Бъртрис Смол
Адора (4)

Глава 3

В Константинопол нощта бе мрачна — също като настроението на императора Йоан Кантакузин. Любимата му съпруга, Зое, бе починала в напразен опит да му роди още един син. Ужасна ирония бе, че бе изразходила последните си сили, за да помогне на синовете близнаци да напуснат изтерзаното й и отслабнало тяло. Безформени парчета месо в деформиран човешки образ, те се бяха сраснали в гърдите и както твърдяха лекарите, имаха едно общо сърце. Тези уродливи същества се бяха родили — хвала на бога — мъртви. Майка им — проклятие! — ги бе последвала.

И за да бъде трагедията достатъчно ужасна, Елена, съпругата на ко-императора Йоан Палеолог, бе в заговор със съпруга си да свалят Кантакузин от престола, за да получат пълна власт над империята. Докато Зое бе жива, Елена бе призната за съпруга на Йоан Палеолог. За императрица бе призната майка й. Сега Елена искаше да бъда призната за императрица.

— А ако се оженя отново? — попита баща й.

— Защо, за бога, ще се жениш? — настоя дъщерята.

— За да дам на империята още синове.

— Синът ми, Андроник, е наследника. След него идва ред на детето, което сега расте в утробата ми.

— Няма закон за това, дъще.

— Наистина няма!

От ден на ден Елена започваше да говори като свекърва си — отвратителната Анна Савойска.

— Съпругът ми — продължи Елена — е законният император на Византия, така че нашият син е истинския наследник. Със сигурност знаеш това. Бог каза думата си. Най-големият ти син е мъртъв, а Матей, брат ми, избра монашеския живот. За последните шест години майка пометна пет пъти — с шестима синове. Сега бог ти я отне поради явно неодобрение. Какво повече искаш? Трябва ли, Божиите слова да бъдат изписани с огнени облаци над града, за да ги приемеш?

— Пророкът Беласариус предрече, че от моите слабини и моето семе ще се издигне нова империя, извън Константинопол. Как може това да стане, ако нямам синове, които да продължат живота ми?

— Може би чрез мен — каза Елена усмихнато.

— Или чрез сестра ти Теадора — не й остана длъжен той.

Елена го изгледа гневно и без да каже дума, напусна стаята. Йоан Кантакузин закрачи неспокойно. Щеше да има още синове, но преди да си вземе друга достойна съпруга, трябваше да заздрави положението си. Йоан Палеолог трябва да бъде премахнат заедно със сополивото си отроче. Омъжена отново някъде, Елена щеше да забрави. Вероятно щеше да предложи красотата й на наследника на султан Орхан — принц Сюлейман.

Тази мисъл му напомни за най-малката му дъщеря — Теа. На колко беше сега? На тринайсет? Така мислеше. Достатъчно, за да бъде с мъж и да износи дете. Щеше да му е нужна нова военна подкрепа от султана — помощ, която би била много по-вероятна, ако Орхан е влюбен в младата си съпруга. Още повече, ако тази млада жена докажеше плодовитостта на остарелия си съпруг.

Момичето бе още в манастира и последната нейна миниатюра, която бе получил, показваше младо създание, достатъчно красиво, за да възбуди и каменна статуя. Единственият й недостатък бе, че е умна. Майка Мария Жозефа винаги му пишеше за интелектуалните й способности. Жалко, че не бе момче. Е, щеше да й пише и да я инструктира да се държи тихо, скромно и покорно със съпруга си.

Същата вечер щеше да пише и на Орхан и да му напомни, че брачният договор изискваше консумацията на брачния съюз да стане, когато момичето достигне своята зрелост. А тя със сигурност вече я бе достигнала. Това означаваше, естествено, че ще трябва да спомене и третата част от зестрата на Теадора и да се откаже от крепостта Цимпе, но това нямаше значение. Отвори вратата на личния си кабинет и повика монаха, който му служеше за секретар.

Няколко седмици по-късно, в Бурса, султан Орхан се смееше над наскоро полученото писмо от своя приятел и зет. Бе му ясна причината за внезапното желание на Кантакузин да консумира брака си с Теадора. Йоан Кантакузин очакваше нова битка за несигурния си трон и се нуждаеше от подкрепата на отоманците. Той предлагаше девствеността на дъщеря си плюс остатъка злато от зестрата й. И най-важното — най-накрая щеше да предаде крепостта Цимпе на турците.

Орхан Отоманеца бе станал сексуално ненаситен за възрастта си. Всяка вечер му бе представяна нова и добре обучена девица. Апетитът му се променяше и се носеха слухове, че понякога дори се забавлява с млади момчета. Младата му съпруга Теадора бе напълно непорочна девойка. Щеше да й отнеме месеци, докато се научи как да доставя удоволствие на съпруга си.

Но нямаше време. Баща й я искаше с дете, като доказателство за консумацията, Орхан искаше Цимпе и остатъка от зестринското й злато. Когато велики владетели правят общи планове, нещата могат да се уредят.

Лунният цикъл на девойката щеше да бъде определен и той щеше да я люби през най-плодовитите й четири дни.

Надяваше се, че тогава връзката й с луната ще се наруши.

Ако не, щеше да повтаря отново и отново, докато момичето докажеше, че не е безплодно.

Той въобще не се интересуваше от Теадора. Като политически залог, тя бе забравена, а сега досадно наложена.

Бе познал чувството, наречено любов, в младостта си, с втората си съпруга и майка на двамата му любими синове — Нилюфер. Всичко, което му бе останало, бе физическите удоволствия, доставяни му от обучените, млади роби — момичета и момчета от харема му. Той се възмути от задължението да оплоди Теадора, така както бикът опложда кравата — това възмущение щеше да се предаде на Теадора. Вероятно момичето само е окуражило баща си да предложи това, в опит да подобри положението си. Е, щеше да провери дали са се отнасяли с нея както подобава на сана й. Щеше да й направи дете възможно най-бързо и после нямаше да има нищо общо с нея.

 

 

В същия този момент Теадора лежеше в силните ръце на принц Мурад. Гледаха се с обожание.

— Обичам те — каза тя с треперещ глас. — Обичам те!

— И аз те обичам, гълъбице моя! Аллах! Колко те обичам!

— Колко, господарю, колко ще трябва да чакаме, преди да се осмелим да се оженим, когато той умре? Искам да се разхождам, обляна в слънчева светлина, под маслиновите дървета заедно с теб. Искам светът да знае, че съм твоя.

— Обичам баща си — каза той бавно. — Не искам да вземам нищо от това, което му принадлежи. Доволен е в старостта си и единственото, което търси, е злато и плътски удоволствия. Повече няма да предвожда армиите ми.

— Ще увеличиш ли кралството му? — попита тя.

— Да. Ще пресека Босфора и ще управлявам от самия Константинопол. Искаш ли да се върнеш вкъщи като кралица на родния си град, гълъбице?

— Да! — каза го толкова буйно, че той се разсмя.

— Значи нямаш нищо против да изместя сестра ти и съпруга й. Колко си жестока, Теадора Кантакузина!

— Преди да стана жена на султана, сестра ми обичаше да ме тормози с факта, че някой ден тя ще властва над Константинопол, докато аз ще съм в изгнание в султанския харем. Колко бих желала да се върна в града като жена на неговия завоевател!

— Дори и да е мюсюлманин?

— Да, господарю! Дори да е мюсюлманин. И двамата се кланяме на един и същ господ, нали? Не съм глупачка, Мурад, въпреки че съм жена. В границите на това кралство, пътникът може да пътува безопасно по всяко време на деня или нощта. Мюсюлманите имат свободата да се кланят, на когото искат. Законът се прилага честно за всеки, който търси справедливост от кадиите, без значение дали е беден или богат. Срамувам се, че не мога да кажа, че тези добродетели съществуват в империята. Предпочитам да живея под отоманска власт, също като много други немюсюлмани.

— Какво чудно създание си ти — каза той очарован. — Макар че е странно, че говоря толкова открито с жена, логиката ти е безпогрешна.

— Аз съм дъщеря на баща си — каза гордо тя. — Той има блестящ ум и е чудесен учен. Винаги казваше, че е трябвало да се родя момче.

Принцът се усмихна.

— Грешиш, любима. Няма по-изключителна жена от теб. — И той я придърпа отново в ръцете си, въздъхна дълбоко и зарови лицето си в хладната й, ароматна коса. — Ах, гълъбице, колко те обичам!

Над тях звездите избледняваха с настъпването на утрото. Бе почти съмнало, когато Теадора се върна вкъщи и заспа. Малко след това Айрис дойде да я събуди.

— Ваше Височество, простете ми, но главният евнух е тук, за да се срещне с вас.

Теадора веднага се разсъни. Откакто бе пристигнала в Бурса като дете и бе въведена в тази къща, никоя важна особа от палата не бе идвала да я посети.

— Кажи му, че след малко съм при него, Айрис.

Жената се поклони на господарката си и отнесе съобщението на евнуха.

Тъкмо бе тръгнала обратно, когато гласът му я спря.

— Как се казваш, жено?

— Айрис, господарю — отвърна тя с наведена глава.

— Добре ли се държиш с господарката си?

— Да, господарю.

— Тя споделя ли нещо с теб?

— Какво да споделя, господарю? — Айрис се направи, че не разбира.

— Каквото и да е. Някакви малки тайни, момичешки мечти и надежди?

Айрис вдигна очи и погледна право в евнуха.

— Господарю — каза тя тихо, — малката ми господарка е затворена тук от дете. Единственият, с когото се е срещала, е възрастният свещеник, който е неин духовен съветник. Понякога напуска манастира, но рядко. Какви тайни би могла да има? Не споделя с никого, тъй като няма с кого. Дворцовите роби, изпратени да й прислугват, се сменят на всеки три месеца, което едва ли й дава време да завърже приятелство. Повечето й прислужват само по веднъж, но мен ме е молила няколко пъти да се върна.

— Защо? — Той я наблюдаваше с присвити очи.

— Защото бих се издигнала, господарю. Невинаги съм била робиня.

— Ще те назнача за главна придворна дама на принцеса Теадора. В замяна ще ме информираш подробно за живота й. Тя скоро ще отиде при султана. Сега ми кажи кога бе последният й цикъл?

Жената помисли, след това каза:

— Преди около две седмици, господарю.

— Точно колко дена от първото кървене, Айрис?

— Дванайсет, господарю.

Евнухът се намръщи.

— Тя трябва да отиде днес, иначе ще трябва да чакаме до следващия месец — каза той повече на себе си. — Не опаковай никакъв багаж. Всичко ще бъде осигурено.

— Тя е ученолюбива, господарю, ще иска книгите си. Не си губи времето както други жени.

Евнухът изглеждаше изненадан, но не беше груб човек.

— Много добре, Айрис, ще уредя книгите на принцесата да бъдат отнесени в двореца, но не днес. Едва ще имаме време да свършим това, което трябва. — Той бръкна в огромната си роба и извади два пакета. — Дай на господарката си праховете от синия пакет, преди да тръгне оттук. Другия трябва да получи при залез-слънце.

— Моля ви, господарю — каза Айрис храбро, — какво има в тях? Не бих й причинила нещо лошо.

— Праховете са лекарства, които ще й подействат отпускащо и ще подготвят младото й тяло за ласките на съпруга й тази нощ. Но ти си нахална, Айрис. Не ми задавай въпроси или ще отменя назначението ти.

Вратата на преддверието се отвори и Теадора влезе. Евнухът бързо я огледа с вещо око. Бе доволен. Осанката й бе кралска. Бе по-слаба, отколкото обичаше господарят му, но повдигнатите, едри, конусовидни гърди бяха създадени за любов. Имаше чиста светла кожа и аметистови очи… или не бяха ли виолетови?

Блестящата й тъмна коса стигаше до хълбоците. Дори зъбите й бяха бели и правилни. Всички тези неща бяха признак за отлично душевно и физическо здраве.

Евнухът се поклони учтиво.

— Аз съм Али Яхия, Ваше Кралско Височество. Вие сте най-блажената от всички жени, принцесо моя. Вашият съпруг — султан Орхан, синът на султана на Гаците — Гаци, син на Гаци, маркиз на Героя на Света — е избрал тази нощ да бъде вашата нощ. Бракът ви, отпразнуван, когато ти бе още дете, ще бъде консумиран тази нощ. Нека Аллах да те благослови и да заченеш от семето на господаря ми.

За миг Теадора го изгледа невиждащо. След това пребледня мъртвешки и се свлече на пода. Евнухът погледна към неподвижното й тяло. Бе доста красива.

Султанът щеше да бъде много доволен.

— Девически преструвки — каза тихо на Айрис, като коленичи до момичето и започна да гали китките му. — До час ще ви изпратя носилка. Бъдете готови!

Когато се свести, Теадора се намери в силните ръце на Айрис, която насила натика чаша вино между устните й.

— Пий, принцесо моя, и не се бой. Али Яхия ме назначи за твоя придворна дама. Няма да те изоставя. Без значение какво си мисли този стар плужек, ще бъда вярна само на теб. Пий, дете мое! Ще ти помогне.

Теадора отпи от виното, виеше й се свят. Какво бе обхванало султана изведнъж? Можеше ли да е разбрал за принц Мурад? Не! Не бе възможно! Какво тогава?

— Кога трябва да отидем в двореца? — попита тя.

— Носилката ще дойде след по-малко от час.

Мили боже! Нямаше време да изпрати да доведат Мурад, а щом веднъж отиде в палата, нямаше да се осмели да се свърже с него. О, Господи! Това бе наказанието й. Дори в действителност да не бе изневерила, тя го бе направила в сърцето си и сега бог я наказваше. Да си съпруга на старец, а да обичаш сина му! Щяха да живеят в един и същ дворец, вероятно да се виждат, а нямаше да могат да разговарят. Теадора горчиво се разрида.

Не разбрала истинската причина за скръбта на господарката си, Айрис се опита да я успокои.

— Не плачи, дете мое! Все някога това щеше да се случи — всички жени трябва да приемат съдбата си. Разбира се, бих ти пожелала по-млад съпруг, но хората говорят, че султанът е все още много добър любовник.

Като видя, че Теадора е затворила очи в мъката си, Айрис изсипа съдържанието на едното пакетче във виното. След това наблюдава как момичето го изпива, неподозиращо, че в него има опиат.

Нямаше повече време. Монахините бяха в двора и се тълпяха около нея, за да й пожелаят успех и сбогом.

— Ако можеш да помогнеш на християнските пленници и роби — каза майка Мария-Жозефа, — моля те, направи го. Участта им е толкова тежка, а това е твой дълг. Готови сме да ти помогнем във всяко твое благотворително начинание.

Теадора кимна безмълвно и им позволи да й помогнат да се настани на голямата носилка. Айрис се качи след нея и спусна завесите. Тръгнаха. Робинята гледаше бледото момиче, седнало срещу нея. Принцесата не каза нищо, никакъв звук не излезе от устата й — само сълзите продължаваха да се стичат по бузите й.

Айрис се разтревожи.

Тя бе робиня само от пет години, но познанията й за живота бяха големи. Това не бяха сълзите на уплашена невеста.

Бяха сълзите на жена с разбито сърце. Но какво бе разбило сърцето й? Айрис знаеше, че Теадора не иска да става монахиня, значи не беше това. Оставаше само още една възможност, а тя бе толкова невероятна, че чак абсурдна — и все пак… като се замисли върху поведението на принцесата през последните два месеца, Айрис започна да разбира много неща.

Пое си дълбоко въздух. Онова, което щеше да направи, бе много опасно.

Айрис се наведе напред и каза съвсем тихо:

— Ако искате да поговорим, Ваше Височество, трябва да го сторим сега. Щом отидем в двореца, ще сме следени постоянно не само от подчинените на главния евнух, но и от онези, на които плащат другите две съпруги на султана, и — бог знае — колко от неговите любимци. Те всички ще се опитват да ви дискредитират. Ако искате да облекчите товара си и да споделите с мен какво ви тревожи, трябва да го направите сега. Моля ви, Ваше Височество! Искам да остана ваша приятелка — очевидно е, че плачете заради мъж.

Виолетовите очи, които се вдигнаха към нейните, бяха толкова пълни с неподправена болка, че самата Айрис почти се разплака.

— Ще ти кажа — отвърна Теадора, — защото ако не кажа на някого, ще полудея. Ако ме предадеш, ще ми направиш услуга, защото веднага след това ще бъда мъртва. — Колебливо и бавно, тя разказа историята си отначало докрай.

Айрис въздъхна — нямаше да е лесно, но след като бе позволила на господарката си да прехвърли част от товара си на раменете й, сега можеше да се концентрира върху подготвянето на момичето за онова, което щеше да се случи.

— Ще се опитам аз да поговоря с принца — обеща тя на Теадора и бе наградена с усмивка, която изцяло озари момичето. — Но, господарке моя, трябва да приемете, че сте съпруга на султана. Довечера той ще консумира брака ви и вие трябва да приемете и това.

— Мислех, че ме е забравил, Айрис. Откакто ме е довел в „Св. Катерина“, не е показвал, че знае за съществуването ми. Защо сега?

— Не знам, принцесо моя, но мисля, че отговорите, които търсим са в двореца на султана. Обаче искам да ви предупредя. Вие сте толкова невинна и не знаете колко зли са хората. В двореца не трябва да се доверявате на никого, освен на мен. Когато искаме да говорим насаме, трябва да го правим само навън. И стените имат уши.

— Ти си била в двореца, Айрис. Как е там? Ще имам ли отделни покои, или всички жени живеят заедно?

— Една част от двореца е отделена за жените, но съпругите и любимките на султана си имат собствени покои там. Главният евнух ме назначи за твоя придворна дама, но ще имаш и други роби и евнуси. Положението го изисква.

— Можем ли да им се доверим, Айрис?

— Не! Те ще са шпиони на един или друг. Но засега, докато си изберем наши хора, ще ги търпим. Не се бой, принцесо, аз ще те закрилям.

Носилката спря, завесите й се вдигнаха и Али Яхия помогна на Теадора да слезе на покрития с плочи площад.

— Моля, последвайте ме, Ваше Височество — каза той.

Тръгнаха след него през лабиринт от коридори и спряха пред единична резбована врата. Той я отвори и ги въведе в малка стаичка, през която се отиваше в друга.

— Спалнята ви е ей там, принцесо.

Айрис се огледа невярващо. Тези две малки стаи за господарката й? Помоли се бързо и тихо да доживее до другия ден и се обърна към главния евнух:

— Господарката ми да не е някоя робиня, че да я обиждате по този начин? Тези стаи не стават и за куче, още по-малко за императорска дъщеря. Две стаички с два прозореца с решетки, с изглед към вътрешен двор? Къде е градината й? Къде са слугите й?

— Господарката ви не е спечелила още благоразположението на султана.

— Тя не е длъжна да печели ничие благоразположение — отвърна смело Айрис. — Тя е императорска дъщеря! Дори нейните слуги в „Света Катерина“ бяха настанени по-добре. Не знам как султанът ще се наслади на брачната нощ, когато невестата му се оплаква от покоите си.

Али Яхия изглеждаше притеснен. Не беше мислил, че има някакъв шанс тази неопитна девойка да задоволи своя опитен, преситен господар. Е, би могло и да се случи. И ако се случеше…

— Изпълняваш много добре задълженията, които съм ти отредил, Айрис — каза кисело той. — Това е само място, където господарката ти да си почине. Бе заповядано да я доведем в двореца днес, но не можеше покоите й да бъдат подготвени навреме. След един час ще са готови да приемат принцесата. Ще изпратя някое момиче да ви донесе нещо за ядене, а дотогава всичко ще е наред — заключи той и като събра цялото достойнство, което му бе останало, излезе бързо.

— Хм — изсумтя Айрис. — Тази змия се измъкна достатъчно бързо.

— Това няма значение — каза Теадора меко.

— Има! Каквото и да се случи, дете мое, никога не забравяй, че си Теадора Кантакузина, дъщерята на император Йоан. Дръж главата си гордо вдигната или ще бъдеш потъпкана от подчинените си.

Не бе минал и час и бяха заведени в просторна анфилада от шест големи, просторни стаи, собствена красива градина с няколко облицовани с плочки фонтани и изглед към планините.

— Господарката ми е добре уредена — каза Айрис високомерно, когато забеляза дузината робини и двамата чернокожи евнуси.

Али Яхия кимна:

— Заведи незабавно господарката си при отговорничката за баните. Остатъкът от деня ще мине в подготовката й за вечерта.

Баните на харема обикновено бяха шумни и пълни с бърборещи жени. Този следобед обаче жените от дома на султана бяха забавлявани от един възрастен египетски магьосник. Отговорничката на баните поздрави кратко Теадора и преди уплашената принцеса да разбере какво става, се намери напълно съблечена и голото й тяло бе подложено на най-щателен оглед. Най-интимните й части бяха стискани, разтваряни, мушкани, дори мирисани за признаци на болест. Теадора почервеня до корените на косата си, залята от срам.

Най-накрая отговорничката се отдръпна удовлетворена.

— Тялото ви е безупречно и здраво, Ваше Височество. Свежа сте като току-що цъфнала роза. Спокойна съм, защото султанът мрази каквито и да са недостатъци. Вече може да продължим.

Теадора изпита желание да се засмее. Всички бяха толкова сериозно заети със задачата да задоволят султана, а тя самата не се интересуваше от това.

Единственото, което искаше, бе да се върне в манастира и да се готви за срещата си с Мурад в градината. Мурад! Мурад! Тя тихо напяваше името му, отново и отново, докато жената мажеше окосмените й части с някаква розова паста с аромат на бадеми.

Мъжките бани бяха от другата страна на женските. Теадора не знаеше, че докато тя стоеше в безропотно подчинение, любимите синове на Орхан — Сюлейман и Мурад — разговаряха в горещото помещение.

— Верен ли е слухът, че Йоан Кантакузин търси помощта ни срещу зет си? — запита Мурад.

— Верен е — увери го Сюлейман. — Това е причината девствеността на Теадора Кантакузина да бъде отнета тази вечер.

Мурад почувства как главата му се замая. Без да подозира нищо, брат му продължи:

— Старецът бе забравил момичето в манастир, но баща му настоял всички точки от брачния договор да бъдат изпълнени. Баща ни не е могъл да устои на изкушението за последната трета от зестрата на малката византийка. Тя включва крепостта Цимпе, а аз ще бъда изпратен да я управлявам. Искаш ли да дойдеш?

— Принцесата тук ли е вече? — Мурад се надяваше да звучи небрежно.

— Да. Доста е красива, макар че е малко бледа за моя вкус. Мярнах я, когато пристигна днес следобед. Вероятно е уплашена, горката девойка. Е, до сутринта ще е добре дресирана. Баща ни може и да е стар, но знае как да накара една жена да моли за още. Дано и ние запазим толкова дълго потентността си, а, братко?

— Да, да — каза Мурад разсеяно. Цялото му сърце се стремеше към Теадора, неговата гълъбица, неговата скъпоценна малка любов.

Сюлейман продължи да бъбри.

— Лейди Анастасия казва, че малката принцеса вероятно е подтикнала баща си да направи това, за да подобри положението си. Казва още, че всички от рода Кантакузин са амбициозни.

— Стига ми толкова пара — каза Мурад и стана. Когато излезе в тепидариума^[1], той взе един леген и повърна. — Проклетата риба трябва да е била развалена — измънка и тикна легена в ръцете на един роб. След като изплакна устата си с ментова вода, облече дрехите си и се отправи към покоите на майка си.

За огромна негова изненада Нилюфер бе с Анастасия.

— Вярно ли е? — запита той грубо. — Вярно ли е, че довечера старият сатир ще вкара византийското момиче в леглото си?

— Да — каза Нилюфер. Бе красива жена в средата на четирийсетте. Косата й с цвят на жито все още блестеше като злато, а кехлибарените й очи бяха светли и мъдри. — С Анастасия тъкмо обсъждахме тази толкова необичайна промяна в събитията и как да я посрещнем.

— Момичето е амбициозно — каза майката на Ибрахим. — Тя е точно като останалите в рода им — лакома и продажна. Нали императорът е мой братовчед! Явно се е отегчила в манастира и се е оплакала на баща си. Но след като мине през Орхан, нищо чудно да поиска да се върне обратно. — Анастасия се изсмя жестоко.

Мурад се взря в тази жена, която винаги е била техен враг. Тя бе с десет години по-голяма от майка му, дребничка, със стоманеносива коса и с най-студените сини очи, които някога бе виждал.

— Какво ви накара да се съюзите след толкова много години?

— Новата съпруга на баща ти — отвърна откровено Анастасия.

— Той се ожени за нея преди години, а тогава това не ви притесни. Нито с майка ми станахте сърдечни приятелки поради тези причини.

— Но довечера той ще я отведе в леглото си. Ако се окаже плодовита и му роди син? — Тя го погледна.

— Едва ли би определил едно дете за свой наследник, при положение че и аз, и Сюлейман сме големи мъже. Не и на неговата възраст — отсече Мурад. — Надявам се, майко, няма да вземеш участие в тази груба атака срещу бедното дете. Тя се нуждае от приятели тук. — Той ядосано напусна стаята.

Слава на аллаха! Тя бе тук! В същия този дворец, а той не можеше да направи нищо. Каквото и да говореха майка му и Анастасия за нейната амбиция, знаеше, че това не е вярно. Той я познаваше, а не те. Колко ли бе изплашено горкото дете. Скоро щеше да бъде предадена в ръцете на онзи похотлив старец. Усети гадене в стомаха си. Трябваше да се махне от двореца.

Не можеше да остане тук тази нощ, като знаеше, че невинността й ще бъде осквернена.

Внезапно една покрита с тежък воал възрастна жена излезе от сенките.

— Принцесата иска да знаете, че макар това положение да не е създадено от нея, тя ще изпълни дълга си, както е научена — каза жената и си тръгна.

Той почти изкрещя към бързо отдалечаващата се фигура. Тогава принц Мурад се отправи решително към оборите и заповяда да му доведат коня. Яхна го и препусна през вратата на двореца към планините.