Серия
Емил Боев (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

„Тази година пролетта малко позакъсня“ — както находчиво бе благоволила да отбележи съпругата на съветника. Но макар и позакъсняло, топлото време вече пристъпва насам и в ранния следобед улиците са огрени от слънце, а градът е добил значително по-приветлив вид. Само че аз не се влияя твърде от привидностите. И додето служебният ми шевролет лази по слънчевите улици, продължавам остро да изпитвам изолацията си в този непознат свят с тълпите минувачи, движещи се равнодушно край колата и нахално пресичащи пътя ни, без да обръщат внимание на форсирането на газта, с което шофьорът ги приканва да освободят платното.

Шевролетът забавя ход и спира до тротоара пред голяма сива сграда с неприветлива фасада.

— Редакцията е на третия етаж, господине… — съобщава ми шофьорът Андрей, като със служебна учтивост ми отваря вратичката на колата.

Третият етаж. Съответната стая. Редакторът става от стола си и ми подава ръка без въпроси и обяснения, тъй като срещата е предварително уговорена по телефона. После сядаме в канцеларските кресла и аз на моя не особено добър френски излагам повода на визитата си.

— Ние бихме могли да ви предоставим доста изобилен материал — заключвам — и изобщо ще се радваме, ако вестникът ви помества повече информация за културния живот у нас.

— Малко коняк? — запитва вместо отговор редакторът, тъй като на масичката предвидливо са приготвени бутилка коняк и кутия бонбони.

Той напълва двете чашки, отпива от своята и произнася:

— Ние пускаме доста неща за културния живот у вас.

— Да. Само че повечето от тях са леко отрицателни — забелязвам, като на свой ред близвам от коняка.

— А нима всичко във вашия културен живот е положително? — усмихва се събеседникът ми.

— Не, разбира се — отвръщам аз на усмивката с усмивка. — И моето намерение съвсем не е да оспорвам оценките ви. Но в края на краищата у вас също има противоречия…

— Къде ги няма — разтваря ръце в безпомощен жест редакторът. — Те са моторът на развитието.

Той наново се усмихва с тая суха, чисто протоколна усмивка, призвана да ми внуши, че и целият разговор е чисто протоколен и че глупаво е да очаквам каквито и да било последици от тоя разговор.

— Да, процесите навсякъде са сложни… — промърморвам. — Но за да ги разберем по-добре, необходимо е общуване. Общуването е първата стъпка към взаимното съгласие…

— Още малко коняк? — предлага редакторът, макар да вижда добре, че чашката ми е почти пълна.

— Мерси — поклащам отрицателно глава. — А културата, струва ми се, е най-прекрасният терен за общуване.

— Както и спортът…

— Да, да, и спортът… Но в случая аз имам предвид специално културата и културното общуване…

Редакторът не възразява, само крадешком и в същото време достатъчно явно поглежда ръчния си часовник.

— Виждам, че имате работа — забелязвам. — Вероятно не съм избрал най-подходящия час, но ще ми бъде приятно, ако в някой от близките дни приемете да обядваме заедно и да си поговорим по-спокойно.

— Разбира се, това може да стане — съгласява се домакинът.

— В такъв случай посочете вие деня — предлагам, като ставам.

— Знаете, отсега ми е трудно да фиксирам ден — отвръща той и също става. — Но ако ми оставите телефона си, няма да пропусна да ви се обадя.

Подавам му картичката си с пълното съзнание, че я пускам в кошчето за смет. И ние си разменяме по един поглед, от който личи, че нещата са ясни и без културно общуване, защото и редакторът разбира какво искам аз, и аз разбирам, че няма да получа това, което искам, и че дори обедът, за който става дума, едва ли някога ще се състои.

* * *

Следващият ми обект за този ден е телевизията. Изобщо решил съм да посветя целия следобед в служба на културата и, въпреки предупрежденията на Бенет и Адамс, да проверя чрез личен опит какви са възможностите на тоя най-прекрасен терен за общуване.

Промъквам се дълго из разни коридори, следващ чиновника, който ме е поел още от пропуска, прескачам кабели, заобикалям осветителни тела и накрая се озовавам в съответния кабинет.

Кабинетът с нищо съществено не се отличава от предишния, както впрочем и стопанинът му. Същата резервирана усмивка, същата бутилка коняк и ако не се лъжа, същата марка бонбони.

— От наша гледна точка един по-тесен контакт между двете телевизии би бил твърде полезен — говоря аз, след като сме приключили встъпителната част на беседата.

— Ние вече имаме договор за обмен с вашата телевизия — уточнява домакинът.

— Да, да, знам — кимам аз, макар че едва сега научавам тая подробност. — И все пак един договор на книга никога няма стойността на личния контакт. Между живи хора и в пряко общуване нещата винаги се решават по-бързо и по-лесно.

— При условие че съществува взаимно разбиране.

— Смея да се надявам, че ще съществува. Още повече вие говорите чудесно английски…

Това е малък комплимент, тъй като той говори английски горе-долу толкова, колкото и аз френски. Но комплиментът минава без ефект и ние разменяме още няколко думи без значение и аз наново улавям дискретния поглед към ръчния часовник и наново формулирам предложението си за евентуален обед, за да получа очаквания уклончив и съвсем безсъдържателен отговор.

* * *

Още един етап в това уморително бродене из безкрайния терен на културата, който почва да ми се представя тъй прекрасен и плодороден като пустинята Гоби: университетската библиотека и по-точно съответният отдел. Тия тук поне не могат да твърдят, че идването ми е безцелно, тъй като все пак трябва да имат нужда от книги на наш език.

— Ние вече сме установили известен обмен с вашата културна дирекция — обяснява ми учтиво човекът с тъмни очила, седнал зад бюрото. — За жалост, вашата дирекция ни изпраща тъкмо книгите, които най-малко са ни нужни.

— Това са недоразумения и те лесно биха се избягнали при един личен контакт — отвръщам успокоително.

— Не мисля, че се касае до недоразумения — поклаща глава човекът с очилата, който дори не си е направил труда да се погрижи за шишето стандартен коняк. — Ние вършим научна работа и имаме нужда от литература, свързана с тази научна работа. А вие правите пропаганда и ни пращате книги, удобни за вашата пропаганда.

— Съставете списъците си — предлагам — и аз бих могъл отново да намина, за да обсъдим въпроса.

— Списъци неведнъж са съставяни. Бих могъл да ви пратя някои от тях за сведение. Така че не е нужно да си правите труда да идвате.

И ние минаваме към ритуала на сбогуването.

* * *

Надеждите ми, що се отнася до областта на културата, са съсредоточени главно върху някой си професор Беров. Нямам честта да го познавам лично и тъкмо за да запълня тази празнота в светските си връзки, съм успял да организирам една вечеря с уважаемия учен в салоните на „София“.

Професорът идва точно на минутата, предлага ми жълтеникавата си ръка и любезната си усмивка, поема картата и менюто и потъва в размисъл.

— Сьомга хайвер, медальон с гъби и зелена салата — обявява най-сетне той резултата на научното си изследване.

— На мене същото — кимам към келнера, за да подчертая, че тая вечер ще играем на пълна взаимност.

С подобно единодушие избираме и виното. Сетне се впускаме в баналните и нищо неозначаващи фрази на встъпителната беседа, засягащи особеностите на националната кухня у вас и у нас, капризите на климата и други такива. После идва самата вечеря, по време на която дори и тия фрази съвсем оредяват, за да отстъпят място на дискретното потракване на приборите.

Изобщо всичко се движи по обичайния шаблон към единствено съществената заключителна част на срещата, съвпадаща обикновено с поднасянето на кафето и коняка. Но в това шаблонно движение един човек с остър нос като моя леко надушва атмосферата на известна натегнатост, която може, разбира се, да бъде приета и като естествена натегнатост между двама още непознати хора.

— Вие, предполагам, сте доволен от специализацията си в нашата страна — подхвърлям, след като кафето най-сетне е сервирано.

— Много доволен — отвръща професорът и вади цигарите си.

Той ми предлага пакетчето, аз му предлагам запалката, а след като и двамата запушваме, беседата навлиза в съществената си фаза:

— В такъв случай, надявам се, все още държите на намерението си да популяризирате някои достижения на нашата теоретическа мисъл.

Събеседникът ми мълчи, сякаш преценява наум държи ли наистина, или не държи на това си намерение.

— Вие сте обещали, ако се не лъжа, нещо в тоя дух на нашите институти — опитвам се да опресня паметта му.

— Всъщност постарах се да направя нещо — произнася бавно професорът. След което добавя рязко: — И едва не ме изгониха от университета.

— Разбирам — произнасям.

И на свой ред се отдавам на размисъл.

— Все пак вие сте ни в известен смисъл длъжник… Не ме разбирайте криво: нямам никакво намерение да ви тласкам към действия, които биха навредили на кариерата ви. Но все пак вие сте ни длъжник и бихте могли да се реванширате по някакъв начин.

Професорът отпива пестеливо от кафето си и без да вдига очи от чашата, отвръща тихо:

— Не, не бих могъл.

— Не знам дали е нужно да ви напомням, че институтите, за които споменах, са се показали доста щедри в издръжката ви. Без да говорим за това, че там, у нас, вие сте направили и известни твърде заангажиращи декларации.

— Наистина излишно е да го напомняте — забеляза събеседникът ми. — Аз имам добра памет. Но за щастие освен памет имам и разум.

Той отново отпива от кафето и най-сетне се решава да ме погледне.

— Вижте, господин съветник: да допуснем, че съм казал някои глупости. Това обаче съвсем не значи, че съм готов и да върша глупости. Така че не се опитвайте нито да ме примамвате, нито да ме сплашвате…

— Вие излишно драматизирате положението — старая се да го укротя.

— Не, съвсем не драматизирам. Просто в течение съм на похватите ви. И напълно съзнавам, че сам съм си виновен. Вашите хора там наистина успяха да ми замаят за известно време главата, като ми показваха това-онова и ми обещаваха това-онова. Но сега главата ми е на мястото си…

— Не се съмнявам, не се съмнявам…

— Аз държа на спокойствието си, господин съветник. И между другото тъкмо защото държа на спокойствието си, никога повече няма да приема да се срещам с вас нито тук, нито някъде другаде.

* * *

— Тази стена!… — произнасям с раздразнение, като фиксирам опушения калкан пред прозореца. — Навсякъде опираш в стена!

— Добре, че вече сте го разбрали — промърморва зад гърба ми Бенет. — Така по-добре ще оцените малкото, което сме успели да постигнем преди вас.

— Нищо не сте успели да постигнете — отсичам с все същото раздразнение, като обръщам гръб на прозореца и приближавам до бюрото. — Нищо освен дреболии без практически ефект. Адамс е напълно прав: никакъв смисъл да се трепем, за да се доберем до сведения, които центърът за обработка на информацията ще ви даде и от анализа на текущия печат…

— А, вие вече сте се консултирали с Адамс! — възкликва подигравателно помощникът ми.

— Консултирах се. И съответно го прослушах. И съм напълно доволен от проведения преглед. А ето ви и самата диагноза!

При тия думи вадя от бюрото си две страници с ръкописни бележки и ги подавам на Бенет:

— Прочетете и допълнете, ако можете. Нашият е наистина по-бъбрив от необходимото и достатъчно непредпазлив, така че полученият материал е напълно задоволителен за един първи сигнал. А в близко време, надявам се, ще последват и други.

— Нищо не пречи да опитаме — отвръща с нотка на скептицизъм Бенет и прибира в джеба си листовете.

Погледът ми пада на последния брой на „Вашингтон пост“, хвърлен върху бюрото, и аз поемам вестника:

— Ето, чуйте: „На срещата на страните, членки на СИВ“… и т.н., и т.н. А, ето: „Обсъдени бяха и някои други въпроси от взаимен интерес“ Точка. Ето тия „някои други въпроси“ ни интересуват, драги Бенет, а не ония, дето ги има и във „Вашингтон пост“! — Хвърлям вестника върху бюрото и добавям: — Оня тип е прав. Ние имаме право на съществуване, само ако сме в състояние да се доберем до такава информация, която не може да се добие по други пътища.

— Мога веднага да ви кажа кой владее тая информация — промърморва помощникът ми.

— Кой? Председателят на Министерския съвет?

— Именно.

— Не сте особено духовит. Нито достатъчно осведомен. За ваше сведение тая информация или поне част от нея е достояние и на по-дребни фигури. Задачите прочее са две: да открием една от тия фигури и да намерим начин да се доберем до нея.

— Тези задачи няма да ги решите с ходене по редакциите.

— Да, с културния фронт засега не върви — признавам. — Но подобни посещения не са съвсем излишни, поне като фасада за легализиране. Един културен съветник трябва да има и културна дейност. А що се отнася до другото, вече ви казах, че съм от тия играчи, дето играят, докато се изтече лошата карта.

— Моята още върви — съобщава унило Бенет. — Снощи Адамс пак ме обра.

— Междувременно нищо не пречи да се изпробва и някой по-далечен сектор — съобразявам гласно, без да давам ухо на оплакванията му. — Например търговският. Какви са отношенията ви с нашия търговски представител?

— Нормални. Човекът помага, колкото може.

* * *

Търговският съветник е един от тия общителни и непретенциозни хора, чиято главна грижа е да не си развалят отношенията с никого и да се движат плавно напред. А хората от този тип са винаги достатъчно отзивчиви към нашите служби, защото знаят какви неприятности могат да им дойдат до главата от страна тъкмо на тия служби.

Той ме приема с обичайната за едно търговско представителство щедрост — фини холандски пури, старо шотландско уиски и бадеми от неизвестен произход, за жалост също стари.

— Разбирам какво ви е нужно — отвръща домакинът с участие, след като изслушва обясненията ми. — Нашият асортимент обаче в момента е твърде беден.

— Ако и вие почнете да се оплаквате… — възразявам добродушно и дръпвам предпазливо малко дим от дебелата пура.

— По-рано имахме няколко подходящи хора, но е течение на времето ги надушиха и ги изхвърлиха — обяснява търговският.

Сетне захапва съсредоточено пурата, примижава от дима и се замисля.

— Не, в момента не виждам нищо подходящо за вас — поклаща най-сетне глава домакинът.

И прочел върху лицето ми отчаянието на удавника, побързва да ми хвърли спасителния пояс:

— Ще трябва да жертвувам Савов…

— Какъв е тоя Савов?

— Тъкмо човек за вас. Само че той е крайно необходим и на мене. Пазех го за по-специални случаи.

— Продължавайте да си го пазите! — окуражавам го. — И бъдете сигурен, че няма да го похарчим. Дори мога да ви уверя, че вероятно ще го използуваме само еднократно.

— В такъв случай всичко е наред — въздъхва с облекчение търговският.

— А сега кажете ми някои неща за тоя Савов и за неговите близки и познати.

* * *

След като си чул толкова неща за един човек, любопитството да го опознаеш лично значително нараства. За мой късмет, не се налага да страдам дълго от любопитство. Търговският представител поканва Савов на делова среща още на следния ден. И в минутата, когато въпросният гражданин очаква в приемната появата на домакина, ненадейно вместо домакина се явявам аз.

Човекът е едър и тромав, с грижливо обръсната глава, както обичат да се докарват някои плешивци, за да внушат, че не са плешиви, а просто бръснати. Той ме поглежда с недоумение и недоумението му нараства, когато се насочвам право към него с приветлива усмивка.

— Аз всъщност съм дошъл при господин търговския представител — произнася посетителят, убеден, че тук има някакво недоразумение.

Все пак той поема подадената ръка и зачаква обяснението ми.

— За жалост, нашият шеф е неразположен. Така че разговорът ще водя аз.

Разполагам се на съседното кресло и вадя пакетчето „Филип Морис“, тъй като аз не съм търговски представител и не мога да предлагам холандски пури.

— Една цигара?

— Благодаря, не пуша.

Запалвам, без да бързам, като чакам напрежението на госта да нарасне до необходимия градус.

— За да не ви отнемам повече време от необходимото, ще пристъпя направо към същността на въпроса. Бихме искали да ви помолим за една малка услуга. Касае се за…

— Минутка, господине! — вдига ръка Савов. — Преди да ми искате услуга и преди да обяснявате за какво се касае, не е зле да съобразите, че аз изобщо не ви познавам.

— Името ми е Томас. Постът — културен съветник.

— Вярвам ви. И все пак аз не ви познавам.

— Не се притеснявайте от това обстоятелство — забелязвам великодушно. — За сметка на туй аз лично доста добре ви познавам, макар и не от пряко общуване. И тоя факт ме окуражи да се обърна към вас за споменатата вече услуга.

Лицето на Савов продължава да изразява недоволство, но сега той мълчи.

— Услугата е всъщност твърде дребна и няма да ви коства нищо. Доколкото разбрах, вие познавате доста добре Борис Раев.

— Да допуснем, че го познавам.

— В такъв случай бих искал от вас да ме информирате по-обстойно за някои подробности от характера и бита на Раев.

— Това няма да стане — отвръща спокойно, но категорично гостът. — Ще трябва да си потърсите друг източник за информация.

— Ще си потърся, ако се наложи. Не знам обаче вие какво ще правите.

— Ще си взема шапката и ще си отида. А когато се прибера, няма да пропусна да позвъня на господин търговския съветник и да му изразя мнението си за организирания в неговата приемна капан.

— Прощавайте, но тук няма никакъв капан. Капана вие ще го намерите, именно когато се приберете у дома си.

Гостът ми хвърля бегъл въпросителен поглед.

— Защото, не знам дали си давате сметка, че когато се върнете в къщи, там вече с нетърпение ще ви очакват органите на стопанската милиция.

— Интересно. И по какъв точно повод?

— Вие сте в правото си да задавате тоя въпрос, защото поводите наистина са много. Но за да не затъваме прекалено в миналото, аз ще ви припомня най-пресния по дата повод с надеждата, че това ще се окаже достатъчно. При последното ви пътуване в нашата страна вие сте сключили крупна сделка с фирмата „Минерва“, господин Савов. Една твърде изгодна за „Минерва“ и не дотам изгодна за вашата страна сделка. Загадъчно, нали? И все пак не особено загадъчно за вас и за мене, които знаем, че секретът на тая сделка се крие в един добър подарък, който фирмата ви е направила под баналната форма на пачка долари.

— Не си въобразявайте, че нашите власти ще вземат на сериозно подобни легенди — произнася с леко пренебрежение гостът.

— Легендите — не. Но фактите — да. Вие смятате, че сте се показали достатъчно хитър, като сте отказали чека и сте приели сумата в брой, за да не оставяте документи за корупцията си. Само че подаръците на „Минерва“ при всички случаи са добре документирани, господин Савов. Документиран е преди всичко пазарлъкът ви посредством звукозапис. Документиран е след туй и личният ви влог в „Швейцарски кредит“. Защото макар швейцарските банки да са, общо взето, твърде дискретни, те не могат да откажат известни услуги на такива свои едри клиенти като „Минерва“.

— Вие давате наистина отлична атестация на себе си и на вашите институти — произнася с презрение гостът.

— Знаете, ние никога не сме претендирали за ранга на светци в тоя грешен свят. Надявам се, че и сам вие нямате подобни претенции…

— Добре, — кимва примирено Савов. — Признавам, че силата е на ваша страна. Това обаче съвсем не означава, че трябва да бъдете арогантен, а още по-малко — глупав. Имате ли вие изобщо представа що за човек е Борис Раев?

— Съвсем бледа — признавам. — И тъкмо затова ви молим да попълните знанията ни.

— Само че аз не съм в състояние да задоволя молбата ви — отвръща с раздразнение гостът. — Пък и да бях в състояние, моите сведения едва ли биха ви помогнали в нещо.

— Оставете тая грижа на нас.

— Слушайте, господине, аз не съм дете и подразбирам какви са интересите ви към Раев, защото знам отлично какви са функциите на Раев. Обаче тоя път ръцете ви ще се окажат къси. И ако искате наистина една услуга от мене, чуйте предупреждението ми: не се залавяйте с тоя човек, защото нищо няма да постигнете.

— Вие може би не сте дете, господин Савов, но не сте и толкова проницателен, колкото си въобразявате. И понеже ме предизвиквате с наивните си разсъждения, ще си позволя да ви кажа нещо, което не съм длъжен да ви казвам: ние съвсем нямаме намерение да постъпваме с Раев, както… както постъпваме с вас. Ние изобщо нямаме намерение да търсим услугите на Раев. Но тоя човек е специалист в своята област. И аз имам за задача да събера сведения за известни подобни специалисти с оглед на някои много по-далечни цели. И това е всичко, разбирате ли, всичко! На мене ми са нужни сведения, а не човекът.

Той ме слуша внимателно, без да обръща внимание на почти грубия ми тон, и думите ми, изглежда, го поуспокояват.

— Но аз знам много малко неща за Раев.

— Вие сте били съученици и приятели.

— Приятели е силно казано. Преди години наистина дружахме, но сетне пътищата ни се разделиха.

— Добре, ще кажете каквото и колкото знаете. А ако преценим, че то е недостатъчно, ще се постараете да съберете по-подробна информация.

— За да бъда замесен утре в някакъв процес…

— Прощавайте, но вие наистина почвате да ме дразните! Процес няма да има по простата причина че няма да има действия, ясно ли ви е? Цялата операция ще се изчерпи с това, че вие ще ми дадете необходимите сведения и аз ще ги препратя, където трябва. Ясно ли ви е?

Той не отговаря, обаче по лицето му отново се явяват белези на успокоение. И за да го успокоя съвсем, добавям:

— Освен туй държа да ви заявя, че след като получа въпросната информация, веднъж завинаги ще забравя за вас. Забравете ме и вие, ако можете. И бъдете уверен, че пътищата ни никога вече няма да се кръстосат. А сега разкажете, каквото знаете.

* * *

„Тя няма да ви служи за нищо. Освен ако държите да научите български.“ Да науча български? Това е последното, на което държа. И все пак днес имам за втори път урок при тази дама, защото не обичам да се доверявам на чужди оценки, включително и на тия на Бенет.

Точно в пет боксьорът в оставка въвежда дамата в кабинета ми, поема пардесюто й и ни оставя сами. Това тет а тет не крие рискове за никого от двама ни, тъй като учителката отдавна е прехвърлила възрастта на любовните лудории, а аз по начало винаги съм избягвал излишното буйство.

Урокът се свежда до повтарянето и запомнянето на някои най-елементарни думи и трябва да трае два академични часа или, казано на човешки език, час и половина. Но той не ни отнема повече от тридесет минути, защото аз използувам останалото време за свободен разговор на родния си език. Учителката, която вече има достатъчно опит, за да не очаква някакъв особен успех от ученик като мене, охотно ми приглася в бъбренето. Въпреки побелелите коси и уморените очи тя е приятна жена и забавна събеседница, като изключим това, че е значително по-добре запозната от мене с родната ми литература. Последната подробност ме кара да бъда нащрек и аз трябва да се пазя и да не афиширам прекалено невежеството, твърде присъщо на мене и съвсем неприсъщо на един културен съветник.

Оставям беседата свободно да тече, без да натискам неуместно педала и без да подхвърлям свои теми, защото засега най-важното е да накарам жената да се отпусне, да забрави евентуалните съмнения и изобщо да свикне да бъбре пред мене. Така че следвам я без възражения в малката екскурзия из съвременната западна литература, а сетне се запознавам с майчинските й грижи около наближаващия абитуриентски бал на дъщерята и после изслушвам съжденията и за суетността на младите хора и изобщо за суетността като такава, додето накрая дамата се сеща за професионалните си задължения и произнася с професионален учителски глас.

— Имам впечатлението, че ме карате да говоря за какво ли не, само за да избегнете урока. Сериозно ли желаете да учите български?

— Съвсем сериозно — отвръщам, като я гледам с откровения си поглед. — Боя се само, че ще бъде трудно.

— Ако искате да го научите коректно, наистина ще бъде трудно. Ние с вас за жалост сме много далечни по език и даже по мислене.

— Струва ми се, че хората, които мислят логично, мислят навсякъде по света по еднакъв начин.

— О, тук не става дума за логиката. Логиката е само грубата скеля, а мисленето е пълно с нюанси. То се влияе от емоции, от установени отношения, от традиции, от какво ли не.

— Може би. Аз не съм психолог. И всеки път, когато разговарям с вас, не долавям да мислим по различен начин.

— Да, но не забравяйте, че засягаме съвсем елементарни и съвсем банални теми — напомня дамата с хубавите бели коси.

„Ако всичко върви нормално, не е чудно да минем и на по-интересни теми“ — отвръщам аз на ума си, а гласно произнасям:

— Щях да забравя. Миналия път стана дума за двама-трима наши писатели… Потърсих ги тук сред моите книжни резерви и ще ми бъде приятно, ако вземете тия няколко томчета.

— Колко сте мил! — възкликва жената при вида на грижливо опакованите книги. А после съмнението се пробужда и тя забелязва колебливо: — Не знам само дали е редно да приемам такъв подарък…

— Подарък? Тия няколко жалки книжки? Но слушайте, неудобно е дори да говорим за такава дреболия.

— Вие ме изкушавате — усмихва се дамата. — Тия автори наистина ме интересуват…

И, разбира се, тя взима книгите или по-скоро ми разрешава да ги дам на боксьора-пенсионер, за да ги отнесе до колата, и ние се разделяме като добри приятели, които имат да си кажат още толкова много неща.

* * *

— Днес е вашият ден! — оповестява Мери, като влиза в кабинета ми тутакси след като учителката е излязла.

— Моят ден?

— Е, да. Това беше по-рано денят на вашия предшественик, така че по наследство става и ваш. Разбира се, като се вземе под внимание отсъствието на съпругата ви, засега никой няма да иска от вас да ни каните у дома си. Никой освен мене.

— Добре, каня ви у дома си.

— А, не. Времето днес е много хубаво, за да се затваряме в някакъв апартамент. Заведете ме на планината.

И ние отиваме на планината.

Транспортът бива осигурен от малката спортна кола на Мери, което ни освобождава от необходимостта да взимаме Андрей за свидетел. Местоназначението се нарича Златните мостове. Че мостовете не са златни, това се разбира от само себе си, но че те изобщо липсват, това е истинска загадка. Когато пристигаме, планината е вече в пълен мрак и само няколко крушки около ресторанта хвърлят бледа светлина върху празните маси. Вътре също няма много посетители и ние се настаняваме в едно почти самостоятелно помещение на горния етаж с широк джамлък и широк изглед към безбрежните мрачини на нощта.

— Какво ново в света на клюките? — питам, след като отчасти съм задоволил глада си с едно телешко филе.

— Съпругата ви окончателно ви е напуснала, а аз съм се залепила за вас, с цел да увисна на шията ви за цял живот. — Секретарката отпива от виното си и добавя: — За първото не мога нищо да кажа, но за второто искам да ви успокоя: нямам никакви намерения да увисвам на чиято и да било шия. Ергенският живот ужасно ми допада.

— А кой е авторът на клюките? Господин Адамс или госпожа Адамс?

— За госпожата нямам желание да кажа нищо добро. Но Адамс не е клюкар.

— Вярвам ви. Макар че първите клюки за мене ги пусна именно той.

— Адамс не е клюкар — повтаря Мери. — Той е, както сам се изразявате, просто общителен и малкото, което е казал за вас, се свежда до един-два факта около преместването ви. Един-два факта, които и без това щяха да стигнат до ушите ни.

— Добре, добре — мърморя добродушно. — Вече забелязах слабостта ви към нашия хубавец. Вие така го фиксирате, та просто ме е страх, че съпругата му може да скочи, да се приближи до вас и да излее уискито си върху чудесната ви фризура.

— А кого искате да фиксирам? Вашия Бенет? И какво по-точно да фиксирам у него? Приличната му на обувка челюст или воднистите му очи?

— Бихте могли да се заглеждате във вашия приятел Франк…

— Франк е тъй атрофиран от алкохола, че почти е загубил чувство за пол и ако почна да го заглеждам, ще помисли, че нещо в костюма му не е в ред. На всичко отгоре той вече ми е доста омръзнал.

— Съжалявам заради вас, че единственият интересен обект е вече окупиран. А госпожа Адамс няма вид на жена, готова да отстъпи играчката си без бой.

— Аз пък нямам никакво намерение да водя бой. И изобщо за ваше сведение, дори понякога да поглеждам Адамс отдалеч, нямам никакво желание да го разгледам отблизо.

— Сериозно ли говорите, или просто илюстрирате поговорката, че гроздето е кисело?

— Това не е поговорка, а басня — поправя ме педантично Мери. — Басня, която не мисля да илюстрирам.

Тя запалва цигара, поема дима и пуска по обичая си две струйки през ноздрите на вирнатото си носле.

— Страх ме е вече да надзъртам отблизо — не разбирате ли? Защото, когато наздърнем отблизо у симпатичния мъж, нерядко откриваш обикновен мръсник. Предпочитам да пазя за по-дълго илюзиите си.

— Ясно — кимам. — За да пазите илюзиите си, вие се наслаждавате на Адамс отдалеч. А за да потвърдите теорията си за мръсника, надзъртате у мене.

— Съвсем не. Но просто вие сте нещо друго. Просто вие едва ли сте в състояние да ме нараните.

— Защото съм безобиден? Или защото не държите на такива като мене?

— По-скоро второто… Макар че такива неща не се казват на един шеф…

— В момента нямате пред себе си шеф.

— Не се обиждайте, но вие сте от хората, които не ме привличат особено, по простата причина, че могат да ми сервират само неща, които аз и без това имам в излишък у себе си. Вие носите някаква подтиснатост или спотаеност, или скритост… не знам как да се изразя, защото това са нюанси… но във всеки случай вие не сте веселият, откровен и лек характер, който би ме очаровал спонтанно.

— Такъв има само един — вдигам безпомощно рамене. — И това е блестящият Адамс.

— Защо само един? Има ги много. Бившият ми мъж и той беше такъв.

— Знам го само по име. И нямам представа какво е станало с него.

— Какво може да стане? И досега е шеф на канцелария. Имаше голямо желание да расте… Но не стана повече от шеф на канцелария… А всъщност даже и това място го дължи на мене…

В тоя миг в помещението наднича келнерът, който кой знае по каква причина си е спомнил за съществуването ни. Той запитва нещо и секретарката ми на свой ред запитва:

— Какво още искате?

— Кафе. А вие?

— Аз бих пила един коняк… стига да ми правите компания.

Кимам в знак на съгласие, макар да не ми се пие. На Мери обаче, както винаги, й се пие. Тя почти сама е пресушила бутилката вино, без да говорим за встъпителната ракия и се намира в разговорливото, макар и още трезво състояние, което ми е вече познато.

Тя гледа през джамлъка тъмното очертание на планината, едва открояващо се на фона на тъмното небе, а аз гледам нея и си мисля, че наистина е хубава жена, въпреки че не е в най-ранната си младост и че ако нямах такава породиста секретарка, би трябвало да си я изпиша, защото ако не виждаш до себе си жена, почваш да мислиш за жени повече от необходимото, а това пречи на работата.

— Вие значи, сте влиятелна особа, щом сте осигурили на мъжа си повишение — сещам се да забележа, когато кафето и конякът биват поднесени.

— Съвсем не. Обаче за един път бях влиятелна… И то по най-баналния начин, по който може да бъде влиятелна една жена.

— Малък флирт с началството…

Тя отпива глътка кафе и добавя за вкус глътка коняк. Поднасям й цигара и щраквам запалката.

— Всъщност началството флиртуваше с мене… Това бе една голяма дипломатическа мисия, не като тая тук, а в големите мисии хората се държат по-свободно и клюките са по-малко, и въпросното началство почна да се държи дотам свободно с мене, че даже мъжът ми го забеляза.

— Шефът ти е хвърлил око — каза ми той една вечер.

— Дори ми предложи разходка вън от града. Знаел едно заведение, където приготовлявали чудесна пъстърва… Какво ще кажеш за пъстървата?

— Няма да изпадна в паника от пъстървата — засмя се той. — Ти знаеш как да се държиш и аз имам пълно доверие в тебе. Така че една разходка може би не е излишна, особено ако успееш да убедиш тоя стар сатир да ми повери цялата канцелария.

Ако ми беше ударил шамар, вероятно по-малко щях да се изненадам. Защото тия приказки за доверието и за моето добро държание бяха само обичаен данък на добрия тон и всъщност той просто ме тласкаше в обятията на шефа, за да си осигури жалкото чиновническо повишение. Бях му прощавала доста неща и това, че все повече предпочиташе покера пред мене, и това, че понякога бе прескачал в чужди легла, но тая мръсотия не можех да му простя…

— И все пак проявихте великодушие.

— Направих го не от великодушие, а от злоба. Сатирът не бе чак толкова стар и в известни отношения дори превъзхождаше мъжа ми и понеже излетът за пъстърва му хареса, пожела да го повтори, и аз продължих, и почнахме да се срещаме по големите ресторанти и по прочутите барове и, естествено, злите езици влязоха в действие.

— Ти трябва да престанеш! — каза веднъж с раздразнение мъжът ми.

— Правя го само за тебе — отвърнах. — Трябва да се закрепиш здраво на новия си пост, драги.

Аз просто се подигравах с него и той знаеше това, но замълча, може би, защото наистина смяташе, че ако в тоя момент се дръпна от сатира, онзи може да прибегне към санкции. Изобщо бракът ни стана съвсем формален, додето най-сетне решихме да го прекъснем.

Тя отново се връща към консумацията, като тоя път пренебрегва безвкусното кафе и проявява благосклонност само към коняка. Сетне се заглежда разсеяно в пространството и произнася сякаш на себе си:

— А иначе беше хубаво момче… Весел, общителен, изобщо това, което се нарича „светъл човек“… Светъл…

— Обаче тая история не ви пречи да имате все още слабост към тоя тип хора.

— Е да, защото са обратното на туй, което съм аз. — Тя допива коняка и се сеща: — Може би трябва да ставаме…

— Това зависи само от вас.

По пътя назад Мери известно време мълчи, заета изцяло с шофьорските си занимания и вероятно уморена от монолога си на масата.

Колата се спуска бавно по склона на планината, свива в сянката на гористите пазви и отново излиза на открито и пред нас ту изскачат тъмните маси на храсталака, ту се разкрива низината, осеяна с хилядите блещукащи светлини на града.

— Колко е хубаво… — прошепва на себе си секретарката, като вдига ръка от кормилото и посочва напред.

— Кое е хубаво? — питам с неясния страх, че можем да напуснем пътя и да се отправим в бездната, защото женското кормуване с тия размахвания на ръце никога не ми е вдъхвало доверие.

— Ами че това долу — това съзвездие от мирни светлинки…

— Всеки град изглежда така от птичи полет.

— Понякога се питам какво търсим тук… — продължава все тъй като на себе си Мери, без да ме слуша. — Защо сме се заврели в тоя град… защо заговорничим срещу спокойния живот на тия хора… защо не си вървим по пътя и не си гледаме работата…

— Ами че точно това ни е работата.

— Млъкнете. Вие сте ужасен с тая ваша арогантност.

И тя най-сетне хваща здраво кормилото с две ръце, така че мисълта за пропастта ме напуска и аз успокоен се обтягам на седалката.