Светослав Минков
Лъв и жаба

Лъвът, всесилният вожд на животните, лежеше на смъртно легло. Очите му бяха помътени, сърцето му биеше съвсем слабо. От какво умираше той — никой не знаеше. Развалено месо ли беше ял, та се бе отровил, на течение ли беше седял, та го бе хванала двойна пневмония — това оставаше тайна. Двамата прочути лекари, жирафът и щъркелът, напразно се мъчеха да му помогнат. Слагаха му компреси на главата и пиявици на лапите, шибаха го с коприва и му даваха да гълта боровинки. Но болният отпадаше все повече и дишаше с мъка. Всеки миг душата му можеше да отлети към небесната зоологическа градина.

Лъвицата ръмжеше тъжно до леглото на умиращия и бършеше сълзите си с едно буково листо, което й служеше вместо кърпичка. Тя скоро щеше да остане вдовица — сам-самичка в света. Тежък щеше да бъде животът й, но нямаше що да се прави. Такъв й бил късметът. Някога тя имаше две деца, две малки лъвчета, но те отдавна се бяха изгубили от очите й. Едното падна убито от ловци, а другото, по-палавото, само̀ избяга нанякъде и вече не се върна. Някои разправяха, че отишло в един далечен град и станало там цирков артист. Ходело на два крака и търкаляло голяма топка, а в това време свирела музика. Стотици хора го гледали и му ръкопляскали като на знаменит акробат.

Вестта за близката смърт на лъва се разнесе със светкавична бързина из целия животински свят. Надойдоха роднини, насъбраха се приятели и познати. Мечки и зайци, сърни и глигани, лисици и вълци, таралежи и язовци, невестулки и катерички — все животни известни и честни. Имаше дори и гости от далечни земи: един носорог от Мадагаскар, един крокодил от Египет, една маймуна от Парагвай и един ягуар от Уругвай. Всеки искаше да види умиращия лъв и да му отдаде последна почит.

Сред навалицата се блъскаше и една голяма жаба. Тя гледаше да заеме по-лично място и да се нареди до роднините на болния. Наистина, присъствието на щъркела я плашеше малко, но тя знаеше, че в тоя тъжен ден никое животно не ще се осмели да нападне съседа си и да извърши кръвопролитие.

— Ква-ква! — викаше жабата. — Пуснете ме да изляза напред! Ах, какви невъзпитани животни!

И с няколко скока тя се намери пред лъва, стъпи най-напред върху опашката му и оттам — хоп — скочи на главата му.

— Какво сте се насъбрали и само зяпате! — извика жабата. — Не виждате ли, че нашият вожд е урочасан? Я скоро дайте едно кокоше яйце да му направим магия!

Животните се раздвижиха. Може би жабата имаше право. В залисията и в скръбта си никой не бе помислил, че лъвът може да е урочасан. Разбира се, жирафът и щъркелът, като лекари, вярваха само в науката и затова посрещнаха с насмешка думите на жабата. Но кой ги питаше тях? Важното беше да се помогне, а време за губене нямаше.

— Ох, сестрице, ох, кумице! — изпъшка лъвицата, като се обърна към стоящата наблизо лисица. — Ти си приятелка на кокошките. Иди, моля ти се, при тях и ги помоли да ти услужат с едно яйце!

— Ще отида, защо да не отида — съгласи се веднага Кума Лиса и се спусна като стрела през полето.

Скоро тя се върна не с едно, а с две яйца. Едва дишаше от умора. По лапите й имаше кръв. Сигурно си бе изранила нозете от тичане, горката.

— Изяла е пак някоя кокошчица — рече тихо таралежът на невестулката. — Виждаш ли я как се е опръскала с кръв?

— Бързо! Бързо! — викаше жабата.

И като взе едното яйце, тя го чукна в челото на болния и изрече три пъти вълшебните думи:

— Кря-ка-как! Кря-ка-как! Кря-ка-как!

Яйцето потече по муцуната на лъва, той изплези език и лапна жълтъка, но веднага се задави и положението му се влоши още повече.

— Чудно нещо, защо не му минава — тюхкаше се жабата. — Да не би яйцето да е било старо?

— Прясно беше — оправдаваше се лисицата. — Пред мене го снесе кокошката.

— Не е виновно яйцето — обади се важно щъркелът. — Нашият вожд няма нужда от магии, а от помощта на науката. Но тъй като науката е безсилна да му помогне, той, за съжаление, ще трябва да умре. Нали така, колега?

— Точно тъй, точно тъй, колега! — отвърна мъдрият жираф и кимна два пъти с глава.

И както казаха лекарите, тъй и стана. След няколко часа лъвът въздъхна дълбоко и умря.

Сега жабата шеташе насам-натам и все нареждаше и разпореждаше:

— Хей, таралежко, я иди да набереш маргаритки за венец! Ти, вълчо, ще стоиш на стража, а ти, мецо, ще донесеш две гърнета мед, та да похапнем след погребението, както повелява обичаят. Вие пък, уважаеми крокодиле, ще държите реч на гроба от името на тропическите животни!

И всички слушаха и се подчиняваха, защото мислеха, че скитницата жаба е близка приятелка на лъвското семейство. Дори убитата от скръб лъвица изпълняваше заповедите на тая незнайна разпоредителка, без да може да й каже нещо.

На следния ден, при залез-слънце, се извърши погребението. Четири мечки, като най-силни животни, носеха мъртвеца на раменете си, след мечките вървяха лъвицата и жабата, а след тях — всички останали участници в погребението.

На гроба, изкопан от цяла дружина къртици-доброволци, говориха мнозина за живота и заслугите на покойния вожд. Първа взе думата жабата, но тя говори повече за себе си, отколкото за покойника. На края произнесе трогателна реч и крокодилът от Египет. Той каза между другото, че неговите братя от реката Нил ще оплакват цял живот скъпата загуба и ще проливат истински крокодилски сълзи, а крокодилските сълзи, както се знае, са най-голямото доказателство за неутешимата скръб на ония, които остават на земята.

После присъствуващите си хапнаха медец, поразвеселиха се, както става обикновено след погребение, и се разотидоха.

Жабата изпрати нещастната лъвица чак до леговището й, като я утешаваше непрестанно.

— Станалото — станало! — каза тя. — Хайде сега легни да си починеш и си пази здравето!

И след това незнайната жаба заскача по тревата и се запъти към близкото блато, дето живееше.

Когато стигна там, тя се гмурна във водата, слезе на дъното сред тинята и започна да разправя как вождът на животните издъхнал в ръцете й, как той щял да остане непогребан без нейна помощ и как лъвицата щяла да се самоубие от скръб, ако не била тя, жабата, да я спаси и да й възвърне желанието за живот.

И всички жаби наоколо слушаха внимателно своята бъбрива сестра и вярваха, че тя им разправя самата истина.