на другата страна.

— Но аз имам нужда от вашата помощ, Хенри!

Тя е седнала в леглото, облегнала се е на високите възглавници и пуши спокойно и съсредоточено, сякаш е решила да прекара в това занимание цялата нощ.

— Вие ми обещахте да сложите край на тоя спорт, поне за настоящата вечер.

— Обаче вие не ми отговорихте на въпроса. Затуй поне сега отговорете…

Мълча и наново давам вид, че задрямвам, обаче тя взима мълчанието ми за знак на съгласие и пак започва:

— Понеже стана дума за злато, вярно ли е, че сте дали на оня черен генерал цяла чанта злато малко преди да го убият?

— Това пък откъде изскочи? — запитвам и отварям очи.

— „Мълва се носи“, както пишеше в латинската читанка.

— Навярно мълвата и този път идва от Адамс.

— Не знам откъде идва.

— Стига с тоя черен генерал — промърморвам. — Вие тук всички така се интересувате от него, като че ви е вуйчо.

— И все пак вярно ли е това за златото?

— Вярно е! — отсичам ненадейно. — Колкото и да ви звучи невероятно, вярно е! Връчих му цяла чанта злато, точно за сто и петдесет хиляди!

Смятам, че съм й запушил устата. Но Мери е неуморима.

— А бихте ли му връчили чантата, ако знаехте, че половин час по-късно ще го убият?

Тя почва да играе на следовател, тая дама с разголения бюст, но аз нямам никакво намерение да влизам в играта й.

— Вие, изглежда, не допускате, че у мене може да има и нещо като морал — подхвърлям.

— Защо да не допускам? — вдига вежди секретарката. — Питам се просто дали моралът ви би могъл да устои на един натиск от сто и петдесет хиляди долара.

* * *

— При Бенет е дошъл някакъв човек за някакво си наследство — обявява Мери.

Но сега тя е облечена в дискретен сив костюм и лицето й е самото целомъдрие, защото сме на следната заран и действието се развива в моя кабинет.

— Добре, нека ми го прати — нареждам.

И преди секретарката да излезе, подхвърлям кисело:

— Искам да видя на какъв доларов натиск може да устои моралът му.

Няколко минути по-късно пристига и „наследникът“, изискано облечен мъж на средна възраст, от тия, дето се парфюмират леко с одеколон за бръснене, носят обезателно бяла копринена кърпичка в малкото джобче на сакото и държат ноктите си в добър вид.

Поканвам го да седне и запитвам с участие как вървят работите му, като че ли от заранта насам си блъскам главата тъкмо върху тоя въпрос.

— По-добре от необходимото — усмихва се приятно гостът. — Отпърво човек се грижи да развие клиентела, а когато я развие, разбира, че е станал неин роб.

— Вашият покоен вуйчо също е бил зъболекар, нали?

Той кима утвърдително.

— И ако се съди по наследството му, също е имал добра клиентела — добавям небрежно. — Мислите ли, че вие бихте могли да спечелите тук такава сума, каквато е натрупал у нас вашият вуйчо?

— Изключено е — отвръща без колебание гостът…

— Да, ние сме страна, в която способните и работливи хора печелят добре — обобщавам доволно.

— Не забравяйте, че нещата много зависят от това, чия гледна точка ще възприемете: дали тая на зъболекаря, или оная на човека, който си лекува зъбите — усмихва се непознатият.

— Да, разбира се. Но сега ние с вас имаме да решаваме друг проблем — напомням, тъй като съм пуснал встъпителните реплики само колкото да опипам терена.

Придавам си служебен вид и обяснявам сухо:

— Работите около това ваше наследство наистина са доста оплетени и не биха могли да се решат без вашето присъствие на място и… и без нашата интервенция във ваша полза, естествено…

— Искате да кажете, че в последна сметка всичко зависи от вас? — запитва обнадежден посетителят.

— От нас или от вас, това, както сам забелязахте преди малко, е само въпрос на гледна точка.

— В какъв смисъл?

— В най-обичайния: ние ще ви направим тая услуга, ако вие ни направите друга услуга.

— Аз минавам, общо взето, за услужлив човек — забелязва обещаващо гостът. — Но все пак имайте предвид, че не ми давате хонорар, а едно наследство, което по право ми принадлежи.

И той отново се усмихва с приятната си усмивка.

— Това е също едно обстоятелство, изглеждащо различно при различни гледни точки — отвръщам. — Вуйчо ви е спечелил състоянието си там, у нас. Сумите са му дадени от наши граждани.

— Но те му са дадени срещу неговия труд и следователно са станали негови.

— Безспорно — кимам търпеливо. — Но съгласете се, че ние нямаме особен интерес да прехвърляме тук една сума, спечелена там, у нас. И ако успеем да издействуваме това прехвърляне, ще ви направим добра услуга, срещу която бихме желали да получим друга услуга, разбира се, съвсем дребна.

— Не знам какво имате предвид…

— О, става дума просто да приемате от време на време моя помощник, който редовно страда от зъбобол.

— Ако това е всичко…

— Почти всичко.

— В какъв смисъл „почти“?

— Ами в смисъл, че помощникът ми има една позната, която може би също ще изпита някой ден ужаса на зъбобола.

— Никой не е застрахован срещу подобно нещо — съгласява се гостът.

— Та мисълта ми е, че ако това стане, вие едва ли бихте се възпротивили тия двама добри познати да се срещнат у вас.

— Защо не. Ако срещата стане в приемната…

— Защо в приемната? Вие сте вдовец, апартаментът ви е доста широк, а сърдечното чувство е нещо твърде деликатно, за да може да разцъфти в една многолюдна приемна.

Гостът поклаща глава:

— Много ми е неловко, но трябва да ви откажа. Аз държа лекарски кабинет, а не квартира за срещи.

— Става дума за срещи от съвсем интимен характер — пояснявам.

Той вдига очи и ми хвърля един недоверчив поглед.

— Дори и тъй да е, боя се, че не мога да бъда полезен на вашия помощник.

— О, моят помощник все някак си ще се оправи със зъбобола си. Лошото е, че вие ще загубите наследството. И то заради един детински страх.

— Вие сте представител на една цивилизована страна, а спокойно ме заплашвате с едно беззаконие, за да ме принудите да извърша друго беззаконие…

— Не се вълнувайте. Съвсем не мисля да ви принуждавам.

Посетителят става бавно, обляга се с лявата ръка на бюрото ми и свива пръстите на дясната, сякаш оценява качеството на маникюра си.

— Принуждавате ме да ви разбия зъбите — произнася тихо той, като се накланя леко през бюрото. — И вероятно бих го направил, ако не се боях, че след туй ще трябва и да ви лекувам.

Нямам никакво намерение да отговарям на това бълнуване и изпращам с поглед госта до вратата, а когато той изчезва, още някое време го следвам мислено. Всъщност засега аз нямам никаква нужда от квартирата му и дори той да ми я предоставяше, кой знае дали бих я използувал някога, освен след продължителни проверки. Но човек никога не знае какво може да му потрябва за в бъдеще и какво не. И после, въпрос на характер, обаче аз не съм от хората, които биха разменили една реална услуга срещу въздух.

Съзерцавам известно време разсеяно насрещната стена и по-специално календара с парада на голите бедра от Бродуей. Изкусителна гледка. За жалост някои типове обръщат гръб на изкушенията. Защо?… Ами защото силата на изкушението се е сблъскала с една по-голяма сила — тая на страха. Страхът от вероятните последици… А може би и оня неосъзнат, но властен страх пред моралните норми, десетте божи заповеди, етиката на комунизма и знам ли още какво, изобщо всичко онова, което са ти набивали в главата от ранно детство и което в последна сметка се свежда до идиотското съображение: „Какво ще кажат хората“… Какво ще кажат ли? Ако питате мене, нека казват каквото искат. Важното е да стигнеш дотам, че да не смеят да ти го казват в лицето, а да го дрънкат зад гърба ти и щом само се появиш, да млъкват гузно и да ти отправят сервилните си робски усмивки. Тогава те се превръщат в подлеци и те се чувствуват подлеци, а ти, каквато и подлост да си извършил, се усещаш свободен и силен и стърчиш с две глави над тая робска паплач.

Разбира се, зъболекарят може би ще размисли и подир седмица, след като се успокои достатъчно, наново ще се яви, и то не с цел да ми разбива зъбите. Обаче ако се яви, аз вече ще бъда заразен от съмнението, че някой ми го е пратил. Така че при всички случаи — прощавай, наследство!

* * *

Пролетта вече е настъпила без уговорки и аз виждам през прозореца на спалнята си раззеленелите дървета на парка и си казвам, че в такъв слънчев неделен ден истинско престъпление е да седиш в тоз усоен апартамент. А след като съм си казал нещо, аз винаги минавам към действие. Така че един час по-късно Андрей спира шевролета край пистата за конни състезания при Банкя.

Слизам от колата и се запътвам към Бенет, застанал няколко метра по-натам.

— Вашата млада дама е идентифицирана — изръмжава приветливо помощникът, като кима за поздрав. — Касае се за онова празноглаво същество със смешната шапка.

Не питам как, кога и от кого е извършена идентификацията, тъй като планът на тая малка операция ми е предварително известен. Вдигам бинокъла, който съобразително съм донесъл, и правя бегъл рейс по пистата и групичките зрители. Публиката не е особено многобройна и аз веднага откривам празноглавото същество, облечено в светъл пролетен костюм и увенчано със също такава светла широкопола ковбойска шапка.

— Струва ми се, че при тукашните миниатюрни мащаби бинокълът ви изглежда малко смешен — не се стърпява да забележи Бенет.

— Обаче чудесно ми разкрива ахилесовата пета на нашия общ познат.

Ахилесовата пета е доста приятна на вид и тъкмо тъй свежа и още зелена, както е всичко наоколо в тоя ранен сезон. Едно румено момиченце, което въпреки избуялия ръст очакваш да видиш по-скоро в ученическа престилка и на чина, отколкото в тази разюздана компания от младежи, подаващи си един на друг някаква плоска кафява бутилка, която вероятно не съдържа сироп за кашлица.

— Добре, че и най-неуязвимите бащи понякога са надарени с уязвими дъщерички — промърморва Бенет, чийто поглед в момента също е насочен към „ахилесовата пета“.

После, осенен от някаква мисъл, запитва:

— Може би се готвехте да ми уреждате срещи у зъболекаря тъкмо с това лекомислено създание?

— Не говорете дивотии — отвръщам спокойно. — Аз съзнателно действувах срещу зъболекаря като слон в стъкларски магазин. Обаче това нежно цвете на ранната поквара трябва да бъде докоснато от гальовна ръка, а не от такива лапи като вашите, Бенет.

— За ваше сведение при мене не само ръцете са здрави, но и зъбите — осведомява ме с достойнство помощникът. — Последният ми зъбобол, ако се не лъжа, датира от времето, когато ми падаха млечните резци.

— Вярвам ви, но в момента тия биографични подробности са без значение. По-важното е къде ще намерим необходимата гальовна ръка.

Отново вдигам бинокъла и отново правя оглед на панорамата, за да спра върху нежното цвете на покварата. В тоя момент то е долепило устни до плоската кафява бутилка. Вероятно алкохолът му горчи, но детето се стреми да не мръщи лице, за да покаже, че вече не е дете.

Вниманието на Бенет неусетно се е пренесло върху пистата, дето няколко коня се подреждат за старт.

— Какво бихте казали, Томас, ако сложим един малък бас за изхода на следващото състезание? Аз с готовност бих заложил известна сума на номер седем.

— Обърнете се с това предложение към вашия приятел Адамс — отвръщам. — Както виждам, той току-що пристига. Колкото до мене, аз вдигам котва.

Прибирам бинокъла и си тръгвам, но няма как да избягна групата на приближаващите колеги — семейството Адамс и семейството на съветника. Двете двойки са в най-безоблачно пролетно настроение и съветничката прави такива широки и такива решителни крачки с дългите си крака, сякаш се готви да вземе участие в състезанието в качеството на кон.

— Много рано се прибирате, драги… — подхвърля Адамс, като отвръща с ръка на поздрава ми.

— Както винаги, умерен в удоволствията — забелязва с усмивка госпожа Адамс.

Намирам Андрей с глава, облегната на кормилото, решил да използува служебната пауза за малък сън под гальовните лъчи на слънцето.

— Към града ли? — пита той, като се отърсва от дрямката.

— Не, към планината. Това време е само за планината, мойто момче!

* * *

Колата се движи край разцъфтелите дървета по леките завои на неширокия път между Банкя и някакво друго село, което според Андрей се казва Княжево. Аз съм се отпуснал лениво на седалката до шофьора, спокоен, че кормилото за момента не е в ръцете на Мери, а на професионалист.

Впрочем не бих казал, че съм съвсем спокоен. По скоро съм малко нащрек, макар да си мисля, че нямам никакви основания да съм нащрек.

— Защо увеличихте скоростта? — питам небрежно, тъй като Андрей в тая минута солидно е натиснал газта.

— Мисля, че ни следят.

— Тъкмо затова намалете. Никога не дразнете тоя, който ви дебне, момчето ми. Напротив: успокоявайте го. Нека се отпусне. Ако ще, нека дори заспи. Вие от това нищо не губите.

Зад нас на прилично разстояние действително се движи една черна волга и тъкмо нейният образ в огледалото ми пречи да се отпусна напълно. Естествено, това е съвсем банален и мимолетен сондаж за евентуалните намерения на господин културния съветник. Ние у нас вършим същото. Изобщо пълна взаимност, точно според дипломатическите норми.

И все пак, когато видя една такава черна волга или на пътя ми се мерне кафяво-зеленикава униформа на милиционер, или погледът ми улови в някое заведение погледа на друг човек без униформа и може би дори без служебни функции, обаче все пак будещ сянка на съмнение, тук в гърдите ми изведнъж става напрегнато. И не защото конкретно за момента имам основание да се боя от нещо, а защото тия бегли фрагменти на една често невидима, но винаги реално присъствуваща сила ми напомнят, че в някой друг момент, в някой твърде важен за мене момент, тази сила може ненадейно да спусне ръката си върху мене и да каже: „Не мърдайте!“

И всичко ще хвръкне по дявола.

Защото въпреки че в нашата професия провалите понякога са неизбежни и не особено съдбоносни, съществува един вид провал, наистина съдбоносен. Това е последният провал, този, подир който те изпращат да береш праха нейде в архивните служби или направо те изхвърлят. А при мене, ако ще има провал, той ще бъде точно от този тип.

И затова дори една такава волга, открояваща се като черно петно в зелено-белия пейзаж на пролетта, ме кара да изпитвам напрегнатост и да усещам как по гръбначния ми стълб пълзи някакъв неприятен хлад.

Впрочем волгата междувременно се е загубила зад един завой, додето прекосяваме Княжево, и повече не се появява. Хората в нея навярно са престанали да се интересуват от мене и дори възможно е това съвсем да не са хора от съответната инстанция. Отпускам се най-сетне наистина спокойно на седалката и леко премрежвам очи, сякаш се каня да задряма. И додето се колебая тъй, дали да се почерпя с малко сън, или да се въздържа, запитвам лениво:

— Апропо, вашата майка, мисля, беше белгийка…

— Белгийка — потвърждава Андрей.

— А баща ви?

— Българин, естествено. Но той почина.

— И сега вие освен съпругата и децата трябва да издържате и майка си?

— Какво да правя…

— Вие имате наистина тежко семейство — произнасям съчувствено — Влизам ви в положението, понеже и аз се пържа в такъв тиган. Но все пак, надявам се, че си докарвате и нещо извън заплатата.

— Откъде?

— От тия, които ни следяха.

— Нищо не си докарвам — възразява шофьорът. — Знам, че няма да ми повярвате, но нищо не си докарвам.

— Значи, информацията, дето им я давате, е съвсем безплатна?

Той не отговаря веднага, тъй като от завоя пред нас е изскочил голям камион и Андрей рязко извива кормилото, за да избегне чудовището. После промърморва:

— Каква информация може да дава един шофьор?

— Съвсем скромна, разбира се, но нерядко — полезна.

— Да: че съм ви закарал до еди-къде си и че съм ви взел от еди-къде си.

Влизаме в нов завой и шофьорът наново съсредоточва вниманието си напред.

— Невинните сведения понякога също влизат в работа — подхвърлям.

— За невинни сведения никой не плаща.

— Защо? Аз например бих платил. Готов ли сте да ми предложите нещо невинно? — питам все тъй лениво и сякаш на шега.

— Оставете, господин Томас — произнася с досада шофьорът, загледан напред. — Аз и без това съм човек под подозрение. Не ме забърквайте в опасни игри.

— Не става дума за опасни игри, а именно за нещо невинно.

— Вечната песен! — забелязва скептично Андрей.

— Добре, нека не спорим — казвам, като се поизправям на седалката. — Аз ще ви кажа за какво се касае, а вие сам ще прецените опасно ли е това, или невинно. Съгласен ли сте?

— Защо не! Ако е въпросът само за приказки…

В тона му се чете все същото пренебрежение към доводите ми, но това не ми пречи да отбележа една точка в своя полза.

— Вие, доколкото знам, обичате да ходите след работно време по някои заведения: „Берлин“, „София“, „Балкан“…

— Забранено ли е?

— Напротив, препоръчва се! Особено ако ходите по-често в „София“.

— И после?

— Ами че това е почти всичко, което се иска от вас: да правите същото, дето и без това го правите.

— Шегувате се — промърморва шофьорът.

Обаче той несъзнателно е забавил ход, сякаш за да има възможност по-добре да следи думите ми, и аз отбелязвам нова точка в своя полза.

— Аз никога не се шегувам, когато говоря за такива неща. Вие също може да не ми повярвате, но ще ви кажа, че за мене сигурността и спокойствието на хората, с които работя, са по-важни от собствената ми сигурност.

— А каква полза ще имате вие от това, че ще ходя в „София“ и ще пия кафе?

— Не бързайте, ще стигнем и дотам. В „София“ се отбива редовно едно младо същество, което специално ме интересува. И ще поясня, че интересът ми е съвсем личен, дори ще кажа направо: сантиментален. Впрочем, когато ви покажа снимката на това същество, надявам се и сам ще разберете, че тоя мой интерес е напълно оправдан. Само че вие трябва да разберете и нещо друго: за нас тук една връзка с жена представлява доста деликатна история, особено ако жената е от тия, дето могат да ти сервират всякакви изненади. Тъкмо затуй, преди да стигна до връзката, бих искал да имам известни сведения…

— А откъде ще ги получа аз тия сведения? — прекъсва ме Андрей, който вече е изцяло погълнат от разговора.

— Ще ги получите от двете си очи, момчето ми! Не искам от вас да ми казвате нищо повече от онова, което сте видели: с кого се среща младата дама, как се държи, изобщо дреболии от тоя род.

— Вечната песен, господин Томас! — опомня се шофьорът. — Почваме с дреболии, за да минем бързо към нещо по-сериозно.

— По-сериозно няма да има, повярвайте ми.

— Тая игра не се играе на доверие.

— Не споря. Само че аз не ви ангажирам с нищо, освен дето ще ви платя пет-шест хиляди.

— Колко? — пита Андрей, за да ми даде възможност да реализирам още една точка.

— Казвам пет-шест хиляди напосоки. Но ако информацията бъде по-продължителна, тогава и хонорарът ви ще се увеличи. А ако ви поискам някаква по-друга услуга, какво ви пречи да откажете?

— Това, че ще ме наклеветите — отвръща шофьорът. — И добавя: — Влизаме във Владая.

— Продължавайте нататък. Разходката ни е съвсем безцелна. Да. Та докъде бяхме стигнали?

— Ще ме наклеветите, казах.

— Задето сте ми давали сведения за някакво момиче? Хайде де, не ставайте дете! За такова нещо никой никого не е обесил.

Андрей мълчи. Но пресметливият израз на лицето му говори, че вече обмисля напрегнато предложението ми. Аз обаче нямам никакво намерение да ускорявам неуместно натиска. И преди да му покажа снимката, внимателно ще наблюдавам поведението му, пряко или чрез други лица. Защото една любовна история е нещо крайно деликатно. Засега достатъчно е, че рундът приключва изцяло в моя полза.

Вече сме задминали селото.

Отпускам се отново на седалката и отправям поглед към зелените хълмове наоколо.

— Какъв прекрасен ден, не намирате ли? — произнасям почти с умиление.

— Ден като ден — отвръща разсеяно Андрей.

— Не, не сте прав. Погледнете! — И аз правя лек жест към зелените хълмове пред нас. — Ден на пролет, момчето ми… Ден на любов… — И сякаш засрамен от ненадейната си размекнатост, добавям: — Всъщност аз съм един ужасно сантиментален тип…