Светослав Минков
Царска кръв

Светослав Минков
Царска кръвь

Имаше някога една бълха. Ала нека кажем какво имаше преди нея. Да, преди тая бълха пък имаше друга бълха, която беше нейна прабаба.

И тъй, прабабата на нашата бълха влязла веднъж в палата на царя, промъкнала се в спалнята му и като го видяла, че спи, скочила на леглото му, мушнала се тихичко под копринения юрган и — хоп — ухапала царя за крака и си пийнала от неговата кръвчица. После скочила пак на земята, измъкнала се незабелязано из палата и отишла, та се похвалила на всички роднини, че е пила царска кръв. От тоя ден роднините на старата бълха станали много горделиви, защото почнали да се мислят за благородни бълхи.

Затова и нашата малка бълха, която живееше в праха на широкия селски път, обичаше често да разправя:

— Отнасяйте се с уважение към мен! В моите жили тече царска кръв! А съм, тъй да се каже, пета братовчедка на царя!

А динената кора, която бе захвърлена наблизо от един селянин и бе заприличала на цървул от силния слънчев пек, се усмихваше и отвръщаше:

— Че щом си пета братовчедка на царя, защо не отидеш да живееш в палата, ами се търкаляш тук в праха?

— Ще отида, разбира се — казваше бълхата. — Чакам само да мине насам някое придворно куче, та да ме занесе на гръб. Пеш, право да си кажа, не ми се върви.

— А пък аз — въздишаше динената кора — чакам да мине някоя свиня, за да ме изяде. Дотегна ми да се пека на слънцето и да се прозявам. Все е по-добре да принесеш някаква полза, отколкото да бездействуваш.

А бълхата подскачаше и казваше:

— Не съм на това мнение. Аз например, като отида в палата, ще лежа от сутрин до вечер на някой мек килим и за нищо няма да се грижа. Само когато огладнея, ще си смукна малко кръвчица от някоя дебела царедворка и после пак ще се изтегна на килима.

При тия думи на съседката си динената кора се замисляше и не казваше нищо. Бълхата също млъкваше и се унасяше в мечти за своя бъдещ живот в царския палат.

Тъй минаваха дните, а по широкия селски път не се виждаше нито придворно куче, нито свиня. Динената кора се сви съвсем от слънчевия пек и стана много малка. Бълхата пък измършавя от глад и едва се държеше на нозете си от слабост.

Веднъж по пътя се зададе волска кола.

— Аз — каза динената кора — не мога да се излежавам повече. Ще се хвърля под тая кола, та поне достойно да загина.

И наистина, когато колата мина край нея, тя се хвърли под скърцащите й колелета, изхрущя и стана на прах.

Подир колата се клатеше дръгливо овчарско псе с изплезен от жегата език.

— Докога ли ще чакам и аз придворното куче — рече си бълхата. — Я по-добре да се кача на гърба на тоя пес. Хем ще му опитам кръвчицата, хем ще си направя разходка.

И измършавялата от глад бълха напрегна всички сили, скочи и се хвана за опашката на овчарското псе.

А псето сякаш усети, че нещо го щипна, та се завъртя и захапа опашката си.

И нашата бълха загина между зъбите на дръгливото овчарско псе, но от нея все пак остана приказката, която разказахме ей сега.

Имаше нѣкога една бълха. Ала нека кажемъ, какво имаше преди нея. Да, преди тая бълха пъкъ имаше друга една бълха, която бѣше прабаба на първата.

И тъй, прабабата на нашата бълха влѣзла веднажъ въ палата на царя, промъкнала се въ спалнята му, и като го видѣла, че спи, скочила на леглото му, мушнала се тихичко подъ копринения юрганъ и хопъ — ухапала царя за крака и си пийнала отъ неговата сладка кръвчица. После скочила пакъ на земята, измъкнала се незабелязано изъ палата и отишла, та се похвалила на всички свои роднини, че е пила царска кръвь. Отъ тоя день роднинитѣ на старата бълха станали много горделиви, защото започнали да се мислятъ за благородни бълхи.

Затова и нашата малка бълха, която живѣеше въ прахьта на широкия селски пѫть, обичаше често да разправя:

— Отнасяйте се съ уважение къмъ менъ! Въ моитѣ жили тече царска кръвь! Азъ съмъ, тъй да се каже, пета братовчедка на царя!

А динената кора, която бѣ захвърлена наблизо отъ единъ простъ селянинъ и бѣ заприличала на царвулъ отъ силния слънчевъ пекъ, се усмихваше и отвръщаше:

— Че щомъ си пета братовчедка на царя, защо не отидешъ да живѣешъ въ палата, ами се търкаляшъ тукъ въ прахьта?

— Ще отида, разбира се, — казваше бълхата. — Чакамъ само да мине насамъ нѣкое придворно куче, та да ме занесе на гръбъ. Пешкомъ, право да си кажа, не ми се върви.

— А пъкъ азъ, — въздишаше динената кора, — чакамъ да мине нѣкоя свиня, за да ме изяде. Дотегна ми да се пека на слънцето и да се прозявамъ. Все е по-хубаво, да принесешъ нѣкаква полза, отколкото да бездействувашъ.

А бълхата подскачаше и казваше:

— Не съмъ на това мнение. Азъ, напримѣръ, като отида въ палата, ще лежа отъ сутринь до вечерь на нѣкой мекъ килимъ и за нищо нѣма да се грижа. Само, когато огладнѣя, ще си смукна малко кръвчица отъ нѣкоя дебела царедворка и после пакъ ще се изтегна на килима.

При тия думи на съседката си, динената кора се замисляше и не казваше нищо. Бълхата сѫщо млъкваше и се унасяше въ мечти за своя бѫдещъ животъ въ царския палатъ.

Тъй минаваха днитѣ, а по широкия селски пѫть не се виждаше нито придворно куче, нито свиня. Динената кора се сви съвсемъ отъ слънчевия пекъ и стана много малка. Бълхата пъкъ измършавѣ отъ гладъ и едва се държеше на нозетѣ си отъ слабость.

Веднажъ по пѫтя се зададе волска кола.

— Азъ, — каза динената кора, — не мога да чакамъ повече. Ще се хвърля подъ тая кола, та да загина поне геройски.

И наистина, когато колата мина край нея, тя се хвърли подъ скърцащитѣ й колелета, изхрущя и стана на прахь.

Подиръ колата се клатѣше дръгливо овчарско псе съ изплезенъ отъ жегата езикъ.

— Докога ли ще чакамъ и азъ придворното куче, — рече си бълхата. — Я по-добре да се кача на гърба на тоя песъ. Хемъ ще му опитамъ кръвчицата, хемъ ще си направя разходка.

И измършавѣлата отъ гладъ бълха напрегна всички сили, скочи и се хвана за опашката на овчарското псе.

А псето сякашъ усѣти, че го щипна нѣщо, та се завъртѣ и захапа опашката си.

И нашата бълха загина между зѫбитѣ на дръгливото овчарско псе, ала отъ нея все пакъ остана приказката, която разказахме ей сега.