Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adora, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 64 гласа)
Сканиране
ganinka (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Az (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013 г.)

Издание:

Бъртрис Смол. Адора

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1999

Редактор: Мария Дъбравова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954-19-0049-6


Пролог
Константинопол
1341 — 1346 год.

Бе ранно утро и мъглата се разстилаше над неподвижните води на Златния рог като разкъсано сиво покривало. Градът на Константин спеше, без да подозира, че императорът е мъртъв.

Една самотна сянка, необезпокоявана от стражите, напусна императорския дворец и прекоси огромния парк зад Сената. Мъжът, който вървеше така устремено към двореца Мангана, бе Йоан Кантакузин, действителен владетел на разпадащата се Византийска империя през последните тринайсет години. Някъде зад него Андроник III лежеше на погребалната си носилка.

Очарователният Андроник бе по невнимание отговорен за убийството на по-младия си брат и за последвалата преждевременна смърт на собствения си баща. Той бе принуден да свали от власт гневливия си дядо, Андроник II. Старецът се бе заклел да го убие. За да стане император, Андроник бе изцяло подпомаган от своя много добър приятел Йоан Кантакузин, един от най-бляскавите византийски умове.

Но Андроник III, веднъж задоволил сърдечното си желание, откри, че повече го интересуват ловуването, фестивалите и красивите жени, отколкото състоянието на страната. Неприятните задачи, свързани с него, той остави на своя доверен приятел, канцлера Йоан Кантакузин, който пипаше здраво. Управлението вървеше гладко. Всяко желание на императора бе удовлетворявано.

Майката на императора, Ксения-Мария, и жена му, Анна Савойска, не вярваха на Йоан Кантакузин. Знаеха, че канцлерът е амбициозен. Андроник обаче отказваше да отпрати приятеля, който му бе служил толкова добре.

Сега обаче Андроник бе мъртъв, а неговият наследник бе едва единайсетгодишен. Императорското семейство възтържествува над Кантакузин, като в предсмъртния час на Андроник получи подписа му, определящ императрицата за единствен регент на момчето. Щеше да има гражданска война. Йоан Кантакузин нямаше намерение да остави отмъстителната италианка и нейните свещеници да управляват империята.

Преди всичко обаче Йоан трябваше да изведе собственото си семейство в безопасност. Императрицата нямаше да се спре пред убийство. Но тогава, усмихна се Йоан, той също нямаше да се спре.

По-големият му син, петнайсетгодишният Йоан, щеше да остане с него. Шестгодишният Матей можеше да бъде заведен в храма на манастира до църквата „Св. Андрей“, близо до портала на Пегей. Втората му жена, Зое, дъщерите и племенницата му щяха да отидат в манастири. Йоан се надяваше, че набожната Ана не би осквернила божия храм.

Първата му жена, Мария от Бурса, бе починала, преди най-голямата им дъщеря да навърши три години, а малкият Йоан — пет. Скърбя за нея в продължение на една година, след което се ожени за една гръцка принцеса — Зое Македонска. След десет месеца се роди осемгодишната сега Елена. Осемнайсет месеца след това се появи по-малкият му син, а две години по-късно — и най-малката му дъщеря — Теадора, сега на четири години и половина. Бе имал и синове близнаци, починали при епидемия една година след раждането си. Зое отново носеше дете в утробата си.

Влизайки в двореца Мангана, той забърза към покоите си, където бе посрещнат от прислужника си Лео.

— Мъртъв ли е, господарю?

— Да — отговори Йоан. — Умря преди малко. Заведи Матей в „Св. Андрей“ — незабавно. Аз ще събудя жена си и момичетата. — Той забърза към женските покои, като стряскаше пазачите евнуси, дремещи до вратата.

— Кажи сбогом на Матей, скъпа — каза той на Зое. — Лео ще го отведе веднага в „Св. Андрей“.

Не бе време за обстойни обяснения. Той отиде до спалнята, където спяха София и Евдокия, и леко ги разтърси да се събудят.

— Обличайте се! Императорът е мъртъв. За по-сигурно заминавате за „Св. Мария“ в Бланкерне.

София се протегна бавно и нощницата й се плъзна по тялото й, като разкри закръглената й, златиста гръд. Момичето отметна назад лъскавата си черна коса и нацупи червените си устни. С всеки изминал ден тя заприличваше все повече на майка си. Ако не успееше да я омъжи в скоро време, най-доброто място за нея щеше да остане манастирът.

— О, татко! Защо трябва да ходим в манастир? Толкова красиви войници ще има наоколо, ако избухне гражданска война!

Не й отговори, но и не пропусна да забележи похотливото пламъче в очите й.

— Имате пет минути — каза твърдо и се отправи бързо към спалнята на другите си дъщери. Там спря, за да си позволи удоволствието да погледа двете си по-малки дъщери, докато спят. Със златистата си коса и небесносини очи, красивата Елена приличаше толкова много на Зое. По всяка вероятност тя щеше да се омъжи за сина на Андроник, който беше и негов наследник.

Малката Теадора спеше с палец в уста, нежните форми на непорочното й младо телце прозираха под тънката памучна завивка. Тя бе неговата мистерия — често се бе учудвал, че от всичките му деца точно тя бе наследила неговия бърз, интуитивен ум.

Макар че бе още почти бебе, Теадора изглеждаше много по-голяма. Имаше меките черти на майка си, щеше да стане необикновено красива. Кожата й бе с цвета на сметана, бузите й — леко обагрени в прасковенорозово. Косата й бе тъмна, с цвят на лакирано дърво, и блестеше като злато. Изключително дълги златисти кичури скриваха възхитителните очи на Теадора — очи, които променяха цвета си от аметистово до тъмновиолетово. Изведнъж Йоан се стресна — очите й бяха отворени и го наблюдаваха.

— Какво има, татко?

Той й се усмихна.

— Нищо страшно, миличко. Императорът почина и ти, Елена и майка ти ще отидете за известно време в манастира „Св. Варвара“.

— Ще има ли война, татко? — Тя отново го стресна с въпроса си и той се изненада от отговора си:

— Да, Теадора. Императрицата получи подписа му в предсмъртния му час. Тя остава единствен регент.

Детето кимна.

— Ще събудя Елена, тате. Имаме ли достатъчно време?

— Само да се облечете — отвърна и напусна стаята, учудено клатейки глава колко бързо най-малката му дъщеря бе схванала положението. Защо не беше момче!

Теадора Кантакузина се надигна от леглото. Спокойно напълни един леген с вода и изми лицето и ръцете си. Облече непретенциозна зелена туника върху нощницата и нахлу мокрите си крачета в чифт обувки за разходка. След като напълни отново легена с чиста вода, тя разгъна една розова туника и извади още един чифт обувки.

— Елена! — извика тя. — Елена, събуди се!

Елена отвори красивите си сини очи и раздразнено погледна малката си сестра.

— Още не е съмнало, хлапе! Защо ме будиш?

— Императорът е мъртъв. Заминаваме с майка за манастира „Св. Варвара“. Обличай се или ще те оставим Ксения-Мария да те отведе в стаята си за мъчения.

Елена се изхлузи от леглото.

— Къде отиваш? — извика тя.

— Да намеря майка. По-добре ще е да побързаш, Елена.

Теадора намери майка си пред двореца — тя тъкмо пожелаваше сбогом на Матей. С братчето си нямаха и две години разлика и винаги бяха заедно. Сега се притиснаха един към друг и Матей прошепна:

— Страх ме е, Теа. Какво ще стане с нас?

— Нищо — успокои го тя. Господи, той бе толкова нежно дете. — За по-безопасно татко ни предава на църквата. Скоро отново ще бъдем заедно. Освен това и на теб ще ти е добре — ще си починеш от толкова жени.

Той й повярва и след като я прегърна, се обърна към майка им. Целуна я, възседна коня и тръгна наперено, плътно следван от Лео.

Следващите, които трябваше да заминат, бяха Евдокия и София, придружавани — за тяхна радост — от отряд стражи от имението на Кантакузин. Момичетата се кикотеха и нарочно се блъскаха в младите войници, отърквайки гърди в ръцете и гърбовете им. Зое им се скара. Те я погледнаха намръщено, но се подчиниха. Тя бе твърде добра за мащеха — доста либерална — и момичетата го оценяваха.

Йоан Кантакузин щеше да придружава съпругата си и двете си по-малки дъщери. Той предвидливо бе пръснал семейството си в различни посоки, за да затрудни установяването на местонахождението им. Манастирът на Матей бе до портала на Пегей, в западната част на града. Зое с малките щеше да е в „Св. Варвара“, на брега на река Ликус, извън старата стена на Константинопол, близо до петата военна порта.

Йоан помогна на бременната си жена да се настани в носилката до Елена и Теадора. Почти се бе съмнало и ярки цветове се процеждаха през сивите, позлатени от лъчите на слънцето облаци и обагряха водите на Златния рог.

— Това е най-красивият град на света — въздъхна Теадора. — Не бих живяла никъде другаде.

Зое се усмихна на дъщеря си.

— Може да ти се наложи, Теа, ако някой ден се омъжиш за принц, чийто дом е на друго място. Тогава ще трябва да си тръгнеш оттук.

— По-скоро бих умряла! — заяви разпалено детето.

Зое отново се усмихна. Теадора може и да имаше блестящия ум на баща си, но все пак си бе жена. Рано или късно щеше да се научи да приема съдбата си. Един ден щеше да срещне мъжа на живота си и тогава, помисли Зое, градът щеше да значи твърде малко за нея.

Минаха покрай манастира „Св. Теодосия“ и макар че все още не бяха напуснали града, пейзажът стана по-изискан поради комфортните вили, построени сред красиво оформени градини. Пресякоха моста над река Ликус и напуснаха Триумфално шосе, за да поемат по непавиран, черен път. След около миля, друг завой надясно ги изведе пред огромните бронзови врати, вградени в боядисаните в бяло зидове на манастира „Св. Варвара“. С влизането си бяха посрещнати от преподобната майка Тамара. Йоан Кантакузин коленичи и целуна пръстена върху протегнатата към него тънка аристократична ръка.

— Моля за убежище за съпругата ми, дъщерите и неродения ми син — каза официално той.

— Ще го имате, господарю мой — отвърна високата жена, която го гледаше сурово.

Той стана и след като помогна на Зое да слезе от носилката, я представи на монахинята. При вида на децата, лицето на майка Тамара омекна.

— Дъщерите ми — принцеса Елена и принцеса Теадора — каза тихо Йоан.

Така, помисли си монахинята. Така и ще бъде. Е, семейството му имаше право на тези титли, но рядко ги употребяваше.

Йоан Кантакузин отведе жена си настрана и поговори известно време тихо с нея, след което нежно я целуна. После се обърна към дъщерите си.

— Щом съм принцеса — каза Елена, — значи трябва да се омъжа за принц. Нали, татко?

— Принцеса си, но желанието ми е да те направя императрица някой ден.

Сините очи на Елена се разшириха.

— А Теа също ли ще бъде императрица?

— Засега не съм й избрал съпруг.

Елена стрелна сестра си с тържествуващ поглед.

— Защо не я омъжиш за Великия турчин? Може би той харесва виолетови очи.

— Никога не бих се омъжила за тоя неверник! — възкликна Теадора. — А татко не би направил нищо, което би ме накарало да се чувствам нещастна.

— Ако татко каже, ще трябва да се омъжиш за него. — Елена бе непоносимо самодоволна. — И тогава ще трябва да напуснеш града! Завинаги!

— Ако се омъжа за онзи старец — каза Теадора, — ще гледам как ще поведе армиите си, за да превземе този град. Тогава не ти, а аз ще бъда императрица.

— Елена, Теадора! — скара им се Зое нежно, а Йоан Кантакузин се разсмя сърдечно.

— Ей, пиленце, ти наистина е трябвало да се родиш момче. Какъв плам! Какъв дух! Какъв логичен ум! Ще ти намеря най-добрата партия, обещавам ти!

Наведе се, за да целуне дъщерите си, след което мина обратно през портата, възседна коня си и като махна за сбогом, потегли, уверен, че семейството му е в безопасност. Сега вече можеше да започне битката за византийския трон.

Нямаше да бъде лесна война, тъй като византийският народ бе разкъсван от чувства за вярност. И двете фамилии — Кантакузин и Палеолог — бяха стари и уважавани. Кого трябваше да подкрепи народът — сина на последния си император или човека, който от години на практика ръководеше империята? Освен това съществуваше и подозрението, че Ана Савойска има намерение да върне Византия към омразния Рим.

Йоан Кантакузин и най-големият му син напуснаха града, за да поведат войските си срещу младия Йоан Палеолог. Нито една от воюващите страни не би причинила вреда на любимия си Константинопол. Войната щеше да се води извън столицата.

Макар че предпочиташе дипломатичността пред войната, Кантакузин нямаше избор. Двете вдовстващи императрици искаха смъртта му и уж бързата победа се превърна в неколкогодишна война, в която нелоялните византийци се присъединяваха ту към едната, ту към другата страна. Накрая Йоан Кантакузин потърси помощ от отоманските турци, владеещи отсрещния бряг на Мраморно море. Макар че наемните войни се биеха добре, Кантакузин никога не знаеше колко от тях би загубил, ако някой им предложеше повече. Нуждаеше се от армия, на която да може да разчита.

Султан Орхан вече бе получил зов за помощ от страна на Палеолог. За зла участ, той бе предложил само пари, а султанът знаеше, че имперската хазна е празна. Йоан Кантакузин предлагаше злато, което действително притежаваше, гората на Цимпе на полуостров Галиполия и малката си дъщеря Теадора. Ако Орхан приемеше предложението, щеше да получи първото си владение в Европа — и то без да пролее и капка кръв. Бе прекалено изкушаващо, за да може да откаже. Султанът прие. Шест хиляди от най-добрите му войни бяха изпратени на Йоан Кантакузин и заедно с византийските, те завзеха градовете по брега на Черно море, плячкосаха Тракия и сериозно заплашиха Адрианопол. Не след дълго започнаха да обсаждат Константинопол, където младият император бе избягал.

В безопасност зад стените на манастира „Св. Варвара“, Теадора не подозираше за предстоящия си брак с мъж, петдесет години по-стар от нея. Но майка й знаеше. Зое страдаше, защото прелестното й дете щеше да бъде принесено в жертва. Но такава бе съдбата на всички принцеси. Те имаха стойност единствено в брачната търговия. Всъщност Зое мислеше, че султанът е помогнал на Йоан, само защото желае Теадора. Зое бе набожна жена, а църквата поддържаше мълвата за греховния живот на неверника. На нея като майка дори не й хрумна мисълта, че онова, към което султанът се стремеше в действителност, бе гората на Цимпе.

Елена бе тази, която злобно съобщи новината на по-малката си сестра. Четири години по-голяма от Теадора, със златистите си коси и прекрасните си сини очи, тя бе красива като ангел. Но не бе ангел по душа — бе себелюбива, горделива и жестока. Нежната Зое нямаше влияние върху нея.

Един ден, докато майка Тамара бе оставила момичетата сами, за да упражняват някаква нова бродерия, Елена промълви:

— Избрали са ти съпруг, сестро! — След това, без да дочака Теадора да запита кого, продължи: — Ще бъдеш трета жена на оня дърт неверник. Ще прекараш остатъка от дните си заключена в харем, докато аз управлявам във Византия.

— Лъжеш! — обвини я Теадора. Елена се изкиска.

— Не, не лъжа. Питай майка — напоследък плаче доста често заради това. Татко се нуждае от войници, на които може да разчита, и те е предложил като размяна. Разбрах, че турците обичали малки деца в леглата си. Дори момченца. Те… — Елена снижи гласа си, докато описваше някаква изключително гадна перверзия.

Теадора пребледня и бавно се свлече в несвяст на пода. Елена я наблюдава любопитно известно време, след което извика за помощ. Когато майка й я разпита, тя любезно отговори, че няма никаква представа защо е припаднала сестра й — лъжа, която бе бързо разкрита, когато Теадора дойде в съзнание.

Зое рядко прилагаше физически наказания на децата си, но този път ядосано плесна няколко пъти самодоволното лице на Елена.

— Изведете я оттук — нареди тя на слугите. — Махнете я, преди да съм я пребила до смърт. — След това Зое взе малката си дъщеря в нежните си ръце. — Ела, мъничка моя. Ела, любима. Не е толкова лошо.

Теадора изхлипа.

— Елена каза, че султанът обичал малки момиченца. Каза, че щял да ме нарани. Че когато мъж обича жена, нея я боли, а малките момиченца ги боли още повече. Аз още не съм жена, майко! Със сигурност ще умра!

— Сестра ти нарочно е постъпила жестоко, а освен това е и зле информирана, Теадора. Да, ти трябва да се омъжиш за султана. Баща ти се нуждаеше от помощта на Орхан, а ти още не беше сгодена. Дълг на всяка принцеса е да служи на семейството си, като сключи изгоден брак. Защо тогава е жена? Както и да е — няма да отидеш да живееш в дома на султана преди първия си цикъл. Баща ти е уредил въпроса. Ако имаш късмет, дотогава Орхан ще умре и ще се върнеш вкъщи, за да сключиш добър, християнски брак. Дотогава ще живееш в собствен дом, зад стените на манастира „Св. Катерина“ в Бурса. Присъствието ти там ще гарантира на баща ти отоманската помощ.

Детето подсмръкна и се притисна към майка си.

— Не искам да отивам. Моля те, не ме карай да ходя, мамо! По-скоро бих останала тук, в „Св. Варвара“, като монахиня.

— Дете мое! — Стресната, Теадора вдигна поглед към шокираното лице на майка си. — Нищо от това, което казах ли не чу? — възкликна Зое. — Ти си Теадора Кантакузина, принцеса на Византия. Длъжна си да помогнеш на семейството си. Никога не трябва да забравяш това, дъще. Невинаги е приятно да го изпълняваш, но този дълг ни отделя от простолюдието, което живее, само за да задоволява елементарните си желания. Никога не трябва да пренебрегваш дълга си, моя най-любима.

— Кога трябва да замина? — прошепна детето.

— Баща ти сега обсажда града. Когато го превземе, ще помислим.

Но Константинопол не бе превзет лесно. Стените откъм сушата — двайсет и пет стъпки дебели — се извисяваха на три нива зад ров с дълбочина двайсет и две стъпки и ширина — шейсет. По принцип празен, по време на обсада ровът се пълнеше с вода от система тръби. Първата стена бе ниска и служеше за щит на стрелците. Следващата стена се издигаше двайсет и седем стъпки над второто ниво и прикриваше още отряди. След това се издигаше третата и най-здрава крепостна стена. В кулите, някои седемдесет стъпки високи, имаше стрелци, гръцки огнемети и метателни съоръжения. Откъм морския бряг Константинопол бе защитен от единна стена с разположени на равно разстояние кули, които обхващаха всеки от седемте пристана. През залива Златния рог минаваше дебела верига, която пречеше на противниците да изплуват нагоре по него. От двете му страни градчетата Галата и Пера бяха също добре укрепени.

Градът бе под обсада една година. И една година портите му останаха затворени за Йоан Кантакузин. Армията му на сушата около града и султанската флота, закотвена в пристанищата, започнаха да дават жертви. Храната и другите припаси се стопяваха. Войските на Кантакузин откриха началото на един от основните градски водопроводи и го отклониха, така че притокът на вода в Константинопол бе отрязан.

Тогава избухна чумата. Момиченцето, което Зое Кантакузина бе родила в храма, почина. Обезумял, че може да загуби Теадора, а така и помощта на султана, Йоан Кантакузин организира бягството на жена си и двете най-малки дъщери от града.

В манастира „Св. Варвара“ само двама души знаеха за заминаването — преподобната майка Тамара и дребната монахиня, която пазеше портала. Избраната нощ бе през периода на лунното затъмнение. По щастливо съвпадение имаше и буря. Облечени според изискванията на обителта, която ги бе приютила, Зое и дъщерите й се измъкнаха навън в тъмнината и поеха към петата военна порта. Сърцето на Зое биеше бясно и ръката, държаща фенера, с който осветяваше пътя им трепереше неконтролируемо. Бе свикнала да е заобиколена от роби. Никога не бе вървяла през града и то без придружител. Бе най-великото преживяване в целия й живот и макар да се страхуваше, тя вървеше непоколебимо, борейки се с ужаса си.

Вятърът усукваше грубите им тъмни поли. Големи, тежки дъждовни капки започнаха да падат върху им. Елена изстена, но строго й казаха да пази тишина. Навела глава, Теадора вървеше твърдо напред. Месеците, през които баща й бе обсаждал града, бяха за нея блажен отдих. В края на това пътуване я очакваше годеникът й — султанът. Теадора се ужасяваше от него. Независимо от майчините уверения, тя не можеше да се отърси от злите думи на Елена. Бе изплашена, но не го показа. Не искаше да достави удоволствие на сестра си и още повече да огорчи майка си.

Кулата на петия военен портал се извиси пред тях и Зое затършува из дрехите си за пропуска. Бе подписан от приятелски настроения към Йоан Кантакузин византийския генерал вътре, в града. Зое провери дали лицата на момичетата бяха покрити с тежките черни воали.

— Помнете — предупреди ги тя, — трябва през цялото време да сте със свалени погледи, ръцете — в ръкавите на робите и да не говорите. Елена, знам, че си във възраст, когато младите мъже те очароват, но помни, че монахините не се интересуват от тях. Ако започнеш да флиртуваш и привлечеш нечие внимание, ще ни заловят. Тогава никога няма да бъдеш императрица, така че се вслушай в думите ми.

Минута след това дойде и предизвикателството.

— Стой! Кой идва?

Млад войник им прегради пътя. Те спряха. Зое каза:

— Сестра Ирена от манастира „Св. Варвара“. Аз и двете ми помощнички сме повикани да помогнем на една родилка извън стените. Ето пропуска ни.

Стражата погледна набързо пергамента и каза:

— Командирът ми ще ви посрещне в караулната стая, добра сестро. Вие и вашите монахини може да преминете през моя пост. — Той посочи нагоре към стъпалата на кулата, водещи до площадка с врата.

Брулени от силния вятър, те бавно изкачиха лишените от парапет каменни стъпала, като се притискаха към стената на кулата.

Веднъж Елена се подхлъзна и проплака от страх, Теадора я хвана някак си и й помогна да се изправи. Накрая стигнаха до караулното, блъснаха вратата и влязоха.

Капитанът взе документа от тънката ръка на Зое.

— Лечителки ли сте? — попита той.

Във Византия не бе необичайно жените да лекуват.

— Да, капитане.

— Ще погледнете ли един от хората ми? Днес падна и мисля, че си счупи китката.

— Разбира се, капитане — каза мило Зое, доста по-уверено, отколкото се чувстваше. — Но може ли да го сторя на връщане? Случаят на вашия човек не е спешен, а жената, която ще посетим, е съпругата на бездетен стар търговец, който винаги е бил много щедър към „Св. Варвара“. Той е много притеснен.

Теадора слушаше поразена. Гласът на Зое бе спокоен, а историята й — правдоподобна. В този миг уважението на Теадора към майка й нарасна стократно.

— Много го боли, сестро — каза капитанът.

Зое измъкна малка кутийка и изтръска в шепата си две малки подсладени хапчета.

— Нека вашият човек ги изпие — каза тя. — Ще облекчат болката му и ще може да поспи, докато се върна.

— Моите благодарности, добра сестро. Базил! — провикна се той към кавалеристите. — Преведи докторката и монахините през задната порта.

Отдавайки стегнато чест, той им пожела безопасно пътуване.

Жените тихо последваха войниците по няколкото реда стъпала към дълъг каменен коридор с позеленели от мухъл стени. В тунела бе влажно и пронизващо студено.

Димящи факли от борова смола, поставени тук-там по стените в ръждясали железни гнезда, осветяваха коридора.

— Къде сме? — попита Зое водача им.

— Под стените, сестро — бе отговорът. — Ще ви изведа през малка вратичка от другата страна на рова.

— Минаваме под рова?

— А-ха, сестро. — Той й се усмихна. — Няколко стъпки кал и малко плочи ни делят от морето над нас.

С усилие следвайки майка си, Теадора почувства надигащата се в сърцето й паника, но смело се пребори с нея. Пребледняла, Елена едва дишаше.

„Само това ни трябва“ — помисли си Теадора. Елена да припадне. Тя се пресегна и стисна ръката на сестра си. Елена изохка и я стрелна с убийствен поглед, но лицето й бавно започна да възвръща цвета си.

В стената пред тях имаше малка врата. Войникът спря, запали фенера на Зое, пъхна един голям ключ в ключалката и бавно го завъртя. Вратата се отвори тихо и позволи на вятъра да се втурне в тунела и да усуче дрехите им около тях.

Пламъкът на фенера потрепна.

— Успех, сестри — каза водачът им, когато излязоха в нощта. Вратата зад тях бързо се затвори.

За миг останаха притихнали, след което Зое вдигна фенера и каза:

— Ето я пътеката. Баща ви каза да вървим по нея, докато срещнем хората му. Хайде, момичета, не може да е много далеч.

Бяха вървели едва няколко минути, когато Теадора каза умолително:

— Спри за малко, мамо. Нека да погледна града за последен път. — Гласът й потрепери. — Може никога повече да не го видя.

Тя се обърна, но всичко, което видя, бяха мрачните — на фона на още по-мрачното небе — стени и кули. Тя въздъхна разочаровано и каза тъжно:

— Хайде да продължаваме!

Блъскан от вятъра, дъждът сякаш заваля по-силно. Те продължаваха да вървят. Тежките им роби натежаха още повече, а обувките им подгизнаха. Всяка стъпка бе мъчение. Изведнъж, някъде пред тях, видяха потрепкващи светлинки. Скоро след това бяха обградени от войници, сред които бе и приятелското лице на Лео.

— Ваше Височество! Хвала на господа, че най-после сте при нас и в безопасност — вие и принцесите. Поради лошото време не бяхме сигурни, че ще дойдете.

— Времето бе божията благословия над нашето начинание, Лео. По улиците нямаше никой, който да забележи придвижването ни. Откакто напуснахме манастира, срещнахме само трима души — все войници. Нямам търпение да се срещна със съпруга си. Къде е той?

— Чака в главния лагер няколко мили по-нататък. Ако Ваше Височество ми позволи, ще ви помогна да се настаните в каруцата. Извинявам се за примитивното возило, но все пак е по-добре от ходенето пеш.

 

 

Следващите няколко дни бяха като в мъгла за Теадора. Бяха пристигнали без премеждия в лагера на баща й, където ги очакваха сухи дрехи и горещи вани. Тя поспа няколко часа, след което бе събудена за похода към Силимврия, която баща й бе обявил за временна столица. Пътуването отне два дълги дена под поройните дъждове, тъй като каруцата с мъка се придвижваше по разкаляните пътища.

Почти шест години Теадора не бе виждала баща си. Йоан Кантакузин прегърна дъщеря си, след което се изстъпи назад, за да я огледа. Доволен от видяното, той се усмихна и каза:

— Орхан Gahzi[1] ще бъде много поласкан, Теа. Станала си истинска красавица, дете мое. Започнаха ли вече кръвотеченията ти?

— Не, татко — каза спокойно тя и си пожела това да не стане още дълги години.

— Жалко — отвърна императорът. — Може би трябваше да изпратя сестра ти вместо теб. Турците обичат блондинки, а и тя е вече жена.

„Да! Да! — помисли си Теадора. — Изпрати Елена!“

— Не, Йоан — каза Зое Кантакузина, вдигайки поглед от бродерията си. — Теа ще се радва да изпълни дълга си към семейството. Нали, любов моя?

— Да, мамо — прошепна Теадора.

Зое се усмихна.

— Младият Палеолог е на седемнайсет години — достатъчно голям, за да легне с жена си. Елена е на четиринайсет и е готова за омъжване. Да оставим нещата такива, каквито са.

— Права си, скъпа моя — кимна Йоан и след няколко дена сватбата на Теадора бе факт.

Женихът не присъства на церемонията, но бе представляван от един християнин, избран за негов заместник. След това булката бе отведена във военния лагер на императора. Тя се възкачи на украсен със скъпоценни камъни трон, изпратен от султана специално за случая и поставен върху застлана с килим куличка. Тронът бе обграден със завеси от червена, синя, зелена, виолетова, сребровезана и златовезана коприна. Под кулата армиите християнски и мюсюлмански войни стояха гордо изправени и в бойна готовност. Само Йоан, като император, бе на кон. По негов сигнал завесите около трона се вдигнаха, за да представят булката, която бе заобиколена от сватбени факли и евнуси.

Флейти и тромпети обявиха, че Теадора вече е съпруга на султан Орхан. Докато хорът пееше радостни песни за щастието на булката, за нейното велико милосърдие и за предаността й към църквата, Теадора стоеше тихо, потънала в мислите си. В църквата тя бе мрачна, но после майка й я предупреди, че ако не изглежда щастлива, ще разочарова тълпите. Така че сега тя се усмихваше, но неискрено.

На другата сутрин, тъй като бе време да бъде отведена, тя отново се разрида и за последен път бе утешена от майка си.

— Всички принцеси се чувстват по този начин, когато за пръв път напускат семействата си — каза Зое. — И аз се чувствах така. Но не трябва да се поддаваш на самосъжаление, дете мое. Ти си Теадора Кантакузина, принцеса на Византия. Родила си се, за да бъдеш над всички останали. Затова никога не показвай слабост пред подчинените си.

Детето потръпна и пое дълбоко дъх.

— Ще ми пишеш ли, мамо?

— Редовно, скъпа моя. Сега си избърши очите — не бива да нараняваш съпруга си, като плачеш.

Теадора изпълни молбата й. След като си взеха сбогом я отведоха към паланкин, обкичен със сърмени и виолетови драперии. Носилката трябваше да я отнесе на кораба, който щеше да я отведе при султан Орхан. Той я очакваше в Скутари — отвъд Мраморно море. Султанът бе изпратил цял отряд кавалеристи и трийсет кораба да придружават невестата му.

Теадора изглеждаше малка и уязвима в бледосинята си туника, украсена по маншетите, краищата и яката с фина бродерия на цветя. Зое почти се разплака, когато я видя. Момичето изглеждаше изтънчено, макар че бе още толкова младо.

Нито императорът, нито съпругата му придружиха дъщеря си до кораба. От мига, в който влезе в султанския паланкин, Теадора бе сама. И щеше да е сама още дълго време.

Една година по-късно, вратите на Константинопол се отвориха пред Йоан Кантакузин. Няколко седмици след това дъщеря му Елена се омъжи за младия император Йоан Палеолог. Сватбата бе отпразнувана с цялата пищност, която можа да предложи православната църква.

Бележки

[1] Gahzi — почетна титла. — Б.пр.