Светослав Минков
Два града

Релсите лъкатушат през пожълтели равнини и гори, минават край малки градчета и спретнати села с островърхи черквици, навлизат в гърмящи тунели и отново лъщят под студените лъчи на ниското есенно слънце. В полунощ локомотивът изпищява пронизително и спира тежко задъхан на пражката гара.

В тоя късен час пътникът едва успява да намери такси и потегля през познати улици и площади към центъра на града. Спирачките на колата скръцват пред осветения вход на един хотел, чужденецът влиза вътре и всичко наоколо изглежда по старому. Униформеният портиер е пак тъй важен и церемониално учтив, както винаги, пак иска паспорта и подава формуляр за попълване, пак протяга ръка към етажерката с ключовете и откачва някакъв ключ, на който виси голяма дървена топка с номер. И когато гостът се качва с асансьора в стаята си, тая стая се оказва едва ли не същата, в която той е нощувал някога. Ето го гардероба с огледалото, ето и толкова други неща, непокътнати от времето и събитията: кушетката с избелелия дамаскин, порцелановия умивалник с оставеното от някого самобръсначно ножче на поличката, леглото с дебелата перушинена завивка, а до него масичката с нощната лампа, която все не може да се запали, колкото и да щракаш ключа й. Сред тая позната обстановка умореният пътник заспива и през съня си дочува откъм улицата ясния звън на отминаващ трамвай.

На сутринта Прага е пак такава, каквато човек я помни отпреди дванайсет години. Октомврийското слънце залива града, пожълтелите кестенови дървета блестят още мокри от нощната влага, през леката мъгла в далечината се очертава сивият мираж на Храдчани. Неспирни върволици от хора се точат по двете страни на Вацлавския площад, в градинката пред черквата „Света Людмила“ играят деца, под Карловия мост Вълтава влачи безшумно тежките си тъмни води, а на обед пред часовниковата кула на старото кметство, полуопожарено от германците, се трупа народ и чака да види как над големия пъстър циферблат със зодиаците ще се отвори прозорчето и в рамката му ще се покажат един по един, като безсмъртни херолди на времето, старинните фигури на апостолите.

И все пак Прага не е същата. Зад неизменната неподвижност на тоя гигантски музей от средновековни черкви, каменни дворци и оловени статуи на светии и крале са станали дълбоки промени.

В историята на Чехословакия една паметна дата е открила нова страница: 9 май 1945 година. На тоя ден съветските танкове влязоха победоносно във въстаналата Прага и я спасиха от унищожение, докато в същото време американската армия си почиваше спокойно в Пилзен и наблюдаваше кървавата борба с онова хладнокръвие, с което през септември 1938 година в Мюнхен Чембърлейн и Даладие продадоха Чехословакия на, Хитлер. След освобождението заглъхнаха зловещите стъпки на окупаторския ботуш, нямаше вече разстрели на чешки патриоти, пражките улици се разчистиха от барикадите и само обгорелите стени на някои здания все още напомняха за неотдавнашния пожар.

Страната можеше да диша вече свободно, но ето че настъпиха миналогодишните февруарски събития, когато народните врагове и сътрудниците на окупатора изпълзяха из леговищата си.

В навечерието на тия събития Прага преживяваше тревожни минути. По улиците, в кафенетата, дори във вечно тихите романтични кътчета на стария град се чувствуваше особено напрежение. Органът на народносоциалистическата партия „Свободне слово“ нападаше с истинско настървение комунистите и предричаше разгрома им в близките парламентарни избори. В същото време самият водач на народните социалисти Зенкл кръстосваше триумфално страната с луксозната си лимузина, подарък от неговите американски приятели, и недвусмислено манифестираше в свое лице доброто самочувствие на реакцията. На 19 февруари американският посланик в Прага Лоренс Щайнхард, току-що завърнал се от Вашингтон, заяви пред представителите на печата:

— Аз и досега не съм изгубил надеждата, че чехословашкото правителство ще измени решението си и ще вземе непосредствено участие в плана Маршал.

Паролата беше дадена. След изказванията на американския дипломат дванайсет чехословашки министри подадоха оставка и предизвикаха правителствена криза.

Прага бе облъхната от вихрушката на приближаваща буря. Пред редакцията на комунистическия орган „Руде право“ се тълпеше народ и чакаше да чуе от високоговорителя последните новини. Малки групички от провокатори водеха оживени спорове с народа, подхвърляха ехидни закачки и напразно се опитваха да запалят искрата на уличните размирици. В отговор на тия провокации и на надигащата се опасност от преврат по Вацлавския площад се разля една могъща вълна от манифестиращи работници с пушки през рамо. Те преминаха в стройни и плътни редици, с изпънати от сурова решителност лица — като мълчаливо предупреждение срещу всеки опит на предателите да заграбят властта. В тоя безкраен поток от хора в сини комбинезони бе затаена несломимата сила на цял народ, готов да брани с всички жертви свободата и независимостта си. Прага не беше вече студена и романтична крепост на миналото, а живо огнище на една нова действителност — нажежена пещ, из която се изливаше стоманеното бъдеще на републиката. На 24 февруари по обед два и половина милиона чехи и словаци от всички фабрики, заводи и учреждения на страната обявиха едночасова стачка и се събраха на митинги, в които одобриха резолюцията на конгреса на фабрично-заводските съвети и профсъюзни организации. В тая резолюция се искаше да бъде незабавно приета оставката на министрите-реакционери и да се образува ново правителство на Народния фронт. Волята на народа обхвана със стихиен устрем цялата страна и разтърси самите стени на президентския дворец. Президентът Едуард Бенеш бе принуден да приеме оставката на изменниците и да одобри новото правителство на Народния фронт начело с Клемент Готвалд. На реакцията бе нанесен смъртоносен удар. Работническа Прага ликуваше. Седемдесетгодишният комунист професор Нейедли стоеше развълнуван на трибуната на Вацлавския площад и говореше на многохилядния народ:

— Преживял съм много години и много радостни дни съм видял, но такъв радостен ден не е имало в живота ми. Никога в историята на нашия народ не се е проявявал с такава мощ и с такава величава народна сила неукротимият стремеж към борба за истина и справедливост…

Къде се криеше тайната на народната победа? Защо предателите и шпионите не успяха да осъществят своите тъмни планове въпреки щедрата подкрепа на англо-американските си вдъхновители, въпреки добре организирания въоръжен заговор на народните социалисти, чиито военни комисии контролираха гарнизоните и разполагаха с достатъчно оръжие?

На тия въпроси може да има само един отговор. Чехословашката комунистическа партия победи благодарение на политическата си морална сила и на всеотдайната готовност за саможертва на обикновения човек от народа, който се бори не в името на долара и на интересите на чуждия империализъм, а в името на собствената си свобода и на скромната си надница, с която изгражда социализма в независимата си родина. В безкръвната, но упорита борба на двата фронта се увенча със слава не предателското лице на народния враг от категорията на Зенкл, Дртина или Урсини, а героичният и светъл образ на неизвестния човек от редиците в сините комбинезони — образът на истинския комунист, чието име може да бъде и Раймунд Типнер.

Кой е Раймунд Типнер? Неговата биография в детската му и юношеска възраст не изпъква с изключителни прояви, но животът му през годините на германската окупация е символ на тежката и славна съпротива на чешките патриоти.

Преди окупацията Раймунд Типнер живееше в Дрождин, близо до Олмоуц, под хълма с голямата черква, която носи името на свети Копечек. Тогава двайсет и осем годишният паважен работник строеше пътища и улици и не мислеше за война. Но над родината надвиснаха градоносни облаци и Раймунд Типнер бе мобилизиран. Той остави каменарския чук и взе в ръката си войнишка пушка. Ала тая пушка не даде нито един изстрел срещу нашествениците, защото правителството на генерал Сирови предпочете капитулацията пред съпротивата. Когато моторизираните хитлерови пълчища преминаха дигнатата бариера и започнаха да нахлуват в страната, чехословашката армия вече не съществуваше. Сред настъпилата суматоха мнозина демобилизирани офицери разбиваха магазините и задигаха консерви и дрехи. Войникът Раймунд Типнер също не се поколеба да извърши грабеж, но не в магазините с храна и облекло, а във военните складове, откъдето задигна пушки, пистолети и бомби. Той бе решил да поеме на собствените си плещи защитата на опетнената национална чест и да се бори на живот и на смърт с поробителите.

По това време комунистическата партия беше в нелегалност. Безпартийният работник Раймунд Типнер дълго се мъчи да открие дирите й, докато най-сетне намери връзката. Той стана партиец тъкмо тогава, когато членуването в партията беше най-опасно и когато дори някои стари партийци се огъваха пред терора на окупатора. Под хълма в Дрождин младият комунист си изкопа землянка — там той четеше и криеше получаваните нелегални вестници, там един ден партията го призова за борба. Скоро Раймунд Типнер събра около себе си неколцина верни другари, партийци и безпартийни, и заедно с тях се залови за работа. Отначало тая малка група разпространяваше нелегални позиви и вършеше дребни саботажи, като се промъкваше до германските товарни влакове, заминаващи за фронта, и палеше бензина, сеното и сламата. Но лека-полека групата нарасна на двайсетина души и се подготви за по-големи акции. Тя крадеше динамит от каменоломните и чакаше само сгодния случай. През пролетта на 1943 година Типнер и другарите му дигнаха във въздуха електрическата централа в село Холице и цялата област потъна в мрак. По-късно, за да се снабдят с повече пушки и пистолети, те нападнаха жандармерийския участък в Послухов и измъкнаха оттам всичкото оръжие. Не минаха много дни, и към смелите чешки патриоти се присъединиха неколцина съветски червеноармейци, избягали от германски плен. Заедно с бодрите песни на непобедимата си родина червеноармейците донесоха и зрелостта на бойния си опит. Борческият дух на Типнеровата партизанска чета растеше и крепнеше. Закаляваше се и израстваше в борбата и самият Раймунд Типнер. Денем той редеше грижливо паважни блокчета по улиците на Дрождин, а нощем се губеше из околността и само глухият тътен на някой нечакан взрив напомняше за неговото нелегално съществуване. На сутринта усърдният работник отново залягаше да поправя селските улици и хищното око на гестапо едва го удостояваше с полупрезрителен, полубезразличен поглед.

Така се нижеха дните в суров и неравен двубой с окупатора, когато една зимна привечер в началото на 1944 година близо до село Велка Бистрица един от другарите на Типнер бе внезапно издебнат от германски патрул. Заловеният партизанин не можа да издържи изтезанията и издаде тайната, че в старата запустяла пивоварна в селото се укрива част от групата на Типнер. Още призори гестаповците окръжиха пивоварната, където се намираха трима червеноармейци, двама чехи и две чехкини. На поканата да се предадат обградените партизани отговориха с дружен залп. Завърза се ожесточена престрелка, през време на която нападателите хвърлиха бомби и подпалиха сградата. Сред пламъците на избухналия пожар загинаха всички борци за свобода, но с последните си куршуми те повалиха мъртъв шефа на гестапо. След тая случка германците знаеха вече кой е Раймунд Типнер и обявиха награда от сто хиляди марки за залавянето му.

Раймунд Типнер трябваше да мине в дълбока нелегалност. Той изчезна от Дрождин и потъна в скривалището си под хълма с голямата черква. По цели дни седеше в землянката и четеше. Две тетрадки, изпълнени с циклостилни букви, приковаваха изцяло вниманието му. Едната тетрадка носеше странното заглавие „Наредби и осигурителни условия на застрахователните болнични каси“. Другата бе онасловена „Начало и развой на църковната драма“ и под тоя също тъй чудноват надпис се мъдреха старозаветните слова от глава 16-а на евангелието на Марка: „А той им каза: не се плашете. Вие търсите Исуса Назарянина, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен.“

Какъв прелом бе настъпил у довчерашния непримирим борец, та очите му поглъщаха така жадно това нелепо четиво? В тия тежки дни на всенародно изпитание какво общо имаше той със застрахователните болнични каси и с началото и развоя на църковната драма? Дали Раймунд Типнер не бе можал да издържи напрежението и бе изгубил душевното си равновесие? За щастие, неговият разсъдък бе запазил всичката си яснота. Двете тетрадки криеха зад началните си страници историята на ВКП (б). Те бяха издадени наскоро от Чешката компартия, която бе маскирала опасното им съдържание с най-невинни заглавия. Раймунд Типнер дочиташе тая първа част от историята и очакваше да получи и останалите две тетрадки, чиито листове вече се въртяха под валяка на партийния циклостил в някакво далечно подземие. Вечер, когато над смълчаните моравски селища паднеше мрак, Раймунд Типнер се измъкваше из потайното си гнездо и се срещаше с другарите си. Въпреки засилената бдителност на Гестапо неговата чета наброяваше вече деветдесет и двама души, половината от които бяха червеноармейци. Това неуловимо „съзаклятие“ разширяваше все повече кръга на саботажните си и бойни действия и гестаповските хайки напразно се мъчеха да го открият и обезвредят. Партизаните имаха сигурни скривалища, а ятаците им не будеха никакво подозрение — те бяха все добродушни хорица, които снемаха раболепно шапки пред всеки срещнат германски войник. Цялата Олмоуцка област бе превърната в невидима, ала могъща барикада на съпротивата и начело на тая барикада стоеше паважният работник Раймунд Типнер.

Настъпиха незабравимите майски дни на 1945 година. Разгромът на германците, започнал при Сталинград, приближаваше своя край. Из ведрия пролетен въздух заедно с лекото ухание на цъфналите дървета се носеше острият мирис на барутен дим. Пробудената от зимния сън земя се тресеше сякаш под дъжд от падащи метеори: някъде много наблизо летяха в гъсти залпове мълниите на съветските катюши. Един слънчев ден Червената армия влезе в братската страна и развя знамето на свободата. На път за Олмоуц червеноармейците бяха посрещнати от Типнеровата чета точно под хълма, над който се издигаше черквата на свети Копечек. При тая паметна среща Раймунд Типнер и другарите му прегърнаха братята-освободители и им поднесоха в дар четиридесет пленени фрицове — жалки останки от хитлеровата разбойническа мощ.

Днес Прага диша с широко разтворени гърди. В града на легендите тупти могъщият пулс на новия живот. Някогашните индустриалци и богаташи извръщат отчаяния си поглед към изгрялата на небосклона американска комета, която вещае нова война, усмихват се през сълзи на атомната й опашка и в пристъп на внезапна и налудничава радост плетат и разпространяват всякакви слухове. Недоволни са и някои дребни чешки буржоа. Недоволен е, да кажем, и пан Полевка. От какво е недоволен той? За него кренвиршите са съвсем недостатъчни, а гъски, шунка и пушена сланина изобщо няма никъде по пазара. Мигар може да се живее само с кнедлики и с някаква тънка филийка месо? Ето, пан Полевка се е смъкнал вече на седемдесет килограма, а едно време тежеше сто и двайсет. И пан Полевка разсъждава: „Всъщност какво лошо имаше във фашизма? Тогава магазините пращяха от стока и никой от никого не искаше купони.“ Пан Полевка клати унило глава и не вярва в социализма.

Но целият останал народ и хората в сините комбинезони, които бдят на вярна стража за защита на републиката, не се смущават нито от злата поличба на американската комета, нито от слуховете на реакцията, нито от мрачните размисли на пан Полевка. Те знаят, че петилетката се изгражда не с кренвирши и гъски, а с жертви, и с това съзнание хвърлят доброволно силите си в заводите, в мините, навсякъде, където е започнал кипеж на творческо съревнование. Такива са работниците в Готвалдовите заводи, такива са миньорите в Шарубек, такива са всички трудови хора на нова Чехословакия.

И в зората на тоя всенароден подем към мирно строителство, възправена срещу кометата на войната, израства гигантската фигура на комуниста-строител Раймунд Типнер. Той копае мълчаливо земята и отваря широк път към щастливото бъдеще на своята социалистическа родина.

* * *

От Братислава до Виена малцина пътуват с влак. Пътниците предпочитат автобусната линия през Петржалка — шейсет километра за два часа и половина през широко асфалтирано шосе.

Край големия автобус са събрани вече двайсетина пътници. Шофьорът се суети насам-натам, завира главата си в отворения мотор и дълго бърника вътре, после налива бензин и шумно затваря капака. Един по един пътниците заемат местата си. Първа стъпва на автобуса и едва не го наклонява под тежестта си една дебела католишка калугерка с грамаден сребърен кръст на гърдите. Тя се ползува очевидно с някакво особено благоволение: всички се дръпват настрана, а шофьорът поема чантата й, хваща я почтително за ръка и я настанява на най-предната седалка. Светата личност просто смазва под себе си пружините, които изпращяват с тъжен звън, и цялата й фигура се разлива върху канапето. Под бялата колосана забрадка лицето й запазва невъзмутимия си израз на свръхчовешко достойнство и строгите й очи устремяват неподвижен поглед право в стъклото насреща. На съседното канапе редом с калугерката сяда предвзета дама със силно начервени устни и до нея веднага се намества някакъв професионален съблазнител с олизана и порочна физиономия.

Автобусът прави широк завой и тръгва бавно през многолюдния площад. Скоро той минава големия железен мост на Дунава и излиза на асфалтовото шосе. Ала ето че на втория километър пред него се спуща граничната бариера и един словашки митничар дава знак за слизане. Проверка на паспортите и преглед на багажа. После се открива малко пространство от ничия земя и нова бариера бележи вече австрийската граница. Тук е съветска зона. Вляво от шосето се издига висока дървена арка с грамадна петолъчна звезда, вдясно на полянката неколцина съветски войници събират сено и го товарят на конска кола. Край бариерата и в митническото помещение не се вижда никакъв червеноармеец — австрийските митничари сами уреждат всички формалности при минаването на границата. След проверката на последния пътник автобусът забръмчава нетърпеливо и се понася напред.

От двете страни на пътя се разгръща пуста есенна равнина, сред която се гушат редки къщурки. Ето селцето Волфстал, собственост заедно с жителите на някакъв граф. Само на няколко километра от чехословашката земя тук все още съществуват феодални владения. Както обяснява един от пътниците, господин графът бил религиозен човек, имал си своя черква в замъка и по време на глада в 1946 година отпускал на жена си и на децата си толкова храна, колкото им се полагало по купоните. Излишъкът продавал на черна борса. Къса, но забележителна биография на един от едрите земевладелци на днешна Австрия. И може би селцето с право се нарича Волфстал, сиреч Вълча долина — то е влязло в устата на истински вълк, чието благополучие не е застрашено от никакви поземлени реформи.

По-нататък на хоризонта се откроява друго селище. Автобусът влиза в градчето Хаймбург и съвсем неочаквано извива и спира на площада пред пощата. Изглежда, че някои шофьори са безсилни да се борят с изкушението, щом надушат близостта на питейни заведения. Без всякакво предупреждение шофьорът скача от автобуса и се вмъква в първата кръчма, като повлича след себе си и дамата с начервените устни, и нейния съблазнител. Останалите пътници разбират, че не ще тръгнат много скоро, и на свой ред слизат да се поразтъпчат и да позяпат витрините на околните магазинчета. Само католишката калугерка продължава да седи неподвижно на мястото си като препарирана екзотична птица. На прозореца на една бирария виси табелка с ръкописен надпис: „Ние готвим отново!“ — и над надписа е нарисуван ухилен до уши готвач с бяла шапка и с гордо дигната лъжица в ръката. За гладуващите австрийци тая наивна рисунка, излязла изпод четката на неизвестен художник, крие дълбок смисъл и действува на въображението с неотразима сила. Минава повече от половин час, когато шофьорът изхвръква из кръчмата със заруменяло лице и сяда отново пред кормилото. Явява се и дамата с галантния си кавалер, качват се и другите пътници.

Сега вече няма никакви гранични и питейни бариери и автобусът полетява с неудържима бързина към Виена. Развеселеният шофьор си подсвирва безгрижно с уста и натиска непрестанно копчето на клаксона, който ръмжи предупредително срещу несъществуващата опасност. Свечерява се, тъмнината се сгъстява. Фаровете на автобуса светват и два снопа лъчи озаряват пътя, който трепти в златисто сияние. Най-сетне сред мрака заиграват светлини, отначало самотни и далечни, после все по-чести и по-близки — ето, виждат се улици, хора, заведения, пробягва някакво гробище с безброй паметници: автобусът е вече във Виена. Той минава предградието Швехат, прекосява английската зона и след дълго лъкатушене спира пред автобусната агенция.

Да се затвориш веднага в малкия хотел на Вааггасе, който носи странното име „Свети Джеймс“, е още твърде рано. При това Ринга не е далеч и човек може да се поразходи нататък, за да види как изглежда вечер Виена след толкова години.

Някогашното движение в тая част на града сега е замряло, из улиците се срещат редки минувачи. Тук-там зловещо стърчат грамади от развалини и само на няколко крачки зад тия угаснали огнища на смъртта се открояват неонови стрели и надписи, в които бие разноцветната кръв на рекламата. От време на време край развалините минават трамваи, пълни със светлина и хора, за да напомнят сякаш, че войната не е унищожила всичкия живот.

Близо до Ринга от един малък бар излизат двама американски войници, успели вече да се напият така юнашки, че земята се оказва съвсем несигурна под нозете им. Те залитат стремително от едната до другата страна на тротоара и случайните минувачи се отдръпват плахо от пътя им. По-ниският, широкоплещест здравеняк, изглежда, все още е запазил известни проблясъци на разсъдък и уговаря нещо приятеля си, като се опитва да го хване подръка, но другият, типичен двуметров янки, не признава никакви увещания и брани натрапчивата си идея с всичката свобода, която му дава американската конституция. Човек би помислил, че тая улична сцена е случайна, но след няколко дни разбира, че тя е обикновено явление в живота на австрийската столица.

Американците във Виена се чувствуват пълновластни господари и не се смущават от недружелюбните погледи на виенчани. Те свиркат из улиците, гонят се, разговарят високо, задирят девойките и всяка нощ устройват скандали и побоища из баровете. Надменни и дръзки, тия разпасани представители на задокеанската демокрация унижават националното достойнство на австриеца и се гаврят с нищетата му. Те се забавляват по най-различен начин. Например часовоят пред хотел „Йегерлендер“, зает от американците, хвърля, да кажем, съвсем небрежно на тротоара току-що запалената си цигара. Без да подозира коварната игра, случайният минувач се навежда да я вземе и в това време от някой прозорец на хотела неочаквано се излива отгоре му цяло ведро с вода. Но веселите колонизатори проявяват усет не само към развлеченията, а и към сделките. Те не само се гаврят, но и спекулират с нищетата на австрийските туземци, от които задигат на безценица злато, скъпи старини и произведения на изкуството. Понякога униформените бизнесмени се изморяват от сделки и за разнообразие предпочитат направо обикновения уличен грабеж. Нападнатите виенски граждани могат да бъдат пощенският чиновник Алоиз Мандл или работникът Йозеф Реваковски. Те дигат покорно ръце пред пистолета на задокеанския рицар и му отстъпват последните си шилинги. Сред тоя легион от хулигани и мародери безспорно има и прогресивни, почтени американци, които осъждат остро поведението на сънародниците си, но те постоянно се изтеглят от военната администрация и се отзовават в Съединените щати като непригодни пропагандатори на американския начин на живот.

Най-големият американски бизнес, който изсмуква жизнените сили на австрийския народ, се извършва под филантропичното прикритие на плана Маршал. Тук вече участвуват, като услужливи агенти и комисионери, предателите-космополити от народната и от социалдемократическата партия. Американците внасят бракувани автомобили, стари войнишки панталони, прах против молци, консервирано конско месо, найлонови чорапи и гангстерски филми и срещу тая „стока“ купуват независимостта на Австрия, като изнасят суровите й материали и затварят нейните автомобилни заводи и фабрики за машини. Всеки ден безработицата расте и броят на гладуващите австрийци се увеличава. Разбира се, реакционните вестници, както и органът на американските окупационни власти „Винер Куриер“ премълчават тия подробности и непрекъснато славословят Америка за благородните й жестове и за безкористната й филантропия. Страната на янките се рекламира упорито и от американското пропагандно бюро, по чиито големи витрини човек може да види най-различни снимки: плодове от Калифорния, фазани от Южна Дакота, царевични нивя в Айова или пасторална идилия в Тексас — всичко това придружено със статистически цифри за благосъстоянието на отделните щати. За съжаление, тук липсват данни за безработните скитници в обетованата земя на долара, както липсват фотографии на линчувани негри, а така също и снимки от издевателствата на американците в самата Виена. Престижът на Америка е ограден с реклами и излъчва особеното обаяние на черната борса. От тоя престиж изкарват хляба си и инвалидите от войната по Кертнерщрасе. Подпрени на патериците си, те държат пакетчета с американски цигари и от сутрин до вечер повтарят с някаква трагична настойчивост:

— Американише цигаретен, бите, американише цигаретен!

Днешна Австрия е колонизирана от американския капитал. По силата на Потсдамското споразумение тя има право на самостоятелно правителство, което решава всички въпроси от вътрешната политика на страната, а съюзните окупационни власти трябва да упражняват само контрол до сключването на мирния договор. Но докато съветската администрация зачита напълно суверенитета на Австрия и не се меси във вътрешните й работи, американците се разпореждат тук като неограничени владетели. В тяхна помощ се явява „самостоятелното“ правителство на двете реакционни партии — народната и социалдемократическата, — чиито водачи са двамата маршализирани близнаци Фигл и Шерф. Тоя злополучен политически хибрид проявява похвална самодейност и скандира неуморно пред австрийския народ, че Австрия е бедна страна, която се нуждае от благодетели, и че само Америка може да й помогне. Американците посрещат с одобрително ръкопляскане сполучливо изпълняваните номера, а колективът Фигл — Шерф се кланя раболепно и продължава да повтаря с неизтощимо усърдие предателските куплети за бедността на Австрия. В същото време от страната се изнасят суровини и полуфабрикати, магнезит, хартия, желязо, машини и химикали и австрийският народ не иска да повярва легендата, че родината му е толкова бедна. При това Австрийската комунистическа партия разобличава измамниците, като представя свой тригодишен план за възстановяване на националното стопанство и за спасяването на народа от глада и нищетата. Но австрийските управници, дирижирани от американските си господари, отхвърлят всяко предложение за икономическа самостоятелност на Австрия, защото се страхуват, че тя може да стане страна с народна демокрация. А това е вече опасно. Австрия трябва да се запази на всяка цена като преден пост на американската агресия срещу Югоизточна Европа. Някога тя беше в ръцете на Хабсбургите, после премина в лапите на германския нацизъм, защо сега да не направи нов аншлус с американския империализъм? Така мислят традиционните предатели на австрийския народ и изпълняват послушно всички заповеди на американските си благодетели: приемат експортните им хранителни продукти, забранени от санитарните власти в Съединените щати за местна употреба, отлагат поземлената реформа и затварят не само автомобилните си заводи, но дори и кибритените си фабрики, като осветяват нерадостната си дейност с американски кибрит.

Средният австриец обича да се нахрани добре и след това да се повесели. Ненапразно Виена се славеше някога с безгрижния си и волен живот. Ако Айфеловата кула може да се сметне за символ на Париж, Колелото на Пратера беше символ на австрийската столица. След въздушните бомбардировки от него бе останал само жалкият му стоманен скелет, но днес Колелото отново се върти и показва на любопитните панорамата на Виена. Във веселите заведения на Грин-цинг пак се пеят тиролски песни и звучи хармоника, пак се лее вино и дебелата фрау Берта или фрау Клара пак се обяснява в любов на посетителите. Прочутите виенски кафенета са все тъй тихи и уютни, магазините по Мариахилферщрасе са пълни със стока и в сладкарниците се продава швейцарски шоколад. И въпреки това привидно възвръщане към мирния живот над града на Щраусовите валсове е легнала мрачна сянка. И в заведенията на Гринцинг, и в кафенетата, и в магазините, и в сладкарниците влизат само чужденци, аферисти и черноборсаджии. Те са недостъпни за обикновените граждани. И ако в някое кафене наред с американците, които са вирнали предизвикателно крака по масите, все пак може да се види и простосмъртна влюбена двойка, това се дължи на младостта, която героично гладува, но жертвува няколко шилинга за среща при чаша горчиво шварцкафе.

Австрийският народ бедствува сред невъобразим стопански хаос. Но изостаналият среден австриец не съзнава трагедията си и не се пита кои са причините за окаяното му положение. Той е изобщо аполитичен фаталист и смята, че всичко ще се нареди от само себе си и че щастливото минало ще се върне рано или късно. За неговото преклонение пред миража на доброто старо време свидетелствуват някои магазини, които все още пазят по фирмите си короната на бившата Австро-унгарска монархия, както и надписите, че притежават клонове в Будапеща и в Карлсбад. Тоя пасивен фатализъм на средния австриец го кара да бъде религиозен и подхранва у него вярата за неизбежната намеса на божия пръст в бъдещата му съдба. Миналата година по Коледа, когато папата обявил, че ще се опростят греховете на всеки, който присъствува на първата литургия във възстановената черква „Свети Стефан“, безкрайна върволица от грешници търпеливо е чакала реда си да влезе в черквата. Но въпреки това обещание на папата грешните австрийци ще си останат грешници, докато не си отворят очите за истината, която днес вълнува народите и разделя света на два лагера.

А тая истина не е в заробването на Австрия чрез Маршаловия план, нито в изстъпленията на американските окупационни власти, нито в гангстерските филми — тя е в гладните митинги на работниците и в протестните демонстрации пред гръцката легация срещу палачите на героичния гръцки народ. Тая истина е в непримиримата борба на Австрийската компартия и на всички честни австрийски патриоти за защита на националната независимост и на мира, против атомната бомба на империалистите.