Берил Бейнбридж
Спокоен живот (9)

8.

В петък вечер Мадж остана в къщи. Тя сподели с Алън, че нейният германец отишъл в селото, за да се сбогува със свещеника и жена му. Така било по-добре, защото тя и без това искала да остане в къщи, за да държи Татко под око. Той се бе прибрал рано и бе загубил два часа в „дърводелство“ — нескопосано бе заковал парче шперплат на прозореца в мамината стая. Изглежда не бе го отрязал точно колкото трябва, защото като приключи с коването, закачи отгоре му вестници, чиито краища напъха между шперплата и рамката. Мама каза, че било смешно. Татко отново започна да заплашва, че ще отсече явора.

— Това проклето дърво е заплаха за всички! Запушва водосточната тръба… чупи прозорците.

— Черчеветата на прозорците са прогнили — възрази Мама. — Яворът не е виновен.

Алън попита Мама дали да не запали камината в гостната. Знаеше, че напразно си хаби думите — за Мама излизаше по-евтино да седи на гарата.

— Да не сте посмели да влизате там! — предупреди ги тя. — Някой си е играл с часовника!

Тя беше в гостната от десет минути, опитвайки се да го накара да заработи.

— Алън — викна тя. — Часовникът е счупен.

Излезе в антрето и го размаха срещу лицето му.

— Боже мой! — възкликна той притеснен. — Да не би да си го пренавила?

— Да съм го пренавила? Аз?

Тя плачеше по възможно най-неприятния начин; мълчаливо, без да движи устни; сълзите се стичаха по бузите й. Двамата бяха застанали на прага на гостната, после той я проследи с поглед, докато тя поставяше часовника върху полицата над камината. Беше обула чифт стари чорапи на Татко и войнишките чехли на Мадж. Тя прекара гальовно ръка по стъкления капак на часовника и наведе глава.

— Ще се поправи — обади се Мадж.

— Махай се! — сряза я Мама. — Оставете ме на мира! — каза го така, сякаш искаше да я оставят насаме не с часовника, а с някой мъртвец.

Чуха я да се качва горе, а след малко, когато изплакна лицето си, слезе долу. Алън и Мадж започнаха да разговарят високо, за да прикрият излизането й. Все едно, Татко разбра. Той се сви на стола, скрит зад вестника, който държеше пред себе си. Палецът му бе превързан с лейкопласт, последица от дърводелството. Бе решил, че по радиото няма нищо, което заслужава да се чуе. В стаята цареше пълна тишина, нарушавана единствено от молива на Мадж, която рисуваше на масата. Седнал в кухнята без работа, Алън имаше чувството, че тишината се разпростира далеч отвъд пределите на къщата и обгръща празното му училище, църквата, улиците, чакалнята на гарата, където майка му седеше с очилата, кацнали на носа й, и четеше своите загадъчни романтични истории. Като се огледа в стаята с една-единствена крушка, провесена от тавана с мухоловката от миналото лято и разтворения вестник, зад който се криеше баща му, Алън си помисли, че тази тишина ще продължи вечно. Кой би попречил на цялото негово съществование да продължи по този тих начин? До края на живота си, докато остарее, той ще чувствува липсата на тиктакащия часовник в гостната, тишината на Мамината празна стая.

Някой почука на главния вход. Татко хвърли вестника на пода и уплашен избяга по чехли в черната кухня.

— Ако е мистър Харисън — прошепна той, — кажете му, че ме няма. Нямам настроение за гости.

Той заключи черния вход като предпазна мярка, сякаш очакваше приятелят му да се втурне по страничната пътека и да напъне вратата на черния вход. Дори и при цялото това суетене и оживление падането на вестника, ключа, изтракал в ключалката — къщата остана тиха като гроб.

— Прозорецът на банята остана отворен — рече Мадж. — Внимавай приятелят ти да не се изкачи по водосточната тръба!

Алън отвори вратата. Джанет Лейланд, застанала на входа, с вълнената си шапка на глава, го накара да се разтрепера. Не бе я загубил все пак! Но само миг по-късно, когато тя прекрачи прага и влезе в антрето и той можа да види ясно дебелото й палто, прихванато с колан през кръста, практичните й ботуши, здраво стъпили върху застлания с червен килим под, той се попита какво всъщност се бе страхувал, че ще загуби.

— Това си ти? — промърмори той.

— Току-що срещнах майка ти. Каза ми, че мога да се отбия.

— Наложи й се да излезе — обясни той.

— Заръча ми да отидем горе в твоята стая, за да не пречим на баща ти.

— Не знаех, че може — рече той.

Все пак погледна с известно колебание към вратата на гостната. Извика Мадж. Тя се втурна в антрето и попита с официален тон:

— Какво желаете? Аз съм заета жена, знаеш. — Не обърна никакво внимание на Джанет.

— Мислиш ли, че ще е добре да се качим горе? Мама й казала, че можем.

— Откъде да знам. Какво искате да правите? — Тя го гледаше със съжаление.

— Мога да се отбия друг път — предложи Джанет и пристъпи към вратата.

— Идвай! — дръпна я Алън, вече взел решение, и тръгна нагоре по стълбите.

Намери стаята му много уютна. По боядисаните в бяло мебели бяха налепени ваденки на зайци и патици.

— Нали са много сладки? — възкликна тя, взирайки се в два заека, изправени на задните си крака върху облегалката на стола.

— Това са мебелите от детинството ми — обясни й той. — От старата ни къща в Хойлейк.

Той имаше гардероб, скрин, в който майка му държеше чаршафите, и пейка с висока облегалка.

— Търсих те у вас — рече той.

Фактът, че я бе чакал толкова дълго, го изпълни с неприязън.

— Знам.

— Нямаше те.

— Не съм ясновидка — отвърна тя.

Алън отново я объркваше. Тя очерта с пръст все още в ръкавица контурите на патиците върху вратата на гардероба. Той направи крачка към нея и я прегърна непохватно; беше забравил да дръпне пердетата и се безпокоеше, че мисис Фробишър може да ги види. Джанет стоеше като дърво, без да отговори на ласката му, с ръка все още върху гардероба. Той докосна колана на палтото й и я попита:

— Не ти ли е горещо?

— Не е много топло тук — рече тя, сякаш не бяха в стая, а на Хималаите. Все пак тя започна да развързва колана си и да сваля плетените ръкавици.

— Нямаш никакви снимки — забеляза тя. — Нито играчки.

— Играчки? — гласът му звучеше подигравателно.

— Модели на аероплани например.

— Те са под стълбището — обясни й той. — И влакчето ми е там. А някои други съм складирал под леглото.

Тя носеше вълнена рокля, а отгоре жилетка; постави чантата си върху пейката и скръсти ръце.

— Къде отиде майка ти по това време? Стори ми се много бледа.

— От уличното осветление е — поясни той. — Отиде на гости у една приятелка.

Наклони я назад и я целуна така, както бе гледал по филмите. За тази поза се изискваше много сила, та да не загубиш равновесие и паднеш на пода; токът на обувката й се заби в крака му. Алън държеше едното си око отворено, в случай че залитнат към скрина, а там върху книжната подложка стоеше ваза. Жилетката на Джанет висеше от едната страна — пред очите му изплува образът на сестра му, легнала на пясъка с разкопчана блуза. Отдръпна се така рязко, че Джанет политна към гардероба.

— Какво ти става? — извика тя с блеснали очи и поруменели бузи.

— Извинявай — промърмори той. — Схванах се. — И затърка крака си.

След целувката тя изглеждаше по-добре. Не можеше да откъсне очи от зачервеното й лице и меките, подпухнали устни.

— Липсваше ми, миличък! — рече тя. — Плачех всяка нощ.

— И ти ми липсваше — промълви той.

— Мадж ми каза да дойда. Срещнах я във влака. Каза, че не бива да ставаме глупаци.

— Тя да си гледа нейните работи!

— Все още ли се вижда с онзи Джери?

— Не — излъга той. — Връщат го в родината му… в Германия.

— Е, тогава — въздъхна тя — една грижа по-малко за тебе.

Мадж влезе да им поднесе чай. Беше се сетила да донесе захарницата, но бе забравила малките чинийки под чашките.

— Добре ли е? — попита Алън. — Каза ли нещо?

— Нищо разумно! — отвърна сестра му. Тя попита Джанет желае ли захар.

Джанет отговори утвърдително, благодари и седна на леглото.

В същия миг Алън я дръпна да стане, внимателно сгъна покривката и я метна върху страничната табла.

— Нямаш чаршафи! — възкликна Джанет и погледна смаяна към дюшека.

— Дадени са за пране — обясни той. — Ще си сложа чисти, като си лягам.

— Той не спи тук — намеси се Мадж. — Спи при Татко оттатък.

— Нямате ли достатъчно одеяла? — попита Джанет след малко.

— В изобилие — отговори Мадж. — Но всъщност ни липсват други неща. Аз също имам стая, но трябва да я деля с Мама. Така е, защото Мама и Татко не желаят да легнат в едно и също легло. Желаете ли бисквити?

Алън стоеше на мястото си като закован, докато сестра му говореше, и не снемаше погледа си от Джанет Лейланд, цялата опакована във вълнени дрехи, седнала на крайчеца на леглото, на което той не спеше. Видя как тя вдигна ръката си, все още стиснала чашата, сякаш да отблъсне нечий удар. Усмихваше се шокирана. По нежните й бузи постепенно избиха малки червени петънца. В този момент той си представи Мама, тръгнала из овощна градина… не е ли това градината на голямата им къща в Хойлейк? Лятна вечер е… Мама и Татко се разхождат в зеления здрач на ябълковите дървета, Мама си тананика някаква песничка. Той тича на няколко крачки зад тях и вижда как Мама се притиска към ръката на Татко. Песничката й е весела… Той ги настига и изблъсква Татко настрани… Хваща се за ръката на майка си. Татко се засмива и си тръгва сам по обратния път…

— Той таи всичко в себе си като в бутилка — говореше Мадж. — Всичко би дал за един спокоен живот.

И двете го гледаха — Мадж предизвикателно, Джанет със странна горделива усмивка, като че ли бе получила някакво предимство. Прииска му се да каже някоя дебелашка шега, някоя неуместна забележка, която да не издаде чувствата му в този момент.

— Не й обръщай внимание! — произнесе най-после. — Това е само временно. Стаята е влажна. Така ще е, докато оправим стената.

— Или Татко — добави Мадж.

Тя започна да събира чашите. Погледна го крадешком. Вече съжаляваше, че е била толкова искрена. Разбираше я; тя издрънкваше всичко точно поради същите причини, поради които той криеше всичко — за да избегнат смущението. Когато им идваха гости, макар и рядко, и Татко не беше в настроение, Мадж имаше обичая да тича до вратата и да им съобщава: „Той е в ужасно настроение… Казвам ви го!“ Гостите стояха изплашени и разтревожени, но Мадж се отпускаше, след като ги е предупредила.

— Трябва да тръгвам — рече Джанет. — Обещах на Мама, че ще се върна след час.

Тя се пресегна за палтото си. Не го облече в стаята, а последва Мадж по стълбите надолу, сякаш не можеше да понесе мисълта да остане насаме с Алън. В антрето се наведе и го целуна по бузата като сестра.

— Не мисли за това, Алън — рече тя любезно. — Всяко семейство си има своите тревоги.

Вероятно в този момент тя си мислеше за вуйчо си Артър.

* * *

Съботата бе дъждовна. Духаше вятър, който брулеше клоните на дърветата и шибаше живия плет: Алън се радваше. Мислеше, че джерито не би могъл да обезчести сестра му в такова време. Сутринта шперплатът, закрепен на прозореца горе, прелетя като птица през стаята и повреди тапета. Снимката на Дядо падна с лицето надолу върху скрина. Татко не се прибра в къщи до един часа; Алън занесе обяда му в парника. Завари го да седи върху един обърнат варел, втренчил поглед в градината. Като се приближи към него с наденицата и бекона, на Алън му се стори, че по лицето на баща му има следи от сълзи.

— Хайде — покани го Алън.

— Върви по дяволите! — изруга го баща му.

Алън хукна обратно към къщи, прескачайки локвите в градината.

След обяда Мадж се забави дълго в банята. Мама не разбираше защо.

— Ще подгизнеш, миличка! — викна й.

Мадж завъртя докрай кранчетата, за да заглуши кашлицата си. Като я видя да слиза, облечена в старата си пола и блуза, Алън си помисли, че би могла да си сложи рокля и новото палто.

— Няма да отидеш! — рече той твърдо, като се взираше разтревожен в пребледнялото й лице.

— Трябва! — промълви тя. — Обещах!

Нахлупи изтърканата шапка върху главата си и започна да закопчава копчетата на дъждобрана. Мама викна от кухнята да се махат от антрето.

— Глупачка си! — възкликна той. — Не виждаш ли колко неспокойна си станала?

— Нали ще се случи един ден? — рече тя благоразумно. — Рано или късно се случва на всеки. Ако трябва да се случи толкова рано, бих предпочела поне да е някой, когото познавам.

Тя го гледаше напрегнато, като че ли се надяваше той да каже още нещо, което да я спре. Нещо съдбоносно и окончателно. Той не можеше да измисли нищо. Когато тя отвори вратата, дъждът спря.

— Виждаш ли? — промълви тя нещастно. — Това е знак. Значи трябва да стане!

Сграбчи я за рамото.

— Само ако пристъпиш навън, ще те издам! Ще видиш!

— Старият ми глупав Алън! — отвърна тя. — Знаеш, че няма да го направиш. Нима нещо ще се промени? Мога да тичам по-бързо от тях. Ще трябва да ме заковат с пирони за оградата.

Тя тръгна на заден ход надолу по пътеката, без да бърза, чакаше го да измисли някой убедителен аргумент. По лицето й се четеше отчаяние, както онзи път, когато я пратиха на педикюрист, за да й извадят един кокоши трън. И тогава тя очакваше той да я спре. След малко се скри зад живия плет на съседите. Когато той изтича на тротоара, очакваше да я види, свита до телеграфния стълб, но се ядоса страшно, когато я съзря да бърза към железопътния прелез, отметнала назад глава и размахала ръце.

Мама се качи горе да полегне. Той се помая на стълбищната площадка, мъчейки се да измисли как да й каже за Мадж. Тя му викна грубо от стаята си:

— Махай се, нахалник такъв! Няма ли какво да правиш?

Слезе тихо долу и излезе в градината. Небето се бе прояснило, водните капчици блестяха в тревата на слабата слънчева светлина. Татко се показа от парника и се загледа мрачно в наводнения си зеленчуков парцел.

— Проклето време! — изруга той. — Цяло блато е станало!

— Мадж пак излезе — прекъсна го Алън.

— Ако имаше някакъв начин — рече Татко, — бих опаковал целия парцел и бих го продал обратно на общината. Нека да развъждат крокодили в него!

Той зашляпа в калта към оградата и викна през рамо:

— Предполагам, че и майка ти е излязла. Лика-прилика са си двете.

И той се изсмя високо и пискливо. Вятърът отнесе смеха му надалеч.

— Тя е вкъщи! — заяви Алън. — Няма да излиза изобщо.

— Айде де! — възкликна Татко презрително.

— Няма къде да отиде. Всяка вечер седи сам-сама в чакалнята на гарата.

Татко се обърна да го погледне.

— Чудесна историйка! — подигра се той. — Да не мислиш, че съм толкова глупав!

Той вдигна полепналия си с кал ботуш и го заби върху лопатата.

— Тя не може да понесе мисълта да остане в една стая с тебе! — извика Алън. Разтрепера се целият. — Ти я отвращаваш! Тръпки я побиват само като зърне физиономията ти!

Татко остана неподвижен, облегнат на лопатата. Постепенно главата му започна да се тресе, сякаш някой го души. Докато го наблюдаваше, Алън се изпълни със злоба. Почувствува се лек и силен, като че ли го освободиха от някакъв товар. Обърна се и хукна през тревата към къщи, преминавайки с един скок над живия плет.

— Подло старо копеле! Копеле си, отвратително, старче!

Отвори с ритник вратата на черния вход, без да го е грижа за спокойствието на майка му, и застана в кухнята, вдигнал над главата и двете си ръце със здраво стиснати юмруци. Злобата му не трая дълго. След известно време чувството му за мъст утихна, остана само умората. Отпусна се тежко до масата, виновен, без да смее да погледне навън, страхувайки се, че ще види Татко легнал по очи в калта под тополите. За миг се ужаси от постъпката си, но после си спомни всички обидни думи към тях, изречени от баща му. Беше забравил повечето; те бяха просто думи, изречени ядно и злобно. Успокои се, като чу забързаните стъпки на баща си по пътеката; зърна баретата му през прозореца. След малко дочу стърженето на трион.

Значи Татко не е смазан от мъка. Той режеше нова дъска за прозореца, която да не пропуска дъжда в стаята, докато дойде стъкларят.

— Алън — извика Мама.

Не й отговори веднага. Тя винаги искаше да й се носи чаят горе, сякаш живееше над чайна.

— Сече дървото! — кресна тя, наведена от стълбищната площадка, облечена само по фуста. Татко бе стъпил в алпинеума, с гръб към главния вход, обхванал с едната си ръка тънкия ствол на явора. Трионът, стар и ръждив, се бе врязал дълбоко в дървото.

— Ще падне право върху оградата! — Мама нададе вик от прозореца. — Ще я събори!

Алън изтича по тревата до далечния край на алпинеума.

— Спри! — закрещя той. — Спри!

В същия миг трионът, натъкнал се на чвор, се изплъзна от ръката на Татко. Той се облегна на ствола и бавно се свлече върху варосаните камъчета. Бе затворил очи.

— Джо! — промълви Алън.

Наведе се напред и докосна изцапаната му със зелено брадичка. Баща му отвори очи.

— Помогни ми да стана, синко.

В лицето му имаше нещо неестествено, нещо неподвижно, сякаш кожата му бе залепнала за костите. Отпусна се тежко върху сина си, но Алън не усети тежестта му.

— Свали му ботушите! — викна Мама и се изпречи на пътя им към стълбите. — Ще ми съсипете килима!

Татко се изкиска.

— Телефонирай на доктора! — нареди й Алън.

— Не говори глупости! — сопна му се Мама.

— Върви по дяволите! — изкрещя той. — Погледни лицето му!

Мама не можеше да го види, защото то бе полуобърнато и притиснато към рамото на Алън. Все пак тя им направи място да минат. Остана в антрето и проследи изкачването им по стълбите, сетне влезе в гостната.

Алън сложи баща си да легне и издърпа ботушите му. Не искаше да го безпокои прекалено много, затова грабна одеялото от пейката и го покри чак до брадичката.

— Гъделичка ме — рече Татко с раздразнение и впи пръсти в одеялата.

На Алън му се прииска да покрие догоре лицето на баща си, да скрие високата извивка на восъчнобелия му нос, мътните му очи, сиви като морски камъчета, които безспирно шареха по стената. До тях долетя развълнуваният глас на Мама, която важно разговаряше по телефона. Няколко пъти тя се изсмя пискливо.

— Какво е намислила пак? — попита Татко. — Не разбра ли, че съм болен?

— Шът! — успокои го Алън. — Знаеш й маниерите.

Закрачи из стаята, чудейки се колко ли ще се забави лекарят. Може би е отишъл да играе голф. Защо Мама не се качва горе? Стори му се, че някой плаче в кухнята.

— Да ти донеса ли брендито? — попита той.

— Добре — съгласи се Татко. Гласът му като че ли идваше отдалеч. Лежеше, без да мърда.

Мадж беше в кухнята, свита върху един стол, и плачеше, закрила лицето си с ръце. Мама седеше пред огледалото, решеше косата си и се гласеше за доктора.

— Тихо! — рече той на Мадж. — Не е много зле! Не бива да се тревожиш!

— С мръсните си стари дрехи ли е още? — попита Мама. — Сети ли се да смениш калъфката на възглавницата?

— Нищо не съм сменил! — кресна той.

Алън излезе от къщата и тръгна през градината, без да съзнава какво прави. Краката му потъваха в мократа трева стъпка подир стъпка. До каменния бордюр на оградата имаше един самотен полуразцъфнал нарцис. Той влезе вътре и заръча на Мама да занесе брендито горе.

— Толкова суетня за нищо! — тросна се тя. — Бог знае какво ще си помисли докторът, повикан в събота следобед!

Мадж се разрева по-силно.

— Млъкни! — скара й се той. — Няма да помогнеш на Татко, като вдигаш такъв шум!

Махна ръцете й от лицето и съзря подутите й клепачи и размазания по носа й сопол.

— Той замина! — изхлипа тя. — Заминал рано тази сутрин. Изобщо не го видях.

— Докторът ли е? — попита той, тъй като му се стори, че чува шум от кола.

— Никога няма да го видя отново! Никога през целия си живот!

— Затваряй си устата! — кресна й той. В гласа му прозвучаха нотки на жестокост. — Нищо му няма! Просто се нуждае от малко спокойствие!

— Алън! — викна Мама. — Той е тук!

Изтича в антрето и покани доктора. Мама слезе усмихната по стълбите и протегна ръка за поздрав.

— Добър ден! — рече тя с приятен глас. — Съжалявам, че ви обезпокоихме.

Докторът свали шапката си и я окачи върху статуетката на Адам и Ева. Мама възкликна тревожно, когато тя се олюля върху пиедестала си.

— Няма нищо! — успокои тя доктора и се засмя пресилено, като в същото време от погледа й не убягнаха дъждовните капки, които мокреха червения килим.

Алън се провря покрай нея и се качи горе да види как е Татко. Лицето му бе започнало да възвръща цвета си. „Господи — замоли се Алън, — нека да е болен още малко… поне докато го преглеждат.“

Мама се качваше с доктора по стълбите.

— Нима онзи проклет глупак пристигна? — попита го Татко и се помъчи да седне в леглото, без да сваля глуповатия си поглед от вратата.

— Какъв мрачен ден! — забеляза докторът, като тръгна към прозореца и погледна в градината. — Вали… цял ден вали.

После се присегна и хвана китката на Татко. Мама излезе, за да се погрижи за Мадж.

— Извинете, моля — произнесе Татко много учтиво, — но ми се струва, че ще припадна! — Свлече се на възглавницата и затвори очи.

Докторът остана неподвижен, докато му мереше пулса. Миг след това той пусна ръката му и отметна грубо одеялата. Сграбчи го за куртката и го изтегли наполовина от леглото.

— Помогни ми! — викна към Алън. — Свали го на пода!

Двамата го стовариха като вързоп върху студения под. Докторът го възседна и го натисна по гърдите. Отново и отново…

Коленичил край баща си, хванал ръката му с омотания около палеца лейкопласт, на Алън му се стори, че докторът тропа по вратата и настоява да го пуснат, но в къщата няма никой.

Първото нещо, което Мама направи, след като изнесоха тялото на баща му с линейката, бе да изхвърли баретата му в кофата за боклук.