Георги Андреев
България или Мафията? (5)

Предварителни представи

Човешкото въображение може да създава измислени страни, обитавани от измислени хора, които извършват измислени постъпки. Нека си представим две такива страни.

Първата страна е населена с хора с основно образование и тук-там някой среднист (приблизително така е било в България след освобождението й от турско робство). Това са хора, отговорни за действията си, трудолюбиви, волеви, сериозни, за които дадената дума е хвърлен камък. Всеки от тях не би изпълнил поетото обещание само в случай на внезапната му смърт или друго събитие от подобен ранг.

Населението на втората страна се състои само от университетски професори (нали страната е измислена!), всеки от които притежава цялото знание на света. Това са хора, убедени в превъзходството си над останалия свят, самонадеяни, артистично небрежни към задълженията си… За всеки от тях поетият ангажимент има пожелателен характер и той ще го изпълни само ако е в подходящо настроение, ако не е забравил или ако няма по-добър начин за прекарване на времето…

За всеки човек с житейски опит е ясно: наложи ли се двете страни да се състезават в нещо сериозно (икономика, война…), победата на по-„простите“ е сигурна — добре организираната общност винаги побеждава разпасаната сбирщина от ерудирани гении. Не напразно съществуването на всяка цивилизация е въпрос на организация.

А сега да прехвърлим разсъжденията си върху реалната страна България. Защо ние, българите, пъчещи се с високата си природна интелигентност и нелоша образованост, в продължение на много десетилетия буксуваме в развитието си и непрекъснато сме заети с оцеляването си? Към коя от двете измислени страни трябва да се причислим? Да се опитаме да отговорим на този въпрос.

Тъй като социалната инфантилност не е небесен дар или наказание, редно е да се опитаме да установим на какво се дължи тя.

Напречен разрез на българския характер

Нека си представим едно хубаво, мило, умно осемгодишно дете. То вече умее да пише и да чете, и това му създава усещане за превъзходство над хлапетата от детската градина. Понеже не притежава житейски опит, по силата на природния си егоизъм, то наивно предполага, че светът е създаден, за да обслужва неговите потребности и желания, т.е. мисли, че е център на Вселената. Другите деца също искат да са центрове, и от сблъскването на несъвместимите им желания възниква неустойчиво динамично равновесие в детското „общество“.

Подобно на кокошка, нашето мило дете живее в мига — не го обременяват спомени от миналото, и представите му за бъдещето са доста неясни, а обикновено съвсем липсват. Поведението му най-често е реакция на първия порив: интересна играчка, друго дете, фунийка със сладолед, въртележка в парка… — появява се спонтанно желание да притежава или да ползва обекта на мимолетното си увлечение, и това измества всичките му предишни потребности и желания. Няма минало и бъдеще, има само настояще.

Не откривате ли тук черти на най-често срещания български характер? Не станаха ли повечето българи „господа“, след като в продължение на десетилетия бяха „другари“? Не започнаха ли съвсем по детински да имитират пазарна икономика? Колцина се досетиха, че не на тях е отредено да бъдат господа (т.е. господари) и че онези, които „сменят системата“, го правят в своя полза, а народът трябва да плати цената на необяснените с нищо промени? Българите като деца реагираха под напора на първия си порив за свобода и демокрация, без дори да знаят какво означава това.

Основното, което отличава възрастния човек от детето, е силно развитото му чувство за отговорност. Отговорност за простъпките си пред роднините, приятелите, колегите, колектива, обществото, държавата. Взискателен към себе си, той иска същото и от другите. Колцина от политиците и управниците, извършващи всякакви поразии, и в миналото, и сега се чувстват отговорни за делата си? А народът търси ли им сметка? Вместо сериозен анализ, изводи и справедливи наказания за виновните (по-точно за престъпниците) се развихри буря от митинги, Където, съгласно умело разработен сценарий, електоралните тълпи крещяха за „нашите“ и против „техните“ — действия, безполезни за народа и безопасни за сценаристите. Българите бяха излъгани, както се баламосват деца. Опитайте се да измамите по този начин англичани и французи! Няма да успеете.

За осъществяването на някаква своя цел (битова, професионална, обществена…) възрастният човек си налага дисциплина в своето поведение. Детето, напротив — пленник на случаен порив, то действа под влияние на моментното си настроение. Само принудата, било от жена от родители, учители и други, от които то е зависимо, може да го вкара в релсите на дисциплината (добрият педагог се стреми да използва метода на убеждаването, но винаги има в резерв принудата; иначе той се проваля).

У повечето българи (само)дисциплината е под всякаква критика. Голяма част от тях парадират с настроението си като фактор, определящ поведението им — „Имам (нямам) настроение за тази работа сега“. Мнозина знаят, че Толстой, Зола, Юго, Достоевски (нарочно се посочват творци, за които настроението, наречено вдъхновение, се смята за определящо) и други лидери на духа не биха създали произведенията си, ако се ръководеха само от настроенията си, но този аргумент няма достатъчна тежест пред българските 30-40-50-60-годишни „деца“. Нашенецът се отнася сериозно към ангажимента си само ако е възложен от началника му. Иначе изпълнението не е задължително, а пожелателно Това поведение е резултат от проявата не толкова на робска, колкото на детска психика — детето се подчинява на лицето, от което може да получи шоколадче или издърпване на ухото.

Оставени без надзор, децата са в състояние да направят много пакости, но възникне ли опасност да отговарят за стореното, те се гушат в полите на майките си. Възрастните деца са готови да крещят по митинги, да надраскат стени и паметници, да изпочупят обществени съоръжения, но не са в състояние да се защитят срещу катастрофалното нарастване на цените на стоките и услугите, издевателските режими на водата и тока, организираните кризи за олио и брашно, рекета и другата престъпност… В такива случаи те възмутено разказват покъртителни истории, хленчат за несгодите си и чакат някой „горе“, по силата на добрата си воля, да им реши проблемите, т.е. търсят грижливия баща (може и извън България), който срещу покорството им да се погрижи за тях. Но, дечица, порасналите англичани, ирландци, французи, холандци, германци, шведи… не постъпват така, затова са постигнали онова, което имат.

По силата на все още неразвитите си навици за труд едно осемгодишно дете е повърхностен наблюдател, трудно открива причинно-следствената връзка между събитията и скача от обект на обект и от тема на тема. Възрастните му съграждани у нас не го превъзхождат много в своята наблюдателност и мислене. Те трудно отличават важните (определящите) събития и фактори от маловажните, обръщат внимание на по-атрактивните (които обикновено са несъществени), скачат безсистемно от въпрос на въпрос, и никоя компания от българи не може да обсъжда една и съща тема (и да я изчерпи) повече от 2-3-5 минути. Нормалният разговор между пълнолетни българи е обмяна на впечатления и емоции, а не на мисли. Разговорите почти никога не завършват с решение „какво да правим оттук нататък“, а приключват с извода, че „нищо не може да се направи. Ще чакаме някой нещо да направи за нас“. А две английски домакини например (най-често с основно образование) не се отклоняват от темата, докато не я изчерпят, и ако още не са си изпили чая, едва тогава подхващат друг въпрос; ако темата изисква решение, те го вземат. Защо недотам образованите англичанки се държат по-мъдро от българските професори? Защото домакините отдавна са пораснали, а професорите са деца.

Едно дете е суетно. То харесва, но знае, че засега не може да бъде истински пожарникар, ватман или полицай, а му се иска да изглежда като тях. Колко много социално инфантилни мъже и жени у нас се стараят не да са (това изисква време и труд), а само да изглеждат! Колко щети понася обществото от „изглеждащи“ хора! Колко много от тях се самонадценяват (вярват, че са) и се виждат като генерали, а са годни най-много за старшини!

Всяко дете е непоправим оптимист, убеден, че мама, татко или някой друг ще го измъкне и от най-опасната ситуация — неговото егоцентрично съзнание не допуска съществуването на Вселената в негово отсъствие, това би било безсмислено. Възрастният българин е зареден с огромна доза детски оптимизъм. Даже в днешната катастрофална ситуация повечето разговори завършват със заключения като „Надявам се, че в близките месеци всичко ще се оправи, нещата ще си дойдат по местата…“, „Дано да се оправи!“, „Дано някой да ни оправи!“… Месеците и годините минават, нищо не се оправя, а напротив — все повече се затлачва, но българинът-дете дори не забелязва, че никой нищо не върши в желаната от него насока.

Едно осемгодишно дете все още няма изградена ценностна система, макар че когато чете или гледа приказки на екрана, винаги взема страната на „добрите“ герои и е против „лошите“. Позицията му обаче лесно може да се промени, ако някой го подкупи със сладолед, шоколадче или нова играчка. Без да знае това, детето най-често действа „по целесъобразност“. Когато, под натиска на често сменящи се външни фактори, не се създаде система на ценностите в юношеска и зряла възраст, човек реагира „по целесъобразност“ до края на живота си, при това с вътрешното убеждение, че постъпва много мъдро. А ценностната система е онази сърцевина на човешкия мироглед, която отличава моралното от неморалното. Тя е факторът, който създава чувството за дълг и отговорност. Общество без морал и отговорност се самоунищожава. Трябва ли да се учудваме тогава, че нашето общество се разпада!

Бързо сменящите се официални ценностни системи са довели до загуба на моралните ориентири и са вдетинили българина повече в сравнение с предвоенните години. Съществуват и други обективни фактори, за които ще стане дума по-долу. Загубата на морални норми днес се компенсира с усилено насаждания прагматизъм, според който всичко е позволено, стига да не попаднеш под ударите на закона (незаловеният крадец не е крадец).

Най-често прагматизмът се проявява в стремеж към светкавично забогатяване, по възможност без труд. Под натиска на действителността и на медиите възрастното дете лесно достига до извода, че „парите не миришат“ (не действат спирачките на една твърдо фиксирана ценностна система), и е готово да се впусне в необмислени, рисковани авантюри. С това може да се обясни успехът на различните „пирамиди“ в ограбването на хиляди българи — желаното се приема за възможно и даже за действително („Иска ми се да е така, следователно е така!“). След като загуби парите си, детето започва да хленчи и да се вайка, търси скута на майка си (държавата), но не намира закрила — държавата пряко или косвено защитава „пирамидаджиите“. Казват, че пирамиди има в цял свят, но никъде шараните не се хващат на въдицата така лесно, както в България. А иначе всеки пораснал човек лесно може да стигне до извода, че всяка финансова пирамида е мошеническо предприятие (макар и законно) и че тя просто не може да бъде изградена по честен начин. Също така лесно всеки може да установи кой е деловият му партньор, като се осведоми какви богатства притежава той и откога — отговорът на този въпрос покрива 90% от същността на даден индивид (кой какъв е).

Като дете българинът компенсира своята наивност с повишена подозрителност към околните и доста субективно „лепи етикети“ — кой е добър и кой лош, кой е „наш“ и кой „ненаш“. Това го прави податлив на манипулации и организирано масово оглупяване. Как иначе може да се обясни фактът с каква лекота българите приеха „предишните“ да бъдат и „сегашни“, да „сменят системата“, без да обяснят защо, да не се търси отговорност за извършените престъпления и за неспиращото ограбване на страната… — поредицата от лесно преглътнати събития на свършения факт е безкрайна.

Пак поради неизградена ценностна система детето не признава истински авторитети. За него авторитет е този, който дава шоколадче, който може да го набие и да му вземе играчката, въобще, който може да се наложи над него и да го постави в зависимост от себе си. Иначе казано, в своята детска среда нашето мило дете се държи като животинче, което дресират — понякога се съпротивлява, но накрая винаги се подчинява. То трудно може да схване моралната сила на Ян Хус и Джордано Бруно, на Паисий хилендарски и Васил Левски, а разказите за Робин Худ, Тил Уленшпигел и капитан Петко войвода възприема откъм приключенската им страна. Защото е дете и подвигът не е част от житейската му практика (страшно е!), защото от него се очаква тепърва да стане възрастен човек.

Непорасналият българин има подобно поведение. Той не оценява в пълното им значение Левски, Стамболов, Ботев, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров, докато те не се превърнат в легенди, експлоатирани от поредната управляваща върхушка. В същото време охотно служи на цар Фердинанд, Вълко Червенков, Тодор Живков… — нали те дават шоколадчета и отнемат играчките!

Опитайте се да си представите училищен клас, в който учениците имат еднакви права с учителите. Децата веднага биха изгонили учителката, която дава трудни домашни и пише двойки, и биха я заменили с друга, която нищо не иска. А ако децата са пълнолетни и имат всички граждански права? Тогава могат да вършат всякакви пакости и никой не може да ги лиши от десерта или да ги накаже прави в ъгъла.

Българинът-дете е особено непримирим към по-способните, произлезли от неговата среда (към чужденците, които не познава, изпитва респект). Детското му самолюбие го кара да се самонадценява и да мисли, че не стои по-долу от тях. Стига се до срамни сцени: „Ти ли ще ми кажеш!“, крещи претенциозно напористо парвеню срещу истинския майстор в професията, а тълпата от непораснали колеги, вместо да постави самозабравилия се хвалипръцко на мястото му, безучастно мълчи и гледа сеир; обикновено се налага хвалипръцкото. Подобна ситуация е невъзможна в Германия или Англия — там хората са пораснали и всеки си знае мястото.

При опасност зрелите хора (и някои животни) се обединяват за преодоляването й. Хората се обединяват и без да има опасност, в трудовата си дейност и за прекарване на свободното си време — така са възникнали човешкото общество и всички цивилизации. Оставени без контрол, децата се обединяват в „банди“ за вършене на пакости и за враждуване с „бандата“ от съседния квартал. Оглавява ги най-силното (най-голямото) и (или) най-хитрото дете (както в стадата на животните). Бандите възникват лесно и лесно се разпадат. Силите на децата не стигат за повече. Ако в организирането на децата се намеси възрастен човек, той може да ги насочи към спортни игри, просветни кръжоци, изкуство или други полезни занимания.

Без „възрастни“, т.е. подставени отвън лица, недопорасналите българи на възраст между 18 и 80 години не могат да организират дори митинг. За по-сериозни и постоянни организации не може и да се мисли — те бързо се израждат в сборище от бездейни дърдорковци или в орди, раздирани от разпри кой да води дружината. Наистина, и в миналото, и сега възникват читалища, различни дружества, кооперации и пр., но те почти винаги са били в рамките на „утвърдения“ от управляващата върхушка сценарий и са засягали периферни области на битието, които върхушките не желаят (нямат нужда) да контролират. За създаване на по-сериозни структури са били необходими емисари от Русия, Германия или Америка, които изпълняват ролята на възрастния ръководител в детския кръжок. Тази детска неспособност за самоорганизация винаги прави българите зависими от външна сила, обезверява ги, свива света до праговете на къщите им, а останалия свят те оставят „друг да го оправя“, друг нещо да направи за всички, а не аз. А в Швейцария не е така. Там хората са пораснали и живеят без опекуни, и сами се оправят.

Тази детска затвореност в моментни лични интереси и липсата на способност за самоорганизиране навежда на мисълта, че засега няма българска нация, а само български етнос. Всички белези на нацията като че ли са налице: обща територия, език, култура, икономика, духовен (детски) облик, (детски) манталитет… Липсва обаче един съществен компонент: дълбоко вкорененото усещане у всекиго за принадлежност към една национална общност, каквато има у сърби, гърци, турци, румънци… Тъкмо поради това ние, българите, в стремежа си да бъдем „в крак с времето“, непрекъснато подражаваме някому, вместо да развиваме своето, и лесно се оставяме да бъдем асимилирани от други нации. Тъкмо поради това мечтата на българския младеж е да стане американец.

Написаното дотук трябва да се възприема не като израз на национален нихилизъм, а като проява на самокритичност. Авторът се чувства българин и при никакви обстоятелства не би „сменил“ своята народност.

Невярно е и твърдението, че ние, българите, сме биологически непълноценни поради някаква генетична обремененост. В България се раждат много даровити деца, които и в детска възраст, и след това смайват света със своите постижения в изкуството, спорта, науката… У нас обаче никога не е имало и няма фигури като Декарт, Кант, Хегел, Достоевски, Толстой, Зола, Солженицин, Сахаров…, т.е. Няма мислители. Понеже детето не може да бъде мислител. То е само подражател, който, преодолявайки детските комплекси, непрекъснато се мъчи да доказва на „възрастните“, че не им отстъпва, че „и ний сме дали нещо на света“.

В цял свят колкото по-образован е един човек, толкова по-вярно възприема обективната реалност около себе си и толкова по-адекватно реагира. Освен това — поне допреди няколко десетилетия беше така — той се чувства в някаква степен отговорен и за по-необразованите, т.е. за своя народ.

В България е тъкмо обратното и това е типично българско явление. Под влияние на неизживяната си детска суетност и егоцентризъм претенциите на „учените“ растат по-бързо от знанията им, „ученият“ започва да се чувства неоценен и вместо да бъде духовен водач на „простите“ в рамките на своите възможности, изпада в нихилизъм. Той се конфронтира с истинските учени обикновено съумява да ги измести, след което борбата продължава между нему подобните. В резултат на това възникват безкрайни кариеристични борби на празни обороти, и образованите хора, вместо да бъдат интелигенция в класическото разбиране на това понятие, стават морално дребни и дребнави борци за лично благополучие, готови да обслужват всеки господар, който дава шоколадче. Бидейки болшинство сред „интелигенцията“, такива хора не създават нито професионално, нито обществено мнение, способно да отсее плявата от зърното, и деградацията се задълбочава. С детска безотговорност те не изпитват угризения от поведението си, както едно дете не вижда нищо лошо в това да вземе играчката или сладоледа на друго дете.

Като част от описания парадокс „простите хора“, притежаващи по-устойчива ценностна система (обикновено те са започнали да се трудят в по-ранна възраст и процентът на „порасналите“ сред тях е по-висок) и чужди на нихилизма, имат по-реалистично отношение към извършващите се събития. Те обаче са изолирани едни от други, нямат структури (освен казионните), в които да се обединят, и притиснати от умело организираната разруха, не могат да предотвратят ускорената деградация на обществото.

Тук съществуват и обективни фактори: инфантилизирането на населението шества победоносно навсякъде, включително в страните от първия свят, като особено податлива е интелигенцията. То се дължи не толкова на социалната осигуреност, колкото на съзнателно провежданата манипулативна политика от страна на управляващите върхушки към собствените им народи — хората-деца лесно се превръщат в уплашено стадо и лесно могат да бъдат управлявани без прилагане на силови методи. Тъй като на запад процесът на дирижирано вдетиняване има по-кратка история, отколкото у нас, а в Азия едва сега започва, то и „успехите“ в тази насока там са по-скромни — когато разберат, че ги мамят, другите народи, все още незагубили способността си да се самоорганизират, се бунтуват. За разлика от българския, който винаги е съгласен с всичко, което му предложат управниците.

Тук се използва и несъвършенството на човешката природа. Оказва се, че венецът на природата, човекът, не обича да мисли, а твърде често и не умее. Той предпочита да чувства, да преживява, да консумира и да използва готови чужди рецепти за успех и начин на живот. С готовност се превръща в безгрижно и безотговорно дете, ако му се предостави такава възможност. Силните на деня му я предоставят, като го образоват и информират едностранчиво (т.е. манипулират го) и му предлагат само един модел за начин на живот (например американския). Въобще управниците култивират у гражданина само тези качества, които са им необходими: да работи добре и да бъде лесно управляем. Така постъпва зоотехникът селекционер при създаване на високопродуктивна порода от говеда. Говедото е програмирано да използва свободното си време за гледане на сапунени опери по телевизията, за спортна запалянковщина, за хапване и пийване, докато мисленето му е противопоказано.

Въпреки представите за вятърничавата женска природа, която се заплесва по лъскавото и повърхностното, при равни други условия жените се инфантилизират по-малко. Това се дължи не толкова на по-ниската им средна образованост, колкото на многото практически задачи, свързани с отглеждането на децата, които не търпят отлагане и трябва да се решат на всяка цена.

Създаден е особен омагьосан кръг: съвременните инфантилни хора, наследници на (полу)инфантилни родители, също ще възпитат социално инфантилно поколение, понеже не биха могли да култивират у децата си качества, каквито самите те не притежават.

Произходът на българския инфантилизъм

Свикнали сме да изтъкваме почти петвековното турско робство като причина за всичките ни неблагополучия и в частност за специфичния български характер. За това има основания, но не съвсем — гърците и сърбите също са били под турско робство, но са успели да създадат нации, устойчиви и автентични национална култури, и в крайна сметка да ни изпреварят в общественото си развитие през зигзазите на историята.

Несериозно е у нас да се търси антропологична, славянска, биологична или друг вид непълноценност. Разликата между българи, сърби и гърци все пак е историческа въпреки сходната им съдба.

При падането си под робство гърците, носители на по-мощната византийска култура, не са загубили всичко. Останала им е Цариградската патриаршия, която би трябвало да закриля всички християни в османската империя, но всъщност поддържа гръцкия народностен дух — език, писменост, училища… Оцелели аристократични родове и гърци на турска служба. Гърците нямат прекъсвания в развитието на духовната си култура, а само спадове и подеми.

Сърбите поради стечение на обстоятелствата (например по-голяма отдалеченост от Цариград), запазват почти непокътнати общините си. Турските заселници в сръбските земи са незначително малко като процент от общото население. Православната сръбски говореща Черна гора въобще не попада под робство и е огнище на съпротива по време на цялото турско владичество на балканите. Запазвайки някаква форма на (общинска) организираност, сърбите непрекъснато се бунтуват и въстават при всяко по-значително притеснение от страна на властите. Освен това през дълъг период от време „свободно“ сръбско население живее под австрийско владичество.

С падането си под робство българите загубват почти изведнъж всичко: Патриаршията е ликвидирана (Патриарх Евтимий е заточен), по-голямата част от елита е избита ( само в Търново са изклани 110 първенци), избегналите смъртта Шишмановци и представители на други знатни родове се спасяват в Унгария; книжовниците, останали живи (Киприан, Григорий Цамблак…), емигрират на север, градовете и манастирите са опустошени, книгите са изгорени… Българският народ е обезглавен изведнъж и е превърнат в стадо без пастири. Тъй като нашите земи са най-богатите в империята, турските нашественици се заселват в най-плодородните области, а българите са изтласкани към планините и това е икономическа катастрофа. Българският народ навлиза в критичен период на оцеляване и са му нужни няколко века, за да се съвземе от нанесения му удар.

През първите векове на робството българско общество не съществува, поне в по-голямата част от страната. Всеки се спасява поединично и може да разчита само на помощта на рода си. Това „предстадно“ битие е причина за толкова много доноси и предателства — предателят не се чувства виновен, защото предаденият не му е никакъв и няма общество, което да го осъди и накаже за поведението му. Днес подобно поведение на клевети и доноси може да се наблюдава в някои затворени колежи-пансиони, където всепроникващият контрол на възпитателите не позволява възникване на ученическо „общество“.

Във всички страни аристокрацията е била не толкова организираща обществото, колкото паразитна класа, настроена консумативно. Обаче за да поддържа своя луксозен паразитизъм, тя протежира художници, поети, учени, занаятчии, манифактура… От които впоследствие възникват индустрията (и буржоазията), (класически) науката и изкуството. В българските земи всичко това липсва.

Нашето възраждане, силно закъсняло в сравнение със същия процес у съседите ни, да не говорим за Европа, започва буквално от нищо: има замогващи се еснафи, но няма дори едно българско училище, да не говорим за университети; има църковна власт, но тя е гръцка; администрацията, дори на най-ниско равнище, е турска… Всички българи са равни в качеството си на роби (рая). Оттук (според Антон Страшимиров) възникват силният егалитаризъм и непризнаването на свои авторитети („какво като си умен и учен! И двамата сме рая, значи сме равни и ти не си нещо повече от мен. Неукия!“). Силно стесненият обществен живот, насочен към оцеляване, не стимулира издигането на личности и авторитети.

Поради близостта на Цариград и компактните маси турско население из българските земи, а също поради факторите, изтъкнати по-горе, капиталистическите преобразования закъсняват, а класическа буржоазна революция въобще не се извършва. Именно буржоазната революция и последиците от нея създават граждани, стимулират развитието (осъзнаването) на личността и карат хората „да пораснат“. По правило буржоазните революции са кървави и продължителни, жертвите са многобройни и народите, заплатили тази висока цена за придобиване на свободата и правата си, не са съгласни да се лишат от тях заради едно шоколадче, получено сега.

На балканите буржоазните революции се сливат с национално-освободителните движения. Нашите съседи, изпреварили ни в общественото си развитие, непрекъснато се разтърсват от бунтове, а българите още не са готови за това, те имат само хайдушки чети. В Сърбия и Гърция въстават цели области и даже целият народ, с десетки хиляди въстаници, а списъкът на всички български революционери (включително четниците на Христо Ботев и Хаджи Димитър) и просветители не би събрал и хиляда души (в априлското въстание участват около две хиляди души в продължение на две седмици). Жертвите, дадени от сърби и гърци, са огромни — само на остров Хиос са изклани сто хиляди гърци, а в Мисолунги — двеста хиляди. Как тогава тези народи да не ценят свободата си и правата си, заплатени с толкова много кръв, а не получени почти даром! В крайна сметка и сърби, и гърци се освобождават от турско робство сами. Как тогава да нямат самочувствието на нации-победителки и хората да не държат на принадлежността си към своите нации! Понеже нации и граждани се създават във и след буржоазни революции и за това се плаща висока цена. Такава цена не може да бъде заплатена от деца и победителите се чувстват зрели хора, разчитащи на себе си.

В света съществуват „сбъркани“ народи, които все не успяват да излязат от задънената улица, в която са подпаднали. Това са народите на Черна Африка, Австралия и Океания, индианците от двете америки и някои азиатци. Тези народи не са съставени от дефектни хора. Нещастието им е в това, че нормалното историческо развитие е прекъснато отвън, чрез намесата на външни сили. Колониалната експанзия на европейските страни ги е заставила да прескочат исторически етапи в развитието си, и те, вече свободни, плащат за това. Намесата отвън насилствено е променила ценностната им система, културните традиции и начина на живот, лишила ги е от управленски традиции и кадри, които се формират постепенно, а също от възможността сами да извършат своите буржоазни революции, Когато се създадат необходимите условия. страни с древна култура като Индия и Китай, опирайки се на хилядолетните си културни традиции, по-бързо се справят с нанесения им удар. За други (негрите и индианците) ударът се оказва фатален.

В наши дни опитът да се „внесе“ отвън държавен капитализъм (наричан социализъм) в страна с племенно-феодално общество като Афганистан доведе до сътресения в нейното общество, които ще се лекуват в продължение на много десетилетия.

Обикновено намесата отвън разрушава съществуващата многогодишна структура на обществото, и това е решаващо за по-нататъшната съдба на народа. Ако структурата се запази и се остави на естественото си развитие, народът сравнително безболезнено понася чуждата намеса и дори чуждото владичество. Това обяснява защо финландците и словаците, които имат много кратка държавност, съумяват да изградят нормални общества.

Турските завоеватели напълно са разрушили българското общество, а когато етносът ни се съвзема от удара и тръгва към своето освобождение и своята революция, процесът е прекъснат отвън — Русия освобождава България от турско робство. Това е стечение на исторически обстоятелства, за които Русия няма вина пред българите. В новоосвободеното княжество неколцината духовни водачи на народа са погълнати от случайни хора, оказали се в състава на управляващия „елит“ — хора, мислещи в мащабите на своята търговийка и бистренето на политиката в кафенетата. Една революционна селекция не би поставила тези хора начело на властта. За преобладаващата част от българския народ, останал пасивен по време на освободителната война, извън патриотичния подем на национална основа, свободата се изразява едва ли не в смяната на бирниците — преди е плащал данък на султана, сега плаща на княза; и преди си е обработвал земята, и сега я обработва; и преди — търговия, и сега — търговия… Това е твърде опростен анализ на събитията, звучащ тенденциозно, но иначе разсъжденията биха излезли извън темата. Основното тук е, че българите получават независимостта си като подарък, без да заплатят нужната цена. Такива подаръци се правят на децата за примерно поведение. На подаръка не се търсят кусури и българите още оттогава добиват навика да не търсят сметка на управниците си за поведението им.

След общия подем преди балканските воини идват двете национални катастрофи. Никой не търси отговорност на виновниците за катастрофите (Фердинанд и Радославов безпрепятствено заминават за Германия, където получават пожизнени пенсии, а опитите на Стамболийски са осуетени след деветоюнския преврат). Въпреки традиционните монархически традиции, Хоенцолернате в Германия и Хабсбургите в Австро-Унгария загубват троновете си след поражението. Но Кобургите в България остават ненаказани. Народът, смазан от катастрофите, забравя да накаже политиканите, хазартно проиграли усилията му. А това би било много възпитателно за бъдещите политикани, би повишило самочувствието на хората и би ги направило по-отговорни.

Между двете световни войни опората в Русия се сменя с опора в Германия, а не в себе си. България упорито си търси родител или поне наставник!… В объркването на народа се намесва и коминтернът, преследващ свои цели… През цялата ни следосвобожденска история няма обществена сила (ако се изключат неуспешните опити на БЗНС при Стамболийски), която да оказва отпор на двореца и на безотговорните действия на политическите котерии, и която да обедини национален елит от образовани отговорни (пораснали) хора. След репресиите през 1925 г. Елитът на лявата интелигенция (Гео Милев, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст…) е унищожен и тази възможност изчезва.

Следва ново освобождение (нова намеса отвън) от страна на Червената армия. Отново наставникът (възрастният човек), ръководещ революционната игра на децата, е отвън. А децата-строители на новия живот забравят, че играта е истинска, а не на ужким, и с българско престараване на прилежни ученици, като на шега, изтрепват трийсетина хиляди свои сънародници… А след това, опиянени от властта и безнаказаността си, дечурлигата-управници извършват множество поразии… Реалният социализъм осигурява относителна осигуреност на послушните, но напълно ги лишава от възможността да участват в управлението и да вземат важни решения — всички поданици са поставени в положението на ученици, които могат да решават как да си напишат домашното упражнение, но не им е позволено да решат дали да го напишат; „учителката“ никога не „отсъства от час“ и лудории не са позволени; който слушка, получава похвали, награди и възможност самият той да стане учител… Социализмът не създава инфантилизма у българите, той само го засилва.

Превратът на 10 ноември 1989 г. до голяма степен заложи на детската възторжена реакция на българите. Обикновените хора — и „сини“, и „червени“ — не разбраха, че са излъгани: сините тълпи не осъзнаха, че СДС е креатура на Държавна сигурност, понеже опозиция, равностойна на БКП-БСП не може да се създаде за няколко седмици; червените и досега не могат да обяснят дори на себе си защо „строят капитализъм“, без някой да ги насилва…

Разбира се, и преди, и сега е имало и има „пораснали“ „умни“ хора, т.е. мошеници и нагаждачи, които имат не идеи и възгледи, а само интереси. И се стараят да ги постигнат. И често успяват.

Инфантилизмът не е единственият недостатък на българина, нито пък е единствената причина за неуспешното развитие на страната ни. Влияят също множество външни (извън страната) и обективни (закономерни) обстоятелства, които са извън темата, разглеждана тук. Обаче инфантилизмът е общият знаменател, под който може да се подведе голяма част от поведението на българина.

И сега закономерно възниква въпросът: прокълнати ли сме винаги да бъдем социално инфантилни?

Има ли лекарство против инфантилизъм?

Децата не възмъжават, ако не им се даде възможност за това и по-точно, ако не бъдат заставени да пораснат. Това става чрез постепенно увеличаване на отговорностите, които те носят за извършване на определени дела (задължения). Колкото повече препятствия среща по пътя си един индивид, толкова повече възмъжава и закалява характера си. При едно условие: препятствията да са преодолими. Иначе се стига до отчаяние, безпомощност („Нищо не може да се направи!“), деградация и дори до разпадане на личността.

В своята история българският етнос, както всички други, се е сблъсквал с много препятствия и част от тях са се оказали непреодолими за него. За утешение му е останал фактът, че българите (Като хлебарките!) винаги оцеляват. Нещо, което дори е основание за гордост. Като постижение оцеляването не е достойно битие и никой не се задоволява с него, даже да е българин.

От казаното по-горе се вижда, че инфантилизмът се преодолява с дела и смелост. Отнесено към днешната обстановка, това означава, че българите сами трябва да се освободят от мафиотското робство, което в България е надянало демократична маска. Мафията се отъждествява с цялата управляваща върхушка, включително „едрия капитал“, пръкнал се (официално) неизвестно откъде. Тъй като Мафията владее всички ресурси на страната и е готова да блокира всеки опит за съпротива, борбата ще бъде продължителна. Стратегията и тактиката на една такава борба са извън разглежданата тема. Ключов момент при освобождението е виновниците за поредната катастрофа да бъдат справедливо наказани. Това би бил изпит по обществена зрелост и стъпка към утвърждаването на българската нация.

Борбата ще бъде тежка, но не е безнадеждна, както изглежда на пръв поглед. Опитът от Виетнам, Афганистан и другаде показва, че при необходимост една малка страна може да се конфронтира с целия свят, ако народът й е готов да се бори за свободата си — тя може да бъде съсипана в една война, но не и победена. Войната не е задължителен елемент при освобождението на поробените, но един народ, държащ на свободата си, трябва винаги да бъде готов и за това. Такива са изпитите на историята и народ, който не ги издържи, загива или деградира до роб, с когото никой не се съобразява.

И след победата, и по време на борбата народът трябва да респектира управниците си. За цялата история на човечеството нито едно правителство в нито една страна през никоя епоха не е направило нищо добро за народа си без натиск отдолу. Всичко, което имат народите от Първия свят, е получено чрез многовековна и често пъти кървава борба срещу управляващите върхушки, а не чрез хленчене и апели за милосърдие.

По-долу е приведена кратка хроника на борбата, която английският народ е водил в продължение на четири века за отстояване на правото си на достоен живот:

1607 — селско въстание против „ограждането“ под лозунга „По-добре мъжествено да умреш, отколкото бавно да загиваш от нищета“;

1640 — Дългият парламент решава, че кралят няма право да го напуска;

1653 — съд и екзекуция на омразния лорд Страфорд; създаване на народна милиция;

1642 — първа гражданска война и победа на парламента;

1648 — втора гражданска война и обявяване на република; съд и екзекуция на Чарлз Първи Стюарт;

1758 — стачка в Ланкшир;

1763 — тъкачите в Лондон започват 10-годишна икономическа борба;

1769 — революционни памфлети, работнически събрания, терор на полицията;

1792 — лондонско кореспондентско дружество на Томас Харди и британски конвент за всеобщо избирателно право, разгонен от полицията;

1795 — 200-хиляден митинг освирква премиера Пит;

1797 — Комитет за защита във флота;

1816 — стачки в Глазгоу, Бирмингам, Нюкясъл, Лондон и стълкновения с полицията;

1819 — масови събрания за демократизация и против хлебния закон, брутално разгонени от полицията;

1824 — разрешено е създаването на трейдюниони;

1829 — опит за създаване на национален профсъюз и репресии от страна на властите;

1830 — възникване на движение на ратаите;

1831 — селски нападения над дворците и замъците;

1832 — избирателна реформа и ликвидиране на „гнилите“ места;

1839 — конвент на чартистките делегати, внасяне на петиция в парламента, отхвърлянето й и репресии срещу чартистите; работническо въстание в Бирмингам;

1840 — създаване на национална чартистка асоциация;

1842 — втора чартистка петиция и отхвърлянето й; политически стачки в Северна Англия;

1848 — чартистки демонстрации вглазгоу и Манчестър („Хляб или революция!“), сблъсквания с полицията и воиската; трета петиция и провалът й;

1858 — стачка на строителите в Лондон за деветчасов работен ден;

1861 — 1865 работниците блокират военната намеса на Англия на страната на южняците в САЩ и подкрепят полското въстание през 1863 г.

1866 — масови демонстрации в Лондон, Бирмингам, Глазгоу, Манчестър… За нов избирателен закон, и победа;

1880 — създаване на работнически кубове, социалдемократическа федерация,

1890 — Социалистическа лига, фабианско дружество, Обединена лига за защита на закона и свободата;

1888 — стачка в тебеширената фабрика;

1889 — успешна стачка в газовата компания в Лондон; успешна стачка на докерите; подем на трейдюнионизма;

1905 — „гладен поход“ в Лондон;

1906 — създаване на Лейбъристката партия;

1908 — стачка на текстилците;

1909 — стачка на корабостроителите;

1911 — ограничаване правата на камарата на лордовете; стачка в лондонското пристанище за повишаване на заплатите; окървавена железничарска стачка;

1912 — стачка на миньорите; обединяване на профсъюзите;

1913 — стачка на трамвайните работници в Дъблин;

1915 — стачки на миньорите в Уелс, Шотландия и създаване на работнически котитети в басейна Клайд;

1917 — стачки в 48 града;

1918 — стачки в Ковънтри, Бирмингам, Ланкшир, Уелс…; избирателна реформа;

1919 — Войнишки въстания във Фолтон, Дувър и експедиционните корпуси в Русия и Франция; демонстрации в полза на Русия; железничарска стачка;

1920 — първотаиски демонстрации за солидарност с Русия с участието на лейбъристите; стачка на железничарите и шофьорите и спирането й със сила, повторна стачка и неуспех;

1925 — стачка на миньорите и отменен локаут;

1926 — локаут на собствениците на мини и обща стачка със самоотбрана срещу полицията;

1931 — стачка на матросите във военния флот против намаляването на заплатите;

1934 — „гладен поход“ до Лондон под лозунга „Долу войната, глад и фашизъм“; 150 хиляди работници провалят демонстрация на фашистите;

1935 — плебисцит на пацифистите за мир;

1936 — „гладен поход“ на 200 000 безработни в Лондон;

1938 — освирквапе на Рибентроп в Лондон при окупацията на Виена;

1939 — демонстрации под лозунга „Хората от Мюнхен да си отидат!“;

1940 — създаване на доброволни отреди за гражданска отбрана и едномилионно опълчение; доброволно увеличаване на работния ден до 9,5–12 часа; въздушните нападения увеличават съпротивителната способност на англичаните;

1942 — митинг на военни в Лондон за откривапе на втори фронт; нов митинг и петиции за втори фронт.

Хронологичното изреждане на факти може би не дава точна представа за значимостта на изложените събития, особено за читателите, които имат по-повърхностна представа от историята на Англия. Все пак се вижда каква цена са заплатили англичаните, за да постигнат това, което имат. Такива хора не могат да бъдат деца.

Не всички действия на английския народ са „цивилизовани“, според представите, които ни насаждат управляващата у нас върхушка и контролираните от нея медии. Всъщност цивилизованите народи постъпват именно по описания в хрониката начин: стачкуват, въстават, режат главите на кралете си, когато другите средства са изчерпани; при екстремни ситуации всичко останало е „разкарване на топката“ в полза на управниците.

От хрониката се вижда също, че даже когато някои акции са завършвали без успех за борещите се, пак е имало политически последици — управниците са били принудени да проведат реформи. Вижда се също, че трудещите се не са ненаситни консуматори с бездънни стомаси — когато родината е в опасност, те сами предлагат да работят повече за по-малко пари и се стремят да участват в отбранителната война.

И така, лекарство срещу социален инфантилизъм е намерено. Остава да се види можем или не можем да го използваме.

Можем ли да осъзнаем недостатъците на характера си? Ако не можем, напразно се пъчим с високата си природна интелигентност.

Ако ги осъзнаем, имаме ли сили да ги отстраним? Нали да поискаш, не е все едно да го направиш. Ако не можем, значи сме обречени да изчезнем като народ. От българите стават добри американци (които успеят да се вредят!), защо да не станат и добри сърби, гърци, румънци, турци…? Този процес отдавна е започнал.

А може би трябва да се състави психологически тест за гражданска (социална) вменяемост, който да отсейва социално инфантилните българи от порасналите? Може би граждански права и отговорни постове трябва да се дават само на граждански вменяеми лица? Невменяемите никога не биха се съгласили с въвеждането на такъв ценз — дори ако това им струва живота. Защото са суетни деца.

Не всички българи са инфантилни. Има и пораснали, но за съжаление повечето от тях са изпечени мошеници и безскрупулни използвачи. Разликата между тях, от една страна, и децата-мъже и децата-жени, от друга, е, че последните не разбират какво вършат, а мошениците добре разбират и умело манипулират децата.

А сега да се върнем към измислените примери, разгледани в увода. Към кой от двата народа можем да бъдем причислени? Казаното дотук сочи, че без да сме професори, притежаваме цялата им разхайтеност. Не е ласкателно, но е така.

Все пак имаме шанс да пораснем, и той не е нито в някакви външни сили, нито дори у Мафията, която ни владее, а единствено у българския народ. Осъзнаването на проблема е първата стъпка към решаването му.

В крайна сметка, който знае, че е глупав, вече не е глупав.

Колцина знаят българския език?

През последните едно-две десетилетия добре дирижираната пропаганда в България все по-често поставя ударението върху патриотизма (дори върху национализма, преминаващ, в шовинизъм) и върху ненапълно дефинираното понятие „българщина“. Като средство за частично компенсиране на общата разруха в страната тези акценти стават по-силни и по-чести по време на „демокрацията“. Набляга се преди всичко върху националната идентичност на българина. Паралелно с това се извършва процес на „европеизация“ и американизация, Като част от демократизацията, който действа в обратна посока.

Основен компонент на националната идентичност е книжовният български език. Именно тук положението е най-тревожно.

Когато през 1878 г. е назначен за върховен императорски комисар в България, Княз дондуков-корсаков, в духа на имперските руски традиции, решава да научи български език. Поръчва да му доставят учебник по българска граматика, и с изненада узнава, че такава няма, не е написана — всеки говори както си знае и всеки диалект минава за български език. В същото време гърци, сърби, румънци, турци отдавна имат свои книжовни езици.

Това е отправната точка, от която започва създаването на официален (книжовен, литературен) български език. В този процес участват много хора — и учени, и „прости“ представители на улицата и пазара. В употреба влизат множество чужди думи, запълващи празнини в езика ни — слова като „Кибрит“ (ар.-тур.), „баклава“ (тур.), „скелет“ (гр.), „сонда“ (фр.), „софра“ (ар.-тур.) Или „синия“ (тур.), или „трапеза“ (гр.), или „маса“ (гр.-лат.), „машина“ (гр.-лат.-фр.), „мебел“ (лат.), „медал“ (фр.-ит.), „пост“ (фр.), „практика“ (гр.), „преса“ (лат.-фр.), „призма“ (гр.), „влак“ (чеш.)… Нямат български съответствия. Ако днес прелистите речник на чуждите думи, ще откриете, че той съдържа около 30 хиляди статии, т.е. Почти 40% от речниковия състав на българския език се състои от чужди думи. Въпреки това езикът остава български, защото честотната употреба на повечето чужди думи е ниска — човек може да говори цял час и (в зависимост от темата)

Да не употреби нито една чужда дума, ако се постарае.

След освобождението от турско робство в езика ни нахлуват около 3 хиляди руски думи, свързани с администрацията, образованието и други страни на обществения живот, които постепенно изтласкват турските и гръцките им съответствия. Слова като „учител“, „председател“, „управител“, „началник“, „ръководител“ и други днес се възприемат като български и не са включени в речниците за чужди думи. Тъй като Македония никога не се е намирала под руска окупация и администрация, тези думи не се съдържат в местните диалекти, положили основата на официалния македонски език.

Написаното дотук има за цел не да изследва развитието на книжовния български език, а само да въведе в темата читателя-нефилолог.

Знаем ли родния си език?

Неблагополучията в говоримия език, претенциозно представян за книжовен на официални и обществени места (радио, телевизия, речи, интервюта…), се изразяват в много направления.

Тук не става дума за извадените от старите речници или измислени „поетични“ думи като „потрес“, „отврата“ (отвращение), „възхита“ (възхищение), „рисунък“ (рисунка), „сблъсък“ (сблъскване) и прочие. Тези слова се използват само от журналисти и писатели, любители на „истинско-то“, и не влияят върху говоримия език.

Най-често радетелите за чистота на българския език се „заяждат“ с масовото нахлуване на „модни“ чужди думи, които ненужно дублират, а след време изместват вече утвърдени (български и чужди) еквиваленти. Те с нищо не повишават изразните възможности на речта и са обикновени (паразитни) замърсители. Най-масово употребявани замърсители са:

Способ (рус.) — Начин

Съхранявам (рус.) — Запазвам

Касая (рус.) — Засягам, отнасям се до

Заигравам (рус.) — Кокетирам (фр.), флиртувам (англ.),

Ухажвам (рус., бълг.) — Привърженж

Открит

Похват

Отделям

Внимателно, грижливо, бдително

Изчисление, стетка; отделение

Заплаха

Ограждам

Сакат

Повишавам, надписвам

Откровен (агресор…, рус.) Прийом (рус.) Заделям (нещо, рус.) Осторожно разчет (рус.) Угроза (рус.) Отцепвам (рус.) Убог (рус.) Завишавам (рус.) Порядък (рус.) Привичка (рус.) Засука (рус.)

Регулярно (рус., англ., фр.) Удачен (рус.) Крупен (рус.) Въвод (рус.) Недооценявам (рус.) Устройвам (някого, рус.) Бодигард (англ.) Анонс (фр., англ.) Плей-оф (англ.) Лизинг (англ.) Фен (англ.)

Дистрибутор (англ., фр.) Сингъл (англ.) Номинация (англ.) Рейнджър (англ.)

Афтършейв (англ.) — Бръснарски одеколон

Списъкът би могъл да бъде и по-дълъг. Трябва да се отбележи, че в българския език „зачитам“ означава „уважавам“, „съобразявам се (с някого)“; „откровен“ почти съвпада по значение с „искрен“; в математиката „ред“ и „по-рядък“ са различни понятия, а „въвод“ е юридически термин. Би било уместно говорещият да употреби всяка от изброените думи, Когато иска да придаде специфичен колорит на речта си. Рутинната им употреба обаче издава ни-ска езикова култура, беден речник и незнаене на майчиния език. Впрочем слова като „способ“, „съхранявам“, „устройвам“ (някого) и други, поради безразборната им употреба от журналисти, политици и висши сановници, почти напълно са изместили оригиналните български думи, без да внасят нещо ново — използването им само русифицира или англифицира нашия език и обърква представите на публиката за него.

В тази посока битуват изрази и словосъчетания, предимно от руски произход, механично и малограмотно присадени в българския език. Такива са:

В тази връзка — Във връзка с (това)

По сравнение с — В сравнение с

Това ме устройва — това ми е удобно (изгодно)

Вземам се в ръце — овладявам се

(поради) отсъствие на — (поради) липса на

До-(военен, революционен) — пред-(военен, революционен)

Навярно правейки се на по-интересни, или от малограмотност, мнозина казват:

Провокативен (фр., срб.) вместо провокационен

Катастрофически (рус.) вместо катастрофален

Гарантиен (рус.) вместо гаранционен

Невежествен (рус.) вместо невеж

Всички приведени примери са взети от предаванията на българската национална телевизия — така говорят журналисти, политици, висши чиновници, учени, бизнесмени… Ако обсегът на изследването се разшири, Констатациите ще бъдат още по-тревожни.

Тук не става дума за някакъв маниакален пуризъм. Чуждите думи и словосъчетания са част от богатството на езика ни, без тях той просто не би могъл да функционира нормално или би се принудил да възприема тромави неологизми като „драсни-пални-клечица“. Езиковата практика показва, че „атракция“ не може да бъде заменена адекватно с „ефектен номер“; „компенсирам“ не съвпада напълно с „уравновесявам“; „рехабилитирам“ не е тъждествена с „възстановявам“; „ажустирам“ включва в себе си „сглобявам“ и „пасвам“; „варирам“ има по-специфично значение от „изменям“; „вулгаризирам“ не е тъждествено на „опростявам“.

Езикът се „обогатява“ и от словотворчеството на малограмотни началства. През 60-те години в употреба влязоха новоизлюпените думи „отпочвам“ (вместо „започвам“) и „подсигурявам“ (вместо „осигурявам“). Първата дума се по-загуби и днес я използват само най-закостенелите провинциални функционери. В замяна на това „подсигурявам“ напълно

Е изместила „осигурявам“; можете да я срещнете в говора на българи с различно обществено положение и образование, в медиите, в официалните документи и дори… В художестбена-та литература (как Ви звучи „обществени подсигуровки“?).

Особено катастрофално е положението с т.нар. Якане. И „учени“, и „прости“, заменят „я“ с „е“ и обратно, без да се съобразяват с каквито и да било правила. От всички страни можете да чуете „голями“, „бяли“, „Желязен“, „изневяри“… Звучи като реч на селянин, който, превъзмогваики местния си диалект, се опитва да говори „по градски“. Повечето хора не се дразнят от произволното якане, понеже в детска възраст у тях не е изграден усет към правилния говор — навярно в зряла възраст такъв усет се придобива трудно. Предложението да се възстановят буквата „-Ь“ („е двойно“) и дори целият стар правопис, е нерационално — преобладаващата част от българите биха се оказали изведнъж неграмотни. Освен това [???] не е панацея за правилно якане — с [???] се пишат много думи, които днес се изговарят и пишат с „е“ (вькъ, човъкъ, лъкъ, пьвецъ, вьнецъ…), и би се получило по-голямо объркване.

Изнесеното дотук засяга фонетиката и морфологията на езика ни. Още по-трагично е положението в синтактично отношение. Нерядко може да се чуе изявени политици с ап-ломб да изричат мъдрости от рода на „ПЕНСИИТЕ на пенсионерите ние ГИ мислим(Е) често“, а интервюиращите ги журналисти да питат „професионално“ „ПЕНСИИТЕ скоро ще ГИ разглеждате ли?“ Изреченията могат да бъдат построени по различен начин, например: „(Ние) често мислим за пенсиите на…“, „скоро ли ще обсъждате (размера на) пенсиите?“ може, но рядко става. Явно никой никога не е обръщал внимание на днешните политици и журналисти върху право-говора и съставянето на изречения.

Понякога в стремежа си да приказват „по купешки“, важни персони говорят за „Кредит на доверие“. Тъй като „Кредит“ означава „доверие“, тавтологията води до безсмислица. Обаче, пусната веднъж, безсмислицата се задържа до появата на следващия неологизъм.

Изложеното дотук представлява сбор от констатации. Нека се опитаме на навлезем в проблема и да видим има ли изход от положението.

Как се „прави“ езикът?

В цял свят и винаги езикът се „прави“ на улицата. „Улицата“ (предимно) въвежда в употреба и създава нови думи и „не-възможни“ изрази като „Аз ми се струва, че…“ (вместо „На мен ми се струва, че…“). Последният израз е разпространен сред преобладаващата част от българите, въпреки че мнозина съзнават неговата абсурдност. Може би в близките десетилетия тази малограмотна ерес ще бъде „узаконена“ и българският ще стане първият индоевропейски език, изхвърлящ падежите даже от местоименната си система.

Примерът дава в първо приближение модела за развитие на един език: „улицата“ непрекъснато „произвежда“ идиоми, неологизми, Крилати фрази и абсурдни езикови конструкции, които книжовниците (и обикновените коректори) гневно зачеркват като проява на малограмотност; Когато „уличното новаторство“ завладее цялото общество, то се „узаконява“ и се превръща в съставна част на книжовния език. Иначе Казано, уличният жаргон е необходим етап в развитието на един език. Обаче някои грозни или просто нецензурни думи винаги си остават само в жаргона — в един книжовен език няма място за вулгаризми. Допустима е ограничената им употреба в художествената литература (например у Я. Хашек), Където придават колорит на диалога и в контекста на повествованието не звучат вулгарно.

Стремежът на някои нови „демократични“ вестници в името на „Живото слово“ да вулгаризират и примитивизират българския език е неоправдан и вреден. Официалният език на една страна е НОРМАТИВЕН — овластени институции определят кой език (диалект) е „правилен“, и всичко останало става неправилно. „Останалото“ (диалекти, Жаргон…) Представлява езиковото богатство на народа (най-често от него се „попълва“ книжовният език), но именно ОФИЦИАЛНИЯТ НОРМАТИВЕН ЕЗИК Е БЕЛЕГ (ЕЛЕМЕНТ) НА НАЦИЯТА. ИНАЧЕ НЯМА НАЦИЯ, А ЕТНОС. Затова ОФИЦИАЛНИЯТ НОРМАТИВЕН ЕЗИК ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН ЗА ДЪРЖАВНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ, МАГИСТРАТИТЕ, ПОЛИТИЦИТЕ И ВСИЧКИ ЛИЦА, КОИТО СЕ ПОЯВЯВАТ НА ПУБЛИЧНИ МЕСТА — именно на тях неволно подражава „простолюдието“, а не на известни писатели и учени.

Канонизирането на един език и превръщането му в закостенял паметник на архаичността е залитане в противоположна по-сока. Например официалният език на Гърция (Катеравуса) се отнася към съвременния говорим език (димотики) както старобългарският към съвременния български език, и естествено, е неразбираем за народа. Това показва, че официалният нормативен език периодически трябва да се „актуализира“. И така, „улицата“ напира да развива (изменя) езика едва ли не на всеки пет-десет години, а овластените институции пречат на това, доколкото могат (такава е тяхната роля в „разделението на труда“). В резултат на това противоборство се получава официалният (книжовният) език. В определени рамки, колкото по-Консервативни са институциите, толкова по-устойчив е езикът. Руснаците могат да четат съчиненията на Пушкин и Державин в оригинал, французите могат да направят същото с творбите на Молиер (1622–1673). Опитайте се да прочетете без превод или без речник произведенията на Софроний врачански! Едва ли ще успеете. Иначе Казано, за по-малко от двеста години българският език се е изменил повече, от-колкото френският за повече от триста години! Т.е. Езикът ни се развива твърде бързо и значи е неустойчив; днес дори някои откъ-си от творбите на Каравелов и Вазов звучат архаично въпреки безспорната им художествена стойност. Ако не направим езика си и по-устойчив, Внуците ни няма да могат да прочетат нашите сегашни книги.

Кратките Коментари на поставените тук въпроси не могат да заменят един задълбочен анализ на професионални езиковеди. Навярно те го правят. Ако е така, техен граждански дълг е да представят своите резултати и изводи пред широката общественост и да упражнят НАТИСК ВЪРХУ ДЪРЖАВНИТЕ ИНСТИТУЦИИ за излизане от състоянието на прогресираща езикова деградация на народа ни.

Тъй като езикът е един от основните елементи на националната идентичност, в страните от Първия свят му отделят изключително внимание — човек, който не владее писмено и говоримо официалния държавен език, не може да постъпи на държавна работа (подобни изисквания имат и немалко частни фирми) освен като общ работник, пощальон или нещо подобно; в някои страни това е предварително условие за получаване на гражданство.

Можем ли да научим български език?

Отговорът е положителен: можем. Ако искаме. Но не е лесно. Българският език е труден.

Преди всичко трябва да се установи какъв е допустимият обхват на отклонения от „еталона“. Например в много източни диалекти звукът „е“ се произнася като „йе“ (меко „е“). Обикно-вено такъв дефект е трудно излечим. Навярно „йе“ вместо „е“ трябва да спада към „разрешените“ отклонения. Също така ди-алектите не могат и не трябва да бъдат „забранени“. Само че Когато се явява на официално място, всеки да бъде длъжен да говори на книжовен български език; ако реши да оживи речта си с диалектни изрази, трябва да личи, че преднамерено използва ди-алект, за колорит.

Основното ударение пада върху училищата — те не трябва да издават дипломи на ученици, които не могат да говорят на правилен български език; става дума най-вече за ПРАВОГОВО-РА, понеже мнозина се справят с правописа, а неправилното говорене е масово. И веднага възниква въпросът: а откъде ще се вземат учители по български език, знаещи български език? Авторът на тези редове няма отговор. Нека се произнесат специалистите, знаещи български!

Резултатите от подобни мерки биха се проявили след 15–30 години. А дотогава? Най-просто като идея е радикалното решаване на въпроса: УСТЕН ИЗПИТ ПО ПРАВОГОВОР на бсички длъжностни лица, имащи контакти с широката публика, Като се започне от най-високите държавни нива; неиздържалият изпита се обявява за „неправоспособен“ за депутат, министър, Кмет, учител, Журналист… С всички произтичащи последици. Почти сигурно е, че осъществяването на подобна идея ще се натъкне на саботаж — нали решение за въвеждане на „езиков ценз“ ще трябва да вземат пак хора, „незнаещи“ български език!

В момента повдигнатия тук въпрос дори не се обсъжда. А само обсъждане — тържествено, с много участници и никакви последици — няма да помогне. Нужни са конкретни дела, и то веднага. Впрочем защо това да не бъде задача на Института по български език при БАН и многобройните педагогически институти?…

Кардиналното „изправяне“ на говоримия български език няма да излекува нито една от Кървящите рани на умиращата ни родина, но без това тя просто ще умре — НЯМА ЛИ ЕЗИК — НЯМА НАЦИЯ, а само етнос, бавно разтварящ се в други нации.