Берил Бейнбридж
Спокоен живот (6)

5.

Минаха няколко седмици, през които Джанет Лейланд се утвърди като негова приятелка. Тя успяваше да го чака на перона всеки ден, когато се прибираше от училище.

Присламчваше се към него като сянка и на репетициите на хора в клуба. Беше винаги до лакътя му, усмихната, вдигаше от пода пинг-понговите топки и му носеше чай. Не му държеше вече деспотичен тон. Всеки път, щом вдигаше очите си от химника, виждаше лицето й и срещаше нежния й поглед. Кожата й бе толкова фина, че и най-лекото докосване до нея оставяше бавно чезнещо розово петно. Поласкан бе от вниманието й, но не бе сигурен дали му харесва да бъде така обсебен от нея. Приятелите му го поднасяха, но той знаеше, че му завиждат.

— И през ум не ми е минавало — каза му веднъж Рони, — че ще бъдеш първият от нас, особено като се има предвид семейството ти…

Мисис Бейнс насърчаваше сина си Рони да посещава танцовите забави и винаги го укоряваше, че все още не ужахвал никое момиче. Рони го попита какво прави с Джанет.

— Целуваме се — отговори му Алън.

— А нещо друго? — настояваше Рони.

— Е, стига де! Що за въпроси задаваш!

Престана да се шегува с момчетата след края на църковната служба. Веднъж отидоха заедно на кино, но дойде Джанет и никой не й се зарадва. Изпитваха неудобство от нея. Не можеха да разговарят свободно, докато е между тях, здраво стиснала ръката на Алън, така че всички да я видят. Тя направи гримаса, когато той прескочи през седалките, за да купи сладолед.

Веднъж мисис Лейланд запали газовата печка в гостната и ги остави сами цяла вечер. В девет часа им поднесе чай и бисквити.

— Благодаря ви — рече Алън. — Не бих искал да ви създавам грижи.

Чувствуваше се почти като у дома си в боядисаната в бежово стая, с дивана и двата фотьойла. Мисис Лейланд го смяташе за много възпитано момче, „типичен колежанин“. Бе казала на Джанет, че е от заможно семейство, понеже имали автомобил и всичко останало. Щеше й се да го разпита лично, но той бе доста сдържан. Тя отпиваше бавно от чая си, а Джанет, важна и отпусната, седеше между тях двамата, любимите, които сега деляха живота й. Отвреме-навреме поставяше ръка върху неговата и хвърляше победоносни погледи към майка си. След чая мисис Лейланд въздъхна, събра чашите и отиде при съпруга си в кухнята. Веднъж установили трайна дружба, Джанет не очакваше от него да се държи нахално. Целуваха се дълго, седнали на дивана, но тя нито веднъж не постави ръката му върху гърдите си. Стигаше й, че хората ги виждаха заедно — когато се разхождаха из селото, тя го хващаше подръка, сякаш са брачна двойка. Той гледаше настрани, подсвирквайки си, уж безразличен към нея.

Една вечер Мойра се отби да поседи с тях. Джанет облегна глава на рамото му и се взря замечтано в огъня. Котката лежеше върху корема й също като малко черно килимче. Той не вярваше Мойра да е хлътнала по него; тя не се обърна нито веднъж към него, нито пък го погледна в очите. Отначало тя заговори някак оживено и напрегнато за блузата и полата, които изработвала в час по шев в училище. Тоалетът бил в синьо и бяло и според учителката й бил много стилен.

— Блузата има клоунска яка и перлени копчета — обясни тя.

— Чудесно! — измърмори Джанет.

— Полата е доста прилепнала по тялото с плоха отпред и още една отзад.

Тя стана и прекара пръсти по бедрата си, за да илюстрира думите си. Беше завързала червеникавата си коса назад със синя панделка, така че се виждаха големите й румени уши. Алън не можеше да не забележи краката й.

— Шия го от четири седмици вече. Нямам търпение да го довърша.

— Чудесно! — повтори Джанет. — Нали, Алън?

Котката скочи от коляното й. Джанет започна да гали врата му със студения си малък пръст.

— Да — съгласи се той, отдръпвайки глава.

— Видях майка ти тази вечер — каза Мойра, — на гарата.

Отначало помисли, че Мойра говори на Джанет.

— Майка ми! — изненада се той. — Познаваш ли я?

— Много елегантно се облича — намеси се Джанет. — Човек не може да я обърка.

— Но ти можеш! — рече той строго. — Тя никога не излиза вечер, освен с баща ми.

Мълчаха дълго, чак до влизането на мисис Лейланд с подноса. След малко Мойра каза, че трябва да си върви. Двете момичета дълго си шушукаха в антрето, преди Мойра да си излезе.

Джанет се върна, седна умислена върху килимчето пред камината и се взря в огъня.

— Харесваш я, нали? — попита тя.

— Симпатична е.

— Повече от мен ли я харесваш?

— Не говори глупости. Та аз едва я познавам.

Помисли си, че не й отива да се държи като дете. Виж, Мадж да се цупи и да кърши рамене, вървеше, но Джанет с наведената на една страна глава и увисналите над ухото й тирбушонени къдрици приличаше сега досущ на майка си.

— Тя е злобна, да знаеш. Вече ми изигра няколко неприятни номера.

Той се досещаше, че трябва да каже нещо, за да й вдъхне увереност, но не си направи труд. В главата му се въртеше образът на Мадж с лейка в ръка. Веднъж беше почти задрямал върху сгъваемия стол в градината, когато тя изля тънка струя вода в чорапа му. За такъв ли номер му говореше Джанет? Ами онзи път, когато Мадж хвърли в клозета стихчетата на отговорника по дисциплината? Остана около двадесет минути мълчалив, докато прегледа вестника, оставен върху масата до камината. Почувствува погледа на Джанет върху себе си. Тя лежеше върху килима, галеше корема на котката и си тананикаше тихо, заровила лице в козината й. Най-после той стана и се протегна. Почака я да се сбогуват, но тя не мръдна от мястото си. Излезе в антрето, без да й каже довиждане, и си помисли дали тя ще може да го преглътне. Джанет го последва веднага и увисна на ръката му, а той забута велосипеда си по пътеката.

— Съжалявам, миличък — рече му. — Не се сърди!

— Не се сърдя! — Той се метна на велосипеда и го подкара.

Тя се втурна след него. Знаеше, че тя тича след велосипеда — не смееше да кара твърде бързо, страхуваше се, че ще го загуби от погледа си, но пък и не желаеше да го настигне. Прекалено жестоко ще бъде, ако изчезне просто така. През целия си живот не бе ставал повод за подобна сцена — обзе го чувство за вина. Пред хотел „Грейпс“ се наложи да изчака няколко автомобила да излязат от паркинга; в кафенето на хотела се провеждаше турнир по дартс. Стъпките й кънтяха по тротоара зад гърба му. Тя го дръпна за ръкава и едва не го събори на земята.

— Не ставай глупава! — каза той и се взря в лицето й, цялото на петна от страданието. Забеляза сълзи в очите й. Нежната извивка на бузата й светлееше в мрака. Не можеше да се перчи повече. Пусна велосипеда да падне с дрънчене върху уличния канал, за да я потупа по рамото, изпълнен с разкаяние.

— Не го заслужавам — рече мъдро. — Не искаш да те разстройвам, нали?

— Но за какво? — попита тя. По бузите й течаха сълзи.

И той не знаеше. Навярно тя усещаше по друг начин нещата.

— Ще се видим ли пак? — полита тя с молба в гласа си.

— Утре. Разбира се, че ще се видим.

Не я изпрати до тях, защото се сети, че майка й може да ги шпионира от прозореца. Вместо това застана на тротоара и окуражително й помаха с ръка, докато тя се отдалечаваше по улицата, влачейки пантофи. Неволно си помисли, че прилича на овчар, който дава знак на овчарските си кучета да приберат овцете в стадото.

* * *

Костюмът му бе почти готов. Това му напомни, че наближава денят на родителската среща, на която щеше да се разглежда успехът. Беше също като при зъболекар — датата се набелязва и нищо, освен смъртта, не би могло да я отмени. Този факт помрачи дните му и бе причина за лошия му сън. Будеше се нощем, широко отворил очи от страх. Стаята се завърташе около него в кръг, имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Със семейството си се виждаше малко. Когато се връщаше от дома на Лейланд, или се качваше направо горе, за да си легне, или отиваше в трапезарията, за да пише домашните си, бе престанал да пита майка си за разрешение. Понякога Мадж липсваше и Татко се разхождаше пред главния вход, мърморейки си нещо под носа и ругаейки на тих глас. Алън предполагаше, че отношенията между родителите му отново са обтегнати, тъй като Мама бе обикновено вече горе, в леглото си, когато той се прибираше у дома. Спалнята й светеше, но той не отиваше да й пожелае лека нощ, защото никога досега не бе го правил. Ако речеше да викне от стълбищната площадка, че се е върнал, това би прозвучало като признание въз вина. Трябваше да поддържа претенциите си за самостоятелност.

Една вечер Татко го хвана да си прави сандвич със сирене в черната кухня. Беше си въобразил, че е извън всякаква опасност, тъй като Татко дебнеше навън под явора и причакваше Мадж. Но той се бе промъкнал през страничната пътека и се втурна през вратата като хала, заварвайки го с хляба в ръце. Разфуча се. Залази по пода, за да обере една по една трохите, нападали по плетената рогозка, а после ги запрати в огъня.

— Да не мислиш, че се намираш в хотел? — викна.

— Щях да ги измета — оправда се Алън.

Той започна да търка нервно мраморната плоча от страх, че маргаринът се е размазал върху нея.

— Нищо нямаше да направиш! — зарева Татко на висок глас. — Нищо! Никой не прави нищо в тази къща!

Той запрати ножа в мивката и завъртя кранчето толкова силно, че водата се разплиска по стените й.

— Говори по-тихо, Джо!

— Викам в собствения си дом. Ако не ти харесва, махай се! Нека и майка ти замине с любовника си, стига да иска! Ще се радвам да й видя гърба! Може да отиде при драгоценните си родители!

Алън наблюдаваше баща си. Още една дума и щеше да го удари. За миг изпита омраза към него. Не можеше да понася подигравателната му усмивка, подлия му поглед под свъсеното чело, над което падаше тъмносинята барета.

За всичко бе виновна Мадж — десетте шилинга, които получи, не я промениха ни най-малко. Остави непокътнат сандвича в чинията и излезе от кухнята. Татко го последва; втурна се с един скок напред и грабна ръжена от огнището. Алън отскочи назад, помисли си, че баща му е полудял, но той се бе навел само да събере въглените. Видът му бе свиреп. Замърмори нещо под носа си; отвратителни звуци, които преминаха в нисък болезнен стон, когато се изправи внезапно и блъсна главата си о огромната рамка на камината. Алън би му се притекъл на помощ, но баща му тръгна, залитайки, към черната кухня, хванал с ръка удареното място, и се скри в мрака като ранено животно.

Алън се качи горе разстроен. Чу как Мама го извика. Тя седеше на леглото, подпряна с възглавници, и четеше книга от библиотеката.

— За какво беше тая разправия? — попита го.

— Изтървах няколко трохи — отговори той. Караше го да изпитва срам, така както бе седнала на леглото, с очила, кацнали на изпъкналата част на малкия й нос, с неизтрито червило по устните. Нещо в гласа му я трогна.

Каза му:

— Не му обръщай внимание, Алън! Все едно че го няма!

— Защо не може да се владее?

— Не му обръщай внимание! Радиото пуснато ли е?

— Да може да се види отстрани!

Тя го гледаше със съчувствие.

— Не се разстройвай! Не си заслужава. Той е един отвратителен старец.

Вместо да изпита облекчение, от думите й му стана по-зле. Извика:

— Остави го на мира… той си удари главата!

— Ела тук! — рече тя внимателно и потупа леко по леглото.

Не желаеше да седне до нея. Остана прав, с извърнато лице, приковал поглед върху снимката на Дядо върху скрина.

— Какво чувам за теб и някакво момиче? — попита тя.

Гласът й не беше сърдит.

— Откъде си го чула? — попита той.

— Мисис Картрайт от магазина за риба ми намекна. Почувствувах се като глупачка, която не знае за какво й говорят. Момичето е от църковния хор, доколкото разбрах.

— Да.

— Е… хайде… разкажи ми за нея. Симпатична ли е?

— Момиче като всяко друго — отговори той.

— Не искаш ли да я доведеш у дома?

Той не я погледна. Представи си как устните й потрепват в очакване. Тя продължи:

— Знаеш, че имаш пълно право. Не си вече дете.

Той се питаше дали майка му не чака момента, в който да се намеси в личния му живот, след като тя самата разбира, че няма такъв. Щеше ли тава да я направи по-щастлива? Нямаше още бръчки по лицето си, поне видими, нито пък следи от трудните години, които бе преживяла. Очите й, зад евтините очила, имаха сияен и ведър израз.

— Съгласен съм — каза той.

Явно тя искаше да му угоди и той се поколеба дали да не й загатне, че е закъсал в училище.

— И така — заключи тя, — ти ще избереш деня и ще ме предупредиш за идването й.

— Ами Татко?

— Не се безпокой. Аз ще се справя с него.

Лицето й порозовя от удоволствие. Захвърли книгата си на пода и плесна с ръце като дете, така че той не можа да скрие усмивката си.

* * *

За посещението на Джанет избраха съботен ден, доста необичаен за гости, но пък в съботите Татко прекарваше по-голямата част от времето в градината: копаеше с мотиката смръзналата земя и вадеше камъните от зеленчуковия парцел. Работата го изморяваше и успокояваше.

Мама се държеше великодушно. Макар силно да желаеше Джанет да види трапезарията със сребърната посуда и изложените на показ кристални чаши в бюфета, тя разбра, че Алън би се чувствувал по-добре, ако обядват в кухнята, без много суетене. В единадесет часа сутринта тя направи на Татко чаша чай, за да го предразположи; той само повдигна вежди, учуден от жеста й. Бяха се спречкали предишната вечер поради едно телефонно позвъняване, което Мама бе приела и отговорила, че номерът е грешен. Татко я нарече проклета лъжкиня, била също като баща си мистър Дръмънд. Тя се направи, че не го чу, не побледня и не избяга нагоре по стълбите; беше улисана с приготовленията на кейка за утрешната среща с Джанет Лейланд. Мадж нямаше да присъствува на обяда. Беше долу на брега. И по-добре, защото нямаше да има място за всички около масата. Преди да пристигне Джанет, Мама хвана Алън за ръкава и му каза, че е добро момче. Той се засрами от сълзите си, избили неканени в очите му. Освободи се от ръката й и продължи да отваря консервената кутия с кондензирано мляко.

— Не искам да говорим повече за това — рече тя, — но аз ценя високо постъпката ти, задето върна онези пет шилинга в чекмеджето ми.

Тя отиде до радиоапарата и извади портмонето си, скрито зад него.

— Но си ми върнал малко повече. Липсваха само четири шилинга. — И тя му пъхна един шилинг в ръката.

Какво би могъл да стори? Тя си мислеше, че той е откраднал парите, а после ги оставил обратно на мястото им. Единият отказ изключваше другия. Беше забогатял с един шилинг за нищо.

Джанет бъбреше за котката си и за ваканциите на остров Ман, който бил всъщност много по-приятно място за почивка, отколкото го смятали, и как всеки би трябвало да отиде там някой ден. Разбира се, баща й бил роден там, но това нямало значение, можела да отдели просото от плявата.

— А с какво се занимава баща ти? — попита Мама. — С търговия ли?

— Работи в банката — отговори Джанет.

Мама повдигна изненадано вежди — очакванията й бяха надминати.

— Доста е хубавичка — рече тя любезно, когато Джанет се качи горе да си измие ръцете. Татко изсумтя няколко пъти, свил презрително устни. Беше учтив, но в думите му звучаха язвителни нотки. Мама му хвърли няколко сурови погледа, които той прие доста покорно.

— Искам да се занимавам с животни, когато свърша училище — рече Джанет. — Но за това е необходима добра квалификация.

— Така ли? — възкликна Мама. — Ти наистина ме изненадваш!

Тя се сети за мистър Райли, който живееше на края на улицата и отглеждаше в къщата си питомни порове и една сива дребна хрътка, с която бе участвувал веднъж в надбягвания за купата „Ватерло“.

Алън тайно се надяваше, че Джанет ще промени решението си относно животните и няма да мисли за друга кариера в бъдеще. Обикновено той казваше на всички и при най-малък повод, че ще стане секретар на градска корпорация — сякаш професията бе нещо, в което човек попада съвсем случайно, точно като в някоя дупка на пътя.

Джанет изяде две порции пудинг с месо и бъбречета.

— Обичам пудинг с месо и бъбречета — каза тя.

— Виждам — обади се Татко и се разсмя язвително. Натъпка устата си с храна. За първи път не бе свалил изкуственото си чене — полагаше известни усилия все пак. Обикновено го увиваше в носната си кърпа, преди да започне да се храни. Това разваляше настроението на Мадж; казваше, че било отвратително и невъзпитано от негова страна.

— Проклетите ми зъби! — ругаеше той и шумно хрупаше с венците си, за да я ядоса.

Накрая на обяда Мама предложи да пият по чашка кафе. Като чу това, Татко, който гризеше парче сирене, хвърли ножа си върху покривката и се облегна назад така внезапно, че закачи с рамо издаденото върху перваза на прозореца радио.

— Гледай ти! — рече подигравателно. — Колко сме важни! Понаучихме се на туй-онуй от нашите военни приятелчета!

Никой не разбра какво искаше да каже. Мама не му обърна внимание; тананикаше си, докато чакаше да кипне водата за кафето.

Джанет помогна да разчистят масата. Обикновено това правеше баща му, но не само по задължение, а по-скоро по навик, защото смяташе, че никой друг не би могъл да го направи по-добре от него. Мадж се шегуваше; трябвало той да стане домашна прислужница, като гледала само как се суети над тигани и ножове, които жулеше и лъскаше с часове.

Джанет не знаеше къде да прибере измитите съдове, затова стоеше права сред черната кухня със скръстени ръце. Носеше вълнена рокля, направи няколко комплимента на градината им. Беше ходила на фризьор; буклите й стърчаха твърди като мукава върху нейната кръгла глава.

— Много работа иска — каза Мама, като погледна към блатистата морава и потъналите в зимен сън клони на пълзящата роза.

Татко вървеше бавно по пътеката към парника, влачейки греблото след себе си.

Мама заведе Джанет горе, за да й покаже бижутата и шапките си. Мадж никога не обръщаше внимание на такива неща. До Алън долиташе пискливият глас на майка му; явно удоволствието й, докато отваряше шкафове и чекмеджета, бе голямо. Странно защо жените, без оглед възрастта, си приличат толкова много: обичат дрехи и бебета, надълго и широко могат да разговарят за приятели, роднини и цените на платове. Мадж бе изключение. Човек никога не можеше да я хване да прекарва следобеда си в пробване на шапки или в съзерцание на гердани.

Както бе задрямал на стола край камината, усети, че някой се взира в него през прозореца. Беше Татко, дошъл да провери дали са почистили кухнята както трябва. Той размести няколко чинии върху полиците над мивката, а после внимателно изследва пода за нападали трохи. Нямаше защо да се тревожи, само Мадж изпускаше безразборно храна по пода. Докато се взираше в него, задните му части закачиха стола на Дядо и катурнаха страничната му ръкохватка върху килима. Чашата на татковото търпение преля. Той изтича до черната кухня, отвори вратата на задния вход и запрати опротивялото му парче дърво на моравата над живия плет от птичи дрян. Алън, застанал до прозореца, видя как баща му се втурна подире му, изритвайки го надалече; то се плъзна още по-надолу в градината. Сега, когато запращаше извитата ръкохватка към зеленчуковия парцел, баща му приличаше на изгубил ума си саботьор, връхлетял върху неизбухнала ръчна граната.

Като достигна парника, Татко се спря и се завъртя кръгом. Алън се сниши бързо пред стъклото и уплашен седна до масата. Радваше се, че Джанет е горе и се забавлява добре с Мама и шапките й. Татко нахълта в кухнята и грабна вестника от миналата седмица, пъхнат зад кутията за хляб; взе също пакет със свещи от килера. Дишаше тежко. Движенията му бяха свободни и тържествени. Събори дъската за гладене върху пода. Изглежда, не даваше и пет нари за калта, която набиваше с обувките си върху рогозката в черната кухня. После отново хукна по пътеката, сякаш нормалният ход би осуетил решението му. Изчезна зад парника, за да се появи след малко, вече без вестниците, вдигнал пръста на едната си ръка във въздуха, сякаш се молеше някому да пази тишина.

— Странно! — помисли си Алън объркан, без да знае какво да прави. Очевидно баща му възнамеряваше да изгори ръкохватката на стола. Как ли ще реагира майка му? Седна, за да го изпробва, да види има ли някаква разлика и макар че знаеше какво го очаква, чукна китката си на дървения прав щифт, който сега стърчеше открит. Беше опасно, ако човек се спъне в килимчето пред камината, можеше да си извади окото на щифта.

Докато седеше в кухнята и изброяваше на ум всички възможни нещастия, Татко нахълта отново и се засили като луд към него. Сграбчи го за ревера на ученическата униформа, издърпа го от стола и го изблъска към черната кухня. Повлече стола по пода, през рогозката на черната кухня, а после навън, през градината. Опита се да го вдигне и понесе по пътеката.

— Какво правиш, Джо? — викна Алън и се опита да издърпа стола от ръцете на баща си; мисълта, че мисис Фробишър, съседката, ги наблюдаваше, му пречеше да действува. Пусна го и се върна в къщата. С огромната си възглавница и тапицирана облегалка столът тежеше; краката на баща му се огъваха, отвреме-навреме той залиташе и ходеше в зиг-заг по прогизналата трева, но успя да стигне до парника. Там остави товара си да се строполи на земята, а после се наведе над него, хванал се за кръста от едната страда. Баретата му падна. След малко се скри от погледа на Алън, влачейки стола.

Без стола кухнята изглеждаше чужда. На празното му място линолеумът беше прашен. Топка за тенис и кука за плетене лежаха във валмо от прах край дървения перваз на дюшемето.

— Мамо! — извика Алън.

— Идваме след минутка — отговори тя.

Но те слязоха едва след половин час. Междувременно към небето се издигна висок стълб дим.

— Идете в гостната — рече Мама. — Аз ще сложа чайника да кипне вода.

Джанет му зашепна каква чудесна жена била майка му, какви страхотни шапки и бижута имала! „Цели подноси!“

— Да — рече той. — Тя обича да се запасява.

Всичките й бижута бяха евтини дрънкулки, така му бе казала майка му веднъж; брошки за костюми, купени „бон марше“, фалшиви диаманти с блясък като истинските, но който не си заслужаваха да бъдат застраховани.

— Тя е очарователна! — Джанет продължаваше да се възхищава от майка му. — Блазе ти!

И тя седна на дивана, обгръщайки с ръце тялото си, за да се стопли. Остана в тази поза, докато се любуваше на полираното бюро и акварелите в позлатени рамки върху белите стени. В очите й бе стаен копнеж.

Не можеше да я презира; и двамата си приличаха по това, че казваха всичко, което мислеха — дали поради неопитност, или от добро възпитание?

Мама не разбираше защо той не иска да изпрати Джанет след чая. Алън каза рязко на Джанет:

— По-добре е да си отидеш сама!

Тя стана и взе палтото си, без да промълви и дума.

— Разбира се, че ще я изпратиш! — смъмра го майка му, стресната от липсата на кавалерство у сина си.

— Няма нищо — рече примирена Джанет.

Тя трепереше като лист от неговото безразличие и от вниманието на майка му към чувствата й в момента.

— Сега не мога да изляза — каза й той. — Ще се видим в клуба довечера.

Не смееше да погледне през прозореца от страх, че цялото небе е почерняло от пушека на Дядовия стол.

— Много симпатично момиче! — забеляза Мама, когато спря да маха за сбогом на Джанет. — При това много разумна.

Мина му през ум, че майка му навярно го критикува и сигурно е права. Но пък ако човек вземе безрезервно думите й, разумните момичета надали изпадат в мълчаливо настроение или пък горят мебели от злоба.

— Виж — рече той и заведе майка си до прозореца. — Татко прави клада.

Над парника още се извисяваше тънка струйка пушек, сякаш драсната от молив. Мама не бе забелязала липсата на стола, но когато й каза, тя изскочи навън и хукна през градината, преди той да довърши изречението си. Голямата й моряшка яка се развяваше на вятъра след нея. Той я последва. Тревожеше се за родителите си.

Мама захвана да кълне Татко. Нарече го стар подлец и фанатик.

— Какво лошо ти е сторил? — викаше тя, сякаш говореше за любимо домашно животно, а не за стола, докато гледаше жалките му останки и кършеше нещастно ръце. — Как можа?

— Затваряй си устата! — озъби й се Татко и се облегна на греблото. Въглените още тлееха, раздухвани от вятъра, който люлееше плавно тревата.

— Нямаш право! — ожесточено рече тя и разтърка настръхналите си от студ ръце. — Беше антика!

— Не струваше пукната пара! — възрази Татко. — Иначе оня подъл стар скръндза нямаше да го даде!

— Ще завършиш зле! — заплаши го Мама. — Господи, ако има някаква справедливост, ще завършиш дните си като куче!

— Моля ти се — намеси се Алън, — остави го! — И той се опита да я хване за лакътя.

Тя го блъсна, приближи се към Татко и започна да нарежда настървено, ръкомахайки:

— Нима твоето семейство ти е дало нещо? Никога не са имали с какво да се почешат! Какво изобщо е разбрала Нора от живота?

— Не намесвай сестра ми! — предупреди, я Татко и вдигна греблото отбранително като оръжие.

— Ти няма да я оставиш да има личен живот, ако пречи на бизнеса ти! Боб Уорд може би щеше да се ожени за нея, ако не беше се намесил ти…

— Само не ми споменавай името на този петоразряден фейлетонист!

Татко се изхрачи гневно. Бузите му нервно потрепваха, докато търсеше думите си. Нещо падна от него и тупна в огъня. Към небето се издигнаха искри. Той се хвана за устата, а Мама се обърна настрани отвратена. Алън се наведе и заопипва топлата пепел; търсеше протезата му. Мама се изсмя и хукна през градината. Тя тичаше по мократа трева, и макар вече да не се виждаше, скрита от живия плет, пискливият й кикот се носеше дълго след това над пустите и мрачни градини.

— Всичко е наред — рече Алън. — Намерих ги.

Той избърса розовата протеза в сакото си и я подаде на Татко. Знаеше защо баща му я носи — бе слушал за това достатъчно. Липса на грижи, внимание, бедност. Като малък го хранили с хляб и картофи, разказваше, и ако го заболял зъб, най-често плачел, а понякога го водили в болницата за бедняци. Там зъболекарят, облечен в престилка на касапин, изваждал брутално кътника му и го зарязвал на зъболекарския стол с кървяща уста. Планът за рационалното хранене на населението бе променил всичко това.

Алън влезе вкъщи, за да намери Мама. Тя толкова се беше старала денят да мине чудесно — кейкът, малките хартиени салфетки до чиниите… Столът бе изгорял, защото бе посветила времето си на Джанет Лейланд.

В кухнята я нямаше. Като се изкачи по стълбите, чу риданията й откъм спалнята.

— Мамо! — извика той. Тайно се надяваше да не го чуе.

— Махай се! — изстена тя. — Остави ме на мира!

Облече си палтото и влезе в гостната да изсвири упражненията си по пиано. Беше толкова студено, че скоро пръстите му се вкочаниха и трябваше да спира и да ги разтърква в ръбовете на клавишите.

* * *

След училище Алън се срещна с Мадж на Сточна тара, за да я заведе на гости у леля Нора. Леля им имаше рожден ден. Мама бе дала пари на Мадж да купи саксия с цвете и кутия носни кърпички за подарък. Мадж великодушно му даде кърпичките, та да не пристигне у леля си с празни ръце.

При здрач градът не му харесваше — разрушените сгради караха забързаните по улиците хора да изглеждат нищожества, очуканите статуи на площада стояха наклонени върху своите пиедестали. Видя паметника на кралица Виктория, седнала на каменен трон, тантуреста и намусена на нощното осветление, с разтрошени колена, а навитата като спирала коса на врата й изглеждаше посребрена от курешките на чайките. Почувствува, че устата му се изкривява от раздразнение при вида на тълпата забързани за вкъщи чиновници, напиращи по тротоара под проблясващите електрически жици. Не му бе приятно да стои на трамвайната спирка с Мадж. Повдигнала очаквателно вежди, тя се взираше изпитателно във всяко лице, сякаш търсеше някой познат, и така биеше на очи в навалицата. Когато трамваят се спусна с трясък по хълма и ги приближи, разпръсквайки сини искри в нощното небе, Мадж плесна с ръце като изненадано дете и се вторачи в него.

— Престани! — изсъска той. — Дръж се прилично!

Тя скочи в трамвая, без да му обърне внимание, и разтворила леко уста, като че бе филмова звезда, се разположи на дългата седалка. После драматично се огледа наоколо, залюля крака, с които не достигаше пода; само връзките на обувките й метяха праха му. Жадуваше за внимание. Алън я смушка силно с лакът в ребрата, но тя му се усмихна закачливо и своенравно, впи поглед в старицата насреща и извика силно, та да заглуши тракането на трамвая, който набираше скорост нагоре по Арчайл Роуд:

— Отиваме на гости на леля. Тя има рожден ден.

Старицата се изкикоти и олюля на място; всеки път, когато Мадж я поглеждаше с лъскавите си очи, тя откланяше поглед, докато накрая бе принудена да попита:

— На леля ти, така ли?

— Това цвете е за нея. — Мадж повдигна саксията, увита в амбалажна хартия. Когато започна да я развива, разнесе се шум, наподобяващ пращене на огън. Отдолу се показа малка хилава папрат с нагърчени и тънки листа. Тя я вдигна, за да я видят всички.

— Виждали ли сте някога толкова красиво цвете?

Алън би желал да я прати в ада, след като тя така го изложи. Бузите му горяха от срам. Седеше на мястото си, вкаменен от страх. Компанията, която самият си подбираше, му осигуряваше спокойствие — винаги можеше да предугади реакциите на приятелите си, но с хора като Мадж и баща му, които обичаха да демонстрират чувствата си пред публика, трябваше да бъде винаги нащрек, предчувствуващ опасността. Сякаш бе заек, уловен в капан на някой междуселски път, който омотан се мята напред-назад, хипнотизиран от светлините на автомобилните фарове, в очакване на смъртоносния удар.

Старицата, застанала на платформата, се готвеше да слезе. Ватманът изтегли към себе си месинговата ръчка на спирачката и трамваят спря, тресейки се до едно място, където бе паднала бомба.

— Стой-й — извика старицата и стъпи в канавката.

В гънките на непрогледния мрак се криеха порутените от бомбардировките сгради, върху чиито сринати тухлени стени растяха високи, бързо размножаващи се бурени, понеже вятърът духаше постоянно от реката и разнасяше праха и семената из разрушения град. Татко казваше, че взривната вълна разбила гранитната скална маса под града и изхвърлила на повърхността растенията. През лятото между купчините греди и тухли цъфтяха алени цветя. Това бе неестествено.

Трамваят потегли отново; сърцето на Алън успокои малко ритъма си. Той сграбчи Мадж за ръката и я ощипа толкова силно, че тя потрепера от болка и се отдръпна.

— Само да изтърсиш още някоя глупост — предупреди я той, — ставам и си тръгвам!

Тя се нацупи, но не каза нищо. Не защото се разтревожи, че ще я изостави, а защото не знаеше как ще реагира Мама, ако Алън я издаде.

Леля Нора живееше под наем в една къща на Евъртън Стрийт, Плащаше по тринадесет шилинга седмично за тясното си жилище, за покрития с плочи двор зад къщата и за лятната пералня, която никога не ползуваше. Татко, враг на прахосничеството, трупаше в нея вестници и стари дрехи. В една ръчна чанта бе скътано детското му костюмче със съдрана дантелена яка, което той бе носил на един училищен концерт, където бе пял „Лилията на лагуната“.

В дъното на улицата на леля му имаше обществена пералня, собственост на китайци.

— Харесвам миризмата на пране — рече Мадж, бърчейки нос.

Както винаги, тя бе романтично настроена. Пералнята не работеше, сапунената пяна бе изтекла в уличния канал. Той не долови никаква миризма, освен вонята на котараците, които се измъкваха от изходите на противовъздушните скривалища.

Леля Нора беше заета със сандвичите. Обясни, че е поканила приятели за малко тържество. Алън помисли, че навярно това е съседката. Тя го целуна по бузата, притискайки го плътно към плоския си бюст, докато му казваше, че бил чудесно момче, задето се сетил да й подари носни кърпички.

— Татко ще дойде ли да ни вземе? — попита той.

— Знам ли? — рече леля му. — Тези дни е много ядосан.

Тя позволи на Мадж да направи чая и намаже кифличките с масло. Алън зачете вестника и едва сдържаше прозявката си. Той харесваше много леля си, дори би могъл да я обича, но въпреки това, винаги когато влизаше в малкото й скромно жилище с грозни тапети и пердета, пожълтели като лимон от старост, веднага му се доспиваше. Леля му никога не му се сърдеше за това. И сега той легна на канапето, и положил глава върху студените и миришещи на мухъл възглавници, се унесе в дрямка. В просъница чуваше брътвежа на Мадж, която разказваше за вкъщи и за стола, изгорял в огъня.

— Чиста глупост! — забеляза леля му от черната кухня, където миеше чинии.

— Изобщо не го харесвах! — заяви Мадж. — Нямаше къде да се обърнем от него.

— Той не беше такъв като момче — вметна леля Нора. — Напоследък е станал раздразнителен.

— Когато Татко е бил момче, е бил тих като нашия Алън, така ли? — попита Мадж.

Не одобряваше начина, по който леля му се доверява на Мадж. Сестра му беше много свободна в приказките си. Всичко, което й казваха, бързо се разнасяше из селото; тя не можеше да пази тайна.

След известно време чу леля Нора да произнася:

— Майка ти изисква от него прекалено много! Насилва го! Все очаква от него това или онова. Какво да прави, горкичкият?

Алън поиска да се обади, но само измърмори нещо във възглавницата:

„Мама изпрати носните кърпи. Тя ни накара да ти дойдем на гости.“

Никой не го чу. Върху сатенената калъфка остана мокро петно от слюнката му. Беше като животно, което се готви за зимен сън — сви се на кравай и зарови глава дълбоко във възглавниците.

Леля му и Мадж изсипаха върху масата едно чекмедже, пълно с фотографии. Всичките ги бе разглеждал вече — морски брегове, градини и излети с отдавна измрели роднини — самият той в детска количка, примижал от слънчевата светлина, с отворена уста, с нежна гола главица под памучна шапчица.

— Ах, тези бански костюми! — извика Мадж.

— Въобразявахме си, че сме големи мадами — изкиска се леля Нора.

И двете се задавиха в кашлица, но твърде различна една от друга; леля Нора хриптеше и дишаше като астматичка, сестра му бухаше, разтворила уста, като онези делфини от илюстрациите в географските списания.

— Твоят Татко — рече леля Нора. — Той така и не разбра какво го сполетя.

— Хората избират — Мадж отговори глупаво, както винаги. — Нищо не е случайно.

— Той беше сгоден за Ани Мъд — възрази леля му. — Цели седем години. А аз имах Боб Уорд. Заминахме за Блакпул.

Онзи петокачествен фейлетонист, помисли си Алън, с мазната къдрица върху челото и кръглите яки на ризите, беше мъртъв, но не и забравен. Някой му бе казал, че мъртвите се разпадат на прах, щом живите престанат да ги споменават. Боб Уорд сигурно лежи в дървения си ковчег, свеж като маргарита.

Когато се събуди, видя баща си на кухненския праг до леля му Нора. Говореше й с нисък, но настоятелен глас.

— Не е подходящо да ми отстъпваш дела си точно сега.

Леля Нора беше язвителна:

— Колко жалко, нали?

— Не мога да разбера какво те измъчва? — попита я Татко. Той се стараеше да се владее.

— Това е причината за неприязнеността на Кони към мен. Не мога да понасям да се държи студено.

— Не говори глупости, сестро!

— И тя има право. Не е хубаво роднините да се месят в работата на съпрузите. Припиши всичко на нея! Освободи ме от този товар! Не желая да ми тежи повече!

Татко изпъшка и извика с непримиримост в гласа си:

— По дяволите, Нора! Промених мнението си за теб!

Облечен, с шапка и палто, той стоеше прав под лампата в стаята. С годините Мама ставаше все по-закръглена и розова; като че ли топъл пласт мазнина я обвиваше и все повече я отдалечаваше от образа на младата жена с широкопола шапка от семейния албум. Татко слабееше, ставаше от ден на ден на кожа и кости. Той скръцна със зъби. Никога не можеше да бъде спокоен — беше или въодушевен, или депримиран; средно положение не признаваше. Удари с юмрук по масата. Нора не му отстъпи, държеше на своето.

— Това е най-доброто! — рече тя с решителен тон и излезе от стаята.

Алън затвори очи, но и така виждаше мъртвешката физиономия на баща си, бледа и сгърчена над възела на копринения му шал. Татко остана дълго време прав, без да помръдне; шумното му дишане изпълваше стаята. После излезе в антрето. От гостната долетяха гласове, които пееха под акомпанимента на разакордираното пиано. Някой блъсна входната врата. Алън седна в леглото и изтръска мъха от дрехите си. Леля Нора се върна с куп чинии.

— И така, ти си отново в страната на живите — рече тя и му се усмихна.

— Къде отиде Татко?

— В къщи — отговори тя. — Не се чувствуваше много добре. Той е болен, Алън. Майка ти трябва да го накара да се прегледа.

— Нищо му няма! — отсече той и поклати раздразнен глава.

— Болят го гърдите.

— Яде твърде много — прекъсна я той. — Винаги го прави!

Алън не искаше да отиде оттатък при гостите. Пратиха Мадж да го убеди, но той отказа.

— Минахме на песни вече — рече тя. — Пеем „Да се съберем край реката“ и някой от нас скача във въздуха.

— Няма що! — подигра се той.

— Мис Енрайт скочи цели две стъпки. Можеше да скочи и по-високо, но се разтревожи, че ще й се видят кюлотите.

— Татко беше тук, но си отиде — прекъсна я той. — Леля казва, че не е добре. Трябвало да отиде на лекар.

— Яде твърде много — рече тя някак нехайно. Изглеждаше развълнувана и щастлива; панделката от косата й висеше на раздърпан възел над едното й ухо. Той я предупреди, че ще тръгват скоро, защото е твърде късно.

— Нека да останем! — захленчи тя. — Защо да не спим тук? Мама няма да има нищо против.

— Аз няма да остана тук! Много е влажно. Няма удобства.

— Какъв глупчо си, Алън! — рече тя. — Боиш се от всичко.

Тя щеше да го целуне по бузата, ако не я беше парирал; Мадж отиде при старите дами в гостната, преструвайки се на сърдита.

Сестра му имаше право: той бе изплашен, но не от влагата. Страхуваше се да остави родителите си сами в къщата. Трябваше да се увери с очите си, че Мама е горе в спалнята, а автомобилът е паркиран на алеята пред къщи. Необходимо бе да знае, че Татко седи здрав и читав пред камината и слуша радио в мрака.

В трамвая, на път за гарата, Мадж се похвали, че знаела за какво било цялото това подписване на чекове.

— Леля ми каза, докато ти спеше.

— Не съм заспивал.

— Нашата къща принадлежи на мен и на леля. Прехвърлена е на наше име.

— Тя няма право да клюкарствува! — възмути се той.

— Това са семейни работи… а не клюки.

— Би трябвало да има повече мозък!

— Така е, трябвало е да попречат на Мама да изхарчи всички пари за шапки и дрънкулки.

— Затваряй си устата!

— Той е фалирал. Не може да има нищо на свое име.

— Не искам да знам! — викна Алън. — Запази лъжите за себе си.

Валеше; улиците лъщяха на светлината от уличните лампи. Паважът при доковете ще е хлъзгав. Не биваше да оставя Татко да се прибира сам с автомобила. Една вечер през войната, като се връщаха от леля Нора, сирените започнаха да вият. Татко изруга и натисна докрай педала на газта, опитвайки се да се отдалечи колкото е възможно по-бързо от града. Алън наблюдаваше от задния прозорец баражните балони, прерязани надве от слабите лъчи на прожекторите. Колата се подхлъзна върху някакво мазно петно и от отделението за ръкавици се изтърси поставеният там плик с ябълки, които се посипаха върху седалките.

Макар войната да бе свършила, Татко все още се намираше под някакъв кръстосан огън, тормозен от битки, от призрачни градове, които се рушаха върху главата му. В този миг — както тогава — той би могъл да бъде отхвърлен от кормилото с вдигнати в знак на капитулация ръце.

Във влака Мадж рече на висок глас:

— Минавало ли ти е някога през ума колко много дрехи купува Мама? Всички тези рокли от памук и чанти, които да им подхождат.

— Млъкни! — извика той. — Тя има право на роклите си! Какво знаеш ти? — И той я изгледа така свирепо, че тя за първи път нямаше какво да каже и остана безмълвна на тапицираната седалка срещу него, вперила поглед в скута си. Когато влакът потегли от гарата на „Хол Роуд“, той си въобрази, че тя започна да се взира по-напрегнато навън в мрака. Пътят следваше морския бряг, влакът се люлееше между поляните за голф и невидимото море.

— Гледаш за лагера, а? — попита я той с горчивина в гласа. Тя го дразнеше толкова много. — Все още тичаме подир джерита, нали?

— Не тичам подир никого! — тросна му се тя. — Няма защо да тичам! Ти нищо не знаеш за мен.

Беше готова да се разплаче, лицето й бе почервеняло, а устата й потрепваше нервно. Той спря да я предизвиква; не желаеше сцена пред другите пътници. Когато наближиха тяхната спирка, тя се стрелна напред към вратите и скочи на перона. Хукна презглава нагоре по стълбите, коланът на шлифера й се провлачи след нея. Той почака влака да тръгне и пресече железопътната линия по напречно поставените дъски. Това беше забранено, но нали никой нямаше да го види. Когато се изкачи на рампата, стори му се, че зърна Мадж на другия перон, стаена зад гишето за билети. Спря за малко, уплашен, че тя ще го последва, и се обезпокои за нейната безопасност. Но бе сбъркал. Тръгна към шосето между складовете за въглища и навеса за велосипеди. Колко тихо беше селото в сравнение с града! Долови мириса на мокра трева и лъха на морския бриз; живите плетове, обграждащи градините пред къщите, го обливаха с дъждовни капки като с душ, когато ги докосваше с рамо. Фаровете на автомобил, който се движеше с голяма скорост, едва не го заслепиха на ъгъла. Автомобилът спря внезапно и той чу отвътре ядосания глас на баща си:

— Алън, къде е майка ти?

Той изтича до прозореца му и се вторачи с глупав израз в лицето на баща си.

— Къде е Мадж? — попита го той на свой ред.

— Не ми дръж такъв тон! — кресна му Татко. — Видя ли майка ти и любовника й?

— Не. Не съм.

И той отстъпи назад от автомобила и баща си, седнал зад волана, отричайки на ум всякакво съучастие; баща му бе фалирал. Автомобилът отмина.

Алън потърси сестра си, като викаше името й из цялата къща, понеже си мислеше, че тя се крие, за да му отмъсти заради неговите приказки за германците. Приготви се за лягане и седна на най-горното стъпало, без да пали лампата, в очакване някой от близките му да се прибере. След доста време баща му пристигна с автомобила, но го паркира на улицата. Алън си легна и се покри презглава със завивките. Скоро след това чу стъпките на Мадж и гласа на Татко, който й закрещя нещо.

Тя се качи горе и влезе в банята.

— Мадж! — прошепна Алън в мрака.

Тя не му отговори. Сумтеше леко, докато си миеше зъбите.

— Мадж… Мама върна ли се?

— Млъквай! — изсъска тя. — Не разговарям с теб!

Той изскочи от стаята и успя да я хване на стълбищната площадка. Разтърси я толкова силно, че четката за зъби падна от ръката й върху килима, оставяйки по него следи от пастата.

— Виж какво стана! — прошепна тя и клекна да ги избърше, както си бе по фланелка и кюлоти.

— Къде е Мама?

— Откъде, дявол да го вземе, мога да знам! — сопна му се тя.

Но той си помисли, че в действителност тя знае; имаше съвсем равнодушен вид. Лежеше в мрака сломен, ослушвайки се за стъпките на Мама по пътеката към къщи.

Най-после тя дойде. Алън стаи дъха си, готов за предстоящата кавга между родителите си. Твърде късно беше да се пуска радиото, та да се баламосват съседите.

Чу шум от затваряне на врати и вода, която потече в мивката. Никой не викаше. Само някакъв нож издрънча върху сушилнята за чинии. Татко си правеше пак някоя „малка закуска“. Долови шумоленето от дрехите на Мама, когато тя се заизкачва по стъпалата. Тя замърмори нещо на Мадж, която започна глухо да кашля, като да бе заровила лице във възглавницата или в прегръдките на Мама. Татко остана мълчалив долу — в кухнята, която не беше негова, в къщата, която не му принадлежеше.