Берил Бейнбридж
Спокоен живот (10)

9.

Той се спря за малко на хълма до гарата. Все още стискаше в ръка букета, подарен му от Мадж. Погледна редиците от къщи, които се проточваха чак до боровата гора в далечината. Помисли си, че Джоун може би ще го посрещне. Работеше в Саутпорт на непълен работен ден и повечето време тя използуваше колата.

Заслиза енергично по стълбите, водещи към пътя долу, като извръщаше поглед от старите детски колички и ръждясалите готварски печки, изхвърлени през парапетите върху тревистите някога склонове с цъфнали минзухари. Вървеше бавно; забеляза, че зад живите плетове от птичи дрян едноетажните къщи бяха започнали да се рушат. Неговата собствена къща бе спретната и чиста. Боядисваше я на всеки пет години. Познаваше един човек в града, който му продаваше боята на изгодна цена.

Сви зад ъгъла и пресече пътя. Дожаля му за новия квартал с общински къщи. Но нали хората трябва да живеят някъде? Всъщност къщите са доста сносни; имат орнаменти около прозорците. Представи си, Мадж му бе поискала статуйката на танцьорката! Та тя бе от гипс! Добре стана, че Мадж не си направи устата да отседне у тях. Нямаха много място.

Като наближи дома си, той се поколеба. Попита се дали Джоун няма пак главоболие. Сега, когато децата поотраснаха и станаха по-независими, той се безпокоеше, че тя понякога е самотна. Напоследък дълго време седеше горе в стаята си и се преструваше, че попълва фишовете си от тотото. Вината не бе нейна. Имала бе нещастно детство. Не произхождаше от задружно семейство като неговото.

Той се обърна с гръб към дома си, в случай че жена му гледа от прозореца, отпусна сгънатия вестник, от който букетът се разпиля по тротоара. После вдигна рамене и закрачи по пътеката нагоре.