Серия
Емил Боев (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

ТРЕТА ГЛАВА

Аз не съм човек на настроенията. Искам да кажа, не обичам настроенията да ме водят за носа и да ми пречат на работата. Но подир събитията на снощния „прием“ и особено след него, всичко тая заран ми се струва почти отчайващо — мрачният кабинет, мрачната физиономия на Бенет и мрачната картина на секретните служебни книжа.

— Агентурата е съвсем хилава — промърморвам с погнуса, като затварям папката и я хвърлям върху бюрото. — И, естествено, съвсем бездейна. Ако тия няколко жалки паразита изобщо могат да се нарекат агентура.

— Работи се, колкото условията позволяват — отвръща недоволно Бенет, седнал от другата страна на бюрото.

— За такава работа едва ли ще ни обсипят с лаври.

— Аз отдавна съм престанал да очаквам лаври. Единственото, което чакам, е пенсията.

— Какво чакате вие, това си е ваш личен въпрос. Но понеже аз съм още далеч от пенсия и понеже съм дал обещание да свърша някои неща…

Замълчавам, понеже разговорът изведнъж ми се вижда глупав и излишен. Това дава възможност на Бенет да подхвърли:

— Да, всички вече знаят, че сте дошли тук за реабилитация.

— Аха, значи общественото мнение се е оформило. И какво приказват?

— Ами, приказват ги всякакви.

— И по-точно?

— По-точно може да ви информира Мери. Пред мене, знаете, хората се предпазват да дрънкат прекалено.

— А кой пусна информацията?

— Адамс, разбира се. Той само преди седмица се върна от отпуска с цяла кошница сплетни.

— Той и посланикът, изглежда, не ни обичат твърде.

— Вие се изразявате прекалено меко. Истината е, че не могат да ни понасят. Джентлемени от кариерата. Партизани на дипломацията с бели ръкавици. Яд ги е, че те са само параван, а всъщност ние работим.

„Вие лично не сте се скъсали от работа“, мисля да възразя, но подтискам киселото си настроение и забелязвам:

— Специално този Адамс никак не ми харесва.

— Трябва да ви призная, че и аз не съм влюбен в него. На всичко отгоре снощи ми обра хиляда лева.

— Би следвало да го проучим по-добре — подхвърлям, колкото да опитам почвата.

— Аз вече съм свършил тази работа — отвръща Бенет, без да мигне, и при тия думи аз мислено слагам един плюс в досието му, което полека съставям в главата си.

— Е, и?

— Материал не липсва. Хлапакът е бъбрив, а бъбривият, както знаете, все ще изтърси някоя еретична приказка.

— В такъв случай би трябвало да съобщим нещо за него.

— Защо не. Само че, както разбирате, той не е от тия, дето могат да бъдат съборени с един донос.

— Защо „един донос“? Сега ще е един, а после могат да станат и повече.

— Не възразявам — свива рамене Бенет. — Но ако смятате, че това е работата, за която ще ни обсипят с лаври…

— Другата работа също ще тръгне, не се безпокойте… Нещата не могат да останат на сегашното ниво.

Помощникът ми мълчи с онова мълчание, което у него играе ролята на възражение.

— Вие, изглежда, сте на друго мнение — забелязвам.

— След време и вие ще бъдете на друго мнение… Щом само спадне реформаторското ви увлечение…

Той прави пауза, сякаш на свой ред се пита има ли смисъл да продължава този разговор. После ме поглежда право в очите, нещо което не е съвсем в привичките му, и изтърсва:

— Знаете ли какво ще постигнем? Нищо! Една кръгла нула. Едно голямо нищо!

— Ако човек не върши нищо, той друго и не може да постигне.

— Да. Всеки мисли, че хората преди него не са вършили нищо. И че летоброенето почва от него. Само че ние сме работили, представете си!… Капвали сме от работа. Планирали сме мероприятия… Провеждали сме ги… И накрая сме улавяли пълни шепи въздух. Спомням си например младежкия фестивал… Операциите ни бяха разработени изрядно: подмолно въздействие, открити подстрекателства, безредици, улични демонстрации… Хората бяха предварително инструктирани, мрежата беше вещо организирана, всеки се намираше на мястото си… И все пак всичко се провали. Ама всичко, разбирате ли? Така разнебитиха системата ни, така я парализираха, без даже да дават вид, че го правят… И фестивалът си мина, сякаш не съществуваха наши планове, сякаш не бяха съществували наши хора, сякаш ние самите не съществувахме тук!

— Да, да — кимам. — Само не се горещете. По-добре кажете, ако операциите ви бяха успели, какво щяхте да постигнете?

Бенет мълчи.

— Отговорете де! Какво щяхте да постигнете? Сваляне на режима? Или един скандал, който като всеки скандал щеше да мине и замине?

— Един скандал не е толкова дребно нещо… — отвръща Бенет не твърде уверено.

— Добре, да оставим това. И изобщо да забравим миналото. Кажете по-добре какво е отношението ви към културата. Хващате ли се за пистолета, когато чуете думата култура?

— А, защо? Бих гледал с удоволствие някоя по-интересна телевизионна програма…

— Само че аз нямам предвид гледането, а действието. Имаше ли някаква полза моят предходник от културната област, или съвсем напразно носеше титлата културен съветник?

— И културната област е като всички останали — сеща се да отговори най-после Бенет. — Не се надявайте да получите нещо по тая линия.

— А що за птица е шофьорът ми?

— Добър е. Като шофьор. За друго не ви съветвам да го използувате.

— Ние сме твърде бедни откъм кадри, за да използуваме един човек само за едно нещо.

— За другото нещо го използуват „ония“.

— А останалият подръчен материал?

— Козметичката ни служи за връзка със Стария. Нищо повече.

— А учителката по български за какво ще ми служи?

— За нищо. Освен ако държите да научите български.

— Наследството е наистина повече от мизерно — въздъхвам и отправям поглед към прозореца, запушен от саждивия калкан на съседната сграда. — Все едно не са ви казали да дадете сведения за околността, а вие сте се изправили пред тоя прозорец и само повтаряте: „Околността представлява една стена, една сляпа стена“…

— Стената наистина е налице — свива рамене Бенет. — И тя е издигната тъкмо, за да не можем да виждаме нищо друго освен нея.

— Добре — казвам отегчено, — да оставим това.

И като давам вид, че напускам досадния терен на служебния разговор, подхвърлям:

— Вие, както забелязах снощи, добре играете покер.

— Да, но напоследък само губя.

— А защо не прекъснете?

— Защо да прекъсвам? Лошата карта не може да тече до безкрайност. Някой от следващите дни ще тръгне хубавата.

— Точно така. Потокът на лошата карта изтича и ви идва карето аса. Но за да го дочакате, трябва да играете достатъчно дълго.

— И трябва в колодата наистина да има каре аса — напомня Бенет, разбрал прозрачния ми намек.

— А как може да няма?

— Ей така, няма: в тая тук игра противникът най-първо изважда асата за себе си, а после раздава картите.

— Глупости. Вие просто сте депримиран от неуспехите. Няма ли тук наоколо алчност, корупция, пороци, безхарактерност?

— Има, макар и не толкова, колкото вие си представяте.

— Тогава защо ми говорите, че в колодата нямало аса? Това са нашите аса и целият въпрос е как да ги използуваме в играта.

Бенет се е приближил междувременно до прозореца и безсмислено е отправил поглед към стената, дето няма нищо за гледане.

— Не ми преповтаряйте уроците от школата — промърморва той недоволно. — По-добре покажете ми как я играете вие тая игра.

— И това ще стане — промърморвам и поемам папката, за да прегледам още веднъж за всеки случай тия отчайващо оскъдни данни.

— Трябва да слизам, визите ме чакат — забелязва помощникът ми.

— Слизайте. И не забравяйте: нужен ми е пълен отчет за всички пристигащи и заминаващи.

* * *

Нямам никакво намерение да се прибирам за обяд в къщи и да понасям инквизициите на Елен в продължение на два безкрайни часа. Когато е сърдита, тя винаги мълчи, но това мълчание има три различни степени в зависимост от степента на собственото ми провинение: почти мълчание, пълно мълчание и гробно мълчание. В първия случай тя ми отправя само късите битово необходими реплики. Във втория изобщо не говори, но все пак забелязва присъствието ми и е готова примерно да ми подаде чинията и да ми налее супа. В третия случай аз изобщо преставам да съществувам и тя минава край мене, без да ме вижда, и дори да се задавя или да почна да бера душа, тя няма да благоволи да ми предложи даже чаша вода.

От снощи сме в третата фаза. Затуй позвънявам на портиера и му нареждам да ми донесе в кабинета кафе и два сандвича.

— Ангажирах самолетното място на съпругата ви — уведомява ме той, когато малко по-късно внася скромния обед. — Шофьорът ще й занесе билета към три часа.

— Отлично — кимам, макар че новината ме е връхлетяла като тухла в тила.

— Какъв малшанс — отвръща със сервилно съчувствие боксьорът в оставка. — Едва пристигнала и отново да заминава. Но нещастието не пита, когато идва.

„Нещастието“… Значи, тя все пак е благоволила да съчини от приличие някакъв банален предлог — „мама е тежко болна“ или нещо от тоя род.

— Кажете на шофьора да ме чака отвън — съобщавам на портиера. — Налага се да изляза за малко.

Когато половин час по-късно надничам в спалнята на Елен, заварвам я, както съм и очаквал, в разгара на пътните приготовления. Стаята, която едва снощи бе поставена в ред, отново е в пълен безпорядък. Съдържанието на големия гардероб е пръснато по всички посоки — пеньоари, комбинезони, рокли, жилетки, обувки, Що се отнася до жена ми, тя с мраморно-безстрастната си физиономия се е навела над поставения на леглото куфар, заета да сдипля поредната партида парцали.

— Ти пак нареждаш… — забелязвам наивно, макар смисълът на ситуацията да е очевиден.

— Нареждам си багажа.

„Значи, говори ми. Значи, няма намерение да ме наказва повече с гробно мълчание“ — минава ми през ума. Това е по-лошо от всичко. Престане ли другият човек да те измъчва, ясно е, че наистина е решил да те напусне.

— Не разбирам… — произнасям озадачено.

— „Човекът, който нищо не разбира“… Коронната ти роля… — Тя вдига глава от куфара. — Само че този път ще ми позволиш да скъся пиесата: аз заминавам, мили. Може би — за дълго, а може би и завинаги.

— Както щеш… Макар че, ако позволиш и аз да кажа нещо, възпитаните хора правят тия работи малко по-иначе.

Като всеки невъзпитан човек жена ми е твърде чувствителна на темата възпитание.

— Ти не можеш да знаеш какво правят възпитаните хора, защото никога не си принадлежал към тях — връща ми го Елен, но без сянка от обичайното спортно увлечение, с което в други случаи си разменяме обидите. — Виж, ако ставаше дума за лъжците и мошениците, тогава вероятно бих се допитала до тебе.

— Не се притеснявай в изразите — казвам. — Аз съм свикнал. Но не смяташ ли все пак, че ми дължиш поне едно обяснение?

— Ти ми дължиш обяснение, не аз! — възразява Елен. — Само че аз ти прощавам дълга и заминавам. И причината е толкова очевидна, че дори и ти си в състояние да я разбереш. Защото, както знаеш, ти донесох една солидна и съвсем реална зестра срещу една хипотетична и не особено блестяща кариера. А сега се оказва, че перспективите ти за кариера окончателно са отишли по дявола.

— Фантазираш, скъпа…

— И това не е всичко — продължава спокойно жена ми. — По-лошото е, че ти и тоя път се опита да ме излъжеш, така че трябваше да научавам истината от чужди хора…

— Ако имаш предвид оня глупак, съветника…

— Нямам предвид само него.

— Значи, имала си малка дружеска беседа със съпругата на Адамс…

— Източника ще можеш после да го издириш. Надявам се, че ще разполагаш с достатъчно свободно време за това, когато останеш ерген.

— Пет пари не давам за източника. Това посолство, като всяко друго, разбира се, гъмжи от сплетни. Обаче не предполагах, че ще бъдеш дотам наивна…

— Всъщност тъкмо това си предполагал.

— Но чакай, изслушай ме! Аз наистина премълчах служебните си неприятности, за да не те отегчавам…

— Ти не само премълча, а излъга. Ти ми внушаваше, че те пращат тук по важна задача, а те са те пратили на заточение, за да изкупиш греховете си, освен ако пращането ти не е преходна мярка преди пълното изхвърляне.

— Истината е, че…

— Моля те, престани! — спира ме тя, като властно вдига ръка. — Истината е нещо, което никога няма да го чуя от тебе, затова нямам никакво намерение да те слушам. Нито да се мъкна повече подире ти.

Тя снема с рязък жест капака на куфара, сякаш за да подчертае силата на решението си, и добавя:

— Много жалко наистина, но аз съм се родила без научни интереси и нямам никаква амбиция да изследвам все още останалите тук-там затънтени кътчета на планетата — Андите, Африка, Балканите, а утре може би и Южния полюс, ако някому хрумне мисълта да открие там посолство. Защото такава ще бъде твоята участ, ако изобщо останеш в системата.

— Мерси — кимам. — За щастие, мнението на шефа ми е малко по-друго. И това, което вече споделих с тебе, е самата истина: „Ще поработиш, казва, в София, а после ще те преместим в Рим или Париж.“

— Когато те преместят в Париж, телеграфирай ми да дойда. Ако все още съм на разположение — отвръща спокойно Елен и понечва да свали куфара от леглото.

Помагам й в тая операция и тя не възразява, но кавалерството ми едва ли е в състояние да я стопли и с тоя си вид на айсберг тя е наистина само за Южния полюс и ако питат мен, аз наистина бих я пратил на Южния полюс или нейде другаде по дяволите, и ако в тоя момент ме е яд за нещо, то е само за това, че тя ме праща по дяволите, а не аз нея.

Жена ми поема поредния празен куфар, поставя го върху леглото на освободилото се място и отново се заема да дипли луксозните си парцали. Що се отнася до мене, аз се заемам да обмислям практическата страна на ситуацията, защото виждам, че нищо вече не може да се направи, и защото нямам навик да драматизирам и да преживявам.

— Билетът ти е у шофьора — казвам. — Доколкото разбрах, самолетът отлита в пет. За жалост, имам една среща, така че ще дойда направо на летището.

— Можеш и да не идваш.

— Ще дойда. И не толкова за тебе, а защото и аз като тебе държа на привидностите.

Тя не възразява.

— А понеже става дума за привидности, можеш ли да ми кажеш поне какъв предлог си използувала за заминаването си?

— „Мама е тежко болна.“

— И още нещо, тоя път не като привидност, а по същество: това заминаване временно ли е, или окончателно?

— Всичко зависи от тебе. Изобщо смятай, че брачното ти положение е също като служебното. Но специално тук, в София, аз повече не мисля да се връщам. Колегите ти са наистина крайно симпатични и съпругите им — още повече, само че нямам никакво намерение да търпя зад гърба си нито подигравките, нито съчувствията на тия крайно симпатични хора.

— Ти винаги си била твърде уязвима — промърморвам съчувствено. — Ти си наистина слаб човек, Елен, макар да смяташ, че аз съм слабият. Както и да е. Ще се видим на летището.

Готвя се да завия кръгом, когато тя наивно вдига глава от куфара:

— Кажи по-добре, наистина ли си го убил тоя черен генерал? И на колко възлизаше горе-долу сумата? Защото нали, мили, когато ти вършиш нещо, на дъното на историята винаги лежи някаква сума?

* * *

Всъщност, нямам никаква среща и се връщам в посолството, просто за да бъда малко по-далеч от съпругата си. И понеже в момента мрачната стая с гледката на саждивия калкан съвсем не ме привлича, решавам да се отбия в кабинета на Адамс.

— Току-що научих за семейната ви неприятност — казва той, още като ме вижда да влизам. — Искрено ви съчувствувам и се надявам, че всичко ще завърши благополучно.

Адамс очевидно има предвид мнимото заболяване на тъщата ми, освен ако е надушил нещо и за конфликта между мене и Елен. Последното обаче е слабо вероятно, така че считам за уместно да му благодаря за отзивчивостта. Подир което минавам на темата:

— Не знам разполагате ли с няколко минути, но аз, както знаете, съм в положението на дебютант и бих искал да се посъветвам по някои въпроси с опитен човек като вас.

— Разбира се, заповядайте — вдига се отзивчиво от стола Адамс. — Макар че, ако оставим настрана комплиментите, аз съм толкова опитен, колкото и вие сте дебютант.

Ние се разполагаме в двете кожени кресла при големия светъл прозорец с изглед към градината на посолството и тоя прозорец още веднъж ми напомня, че Адамс всъщност се шири в един чудесен кабинет, който по право е мой.

— Службата по печата има много общо с културната служба — казвам. — Затуй предполагам, че вашата практика може да бъде поучителна и за мене.

— Уви, нямам какво да ви предложа като практика — разперва ръце домакинът. — Но, ако искате, да пием по чаша бурбон…

Той се навежда към шкафчето-хладилник, инсталирано предвидливо до креслото, вади съответната бутилка и шише сода, после взема от рафта под масичката две чаши и налива.

— Обаче вие, ако се не лъжа, вече втора година сте тука — позволявам си да забележа.

— Предполагам, че и десета година да бях тука, опитът ми едва ли би бил по-богат — отвръща Адамс и отпива от чашата си.

Следвам примера му, като чакам продължението.

— Може да е унизително, и все пак трябва да призная, че цялата ни работа се свежда до следното: Франк, който знае или си въобразява, че знае български, преглежда заран вестниците, а сетне ми прави устен доклад, подир което аз правя доклад пред посланика, като всъщност преповтарям чутото от Франк. В резултат на тая оживена и плодоносна дейност в края на месеца посланикът изготвя своя писмен доклад, в който сумира това, което е чул от мене и което аз съм чул от Франк, и което е, разбира се, вече добре известно в нашето министерство, защото и там се получават български вестници.

— Все пак вие се срещате с хора…

— Да, с колеги от другите западни посолства, които обикновено са толкова осведомени, колкото и аз самият. От време на време наистина успявам да изкопча някоя политическа сплетня, просто за да се разнообрази докладът на посланика в края на месеца. И това е всичко.

— А контактите ви с местни хора?

— Почти нямам такива контакти. А доколкото ги имам, те са съвсем протоколни и напълно безполезни.

— Но това положение би трябвало да се измени! — произнасям с ентусиазма на истински дебютант.

— Чудесно, изменете го! — разсмива се Адамс.

— Нима не е възможно?

— Аз съм по природа оптимист. Следователно склонен съм да смятам, че е възможно. Обаче за да се изменят тия неща, би трябвало по-напред да се изменят някои други.

— Кои например?

Той ме поглежда, сякаш преценява доколко съм опасен. Сетне отпива от чашата си и едва тогава произнася:

— Всичко това е стара история, Томас. Така че не виждам какъв смисъл има да я предъвкваме наново.

— Разбирам ви — кимам примирено. — Аз съм съвсем нов човек тука и вие, естествено, имате основание да ме гледате с подозрение…

— Не съм казал, че ви гледам с подозрение. Просто не ми се навлиза в един безполезен разговор.

Той замълчава и аз също мълча, като бегло го наблюдавам. Тоя вид типове ми са добре известни. Хубавец, галеник на съдбата, човек, привикнал да прави добро впечатление. Той толкова умира да прави впечатление, че и сега, въпреки декларацията си и въпреки намерението си да бъде предпазлив, едва се сдържа да не блесне със становището си по въпроса.

Изглежда, че съм познал, защото, когато мълчанието става твърде дълго, Адамс ненадейно заговаря:

— Всичко туй е почнало преди четвърт век и повече. Почнало е зле и после е продължило да върви зле, и ние не сме направили нищо, за да тръгне по-добре, така че безсмислено е сега да седим и да се питаме защо работите вървят зле. Още с идването си някога тук, ние почнахме да заплашваме с военна намеса. По-късно взехме да подтикваме местните си политически приятели към такива брутални актове, че накрая властта пристъпи към разгромяването им. След това минахме към похватите на подривните действия, а след серията неизбежни провали ограничихме усилията си в сферата на секретното разузнаване, което, разбира се, не можа да остане секретно и доведе до редица процеси. Да не говорим за някои други дреболии, като например финансираните от нас радиостанции, които и в настоящия момент продължават да отправят подстрекателствата и ругатните си.

Домакинът си налива още два пръста уиски, добавя два пръста сода и отпива, за да провери какво се е получило.

— И след всичко това ние умуваме с вас и се чудим защо тия хора, които ругаем и заплашваме, не желаят да дойдат на един приятелски обед или на чаша кафе, да си открият сърцата и любезно да ни сервират всички тези сведения, към които изпитваме професионален интерес.

— Фактите, разбира се, са на ваша страна — признавам, когато той отново замълчава.

Което не ми пречи да мисля, че тая тирада би могла да послужи за добра основа на един служебен доклад и да подкрепи солидно известни изводи: „Адамс изобщо смята, че цялата наша външна политика от войната насам представлява система от грешки. Същата категорично отрицателна оценка той дава и на сегашния ни политически курс.“

— И въпреки всичко — позволявам си да забележа гласно, — колкото и това да е неблагоприятно за официалната ни дейност, струва ми се, че все някой трябва да върши и тия задачи, които вие нарекохте секретно разузнаване.

— Естествено, че на вас така ще ви се струва — засмива се Адамс. — Обзалагам се дори, че всичко, което не е свързано с тия задачи, за вас е празна работа.

— Не съм казал подобно нещо.

— Можете спокойно да го кажете. Няма да се обидя, защото както сам чухте, собствените ми оценки не са много по-различни. И различието между нас възниква всъщност само по един пункт.

Той се навежда леко към мене, поглежда ме внимателно и произнася тихо:

— Уверен ли сте, че примерно вашите доклади, при цялата им секретност, имат по-голяма стойност от тия на посланика, извлечени от вестниците и от пет-шест постни разговора?

— Зависи от докладите — отвръщам уклончиво. — Някои може да не са особено интересни, но други могат да съдържат и твърде ценни сведения.

— Не споря — вдига ръка Адамс. — Обаче вие знаете по-добре от мен, че даже и тия относително ценни сведения всъщност нямат особена практическа стойност, а нерядко могат да бъдат получени и по съвсем редовен път.

Той се обляга назад в креслото си с някаква нотка на самодоволство и добавя:

— Не искам да ви засягам по професионална линия, драги, но в последните години нещата доста се измениха в много области на човешката дейност, включително и във вашата. Центровете за обработка на информацията сумират и систематизират целия този огромен поток от всичко напечатано, казано, подслушано, сиреч получено по редовен път. От друга страна, тъй нареченият електронен шпионаж посредством специални спътници открива, заснима и документира всички материални обекти, та дори и подземните. При наличността на тия две гигантски механизирани системи за информация какво остава за разузнавача от стария тип, оня, който се движи насам-натам, завързва връзки, слухти и разчита единствено на двете си ръце и на бедния си мозък?

— Остава немалко — опитвам се да го уверя. — Остава тъкмо туй, което нито спътниците, нито центровете за обработка на легалната информация могат да ви предложат.

— Вярно. Само че то е нещо, което и вие не сте в състояние да предложите. Защото се касае за възловите проекти, за най-големите замисли, които никъде не са документирани, които не получават материален израз и които, следователно, не могат да бъдат набрани и задигнати по простата причина, че се намират в главите на държавните ръководители.

— Съжденията ви не са лишени от известни аргументи — отвръщам сговорчиво. — И все пак повярвайте ми, че ще мине още доста време, преди разузнавачът от класически тип да бъде заплашен от безработица.

— Да, защото инерцията е велика сила — въздъхва Адамс. Сетне ме поглежда и добавя: — Във всеки случай ще ми бъде много неприятно, ако възприемете думите ми като израз на тая традиционна и глуха вражда, която съществува между нашите два института. Аз, както виждате, не смятам, че ние представляваме нещо повече от вас, и изобщо нямам никакви лични резерви към вас и считам просто, че и вие, и ние сме рожби на едно и също време, на това мръсно време, наречено „студена война“, и сме осъдени да работим при тия калпави условия, които не ние сме създали.

„Адамс има еднакво отрицателно отношение както към легалните форми на работа, така и към секретното разузнаване“ — формулирам аз машинално в ума си съответния извод за евентуалния служебен доклад. Сетне казвам:

— Нямам никакво намерение да тълкувам превратно думите ви и мисля, че добре ви разбирам. Не знам само каква е позитивната ви програма.

— Да, позитивните програми са най-трудните — засмива се домакинът. — А аз, знаете, съм от хората, дето се справят с трудностите, като ги заобикалят. И все пак, мисля, че ленивият ми мозък е родил и нещо позитивно. Но по тоя въпрос ще поговорим друг път. Тук поне време за приказки не липсва. — И сякаш отгатнал разочарованието ми от това прибързано приключване на дневния ред, Адамс допълва: — Позитивната програма не е трудно да се състави, ако проумеем простата мисъл, че трябва да установим някакъв модус вивенди, за да не се самоизтребим. А това може да стане единствено в случай, че се съобразяваме не само със своите интереси, но и с интересите на другата страна.

„Адамс е убеден привърженик на принципа на мирното съвместно съществуване от съветски тип“, формулирам аз на ума си.

— Изобщо, крайно време е да разберем, че когато се касае до живота на човечеството, не можем да рискуваме тоя живот в игра на покер. Впрочем, вие как сте в покера?

— Почти посредствен — признавам.

— Ваш плюс е, че поне го осъзнавате. Бенет също е посредствен, но не може да го разбере. Дори ако трябва да бъдем точни, не е и посредствен, а просто му липсва въображение.

— А какво правите тук вън от покера? Скучаете?

— Шшшт? — слага заговорнически пръст на устните си домакинът. — Аз съм младоженец, драги. А един младоженец няма право да скучае.

— Вие имате наистина очарователна жена.

— Вие също не сте онеправдан по тая линия. Госпожа Томас изглежда великолепно. Надявам се, че тя има по-голямо влечение към покера от вас…

— Познахте — усмихвам се.

— Тогава ще имаме възможност по-често да общуваме — усмихва се и Адамс. — Макар че това общуване може да ви струва малко скъпичко.

„На вас също, драги“, отвръщам на ума си.

— Довечера, разбира се, предполагам, че ще ви видим в къщи — добавя домакинът, когато ставаме. — Днес е моят ден.

* * *

Изпращането на летището минава с по-малко тягост от очакваната, тъй като аз се явявам едва в последния момент, колкото да поставя една лицемерна целувка върху хладната буза на Елен. Жена ми изтърпява стоически тоя жест на привързаност, защото, разбира, че целувката е предназначена не за нея, а за околните и по-специално за портиера и шофьора, които ни придружават.

Без особена тягост минава и посещението у Адамс, тъй като правя необходимото да го скъся максимално. В апартамента, който по нищо особено не се отличава от моя и от този на съветника, са се събрали все същите хора, заети с все същите класически занимания — покера, танците и пиенето.

— Не ви ли досаждат тия веселби? — запитвам полугласно секретарката си, като сядам до нея.

— Ужасно! Обаче можете ли да предложите нещо друго?

— Мисля, че да: една спокойна вечеря в къщи.

— Сигурен ли сте, че ще бъде по-интересно?

— Аз, знаете, по начало падам малко скептик. Но нищо не пречи да опитаме.

— Имайте само предвид, че сплетните ще почнат още преди вратата да се е затворила подире ни.

— Това плаши ли ви?

— Мене лично — не.

— В такъв случай да се измъкваме!

И ние се измъкваме почти незабелязано, тъй като Франк, вечният кавалер на Мери, тая вечер е дежурен в посолството, а домакините са потънали в силните хазартни преживявания. Което съвсем не означава, че предсказанието на Мери за сплетните няма да се сбъдне.

Отвличането на сабинянката е, разбира се, предварително запланувано, така че хладилникът ми е достатъчно добре зареден за една лека вечеря. Секретарката обаче не проявява никакво лакомство, или по-точно, проявява го не към черния хайвер, а към уискито и аз нямам намерение да я въздържам, защото така стигаме по-бързо до желаната интимност на отношенията.

Фразата на жена ми за дебелите бедра е само израз на типично женско злословие и всъщност Мери е твърде добре пропорционирана от всевишния, макар и в малко едър формат, тъй като донейде ме надвишава по ръст. Между нас казано, вероятно бих изпитвал известно неудобство да се движа с такава импозантна самка по улицата. Но в момента ние не сме на улицата и аз мога спокойно и откровено да съзерцавам едрия бюст, преливащ от деколтето, и снажните бедра, свободно изложени в насрещното кресло. През това време секретарката, може би за да не ме смущава, а може би от просто любопитство, обхожда с поглед обстановката:

— Цветята са в изобилие и съвсем свежи — установява тя.

— Те са изцяло във ваша чест — лъжа аз, възползуван именно от обстоятелството, че цветята изглеждат още свежи.

— Много мило, дори и това да е една невинна лъжа.

Тя отпива от чашката си и сякаш едва сега забелязва насоката на безцеремонния ми поглед.

— И така, ако правилно съм разбрала, вие искате да ме вербувате за своя приятелка?

— А вие не искате ли?

— Не знам. Не съм си изработила още позиция по въпроса и вероятно никога няма да си изработя, защото съм от тия натури, дето не действуват по предумисъл, а по каприз. Впрочем при вас капризът също дирижира играта…

— Какъв каприз?

— Ами капризът на случая… Внезапното заминаване на жена ви… Заплахата да останете, макар и за късо време, сламен вдовец…

Тя се отпуска в креслото, като продължава да ме изучава с поглед и като оголва съвсем бедрата си при тоя спонтанен жест.

— За разлика от вас аз не действувам по капризи — признавам, като с труд откъсвам очи от долната част на тялото й, за да ги насоча към това още привлекателно лице с леко ироничен израз. — И дали жена ми ще бъде тук или не, това е съвсем без значение.

— А, значи, вие ме заплашвате с продължителна връзка? — установява тя, като протяга ръка към цигарите и накланя тъй рязко едрия си бюст, че той насмалко не се изсипва от деколтето.

Подавам й пакетчето и с обигран жест щраквам запалката.

— Трябва да ви призная, че опасността от продължителна връзка предизвиква у мене нещо като паника — заявява секретарката, като изпуска струи дим от леко вирнатото си носле. — Последната датира от три години и бе достатъчно нещастна, за да я забравя.

Тя кръстосва крака, тя изобщо постоянно ги мести насам-натам тия свои бедра и по тоя начин още повече ме дразни, защото някои форми, когато са в движение, изглеждат значително по-примамливи, отколкото когато са в покой.

— С две думи, ако ми позволите една чисто техническа бележка, вие я почвате малко не както трябва тая история и всичко би протекло значително по-леко и за двама ни, ако бяхте казали просто „хайде да прекараме тая нощ заедно“, вместо да развивате атаката си на сериозна основа.

— Вярно, обаче какво да правя, като не мога да се отърва от тая проклета привичка да бъда откровен. Казвам просто каквото мисля и едва после съзнавам, че съм объркал нещата.

— Искрено ли говорите? — вдига тъмните си вежди Мери. — Вие нямате вид на човек, който би се хвърлил в една авантюра без известни предварителни проучвания.

— Може и да съм си направил проучванията.

— В такъв случай и аз би трябвало да направя моите.

— Правете ги, защо не — отвръщам, като наливам малко уиски в чашите. — Лед искате ли?

— Не искам лед. Искам точни отговори.

— Още ли ще говорим? Аз пък мислех, че проверката ще се изрази в действия.

Подавам й чашата и отпивам от моята. Мери също отпива, сетне наново и съвсем ненадейно се накланя напред, като ми предлага изгледа на бюста си в едър план.

— Да почнем от такова просто нещо като хладнокръвието. Какво бихте казали, ако вашата съпруга се върне от летището и ненадейно влезе в тая стая?

— Нищо не бих казал.

— А тя какво би казала?

— Вероятно нещо в смисъл: „Виждам, че точно следваш моите съвети“.

— „Нейните“ съвети?

— Именно. Защото последните й думи бяха… Извинете, не ми е удобно да ги повтарям…

— Странно неудобство у един човек, който има лошия навик да бъде искрен.

— Е, добре, последните й думи бяха: „Телосложението на секретарката ти напълно отговаря на вулгарния ти вкус, така че, надявам се, няма да скучаеш.“

— Какъв късмет, наистина, че моята физика и вашият вкус напълно си съвпадат по вулгарност — засмива се за пръв път тая вечер Мери. — Но от друга страна — жалко…

— Кое е жалко?

— Това, че всичко предварително ви е разрешено. Другояче би било, ако имаше крадена любов, тайна връзка, вечерни приключения в кола вън от града, подозрения от нейна страна и рискове — от наша, всичко това, разбира се, не за да ви развалям брака, а за да има връзката някакъв вкус. Защото разрешеният грях, съгласете се, няма тръпчивия вкус на истински грях…

— Какво да правя, когато жена ми просто не държи на предразсъдъците.

— А може би не държи на вас? — подхвърля Мери, като ме гледа изпитателно.

— Тоя въпрос трябва да го зададете на нея, не на мене — отвръщам равнодушно и ставам да се разтъпча.

— Ако сте решили да отворите прозореца, това е една добра идея — забелязва секретарката ми. — Тук доста се задими.

Разтварям вратата към балкона, вдишвам влажния нощен хлад и наблюдавам няколко мига белите и червени светлинки на движещите се по шосето коли.

— Може би вашата съпруга дава свобода на вас, за да осигури свобода и на себе си — произнася Мери, която също е застанала пред балконската врата.

— Нали ви казах: питайте нея, тя по-добре ще ви информира — отговарям, като се опитвам да подтисна досадата си.

После физическата близост на това снажно тяло отново ме завладява.

— Така ще настинете — казвам, като непринудено обгръщам с ръка раменете на жената, сякаш за да ги предпазя от простуда.

— Не ми пречете на разследването… И не създавайте възбуждащи гледки за евентуалните минувачи — промърморва тя, като леко се изплъзва от прегръдката ми.

— Щом сте решили да играете на разследване, то поне съблюдавайте правилата на играта. Началната информация не се черпи от обекта на разследването, а от странични извори.

— О, ако става дума за такава информация, тя е вече налице. Хората разправят, че госпожа Томас употребява немалка част от времето си, за да ви поставя рога — съобщава безцеремонно Мери, сякаш става дума за подробност без значение.

— Кои хора? — любопитствувам. — Семейство Адамс? И какво всъщност значи това „рога“?

— Изразът, мисля, е съвсем прозрачен — забелязва тя, като се дръпва навътре в стаята, защото нощният въздух наистина е доста студен.

— Но съвършено глупав — добавям аз, като затварям вратата и спускам пердето. — Съгласете се, че в наши дни е смешно да се употребяват изрази като „рога“ и „прелюбодейство“, когато става дума за съвсем обичайни неща, които всички всекидневно вършат.

Мери вдига чашата си и на един дъх я пресушава. После ме поглежда все с тоя същия поглед, имитиращ следователската проницателност, и установява:

— Вие гледате много философски на живота.

— А вие много пиете — не се стърпявам да забележа, защото досадата отново ме обзема.

— Не се тровете за това. В наши дни то също е нещо съвсем обичайно.

Тя сяда на облегалката на креслото, сякаш за да оголи наново бедрата си и да ми напомни за съществуването им.

— Не сте ли случайно привърженик на глупавия секс?

— Не. Привърженик съм на здравия разум.

— Не долавям връзката.

Тръшвам се уморено на съседното кресло, вдигам поглед към безсрамно изложените прелести, минавам ги транзит и спирам върху тъмните, вече леко овлажнели от алкохола очи на жената.

— Вижте, Мери, когато съпругата ми извърши за пръв път лудорията, наричана на старинен език „изневяра“, аз, представете си, бях напълно в течение. Не искам да кажа, че Елен предварително бе взела разрешението ми, а че бе действувала достатъчно непредпазливо, за да надуша веднага ситуацията. Третият в драмата се оказа един високостоящ колега, достатъчно силен на деня, но не достатъчно силен физически, за да ми попречи да му разбия носа. И какво според вас следваше да направя? Да вдигна скандал, да загубя поста си и да си възвърна съпругата? Но какво всъщност можех да си възвърна? Една жена, която месец по-късно щеше да повтори номера, нищо повече…

— Бихте могли просто да я пратите по дявола — забелязва Мери, като на свой ред се свлича в креслото си и протяга ръка към цигарите.

— Да. За да я заменя с друга от същия вид — отвръщам, като й подавам пакетчето и щраквам запалката. — Такова умно решение наистина не ми е хрумвало.

Не знам защо й разказвам тия неща, които са самата истина. Дали защото ме е предизвикала, или защото понякога имам нужда да изприказвам поне част от онова, което нося у себе си, и по-точно от тия истории, които са без особено значение и едва ли биха могли да бъдат използувани против мене.

Запалвам на свой ред и известно време пуша замислено, като негласно се проклинам за нещастната идея да докарам тук тая жена, за която очевидно е по-забавно да се развлича с мен словесно, отколкото другояче.

— Вие вън от професията сте неизвестен човек — чувам отново гласа й. — Обаче жена ви е доста известна. И то главно с богатството си. Затуй не се сърдете, но хората обикновено в подобни случаи са склонни да се питат: не е ли въпросното богатство главният вдъхновител на вашата търпимост?

— Вие сте твърде подозрителна, само че това не ви пречи да бъдете наивна. Толкова ли е трудно да се до сетите, че въпросното богатство е било, остава и винаги ще бъде именно нейно и че аз лично нямам никаква полза от него?

— Освен ако съпругата ви умре.

— Такива не умират. Хората умират от много работа и от много грижи. А такива не умират. Но нека дори допуснем, че се готвя да налея някой ден малко цианкалий в кафето на жена си. Ще сложи ли това край на досадния ви разпит?

— Може би… Впрочем — не! Имам един последен въпрос.

— Наистина последен?

— Вие ли очистихте оня африкански генерал?

Въздъхвам с искрено отегчение и уморено се вдигам от креслото.

— Боя се — казвам, — че от тая наша вечер не излезе нищо. Най-добре ще е да ви изпратя до вас.

— Съвсем не е необходимо да ме изпращате — отвръща спокойно Мери, като също става.

— Но в тоя час не може да се прибирате сама!

— А защо е нужно да се прибирам? — пита все тъй спокойно тя. — Нали мястото на съпругата в леглото ви е свободно? — И като загася цигарата в пепелника подхвърля: — Помогнете ми да се съблека. Искам да взема един освежителен душ подир целия този досаден бъбреж.

* * *

В следващия сеанс тя се оказа значително по-интересна, отколкото в приказките. Значително по-интересна, но не по-малко уморителна. Изобщо все същото това краткотрайно пиянство на сетивата, оставящо подире си неизбежното главоболие и чувство за празнота.

Оставям я да спи, отпусната и вече ненужна, поне на мене, в леглото на Елен, защото нарочно съм си позволил този малък реванш, да проведа сеанса в леглото на Елен. Обличам шотландския си халат, запалвам цигара и се отпускам на едно от креслата в хола, в очакване да ми се доспи.

Може би трябва да взема един саридон, обаче в момента ме мързи да ходя до кухнята, където жена ми кой знае защо държи лекарствата. Жена ми и тая тук, и всички възможни жени… Второ качество удоволствия, също като уискито и сития обед, който оставя само тежест в стомаха ти… Също като показното светско кълчене, суетнята на премиерите, глупашкото тщеславие да покажеш новия си костюм и ефектната си съпруга… Глупости и безсмислици, придружени на всичко отгоре с главоболие и отегчение… Единствената наслада, истинската, това е, разбира се, тя, която тъкмо не е по възможностите ти: насладата на властта, насладата да бъдеш такъв, какъвто искаш, и да правиш това, което искаш, да заповядаш на тая „върви си!“ и да кажеш на оная „ела!“, да премахнеш с един жест от пътя си тоя, който ти пречи, да смачкаш всеки, който би искал да смачка тебе — да плюеш в лицето на шефа си или да му подхвърлиш с прозявка „вие ми досаждате“… Насладата на властта и по-точно насладата на парите, защото банковата сметка е едничкото нещо, което никой не би могъл да ти отнеме… Да си едър и силен, да имаш ослепителна усмивка, маниери, висок пост, жена, която с разврата си ти осигурява пътя напред — всичко това е повече или по-малко несигурно, нетрайно, превратно. Едрата банкова сметка — ето истинската единица мярка за сила, ето единствената устойчива величина, доколкото изобщо може да има нещо устойчиво в тоя неустойчив свят.

Все пак трябва да взема един саридон. Ставам от креслото и се запътвам за кухнята. Откривам в едно от чекмеджетата на бюфета вече заредената домашна аптека, съставена главно от сънотворни. Глътвам таблетката, сетне се връщам в хола и отново сядам в креслото, защото още не ми се спи.

Слабият никога не може да изпита наслада и опиянението на свободното действие. Неговите постъпки са изцяло продиктувани от механиката на нагаждането. Той е длъжен не да се изявява, а да се приспособява. Макар че ако не е напълно слаб и ако съумее да овладее изкуството, той може при тая си външна беззащитност да бъде и опасен. Да бъде силен, ако щете, въпреки цялата си слабост. Макар и скрито. Макар и непълно. Макар и с това проклето чувство на незавършеност и незадоволеност.

* * *

— Това ще ти помогне да пораснеш — обичаше понякога да казва баща ми, когато ме изпращаше да стоя прав в ъгъла.

Защото аз бях твърде дребен на ръст по онова време. И тая физическа подробност, за която нямах никаква вина, се превръщаше в добавъчен източник на много злополуки.

Злополуките идваха от различни посоки, но най-вече от Джеф. Джеф беше слаб ученик, толкова слаб, че повтаряше класа, но беше най-едрият и най-якият от всички ни, а в нашите примитивни детски умове физическата сила бе равнозначна на Силата с голямо С. Джеф използуваше телесните си предимства срещу повечето малчугани, но най-вече срещу мене, защото бях по-дребен от всички и защото бях имал нахалството веднъж да му се противопоставя открито. Това стана на реката, додето ние играехме на брега, а нашият Херкулес, заел важна поза с тръстикова пръчка в ръка, ловеше риба. Джеф обаче ловеше риба само теоретически, защото рибата не се ловеше, така че по едно време той реши да смени стръвта и ми кресна:

— Върви да ми набереш червеи!

— Набери си сам — отвърнах лекомислено, тъй като се гнусях от червеите почти толкова, колкото и от водните змии.

Тежкият шамар, разбира се, не закъсня да се стовари върху тила ми.

— Но аз не знам къде има червеи — захленчих, тъй като ръката на Джеф отново се бе вдигнала.

— Не знаеш, а? — изръмжа подигравателно Джеф, защото всички знаехме, че червеите са в торището. — Щом не знаеш, аз ще те науча.

И той ме сграбчи за носа с големите си мръсни и вонещи на тютюн пръсти — Джеф вече пушеше — и ме поведе към торището, и тъй силно ме стискаше за носа, че ми потече кръв, а децата наоколо виеха от възторг, и когато стигнахме нечистата грамада, той ме блъсна с всички сили в нея и изрева:

— Ако до пет минути не напълниш тая кутия с червеи, ще те заровя целия в торището, та с уста да ги търсиш, мръсник такъв!

Занесох след пет минути това, което бях успял да събера, като подтисках погнусата си и бършех машинално все още окървавения си нос. В къщи, разбира се, ме очакваше допълнително наказание заради нечистия ми вид. „Джеф ме наби и ме натика в торището“ — опитах да се оправдая. „Не съм те карал да ходиш при Джеф“ — възрази с невъзмутимия си тон баща ми и ме изправи по обичая си в ъгъла.

Но това не е най-важното. По-важно е, че от тоя ден се превърнах в истински слуга на нашия дангалак. Той ме пращаше през междучасията да му купувам кибрит или цигари, караше ме по време на класно да му прехвърлям вярното решение на задачите, използуваше тетрадките и моливите ми, за да не харчи пари за подобни глупости, и дори ме принуждаваше да му чистя с клечка калта от обувките.

А понеже примерът е винаги заразителен, малко по-късно и вторият дангалак на класа — Ед — на свой ред се опита да ме превърне в слуга. Това обаче беше премного за крехката ми натура и аз се оплаках на Джеф:

— Ед иска и на него да купувам цигари…

— Нищо няма да купуваш. Ще слушаш само мене — отсече Джеф, засегнат в господарското си самолюбие.

Подир което между двамата, понеже и без това си съперничеха за мястото на най-силния, се разрази поредния двубой, в който, както ставаше обикновено, най-много си изпати Ед.

— Никой да не е посмял да закача Томас, ако не иска да си има работа с мене — предупреди мрачно господарят ми.

Но тържествената декларация съвсем не ме накара да се почувствувам по-свободен, нито притъпи ненавистта ми срещу Джеф. Тази ненавист бе тъй остра, че аз всяка нощ, преди да заспя, си представях как се добирам до някакво чудодейно средство, нещо като легендарния спанак, който морякът Попи поглъща и който му дава тутакси фантастична сила. Добирах се до това средство и също като Попи ставах по-могъщ от Херкулес и именно в такова състояние се явявах в училището, и то тъкмо по време на голямото междучасие, и с бавни стъпки се отправях към Джеф.

Сега вече ми е трудно да опиша с подробности картината, която детското ми въображение рисуваше всяка нощ, но тая картина изобилствуваше с юмруци, шамари и ритници и всички тия удари, бяха нанесени от мене самия върху мутрата, корема и задните части на Джеф. И тоя мръсник Джеф летеше във всички посоки или падаше в нозете ми, обаче аз пак го вдигах и пак му нанасях съкрушителен юмрук в зъбите и той наново рухваше, и аз наново го вдигах и блъсках тая нахална муцуна, блъсках и блъсках, додето накрая не заспях задоволен и изтощен.

Само че всичко това бяха мечти, а мечтите никога не засищат истински. И затова аз все мислех как реално да си отмъстя на Джеф и не беше особено трудно да стигна до извода, че щом не мога да нанасям открито удари на тоя тип, единствената възможност е да му ги нанасям скрито.

Първият ми атентат бе тоя с мастилницата. И макар оттогава да е изтекла доста вода, аз все още с удоволствие си спомням за тоя първи атентат и за умелата му подготовка. Преди всичко добре бе избран денят, защото тоя ден Джеф бе с новия си костюм. На второ място — попадението се оказа точно: в миг, когато Херкулес излизаше на двора, аз пуснах от прозореца мастилницата с развинтена капачка право върху главата му. Шишето го светна по темето, а мастилото обля лицето и дрехите. И, най-сетне, евентуалните опасни последици бяха предварително парирани.

— Къде ти е мастилницата? — изрева ми побеснял Джеф, тъй като имаше немалко основания да подозира тъкмо мене.

— В чантата — отвърнах хрисимо.

— Покажи я!

Показах я. А сетне промърморих полугласно:

— По-добре попитай Ед къде е неговата мастилница…

Диверсията бе рискована, обаче се увенча с успех. Ед, разбира се, не бе в състояние да покаже мастилницата си, тъй като аз самият му я бях задигнал от чантата и я бях използувал за атентата. Така че между двамата Голиати наново се разрази зверски бой, докато малкият Давид стоеше отстрани и кротко злорадствуваше. А впоследствие нещата се наредиха тъй, че можех да си отмъщавам и без да се излагам на опасности.

Веднъж учителят по геометрия ме изпрати да взема приборите за чертеж, понеже беше ги забравил в учителската стая. Заварих вътре класния ни, който вероятно имаше свободен час и преглеждаше вестниците.

— Е, Томас, готов ли си за утрешното изпитание — подхвърли той, като имаше предвид класното, насрочено за следния ден.

— Учих много — въздъхнах. — Макар че, право казано, не виждам полза…

— Как така не виждаш полза? — вдигна вежди учителят.

— Ами тия, дето не похващат учебник, и те ще изкарат не по-зле от мен. Мърфи си е написал формулите в ръкавите, Колина ги е прикрепил с габарче под чина, Джеф ще чака да му препратя решенията, след като ги съставя…

— И какво още?

— Има много още, но не смея да говоря, защото накрая пак аз ще си изпатя…

— Не се бой, няма да си изпатиш — успокои ме класният.

И аз продължих информацията си. На другия ден по време на часа учителят спокойно и методично залови на местопрестъплението всички преписвачи. Специално Джеф бе хванат точно в мига, в който разлистваше моята записка, и получи такъв плесник, че главата му се завъртя на деветдесет градуса.

Началото бе добро и нямаше никакви причини да спирам насред път и аз постепенно се превърнах в щатен доносчик и трупах опита, необходим както за набиване на информацията, така и за предотвратяване на неприятните последици, защото, ако класът надушеше истинските ми функции, вероятно тутакси щях да се превърна в парче накълцано месо.

То се знае, информациите ми засягаха преди всичко дейността на Джеф. Той вече бе неизменно залавян при всички свои шмекерии и наказанията се сипеха като дъжд върху дебелата му рошава глава. А когато успях да предупредя, че Джеф подготвя стачка и колективно бягство от часа по химия и че той, а не друг, е задигнал буркана с натрий — дангалакът бе направо изключен от училището. Това бе денят на най-голямата ми радост и заедно с туй на първото ми скръбно откритие, насладата от косвения удар не се различаваше твърде от насладата на мечтите в леглото. Врагът биваше улучен, но без да знае, че именно ти си го съборил. Врагът биваше улучен, но ти нямаше възможност да застанеш изправен пред него и да го доубиеш с подигравките си. Това беше проява на сила, но това беше силата на слабия и тя ти носеше неприятното усещане на незадоволеност и на празнота.

И все пак, по липса на по-добро, аз продължавах да действувам с оръжието на слабия. Междувременно баща ми според всеизвестната рецепта излезе една заран да си купи цигари и повече не се върна. Майка ми почна да прекарва следобедите си по гости при вдовици и разведени жени, за да обсъжда с цялата необходима широта въпроса за причините на бащиното ми бягство и за възможностите той да бъде наказан. Това обсъждане продължава и до днес, вече близо две десетилетия, но проблемът все още, изглежда, не е напълно решен.

Що се отнася до мене, аз продължих в гимназията заниманията си с доста добър успех, не толкова поради трудолюбието си, колкото поради умението да бъда полезен на учителите. Полезен по всички възможни начини, но най-вече по линията на информацията. И тъкмо умелото следване на тая линия ми даде възможност не само да се справям с някои неприятни съученици, а и да стигна до новото си поприще.

Това стана в последния клас. Няколко ученици от тия, дето носят очила и си въобразяват, че са по-умни от другите, бяха образували таен кръжок. Кръжокът беше толкова таен, че дори аз, който слабо се интересувах от проблемите на революцията, научих за него. И, разбира се, съобщих на класния, а класният е съобщил другаде и ето че два дни по-късно в къщи се яви един доста елегантен мъж на средна възраст — за мене тогава средната възраст се въртеше някъде около тридесет години — в сив костюм и с вдигната на върха на темето сива шапка. Запомних го добре, защото благодарение на него постъпих малко по-късно в школата и се сдобих с професия.

— Разговорът, който ще водим с вас, е строго секретен — предупреди непознатият. — Доверяваме ви се, защото референциите на учителите ви са най-ласкави. Надявам се, че ще оправдаете доверието ни.

Подир което започнаха въпросите, а след туй бе поставена и задачата: да се сближа с един от очилатите, да вляза в разговор или дори в спор с него, да събудя интереса му и изобщо да създам ситуация за привличането ми в кръжока. А понеже, както вече казах, бях твърде бос в проблемите на революцията, посетителят ми остави за ползуване някакво популярно изложение на марксизма, след което определи разписанието на бъдещите ни срещи и си отиде.

Задачата не ме привличаше особено, главно защото бе свързана с четене, но аз все пак си наложих да проуча брошурката, а оттам нататък всичко тръгна точно по плана и десетина дни по-късно бях въведен като новопокръстен в революционния кръжок. Най-главната ми цел беше да узная с каква друга група или човек отвън е свързан кръжокът, обаче по тая линия не можех да стигна до нищо, по простата причина, че друга група нямаше и всичко бе резултат на самоинициатива. Впоследствие в кръжока почнаха кавги, участниците се разделиха на троцкисти и ортодоксални, разцепиха се и изобщо цялата работа остана без последствие освен за един-единствен член, и то именно този, който най-малко бе участвувал в споровете — другаря Томас.

И ето че продължавах да си пробивам път в тоя живот не с лакти и зъби като силните, а като се промъквах почти незабележим, почти беззащитен и почти безопасен. Но аз вече добре си служех с оръжието на слабите и знаех как да бъда покорен пред силния и как да ставам любимец на преподавателите, и по време на заниманията бях олицетворение на благоговейно внимание и следях всяко движение на учителя с доверчивия си и просто душен поглед. Някои съученици дори ми бяха измислили прякора Кандид, по заглавието на оная книга от Волтер, за която всичките сме чували, но никой не я е чел. Някои други, подведени от външната ми беззащитност, се опитваха да ме тъпчат и да си правят с мене шеги. А после неизменно им се случваше нещо в резултат на едно анонимно обаждане по телефона на родителите или на някой сигнал, стигнал до преподавателите. В подобни случаи имах всички основания да тържествувам и наистина тържествувах, обаче радостта ми винаги оставаше помрачена от това проклето чувство на незадоволеност и непълнота. Защото силата ми бе силата на слабия.