Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Quiet Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
in82qh (2013 г.)

Издание:

Берил Бейнбридж. Шивачката. Спокоен живот

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Английска. Първо издание

Редактор: Кръстан Дянков

Коректор: Жанета Желязкова, Донка Симеонова

История

  1. — Добавяне

7.

Всички заедно бяха тръгнали на разходка край брега. Отново едно от хрумванията на майка му. Джанет Лейланд телефонира на Алън сутринта, но Мама вдигна слушалката; покани Джанет на съботния чай.

— Денят е чудесен — рече й тя. — Бихме могли всички да отидем на малка разходка. — След това затвори телефона. Като видя Алън да стои в антрето, започна да го гълчи: — Събуй се! Тя ще дойде на чай.

Сякаш ставаше дума за някаква нейна приятелка, която нямаше нищо общо с него.

Извикаха Татко от парника и му казаха за разходката.

— С автомобила ли ще отидем? — попита той.

— Не — отговори Мама. — Денят е чудесен. Имаш нужда от чист въздух.

— Така ли? — рече той сприхаво. — Май че имам нужда от спарения парников въздух.

Все пак се качи горе да се преоблече. Мама бе сложила пролетното си манто. Беше си обула бели официални обувки, а на главата си върза кърпа. В ръката си стискаше чанта.

Отначало държеше Татко подръка и остави Джанет и Алън да вървят след тях, но като видя красивите нарциси в градината на едноетажната къща до фермата, толкова се трогна, че направи няколко крачки назад и ги раздели, заставайки помежду им. Стисна Джанет за ръката, докато й сочеше жълтите цветове, които плътно обграждаха тревния парцел.

— Погледни! — възкликна тя. — Ах, виж онази перуника!

Като се спираха отвреме-навреме, за да се насладят на цветята, те продължиха към железопътния прелез.

— Зимата умира — заяви Мама и вдигна веселото си лице към небето, но в същото време залитна на високите си токове.

Татко крачеше съсредоточено пред тях и размахваше ръце като войник. Не бе научен на разходки. Макар да носеше спортно яке, той не бе свалил баретата си. Мама и Джанет вървяха след него, стиснали чанти в ръце, и леко се удряха една в друга, увлечени в разговор. Алън вървеше най-отзад.

Сезонът се сменяше: клоните на дърветата бяха започнали да се удебеляват от неразпукани черни пъпки; върху запустялото място до склада беше разцъфтял златният дъжд. Въпреки това, докато пресичаха железопътната линия, излезе лек ветрец и запрати пепел от насипания със сгурия коловоз в лицата им. Поеха бавно по пътя.

— Имахме градина с люлка — разказваше Мама на Джанет. — С двойна седалка под платнен навес на райе. Баща ми ми я подари.

— Счупена беше — намеси се Татко, който подслушваше разговора им.

— И маса от ковано желязо, боядисана в бяло.

— Обичам белия цвят — забеляза Джанет. Минаха покрай магазина за прежда, бакалията и последната къща от сив камък, която се намираше сред пущинак от неокосена трева и храсти френско грозде. Обитаваха я евакуирани по време на войната; дървената люлка все още лежеше в тревата и гниеше под кестена. Черният път към морето минаваше направо през равните ниви, заградени с жив плет от глог. От едната му страна имаше канал, задръстен с тръстики. Две момчета седяха на двата му бряга, надявайки се да уловят нещо в буркани от сладко, завързани на дълги канапи, които влачеха по водата.

— Въздухът е много ободряващ — забеляза Мама. Кърпата й за глава се развяваше на вятъра.

— Ще замръзнем — измърмори Татко.

Под бялото и блеснало от слънчевите лъчи небе нивите като че ли бяха загубили цвета си; само далечните борове се открояваха тъмносини на хоризонта.

Шибано от вятъра, семейството се движеше в редица по един през безцветния пейзаж.

Всички се почувствуваха по-защитени от вятъра, щом пътеката сви през гората.

Сред дърветата, срещу жилището на свещеника, се издигаше дървена хижа със самотна камбанка, окачена на входа. Алън и Мадж бяха идвали тук на неделно училище. Мадж често трупаше една върху друга червените подложки за коленете, а после коленичеше на купа, издигнала се над пейките наоколо. Когато загубваше равновесие, тя се просваше на пода и се преструваше на умряла. Раздаваха им картинки за лепене в книгите — свети Йоан Кръстител, Исус като дете, с глава, оградена от златни къдрици, свети Илия и гарваните. Мадж наричаше къдриците на Исус „мехурчета“. През лятото оставяха вратата на хижата отворена. Пясъкът проникваше чак вътре, довеян от вятъра. По пътя към железопътния прелез Мадж обичаше да скача през канала — ту на единия му бряг, ту на другия. Връщаше се у дома с кални чорапи.

— Виж хей там — викна Татко. Той бе отчупил пръчка от един елшов храст и сочеше с нея хижата, обхванат от носталгия. — Спомняш ли си я, синко?

— И какво, ако си я спомням? — измънка Алън. Нима баща му си мислеше, че страда от амнезия? До вчера ходеха с Мадж на неделно училище!

Разочарован, Татко продължи да крачи, размахвайки пръчката във въздуха.

Няколко коли бяха паркирани на пясъчната ивица до телената ограда. Тя беше издигната от военните заради неизбухналите снаряди.

— Господ знае откъде взимат бензин! — рече Татко, като гледаше навъсено шофьорите, които дремеха над воланите в колите. Самият той го купуваше на черно.

Ех, защо Мама не престане да заглежда хората, край които минават! Тя се взираше напрегнато в тях като любопитно, нетърпеливо дете, което очаква да получи бонбон. Някой му махна от една кола. Беше Хилда Фенъл, дошла на разходка с родителите си. Той й кимна с глава за поздрав.

— Позната ли ти е? — попита Мама и се обърна да види по-добре.

Той отрече.

— Но ти й кимна. Видях.

— Нещо ми влезе в окото — оправда се той.

— Коя беше, миличък? — попита го Джанет.

Той не пожела да отговори. Отде-накъде ще става като тях! Не тя, а Мадж трябваше да виси на ръкава на майка му.

След месеци сиви дни слънчевата светлина беше зашеметяваща. Тя блестеше по бронята на колите, по светлозелените листа на евкалиптите. Тънките фиданки на брезите, които растяха в падината под хълма с боровете, леко се полюшваха на морския бриз.

— Колко е красиво! — възкликна Мама и закри очи, заслепена от блесналото слънце.

Татко твърдо бе решил да върви по-нататък. Той ги поведе отвъд гората; лъкатушеща между хвойновите храсти и дюните, пътеката ставаше все по-тясна. Тревите, които задържаха пясъка към земята, проблясваха като метални ленти на трептящата слънчева светлина. Достигнаха и последния телеграфен стълб; пепелявата пътека постепенно изчезна. Пред тях се простираше кафявият пуст бряг, а отвъд него — морето. Плажът бе изпъстрен от плавеи с кристализирана сол по тях, струпани на купчини от прилива. Докъдето поглед стига, се виждаха отломъци от дървета, празни щайги, разрушени корпуси на малки рибарски лодки. Мократа ивица до морето гъмжеше от морски птици, които ловяха стриди. Те се издигаха във въздуха и литваха към сушата, преди да ги залеят вълните.

— Каква мръсотия! — възкликна Татко. Вятърът плющеше в панталоните му и се мъчеше да му отнесе баретата, но той я придържаше с ръка към главата си.

Всъщност нямаше какво повече да правят, след като достигнаха брега. Мама се обърна с гръб към морето. Тя и Джанет заподскачаха от крак на крак да се стоплят. Дюните бяха осеяни със счупени мидени черупки и кафяви влакнести водорасли с набъбнали луковици, вонящи на йод.

— Каква мръсотия! — повтори Татко и се огледа наоколо с мрачен поглед.

— Вървете двамата — нареди Мама и пусна ръката на Джанет. После тръгна с несигурна походка към Татко и се скри на завет зад гърба му.

Алън тръгна покрай брега. Вятърът издуваше дрехите му и го тласкаше напред. Чу Джанет да го вика отзад. Не й обърна внимание и се заизкачва по една стръмна дюна, като се вкопчваше в туфите трева, издигайки се все по-нагоре. Възнамеряваше да избяга от Джанет, но на половината път до върха поряза дланта си в тънкото стебло на някаква трева. Обърна се към морето, седна на пясъка и като ближеше капчиците кръв, изпита вкус на сол върху езика си. Почака Джанет да го настигне. Тя се приближаваше към него; лицето й бе скрито зад тънката коприна на кърпата за глава, издута от вятъра. След като се изкачи с усилие по дюната, тя се стовари до него. Не каза нищо, едва си поемаше дъх. Долу, на брега, родителите му приличаха на две малки черни точици. Джанет го погледна крадешком — познаваше този неин поглед. В нейните очи той беше милото малко момче, което никой не разбира.

Показа й ръката си.

— Горкото момче — промърмори тя, издърпа кърпата от косата си и превърза ръката му.

— Махни я! — възпротиви се той. — Нищо ми няма!

Но остана доволен, че се грижи за него. Ето, това бе ролята на жените — да помагат и да съчувствуват. За нищо друго не ги биваше!

— Не се сърди — рече му тя — само защото бях любезна е майка ти. Бих предпочела да вървя с теб.

— Все ми е едно — отвърна той.

— Тя е толкова вежлива… кара те да се чувствуваш… — Тя не можеше да намери точната дума.

— Вежлива! — подсказа й той, за да я подразни.

Тя обърна сърдито главата си настрани. Фризираните краища на косата й потрепваха на вятъра.

— Във всеки случай е по-вежлива от теб! — тросна му се Джанет. — Човек може да разговаря с нея. Каза ми, че е възпитаница на девически пансион.

— Да, така е — потвърди той. — С монахини.

— Да не е била католичка?

— Не, но е учила в манастир.

— Говори френски — добави Джанет с възхищение. — Свири на пиано.

Дразнеше го, като изброява уменията на майка му, превъзнасяйки я на висок глас, та да надвика воя на вятъра. Какво я интересува къде е учила майка му? Като я гледаше пред себе си с непревземаемото й тяло, скрито под бронята на огромно палто, с яки крака, обути в зимни ботуши, потрепери от гняв. Блъсна я настрани с такава злоба, че тя загуби равновесие и падна, сетне вдигна ръката си с ръкавица да си отмахне косата от лицето. От ръкавицата й се посипа пясък и влезе в окото й. Тя остана седнала, свита надве и примигвайки, захленчи като дете. Не можеше да я понася повече. Залази бързо на четири крака нагоре по склона, подритвайки пясък след себе си също като куче, което копае дупка. Щом стигна горе, изправи се и хукна презглава надолу от другата страна на дюната. Озова се сред тясна долинка, разположена между вълнистите дюни, защитена от вятъра, обрасла с ниски храсти и туфи хвойна. Легна по корем върху пясъка и отпусна глава на ръцете си. Измъчваше го мисълта, че не може да остане дълго така, тъй като родителите му трепереха от студ край брега, а Джанет хленчеше зад дюната. Ех, защо не прилича малко на Мадж, тогава може би щеше да направи това, което иска… И в същия момент чу гласа на сестра си. За миг си помисли, че това е плод на въображението му. Дъхът му спря. Обади се мъжки глас. Мадж му отговори, но Алън не разбра смисъла на думите й. Надигна се и се огледа. Не се виждаше никой. Мъжът запя на някакъв непознат език.

— Спри! — разнесе се гласът на Мадж. — Пей я по-бавно.

Гласът подхвана отново песента, но този път нарочно проточваше думите, сякаш бе изтъркана грамофонна плоча. Алън не можа да установи защо се ядоса толкова много; каква глупачка, посред бял ден, на крачка от разхождащите се родители! Залази напред по корем; такъв шум вдигаше, че сестра му сигурно ще се надигне от прикритието си като подплашена птица. Двамата бяха някъде вляво от Алън, отвъд хвойнаците, зад една пясъчна могилка. Не знаеше какво ще направи, когато ги хване. Дори не забеляза как кърпата на Джанет се изхлузи от ръката му и вятърът я отвя надалеч. Изпита същото чувство, както някога, когато играеха с Рони Бейнс на войници. След като изпълзя на върха на могилката, той предпазливо погледна надолу. Мадж лежеше по гръб; широкополата й шапка бе захлупена върху очите й. Бе разперила ръцете си като криле върху мекото ложе от пясък. Военнопленникът в зелената си униформа, с черно ромбовидно парче плат, зашито отзад на куртката му, бе полулегнал отгоре й. Носеше кафяви обувки и бели чорапи. Ученическата блуза на Мадж бе разкопчана до талията. Шлиферът й бе запретнат нагоре. Мъжът търкаше гърдите й с носа си и пееше някаква тъжна мелодия. Докато Алън ги наблюдаваше, тя вдигна ръка (жест, в който той разпозна безкрайна нежност) и започна да гали военнопленника по главата.

Алън едва сподави смеха си. Падна по гръб, без да обръща внимание на шума, който вдигаше, и се затъркаля надолу по могилката. Изправи се, прескочи хвойните и хукна нагоре по дюната. Джанет седеше все още на пясъка, скрила лицето си в ръце. Той я задърпа да стане и я повлече след себе си надолу по склона.

— Спри! — замоли се тя.

Опита се да отскубне ръката си, но той я стискаше здраво. Полетяха по надолнището и се строполиха върху пясъка на няколко крачки от брега. Той се смееше.

— Какво ти е толкова смешно? — попита тя сърдито, като се изправи с усилие и се опита да изтърси полепналия по дрехите си мокър пясък. Около ботуша й имаше омотано водорасло. Алън се олюля на хълбоците си, смеейки се с широко отворена уста. Клонка от храст се бе закачила на пуловера му и стърчеше напред като жичка.

— Какво ти става? — попита тя. — Виж се на какво приличаш!

— Видях Мадж — отвърна той. — С някакъв тип… хей там, отзад. — Той махна с ръка към дюната.

— Къде ми е кърпата? — поиска да узнае тя. Без да й отговори, Алън седна на плажа с лице, побеляло от полепналите върху бузата му песъчинки, сякаш набола брада. Мислеше за Мадж с нейната широкопола шапка сама сред цялата тази пустош. Тя не носеше корсаж — изглежда, не й беше студено. Защо ли не бе срамежлива — та нали и двамата ги възпитаваха по един и същ начин! Споменът за белите й пръсти, които галеха косата на непознатия, за бялата кожа на тялото й, синкава, където блузата й хвърляше сянка, го изпълваше със съжаление. Чувствуваше се изоставен, излъган — защо не беше като нея? Потрепера от студ и покри лице с ръкава си.

— Какво правеха? — попита Джанет. Гласът й звучеше войнствено.

— Пееха — отвърна той.

— Пееха?

Тя му издърпа ръката от лицето. Носът й бе зачервен. Едното й око се бе възпалило от търкане, а в краищата на устата й имаше засъхнала коричка пясък. Не можеше и да си представи, че е възможно тя да разкопчае поне едно копче на това проклето палто, без кръвта да замръзне във вените й.

— Защо си толкова разстроен? — попита го тя все със същия груб и настоятелен глас.

Той потърси с поглед родителите си долу по брега. Плажът бе пуст. Приливът наближаваше, небето тъмнееше. Много близо до тях морските птици крачеха наперено по мократа ивица пясък.

— Не ги видя. Те не са като нас — забеляза Алън.

Тя разбра, че я критикува.

— Какво искаш да кажеш? Какви сме ние тогава?

— Никакви! Ето какви сме двамата!

— Само защото не си пеем! — сопна му се тя. Беше готова да се разплаче. Остави го седнал на пясъка. Тръгна тромаво по брега. Но направи само няколко крачки. Върна се и заби поглед надолу към него; къдриците й бяха увиснали, а червилото размазано по устните й.

— Не те разбирам — произнесе тя тъжно, но това никак не го трогна. — Не мога да те разбера.

* * *

Неговото училище беше една спирка по-надолу от училището, където учеше сестра му. Излъга, че има час при зъболекаря, за да си тръгне по-рано и слезе на Кросби. Почака я пред гарата. Мадж закъсняваше. Към него се приближаваха други момичета с ученически униформи и тичаха по перона към бариерата. Сви зад ъгъла, като си помисли, че навярно я е изпуснал. Тя стоеше сама, с чадър в ръка, обърната към няколко момчета от прогимназията, и им се подиграваше. Беше нагазила с късите си чорапи в локва от дъждовна вода; обувките й бяха завързани с връзките си за ученическата чанта, метната на гърба й. Той се отдръпна зад ъгъла. Чу викове и шум от бягащи крака. Момчетата изтичаха на уличното платно и Мадж хукна подир тях, размахвайки войнствено чадъра си. Едно момче с къси панталони и с накривено кепе над ухото се спря, за да я пресрещне. То вдигна обемистата си ученическа чанта и удари Мадж по главата. Тя скочи напред и го цапардоса по рамото. Момчето избяга засрамено при приятелите си. Мадж забеляза брат си, залепен до стената.

— Здравей, Алън! — рече тя. — Нима това си ти?

— Май не си с всичкия си? — изсъска той. — Защо е необходимо да се държиш така?

— Малко сражение — отвърна тя, — страшно добре се чувствувам след него.

И направи опит да го целуне по бузата — тук, на пътя, пред всички минувачи!

Мадж не пожела да минат по перона като нормални хора. Тя го накара, теглейки го за ръкава, да се промушат през някаква дупка в оградата зад гарата. Палтото му се закачи на един пирон. Щом излязоха на перона, тя се стрелна напред и се тръшна на дървената пейка. Влакът бе отпътувал.

— Видях те — рече й той — в събота.

Трябваше да й го каже бързо, иначе раздразнението от току-що видения публичен скандал би го отклонило от целта.

— В събота? — изненада се тя с невинен израз на лицето си.

— Няма смисъл да лъжеш! Видях те в пясъка с онзи германец!

— Така ли?

— Това не ми дава мира!

— Колко си невъзпитан! — възмути се тя. — Неприлично е да се шпионира.

— По-тихо! — примоли й се той.

На отсрещния перон се появиха момчетата от прогимназията. Те закрещяха през линията обидни думи към тях.

— Изчезвайте! — викна им Мадж. — Не се дръжте като малки глупаци!

— Мадж — започна той, — прекалено си млада. Не е хубаво на тази възраст да ходиш с мъже.

— Няма правила в тези неща! — сопна му се тя. — Ти не можеш да създаваш правила!

Тя започна да прави гримаси на момчетата, които се боричкаха и перчеха заради нея на отсрещния перон.

— Нещастието ти идва от това, че си твърде тесногръд.

— Обуй се! — нареди й той.

— Преждевременно си остарял. Такива като тебе имат два изхода занапред: или да се пропият, или да се пристрастят към аспирина. Помни ми думите!

Как му се искаше да я удари! Вместо това рече:

— Всъщност мисля за Мама и Татко. Всичко, което са те учили…

— Нищо не са ме учили! — тросна се тя. — Никой не ме е учил на нищо. Когато дойде първата ми менструация, Мама каза, че съм се порязала.

— По-тихо! — замоли я той. — Хората ще чуят.

— Не се безпокой! — отвърна тя. Гледаше го нежно, като че ли той се нуждаеше от опрощение.

— Обичам го. Хванали го в Русия. Ходил пеша по замръзналия сняг.

В съзнанието му изникна образът на мистър Сорски, с шивашки метър, който се влачи след него по леда.

— Какви ги дрънкаш?

— После заминал за Америка. Бил млад. Хвърлили го зад бодливата тел. Представи си само онези негърки, подути от болестта, как го наблюдават отвън!

— Проказа? Има я в Африка.

Тя не му обърна внимание. Каза, че втренчените погледи на негърките за него били страхотен тормоз.

Не разбираше думите й — представи си онези негърки с медицински досиета, за които не бива да се говори, полюшващи закръглените си като пъпеши бедра.

— Какво е правил в Америка? — попита слисан.

— Заминава си…

— Много хубаво — отсече Алън. — Когато те видях…

— Само не ми казвай, че ти и твоята Джанет не се докосвате!

— Точно така! — извика той, ужилен от истината в думите й.

Влакът се зададе по отсрещния коловоз. Момчетата се качиха и се струпаха по прозорците на купетата, опрели носове в стъклата. Мадж им махна с чадъра си за сбогом.

— Заминава си — повтори тя тъжно и въздъхна. — Връщат го в родината му. Всеки момент. Искам да замина с него. — Нямаше вид на безнадеждно нещастна. Гласът и беше доста весел и уверен. — Преди войната работил в гараж. Имал мотор. Смята, че вероятно руснаците са го взели. Има и сестра. — Мадж го смушка с лакът, сякаш да подчертае колко си приличат той и военнопленникът.

— Беше си разкопчала блузата — рече той. Бузите му горяха от срам.

— Не аз. Той го направи.

— И двамата плачете за камшик!

— Ти си като Татко — забеляза тя. — Смяташ всичко за неприлично.

— Не е вярно! — Той удари силно по пейката, за да придаде тежест на думите си.

— Знаеш ли — подхвана тя, загледана в чорапите си, изцапани с кал по краищата, — нищо чудно, че не нося обувки. Не ми позволяваха никога да ходя с обувки из къщи.

— Имаше и други неща, които не трябваше да правиш! — извика той. — Но пет пари не даваш за тях!

— Когато той си замине — каза тя, — ще се убия! Не мога да живея без него!

По перона се зададе момиче и когато мина покрай тях, поздрави Мадж.

— Това е Бети Фостър — осведоми го сестра му. — Не ти ли се струва, че има големи гърди?

— Кога заминава? — попита я Алън.

— Скоро — отговори му тя. Започна да гризе нокти, зареяла тъжен поглед по линията. — Толкова е красив! Нали е много красив?

— Не му видях лицето. Видях ти шапката.

— Ние само се галехме — оправда се тя. — Нищо лошо не сме правили. Но може би ще го направя, преди да отпътува. Искам той да е първият!

Не виждаше как може да я вразуми. Навярно тя знаеше много повече от него.

— Помисли за Мама! — напомни й той.

— Това няма нищо общо с Мама! И тя си носи своите грешки. Тежиш им на съвестта.

— Аз? — изненада се той.

— Всичките глупости, дето учителите им надрънкали на родителската среща.

— Какво им казали?

— Че си нервен… много чувствителен… Предупредили Татко, че си пред нервно разстройство.

— Глупости! — извика той възмутен.

Познатата на Мадж забави крачки на края на перона и се обърна да ги погледне.

— Вземал си всичко прекалено навътре. Дори и когато се разхождаш из селото с онази Джанет… имал си вид на преследван. Тревожиш се за Татко и неговите стомашни болки. Измъчваш се до смърт за нощните Мамини разходки. Изглеждал си потиснат.

— Не е възможно да са го казали! — възпротиви се той. — Ти си измисляш!

Влакът се зададе по линията.

— Само част — призна Мадж, — но не всичко.

И тръгна по перона, размахала чадъра си като Чарли Чаплин. Заприказва се с момичето с големия бюст.

Той не искаше да пътува с тях. Влезе в първа класа и остана там през цялото време. Приличаше на гърбушко с ученическата си чанта, метната на гръб.

* * *

Дори и Мама се обърна против Мадж. Имаше нещо страшно в начина, по който сестра му не се прибираше до късно, без да се интересува от гнева на близките си, който нарастваше всяка нощ. Нямаше нищо лошо, разбира се, да се ходи на разходка, дори и по тъмно, но какво ще стане, ако тя отиде по-далеч и реши да пропуши или да напусне училище? Сутрин имаше уморен вид; едва се измъкваше от леглото. Щеше да им бъде по-лесно да излязат на глава с нея, ако плачеше, когато я гълчат, или отговаря дръзко, но тя бе толкова благоразумна, толкова търпелива.

— Не върша нищо лошо — повтаряше. — Вие грешите. Аз съм правата.

— Това не е нормално! — оплака се Мама на Алън.

— Предупреждавах те! — отвърна й той. — Ти не искаше и да знаеш!

Помисли си, че ако могат да почакат още малко, докато военнопленникът си замине за Германия, всичко ще се оправи. Ако каже истината, Господ знае какви неприятности би причинил. Мама и Татко няма да могат да вземат мерки сами — ще повикат на помощ свещеника и директорката на училището. Ясно беше, че ако германецът остане, ще бъде друго. Тогава трябва да им каже. Така се залъгваше Алън.

Извини се на Джанет Лейланд, задето я бутна в пясъка. Опита се да й разкаже с най-големи подробности за Мадж и военнопленника, но тя като че ли не искаше да знае. Бе престанала да се интересува от семейството му. Не му се обаждаше по телефона след училище. Когато се отби у тях в сряда вечер, майка й му каза, че Джанет отишла на кино с Мойра. Стори му се, че мисис Лейланд не е много доволна от срещата им, както друг път. Не го покани вътре. Той веднага си зададе въпроса дали Джанет не е престанала да го обича. Реши, че тя ще му позвъни веднага щом се прибере от киното. Върна се вкъщи и чака цели три часа — в антрето, страхуваше се, че няма да чуе телефонния звън, понеже радиото свиреше в кухнята. Беше нещастен. На следващия ден беше по-лошо; чувствуваше се като човек, свикнал да седи в стаята на топло, когато внезапно някой тръшва вратата в лицето му и той остава навън на студа. Не можеше да си намери място. Избягваше да пътува с Рони във влака. Въобразяваше си, че тя ще се покаже всеки момент иззад ъгъла, зад следващия жив плет, или че го очаква пред вратите на парка.

Не ходеше в клуба; страхуваше се, че тя ще му се подиграе пред хората.

Седеше в кухнята с баща си и слушаше поезия и струнни квартети по радиото.

— Изхвърлиха те от клуба, така ли? — попита го Татко.

Той предпочиташе или компанията на Мадж, или да бъде сам. Алън беше твърде неспокоен.

— Имам да уча — отвърна му Алън.

— Тогава иди в трапезарията и престани да ми се мотаеш в краката!

Алън застла масата с парчето за гладене и отвори учебниците си.

Мама слезе долу. Тя надникна в стаята и му каза:

— Пази масата!

Сетне излезе, затръшвайки входната врата зад гърба си. Татко веднага изскочи в антрето.

— Проклета жена! — изстена той. — Отново ме заряза!

— Отива на курс по аранжиране на цветя — успокои го Алън.

— През зимата? — ехидно рече Татко. — На какви цветя, ако смея да запитам?

— Учат по нещо различно всяка вечер — обясни Алън. — Не само за цветя.

Не можеше да разбере какво крои Мама. Ако излизаше на среща с капитан Сидни, щеше да се накичи като коледно дърво. Щеше да носи кожите и фалшивите бижута, а не старото си палто и кърпа на главата.

— Ще й дам да разбере! — викна Татко. — Ще й покажа откъде изгрява слънцето!

Той сновеше из студената стая по чехли, ушити от червено платно.

— От Мадж ли ги взе? — попита Алън, неспособен да откъсне погледа си от алените чехли на Татко, които шареха напред-назад по килима.

— Ако не се върне до десет часа — закани се Татко, — ще й счупя врата… Ще видиш, ще го направя!

Върна се в кухнята, затръшвайки вратата толкова силно, че часовникът отмери като час. А беше още осем без петнайсет.

Може би Мама се е измъкнала, за да навести съседката — мисис Фробишър. Но това бе малко вероятно. Мама я смяташе за проста. А може би е отишла на кино. Той не бе в състояние да се съсредоточи в уроците си. Всеки път, когато погледът му падаше върху илюстрациите в учебника по история, виждаше лицето на Джанет. В един момент се хвана, че пише името й по полето на тетрадката. Мислеше си, че ако тя изобщо му прости и му даде отново шанс, той съвсем внезапно ще тръгне с друго момиче. Да речем, с приятелката й Мойра. Така й се пада! Облегна глава върху свитата в лакътя си ръка и втренчи поглед в масата. Остана в тази поза дълго време. Сигурно бе вече късно. Излезе на пръсти в антрето и погледна часовника. Беше десет без двайсет. Мама нямаше да се върне още цял час, знаеше. Отвори внимателно стъкленото прозорче на часовника и премести стрелките назад на девет без петнайсет. Направи го много рязко, за да предотврати отмерването на половинката час в девет и трийсет. Седна пак на масата, но се сети за часовника в гостната. Радиото в кухнята гърмеше; лесно беше да влезе в гостната, без да го усети баща му. Часовникът стоеше върху полицата над камината, поставен между статуйките на момичето с цигулката и на седналата върху канара жена. Трябваше да го върне назад, като отвори кръглия диск на гърба му и внимава да не закачи с пръсти ключа. Този часовник имаше жесток механизъм. Мама се бе опитала да научи Мадж да познава времето по него, когато сестра му бе петгодишна — Мама я караше да го навива всеки път щом сбъркаше, накрая върховете на пръстите й се бяха разранили. Татко ги превърза с памук, а Мама плака от разкаяние. Дори и сега Мадж твърдеше, че не обръща внимание на часовника, бил създаден за мъжете и отказваше да го признае.

Когато върна часовника на мястото му върху полицата, стори му се, че не чува тиктакане. Разклати го, но той не тръгна.

— Алън — викна баща му зад стената, — какво си намислил да правиш?

— Търся си речника — отговори той, като виновно затвори вратата след себе си.

Когато Мадж се прибра, той я извика, докато си окачваше палтото в антрето.

— Какво искаш? — попита го тя. — Побързай, трябва да развеселя Татко.

— Мама пак я няма.

— И какво? — попита тя. Изглеждаше като изцеден лимон. Кантът на широкополата й шапка се бе разнищил.

Тя влезе при Татко и затвори кухненската врата с ритник.

По-късно му донесе чаша чай. Остави я върху решетката на камината, за да не повреди политурата на масата.

— По-добре е вече — рече тя. — Развеселих го.

— Какво става с Мама? — попита той. — Къде се губи цяла вечер.

— Той е като разглезено дете — продължи Мадж. — Няма никакво чувство за дисциплина.

— Има си причина! — възрази той разгорещен. — Тя постоянно излиза!

— Къде е твоята Джанет? Заряза те, а?

— Ти си виновна — тросна й се той. — Тя беше с мен, когато те видях с онзи проклет джери.

— Добре го каза! Но обвинявай някой друг! Ти си като Татко… Боже мой, каква двойка сте ми вие двамата… — И тя го погледна така, сякаш е влечуго, току-що изпълзяло изпод камък.

Алън си събра учебниците и избърса с ръкав масата. Сестра му се обади:

— Той си заминава в неделя.

— Прав му път!

— Иска да изживее с мен пълно блаженство.

Алън я погледна смаян.

— Какво?

— Знаеш ли… онова… Ще го направя.

— Кое?

— Всичко — отвърна тя. — Всичко, което той поиска от мене. Така поне ще има нещо, с което да ме запомни.

— Проклета глупачко! — викна той, силно възмутен. — Каква беда ще си навлечеш! Няма що, чудесен спомен ще ти остави!

— Знам — промълви тя мрачно. — Но аз обещах.

— Ако имаше порядъчна майка — викна той разгневен, — и ако тя не скитосваше с онзи приятел на мистър Харисън, щеше може би да намери време и забележи какво се готвиш да правиш.

Съжаляваше, че бе преместил стрелките на часовника. Ех, защо не я остави да закъснее, та Татко да й счупи главата!

— Да скитосва! — изненада се Мадж. — Мама ли? Ти си страшен глупак. Тя е в чакалнята на гарата. Седи край камината с книгата си от библиотеката.

„О, Господи! — помисли си той. — Нима е вярно?… Нямаше кой да й каже, че е хубава.“

— Съседите — произнесе на глас. — Ами ако я видят съседите?

Седна на масата с гръб към Мадж.

— Не си ли разбрал още — отвърна тя, — че това не влиза в работата на никой друг. Наистина е така! Всяко чудо за три дни! Ти просто си създаваш притеснения. Вътрешно не си разстроен — и тя има смелостта да го прегърне и удари с юмрук в гърдите. Отблъсна я от себе си.

Като чу шума, Татко влезе при тях и попита какво става.

— Много чувствителен е станал брат ми — оправда се Мадж. — Спречкал се с приятелката си.

Татко им каза, че се държали като диваци.

— Нима искате целият свят да ни разбере? — прошепна той, сочейки неистово към стената, деляща ги от съседите.

Мадж силно се изсмя. Кикотейки се, хукна по стълбите. Татко изтича след нея в антрето и се развика, че не знаел как се е сдобил с изчадие като нея.

— Повтори го още веднъж! — извика тя. Думите му я разсмяха още повече.

През нощта се изви буря. Клоните на явора блъскаха по стъклата на горните прозорци. Малко преди зазоряване стъклата на прозореца до скрина се разтресоха и се посипаха върху главния вход.