Бъртрис Смол
Адора (9)

Глава 8

Цял ден небето бе безоблачно и светлосиньо. Твърде безоблачно. Твърде светлосиньо. Капитанът погледна залеза зад килватера и се намръщи. Цветовете отново бяха твърде светли и твърде ярки. Докато оранжевото слънце потъваше зад виолетовите планини Пиндус, смарагдовозелен проблясък бе последван от виолетова светкавица. Капитанът кимна и издаде отсечени заповеди. Веднъж бе виждал небе като това — преди голяма буря.

Помоли се на аллах да е сгрешил. Бе твърде навътре в открито море, за да се връща и ако бе само той, екипажът и товарът, нямаше да се притеснява. Но на борда бе най-младата съпруга на султана — Теадора, и синът й — принц Халил. Бе ги превозил до Тесалия преди няколко месеца и сега ги връщаше вкъщи.

Отпред бе тъмно, нямаше звезди. Отзад залезът бе станал като стена — сиво — обагрено до огнено. Ветровете, които бяха свежи и леки през целия ден, сега духаха на силни пориви от север и запад. Капитан Хасан извика към помощник-капитана:

— Погрижи се всички роби на галерата да получат топла храна и кажи на надзирателя да отключи веригите им, когато бурята ни връхлети. Не искам, ако потънем, душите им да тежат на съвестта ми.

Помощник-капитанът кимна в знак на съгласие.

— Толкова ли е голяма опасността?

— Може би присъствието на султанската съпруга и сина й ме изнервя, но последния път, когато видях такова небе, имаше страшна буря.

— Да, сър! — Помощник-капитанът се отдалечи от мостика, за да изпълни заповедта, а Хасан се обърна и се отправи към коридора, водещ към каютата на кралските пътници. Почука и бе въведен от Айрис. Принцесата и синът й седяха един срещу друг около малка масичка и играеха на „чакал и заек“. Той изчака за позволение да говори.

Теадора го погледна почти веднага и се усмихна.

— Кажете, капитане!

— Очаквам жестока буря довечера, Ваше Височество. Бих предпочел вие и домакинството ви да останете в безопасност в каютите си. Ако желаете топла храна, побързайте. Когато морето се развълнува, готвачът има заповед да затвори камбуза си и да изгаси огньовете.

— Нали ще ме държите в течение, капитане?

— Обезателно, Ваше Височество. От най-голямо значение е вие и принц Халил да бъдете в безопасност.

Тя го освободи с кимване и се върна към играта. Капитан Хасан се поклони, излезе и бързо тръгна из кораба, като проверяваше навсякъде въжетата и отворите. Спря в камбуза и седна. Без официалности готвачът сложи пред него купа димяща яхния от риба с подправки и хляб. След като привърши, той се обърна към готвача.

— Имаш ли всичко необходимо да нахраниш хората, Юсуф?

— Да, сър. Опекох хляба тази сутрин. Има много. Имам сушена риба, телешко и плодове. Мога да правя кафе на спиртната лампа.

Внезапно корабът се наклони и започна да се клати по дължината си. Юсуф се втурна да гаси огньовете, а капитанът скочи на крака и каза мрачно:

— Започва, приятелю. От това, което почувствах, доста ще се поклатим.

 

 

Теадора и робите й тъкмо се хранеха, когато бурята започна. Тя прекоси просторната каюта и погледна през малкото обло прозорче към полумрака навън. Зад тях, през пелените на дъжда, небето все още блестеше слабо от червения залез. Морето сега бе черно, разнообразявано само от бялата пяна на вълните. Теадора потръпна от предчувствие за опасност. След това се овладя и каза:

— Мисля, че ще е по-добре, ако си легнем рано. — Тя разроши косата на сина си. — Времето не е подходящо да разпъваме телескопа, който баща ти изпрати, Халил. Довечера няма да има звезди.

— О, майко, не може ли да остана и да наблюдавам бурята?

— Искаш ли? — Тя бе изненадана, но доволна, че той не се боеше.

— Да! Как искам капитанът да ми разреши да се кача на палубата!

— Дори той да ти разреши, аз няма да се съглася!

— О, майко!

Тя се засмя:

— Но можеш да не си лягаш.

Той се сви доволно на седалката до прозореца, с лице, притиснато до малкото парче стъкло. Тя седна, взе рамката с бродерията и започна да везе пасторална сцена. Робите изнесоха храната и се оттеглиха в малките си каюти. Айрис подреди лампите, които се люлееха несигурно на веригите си. Теадора погледна към Халил и видя, че момчето бе заспало. Кимна към Айрис, която вдигна детето и го сложи в креватчето му.

— Само чиста душа може да спи в такава буря — отбеляза старата жена. — Аз съм ужасена, но предполагам, че ако съдбата ми е да нахраня рибите, няма да мога да я избегна.

Тя тежко се отпусна върху леглото на господарката си и започна внимателно да кърпи една от копринените поли на малката принцеса.

Теадора продължаваше да бродира. Не бе особено успокояващо да знае, че Айрис се страхува колкото нея, но като си спомни последните думи на майка си за разликата между управляващите и всички останали, отново се обърна към вродената си дисциплинираност. Тя бе Теадора Кантакузин, принцеса на Византия. Тя бе Теадора Кантакузин, съпруга на султана. Трябваше да бъде силна в името на малкия си син и на робите си, които бяха не само нейна собственост, но и нейна отговорност.

Когато изведнъж корабът се наклони заплашително, тя инстинктивно погледна към малкото прозорче и за миг с ужас почувства, че сърцето й бе спряло да бие. Имаше толкова много вода, че не бе сигурна дали корабът не е потънал. След това, подобно на клатеща се коркова тапа, той отново се издигна над белите гребени на вълните. Тя възвърна дъха си и усети, че пръстът й пулсира. Погледна го и видя, че се е убола. Яркочервена капка кръв се задържа за миг върху бялото платно, преди да попие в бродерията. Теадора издаде звук на раздразнение и като взе гарафата с прясна вода, капна малко върху петното. Затърка енергично и успя да почисти кръвта. После лапна пръста си и го засмука.

Откри, че трепери, и внезапно осъзна, че не иска да умира. Бе само на двайсет години! Освен онези няколко кратки часа в манастирската градина с принц Мурад, не бе познала друго щастие. А синът й? Той бе само на седем годинки.

Корабът вече се клатеше бясно и Айрис изстена. Лицето й бе придобило болнав, зеленикав цвят и Теадора натика в ръцете й един леген точно навреме. Когато Айрис свърши, Теадора взе легена и забързано излезе от каютата, като съзнателно наруши капитанската заповед. Нямаше, помисли си мрачно, да прекара остатъка от бурята заключена в каюта, воняща на повръщано. Това със сигурност щеше да удължи болестта на Айрис и вероятно да отслаби и нейния развълнуван стомах.

Следвайки коридора, тя успя да достигне изхода. Застанала до люка, изхвърли целия леген навън в бурята, като с удивление наблюдаваше как буйният вятър подхвана медния съд и го задържа, сякаш се чудеше дали му трябва, или не. Само след миг той потъна в кипящото море. Имаше нещо толкова великолепно живо в тази буря, че за момент Теадора застина, ужасът й временно изчезна и тя се засмя на глас към силата и красотата на стихията.

Като се върна в каютата си, откри, че бедната Айрис е заспала на тясната си койка. Теадора отново седна да бродира. Бе работила няколко часа, когато внезапно осъзна, че морето отново е спокойно. Изправи се и протегна схванатите си крайници. На вратата се почука и тя бързо отвори. Отвън чакаше капитанът и изглеждаше много изморен.

— Добре ли сте, Ваше Височество?

— Да, капитан Хасан. Всички сме добре.

— Дойдох да ви предупредя, че бурята още не е свършила.

— Но морето е спокойно като рибарник!

— Да, господарке, така е. Наричаме това окото на бурята — център от спокойствие в средата на водната и въздушна вихрушка. Докато достигнем другия край, нека аллах да ни пази! Моля, останете в каютата си.

— Колко ще продължи това затишие?

— Вероятно половин час.

— Тогава, с ваше позволение, капитане, бих дошла с вас на палубата за няколко минути. Синът ми и прислугата спят, но признавам, че аз съм неспокойна.

— Разбира се, Ваше Височество. Лично ще ви придружа.

Тя тихо затвори вратата и като се хвана за ръката му, излезе на мократа палуба. Тежкият въздух бе неподвижен, изглеждаше, че плават в мастилница. Небето и морето бяха абсолютно черни. След това капитанът посочи напред и в странния полумрак, Теадора успя да види на известно разстояние пред тях водата да се разпенва и кипи.

— Другата страна на бурята, Ваше Височество. Няма изход.

— Великолепно е, капитан Хасан! Ще преживеем ли яростта й?

— Ако аллах пожелае! — отвърна капитанът фаталистично и сви рамене.

Постояха до перилата няколко минути, усетила нетърпението на капитана, Теадора каза:

— Връщам се в каютата.

Когато влезе, тя се наведе и целуна нежно сина си. Толкова дълбоко се бе унесъл, че дори не помръдна. Айрис лежеше по гръб и тихо похъркваше. „Така е по-добре — помисли си Теадора. — Бих поддържала по-лесно спокойствието си, ако никой друг не ме плаши.“

Почувства как корабът започва да се клати, когато достигнаха другия край на бурята. Теадора стоеше притихнала, с плътно стиснати ръце, и тихо се молеше за безопасността на кораба и на всички, които бяха на борда. Никога, откакто бе напуснала „Св. Катерина“, не се бе отдавала толкова дълбоко на молитви.

Внезапно съдът се наклоня рязко и мощен тласък се стовари върху него, като го разтърси до основи. Теадора чу викове. След това малкото прозорче на каютата се пръсна и стъкла и вода се посипаха по пода.

Скочи на крака и застина безпомощно за момент, мокрена от дъждовните и морските струи вода. Айрис се свлече от койката полубудна и се разкрещя:

— Аллах да ни пази! Потъваме! Потъваме!

Теадора се извъртя и дръпна жената да се изправи, като я зашлеви колкото можеше по-силно.

— Тихо, глупава жено! Не потъваме! Бурята строши стъклото и това е всичко.

Над рева на вятъра, дъжда и морето те дочуха неистово чукане по вратата. Принцесата отвори рязко и един моряк падна в стаята.

— Поздрави от капитана, Ваше Височество — задъхано изрече той. — Тук съм, за да проверя за щети. Ще наредя веднага да заковат дъска на прозореца.

— Какъв бе този мощен сблъсък?

Морякът вече бе на крака поколеба се, преди да отговори. След това повдигна рамене и каза:

— Изгубихме главната мачта, господарке, но бурята почти свърши, а и зората е близо. — След това забързано излезе.

— Събуди робите, Айрис, и ги накарай да оправят тази бъркотия, за да могат моряците да извършат ремонта по-бързо. — Обърна се и видя Халил, изправен в леглото, да я гледа с широко отворени очи.

— Потъваме ли, мамо?

— Не, слънцето ми. — Тя се насили да се засмее. — Последният порив на бурята счупи прозореца и хубаво ни изплаши. Това е всичко.

След няколко минути ремонтът на прозореца бе завършен. Останалите парченца стъкло внимателно бяха махнати от рамката и заменени с дъски и перде. Бурята бе утихнала.

Теадора се осмели да излезе на палубата и бе изненадана неприятно от повредите. Главната мачта наистина я нямаше, както и две от другите мачти. Платната, или онова, което бе останало от тях, бяха почти съдрани и се развяваха на вятъра. Бе очевидно, че ще разчитат на гребците, за да се движат. Теадора се зачуди как тези бедни души бяха оцелели през нощта, и реши, че по-късно ще провери дали между тях няма християни, за да откупи свободата им. Откакто бе станала майка, това се бе превърнало в нейна политика — да откупува свободата на всички заробени християни, с които се срещне, и да ги изпраща в Константинопол. Обърна се, когато чу до себе си гласа на капитана.

— Добре ли са хората ви, Ваше Височество?

— Да, благодаря. Бяхме на сухо и топло през по-голямата част от нощта. Как прекара екипажът на кораба?

— Изгубихме четирима гребци, а двама от моите моряци бяха отнесени зад борда. Този проклет надзирател! Простете, принцесо! Бях му заповядал да освободи робите, когато бурята връхлети. Той не се подчинил на заповедите ми и четиримата се удавили на пейките си. Веднага щом оправим тази бъркотия, ще бъде изведен за наказание. Няма да е приятна гледка, господарке. Съветвам ви да слезете долу.

— Ще сляза, капитане, но съм толкова щастлива да посрещна жива този изгрев, че ще остана още малко на палубата.

Капитанът се усмихна радостно.

— Ваше Височество ще ме извини, ако кажа, че сте много смела млада жена. Гордея се, че плавам с вас! — Поруменял от собствената си смелост, той се обърна и забързано се отдалечи.

Теадора се усмихна на себе си. Бе чудесно, че бе далеч от Бурса през последните няколко месеца. Забавлявала се бе много. Светът бе чудесен! Връщането в харема нямаше да е приятно, а и тази постоянна компания на другите две съпруги… Отново в безкрайната скука — нямаше да е лесно.

Тя се вгледа в разноцветната зора, обагряща сиво-сините небеса, и изведнъж осъзна, че изтокът не е там, където трябваше да бъде. Спря един моряк и го запита:

— Много ли сме се отклонили от курса?

— Да, Ваше Височество. В момента сме на юг от мястото, където трябваше да бъдем. Но капитанът ще оправи това доста бързо.

Тя му благодари и се върна в каютата си. Айрис правеше кафе на спиртната лампа, а готвачът бе изпратил малки кошнички със сушени плодове, парче затоплен хляб и малко сирене. Халил, станал и вече облечен, си взе шепа плодове и излезе.

— Капитанът ми предложи да гледам, докато оправят нещата горе — каза той възбудено. Теадора му разреши да се качи и даде знак на телохранителя му да отиде с него.

— Твърде съм уморена, за да ям — каза тя на Айрис. — Прекарах по-голямата част от нощта в молитви. Сега ще се опитам да поспя. Събуди ме следобед.

Когато отпусна глава на възглавницата, вече бе почти заспала.

Събуди я слънцето. Лежеше в чудния свят на полусънието, приспивана от нежното клатушкане на кораба. Бе сама, лъч слънчева светлина проникваше през набързо поставените дъски. Когато започна да възприема по-добре заобикалящата я среда, чу странни звуци над себе си.

Подсвирване. Пляс! Стон. Подсвирване. Пляс! Стон.

Внезапно, напълно будна, тя осъзна, че това трябва да е наказанието на надзирателя, а малкият й син е горе, на палубата.

Тя се втурна към вратата. Стигна палубата и спря замръзнала на входа. Нещастният надзирател бе вързан за остатъка от мачтата. В този момент той бе изпаднал в милостиво безсъзнание, а гърбът му представляваше кървава каша. Бичът все още се издигаше и спускаше и за ужас на Теадора синът й стоеше до капитана гордо изправен и броеше ударите:

— Трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет…

Най-младата съпруга на султана премаля. Хвана се за рамката на вратата и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Не бе искала Халил да гледа това. Все още бе дете, но въпреки това не изглеждаше натъжен.

— Четирийсет и три, четирийсет и четири, четирийсет и пет.

Теадора откри, че не може да движи краката си. Огледа палубата. Целият екипаж и някои от робите на галерата бяха там. Всички стояха и гледаха мълчаливо.

— Четирийсет и девет, петдесет.

Бичът от носорожка кожа бе захвърлен на палубата и надзирателят — свален от мачтата. В раните му втриха сол. Това предизвика слаб стон и Теадора се учуди, че мъжът бе още жив и има сили да изстене. Всички започнаха да се връщат към задълженията си, а Теадора успя да проговори:

— Капитане, моля последвайте ме незабавно! — Тя се обърна и влезе в каютата си, тъй като не искаше да го притеснява пред хората му.

— Мадам?

Тя се обърна ядосано.

— Как можахте да позволите на едно дете да гледа такава жестокост, при това да участва в нея? Принцът е само на седем години!

— Моля ви, Ваше Височество, изслушайте ме. Вероятно не знаете, но този кораб, който се казва „Принц Халил“, принадлежи на сина ви. Подарък от баща му. Всички ние на борда сме негови слуги. Исках да го изпратя долу, преди наказанието да започне, но принцът каза, че като собственик на този съд било негово задължение да раздава справедливост. Надзирателят служеше на него, а и робите, които се удавиха, бяха негови. Драконът, който ви пази, одобри това. Ваше Височество, макар да е само на седем години, синът ви е отоманец от главата до петите. По закон той е мой господар. Не можех да му откажа.

— Защо не сте ме информирали, че корабът е на сина ми?

— Мадам! — възкликна смаяният капитан. — Тъй като детето знаеше, предположих, че и вие знаете. Едва сега разбирам, че не е така.

Теадора поклати безпомощно глава, но преди да може да каже още нещо, от палубата се чу вик:

— Пирати!

Капитан Хасан пребледня и се втурна навън, като едва не събори влизащата Айрис. Робинята бе оцъклила очи от страх.

— Господарке! Пирати! Не можем да им избягаме! Аллах, имай милост!

— Бързо! — заповяда Теадора. — Донеси най-скъпите ми рокли. Златният брокат ще свърши работа. Най-красивите ми бижута! Баба! — провикна се тя към току-що влязлата чернокожа робиня. — Побързай! Вземи принца и го облечи по същия начин!

Няколко минути по-късно Теадора се появи на палубата — точно навреме, за да види пиратския кораб да се прилепя към осакатения кралски съд. От такелажа му увиснаха някои от най-зловещо изглеждащите мъже, които Теадора бе виждала някога. „Бог да ни е на помощ!“ — помисли си тя, но остана гордо изправена.

Младата съпруга на султана представляваше величествена гледка в тежкия кафтан от златен брокат, великолепната огърлица от едро шлифовани рубини и обеците от червено злато и рубини. Носеше няколко пръстена: с рубин, тюркоаз и розов диамант на лявата ръка и син диамант и сапфир на дясната. Косата й бе покрита с дълъг фин воал на сребърни и златни ивици. По-малък воал бе преметнат през лицето й.

Принц Халил бе също толкова величествен в раирани панталони от бяла коприна и сребърен брокат, подходящо дълго отворено палто и бяла копринена риза. Носеше малък тюрбан от сребротъкан плат с пауново перо, изникващо от голямо тигрово око. Стоеше до майка си с ръка върху златния ятаган, подарък от брат му — Мурад. Отоманската кралска двойка бе заобиколена от робите си, Айрис и половин дузина млади чернокожи евнуси-бойци.

Заради кралските си пътници и поради жалкото състояние на кораба, капитан Хасан се предаде незабавно — за явно недоволство на пиратския екипаж, който бе готов за бой.

Капитанът на пиратите се отличаваше ясно сред хората си. Бе висок, рус гигант с къса, тъмноруса брада. Носеше бели панталони, препасани с черна коприна. Голите му гърди бяха покрити с къдрави руси косъмчета. Имаше бронзов тен и държеше красив златен ятаган. Бе обут с ботуши от мека кожа, високи до коленете и със златни орнаменти.

По негова заповед капитан Хасан и тримата му помощници бяха наредени в редица и заставени да коленичат. Той даде знак и четирима пирати пристъпиха напред, бързо удушиха нещастните си пленници и ги изхвърлиха зад борда.

Корабът бе мъртвешки тих. Русият гигант се обърна бавно и огледа събрания екипаж на „Принц Халил“.

— Аз съм Александър Велики! — прокънтя гласът му. — Отиваме във Фокея. Предлагам ви честен избор. Присъединете се към мен или умрете като капитана си и неговите помощници.

— Идваме с теб! — извикаха в един глас отоманските моряци.

Александър Велики се обърна към Теадора и сина й. На момента чернокожите евнуси се сгъстиха и заеха отбранителна позиция около принца и майка му.

— Не! — заповяда им тя.

Те отстъпиха, за да може пиратският капитан свободно да стигне до нея. Той се приближи и за миг двамата останаха притихнали, втренчени един в друг. Тя забеляза, че очите му имаха цвят на прекрасен аквамарин — ярко синьо-зелено.

Той се пресегна и докосна с пръст рубинената огърлица. След това я скъса. През цялото време сините му очи не се откъснаха от нейните. После внезапно разкъса воала на лицето й, но тя не трепна. Захвърли огърлицата на палубата и каза:

— Един поглед върху лицето ти, изключителна моя, е достатъчен, за да накара бижутата да загубят стойността си. Цялата ли си толкова красива? — Ръката му се насочи към високата яка на брокатената й роба, но тогава тя заговори.

— Аз съм принцеса Теадора от Бурса, съпруга на султан Орхан, сестра на императора и императрицата на Византия. Детето е мой и на султана син — принц Халил. Ако не ни сторите нищо лошо, може да ви донесем огромно богатство. Но ако продължавате с дръзките си действия — тя погледна първо към огърлицата на палубата, а после към ръката, която все още държеше робата й, — лесно бихте завършили дните си като бедняк.

Очите му се плъзнаха очаровано по нея и изглеждаше, че претегля думите й.

— Колко жалко, че оценявам толкова високо златото, красавице! Би трябвало да си доставя удоволствие да те обуча как да бъдеш истинска жена.

Той се засмя отново, тъй като лицето й се обля в руменина.

— Трябва да ви прехвърля на моя кораб, като вие и свитата ви ще бъдете в безопасност. Довечера ще бъдем във Фокея и ще ви настаня в моя дворец, докато бъде платен откупът ви. — Голямата му ръка се премести и обхвана брадичката й. Той поклати глава и въздъхна: — Стойте забулена, мадам, или може да съжаля за практичната си природа. Чувствам, че вече ставам безразсъден.

Обърна се рязко и започна да крещи заповеди. „Принц Халил“ щеше да бъде откаран във Фокея от фиктивен екипаж, където щеше да бъде ремонтиран и присъединен към пиратската флота. Екипажът и гребците щяха да бъдат пръснати по други кораби веднага щом пристигнат в пристанището. Теадора и свитата й бяха качени на пиратския съд и отведени в капитанската каюта, където щяха да останат до края на пътуването. Все още изтощена от предишната нощ, Теадора се настани на капитанското легло заедно с Халил. Айрис пазеше на вратата, докато принцесата и синът й спяха.

В късния следобед достигнаха пиратския град Фокея и Александър изпрати да докарат баржа, която да превози пленниците до двореца му. Седнала сред кадифените и копринените възглавници на луксозния съд заедно с похитителя си, Теадора научи, че той е най-младия от синовете на гръцки благородник и поради това е принуден да търси сам своя път в живота. От малък обичал морето и в него открил онова, което се оказало най-доходоносно.

Жена му, любима от детинство, била мъртва. Не се бил женил отново, но поддържал харем някъде на изток. Увери Теадора, че няма да бъде затворена в уединение, а ще скита на воля в имението му, ако му даде дума да не се опитва да избяга. Тя се закле. Ако бе сама, нямаше да се примири толкова лесно, но трябваше да мисли и за Халил и Айрис.

Сякаш разбрал мислите й, той наклони глава към сина й.

— Радвам се, че са с теб, красавице. Твърде си красива, за да бъдеш затворена.

— И мисли ли четеш, пирате?

— Понякога. — След това добави по-тихо: — Твърде си красива, за да принадлежиш на някакъв старец. Ако имаше някой похотлив мъж между краката си, може би щеше да прогониш тъгата от очите си.

Тя поаленя и каза тихо и ядосано:

— Самозабравяте се, пирате!

Аквамариновите очи се усмихнаха на гнева й и той я подигра:

— Потеклото ми е почти толкова добро, колкото вашето, принцесо! Да бъдеш най-младият син на гръцки благородник, със сигурност е същото, като да бъдеш най-младата дъщеря на гръцки завоевател.

Ръката й се стрелна и остави отпечатъка си върху бузата му. Преди да успее да го удари отново, той я хвана за китката и я задържа здраво. За щастие, Айрис и Халил бяха твърде погълнати от гледката на оживеното пиратско пристанище, за да бъдат свидетели на размяната на любезности между Теадора и Александър.

Пиратът бавно обърна ръката на Теадора с дланта нагоре и впил поглед в нейния, положи изпепеляваща целувка в средата на меката плът.

— Мадам! — Гласът му бе заплашително тих. — Още не сте заложница. Друг би се побоял да вземе нещо, принадлежащо на султана, но не и аз. Кой ще разбере, ако го направя?

Целувката бе изпратила почти изгаряща болка по тялото й. Пребледняла от изненада, Теадора прошепна с треперещ глас:

— Няма да се осмелиш!

Той й се усмихна бавно и подигравателно.

— Идеята започва да ме изкушава, красавице.

Баржата се доближи до мраморния кей и Александър скочи от нея, за да помогне да я вържат за пристана. Добре обучени роби се появиха, за да свалят Теадора и свитата й от лодката и да ги заведат в жилището им. Кралската свита имаше три просторни стаи със собствена баня и терасирана градина, гледаща на запад, над синьото море. Чаровна робиня показа на Теадора гардероб с дрехите й, донесени от кораба. Халил и Айрис откриха, че техните вещи също са пренесени.

— Господарят не краде от гостите си — каза робинята надуто, но Теадора преглътна желанието да се засмее.

Този ден повече не видяха Александър. Бе им поднесена добре сготвена храна и чудесно вино. След премеждието с бурята всички потърсиха рано леглата си.

През нощта Теадора се събуди и откри Александър надвесен над нея. На лунната светлина, струяща през прозореца, тя видя желанието върху лицето му. Раздвижи се, за да отмести голото си тяло от погледа му, и потрепери, когато той каза:

— Знам, че си будна, красавице.

— Върви си! — прошепна тя гневно, но не се осмели да се обърне и да го погледне. — Ако някой разбере, че си тук, смяташ ли, че султанът ще плати, за да ме откупи.

— Забравяш, че това е моят дом, красавице.

— Дори твоят дом си има шпиони — отвърна тя. — Върви си!

— Ако това ще те убеди напълно, влязох в стаята ти през един рядко използван вътрешен вход, чието съществуване е известно само на мен. Освен това синът ти спи като младенец, а робинята ти изпи чаша вино, в което имаше приспивателно.

— Ти се осмели!? — Тя не можеше да повярва.

— Самото ти съществуване е риск. Ела, красавице, не ми обръщай гръб. — Той се пресегна и я обърна с лице към себе си. — Исусе Христе! — Гласът му бе изпълнен със страхопочитание. — Тялото е по-силен съперник от лицето!

Тя се отдръпна от него.

— Можеш да ме изнасилиш — каза тихо, — макар че не мога да се надявам да те отблъсна, по-късно ще намеря начин да се самоубия. Кълна се, Александре!

— Не, красавице, не! — възрази той и я придърпа в обятията си. — Не ми говори такива глупости. — Ръката му смело и уверено започна да се движи по тялото й и я накара да потрепери със смесица от ужас и открито желание. — Няма да те насилвам, тъй като си моя гостенка. Но, ах, тези гърди ще са много натъжени, ако тази нощ не бъдат любени. — Колкото можеше по-нежно, той погали меките гърди. Кораловите й зърна щръкнаха и един стон се изтръгна от гърлото й. — Ах, красавице, и ти го искаш колкото мен. Защо се съпротивляваш?

— Моля те! — Тя отблъсна ръката му. — Каза, че няма да ме насилваш, защото съм твоя гостенка. Честта ти го забранява, нали? Помисли тогава за моята чест, Александре. Защото, макар че съм жена, аз също имам чест. Аз съм съпруга на Орхан и майка на сина му. Не обичам съпруга си и няма да отрека, че тялото ми копнее за ласките на млад мъж. Но докато съпругът ми е жив, това няма да стане! Виждате, пиратски капитане, че аз също имам чест, с която трябва да се съобразявам. Дори ако никой, освен нас, не знае, ще чувствам честта си опетнена. Разбираш ли?

Той се усмихна печално.

— Бях чувал, че Йоан Кантакузин има много образована дъщеря. Разсъждаваш като гъркиня, красавице. Много добре! Засега съм победен и тази нощ ще те оставя на спокойствие. Но не мога да обещая, че винаги ще е така. Първичните ми инстинкти може да надделеят. Въпреки това обаче, преди да тръгна, ще си поискам едно малко отмъщение, тъй като не съм сигурен, че ще успея да потуша огъня, който запали в мен.

И преди да разбере намерението му, той я стисна здраво в обятията си. Телата им се прилепиха от гърдите до бедрата. Изтегнаха се на леглото и тя почувства мекотата на косъмчетата по гърдите му, които гъделичкаха голите й гърди, и твърдия член между треперещите си бедра. Устните му плениха нейните в изгаряща целувка, а езикът му се стрелкаше в устата й със страст, която я докара почти до припадък. Искаше да му се отдаде. Искаше твърдостта му дълбоко в нея!

Той я пусна, усмихна се и стана.

— Дано ти и честта ти се наслаждавате на престоя в дома ми, Теадора, съпруга на Орхан — каза той подигравателно.

Замръзнала от ужас, тя го изгледа да изчезва зад едно пано. Чак когато се убеди, че е заминал, се разплака. Бе й припомнил нещо, което бе успяла да скрие в себе си през всичките тези години. Бе й припомнил, че е млада жена. Със същите изгарящи желания, които имаха всички млади жени.

Нямаше как да утоли сексуалния си глад. Ласките на съпруга й я отвращаваха, а споменът за Мурад гореше дълбоко в сърцето й. Почти съжали, че е отпратила Александър. Тялото й се чувстваше чудесно до неговото и тя бе усетила, че е прекрасен любовник. Беше ли прав?

Кой знае, наистина? Би ли могла да живее с вината си, ако беше позволила тази любовна връзка? Теадора ронеше горчиви сълзи, тъй като единственото нещо, което се очертаваше пред нея, бе едно безкрайно бъдеще без любов.